Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

правда. По това знам и ще знам аз и Европа, и Русия. А нашият народ, сички ние

така ще живейме и занапред: правда ще търсим, за правда ще се борим ...

Той млъкна, без да погледне никого, в широката читалищна стая стана още

по-тихо. После всички наоколо заговориха изеднаж, завикаха, дигна се шумна

врява. И всички се струпаха около Лазара Глаушев, подръпваха го някои дори за

дрехата, искаха той да ги чуе, пред него да се изкажат. А повтаряха, всеки по

своему, неговите думи.

Вършитбата закъсня и тая година докъм Голяма Богородица. Пак поради

десетъка - нямаше кой да го откупи и хюкюматът не даваше позволение да се

вършее. Намериха се най-сетне закупвачи и вършитбата почна.

Лазар Глаушев се готвеше да тръгне по селата за жито с четиридесет лири в

пазвата си. Нищо не бяха тия пари за такава работа, но повече не можеше да

намери. Имаше той много приятели между селяните, там бяха и бащините му роднини,

надяваше се да вземе стока и на почек. Друга беше сега по-голямата му грижа:

както очакваше Ния, тъкмо след Голяма Богородица трябваше да роди. Как ще я

остави сама в такъв час?

Последните няколко месеца бяха много трудни за нея. Една сутрин, току-що

станала от леглото, стори и се, че нещо се бе променило в нея, дълбоко в

утробата и. Тя не можеше да каже нищо определено, не чувствуваше никакви болки и

повече с душата си усещаше, че бе станала някаква промяна. Лазар забеляза

уплахата по лицето и, но Ния разсея тревогата му:

- Нели знайш как сме ние жените, щом сме на такъв ред ... Нищо не ми е.

Не се оплака тя никому, не знаеше от какво да се оплаче. Седмия месец

прекара в голяма тревога - боеше се да не роди предивременно. А после това й

чувство за някаква промяна в нея стана по-определено: започна да я мъчи една все

по-голяма тежест в кръста и ниско в корема. Сега тя се уплаши много, но не за

себе си, а за детето. Както винаги, както във всяко нещо, откакто беше бременна;

дори и когато посегнеше да изпие глътка вода - и то беше за него. Уплаши се тя

сега за него и се реши да се оплаче на свекърва си. Сепна се и Султана, но и тя

скри уплахата си. Помисли, помисли и рече:

- Така е винаги в последния месец. Тежи надолу... наближава му време да се

отдели от тебе.

Тревогата от тая нова мъка остана в Ния. Нали тя все пак не беше както

всички други жени - раждаше след толкова много време от женитбата си и близу на

четиридесет години ... Но тя през цялото време и, струваше й се, през целия си

живот бе набирала смелост в сърцето си тъкмо за тоя час, който трябваше вече да

дойде и нямаше да я отмине. И си мислеше: "Да го родя здраво и живо, пък с мене

да става каквото ще... ако ще и както с майка ми ... щом така требва да бъде

..."

Дойде време и Лазар да тръгва по селата.

-Да...

- Не, Лазе. Ти върви по работата си. Откога още чакаш да тръгнеш за жито. -

Тя се усмихна свенливо: - Мъжете не са нужни в такова време за нас. Имам си аз

бабичка. Върви, върви ...

Преди да тръгне, той помисли да се отбие при майка си, да я помоли да не

оставя Ния сама. Но махна

с ръка и се надигна в него гняв спрямо майка му: "Нема да прекрачи тя прага

на моята къща, клетва е дала! ..." Само на Неда каза:

- Отваряйте си очите, Недо, като сте тука сами! Мома беше Неда, не се реши

той да й рече нещо

повече. Каза и на Костадиница, вече на тръгване:

- Траяно ... нели знайш Ния ... Сама остава.

- Немай страх, бачо Лазаре.

Но той тръгна с натежало сърце от страх и тревога. Как се случи тъкмо сега

да остави Ния сама! А не можеше да не тръгне, трябваше да се бори за хляба си.

Като остана Ния сама с Неда, пак почувствува страх, но бързо й мина: това

беше навика й да търси за всяко нещо опора в мъжа си и още повече сега. Но с

какво можеше да и помогне Лазар наистина и дори й стана по-леко, че той няма да

бъде в къщи, да се тревожи и мъчи заедно с нея.

