Книга с ъ д ъ р ж а н и е част І стр

Ето че сти­га­ме до ед­но по­-точ­но опи­са­ние на това, ко­ето ве­че оха­рак­те­ри­зи­рах­ме ка­то един вид раз­м­но­жение и по­со­чих­ме го­ля­ма­та му бли­зост с об­ра­зу­ва­не­то на представите. Така чо­веш­ко­то съ­щес­т­во въз­п­ро­из­веж- да свои по­до­бия по от­но­ше­ние на оп­ре­де­ле­ни час­ти от фи­зи­чес­ко­то и етер­но тяло. Съвсем не тряб­ва да смятаме, че от ро­ди­тел­с­ко­то тя­ло про­из­ли­зат но­ви дъ­щер­ни форми; прос­то яд­ро­то на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во пре­ми­на­ва от ед­но­то със­то­яние в другото. Родителското тя­ло не про­из­веж­да но­во същество; то въз­п­ро­из­вежда са­мо­то се­бе си в но­ва форма. Така лун­ни­ят чо­век из­пит­ва ед­на смя­на на съзнанието. Когато наб­ли­жи Слънчевият цикъл, не­го­ви­те об­раз­ни пред­с­та­ви ста­ват все по­-б­ле­ди и по-бледи; из­пъл­ва се с ед­на бла­же­на всеотдайност, а в при­тих­на­лия му вът­ре­шен свят проз­ву­ча­ват хар­мо­ни­ите на Космоса. Към края на то­зи цикъл об­ра­зи­те в ас­т­рал­но­то тя­ло оживяват; то за­поч­ва все по­ве­че и по­ве­че да усе­ща се­бе си. Човекът из­живя­ва един вид про­буж­да­не от ти­хо­то бла­жен­с­т­во и покоя, в ко­ито бе­ше по­то­пен през Слънчевия цикъл. Но се­га ид­ва ред на дру­го важ­но изживяване. С но­во­то про­яс­ня­ва­не на об­раз­но­то съз­на­ние чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се виж­да ка­то об­гър­на­то с един облак, ка­то ся­каш се е спус­нал от Космоса ка­то ед­но жи­во Същество. И пред­шес­т­ве­ни­кът на чо­ве­ка чув­с­т­ву­ва то­ва Същество ка­то не­що свое, ка­то ед­но до­пъл­не­ние към сво­ята соб­с­т­ве­на природа. Той го чув­с­т­ву­ва ка­то сила, ко­ято му да­ря­ва не­го­во­то соб­с­т­ве­но битие, ка­то не­го­вия соб­с­т­вен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо не­го чо­век усе­ща приб­ли­зи­тел­но следното: „В то­ва Същество аз живях, до­ри и ко­га­то през Слънчевия ци­къл бях от­да­ден на бо­жес­т­ве­ния Космос; са­мо че то­га­ва то бе­ше не­ви­ди­мо за мен, а се­га аз го виждам". Тъкмо от то­зи „Син на Живота" тръг­ва она­зи сила, ко­ято чо­век уп­раж­ня­ва вър­ху соб­с­т­ве­но­то си тя­ло през нес­лън­че­вия период, И после, ко­га­то Слън- чевият ци­къл от­но­во наближава, чо­ве­кът усе­ща ка­то че ли ста­ва ед­но ця­

ло със „Сина на Живота". До ри и без да го вижда, той се чув­с­т­ву­ва дъл­бо­ко свър­зан с него.

