Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

малодушие и дребнавост, да очистят душите си от нездравата чернилка и мрак на

робския живот, Лазар се радваше на жена си както през първите години на техния

общ живот. Бодрият й дух озаряваше хубостта й, сякаш я подновяваше, и той я

обичаше с нова сила, с нова любовна радост. Когато се завърна от затвора, тя му

изглеждаше като сянка на предишната Ния, но бързо придоби своята жива плът и

здрава кръв, която пак заливаше страните й, шията й, алена и гореща. Само в

очите й продължаваше да тлее незагаснала скръб, неутолен копнеж и Ния често

скриваше погледа си.

По едно време Лазар долови нова промяна в жена си. Беше след Божик, а това

продължи през целия Голям Сечко и докъм средата на Малък Сечко. Не повехна, не

се разтъжи отново, дори беше все тъй разговорлива, но като че ли се затвори в

себе си, като да се ослушваше в себе си и по лицето й дори падна едвам доловима,

загадъчна сянка. Тя се криеше ловко, но и когато се смееше весело, очите й като

че ли бяха обърнати другаде с погледа си. Лазар всичко забелязваше, още по-ясно

забеляза той, когато тая странна сянка по лицето й започна бързо да изчезва,

погледът й се съсредоточаваше и пламтеше с нов блясък. Не можеше да крие дълго

тя от него своята радостна тайна. От преголям страх - да не би да се лъже, да не

излъже и него, тя почака вече с неудърживо нетърпение да навлезе във втор свой

месец и му призна, че е бременна.

Чу я Лазар и виждаше лицето й - пламнало от свян, от радост. Отиде той и се

изправи пред иконата като баща си:

- Благодаря ти, господи... за тая милост велика в тия мои горчиви дни ...

Не беше го виждала Ния такъв набожник и каго се обърна той наново към нея,

срещна хитро засмените й очи:

- Ти що тъй... - започна тЯ

- Ами как иначе, Нийо! Аз това само на господа мога да го кажа най-напред,

тая радост моя сега ...

Ния имаше още от баща си един наниз от стари златни пари и два пръстена с

едри скъпоценни камъни - купувал ги някога Аврам Немтур за майка й. Колкото бяха

хубави и скъпи, толкова и мили бяха на Ния тия накити - носила ги бе покойната й

майка. Колко пъти през последните години бяха изпадали в нужда те с Лазар, но тя

не посегна към тях, за нея те не бяха злато и елмази, а по-скъпо нещо - мил и

драг спомен от родната й майка. Когато стана нужда да се търсят пари за

освобождението на Лазара, тя помисли и реши за накитите, а после много се

радваше, че не излязоха тогава от ръцете й.

Щом се запролети, Ния забеляза, че Лазар ставаше все по-неспокоен, макар да

криеше от нея тревогите си. През тая дълга и гладна зима белите косми на главата

му станаха още повече, позавехна и лицето му, сега тя често го улавяше, че не я

слуша, а стои унесен в мислите си, погледът му блуждае.

- Сега аз - рече той еднаж - требва да си запретна ръкавите. Стига лежах

цела зима, сичко живо тръгнало веке да работи.

- Що мислиш, Лазе ... каква работа

- Най-добре старата си работа да започна. Ама пари са нужни, малко поне,

пусти да останат... И що да е, най-сетне - така ли ще живея аз! ...

Нямаше що да мисли Ния и да премисля - Лазар трябваше да се залови за

работа. Тя извади една сутрин накитите, както бяха в кутийките си и вързани в

една везана кърпа, и ги сложи пред него. Знаеше ги той, позна везаната кърпа, но

не посегна да ги вземе. Аврам Немтур ги купувал: негови бяха те. Как ще ги вземе

Лазар Глаушев, за да отваря дюкян! Да се преклони унизен позна пред сянката на

стария чорбаджия . . . Ния като че ли усети що ставаше с него и рече:

- От мама ми са спомен ... но сега ние требва да мислим не само за себе си.

Да, те трябваше да мислят сега и за детето си. Още като видя Лазар

накитите, почувствува, че упорството му срещу умрелия не беше вече така силно.

