Книга с ъ д ъ р ж а н и е част І стр

Това ста­ва яс­но вед­на­га щом фи­зи­чес­ки­те ор­га­ни са отс­т­ра­не­ни от Аза и той мо­же да въз­п­ри­ема това, ко­ето е от ду­хов­но естество. Тези Същест- ва се явя­ват ка­то гро­тес­к­ни об­ра­зи и ка­ри­ка­ту­ри на всичко, ко­ето пре­ди то­ва чо­век е имал ка­то се­тив­но познание. За свръх­се­тив­но­то наб­лю­де­ние све­тът на пре­чис­т­ва­щия огън е на­се­лен с таки­ва Същества, чий­то из­г­лед е ужа­ся­ващ и по­раж­да ис­тин­с­ка болка; тях­на­та ра­дост се със­тои в това, да унищожават, страс­т­та им е на­со­че­на към та­ко­ва зло, пред ко­ето зло­то на се­тив­ния свят е съв­сем незначително. Всичко, ко­ето­ чо­век вна­ся в све­та под фор­ма­та на те­зи го­ре­щи желания, се явя­ва ка­то хра­на за те­зи Същества, от ко­ято тях­на­та мощ неп­ре­къс­на­то рас­те и укрепва.
Картината на це­лия то­зи не­дос­тъ­пен за се­ти­ва­та свят ще изглеж­да по­-мал­ко невероятна, ако чо­век над­ник­не с неп­ре­ду­бе­ден пог­лед в ед­на мал­ка част от жи­во­тин­с­кия свят. Какво пред­с­тав­ля­ва за ду­хов­ния пог­лед един свиреп, ски­тащ вълк? Какво въз­п­ри­емат я ду­хов­ни­те се­ти­ва в слу- чая? Нищо друго, ос­вен ед­на душа, ко­ято жи­вее и дейс­т­ву­ва всред го­ре­щи страс­ти и желания. Можем да на­ре­чем външ­на­та фор­ма на въл­ка ед­но въп­лъ­ще­ние на те­зи го­ре­щи желания. Дори да не при­те­жа­ва­ше ор­га­ни за въз­п­ри­ема­не­то на то­ва животно, чо­век пак би тряб­ва­ло да при­еме не­го­во­то съществувание; да, дори и ко­га­то те­зи го­ре­щи же­ла­ния би­ха би­ли не­ви­ди­ми в своите, действия, до­ри и ко­га­то ед­на не­ви­ди­ма за очи­те си­ла би се про­мък­на­ла наоколо, за да при­чи­ни всичко, ко­ето ста­ва чрез ви­ди­мия фи­зи­чес­ки вълк. Същес­т­ва­та на пре­чис­т­ва­щия огън съ­щес­т­ву­ват не са­мо за сетивното, но и за свръх­се­тив­но­то съзнание; тех­ни те дейс­т­вия оба­че са явни: те се из­ра­зя­ват в раз­ру­ша­ва­не­то на Аза, ако пос­лед­ни­ят им дос­та­вя храна. Тези дейс­т­вия ста­ват пре­дел­но ясни, ко­га­то нас­ла­ди­те пре­рас­нат в не­въз­дър­жа­ност и не­обуз­да­ни пориви. Това ко- ето се­ти­ва­та възприемат, би въз­бу­ди­ло и Аза, са­мо до­кол­ко­то в нас­ла­да­та има из­вес­тен смисъл. Животното из­пит­ва вле­че­ние са­мо към оне­зи стра­ни на външ­ния свят, с ко­ито са свър­за­ни не­го­ви­те три тела. Човекът има по­-вис­ши наслади, по­не­же към три­те те­ла се при­ба­вя и Азът. Когато оба­че Азът се стре­ми към та­ко­ва задоволяване, ко­ето слу­жи не за не­го­во­то под­дър­жа­не и развитие, а за не­го­во­то разрушение, по­доб­но же­ла ние не мо­же да бъ­де де­ло на не­го­ви­те три тела, ни­то на не­го­ва­та соб­с­т­ве­на природа, а е де­ло на Същества, ко­ито - що се от­на­ся до тях­на­та ис­тин­с­ка при­ро­да - ос­та­ват скри­ти за сетивата. Точно за­то­ва те се до­мог- ват до по­-вис­ша­та при­ро­да на Аза, за да го тлас­нат към желания, ко­ито ня­мат връз­ка със сетивата, оба­че мо­гат да бъ­дат за­до­во­ле­ни са­мо чрез тях.

Следователно има Същества, за ко­ито страс­ти­те и же­ла­ни­ята слу­жат ка­то хра­на и те са мно­го по­-з­ли от жи­вотните, за­що­то не жи­ве­ят в се­тив­ния свят," а се про­мък­ват в ду­хов­но­то ус­т­ройс­т­во на чо­ве­ка и го смък­ват долу в се­тив­но­то поле. Ето за­що за ду­хов­ния поглед, фор­ми­те на та­ки­ва Същества са по­-г­роз­ни и по­-­от­б­лъс­к­ва­щи от ви­да на на­й-­ди­ви­те зверове, в ко­ито все пак се въп­лъ­ща­ват са­мо страсти, има­щи сво­ето оп­рав­да­ние в се­тив­ния свят. Разрушителните си­ли на те­зи Същества без­к­рай­но над­ви­ша­ват вся­ка раз­ру­ши­тел­на ярост, която мо­жем да наб­лю­да­ва­ме у зем­ни­те животни. По то­зи на­чин свръх­се­тив­но­то поз­на­ние на­соч­ва пог­ле­да на чо­ве­ка към един свят от Същества, ко­ито в из­вес­тен сми­съл сто­ят по­-нис­ко и от на­й-с­ви­ре­пия и аг­ре­си­вен жи­во­тин­с­ки вид.

Когато след смър­т­та чо­век е пре­ми­нал през то­зи свят, той зас­та­ва пред един друг свят, от ду­хов­но естество, кой­то про­буж­да в не­го са­мо та­ки­ва
копнежи, ко­ито са за­до­во­ли­ми в ду­хов­ния свят. Обаче до­ри и се­га човек раз­ли­ча­ва това, ко­ето при­над­ле­жи към не­го­вия Аз, от онова, ко­ето със­тав­ля­ва не­го­во­то обкръжение, него­вия - бих­ме мог­ли да ка­жем - вън­шен ду­хо­вен свят. Изживяванията всред то­ва об­к­ръ­же­ние нах­лу­ват в не го така, как­то пре­би­ва­вай­ки в тялото, в не­го нах­лу­ва­ше въз­п­ри­ема­не­то на не­го­вия соб­с­т­вен Аз. Следователно, по вре­ме на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, об­к­ръ­жа­ва­щи­ят свят го­во­ри на чо­ве­ка чрез ор­га­ни­те на не­го­ви­те тела, а след смъртта, след ос­во­бож­да­ва­не­то от всич­ки тела, го­во­рът на но­во­то об­к­ръ­же­ние про­ник­ва нап­ра­во до „на­й-­вът­реш­но­то свети- лище" на Аза. Сега ця­ло­то об­к­ръ­же­ние на чо­ве­ка е из­пъл­не­но от Съще- ства, ко­ито са род­с­т­ве­но близ­ки с не­го­вия Аз, за­що­то са­мо един Аз мо­же да има дос­тъп до друг Аз. Как то минералите, рас­те­ни­ята и жи­вот­ни­те об­к­ръ­жа­ват чо­ве­ка в се­тив­ни­ят свят и из­г­раж­дат то­зи свят, та­ка и след смъртта, той е об­к­ръ­жен от ду­хов­ни Същества, ко­ито фор­ми­рат един ду­хо­вен свят.

