Камък за препъване

Но същите новостилци казват: „Ако даден свещенослужител не стори това“ — тоест, не прекрати поменаването и литургическото общение с еретичестващия си епископ, но продължава да го поменава, без обаче да приема ученията му, като очаква съборно изяснение и присъда — „той по никакъв начин не попада под осъждането на това правило“. Нека проявим разум! Ако този, който прекратява поменаването на епископа-еретик и общението с него, запазва Църквата от разкол, то как тогава този, който остава на страната на внасящия разкол, няма да бъде осъден по 15-то правило?

Но ето още един от техните възхитителни софизми: „Никога — казват те, — никой клирик не е заслужил наказание или дори просто порицаване, задето не се е отделил незабавно от епископа-еретик, но е очаквал съборното му осъждане“. Но как би могла Църквата да накаже клирик, пребъдващ извън Църквата? Ако след съборното осъждане на неговия епископ той му остане верен, може ли Църквата да го накаже повече, отколкото вече го е наказала? Тя вече го е осъдила заедно с неговия епископ. Ако той принесе покаяние и се разкае след съборното осъждане, ако пожелае да се върне в Църквата дори много по-късно, то как може Църквата, след като го приеме, да го наказва? Църквата е научена от Господа да приема заблудилите се тъй, както е показано в притчата за блудния син. Църквата се стреми да спасява души, а не да ги прогонва от себе си.

Но, при едно разумно разглеждане положението на нещата, съвсем нереалистично е да се надяваме в Константинопол да се появи православен патриарх. Кой сред епископите на Фенер е православен? Кой от тях не е икуменист? Кой не е модернист и с напълно светски дух? И кой от свещениците на Вселенската патриаршия някога е изразил протест срещу икуменизма и синкретизма? Откъде би могъл да се появи някой ден православен патриарх, кой ще го избере и въздигне на катедрата? От кого бе избран Атинагор — от православните вярващи или от международното масонство на Труман? Кой, въпреки волята на всички Фенерски епископи, избра и възведе на катедрата му Американския [архиепископ] Яков? Кой ръководи действията на този куклен театър, разиграващ се между Босфора, Европа и Америка? То се знае — не православните християни. И знаейки всичко това, как можем да очакваме православен патриарх в Константинопол? Да очакваме такова чудо е все едно да изкушаваме Бога.

След като предаде Православието с официалното си заявление, че Църквата се е заблуждавала, и като сне от римокатолиците деветвековната анатема, подир срещата си с папата в Константинопол, а по-късно и в Рим, Атинагор се завърна в Константинопол и изпрати в Синода на Гръцката църква всички документи, засягащи това предателство.

Ето какъв бе отговорът на Гръцката църква:
„На заседанието на Свещения Синод бяха прочетени и предоставени за обсъждане изпратените ни от Вселенския патриарх хроника на посещението на Негово Божествено Всесветейшество Вселенския патриарх при Негово Светейшество Римския папа от 26 до 28 октомври и копия от приветствените слова и речи, които се размениха помежду им, а също и с други длъжностни лица на Римската църква.

След прочитането и обсъжданията Свещеният Синод, с чувство на дълбоко удовлетворение констатира, че, по Божие благословение, това посещение и нова среща на главите на Католическата и Православната Църква е преминало в съответствие с горещото желание и очакванията на Св. Синод и благочестивото църковно изпълнение.

Според официалното съобщение, обнародвано след срещата, Св. Синод с удовлетворение отбеляза, че и двамата глави признават, че истинският диалог на любовта, върху който е необходимо да се основават всички взаимоотношения между тях и Църквите им, трябва да протича при наличието на пълна вяра в единия Господ Иисус Христос и при взаимно уважение и доверие на християните от всяка една страна, едни към други и към техните собствени Църкви.