Може би защото бяха минали толкова години и ненавистта към стария чорбаджия,

изгнил вече в гроба, не беше така силна, а може би и душевната сила на Лазара

беше намаляла. Като чу той сега Ния да споменава, макар и отдалеко за детето им

- то беше вече въз всичките му мисли, - почувствува как изеднаж нещо се размекна

в душата му, разпадна се, а това беше някогашната горда упоритост дори и срещу

името на Немтур. Ами Немтур беше баща на Ния... да! В жилите на детето му ще

тече и негова кръв... Как се променя човек! В гърдите на Лазара - и в мислите му

също - остана да тежи нещо, остана нещо тъмно и забъркано, но той посегна и взе

кърпата с накитите. Задържа ги в ръцете си... Заради детето. Ами дългът му към

старата Бенковица! И той мушна бързо накитите във вътрешния джеб на дрехата си.

Занесе ги на Георги Баболев. Младият Баболев сега държеше в ръцете си

цялата търговия на баща си, а баща му и брат му Сандо ходеха във всичко по него

като негови помощници. Той посрещна Лазара в стъклената стаичка в магазина и

разгледа с любопитство хубавите накити.

- Кажи, бачо Лазаре.

- Нужни ми са пари. За работа. Ти направи сметка за тия неща и лихвата за

една година. Виж колко ще ми дадеш и ще оставя тия неща у тебе за една година.

Ако не ти върна парите за една година ... накитите остават твои.

Георги Баболев пак разгледа накитите и с още по-голямо любопитство преброи

златните пари по наниза, после прибра пръстените в кутийките им, върза ги заедно

с наниза в кърпата, но в същото време правеше сметката си. Най-сетне рече:

- Мене, бачо Лазаре, тия неща сега не ми са нужни. Още не съм наумил да се

женя, макар да ми чукнаха веке двайсет и пет. Ех, за твой хатър, ще ти дам за

них петдесет лири. И ще те чакам една година. Лихва аз от тебе нема да взема.

Ама слушай сега и аз какво ще ти кажа, пък ти помисли и реши кое ще бъде за тебе

по-харно. Търговията ни от некое време не върви: осиромаша народът, не купува

такива стоки, като нашите. Ама без хлеб никой не може да живей и натам съм

хвърлил аз око. Аз и Таки Брашнаров. Решихме ние с него да посъживим работата

си. Решихме да дигнем тука, в Преспа, голема парна мелница. Аз съм виждал такива

в Австрия и оттам ще купим машините. С такава мелница, бачо Лазаре, ще съберем

ние работата, кажи-речи, на сички воденици около Преспа. А може и другаде да

изнасяме брашно, по други места наоколо. Който дойде да меле жито за хлеб, ще си

смеле, който пък иска и направо брашно, ще си купи от нас. А ние ще събираме

зърното от целата Преспанска кааза. Голема ще бъде мелницата ни, с петдесет

аршина комин. Още това лето ще я дигнем. След Великден аз тръгвам за Виена. Ще

купя машините и ще ги докарам. Какво ще кажеш ти, бачо Лазаре?..

- Големо нещо сте наумили.

- Големо. А ти що мислиш сега, старата ли работа?...

- Старата работа. Жито ще събирам, ще продавам. Друго аз и не знам.

- Затова и те питам. И слушай сега какво ще ти река аз от моя страна: знам

те аз кой си и що си, опитен човек си в тая работа, но с тия петдесет лири,

които ще ти дам, пък и още толкова да имаш, далеко нема да отидеш. Колко жито ще

събереш и колко ще спечелиш от него... Ами ела ти да работиш с нас. За мене

най-веке Да ми бъдеш опора в новата работа. Аз тая мааза нема да я затворя, а

между нас да си остане, боя се от Таки Брашнаров, той си е малко нещо

въртоверец. Ти ще бъдеш до мене като свой човек. Ще бъде добре с тебе и за

целата ни работа.

- Не мога да влеза с вас, Георги, в такава голема работа. Немам аз толкова

пари, нели виждаш. Ето- посочи той накитите, - това ми е сичко. А и не е само

това.