Не вся­ко от­дел­но чо­веш­ко съ­щес­т­во има­ше свой „Син на Живота", а ця­ла гру­па чо­ве­ци усещаше, че та­ко­ва Същество им принадлежи. Така че на Луната чо­ве­ци­те жи­ве­еха обо­со­бе­ни в от­дел­ни гру­пи и вся­ка гру­па усеща­ше в ня­кои от „Синовете на Живота" об­щия „гру­пов Аз". Разли- ката в гру­пи­те се про­явя­ва­ше в това, че при вся­ко от тях етер­ни­те те­ла има­ха своя осо­бе­на форма. Но по­не­же фи­зи­чес­ки­те те­ла се из­г­раж­дат спо­ред етерните, раз­ли­чи­ята на пос­лед­ни­те се от­пе­ча­та­ха в пър­ви­те и та­ка от­дел­ни­те гру­пи чо­ве­ци се по­яви­ха ка­то от­дел ни чо­веш­ки видове. Когато „Синовете на Живота" пог­леж­да­ха към при­над­ле­жа­щи­те им чо­веш­ки групи, в от­дел­но­то чо­веш­ко съ­щес­т­во те се виж­да­ха ка­то ум­но­же­ни в мно­го екземпляри. В то­ва те чув­с­т­ву­ва­ха своята соб­с­т­ве­на Азо- вост. Те ка­то че ли се от­ра­зя­ва­ха в човеците. В то­ва се със­то­еше и за­да­ча­та на чо­веш­ки­те се­ти­ва през то­га­ваш­на­та епоха. Вече показахме, че те­зи се­ти­ва не слу­же­ха за въз­п­ри­ема­не­то на външ­ни обекти. Те от­ра­зя­ва­ха същ­нос­т­та на „Синовете на Живота". Това ко­ето „Синовете на Живота" въз­п­ри­ема­ха чрез те­зи отражения, им да­ва­ше тях­но­то „Азово съзнание". А това, ко­ето от­ра­же­ни­ето по­раж­да­ше в чо­вешко­то ас­т­рал­но тяло, то бе­ше не друго, а лун­но­то съз­на­ние с не­го­ви­те не­яс­ни и смът­ни образи. Взаимодействи­ето меж­ду те­зи про­це­си на лун­но­то съз­на­ние и „Синовете на Живота" се про­явя­ва­ше във фи­зи­чес­ко­то тя­ло ка­то под­гот­вя­ше там пър­ви­те на­чен­ки на нер­в­на­та система. Нервите пред­с­тав­ля­ват един вид про­дълже­ние на се­ти­ва­та към вът­реш­ни­те об­лас­ти на чо­веш­ко­то тяло.

От ка­за­но­то ста­ва яс­но как три­те ви­да ду­хов­ни Същества - „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" дейс­т­ву­ват вър­ху Лунния човек. Ако се спрем на глав­ния пе­ри­од от Лунното раз­ви- тие, а имен­но не­го­ва­та сред­на епоха, ще ус­та­но­вим как „Духовете на Личността" кул­ти­ви­рат в чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло из­вес­т­на самостоя- телност, из­вес­тен лич­нос­тен характер. На то­зи факт се дъл­жи и об­с­то­ятелството, че през нес­лън­че­вия ци­къл чо­век мо­же да се обър­не към се­бе си, да фор­ми­ра сам се­бе си. „Духовете на Огъня" про­явя­ват сво­ята ак­тив­ност в етер­но­то тяло, до­кол­ко­то то при­ема са­мос­то­ятел­на­та фор­ма на човеш­ко­то същество. Ето за­що ви­на­ги след въ­зоб­но­вя­ва­не на тялото, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се усе­ща иден­тич­но с това, ко­ето е пред­с­тав­ля­ва­ло по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" пре­да­ват на етер­но­то тя­ло един вид памет. „Синовете на Живота" дейс­т­ву­ват вър­ху фи­зи­чес­ко­то тя­ло така, че то ве­че мо­же да бъ­де из­раз на при­до­би­ло­то са­мос­то­ятел­ност ас­т­рал­но тяло. Фи­зи­чес­ко­то тя­ло се прев­ръ­ща в един фи­зи­оло­ги­чен об­раз на сво­ето ас­т­рал­но тяло. Напротив, вър­ху фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то
тя­ло - до­кол­ко­то през Слънчевите пе­ри­оди те се офор­мят не­за­ви­си­мо от са­мос­то­ятел­но­то ас­т­рал­но тя­ло - ра­бо­тят по­-вис­ши ду­хов­ни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението". Те дейс­т­ву­ват по го­ре­опи­са­ния на­чин от Слънцето.