Имайки предвид всичко това, Св. Синод изрази радостта си за благополучния завършек на посещението на Негово Божествено Всесветейшество Вселенския Патриарх Атинагор и за горещото желание на неговата душа да види диалога, започнат в атмосферата на любов и взаимно уважение, върху основата на равенството на двете Църкви, доведен до благополучен завършек, за слава на нашата Света Църква и нейния Божествен Основател.“

И тъй, клевета ли ще е да кажем, че Гръцката църква върви по стъпките на Атинагор? Намери ли се поне един сред епископите, наречени „стълпове“ [на Православието], който да възнегодува против това решение? Намери ли се поне един, който да свали от себе си отговорността за него? Не. Нито един. Държавната Гръцка църква чрез своя Св. Синод увери гръцкия народ, че тя е много доволна от предателствата, извършени от Атинагор и неговата синкретична проповед. Освен това тя официално подпечата своето изповедание — от една страна като приема от ръцете на ересиарха Атинагор осветено миро, доставяно в Атина и като приканва нещастния гръцки народ да го почита и да помазва децата си с него, а от друга, чрез нееднократните съслужения със своя Глава, чрез съслужение с невъобразимия Американски [архиепископ] Яков в атинския катедрален храм и чрез извършваните на разни места в Гърция на съвместни богослужения с новия Александрийски патриарх, който провъзгласи едно толкова синкретично и икуменическо изповядване на вярата, че би могъл да му завиди и самият Атинагор.

И тъй, Гръцката църква провъзгласи, че е нужно взаимно уважение към обичаите, присъщи на православните и римокатолиците. Ето го синкретизма в цялото му великолепие! Православните трябва да уважават лъжеученията на латинците. Голяма ли е разликата, за православните християни, между такова уважение и уважението към другите монотеистични религии — на първо място към юдаизма и исляма, а сетне и от останалите езически религии? Гръцката църква не само изрази своето пламенно съгласие с Атинагор, но даже с цял глас тя провъзглася същата ерес. Нейното съгласие с Атинагор не е просто едно плахо, пасивно съгласие, но съгласие активно — то е „паралелен курс“, обещан от нейния глава по време на срещата му с Атинагор в Константинопол.

Всекидневният печат прекрасно улови смисъла на различните заявления на Гръцката църква. Ето какво пише вестник „Елефтерос Космос“ от 10 септември 1969 г.:

„Неми да станат нечестивите уста, които не почитат Твоя свят образ…“ под куполите на новостилните църкви зазвуча така: „Да бъдат благословени благочестивите уста, които почитат…“ Тези господа намират химнографията на светите отци за груба и жестока. Тя не е пригодна за икуменическата църква: че какво биха си помислили братята протестанти, щом чуят такива лишени от икуменическа любов фрази?

Но не само в областта на химнографията те поправят Църквата — същото се върши и при ползуването на Новия Завет. В много храмове при извършването на тайнството Брак систематично се избягва четенето на откъса, гдето пише: „Жената да се бои от мъжа си“ (Еф. 5:33) — нали това е несъвместимо с феминистичните разбирания на нашето време; ето защо този библейски текст се чете „със съкращения“.

Един от официалните представители на гръцката богословска школа даже изказа мисълта за провеждане „преглед и поправяне на богослужебните текстове, особено тези от Страстната седмица, които накърняват честта и достойнството на еврейския народ“¹⁸. Той също така предложи да бъде съкратена литургията, да се въведат елегантни костюми за клириците и четиригласно пеене, да се използува орган, както и много други „детайли“. Не е ли това поправка на Свещеното Предание на светата Христова Църква? Изменението на богослужебния календар също бе такава „поправка“ в Църквата.