Първата болка я прониза вечерта на Симеон Стълпник, тъкмо се бе стъмнило.

Тя се спря сред стаята а сякаш се ослуша в себе си. И щом дойде болката за

втори, за трети път, Ния каза на Неда:

- Е, хайде ... идете с Костадиница да кажете на бабата да дойде веке. Ама

никому другиму ни дума, нели знайш!...

Неда я гледаше с опулени очи, като че ли очакваше ей сега да стане някакво

невероятно чудо с Ния, и машинално отвърна:

- Никому ... никому ни дума, знам.

Така беше открай време - да не се разгласява, когато ражда жена, а Ния и

сама не искаше да се разчуе из града, че ще ражда.

Мина доста време, докато се върнаха Костадиница и Неда с бабата. Ния беше

сама в къщи. Все същата болка се повтори още няколко пъти на определено време,

но може би само с една минута по-скоро и все по-силна при всеки пристъп. Като че

ли оживя нещо в тялото на Ния - на детето й, което беше отдавна живо в нея, а

тая болка и родилката я усещаше как се приближава, как преминава през кръста й,

извиваше се, пропълзяваше все по-продължително, по-мъчително. Или това беше

някаква невидима ръка, която

се замахваше отдалеко и забиваше в кръста й остър, нагорещен шиш,

завъртваше го все по-бавно и все по-бавно го изтегляше през цялото й тяло. Ния

влизаше от стая в стая, не се застояваше, за да не я принуди болката да легне,

само час по час ще се подпре с ръка на стената, ще избърше потта от лицето си с

една голяма, мека кърпа. Прегледа отново всичко, наведе се да пооправи без нужда

и леглото си долу, върху дебелия дюшек на пода. Всяко нещо беше на мястото си. В

готварницата огънят гореше добре и съдът с гореща вода вече шумеше: в спалнята

беше и малкото коритце, измито с гореща вода и мек, критски сапун, там, близу до

леглото, бяха и пелените - блестяха от чистота на ламбата. Нямаше го още него -

мъничкото, но идеше вече и то... И откъде идеше още сега тая радост, по-силна и

от оживялата болка! Идеше закъснялото гостенче, желано и чакано от много години

... Най-напред се втурна Неда, задъхана, после влезе бабата, а Костадиница бе

останала по-назад, да заключи портата. Скоро влезе и тя. Като видя Ния, че

бабата започва да пипа едно и друго с немити ръце, както беше дошла отвън, каза

на Неда:

- Заведи бабичката да си умие в мутвака ръцете, че тя не знай къде, и нели

така требва.

Сети се бабата и отиде да си умие ръцете. Ния все още беше на крак и току

бършеше лицето си с кърпата. Костадиница нищо не забелязваше - нали селянките

все така раждат, до последния миг на крак и колко пъти по нивите! Ала щом се

върна бабата от готварницата и погледна Ния, веднага се развика:

- Ха легай, легай! Не бива да стоиш повеке на нозе...

Не искаше Ния да се предаде още - нали за детето било по-добре, по-лесно ще

дойде, ако стои права повечко време, но най-сетне легна. И започна една

безкрайна, мъчителна нощ.

Бабата прогони и Неда, и Костадиница.

- Хайде, излезте вие, не е харно да се сбираме много люде тука. Ако стане

нужда, ще ви повикам. Ния би желала да излезе и тя - бабата. По-лесно би се

борила сама, а болките ставаха още по-чести и по-мъчителни. Остри железни куки

се забождаха дълбоко в тялото на родилката. Разтрепераното й сърце напираше в

гърлото й. сякаш да изхвръкне, и вече примираше с остра болка, но изеднаж,

когато Ния мислеше, че душата й ще излезе в следващия миг, че вече излиза,

болката спираше, отдръпваше се някъде за известно време. Докато си поемеше дъх

няколко пъти, докато избърше потта, рукнала обилно по лицето й, по гърдите.

После пак същите железни куки през кръста и, през корема и още по-дълбоко, още

по-болезнено и тая мъчителна пауза нямаше край. През едно от късите затишия

между два пристъпа на болките, Ния рече с отпаднал глас: - Забравила съм да

запаля кандилото.