- Не става дума за пари. Аз ще внеса пари и за тебе, пък ще делим ... по

имам.

- Ама защо, бачо Лазаре! За твое добро ..

- Не. С Таки Брашнаров никога. Ако ще и райски порти да отвори пред мене.

- Какво ще правиш ти сам и с толкова пари ... Ние с него ще вземем сичко в

ръцете си по цела Преспа.

- Ще отворя дюкяна и се ще изкарвам по нещо. Мене много и не ми требва.

- Ти помисли пак. Не бегай от късмета си.

- Ясно ми е сичко. Нема що да мисля. С жито работя отдавна. Ама за мене

това .. с Таки Брашнаров не е никакъв късмет. Човек не бива на сека цена ...

- Ти знайш, бачо Лазаре, аз нема да седна да те уча, ама човек требва со

сметка да живей и с ясен разум.

- Разумът ни, Гьорче не е само за нашите сметки. В нашите сметки повеке

дяволът се меси и ни учи. ц

Младият човек прибра накитите в касата си, върна кърпата на Лазара и му

наброи петдесет лири. Тъкмо толкова бе преценил и Лазар наниза и двата пръстена

- младият търговец не се полакоми да го изнуди, но не се излъга ни с един грош

повече.

Лазар нае един по-малък дюкян близу до житни пазар. Имаше той време сега -

край стените, направи си и миндерче. През цялото време, откакто влезе в тоя

дюкян, все си мислеше за Андрея, с голяма тъга. Дори като постла миндерчето с

една вехта черга и седна там, неволно се огледа, сякаш търсеше с очи другаря си.

И друга тревога смущаваше мислите му, тревога и страх - поуплаши се той от

съдружието на Таки Брашнаров и Георги Баболев. Не ще бъде лесно да се бори с тях

на един и същ мегдан, да изтръгва от ръцете им по нещо за себе си. Но и не беше

преголям страхът му - ще се бори мъжки той с тях, почивка няма да знае. Все

натам го отвеждаше мисълта му: "Преклоних се аз пред Аврама Немтур, но нема да

се преклоня никога пред Таки Брашнаров."

Нова сила гореше сега в него, нови крила имаше на рамената си: детето! Като

мислеше за още нероденото дете, той пак мислеше само за Ния, но сега тя беше

някак нова и като че ли имаше някакво двойно име в мислите му. Тя беше във всяка

негова мисъл, ала вече не беше самичка - там до нея, с нея имаше и друг някакъв,

неясен образ, друго някакво същество, непознато още, но също тъй мило.

В къщи присъствието на очакваното дете се чувствуваше по-определено.

Стройното тяло на Ния още не беше се променило видимо, пък и тя все гледаше да

облече някоя връхна дрешка, не беше се променило много и лицето й, но погледът й

беше по-друг. И най-напред по погледа познаха някои жени, че е бременна, та се

разчу из целия град. Омекна силният блясък на тъмните й очи, погледът им стана

по-дълбок през разширените зеници, превърна се в някакво постоянно сияние, топло

и милващо. Това беше поглед на две щастливи очи. Не беше това много ясно за

Лазара, но когато го милваше тя с топлия блясък на очите си, той все мислеше за

нероденото дете. То беше там, в нея, в утробата й, а също и в тоя поглед. Тя

прекара доста леко първите месеци на своята бременност, но все й се случиха

няколко пъти неприятни, болезнени смущения и Лазар си мислеше: "Ето, почва то да

мъчи майка си..." Целият им живот в къщи постепенно взе да

се променя и да влиза в друг ред, да се приспособява пак към него -

очакваното дете Ния изпитваше непреодолимо отвращение към някои яденета и такива

яденета вече не се готвеха у тях. Това нямаше никакво значение за Лазара. той не

беше лакомец, но го забеляза.

- Отдавна не сме яли леща, Нийо...

Тя отеднаж побледня, очите й се разтвориха уплашени.

- Аха - досети се Лазар. - То не иска леща.

- Лошо ми стана само като я спомена.

- Немой, тогава, немой. И аз не искам.

- Искаш ли за утре спанак. Има пресен. И мене ми се прияло.