Но в то­зи свят чо­век вна­ся и не­що по-различно, а имен­но това, ко­ето Азът е из­жи­вял в се­тив­ния свят. Първоначално, вед­на­га след смъртта, из­ник­ва сбо­рът от оне­зи изживявания, ко­ито из­г­раж­дат - до­кол­ко­то ете- рно­то тя­ло е все още свър­за­но с Аза - все­об­х­ват­на­та па­но­ра­ма от споме- ните. Наистина, след то­ва етер­но­то тя­ло съ­що се разпада, оба­че от та­зи об­раз­на па­но­ра­ма на спомените, Азът за­паз­ва не­що неп­ре­ход­но и вечно. Този ос­та­тък мо­жем да срав­ним нап­ри­мер с това, ко­ето из­в­ли­ча­ме ка­то един ек­с­т­ракт от всич­ки из­жи­вя­ва­ния и опитнос­ти на чо­ве­ка по вре­ме на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Това е ду­хов­на­та придобивка, ду­хов­ни­ят плод на живота. Този плод съ­дър­жа всич­ко онова, ко­ето Духът про­явя­ва чрез сетивата. Обаче без жи­во­та в се­тив­ния свят, то­зи ду­хо­вен плод не би мо­гъл да узрее. След смъртта, Азът усе­ща ду­хов­ния плод на се­тив­ния свят ка­то един свой, вът­ре­шен свят, и с не­го той прис­тъп­ва в но­вия свят, на­се­лен от ду­хов­ни Същества; те­зи Същества се изя­вя­ват та- ка, как­то са­мо Азът мо­же да изя­ви се­бе си в сво­ите на­й-с­к­ри­ти дълбини. Както се­ме­то на ед­но рас­те­ние е ек­с­т­ракт на ця­ло­то рас­те­ние и мо­же да израсне, са­мо ако бъ­де по­ло­же­но в друг свят, в почвата, та­ка се­га и това, ко­ето Азът до­на­ся със се­бе си от се­тив­ния свят ка­то един кълн, ка­то един зародиш, мо­же да се развие, са­мо ако бъ­де при­ет в ду­хов­но­то об­к­ръ­же­ние на чо­ве­ка след смъртта.

Ако на­ука­та за свръх­се­тив­ния свят ре­ши да опи­ше как­во ста­ва в та­зи „ро­ди­на на Духовете", тя мо­же да при­бегне са­мо до оп­ре­де­ле­ни образи. Но ко­га­то свръх­се­тив­но­то съз­на­ние прос­ле­дя­ва не­ви­ди­ми­те за фи­зи­чес­ки­те очи събития, те­зи об­ра­зи ожи­вя­ват и се про­явя­ват ка­то съ­би­тия в ед­на ис­тин­с­ка действителност. Описанията на тази дейс­т­ви­тел­ност мо­гат да бъ­дат наг­лед­но срав­не­ни с опи­са­ни­ята на се­тив­ния свят. Защото,
ма­кар и от ду­хов­но естество, то­зи нов свят в из­вес­т­но от­но­ше­ние по­каз­ва сход­с­т­во със сетивния. Даден цвят нап­ри­мер възниква, ко­га­то един или друг пред­мет въз­дейс­т­ву­ва вър­ху окото; та­ка и в „ро­ди­на­та на Духо- вете" Азът има из­жи­вя­вания - по­доб­ни на тези, ко­ито пре­диз­вик­ват цве­то­ве­те - ко­га­то вър­ху не­го дейс­т­ву­ва ня­как­во Същество. Само че то­ва из­жи­вя­ва­не про­ти­ча по начин, схо­ден с този, по кой­то меж­ду раж­да­не­то и смъртта, Азът въз­п­ри­ема се­бе си в сво­ите на­й-с­к­ри­ти дълбини. Тук не­ща­та не сто­ят така, ся­каш свет­ли­на­та па­да вър­ху чо­ве­ка отвън, а ка­то че ли ед­но дру­го Същество дейс­т­ву­ва вър­ху Аза и го ка­ра да си пред­с­та­ви то­ва дейс­т­вие ка­то цве­тен образ. Така всички Същества в ду­хов­но­то об­к­ръ­же­ние на Аза на­ми­рат своя из­раз в един лъ­че­за­рен и про­ник­вай от цве­то­ве­те свят. Понеже те­зи цвет­ни из­жи­вя­ва­ния въз­ник­ват по друг начин, те, естествено, имат характер, раз­ли­чен от то­зи на се­тив­ни­те цве- тове. Същото тряб­ва да се ка­же и за дру­ги впечатления, ко­ито чо­век по­лу­ча­ва от се­тив­ния свят.

Най-близки до впе­чат­ле­ни­ята от се­тив­ния свят оба­че са звуците, то­но­ве­те на ду­хов­ния свят. И кол­ко­то по­ве­че човек се вжи­вя­ва в то­зи свят, тол­ко­ва по­ве­че той се прев­ръ­ща за не­го в един вът­реш­но­-под­ви­жен живот, кой­то може да бъ­де срав­нен със зву­ци­те и тех­ни­те хар­мо­нии от се­тив­на­та действителност. Само че той не чув­с­т­ву­ва зву­ците ка­то нещо, ко­ето се приб­ли­жа­ва към не­го отвън, а ка­то ед­на сила, ко­ято тръг­ва от не­го­вия Аз и се раз­ви­ва на вън в света. Той чув­с­т­ву­ва тоновете, как­то в се­тив­ния свят чув­с­т­ву­ва своя соб­с­т­вен говор, сво­ето соб­с­т­ве­но пеене; са­мо че в ду­хов­ния свят той знае: звуците, ко­ито тръг­ват от Аза, са в съ­що­то вре­ме и про­яв­ле­ния на дру­ги Същества, ко­ито се раз­ли­ват из све­та чрез него. Едно още по­-вис­ше про­яв­ле­ние в „ро­ди­на­та на Духовете" има ме, ко­га­то зву­кът се пре­вър­не в „ду­хов­но Слово". Тогава чрез Аза се раз­ли­ва не са­мо под­виж­ни­ят жи­вот на ед­но дру­го ду­хов­но Същество, но са­мо­то Същество до­ве­ря­ва на Аза сво­ята ис­тин­с­ка същност. И ко­га­то Азът бъ­де про­ник­нат от „ду­хов­но­то Слово" - без при­съ­щи­те на вся­ко съ­жи­тел­с­т­во в се­тив­ния свят раз­д­ро­бе­ност и лип­са на еди­не­ние - то­га­ва те­зи две Същества за­жи­вя­ват в ед­но цяло. Така жи­вее Азът с дру­ги­те Съще- ства след смъртта.