- А... Ще го запалим, ще го запалим. Не бой се. Богородица нема да ти се

сърди.

Костадиница да запали кандилото пред иконостаса в ъгъла, а по лицето на Ния пак

бликна пот от нови болки. Щом запали кандилото с разтреперани ръце, Костадиница

попита тихо, уплашена и дори се страхуваше да погледне родилката:

- Още ли нема нищо? ...

- Излизай, излизай! - махна й с ръка бабичката. И току викна след нея:

- Що се кокориш така! Ти не си ли раждала мори? Излизай ...

Бабата също бе започнала да се плаши. Тя все поглеждаше родилката, опипваше

корема й. Минало бе доста време, а още нямаше признаци за скорошно раждане.

Нямаше да бъде лесно. И тя едва сега се сети:

- Ами ти, невесто, защо не викаш? Викай! Силно викай, не се срамувай.

По-лесно ще ти бъде.

Ния й кимна с очи.

Защо да вика, щом не се отваряше гърлото й за вик и писък? Само да я чуват

съседите или ако мине някой вън по улицата. Ами нали всичко това трябва да се

претърпи и защо ще викаш, защо ще бягаш от болката! Нека боли, нека боли! Само

да изтрае сърцето й ...

Мина полунощ. Започваше втората половина на нощта. Бабата се помири с

мисълта, че раждането ще бъде трудно, продължително; излезе вън и поиска да й

сварят кафе. В готварницата Неда плачеше с обилни сълзи.

- Що мори! Да не би ти да раждаш... Ха виж кафето!

- И на кака Ния ли ... кафе? - изхлипа Неда.

- Ехе! - млясна бабата с хлътналите си устни: - На нея сега нищо не й се

ще. Да й е - сто пъти да умре от мъка. Такава е нашата женска проклетия.

- Аз толкова деца съм родила - присви рамена Костадиница, - ама такова

нещо, толкова мъка не съм имала.

- Е, тъй... Едни по-лесно, други по-мъчно. Тая, като не е раждала толкова

години . .. Може да има и грехове да плаща .. .

- Грехове тя нема - сопна се Костадиница. - Да знайш само каква невеста

е!...

ще речеш, защо да се мъчи толкова човек ...

Ния лежеше оттатък и беше й по-добре сама. Но бабата скоро се върна.

Повъртя се около родилката и отиде, присви нозе върху ямболията насреща, опря се

с гръб на стената. Ния видя как се бореше старата жена с дрямката си, скоро дочу

и досадно пуфкане на сбръчканите й пресъхнали устни - дълбоко спеше тя върху

меката ямболия. Нека спи. И Ния като че ли я забрави.

Колко време бе минало? Наближаваше ли да се раздени? Дали така се бе мъчила

и нейната майка с нея? Ния бе я жалила през целия си живот, но сега още повече я

жалеше - познала бе и тя сега нейната мъка. Ще умре ли и тя като майка си? Де е

сега Лазар? Той нищо не знае. Мъчи се там някъде, мисли за нея, но по-добре, че

не е тук. Не би заспал той тая нощ ... Ния посрещаше храбро, мълчаливо

задушаващите я вълни на болката, те минаваха през нея една след друга,

отминаваха и пак се връщаха. Кой знай колко време бе минало, колко безкрайни

часове и най-сетне прозорците на стаята започнаха да светлеят през шарените

завеси.

- Още ли нема нищо?

Подпря присвити ръце на пода и се изправи.

- Нема нищо, бабо... - рече Ния.

Гласът й бе отпаднал, изтънял, тя сама не можеше да го познае. Бабата я

погледна с кръгли, тревожни очи.

- Ама ти ... Не се предавай.

Ния не й отговори. Портата вън се отвори и пак се затвори. По улицата

нагоре се чуха бързи стъпки. Някой тичаше нататък - Ния чуваше стъпките му,

докато заглъхнаха.

Неда и Костадиница не мигнаха цяла нощ. Цяла нощ шепотиха в готварницата.

Млъкнат за някое време и пак започнат.

- Ти не плачи, Недо. Раждането с мъка иде. Така е со сички жени.

- Жажално ми е ... Мъ-мъчи се цела нощ ...