Под вли­яние на те­зи фак­ти чо­веш­ко­то съ­щес­т­во уз­ря­ва дотам, че пос­те­пен­но мо­же да из­г­ра­ди в се­бе си за­роди­ша на „Духа - Себе" по съ­щия начин, как­то през вто­ра­та по­ло­ви­на от Сатурновото раз­ви­тие бе­ше из­г­ра­дило за­ро­ди­ша на „Човека-Дух", а на Слънцето - то­зи на „Духа-Жи- вот". Така всич­ки от­но­ше­ния на Луната се променят. В ре­зул­тат на пос­ле­до­ва­тел­ни­те преобразувания, чо­веш­ки­те съ­щес­т­ва ста­ват все по­-фи­ни и по­-б­лагородни. Нараства и тях­на­та сила. Образното съз­на­ние се за­паз­ва пре­дим­но за Слънчевите периоди. Така то до­би­ва съ­що и вли­яние при из­г­раж­да­не­то на фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, нещо, ко­ето по­-ра­но ста­ва­ше из­ця­ло под дейс­т­ви­ето на Слънчевите Същества. Това, ко­ето ста­ва­ше на Луната бла­го­да­ре­ние на чо­веш­ки­те съ­щес­т­ва и свър­за­ни­те с тях Духове, на­по­до­бя­ва­ше все по­ве­че процесите, ра­зиг­ра­ва­щи се на Слън- цето под вли­яни­ето на него­ви­те по­-вис­ши Същества. Последствието от то­ва беше, че се­га Слънчевите Същества мо­же­ха все по­ве­че да при­ла­гат сво­ите си­ли с ог­лед на соб­с­т­ве­но­то си развитие. В ре­зул­тат на всич­ко то­ва Луната уз­ря до там, че след из­вес­т­но вре­ме мо­же­ше от­но­во да се съ­еди­ни със Слънцето.

От ду­хов­на глед­на точ­ка те­зи про­це­си из­г­леж­дат по след­ния начин: „Падналите Лунни Същества" пос­те­пен­но са зав­ла­де­ни от Слънчевите Същества и се­га тряб­ва да се при­съ­еди­нят към тях така, че тех­ни­те дейс­т­вия да се включат в дейс­т­ви­ята на Слънчевите Същества и да им се подчинят. Впрочем то­ва ста­на след ка­то бя­ха из­тек­ли про­дължи­тел­ни пе­ри­оди от време, през ко­ито Лунните цик­ли ста­ва­ха все по-кратки, а Слънчевите - все по-дълги. Настъпва епоха, ко­га­то Слънцето и Луната от­но­во ста­ват ед­на не­бес­на формация. Там чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло е на­пъл­но етеризирано.

Обаче ко­га­то казваме, че фи­зи­чес­ко­то тя­ло се прев­ръ­ща в етерно, не тряб­ва да си представяме, че при по­доб­ни със­то­яние не мо­жем да го­во­рим за фи­зи­чес­ко тяло. Това, ко­ето през епо­хи­те на Сатурн, Слънце и Луна бе­ше из гра­де­но ка­то фи­зи­чес­ко тяло, то се запазва. Важното е да поз­на­ва­ме фи­зи­чес­ко­то със­то­яние не са­мо там, къ­де­то то се про­явя­ва под външ­на фи­зи­чес­ка форма, фи­зи­чес­ко­то мо­же да съ­щес­т­ву­ва и под етерна, до­ри под ас­т­рална форма. Трябва да пра­вим раз­ли­ка меж­ду вън- ш­но­то яв­ле­ние и вът­реш­на­та закономерност. Едно фи­зи­чес­ко яв­ле­ние мо­же да се етеризира, да се ас­т­ра­ли­зи­ра и въп­ре­ки то­ва да за­па­зи сво­ите фи­зи­чес­ки закономерности. Точно та­къв е случаят, ко­га­то на Луната фи­зи­чес­ко­то тя­ло на чо­ве­ка дос­тиг­на оп­ре­де­ле­на сте­пен от сво­ето съ­вър-

