- Ето ти ги, тука са моите даскалици. . . Чакат. Наскачаха още в темно.
- Да, да. . . - отвърна разсеяно Руменова. - Има време. . .
Долу, в трема под чардака, се спотайваха уплашени, но и любопитни двете
по-големи момичета на Траяна. Още предния ден бе ги записала Руменова в книгата
си. И Траяна с това бе започнала:
- Ами, учителке, женска челяд, защо им е наука на пих. . . Сиромаси люде
сме ние. . .
- На сиромасите повече им трябва наука, Траяно.
Сега двете момичета чакаха долу, те също бяха още в селските си вече
износени дрехи, но бяха се измили и сресали чисто. Учителката не бързаше да ги
повика горе, в училището. В стаята, дето се бе настанило семейството, се чуваше
глъчката на други три, по-малки деца, но Костадин не ги пускаше вън, да не ходят
по училищния двор и да сърдят учителката.
Руменова ходеше по чардака, тихо и равномерно потропваха стъпките й. От
време на време тя неволно поглеждаше към разтворената порта, но никой не влизаше
в двора. По улицата минаваха час по час жени, деца и всички се заглеждаха в
отворената порта, някои и се поспираха, но никой не прекрачи прага й. Младата
жена влезе в класните стаи, не за пръв път тая сутрин, обиколи между чиновете,
седна край ниската масичка в един ъгъл. Всичко беше в ред. Миришеше на вар и
влажно дърво от измитите подове, от новите чинове, но през тая смесена миризма
се долавяше и упоритата миризма на дом, макар изоставен от години. Малката
масичка беше покрита с бяла покривчица, имаше там мастилница и перо, разтворена
беше и класната книга, личаха там, на първата страница, две имена: Ягна
Костадинова и Звезда Костадинова. Други имена нямаше върху жълтеникавия
лист.Самотно и празно беше в широките, разтворени стаи, някъде отдолу се чуваше
сподавена детска глъчка и глухият глас на Костадина, пресипналото му
покашлюване.
Целият ден мина в напразно очакване. Късно следобед Костадин пусна децата,
разшаваха се и петте по двора
или висяха по портата, надзъртаха оттам нагоре-надолу по улицата, все още
плахи, несвикнали с новия си живот в града. На мръкване дойдоха Ния и Лазар
Глаушеви. Учителката ги посрещна бодра, макар усмивката й да не беше много
весела:
- Нищо. Трудно ще бъде в началото, изглежда. Реших сама да отида при
планината, щом планината не идва при мене. Кажете ми някои семейства, които имат
момичета.
Казаха й. Глаушев додаде:
- Упорит народ.
- Нали и ние сме от него?. . . - усмихна се вече по-весело Руменова.
На другия ден тя сама си доведе четири ученички. Майките им се тегавеха,
мърмореха все едни и същи думи за женската челяд, която нямала нужда от книга и
наука, но и се разтичваха да подокарат щерките си за училище. Руменова прибра
горе и двете селянчета и веднага започна работа с първите свои шест ученички.
Привечер, малко преди залез, тя изведе ученичките си на двора, нареди ги по две.
- Утре - каза им тя - ще дойдете веднага щом изгрее слънцето. А сега ще си
идете право у дома. Вие, Ягно и Звездо, ще се отделите още оттук. Другите ще
вървят тъй, две по две, и всяка ще се отдели пред къщата си. Ще вървите мирно по
улиците и щом срещнете по-възрастен човек, ще го поздравите с добър вечер. Като
влезете вкъщи, ще кажете на майка си: "Добър вечер, мила мамо",;д Я да чуя как
ще поздравите!;
- Добър вечер, мила мамо! - отвърнаха едно през друго шестте момичета.
- Хайде сега, деца, сбогом.
- Сбогом, учителке. . . сбогом. . .
Маца Чучурска миеше паници на кладенеца, когато влезе в двора малката й
щерка. Отеднаж се чу зад широкия й гръб звънко гласче:
- Добър вечер, мила мамо!