Сега повече от всякога изучават светите отци; но никой не трябва да се заблуждава от това. Нашите предци, живели под турското иго, може да са били неграмотни и да са нямали възможност да четат отците в оригинал, но те са имали пълна вяра в техния авторитет. И дори когато те вършели нещо неправилно, вършели го с вярата, че тъй са учили отците. А сега повечето от тия, които изучават светите отци, правят това с дух на непочтителност и надменна „критичност“. За тях отците не са нищо повече от колеги по богословие. Те не виждат защо трябва да оказват на отците по-голямо уважение от полагащото се на кой да е техен колега. За тях светостта няма никакво значение. За съвременните „християни“ смисъл има само моралната почтеност, която има не духовна, а единствено социална цел. В тая област Гръцката църква е преуспяла много. Фарисейството там е превърнато в наука. Най-грубите нарушения на свещените канони се извършват под предлог за очистване на нравите. И докато във въпросите на морала се наблюдава лицемерна чувствителност, то във въпросите на вярата ние виждаме неограничена търпимост. Това е така, защото въпросите на вярата засягат вечния живот — бъдещето, което е неосезаемо и фактически безразлично за тези загубили вярата си хора. За тях моралът се отнася не към „постоянния“ град, а към „тукашния“ [Евр. 13:14], — въпреки че не е „постоянен“, ала тези „които нямат надежда“ [1 Сол. 4:13], желаят да го направят колкото се може по-„постоянен“, за да намерят в него бездействен „цяр“ за суетността на своето съществуване. Моралът е опора на обществото. А светостта е напускане на тоя свят и неговите системи; затова обществото гледа враждебно на светостта. Светостта е отрицание на света, лежащ в злото [1 Иоан. 5:19]. Тя се отличава от моралната безупречност. Моралната безупречност е обърната към сегашния век; светостта е равнодушна към тоя суетен и покварен век, тя гледа към бъдещия, към нетленния век. Затова етиката и светостта са неща, дълбоко противоположни едно на друго, но тази противоположност е напълно непозната на морализаторския подход и учение на официалната Църква.

По същество, официалната Църква е само оръдие в ръцете на Кесаря¹⁹. Всички виждат в нея средство за поддържане на нужния ред, сила, придаваща на законите по-голям авторитет, който не може да бъде завоюван само с меча. И ето по такъв начин ние виждаме един парадокс: най-закоренелите атеисти, най-равнодушните към религията хора „поддържат Църквата“, защото благодарение на нея те могат да внушат на масите склонност към покорство.
21. Устремени към земни царства
Този, който внимателно изучава дейността на религиозните организации, възникнали през последните години в лоното на държавната Гръцка църква, непременно ще забележи, че цел на тяхната дейност е „християнска Гърция“, а не Царството небесно. Зад тези наглед християнски цели се таи земна цел, която повечето членове на тези общества не осъзнават добре. Техният ламтеж за повече привърженици, за сила и власт, това, че откъсваха принадлежащите към тези организации монашествуващи от монашеството, за да ги тласнат в света — всичко това красноречиво свидетелствува за изменението на духовната ориентация в паството на „официалната Църква“. В тази църква вярващите започнаха, малко по малко, да се стремят към земно „хилядолетно царство“ на Христа, или по-точно казано, към царство от юдейски тип. Те взеха да тъгуват и да се борят за утопията, назовавана от тях „Божия държава“, „християнска демокрация“, „християнска цивилизация“. „Християнската цивилизация“ или, както по-често се изразяват — „гръко-християнската цивилизация“, е постоянно в устата им. Но истинските християни „тук нямат постоянен град, но бъдещия търсят“ (Евр. 13:14).

Това търсене на постоянен град тук от уважавани лица сред вярващите от новостилната църква и миряните — членове на религиозни организации, е плод от един продължителен процес на духовно отравяне на вярващите, на интоксикация, която, оставяйки наглед неизменни много от външните признаци на Православието, на дело е подкопала самите му основи. Извънредно трудно е да се намери в лоното на официалната църква някой, който не е изпитал върху себе си по един или друг начин последствията от това разяждане. Всички тези, които са „не от мира сего“ и не са се приспособили към него, станаха за другите мишена и бяха наречени „старостилци“. Това насмешливо прозвище всъщност показва дълбоката разлика в начина на мислене, в светогледа и вярата между това, което Православието беше в миналото и това, в което то днес се е превърнало в официалната църква.