И се­га Слънчевите Духове, в чи­ято не­пос­ред­с­т­ве­на об­ласт нав­ли­за чо­веш­ко­то същество, мо­гат да дейс­т­ву­ват вър­ху не­го - тък­мо за­що­то е ве­че един­но и ця­лос­т­но - по съв­сем раз­ли­чен на­чин от­кол­ко­то преди, ко­га­то те дейс­т­ву­ва­ха вър­ху Луната отвън. Сега чо­ве­кът се на­ми­ра в ед­но под­чер­та­но ду­шев­но­-ду­хов­но обкръжение. Благодарение на то­ва „Духо- вете на Мъдростта" мо­гат да уп­раж­нят ед­но из­к­лю­чи­тел­но важ­но дей- ствие. Те вла­гат в не­го мъдростта, оду­ше­вя­ват го с мъдрост. Така той ста­ва в из­вес­тен сми­съл ед­на са­мос­то­ятел­на душа. Към вли­яни­ята на те­зи Същества се при­ба­вят и те­зи на „Духовете на Движението". Те дейс­т­ву­ват пре­дим­но вър­ху ас­т­рал­но­то тя­ло и то така, че то за­поч­ва да про­буж­да в се­бе си - с по­мощ­та на спо­ме­на­ти­те Същества - ед­на ду­шев­на под­виж­ност и ед­но пре­из­пъл­не­но с мъд­рост етер­но тяло. Преизпълне- ното с мъд­рост етер­но тя­ло е пър­ва­та за­лож­ба на това, което в пре­диш­ни­те стра­ни­ци опи­сах­ме ка­то „Разсъдъчна Душа" при съв­ре­мен­ния чо- век, до­ка­то про­бу­де­но­то от „Духо­ве­те на Движението" ас­т­рал­но тя­ло е пър­вия за­ро­диш на „Сетивната Душа". И по­не­же всич­ко се из­вър­ш­ва в ус­ло­ви­ята на рас­тя­ща са­мос­то­ятел­ност на чо­веш­ко­то същество, те­зи на­чал­ни за­лож­би на Разсъдъчната и Сетивна­та Душа се явя­ват ка­то из­раз на „Духа-Себе". Нека не се заб­луж­да­ва­ме с ми­съл­та че в то­зи пе­ри­од от раз­ви­ти ето „Духът-Себе" е не­що отделно, на­ред с Разсъдъчната и Сети- вната Душа. Последните две са са­мо из­раз на „Духа-Себе", а той пред­с­тав­ля­ва тях­но­то един­с­т­во и хармония.

Обстоятелството, че „Духовете на Мъдростта" се включ­ват точ­но се­га и по го­ре­опи­са­ния начин, е из­к­лю­чи­телно важно. Те вър­шат то­ва не са­мо по от­но­ше­ние на чо­веш­ки­те същества, но и за дру­ги­те царства, ко­ито
въз­ник­наха на Луната. При пов­тор­но­то съ­еди­ня­ва­не на Слънцето и Лу- ната, те­зи низ­ши цар­с­т­ва са вклю­че­ни в сфе­ра­та на Слънцето. Всичко, ко­ето в тях бе­ше физическо, се етеризира. Следователно, на­ред с ми­не­ра­ли­те­-рас­те­ния и растенията-животни, на Слънцето се на­ми­ра и чо­веш­ко­то същество. Все пак дру­ги­те съ­щес­т­ва за­паз­ват сво­ите осо- бености. Ето за­що те се усе­щат ка­то чуж­ди в сво­ето обкръжение. Тяхната при­ро­да не съв­па­да с та­зи на околна­та среда. Но по­не­же са етеризирани, „Ду- ховете на Мъдростта" мо­гат да раз­п­рос­ти­рат сво­ето дейс­т­вие и вър­ху тях. Всичко, ко­ето е пре­ми­на­ло от Луната в Слънцето, е про­ник­на­то от си­ли­те на „Духовете на Мъдростта". Ето за­що това, ко­ето се по­лу­ча­ва от съ­еди­не­ни­ето Слънце-Луна мо­же да се на­ре­че в то­зи пе­ри­од от раз­ви­ти­ето „Космос на Мъдростта".