- И мене ми е жално. Много стана, брей! Откога е почнало. Сипи пак вода в

котела. Пак извря. Виж и огъня.

Седят една срещу друга и се ослушват накъм стаята на родилката. Тихо е из

цялата къща, из целия град. Пазвантинът мина, като почукваше отдалеко с тоягата

си, отмина и пак всичко утихна.

- Пък не вика мори, Недо! Твърдо сърце. Аз да съм, целата махала ще

разбудя. Не се трай на такова нещо.

Неда подсмърча и нищо не отговаря. Струва й се, че сърцето й се е свило

колкото един орех.

- Знайш ли как е! - продължава да шушука Костадиница. - Като куче хапе, с

ей такива зъби. Къса, червата ти мъкне едно по едно.

Неда пак се разплаква.

Така цяла нощ. И щом се развидели, Траяна Костадиница рече:

- А иди ти, кажи на свекърва й.

- Не, как ще ида! - сепна се Неда. - Вуйна Султана нема да дойде тука. И

кака Ния нищо не ми е казвала.

- Ама виж... цела нощ мина. Още нищо нема. Ти знайш ли ... сичко може да се

случи ...

- Не говори така ...

- Да не говоря, ама... Те пак са си свои. Ето, нема го бачо ти Лазара.

- Иди да я попиташ... иди попитай кака Ния

- Какво ще я питаме сега? Малко ли й е на нея ... Може и баба Султана да се

сърди, че не сме й казали. Ти върви й кажи, пък тя, ако не иска, да не идва.

Върви, върви!

И сама преплашена, Неда изтича да съобщи на старата Глаушица. Тъкмо пред

Глаушевата порта девойката срещна дядо Стояна, Кочо и по-големия Кочов син -

тръгнали бяха те тримата за чаршията.

- Що си се затичала, Недо? - попита Кочо.

- Кака Ния ... цела нощ... - заекна Неда. Мустаките на дядо Стоян

потрепнаха в усмивка,

той пръв се досети:

- Що, ражда ли веке? - После присви побелелите си вежди: - Ама ти защо

плачеш?!

- Мъчи се много ... и още нищо . . .

- Ай, господи ... - прекръсти се старият човек. - Тичай бързо при вуйна ти

Султана! Ай, господи, помагай, господи ... Да беше барем Лазе тука ...

Тримата мъже отминаха. Неда се втурна в двора. А Султана като че ли бе

чакала до вратата - още щом се показа Неда в двора, излезе да я посрещне:

- Що има, Недо? Ти що така! Думай де!

Неда едвам събра душата си, за да отговори, от страх, от жал за Ния, от

умора, докато бе тичала дотук:

- Цела нощ се мъчи ... И още нищо.

И девойката пак изкриви лице на плач. Султана я погледа, погледа и само

това рече:

- Ами защо не дойдохте да ми кажете? Още снощи мори! Ха се връщай... може

да има нужда от тебе там ...

Тя влезе в къщи, уми се, облече си по-чисти дрехи и забърза към къщата на

сина си. За клетвата си да не стъпва в тая къща и не помисли. Само когато влезе

вече вътре и Костадиница и Неда излязоха да я посрещнат, мярна се бързо през ума

й мисъл за прага на тая къща, но мина и замина. Други мисли бяха завладели ума й

сега. Тя бързо попита:

- Къде е ... заведете ме!

Старата жена сви нозе на пода до леглото, нахвърли се върху снаха си и

започна да я милва с такава нежност, да й говори такива думи, че Ния забрави за

няколко мига мъката си и я гледаше учудена. А после заплака и току се сгуши в

малките, изпръхнали длани на свекърва си.

- Милата ми щерка ... - продължаваше Султана. - Да не знам аз, че ми се

мъчиш цела нощ... Нели съм ти майчичка аз тебе сега... вема да те оставя да ми

се мъчиш толкова. Не бой се чедо, сичко ще мине...