Въпросът „Върви ли официалната Гръцка църква по стъпките на Атинагор?“ е напълно остарял. Атинагор и официалната Гръцка църква страдат от една и съща болест. Те са две успоредни клонки на едно и също растение; разликата е само в това, че Атинагор беше по-зрелият плод.
22. Изповядване на вярата „в Църквата“
Но защитниците на новия стил не хвърлят оръжието: „Попитай писмено епископите от официалната църква, споделят ли те мнението на патриарха, и ще разбереш… Не трябва да изпускаме от внимание, че ако думите, изречени поради деликатност и вежливост [от новостилни епископи към Атинагор и мислещите като него], винаги получават гласност и бързо стават известни поради неправилна вежливост, други действия на критика и порицание [на Атинагор и привържениците му] може би остават неизвестни“.

Но не, тук не става дума за неща, които „остават неизвестни“. Новостилците прекрасно знаят, че в Църквата са важни не мненията на човека, а изповядването на вярата му. В какво вярва епископът в дълбините на душата си за Църквата не е от такова значение, от каквото е това, което той публично проповядва „в Църквата“, „с открита глава“, по собствена инициатива. Именно тогава, съгласно каноните, следва да прекратим общението с епископа-еретик — когато той публично проповядва ереста си. Ако той вътрешно се придържа към някаква ерес, но не я проповядва и не общува открито с еретици, тогава Църквата го счита за православен, той запазва благодатта на свещения сан и извършваните от него тайнства са действителни. Но когато епископът публично проповядва ерес или открито общува с еретици²⁰, когато той публично се отрича от Христа и Неговата Църква, тогава независимо от това какво мисли той в сърцето си, независимо от това, което той може да каже на този или онзи в частна беседа, Църквата го счита за отстъпник, отрекъл се от Христа; такъв човек се намира вън от църковния двор на Христовите овце, неговият свещен сан е изгубен и неговите „тайнства“ са лишени от освещаваща благодат.

Църквата не е ничие частно или лично дело. Свещенството и епископството се даряват в Църквата и не съществуват вън от нея, не са нещо индивидуално. Отстъпникът, като личност, ще бъде съден от Бога, но той не може да бъде свещеник или епископ, ако отрича Църквата, дала му благодатта на свещенството и ако преминава официално и открито в лагера на нейните отрицатели. Църквата винаги е считала чужди на себе си тези, които публично отхвърлят Христа, за да избегнат наказание от страна на властите, макар на всички да е било известно, че вътре в себе си те не са се отрекли от Христа и от Църквата Му. Та как може Църквата да не признава за чужд на нея оня, който без всяка заплаха от мъченическа смърт от ръката на силните в тоя свят, публично се е отрекъл от вярата и е предал Христа?

Следователно, няма нужда от никакви писма и свидетелства от епископите на официалната Гръцка църква, които следват стъпките на Константинополския патриарх — поменавайки го на всеослушание „в Църквата“, „с открита глава“, в най-свещения миг на Литургията, те обявяват себе си за привърженици на патриарха-синкретист. И какво значение могат да имат техните частни уверения? Какво значение могат да имат случайните порицания или упреците, оставащи скрити?