Маца спря за миг да мие и се ослуша, сякаш не дочула добре. После, каквато
беше шишкава и едра, цяла се обърна към детето си, отворила широко очи, и
черните й, дебели вежди личаха отдалеко, като да бяха лепнати на
зачервеното й чело. Но тя не вярваше и на ушите си и дълго гледа момичето си
мълчаливо, с мокра кърпа в разголените си, могъщи ръце. Ами - да, това беше
нейното Ленче, мъничко, слабичко, и се кипреше насреща й със светнали очички. То
никога досега не беше я поздравявало, никога не беше я наричало така нежно мила
мамо, никой в Преспа не учеше децата на по-деликатни обноски. И Маца Чучурска,
изненадана, зарадвана, развълнувана, нададе неочаквано тънък, писклив глас от
широката си гуша:
- Ох, на майка милото! Да си ми живо и здраво! Добър вечер, мило! Кой те
научи, сладко дете, да ми казваш така "мила мамо"?
- Учителката - рече важно малкото девойче.
- Учителката! - извиха се още по-високо черните вежди на Маца.
- Учителката ами! - повтори девойчето и клатеше глава на всяка дума: - И ни
каза да поздравяваме по-големите, и ни каза утре пак да идем, щом изгрей
слънцето. . .
Ох, милата майкина щерка! Ще идеш, чедо, и утре. Да е жива и здрава
учителката, щом ви учи така. . . Виж ти, проклетници, не знаеха какво да
продумат за нея. Виж каква била тя, милата. . .
Тя прибра паниците, спусна запретнатите си ръкави, превърза наново кърпата
на главата си и преди още да започнат мъжете да се връщат от чаршията, обиколи
едва ли не цялата махала от порта на порта:
- Ами да видите, сестри, учителката, ами тя била човек на место!. . . Връща
се моето Ленче, аз пък на бунара, мия паници. . . "Добър вечер, мила мамо!" Кой
те научи така, Ленче? - Учителката. Е, на сърцето ми пална, сестри. Къде ще се
сетиме ние да научим децата си на такива хубави думи! Учителката сама дойде да
ми поиска Ленчето за училище и що, вели, ние жените не сме ли люде. . . За добро
е дошла тя между нас. Аз веке моето Ленче нема да го спирам. . .
Тая вечер по много къщи в Преспа се говореше за учителката и за нейните
първи ученички. На другия ден жените се обърнаха на нейна страна:
- Тя ще пракса децата ни. . .
Какво като са ни женски децата, не са ли и те от нас раждани?
- Още не дошла учителката, преспанци й намериха триста кусури. Проклетия!,
- Тя и нас, учителката де, и нас ще ни поучава Науката, вели, е за сички;
науката, вели, требва да оттвори и нашите очи, макар да сме жени. . .;
Раздвижиха се жените, зашумяха по целия гради Мъжете едва надаваха ухо към
женската врява и се подсмиваха под мустак. Д някои и се караха:
- Що сте пощръклели мори! Но много жени започнаха сами да водят девойчетата
си в новото училище:
- Ето, учителке, на твоите ръце оставям детето си учи го на ум и разум. .
.
За няколко дни около Руменова се събраха над стотина девойчета и стана
нужда да се отвори и трета стая за новото училище.
Няколко дни преди Божик, докато децата още не бяха разпуснати за празника,
в двора на новото училище неочаквано влязоха четиримата учители от мъжкото
училище: Райко Вардарски, Тодор Божинов, Никола Димкаров и Сотир Гушлев. Водеше
ги класният учител - Вардарски. Учителката ги видя отгоре, пристисна устни
учудена, но продължи работата си. Долу Траяна изтича да посрещне гостите, но те
минаха важно пред нея и се проточиха по дървената стълба нагоре, тропотейки с
подкованите си калеври. Само Вардарски, винаги чисто облечен и по европейска
мода, носеше върху високите си обуща и "кайльоши" - плитки обуща, които
поскърцваха високомерно; започнало бе да студенее, улиците бяха кални, но само
той, Вардарски, носеше в Преспа такива двойни обувки. Като се спряха пред
вратата на първата класна стая, той свали кайльошнте си, за да влезе в стаята с
чисти обуща. Влязоха четиримата учители, без да почукат, и едва сега пристъпи
Руменова да ги посрещне. В същото време над тридесет ученички, колкото бяха в
стаята, скочиха правй и застанаха почтително пред важните гости. И четиримата
мъже завъртяха очи, изненадани от тоя нов внушителен начин да се посрещат гости
в класната стая. Не се сдържа престарелият Никола Димкаров, който бе учил
ученици на славянско писмо още през времето на килийните училища по
манастирите и по разни места из Македония, не се сдържа той, а беше малко глух,
та изказа високо учудването си:
- Гледай ти каква нова наука. Нашите дангалаци нема да се сетят никогаш да
станат, като влезе човек, ама аз ще ги науча и них на такова почитание. . .