Свръхсетивното съз­на­ние раз­ли­ча­ва три об­лас­ти в „ро­ди­на­та на Духо- вете", ко­ито мо­гат да бъ­дат срав­не­ни с три от час­ти­те на фи­зи­чес­кия се­ти­вен свят. Първата об­ласт е един вид „твър­да­та земя" на ду­хов­ния свят, вто­ра­та е „об­лас­т­та на мо­ре­та­та и реките" и тре­та­та е „атмосферата". Това, ко­ето на Земята при­ема фи­зи­чес­ки фор­ми и мо­же да бъ­де въз­п­ри­ема­но от фи­зи­чес­ки­те органи, спо­ред сво­ето ду­хов­но естество, мо­же да бъ­де въз­п­ри­ема­но в пър­ва­та об­ласт от „ро­ди­на­та на Духовете". Там нап­ри­мер мо­же да се ви­ди силата, ко­ято създа­ва фор­ма­та на един кристал.
Само че про­яве­но­то там, е ка­то ед­на про­ти­во­по­лож­ност на про­яве­но­то в се­тивния свят. Докато прос­т­ран­с­т­во­то в се­тив­ния свят е из­пъл­не­но с ма­са­та и обе­ма на минерала, за ду­хов­ния пог­лед то из­г­леж­да празно; оба­че око­ло то­ва праз­но прос­т­ран­с­т­во се виж­да силата, ко­ято съз­да­ва фор­ма­та на минерала. Цветът на един ка­мък в се­тив­ния свят се явя­ва в ду­хов­ния свят ка­то из­жи­вя­ва­не на кон­т­растния му цвят, т.е. един чер­ве­но оц­ве­тен ка­мък ще бъ­де въз­п­ри­ет в ду­хов­ния свят в зелено, един зе­ле­но оц­ветен ка­мък - в чер­ве­но и т.н. Другите ка­чес­т­ва съ­що се про­явя­ват в сво­ята противоположност. Както ка­мъ­ни те, зем­на­та ма­са и т.н. об­ра­зу­ват су­ша­та - или кон­ти­нен­ти­те - в се­тив­ни­ят свят, та­ка и опи­са­ни­те го­ре фор- ма­ции из­г­раж­дат „твър­да­та земя" на ду­хов­ния свят.

Всичко, ко­ето в се­тив­ния свят мо­жем да оп­ре­де­лим ка­то „живот", в ду­хов­ния свят то из­г­раж­да об­лас­т­та на морето. За се­тив­ния поглед, жи­во­тът про­явя­ва сво­ите дейс­т­вия в растенията, жи­вот­ни­те и човека. За ду­ховния поглед, жи­во­тът е ед­на про­ник­ва­ща сила, ко­ято кръс­тос­ва ду­хов­ния свят ка­то потоци, ре­ки и морета. Още по­-доб­ро е срав­не­ни­ето с кръ- в­на­та цир­ку­ла­ция в чо­веш­ко­то тяло. Защото ако в се­тив­ния свят ре­ки­те и мо­ре­та­та са раз­п­ре­де­ле­ни неравномерно, в „ро­ди­на­та на Духовете" по­то­ци­те на жи­во­та са под­чи­не­ни на опре­де­ле­на закономерност, как­то е кръвообращението. Тъкмо то­зи „бли­кащ живот" се въз­п­ри­ема съ­щев­ре­менно и ка­то ду­хо­вен тътен, ка­то ду­хов­но звучене.

Третата об­ласт от „ро­ди­на­та на Духовете" е ней­на­та "атмосфера". Това, ко­ето в се­тив­ния свят се явя­ва ка­то усещане, в ду­хов­на­та об­ласт то е не- що, ко­ето про­ник­ва нав­ся­къ­де и във всичко, как­то и въз­ду­хът про­никва нав­ся­къ­де в при­род­ния свят. Нека да си пред­с­та­вим ед­но мо­ре от под­виж­ни и стру­ящи нав­ся­къ­де усе­щания. Страдания и болки, ра­дос­ти и коп­не­жи стру­ят в та­зи област, как­то вя­тъ­рът и бу­ря­та в ат­мос­фе­ра­та на сетив­ния свят. Да си пред­с­та­вим още, ед­на битка, ко­ято се во­ди на Зе- мята. Там ед­ни сре­щу дру­ги са зас­та­на ли не са­мо чо­веш­ки­те тела, ко­ито се­тив­но­то око мо­же да види, но там връх­ли­тат и страс­ти сре­щу страсти, чув­с­т­ва сре­щу чувства; бол­ки из­пъл­ват по­лес­ра­же­ни­ето съ­що как­то го из­пъл­ват и чо­веш­ки­те тела. Всичко, ко­ето на бой­но­то по­ле се но­си ка­то страдания, бол­ки и ли­ку­ва­не от победата, съ­щес­т­ву­ва не са­мо в се­тив­ни те си прояви; за свръх­се­тив­но­то поз­на­ние то се явя­ва ка­то оп­ре­де­ле­ни про­це­си в „атмосферата" на ду­ховния свят. Едно та­ко­ва съ­би­тие в ду­хов­ния свят е ка­то ура­ган­на­та бу­ря във фи­зи­чес­кия свят. А въз­п­ри­ема не­то на те­зи съ­би­тия бих­ме мог­ли да срав­ним с чу­ва­не­то на ду­ми­те във фи­зи­чес­кия свят. Ето за­що се казва: как­то въз­ду­хът об­г­ръ­ща и про­ни­к­ва в зем­ни­те същества, та­ка и „ду­хов­но­то Слово" пра­ви това с про­це­сите и Съществата на ду­хов­ния свят.