Официално, всенародно всички епископи от официалната Църква огласяват „в Църквата“ своето съгласие с Вселенската патриаршия и вървят по стъпките ѝ. А тези от тях, които в частни беседи изразяват несъгласието си с Димитрий, те само изкарват наяве свойствения за тях недостиг на добросъвестност и душевна прямота. Та как могат да бъдат използувани скритостта и дипломатичността на тези епископи в качеството им на аргумент в полза на тяхната православност, и как може един духовен отец, който носи такава голяма отговорност за ръководените от него млади хора, да нарича двоедушието и опортюнизма — „вежливост“, била тя и зле изтълкувана? Нима никога, по време на изследванията им, пред очите на тези ерудирани архимандрити не са попадали думите на св. Василий Велики за такъв род епископи: „Що се отнася до такива, които се преструват, че изповядват здравата православна вяра, но са в общение с хора, които вярват различно, ако те бъдат предупредени и въпреки това останат непреклонни [в своите действия], тогава вие не само не трябва да имате общение с тях, но дори не бива да ги наричате свои братя.“²¹
23. „Повярвал ли е в Него някой от началниците?“
„Всички учители на Църквата, всички Събори, цялото Свещено Писание ни увещават да отбягваме привържениците на чужди [на Църквата] учения и да страним от общение с тях“, ни казва светител Марк Ефески²². „Златоуст гръмогласно обявява за врагове на Бога не само еретиците, но и всички, които общуват с тях“, пише свети Теодор Студит на игумена Теофил²³. Цялото писмено и устно Предание на Църквата, всички светци и апостоли в Свещеното Писание осъждат епископите от официалната Гръцка църква, намиращи се в общение с патриарха-отстъпник и онези, които споделят неговото мислене.

Ала при все това, колцина от съвременните православни християни имат смелост да бягат от тези, чиято вяра е различна от вярата на Църквата през всички минали векове, и да се отделят от общение с тях? Твърде малко. Наистина, Христовото стадо винаги е било малко (срв. Лука 12:32)! Христовото стадо винаги е било такова. И колко слаби глинени и пръстени съсъди са тези, които са оставени в съвременния свят да свидетелствуват за Истината! Неуката тълпа с нейните страсти, разногласия, с умствената си ограниченост — народ, „който не знае Закона“. „Повярвал ли е в Него някой от началниците или от фарисеите?“ — питат новостилните книжници (Иоан. 7:48-49). „Но тоя народ, който не знае Закона, е проклет.

Кой богослов, кажете ми, е станал „старостилец“? Кой университетски професор е станал „старостилец“? Кой от съвременните „безупречни“ епископи е станал „старостилец“? Не, ни един мъдрец, ни един от силните в тоя свят не е последвал невежата тълпа „старостилци“, тези малобройни „галилейци“, които викат, — чуйте ги само! — че уж Гръцката църква е в съгласие с Атинагор и Димитрий, и удрят клепалото, както някога Ной, за да извика животните в Ковчега. Погледнете, как около нас хората мирно си стоят по местата, благоразумно се венчават и кръщават в големите храмове, с какво смирение помазват децата си с миро от Атинагор, „този заслужаващ осъждане синкретист“; вижте и колко са много, и то забележителни люде — свещеници, учени епископи, началници, книжници, фарисеи, законници. Е, какво, нима всички те са в неведение, а само необразованите „старостилци“ всичко знаят?“

Необразованите „старостилци“ може да не знаят нищо, освен едно — че те пребъдват в съгласие с новомъчениците, с изповедниците, с отците, с пустинниците, с древните мъченици, с апостолите. Какво им пречи това, дето са малко — та нали истинските християни винаги ще бъдат малцинство; какво им пречи това, че са немощни — та нали и апостолите бяха немощни; на тях не им пречи и това, дето са неуки — та нали Христос също не е бил от образованите? Тяхната борба се води с една-единствена цел — да запазят верността си към Православието; да останат в Църквата; да влязат в Ковчега [на спасението].

А що се отнася до новостилните учители, които успокояват учениците си, като им посочват огромното мнозинство „църкви, разпространили се по цял свят“ — на тях православните християни отговарят с думите на св. Теодор Студит: „Човек, угоден на Бога, е за предпочитане пред безброй люде, които са изпълнени със самодоволство“²⁴. И кой от здравомислещите не желае по-добре да бъде сред малцината, които достигат спасение по тесния път, нежели сред мнозината, които се носят по широкия път към погибел? Ти, ако ти е угодно, предпочитай потъващото мнозинство пред спасяващия се Ной, а мене остави с малцината да вляза в Ковчега“.