Руменова се ръкува с гостите си и тогава Райко Вардарски каза:
- Говори се из целия град, чувахме и ние за новото в нашия град девическо
училище и за вашите големи успехи в него не само научно, но и благовъзпитателно,
а също и по ръкоделия, домакински занимания, които са от особено значение за
девиците. Чухме и научихме и за вашите нови методи в просветителната ви работа,
за вашето дълбоко образование по далечни места и рекохме с очите си да видим
сичко това и да се поучим, бидейки ние и четиримата като по-изостанали. Человек
се учи, докато е жив, и разумният человек никога немада премълчи своето
незнание, а ще пита и разпитва, за да се научи.
Той говореше на учителката, но се обръщаше повече към ученичките по
професионален навик, говореше с тържествен някакъв, наставнически тон, а езикът
му беше пъстра смесица от думи на местните говори и на непрестанно променящия
се, неустановен още език, на който се пишеха българските вестници и книги. Такъв
беше езикът на всички просветени люде, изпъстрен обилно с руски и
църковнославянски думи, с новосковани думи и форми, често пъти причудливо и по
свое разбиране, по свой вкус. Това беше неустановеният още книжовен език, който
беше признак на голяма образованост и към който се прибягваше особено при
по-тържествени случаи или когато седнеше човек да пише писмо или дописка до
някой от цариградските вестници. На такъв език, но върху говора основа от нейния
роден шуменски говор и много повече изпъстрен с руски думи, приветствува и
Руменова своите гости. Тя каза:
- Голяма чест е за нас и за нашето училище вашето посещение и не ние ще
учим вас, най-достойните учители, но ще бъде от голяма полза за нас вашата
добрина и снизхождение, ако ни посочите грешките и опущенията, които можем да
направим.. .
Тя направи знак на ученичките си да седнат, и подаде
единствения стол в цялото училище на Никола Димкаров - най-стария от
гостите си, - а другите пристъпиха и скромно се подпряха на стената зад него.
Руменова бързо надви смущението си от неочакваното посещение и продължи работата
си. Тихо беше в двете класни стаи, които бяха свързани с широко разтворена
врата, и учителката час по час надникваше и оттатък; бодро звучаха гласовете на
девойчетата, които ставаха да отговарят, а откъм третата класна стая, която беше
п о-отдалечен а, се дочуваше глуха, сподавена врява - там ученичките бяха
оставени да се занимават сами до следващия час. Училището работеше.
Подпрян на стената, Вардарски мъдро поглаждаше брадата си и внимателно
следеше работата на младата учителка. До него бе застанал Сотир Гушлев; той беше
крайно усърден в професията си, следеше и сега с хищен поглед всяко движение на
учителката, всяка нейна дума, също и отговорите на ученичките й - дебнеше да
улови някоя грешка и току ще дигне застрашително пръст - не тъй! - както правеше
в своята класна стая. Малко по-нататък се бе изправил Тодор Божинов - син на
някогашния преславски даскал Божии, - тънък, висок, с дълга шия, носът му сякаш
бе изтеглил напред цялото му лице, с хлътнала уста и ниско чело, с големи,
кръгли очи и над тях - необикновено подвижни вежди, които се свиваха едва ли не
в очите му, ту отскачаха нагоре; две от ученичките бяха забелязали тая
непрестанна игра на веждите му и дяволито го попоглеждаха, посбутваха се с
лакти. Старият Никола Димкар седеше неподвижно на твърдия стол, поклащаше глава,
вече цяла оголяла, на двете опнати вратни жили, надаваше ухо да чуе какво
говореше учителката и какво отговаряха ученичките й, но трудно задържаше мисълта
си, която летеше далеко назад през годините. "Ех, господи" - клатеше той старата
си глава и като виждаше тая светла стая, новите чинове, девойчетата, които
скачаха пъргаво от местата си и отговаряха смело, младата и хубава учителка,
която ходеше свободно между чиновете, вдадена в работата си, със светнало,
въодушевено лице, той си спомняше мрачните и тесни килии по манастирите,
влажните, скрити стаи, в които бе учил някога, спомняше си измъчените лица на
учениците си, които пишеха с пръсти
на пясък и за две-три и четири години едвам научаваха да четат Светчето и
Апостола.