В то­зи ду­хо­вен свят мо­гат да бъ­дат осъ­щес­т­ве­ни и съв­сем дру­ги въз- приятия. Тук е на­ли­це съ­що и това, което мо­же да се срав­ни с топ­ли­на­та и свет­ли­на­та на фи­зи­чес­кия свят. Това, ко­ето про­низ­ва зем­ни­те пред­мети и съ­щес­т­ва ка­то топлина, в ду­хов­ния свят то пред­с­тав­ля­ва са­ми­ят свят на мислите. Само че тук тряб­ва да си пред­с­та­вим мис­ли­те ка­то жи­ви и са­мос­то­ятел­ни Същества. Това, ко­ето чо­век схва­ща ка­то мис­ли във ви­ди­мия свят, е ка­то ед­на сян­ка от Съществата-мисли в ду­хов­ния свят. Нека да си пред­с­та­вим мисълта, както тя съ­щес­т­ву­ва в човека, са­мо че из­не­се­на вън от него, ка­то ед­но активно, дейс­т­ве­но Същество със свой соб­с­т­вен вът­ре­шен живот. Така ще има­ме бег­ла пред­с­та­ва за това, ко­ето из­пъл­ва чет­вър­та­та об­ласт на ду­ховния свят. Това, ко­ето чо­век въз­п­ри­ема ка­то мис­ли в своя фи­зи­чес­ки свят меж­ду раж­да­не­то и смъртта, е са- мо от­к­ро­ве­ние на мис­лов­ния свят, до­кол­ко­то то мо­же да въз­ник­не чрез фи­зи­чес­ки­те ор­га­ни на тялото. Обаче всич­ки мисли, ко­ито чо­век хра­ни и ко­ито оз­на­ча­ват ед­но обо­га­тя­ва­не на фи­зи­чес­кия свят, имат своя про­из­ход точ­но в та­зи об­ласт на ду­хов­ния свят. Тук не тряб­ва да има­ме пред­вид са­мо иде­ите на ве­ли­ки­те откриватели, на ге­ни­ал­ни­те личности; все­ки има сво­ите „хрумвания" ко­ито не ид­ват от външ­ния свят, но ко­ито поз­во­ля­ват на чо­ве­ка да про­ме­ня и пре­об­ра­зя­ва то­зи вън­шен свят. Онези чув­с­т­ва и страсти, чи­ито мо­ти­ви се ко­ре­нят във външ­ния свят, тряб­ва да бъ­дат от­не­се­ни към тре­та­та об­ласт на ду­хов­ния свят; оба­че всич­ко оно- ва, ко­ето жи­вее в чо­веш­ка­та ду­ша и прев­ръ­ща чо­ве­ка в творец, с пло­дот­вор­ни и пре­об­ра­зя­ващи окол­ния свят действия, в сво­ята пър­вич­на същ­ност и форма, то про­из­ли­за от чет­вър­то­то по­ле на ду­ховния свят.

Това, ко­ето се на­ми­ра в пе­та­та област, мо­же да се срав­ни с фи­зи­чес­ка­та светлина. Това е изя­вя­ва­ща­та се в сво­ята пър­вич­на фор­ма мъдрост. Към та­зи об­ласт при­над­ле­жат Същества, ко­ито раз­ли­ват мъд­рост в своето об- кръжение, съ­що как­то Слънцето ос­ве­тя­ва фи­зи­чес­ки­те предмети. Това, ко­ето е ос­ве­те­но от та­зи мъд­рост, се про­явя­ва в своя пър­ви­чен сми­съл и в сво­ето зна­че­ние за ду­хов­ния свят, как­то един фи­зи­чес­ки пред­мет по­каз­ва своя цвят, ко­га­то бъ­де ос­ве­тен от светлината. Има и още по­-вис­ши об­лас­ти в ду­хов­ния свят, но те ще бъ­дат раз­г­ле­да­ни по­-нататък в та­зи книга.

След смър­т­та Азът е по­то­пен в то­зи свят за­ед­но с ду­хов­ния плод, кой­то той но­си със се­бе си от се­тив­ния свят. Този плод е все още свър­зан с она­зи част от ас­т­рал­но­то тяло, ко­ято е ос­та­на­ла след пе­ри­ода на пречи- стването. От ас­т­рал­но­то тя­ло от­па­да са­мо она­зи част, ко­ято - след смър­т­та - на­соч­ва сво­ите же­ла­ния и страс­ти към фи­зи­чес­кия живот. Потопя- ването на Аза в ду­хов­ния свят - за­ед­но с това, ко­ето той е из­в­ля­къл от се­тивния свят - мо­же да се срав­ни със за­ра­вя­не­то на ед­но се­ме в пло­до­род­на­та почва. Както то­ва се­ме прив­ли­ча раз­лич­ни ве­щес­т­ва и си­ли от

Минавайки през вто­ра­та област, той по­па­да всред силите, от ко­ито е из­г­ра­де­но не­го­во­то етер­но тяло; в трета­та об­ласт го за­ли­ват силите, от ко­ито е из­г­ра­де­но не­го­во­то ас­т­рал­но тяло. Също и от по­-вис­ши­те сфе­ри на ду­хов­ния свят, в не­го се вли­ват сили, ко­ито до­пъл­ват ця­лос­т­но­то му из­г­раж­да­не през жи­во­та меж­ду ражда­не­то и смъртта.

Тези Същества от ду­хов­ния свят ра­бо­тят за­ед­но с това, ко­ето чо­век е до­не­съл ка­то плод от пре­диш­ния си жи­вот и ко­ето се­га се прев­ръ­ща в един зародиш. И бла­го­да­ре­ние на то­ва съв­мес­т­но дейс­т­вие чо­век от­но­во из- раства, то­зи път ка­то ед­но ду­хов­но Същество. По вре­ме на сън, фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло про­дъл­жа­ват да съществуват; ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът са на­ис­ти­на вън от тях, но про­дъл­жа­ват да са свър­за­ни с те­зи две тела. Това, ко­ето ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът при­емат се­га от ду­хов­ния свят, мо­же да пос­лу­жи са­мо за въз­с­тано­вя­ва­не на из­чер­па­ни­те по вре­ме на буд­но­то със­то­яние сили. Обаче след ка­то чо­век се ос­во­бо­ди от фи­зи­че- ско­то и етер­но­то тя­ло по вре­ме на смъртта, и след ка­то в пе­ри­ода на пре­чис­т­ва­не­то се ос­во­бо­ди и от оне­зи час­ти на ас­т­рал­но­то тяло, ко­ито чрез сво­ите же­ла­ния про­дъл­жа­ват да са за­ви­си­ми от фи­зи­чес­кия свят, то­гава ве­че всичко, ко­ето нах­лу­ва от ду­хов­ния свят към Аза, не са­мо го подо- брява, но го и преизгражда. И след оп­ре­де­ле­но време, вър­ху ко­ето ще го­во­рим по­-на­та­тък в та­зи книга, око­ло Аза се фор­ми­ра ед­но ас­т­рал­но тяло, ко­ето от­но­во мо­же да жи­вее в та­ко­ва фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, как­ви­то са при­съ­щи на чо­ве­ка меж­ду ражда­не­то и смъртта. Човекът мо­же от­но­во да ми­не през ед­но раж­да­не и да се по­яви в но­во зем­но съ­щес­тву-­
ване, ко­ето ще съ­дър­жа в се­бе си и пло­да на пре­диш­ния зе­мен живот. До но­во­об­ра­зу­ва­не­то на ас­т­рал­но­то тяло, чо­век е сви­де­тел на сво­ето но­во изграждане. Понеже си­ли­те на ду­хов­ния свят му се явя­ват не чрез вън- шни органи, а отвътре, как­то соб­с­т­ве­ния Аз в ак­та на себесъзнанието, той мо­же да въз­п­ри­ема тях­но­то откро­ве­ние дотогава, до­ка­то стре­ме­жът му не е на­со­чен към един външ­но въз­п­ри­ема­ем свят.