И ко­га­то после, след по­ред­ния по­чи­вен период, на­ша­та Земя из­ник­ва ка­то един по­то­мък на то­зи „Космос на Мъдростта", всич­ки жи­ви същества, ко­ито се раж­дат от­но­во от сво­ите лун­ни зародиши, са пре­из­пъл­не­ни с мъд­ро ст. Ето причината, по­ра­ди ко­ято зем­ни­ят човек, съ­зер­ца­ващ не­ща­та око­ло се­бе си, от­к­ри­ва тол­ко­ва мно­го мъд­рост в тях. Какво учуд­ва­не мо­же да про­бу­ди у нас мъд­рос­т­та на все­ки лист от рас­ти­тел­ния свят, мъд­рос­т­та във вся­ка жи­во­тин­с­ка и чо­веш­ка кост, в чуд­но­то ус­т­ройс­т­во на мо­зъ­ка и сърцето. Когато чо­век се нуж­дае от мъдрост, за да про­умее нещата, оказ­ва се, че тя е вло­же­на в са­ми­те тях. Защото кол­ко­то и да би се ста­рал чо­век да про­умее не­ща­та със сво­ите мъд­ри представи, той не би мо­гъл да из­в­ле­че от тях ни­как­ва мъдрост, ако тя не беше пред­ва­ри­тел­но вло­же­на в нещата. Който ис­ка да об­х­ва­не не­ща­та с мъдрост, а си въобразява, че тя не е ве­че в тях, е все ед­но да си мисли, че би мо­гъл да чер­пи во­да от един съд без тя да е пред­ва­ри­тел­но на­ля­та в него. Както ще ви­дим по­-на­та­тък в та­зи книга, Земята не е ни­що друго, ос­вен пре­ро­де­на­та „Стара Луна". И тя се явя­ва ка­то ед­на пре­из­пъл­не­на с мъд­рост планета, за­що­то през опи­са­на­та епо­ха бе­ше про­ник­на­та от „Духовете на Мъдростта" и от тех­ни­те сили.

Естествено, в то­ва опи­са­ние на Лунните ус­ло­вия мо­жах­ме да се спрем са­мо на ня­кои пре­ход­ни фор­ми от раз­витието. В хо­да на то­ва раз­ви­тие се на­ло­жи да опи­шем са­мо от­дел­ни процеси. Разбира се, по­до­бен на­чин на опи­са ние да­ва са­мо бег­ли об­ра­зи и явен не­дос­та­тък е, че ця­ло­то раз­ви­тие не бе де­фи­ни­ра­но с яс­ни и ка­те­го­рич­ни понятия. Срещу по­до­бен уп­рек бих­ме мог­ли да изтъкнем, че опи­са­ни­ето съв­сем умиш­ле­но бе­ше пред­с­та­ве­но с по­мощ­та на по­-­об­щи и плас­тич­ни понятия. Защото тук важ­но­то е не да из­г­ра­дим спе­ку­ла­тив­ни по­ня­тия и идейни конструкции, а да да­дем ед­на пред­с­та­ва за свръх­се­тив­ни­те опитности, до ко­ито сти­га ду­хов­ни­ят пог­лед при сре­ща­та си с по­доб­ни факти. А не­ща­та от Лун- ното раз­ви­тие не мо­гат да бъ­дат опи­са­ни в оне­зи стро­ги кон­тури, ко­ито
са ха­рак­тер­ни за зем­ни­те възприятия. Там има­ме ра­бо­та с не­пос­то­ян­ни и про­мен­ли­ви впечатления, с колебливи, под­виж­ни об­ра­зи и с тех­ни­те преходи. Нека има­ме пред­вид и това, че тук ста­ва ду­ма за ед­но про­дължи­тел­но развитие, от ко­ето са уло­ве­ни са­мо мо­мент­ни образи.