- Ех, господи. . . - продума гласно старият човек. Мина доста време.
Учителката сякаш бе забравила гостите си. Вардарски бе спрял ръка върху брадата
си;
не подигаше вече застрашително пръст Сотир Гушлев дебнещият му поглед бе
омекнал; широко бе отворил кръглите си очи Тодор Божинов, веждите му стояха сега
неподвижни върху самото му чело, а дядо Никола Димкаров съвсем се забрави в
своето далечно време и в своята даскалска тъга. . .
Дойде време за обедна почивка и четиримата учители напуснаха новото
училище. Руменова ги изпрати чак до портата. Като излязоха четиримата на
улицата, Вардарски се спря, дръпна с ръка към себе си един по един и тримата
свои другари, приведе се към тях и рече:
- Знаете ли. . . Пет години се е учила в Русия! Те се гледаха мълчаливо
една минутка, после Тодор Божинов попита като в захлас:
- В Русия!?
- В Русия. . . - рече и Сотир Гушлев и пак дебнеше с втренчени очи, сякаш
да види какво има още зад това голямо име.
- Русия.. . Ех, господи - поклати глава старият Никола Димкаров.
Разчу се из града, че учителите ходили при учителката в женското училище -
тя била по-учена от тях, дори и от класния учител. Председателят на общината поп
Костадин се похвали на попадията си:
- Затуй й отсекохме такава плата. . . кажи-речи, като на класния учител. .
.
- Аха - закани му се с глава попадията: - Сега тъй, а? Като дойде
най-напред учителката, не я искахте. Събрали сте се там, в общината, се мудри
глави.
- Ех, попадийо - промърмори примирително поп Костадин. - Во секакви
заблуждения изпада човек, во секакви грешки. . .
**
II ЧАСТ
НОВИ СТРАНИЦИ
Ай, ти, Митре, ай ти, синко мили! Ай земай си малу-многу азно, та пойди си
во града Прилепа, прекупи си свила и коприна, прекупи си свилени кошули, прекупи
си медени елени, прекупи си чо'а парангора, напълни си нована гемия. . .
Народна песен
Море що ти текна, що побегна
рано сабайле во зорите?
Дали ти е лоша свекървата,
или свекорот не ти чини?
- Море свекор ми е кротко ягне,
а свекърва - люта змия. . .
Народна песен
Отзгора идет сеймени, айдутска глава носеет, излезе баба да гледат, видела
баба та глава, викна ми баба да плачит:
"Не ми е глава айдутска, тук ми йе глава синова!"
Сеймени бабо йе велее:
"Не жаляй, бабо, не плачи, блазе ти тебе со сърце, що юнак ти си родила!
Дури му глава зедофме, педесетмина паднафме, сам булюкбаша загина."
Народна песен
Рано следобед в деня срещу Василовден у Глаушевци влезе учителката
Руменова. Тъкмо по това време старата Глаушица бе се запретнала в стаята с
огнището да меси баницата за Новата година. Тя държеше край себе си и двете си
снахи, да й помагат. Не беше само баницата, а трябваше да се заколи за празника
петел, да се сложи пастърма с фасул, да се поразчисти къщата, да се постелят
нови килими и ямболии, да се приготвят чисти долни дрехи за всички в къщата, да
се извадят и новите дрехи на всички, да се приготви топла вода - вечерта всички
трябва да умият глави, нозе. Тоя ден имаше повече работа във всяка християнска
къща.