От мига, ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло е от­но­во образувано, то­зи стре­меж се на­соч­ва навън. Сега ас­т­рал­но­то тя­ло жад­но тър­си дру­го етер­но и дру­го фи­зи­чес­ко тя­ло­.То ве­че от­б­лъс­к­ва от­к­ро­ве­ни­ята­,ко­ито бли­кат отвътре. Ето за­що се­га въз­ник­ва та­ко­ва меж­дин­но състояние, при ко­ето чо­век по­тъ­ва в безсъзнание. Съзнанието може да се по­яви от­но­во ед­ва във фи­зи­чес­кия свят, ко­га­то ще са из­г­ра­де­ни органите, не­об­хо­ди­ми за фи­зи­чес- ко­то възприятие. През времето, ко­га­то оза­ре­но­то от вът­реш­ни въз­п­ри­ятия съз­на­ние е прекратено, към ас­т­рално­то тя­ло за­поч­ва при­съ­еди­ня­ва­не­то на но­во етер­но тя­ло и та­ка то от­но­во мо­же да се вмък­не в но­во фи­зичес­ко тяло. В те­зи два при­съ­еди­ни­тел­ни про­це­са би мо­гъл съз­на­тел­но да учас­т­ву­ва са­мо та­къв Аз, кой­то по­ражда в са­мия се­бе си скри­ти­те във фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло твор­чес­ки сили, на­со­че­ни към из­г­раж­да­не­то на Духа-Живот и Човека-Дух. Но след ка­то чо­век не е стиг­нал до та­зи степен, то­ва при­съ­еди­ня­ва­не тряб­ва да се ръ­ко­во­ди от Същества, ко­ито са по­-нап­ред­на­ли в сво­ето развитие. Тези Същества на­соч­ват ас­т­рал­но­то тя­ло към оп­ре­де­ле­на ро­ди­тел­с­ка двойка, за да му бъ­дат оси­гу­ре­ни съ­от­ветс­т­ву­ва­щи­те етер­но и фи­зи­чес­ко тяло.

Преди да се осъ­щес­т­ви при­съ­еди­ня­ва­не­то на етер­но­то тяло, за все­ки човек, кой­то от­но­во вли­за във фи­зи­ческо­то съществувание, ста­ва не­що из­к­лю­чи­тел­но важно. В хо­да на пре­диш­ния си жи­вот той е съз­дал из­вес­т­ни раз­ру­ши­тел­ни сили, ко­ито ос­та­ват яс­ни през пе­ри­ода на пре­чис­т­ва­не­то след смъртта. Нека от­но­во се обърнем към спо­ме­на­тия ве­че при- мер. В сво­ята че­ти­ри­де­се­та го­ди­на на пре­диш­ния си живот, в из­б­лик на гняв, даден чо­век е при­чи­нил ня­ко­му болка. След смър­т­та та­зи чуж­да бол­ка из­рас­т­ва ка­то ед­на пре­че­ща сила, която спъ­ва раз­ви­ти­ето на не­го­вия соб­с­т­вен Аз. Така е с всич­ки по­доб­ни слу­чаи от пре­диш­ния живот. При пов­торно­то нав­ли­за­не в след­ва­щия фи­зи­чес­ки живот, те­зи преч­ки в раз­ви­ти­ето от­но­во зас­та­ват пред Аза.

Както с нас­тъп­ва­не­то на смър­т­та пред чо­веш­кия Аз се раз­к­ри­ва ед­на па­но­ра­ма от спомени, та­ка се­га пред ду­хов­ния пог­лед зас­та­ват очер­та­ни­ята на бъ­де­щия зе­мен живот. Човек от­но­во виж­да ед­на па­но­ра­ма от об- рази, ко­ято то­зи път му по­каз­ва всич­ки пречки, ко­ито той тряб­ва да пре­одо­ле­е­,за да нап­ред­не в сво­ето развитие. И това, ко­ето той се­га виж­да по то­зи начин, се прев­ръ­ща в из­точ­ник на оне­зи сили, ко­ито чо­век трябва да взе­ме със се­бе си в но­вия живот. Образът на страданието, ко­ето е

Изграждането на но­во тя­ло не е един­с­т­ве­на­та дейност, ко­ято пред­с­тои на чо­ве­ка меж­ду смър­т­та и по­ред­ното но­во раждане. Докато про­дъл­жа­ва то­ва изграждане, чо­век жи­вее вън от фи­зи­чес­кия свят. Но през то­зи пе- риод, фи­зи­чес­ки­ят свят нап­ред­ва в сво­ето развитие. В от­но­си­тел­но крат­ки пе­ри­оди от време, Земята съ­що про­ме­ня своя облик. Как са из­г­леж­да­ли пре­ди ня­кол­ко хи­ля­до­ле­тия областите, ко­ито днес са за­ети нап­ри­мер от Германия? Когато чо­век вли­за в ед­но но­во фи­зи­чес­ко съществувание, по пра­ви­ло Земята ни­ко­га не из­г­лежда така, как­то е из­г­леж­да­ла по вре­ме на пос­лед­ния му живот. Докато чо­век е от­със­т­ву­вал от Земята, всичко се е променило. В та­зи про­мя­на на зем­ния об­лик съ­що дейс­т­ву­ват скри­ти сили. А те дейс­т­ву­ват от същия свят, в кой­то чо­век се на­ми­ра след смър- тта. И той сам тряб­ва да съ­дейс­т­ву­ва за пре­об­ра­зя­ва­не­то на Земята. До- като не по­ро­ди в се­бе си Духа-Живот и Човека-Дух и не пос­тиг­не яс­но съз­на­ние за връз­ка­та меж­ду ду­хов­ни­те си­ли и тех­ния ви­дим из­раз във фи­зи­чес­кия свят, чо­век не мо­же сам па уп­раж­ня­ва то­ва съдействие; той мо­же то­ва са­мо под ръко­вод­с­т­во­то на по­-вис­ши Същества.

И все пак той учас­т­ву­ва на­рав­но в пре­об­ра­зя­ва­не­то на зем­ни­те условия. Може да се каже, че по вре­ме­то между смър­т­та и но­во­то раждане, хо­ра­та пре­об­ра­зя­ват Земята по та­къв начин, че но­ви­те и ус­ло­вия да от­го­ва- рят на това, ко­ето се е про­ме­ни­ло в са­ми­те тях. Когато раз­г­леж­да­ме оп­ре­де­лен лан­д­шафт в да­ден мо­мент и пос­ле от­но­во след про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от време, до­вел до ко­рен­ни промени, установяваме, че си­ли­те които са пре­диз­ви­ка­ли те­зи промени, се на­ми­рат у мъртвите. По то­зи на­чин мър­т­ви­те са свър­за­ни със Земята до­ри и по вре­ме­то меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Във все­ки фи­зи­чес­ки процес, свръх­се­тив­но­то съз- на­ние се до­би­ра до ед­но или дру­го от­к­ро­ве­ние на скри­тия ду­хо­вен свят. Според обик­но­ве­но­то наблюдение, про­ме­ни­те в зем­ния лан­д­шафт се дъл­жат на климата, слън­че­ва­та свет­ли­на и т.н. За свръх­се­тив­но­то съз­на­ние обаче, в свет­лин­ния лъч, кой­то ид­ва от Слънцето и па­да вър­ху рас- тението, бу­шу­ва си­ла­та на мър­т­ви­те хора. Свръхсетивното наб­лю­де­ние виж­да как чо­веш­ки ду­ши ви­та­ят над растенията, как те про­ме­нят поч­ва­та и т.н. След смър­т­та чо­век не е ан­га­жи­ран са­мо със се­бе си и с под­го­тов­ка­та за сво­ето пред­с­то­ящо зем­но съществувание. Не, той е при­зо­ван да ра­бо­ти и да пре­из­г­раж­да - в ду­хо­вен сми­съл - външ­ния свят, съ­що как
то в жи­во­та - меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та - е при­зо­ван да про­ме­ня фи­зи­чес­кия свят.