- Искам, искам. Щом то иска спанак, и аз. Ние с него се разбираме.

Ния продължаваше да взема чужда работа и нощем оставаше до по-късно,

задържаше и Неда. Сега тя трябваше да приготвя едно-друго и за детето си -

ризки, пеленки, чорапки, а времето не й стигаше. Поизоставаше и всекидневната

домашна работа. Като намереше някое незашито копче на ризата си, Лазар се

оплакваше на жена си престорено:

- Аз веке не мога да се вредя от него. Кога се е случвало преди, да ми

дадеш ти кошуля со скъсано копче...

- Ето, ето... - бързаше Ния с игла и конец в ръка.

- Ти немой ... Аз с него се карам

То, нероденото, беше вече в къщи. То беше в сърцето му. Заедно с Ния. Лазар

имаше големи грижи и се боеше за предстоящата си работа, но и не помисляше да се

спре, да потърси друг някакъв изход. За работата си - тук, с житарството, се

чувствуваше най-сигурен и тъкмо тревогите му, страхът му го правеха по-силен и

нетърпелив, да мине по-скоро през тях.

Веднага след Великден Георги Баболев замина за Австрия. По същото време в

една ливада край пътя за Железник, дето свършваха последните къщи на града, цяла

една дружина аргати започнаха да копаят основите на мелницата. Таки Брашнаров

отиваше там всяка сутрин, измерваше с въже по колко да изкопават аргатите, а

вечер отиваше да проверява дали са изкопали премереното място. Той се караше

всеки ден с тях:

- Като ти плащам по три гроша на ден, искам да знам и каква работа ще ми

свършиш!

видиш как се копа.

Целия град следеше какво става там - за пръв път се правеше в Преспа

"фабрика" и такава голяма сграда. Край самата ливада течеше доста голяма вада и

людете се подсмиваха:

- Ама каква е тая работа: уж воденица с огън, пък то пак водата да е

наблизу. Де да видим какво ще излезе ...

Започнаха цели кервани коли да пренасят и да разтоварват в ливадата печени

тухли, тежки камъни, разположиха се там каменоделци и от тъмно до тъмно чукаха с

длета и чукове, дялаха големи каменни блокове. Чак от Мариово превозваха с

разтеглени коли борови трупи по един аршин дебели, прави като свещ, други коли

превозваха пък от Железник дъбово и буково дърво. Разположи се там и цяла

дружина дърводелци и бичкиджии, дялаха и бичеха греди, дъски. Тъкмо в разгара на

тая подготвителна работа в Преспа пристигнаха двама италианци - инженер и негов

помощник. Те и двамата бяха с бели, сламени капели - не бяха виждали преспанци

такива капи и сякаш това ги слиса най-много.

- Брей, нема шега тука! Талянци. Пара играй тука брей, люде!

Италианците се настаниха в един от ханищата на атпазар. Сутрин отиваха на

ливадата край града, разтваряха там големи хартии, размахваха линии, пергели и

взеха те двамата командата за изкопите, за камъните, за гредите, та копачите,

каменарите и дърводелците се чудеха как да разбират езика им. Когато след много

викове и ръкомахания най-сетне се разбираха по някакъв начин, смееха се всички

от сърце, и италианците и преспанците - радваха се, че са се разбрали. Това беше

през първите няколко дни, докато инженерът и помощникът му влязоха в работата.

Строежът всъщност още не беше започнал и те двамата имаха доста свободно време,

та ходеха надолу край вадата, дето тя се разливаше по ниските места, ловяха там

жаби. Пържеха и ядяха задните им крачка. Людете по Преспа се потърсваха от тоя

им лов и взеха да им викат:

- Жабарите!

Шумни, весели люде бяха те и двамата.

Лазар Глаушев надаваше ухо накъм ливадата край града с глуха тревога в

сърцето си, а още по-често поглеждаше и накъм полето - следеше как растяха тая

година посевите. Случваше се да мине пред дюкяна му Таки Брашнаров. Не беше се

променил Таки много през изминалите години, само две леки бръчки се бяха

очертали от двете страни на носа му, сякаш колкото да личи, че и той бе преминал

билото на човешкия живот. Той поглеждаше надменно празния дюкян на Лазара,

презрително приподигнал само едната си вежда. Седнал на миндерчето си, Лазар

Глаушев срещаше спокойно дръзкия му поглед, макар да се разтуптяваше сърцето му

при всяка такава среща. Не само от тревога пред тоя опасен човек, но в него се

надигаше и борческа сила.