Султана Глаушева никак не се зарадва, като видя учителката на вратата, и
каза с твърд глас, който се опитваше да бъде приветлив:
- Влизай, влизай да помагаш.
- Има ли работа и за мене? - засмя се Руменова и току добави: - Но вие
какво, събрали сте се три жени за една баница!
Султана Глаушица я погледна изкосо, не мислеше да й отговаря, но не се
сдържа:
- Секо нещо си иска своето. Три жени. . . да съм сама, и до утре нема да
втасам. Стани, седни, времето минава. Така, трите, завчас ще свършим.
- Хайде свършвайте, че ще ти взема Н и я. Султана Глаушева тоя път искаше
да се престори на глуха, но пак не се сдържа:
- Що рече. . . Ния? Кой ще й гледа работата на Ния днеска?
Ния слушаше мълчаливо, в погледа й се таеше тревога, да не би свекърва й да
засегне някак учителката, и тя побърза да й подаде стол:
- Повели, седни, Иванке. . .
Раца Кочовица бе се засмяла с цялото си лице и току криеше с шепа зъбите
си, изпочупени и гнили, каквито, бяха поради честите й забременявания. Старата
Глаушица и учителката често се счепкваха, макар и двете да пазеха приличие, та
беше любопитно да ги слуша човек. Но Раца се боеше от свекърва си, колкото да й
беше любопитно да послуша енергичния й разговор с учителката. Султана Глаушева
не бе се откъснала от своята мисъл. ь пак започна:
- Днеска тука, у нас, во сека къща работа до гуша. Не е ли така и по вас за
тоя празник? - И тя раздипли с точилката върху ниската софра недоразточена кора,
посипа я с брашно с костеливата си жилеста шепа.
- И у нас е същото.
- А ти какво днеска - врътна пак точилката Султана. - Разпусна децата, имаш
си една одаичка, Траяна Костадиница ще ти меси баница. . . Ние тука сме десет,
души.
- Траяна, да - се опита Руменова да отклони двубоя. - Селянките правят
хубави баници.
- А знайш ли коя баница е най-вкусна? - И старата жена веднага си отговори:
- Която си направиш сама!
- Аз не мога да правя баници.
- Е, не можеш. . . не си се учила. Ти си учила книга. Старата Глаушица не
обичаше учителката - мислеше, че тя развращава по-младата й снаха, - ала винаги
се отнасяше с почит към първата учителка в Преспа. - Но като я похвали от една
страна, тя продължи и с някаква закана в гласа си:
- Ама ще се научиш да месиш и баници! Като се омъжиш, като ти се народят
деца - и баници ще месиш, и пелени ще переш, и. . .
- Щом трябва, и ще меся, и ще пера - отговори Руменова за голяма изненада
на старата жена.
- А сега, що. . . - започна пак Султана, но Руменова я прекъсна:
- Сега, бабо Султано, ти ще ни позволиш да излезем с Ния. Така сме се
уговорили и аз затова съм дошла.
Султана въртя дълго точилката, просна нова кора, нави я пак на точилката и
чак след това попита:
- Ами що толкова. . . къде ще ходите двете. . .
- В чаршията.
Старата Глаушица веднага спря точилката и дигна с очи към Руменова, в
погледа й бързо се набра гняв:
- Що! В чаршията! Нийо!. . . Имате ли ум вие? - Тя добави с леден глас: -
Да си ми щерка, учителке, с точилката ще ти стана.
- Не говори така, майко - каза тихо Ния. - Учителката. . .
- А за тебе нема и да се замисля - прекъсна я остро Султана. - Тебе аз
направо с точилката само ако споменеш за чаршията. Гледай ти, чудни работи!
Настана мълчание. Припряно тропаше точилката по софрата, пляскаше и шумеше
недоразточената кора, но се виждаше, че старата жена се бореше с гнева си и
мислите и не бяха в работата.