Обаче не­ща­та сто­ят така, че не са­мо чо­веш­ки­ят жи­вот в ду­хов­ния свят дейс­т­ву­ва вър­ху ус­ло­ви­ята на Земята, но и обратно: дейс­т­ви­ята във фи­зи­чес­кия свят имат пос­ле­ди­ци за от­но­ше­ни­ята в ду­хов­ния свят. Нека да си пос­лу­жим с един пример. Силна лю­бов­на връз­ка свър­з­ва май­ка­та и детето. Това сил­но прив­ли­ча­не има сво­ите ко­ре­ни в се­тив­ния свят. В хо­да на вре­ме­то оба­че лю­бов­та се променя. Сетивната връз­ка все по­ве­че се прев­ръ­ща в духовна. Тази връз­ка е из­тъ­ка­на не са­мо за фи­зи­чес­кия свят, но и за ду­хов­ния свят. Този пример е ва­ли­ден и в мно­го дру­ги отноше- ния. Това, ко­ето ду­хов­ни­те Същества из­п­ли­тат във фи­зи­чес­кия свят, ос­тава да съ­щес­т­ву­ва и в духовния. Приятели, ко­ито са би­ли дъл­бо­ко свър­за­ни в живота, ще си при­над­ле­жат и в ду­ховния свят. След от­х­вър­ля­не­то на телата, те се оказ­ват в ед­на мно­го по­-дъл­бо­ка връзка, от­кол­ко­то по вре­ме на фи­зи­чес­кия живот. Като Духове, те пред­с­тав­ля­ват не­що мно­го по­ве­че един за друг; от­к­ро­ве­ни­ята им, изя­вя­вани вътрешно, ве­че описах- ме. Връзката из­тъ­ка­на меж­ду два­ма души, ги сре­ща от­но­во и в след­ва­щия живот. Ето за­що на­пъл­но вяр­но е да се говори, че след смър­т­та хо­ра­та се сре­щат отново.

Това, ко­ето ста­ва с чо­ве­ка от раж­да­не­то до смър­т­та и пос­ле от­но­во до след­ва­що­то раждане, се повтаря. Човек ви­на­ги се връ­ща на Земята, но не и пре­ди пло­дът от фи­зи­чес­кия жи­вот да е уз­рял в ду­хов­ния свят. И все пак не съ­щес­т­ву­ва ед­но неп­ре­къс­на­то пов­то­ре­ние без на­ча­ло и край; от оп­ре­де­ле­ни фор­ми на съ­щес­т­ву­ва­ние чо­век преми­на­ва в такива, как­ви­то опис­ва­ме сега, до­ка­то в бъ­де­ще той ще пре­ми­не към съв­сем дру­ги фор­ми на съ­ществувание. Представа за те­зи пре­ход­ни сте­пе­ни ние ще по­лу­чим на­й-­ве­че ако прос­ле­дим - от свръх­се­тив­на глед­на точ­ка - раз­ви­ти­ето на Вселената и свър­за­на­та с не­го ево­лю­ция на човека. Естествено, за се­тив­но­то наблю­де­ние про­це­си­те меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не са мно­го по-скрити, от­кол­ко­то ду­хов­ни­те причини, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Сетивното наб­лю­де­ние мо­же да се про­из­не­се са­мо вър­ху та­зи част от скри­тия свят, чи­ито дейс­т­вия се про­явя­ват във ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят. Но пред се­тив­но­то наб­лю­де­ние тря- бва да въз­ник­не въпросът, да­ли след ка­то нав­ли­за чрез раж­да­не­то в зем­ния си живот, чо­век не до­на­ся със себе си и не­що от това, ко­ето свръх­се­тив­но­то поз­на­ние опис­ва ка­то про­це­си меж­ду смър­т­та и но­во­то ражда- не. Ако ня­кой на­ме­ри ох­люв­на черупка, в ко­ято ня­ма и сле­да от жи­вия охлюв, все пак ще признае, че че­руп­ка­та е въз­никна­ла в ре­зул­тат от дей- с­т­ви­ята на един жив организъм, а не че тя е из­г­ра­де­на са­мо от фи­зи­чес­ки сили. По съ­щия начин, ако ня­кой наб­лю­да­ва чо­ве­ка в жи­во­та и от­к­рие нещо, ко­ето е не­въз­мож­но да во­ди сво­ето на­ча­ло от то­зи живот, би би­ло
ра­зум­но да допусне, че то во­ди на­ча­ло­то си от това, ко­ето опис­ва Тай- ната Наука, сти­га ней­ни­те опи­са­ния да хвър­лят из­вес­т­на свет­ли­на вър­ху ина­че не­раз­би­ра­еми­те фак­ти и съ­би­тия от живота. В то­зи случа­й ­се­тив­но­-­ори­ен­ти­ра­но­то наб­лю­де­ние съ­що би мог­ло да вник­не в не­ви­ди­ми­те причини, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на ви­ди­ми­те действия. С вся­ко но­во наб- людение, неп­ре­ду­бе­де­но­то и обек­тив­но­то раз­г­леж­да­не на жи­во­та се убеж­да­ва във вер­нос­т­та на свръх­се­тив­но­то познание. Необходимо е са­мо чо­век да на­ме­ри пра­вил­на­та глед­на точ­ка и от нея да от­п­ра­ви пог­лед към процесите, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на фи­зи­чес­кия свят. Къде нап­ри­мер са скри­ти про­це­сите, опи­са­ни ка­то пе­ри­оди на пречистване? Какви са и как про­ти­чат опит­нос­ти­те на чо­ве­ка след пречистването, през ко­ито той тряб­ва да пре­ми­не спо­ред дан­ни­те от ду­хов­но­то изследване?