Ния премаля в нов пристъп на родилните мъки, но чувствуваше ръката си в

двете силни, Цилави ръце на свекървата. И докато потъваше без дъх в страшните

мрачини на болката,- не угасна в нея Съзнанието, че тия две ръце я държаха

здраво, нямаше да я изпуснат. После, като се разтвори пак светлина пред очите й,

тя пак чу гласа на Султана - пълен със сила, топлина и нежност:

- Ти само не бой ми се, чедо. Много боли, нели знам, щерко, ама от тия

болки не се умира. Ще мине, ще го забравиш... Ама ти, старо -. сопна се тя на

бабата, - защо си ми го оставила девойчето да се мъчи цела нощ! Хайде де!

Помагай ... - И пак се обърна към Ния. - Е, скоро ще мине, скоро веке... Бабата

стоеше настрана с отпуснати ръце - що можеше да стори тя сега, щом Глаушица беше

тука, такава твърда и люта жена, нали я знаеше целият град, силна и безстрашна.

И пак от страх пред Глаушица, да не би да помисли тя, че бабата не я бива в

работата й, пораздвижи се, мина от другата й страна и рече:

- Помагам аз, ама требва още да се почака.

- Е, харно - отвърна веднага Султана. - Ще почакаме, щом требва. Още ще

почакаме... Иди ти сега, бабичко, иди оттатък да ти дадат да закусиш, сигурно

още не си закусила.

- Не съм ...

- Върви, върви ... . Щом останаха сами, Султана взе кърпата и докато

бършеше лицето на снаха си, гушата, гърдите й, рече, без да я погледне:

- Ти от мене, чедо, нема що да се боиш... Майка съм ти аз... Дай сега да

видя що става ... иде ли веке миличкото.

- Добре, майчице ... - прошепна Ния.

Султана дигна предпазливо дрехата й. Нямаше още

нищо: само едно малко, розово петно едва-едва се червенееше върху белия

чаршаф. Султана сега наистина се уплаши. След цяла нощ мъчителни напъни нямаше

още никакъв признак за скорошно раждане. Имаше такива нещастни случаи -

затваряше се утробата, стягаше се и рожбата оставаше вътре, така и загиваше

заедно с майката. Немой, господи, така! ... Що ти е сторила толкова тая душица,

ето цел живот чака да я благословиш с рожба!...

Не издаде с нищо Султана големия си страх и тревожните си мисли, а силите й

като да се удвоиха.

- Ще дойде, ще дойде - каза тя бързо, делово, завивайки отново родилката.

Взе пак кърпата да обърше лицето й, полепналите коси по слепите очи, по челото и

продължи: - Напъвай се, чедо, со сички сили. Да му е по-лесно . ..

- Немам сили веке, майко... - рече без глас Ния. - И ми се спи... да знайш

само... колко ми се спи ...

- Ами да поспиш, сине... ама то, милото нема да те остави. Иска да излезе

по-скоро.

- Да ... усещам го ... Да не му стане нещо ... майчице, щом ... щом толкова

време зеке и още не...

- Нищо нема да му стане!

- Ето ... ето пак ... О ... о... майко ... - простена за пръв път Ния и

виждаше се как се загуби в болката.

Лицето й се бе стопило, с хлътнали страни, и беше тебеширено бяло заедно с

устните; по краищата на нежния овал, по изпъкналите скули, по слепите очи, между

полепналите там черни, влажни коси едва-едва се синееше мъртвешка сянка. И пак

беше хубаво това лице, с призрачна някаква хубост, останало без капка кръв,

озарено негли от лунен блясък. Страшна беше тая хубост и тъжна. Притворените очи

тънеха в сянка и като че ли тежеше върху тях покоят на вечния сън. Султана едва

задържаше в гърлото си надигнал се вик.

- Ния ... Не се давай, чедо! ...

Тя пипаше непрекъснато родилката, оправяше косите й, галеше челото й,

бузите, ловеше я за брадичката, подръпваше я, стискаше ръцете й - да не я остави

да заспи, непрестанно й говореше, за да я държи будна и жива, да прикрие и

собствения си страх;

- Ето в такъв час, чедо, не бива да се предава човек. Стегни си сърцето.

Страшното веке минало. Искаш ли да ти дам водичка? Ето веке и слънцето изгрея, и

днеска ще бъде хубав ден ...