Като узна Султана Глаушева, че Ния е вече бременна, за пръв път се засмя

кой знай от колко време, може би още отпреди смъртта на Катето. Дойдоха да й

кажат Манда и Нона, щерките и, наканили се бяха и двете заедно. Седна при тях и

Раца Кочовица. Не можеха да се начудят, не можеха да се нарадват трите по-млади

жени на смеха й. Та колко пъти са я виждали да се смее и усмихва! Не беше само

това, ами цялото й лице се промени, да не го познае човек. Светлина го огрея

отвътре, та се разхубави - старческо чисто и ясно лице.

- Мамо, мамо... - плесна с ръце Нона, която винаги си е била по-шумна. -

Ами засмей се така, майчице, що стоиш се смуртена; виж сега като да си друга и

да му е драго на човек да те погледне!

Бързо угасна усмивката на старата жена, ала остана да догаря светлината по

лицето й, очите й гледаха умилно. И както беше сега цяла разнежена, хаджи

Серафимовата внука рече:

- Да се засмея ли велиш? Що си мислиш ти: не

иска ли и моята душа смех и радост? Ама кога затрепери сърцето ти... Питаш

ли ме, щерко, какъв живот съм живеяла? Какви мъки и нужди съм познала, и

сиромашия, и смърт, и колко черни грижи и ядозе, докато ви изправя на нозе

сичките, та и татко ви най-напред. Ето Лазе - за Катето тя не спомена - две

недели го държах в ръцете си ни жив, ни умрел. Само това ли?... Харно е човек да

се посмей, да се порадва, ама не може в тоя пусти човешки живот само со хахаха и

хихихи. Не може. Мъчен е нашият човешки живот и с гърди требва да вървиш срещу

него. - И старата жена изеднаж току се сопна: - Ами защо не е дошла Ния да ми

каже, че е трудна! Най-напред при мене требваше да дойде.

- Не е ходила тя никъде, майко - опита се Нона да защити по-младата си

снаха. - Отидохме да я видим ние с Манда и ни каза. Ама то - не се сдържа Нона -

целият град веке говори.

- Виждате ли ... Целият град знай, само аз не знам.

Тоя ден тя не каза нищо повече. Чак привечер прати едно от Кочовите деца да

й повика Лазара. Той веднага дойде и Султана го въведе насаме в малката стая. И

с това започна:

- Ами ти? Ти барем защо не дойде да ми кажеш! Майка ли съм аз? Тя, Ния, си

е чужда кучка, не иска да ме знай, ами ти къде си!

Гневеше се тя, но се виждаше колко беше развълнувана. И нито изслуша

оправданията на Лазара.

- Ще й кажеш - рече тя строго - още утре да дойде при мене. И се с мене ще

се държи. Сега тя е на такъв ред... и пак не е като другите жени. За Раца тука

аз и не мисля; носи ги и ги ражда като крава. С Ния е друго. Седемнайсет години

минаха, откакто сте женени, броила съм ги ден след ден, сега тя пръв път...

Требва да се пази десет пъти повеке. Да не дига тежко, да не се подхлъзне, да не

й остане мерак по нещо за ядене и по каквото и да е, да не се уплаши. Тя не може

сама; макар да не е веке много млада, се е аджамия в тия работи. А ти си мъж.

Тука требва да е тя, по-близу до мене. Може да съм й казвала по някоя крива дума

аз, ама ... ето, майка съм, зло никога не съм мислила.

Колкото и да беше смела, Султана не се реши да изкаже докрай своята мисъл:

Ния и Лазар да се приберат отново в къщата й. Сама виждаше: кой ще я послуша?