При вся­ко се­ри­оз­но и дъл­бо­ко из­с­лед­ва­не в та­зи област, въз­ник­ват за­гад­ка след загадка. Виждаме нап­ри­мер как един чо­век е ро­ден в бед­ност и нищета, с нез­на­чи­тел­ни дарби, та­ка че при те­зи условия, още от раж­да­не­то си, той е ся­каш пре­доп­ре­де­лен да во­ди жа­лък и не­щас­тен живот. А друг още от пър­вия миг на раж­да­не­то си, е по­ет от гриж­ли­ви ръ­це и лю­бе­щи сърца; у не­го се раз­ви­ват блес­тя­щи способности; пре­доп­ре­де­лен е за пло­дот­ворен и щас­т­лив живот. Спрямо по­доб­ни въп­ро­си чес­то въз­ник­ват две про­ти­во­по­лож­ни становища. Едното се при дър­жа към чис­то се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия и към опи­ра­ща­та се на тях еле­мен­тар­на логика. Според то­ва ста­но­вище, об­с­то­ятел­с­т­во­то­,че еди­ни­ят се раж­да в щастие, а дру­ги­ят в нещастие, изоб­що не тряб­ва да се прев­ръ­ща в про- блем. Ако не же­лае да си пос­лу­жи с ду­ма­та „случайност", то­зи на­чин на мис­ле­не ще по­тър­си ня­как­ва дру­га за­кономерност, за да обяс­ни нещата. Колкото до спо­соб­нос­ти­те и заложбите, при­чи­ни­те се тър­сят в „унасле- дените" ка­чес­т­ва от родители, де­ди и т.н. Отхвърля се все­ки опит, тър­сещ при­чин­ни връз­ки в ду­хов­ни­те процеси, през ко­ито човек, не­за­ви­си­мо от нас­лед­с­т­ве­на­та линия, пре­ми­на­ва пре­ди сво­ето раждане, и бла­го­да­ре­ние на ко­ито той фор­ми­ра сво­ите спо­соб­нос­ти и заложби.

Другото ста­но­ви­ще ще на­ме­ри те­зи обяс­не­ния за край­но незадоволител- ни. То ще възрази: в ни­то ед­на точ­ка на то­зи свят не се случ­ва ни­що без да са на­ли­це съ­от­вет­ни­те причини. Макар и в мно­го слу­чаи те­зи при­чи­ни да не са из­с­лед­ва­ни от човека, те съществуват. Едно ал­пийс­ко цве­те не рас­те в полето. В не­го­ва­та при­ро­да има нещо, ко­ето го тег­ли към ви­со­ка­та планина. Така и в чо­ве­ка тряб­ва да имай нещо, ко­ето го ка­ра да се ро­ди в оп­реде­ле­на среда. В то­зи слу­чай при­чи­ни­те не мо­гат да бъ­дат тър­се­ни всред фи­зи­чес­кия свят. За един за­дъл­бо­че­но мис­лещ човек, да се тър­сят те­зи при­чи­ни са­мо във фи­зи­чес­кия свят е рав­но­сил­но на след- ното: ако ня­кой уда­ри другиго, при­чи­на­та да се тър­си не в чув­с­т­ва­та на първия, а в ана­то­мич­но­то ус­т­ройс­т­во на ръ­ка­та му. Също тол­кова не­за-­
до­во­ли­тел­ни са и всич­ки опити, це­ля­щи да обяс­нят пред­раз­по­лож­би­те и дар­би­те чрез „нас­лед­с­т­ве­ността".

А как всъщ­ност се унас­ле­дя­ват оп­ре­де­ле­ни за­лож­би в семействата? В про­дъл­же­ние на 250 го­ди­ни му­зи­кал­ни­те за­ложби се унас­ле­дя­ват в пред­с­та­ви­те­ли­те на фа­ми­ли­ята Бах. От фа­ми­ли­ята Бернули из­ли­зат осем математици, част от ко­ито през детс­т­во­то са би­ли под­гот­вя­ни за съв­сем дру­ги професии. Но „унаследените" дар­би ви­на­ги ги до­веждат до се­мей­на­та професия. По-нататък мо­же да се посочи, че ед­но вни­ма­тел­но ге­не­ало­гич­но про­уч­ва­не на да­де на лич­ност би мог­ло да покаже, как по един или друг на­чин дар­ба­та на та­зи лич­ност е би­ла про­яве­на у пред­ци­те и че се­га има­ме са­мо ед­но су­ми­ра­не на унас­ле­де­ни заложби.

Който под­к­ре­пя вто­ро­то ста­но­ви­ще ед­ва ли ще про­пус­не от вни­ма­ни­ето си по­доб­ни факти; оба­че за не­го те няма да имат та­зи до­ка­за­тел­с­т­ве­на стойност, как­ва­то имат за този, кой­то в сво­ите обяс­не­ния се при­дър­жа един­с­т­вено към про­це­си­те в се­тив­ния свят. Първият ще обър­не вни­ма­ние на това, че унас­ле­де­ни­те за­лож­би не мо­гат да се гру­пи­рат от са­мо се­бе си в съ­от­вет­на­та личност, как­то и ме­тал­ни­те час­ти на един ча­сов­ник не мо­гат са­ми да се сгло­бят и да об­ра­зу­ват часовника. А ко­га­то му се възрази, че съв­мес­т­но­то вли­яние на ро­ди­те­ли­те би мог­ло да бъ­де пос­та­ве­но на мяс­то­то на часовникаря, той ще отговори: пог­лед­не­те без вся­как­во пре­ду­беж­де­ние та­зи съ­вър­ше­но но­ва цялост, ко­ято се про­явя­ва в дет­с­ка­та личност; тя не мо­же да дой­де от родителите, прос­то за­що то у тях тя не съществува.

Едно не­пос­ле­до­ва­тел­но мис­ле­не мо­же да вне­се в та­зи об­ласт го­ля­ма обърканост. Най-лошото настъпва, ко­га­то пред­с­та­ви­те­ли­те на пър­во­то ста­но­ви­ще обя­вят сво­ите опо­нен­ти за ис­тин­с­ки вра­го­ве на това, ко­ето се опи­ра на „си­гур­ни­те факти". Обаче пос­лед­ни­те да­же и не мис­лят да ос­пор­ват ис­тин­нос­т­та или зна­че­ни­ето на те­зи факти. Те нап­ри­мер съ­що виждат, че в ед­но се­мейс­т­во мо­гат да се „унаследят" оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни за­лож­би или до­ри тенденции, и че ако оп­ре­де­ле­ни за­лож­би се су­ми­рат и ком­би­ни­рат в един потомък, той мо­же да се про­яви ка­то за­бе­ле­жи­тел­на личност. Те ще се съг­ла­сят с твърдението, че обик­но­ве­но за­бе­ле­жи­тел­но­то име се на­ми­ра не в апо­гея на кръв­но­то родство, а в края на нас­лед­с­т­ве­на­та верига. Естествено, те не тряб­ва да бъ­дат укорявани, ко­га­то от всич­ко то­ва те са зас­та­ве­ни да стиг­нат до съ­вър­ше­но дру­ги изво- ди, раз­лич­ни от тези, които се опи­рат са­мо на се­тив­ни­те факти. На тях мо­же да се въз­ра­зи така: наистина, да­ден чо­век по­каз­ва приз­на­ци те на сво­ите предци, за­що­то ду­хов­но­-ду­шев­ни­те качества, ко­ито се про­явя­ват след раждането, на­ми­рат съ­от­вет­но­то чо­веш­ко тя­ло спо­ред за­ко­ни­те на наследствеността. С то­ва оба­че не каз­ва­ме ни­що друго, ос­вен че да­де­но съ­щество но­си бе­ле­зи­те на средата, в ко­ято то израства. Тук ще при­бег-­