Докато й говореше и стискаше изстиналата й влажна ръка, за да я държи в

живота, докато се бореше и сама със страха си старата жена чувствуваше с голяма

болка и скръб близу там, до рамото си, сянката на своята Катерина. И както

тогава, със същата сила в сърцето си, беше готова да се бори за живота на Ния

сега. И като че ли всичко това беше пак за Катето ...

Ния отваряше очи и в тях гореше живот, съживяваше се цялото й лице от

техния трескав блясък. Двете хубави очи гледаха с доверие и благодарност старата

жена, те бяха живи. В сърцето на Султана бликваше радост със сладка болка.

Чакала бе тя тогава, чакала бе да се отворят очите на Катето с такава светлина в

тях и ето те се отваряха, боже, светли и живи . . .

- Да бехме пратили некого ... да потърси Лазара ... - чу някъде отдалеко

Султана гласа на Ния.

- Защо ти е Лазе, щерко! - сепна се старата жена. И пак беше тя там, да

застане бодра и силна срещу всяко зло.

- Ами ... да го видя поне още еднаж ...

- Гледай ти сега що ти е дошло на ума! Немой така, сине! Ами това не е за

умирачка! Не се предавай така, ще уплашиш и малкото. И още повеке ще се забави

то. Ами давам ли те аз, чедо! Ето аз не мисля за умирачка, че съм веке на

седемдесет и четири, та ти ли! Нека си гледа там работата Лазе. Нема никаква

работа той тука сега и по-харно е, че заминал.

Ния гледаше свекърва си без сълзи, бодрият едва-едва сърдит глас на старата

жена се вливаше направо в сърцето й.

- Подигни завесите, майко ... Да влезе слънцето ...

- Ей сега ...

Стаята се напълни със слънчев блясък; в чистите стъкла на прозорците сияеше

ясна небесна синева.

- Хубаво е, майко ...

- Ами хубаво е, чедо! Хубаво е. И мене ми се разигра сърцето, ако съм

толкова стара... Ей сега ще ти донеса да пийнеш малко топло млекце.

- Донеси, майко ... Кажи на Неда ...

Дойде пладне и мина, но никой в тревожната къща не забелязваше времето. По

улицата вън минаваха жени по-често, отколкото друг път, забавяха стъпки,

заглеждаха се в портата и по прозорците. Разчуло се бе из целия град, че

по-младата Глаушева снаха, Лазаровата невеста, се мъчи да роди, а не може. Скоро

след пладне дойде и Раца, дойдоха една след друга и Манда, и Нона. Султана ги

затвори в готварницата и не даде да се чуе дори гласът им. Никой с нищо не

можеше да помогне. Само господ!

Но човек не бива да седи тъкмо в такива часове със скръстени ръце. Султана

ли ще седи тъй и ще чака? Докога? Трябва да се направи нещо, трябва да се

помогне някак? Билки някакви - няма. Врачки, вещици - пусти да останат! Ето и

бабата нищо не знае. Жените в готварницата споменаха нещо за поп . .. да дойде

да пее на родилката, да прогони лошата сила. Поп - какво ще търси той при

родилка? Само да я уплаши ... Султана не можеше място да си намери. Очите и

горяха, главата й се цепеше от какви ли не мисли. Блъскаше се тя в някаква

стена, и пак и все отново. Да измисли нещо, да намери изход някакъв. Очите й

горяха, гореше в огън и мозъкът й, душата и. Вече доста късно след пладне Ния

започна видимо да отпада; тя все по-често и не усещаше вече болките - губеше

съзнание. Слънцето се отдръпна от стаята, промъкна се едвам доловим здрач -

далечна7 невидима сянка на нощта. Не! Ния не биваше да дочака още една нощ в

такова състояние!

Султана скочи и повика от готварницата Манда (тя беше по-яка и по-смела),

повика и Костадиница. Затвори вратата на стаята след тях.

- Ха сега - рече тя на двете жени, минете да я дигнем за рамената. Да я

изправим ... и ако може, да походи малко, да й се пораздвижи малко кръвта.

Хващайте... ти, Мандо, от едната й страна, ти пък от другата. Полека,

внимавайте, полека ... - И тя сама се наведе към родилката, улови ръцете й,

негли да я поведе като дете, което прохожда: - Хайде, чедо ... Дай си повеке

сила!

започнаха да я дигат.