Кулминационната точ­ка от Лунното раз­ви­тие е пос­тиг­на­та в он­зи мо- мент, ко­га­то вло­же­но­то в чо­ве­ка ас­т­рал­но тя­ло е нап­ред­на­ло дотам, че не­го­во­то фи­зи­чес­ко тя­ло да­ва въз­мож­ност на „Синовете на Живота" да осъ­ществят сво­ята чо­веш­ка степен. В то­зи мо­мент чо­веш­ко­то съ­щес­т­во раз­по­ла­га с всичко, ко­ето та­зи епо­ха мо­же да му пре­дос­та­ви за не­го­во­то соб­с­т­ве­но развитие. Следващата, т. е. вто­ра­та по­ло­ви­на от Лунната епо­ха би мог­ла да се оп­ре­де­ли ка­то един отлив. Обаче виж­да­ме как през та­зи епо­ха за об­к­ръ­же­ни­ето на човека, а и за са­мия него, става не­що мно­го важно. В Слънчево-Лунното тя­ло се вла­га мъдростта. Вече посочихме, че по вре­ме на то­зи от­лив въз­ник­ват за­ро­ди­ши­те на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тях­но­то ис­тин­с­ко разгръщане, как­то и то­ва на Съзнаващата Душа и свър­за­но­то с нея раж­да­не на „Аза", на сво­бод­но­то себесъзнание, ще пос­лед­ва ед­ва през Земна­та епоха. На Луната Раз- съдъчната и Сетивната Душа все още не поз­во­ля­ват на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во да се изя­ви чрез тях; те са по­-с­ко­ро ка­то ин­с­т­ру­мент на при­над­ле­жа­щи­те към чо­ве­ка „Синове на Живота". Ако ис­ка­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме усещането, ко­ето чо­век има на Луната, бих­ме мог­ли да из­ра­зим чув­с­т­ва­та му така: „В мен и чрез мен жи­вее „Синът на Живота"; през мен той се вглеж­да в об­к­ръ­же­ни­ето на Луната, в мен той раз­миш­ля­ва за не­ща­та и Съществата на то­ва обкръжение". Лунният чо­век се усе­ща ка­то за­сен­чен от „Сина на Живота", усеща се ка­то ин­с­т­ру­мент на то­ва по­-вис­ше Същество. И по времето, ко­га­то Слънцето и Луната бя­ха раз- делени, при от­в­ръ­ща­не­то си от Слънцето, той усе­ща­ше ед­на по­-го­ля­ма самостоятелност, но усе­ща­ше и не­що друго: ка­то че ли при­над­ле­жа­щи­ят му „Аз" - кой­то през Слънчевите пе­ри­оди из­чез­ва­ше за об­раз­но­то съз­на­ние - се­га ве­че ста­ваше видим. Това, ко­ето опи­сах­ме ка­то сме­ни на съзнанието, Лунният чо­век из­жи­вя­ва­ше приб­ли­зи­тел­но така: „През Слъ- нчевия пе­ри­од мо­ят Аз из­ли­та за­ед­но с мен във вис­ши­те сфе­ри при въз­ви­ше­ни­те Същества, а ко­га­то Слънцето се скрива, Азът сли­за с мен в по­-дъл­бо­ки­те светове." Същинското Лунно раз­ви­тие се пред­хож­да от ед­на подготовка. Най-напред наб­ли­жа­ва­ме един вид пов­то­ре­ние на Сатурно- вото и Слънчевото развитие. След пов­тор­но­то сли­ва­не на Слънцето и Луната, в пе­ри­ода на отлива, съ­що мо­жем да раз­ли­чим две епохи. В хо­да на тези две епо­хи фи­зи­чес­ко­то сгъс­тя­ва­не нап­ред­ва до оп­ре­де­ле­на сте- пен. Следователно, ду­хов­но­-ду­шев­ни­те със­тояния на фор­ма­ци­ята Слън- це - Луна се сме­нят с фи­зи­чес­ки състояния. През те­зи фи­зи­чес­ки епо­хи чо­веш­ки­те същества, как­то и съ­щес­т­ва­та от на­й-­низ­ши­те царства, се