- Бабо Глаушевице - каза спокойно учителката, но се чувствуваше твърдост в
гласа й: - Ти помисли:
защо да не отиваме ние жените в чаршията?
Султана сякаш не искаше и да чува. Посочи рязко с точилката Ния и рече:
- Тя си има мъж. Да пита него.
- Аз го питах - каза Ния. - Лазар ще ни чака в дюкяна.
- Лазар?. . . - повтори след нея старата жена машинално.
- Да. . .
Султана вече съвсем изостави точилката, дълго гледа към младата си снаха и
току избухна с голямо огорчение, взе да се кръсти едно след друго:
- Господи, боже мой, Богородичке, майчице. . . Да се прекръсти човек с лева
ръка! И той со същия ум! Що става с вас, вие загубихте веке и срам, и чест. . .
Раца през цялото време се усмихваше на тая препирня на свекърва си с двете
млади жени, дори гласно се засмиваше и криеше зъбите си, но сега отеднаж се
уплаши, умълча се - в препирнята нямаше вече никаква шега. А Руменова сякаш и не
забелязваше големия гняв на старата жена.
- Бабо Султано - каза тя с равен, спокоен глас, - там, в чаршията, са
нашите бащи, нашите братя, нашите мъже.
- Ами турците! Пълно е с турци там - прекъсна я Султана.
- Нека са и турците. Ще мине турчинът край мене, и отмине. Те понякога са
даже и по-благовъзпитани от
нашите: ще мине край жената с наведени очи. В наш Шумен е пълно с турци.
Ако се случи някой лош, какво ще ти направи най-сетне сред чаршията, няма ли да
се намери някой да те защити?. . . Не, ти напразно се ядосваш. И най-важното е
да можем и ние жените да отиваме в чаршията като хора. Имаме си и ние работа
там: ти по добре знаеш какво месо да си купиш, какво масло, какъв плат, какво да
си купиш от бакалина, от зарзаватчията. Ние сме оставили всичко на мъжете,
чакаме всичко наготово.
- Така е господ наредил - възрази нетърпеливо Султана: - Мъжът в чаршията,
жената - вкъщи.
- Дядо господ не се бърка в тия работи. Хората сами си ги нареждат. Ние
трябва по-добре да си наредим своите работи. Не е за самото ходене в чаршията,
бай Султано, ами като престанем да чакаме ние жените всичко наготово, като
вземем нашата си работа в ръцете, и станем по-смели, по-свободни, по-независими.
Сега що: покорни, послушни робини, които чакат само милост от господаря си.
- Ти си учена, та знайш да говориш. Аз пък знам от стари още какъв е редът
в нашия живот. Мъжът върви во сичко напред, а жената подир него върви. Послушна
ами, покорна! Като му се качиш на главата, той не е вече мъж и совсем ще се
развали.
- Майко - намеси се Ния, - ти со татко. . .
- Що аз со татко ти! - пламна още повече Султана. - Никогаш не излизам пред
него. Ех, може да поуча за нещо, жена съм му, а той е селянин човек и, сега си
остана селянин, требва да го поучаваш, да подсещаш.
- Ето, виждаш ли? - приведе се към нея учителката. - Същото казвам и аз:
мъжът и жената да бъдат другари, а не господар и робиня покорна.
- Ти казваш, ама ето какво ще ти кажа аз: те като огън и барут, мъжът и
жената. Да стоят по-настрани един от друг. По-настрана! Ти ще се венчайш за един
мъж и с него ще вървиш, по него ще вървиш, с него ще живееш и ще бъдеш като
негова сенка. С друг мъж нема да се срещаш. Ех, люде сме, ще се срещащ и с
другите люде, секакви нужди и срещи има в човешкия живот, но ти ще стоиш
по-далеко от чуждия мъж, той е като огън за тебе, а и ти си като огън за него. -
Тя, види се, намери, че е безполезно да спори повече с учителката, и се обърна
рязко към снаха си: - Дай ми, Нийо, паницата с маслото! Ния и подаде маслото и
каза:
- Майко, аз ще отида с учителката.
Точилката изтрака силно по софрата, но свекървата нищо не продума. Тя
Сподели с приятели: |