Нема да се върнат те вече никога в къщата й. Но тя продължаваше да ги тегли към

себе си, да ги държи по-близу до себе си. Лазар рече:

- Харно велиш, майко. Ния наистина, както е сега .. .ами ела ти да поживейш

при нас! Знайш ли колко ще ти се радваме!

Султана не беше изненадана от думите му, но отговори твърдо:

- Там аз нема да влеза никога.

- Не е разумно да се зарича човек, майко. И аз казвах едно време, нели

знайш, че нема да влеза в двора на Аврам Немтур, ама влезох.

- Аз пък нема да влеза.

- Не е само това, майко - продължи Лазар. - Ето сега отворих дюкян, кажи

го, с негови пари...

- Вие мъжете уж сте по-твърди от нас, ама човек вас по-лесно може да ви

прекърши.

- Не е така, майко. Животът се променя. Сичко се променя. Човек не бива сам

да си слага букаи на ръцете. Вчера е било едно, днеска пък е друго. Аврам Немтур

ми беше враг, ама сега той, бог да го прости, на пръст се е превърнал и прах, а

ето щерка му дете ще ми роди. Нели виждаш как е сичко в човешкия живот.

Старата жена се поколеба; не беше тя никога глуха към умни думи. Най-сетне

намери отговор:

- Може да е така с тебе. Ама ти се откърши от мене, избега с жена си от

мене и аз сега нема да тичам по петите ти. - И обърна приказката си: - Кажи на

Ния още утре да дойде при мене. Ето тука ще си седнем, ще си затворим вратата.

Каквото и да е, каквото и да е ставало между нас, аз съм ви майка и на двамата,

и на нея, като си нема своя майка.

Ния отиде още на другата сутрин при старата. Затвориха се сами в малката

стая. Султана се загледа в нея, да я прониже с поглед, но веднага - види се, да

не я уплаши - посегна и я погали по бузата с твърдата си суха длан.

- Благослови те и тебе Богородица, щерко...-продума с несигурен глас

старата жена, откроените й

очи бързо се наляха с влага. Тя се изкашля сърдига и попита: - В кой месец

си веке?

- Така си мислех. Е, добре - добре си; да немаш никакъв страх. Излезли са

ти вече знаци и щом те са в ред, сичко си е в ред. Затова ги праща бог за секо

нещо.

- Е, то се знай. Затова се вели: трудна жена. Така сме благословени сички

ние, така сме прокълнати. С труд и мъка да носиш рожбата си в утробата, с мъка

да я родиш. Ама ти не бой се. Което е дадено от бога, не е страшно. Сега гледай

само харно да се вардиш. Като не си родила толкова време, още повеке ще се

вардиш ...

Тя повтори сичките правила и целия ред, който трябва да спазва всяка

бременна жена, за да износи благополучно плода си. Разказа и за себе си как бе

носила всяко свое дете и току подитна пак към Ния строги очи:

- Ще се пазиш сега и от мъжа си. - Ния наведе поглед, лицето й пламна,

ситна роса покри челото й. А Султана я гледаше упорито, трябваше да й каже

всичко докрай и дори не подбираше много думите си; в такива неща не се хитрува и

извърта, всичко се казва ясно, за да не стават лоши грешки: - Мъжът си е мъж. Те

са едно, ние сме друго. Те много не придирват, като им дойде. За нас сичко е

рожбата, а мъжът е ненаситен. Ще го държиш настрана от себе си, по-далеко. Може

да те повреди, а не е харно и за душата ти сега. Ти сега само за детето си ще

мислиш, нему ще угаждаш сека, да лежи то спокойно в утробата ти, да расте. -

Като каза всичко това, старата жена въздъхна с облекчение и веднага обърна

приказката си в друга посока: - Работата си нема да изоставяш. Ще си гледаш

работата, както секи ден. Нема да се излежаваш и да се отпущаш, ами ще си шеташ

по къщи и в двора ще поизлезеш. Не си болна! Гледай и залъкът ти да е сладък, и

сънят ти да е сладък, та и детето ти още в тебе да расте здраво и силно.

Султана бе приготвила още преди това едно вързопче, развърза го сега пред

Ния. Показаха се стари, чисто изпрани пелени и детски дрешки.