Не тряб­ва да се отрича, че от стра­на на тези, ко­ито го­во­рят за ду­хов­ни при­чи­ни в живота, се вна­ся не по­-мал­ко обър­к­ва­не по то­зи въпрос. Чес- то те го­во­рят пре­ка­ле­но не­яс­но и твър­де общо. Несъмнено, ко­га­то твър- дим, че ме­тални­те час­ти на ча­сов­ни­ка се сгло­бя­ват са­ми и се прев­ръ­щат в часовник, оз­на­ча­ва съ­що и друго: че лич­нос­т­та на един чо­век е прос­то сбор от нас­лед­с­т­ве­ни признаци. От дру­га страна, мно­го твър­де­ния за ду­хов­ния свят, по прин­цип не се раз­ли­ча­ват от след­но­то изказване: ме­тал­ни­те час­ти на ча­сов­ни­ка не мо­гат са­ми да се сглобят, та­ка че от то­ва да про­из­ле­зе дви­же­ни­ето на стрелките, сле­до­ва­тел­но ня­къ­де там тряб­ва да има не­що духовно, ко­ето да се гри­жи за дви­же­ни­ето на стрелките. Спря- мо по­доб­но изказване, за пред­по­чи­та­не е да се вслу­ша­ме в гла­са на този, кой­то казва: О, аз не ис­кам да се тре­во­жа по­ве­че за та­ки­ва „мистични" същества, ко­ито дви­жат стрелките; аз се стре­мя да изу­ча меха­нич­ни­те връзки, чрез ко­ито то­ва ста­ва възможно. Следователно, важ­но е не са­мо да знаем, че зад един механизъм, нап­ри­мер часовника, стои не­що ду­хов­но (часовникарят); важ­но е да вникнем в мислите, ко­ито са съ­щес­т­ву­ва­ли в ду­ха на ча­сов­ни­ка­ря пре­ди из­ра­бот­ва­не­то на часовника. Тези мис­ли мо­гат пос­ле да бъ­дат от­но­во от­к­ри­ти в ме­ха­нич­но­то ус­т­ройс­т­во на ча- совника.

Всяко меч­та­тел­с­т­во и фан­та­зи­ра­не за свръх­се­тив­ни­те си­ли вна­ся са­мо объркване. То не мо­же да за­до­во­ли против­ни­ко­ва­та страна, чи­ито въз­ра­же­ния са на­пъл­но основателни: об­що взето, та­ко­ва по­зо­ва­ва­не на свръх­се­тив­ни Същества, не спо­ма­га с ни­що за раз­би­ра­не­то на фактите. Есте- ствено, по­доб­ни про­тив­ни­ци мо­гат да ка­жат съ­щото и за точ­но оп­ре­де­ле­ни дан­ни на Духовната Наука. Тук оба­че ще при­пом­ним как дейс­т­ву­ват скри­ти­те ду­хов­ни при­чи­ни във ви­ди­мия свят. Нека предположим, че ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не е на­пъл­но вярно, ко­га­то то установява: след смър­-
т­та чо­век ми­на­ва през един пе­ри­од на пречистване, по вре­ме на кой­то той из­жи­вя­ва душевно, как­ва преч­ка пред­с­тав­ля­ва за не­го­во­то по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие оп­ре­де­ле­на постъпка, из­вър­ше­на в пре­диш­ния живот. Докато из­жи­вя­ва това, в не­го се раж­да под­ти­кът да из­п­ра­ви пос­ле­ди­ци­те от та­зи постъпка. С то­зи под­тик той вли­за в своя нов живот. Присъст- вието на то­зи под­тик из­г­раж­да и она­зи чер­та в не­го­вия характер, ко­ято след вре­ме ще му поз­во­ли да поп­ра­ви сво­ята грешка. Една жи­ва об­щ­ност от та­ки­ва под­ти­ци ще ни да­де пред­с­та­ва и за съд­бов­на­та среда, в ко­ято се раж­да да­ден човек.

Нека от­но­во да при­емем за вяр­но и друго, ко­ето Духовната Наука уста- новява: че пло­до­ве­те от пре­диш­ния жи­вот се въп­лъ­ща­ват в ду­хов­ния за­ро­диш на чо­ве­ка и че ду­хов­ни­ят свят, къ­де­то чо­ве­кът се на­ми­ра меж­ду смър­т­та и след­ва­щия живот, е областта, в ко­ято те­зи пло­до­ве узряват, за да ме­та­мор­фо­зи­рат по­-къс­но в оп­ре де­ле­ни за­лож­би и способности, из­г­раж­дай­ки ед­на но­ва личност, но­се­ща оба­че в се­бе си и пос­ле­ди­ци­те от пре­диш­ния живот.

Ако чо­век при­еме те­зи пред­пос­тав­ки и ако с тях­на по­мощ на­со­чи неп­ре­ду­бе­де­ния си пог­лед към съ­би­ти­ята в живота, ще установи: се­га ве­че всич­ки се­тив­ни фак­ти мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни в тях­но­то ис­тин­с­ко зна- чение; не­що повече, ста­ват раз­би­ра­еми и не­въз­мож­ни­те уси­лия - на вси- ч­ки онези, ко­ито ос­та­ват при се­тив­ни­те факти - да про­ник­нат в ду­хов­ния свят. И пре­ди всичко, ще из­чез­не вся­ка ан­ти­ло­ги­ка от ро­да на тази, ко­ято ве­че посочихме: по­не­же на­й-з­на­чи­тел­на­та лич­ност се на­ми­ра в края кръв­но­то родство, то­ва означава, че ге­ни­ят нас­ле­дя­ва сво­ята дарба. Жи- вотът ста­ва ло­ги­чес­ки раз­би­ра­ем ед­ва чрез из­на­ся­ни­те от Духовната Наука свръх­се­тив­ни факти.

Съвестният тър­сач на истината, кой­то ма­кар и без лич­ни опит­нос­ти в свръх­се­тив­ния свят, се стре­ми да се ори­ен­ти­ра във фактите, ще мо­же да пов­диг­не и ед­но дру­го съ­щес­т­ве­но възражение. Той мо­же да изтъкне, че е не­поз­во­ле­но да при­емем съ­щес­т­ву­ва­не­то на оп­ре­де­ле­ни факти, са­мо за­що­то чрез тях мо­жем да обясним нещо, ко­ето ина­че ос­та­ва необяс- нено. Несъмнено, за този, кой­то поз­на­ва съ­от­вет­ни­те фак­ти от свръх се­тив­ния свят, по­доб­но въз­ра­же­ние е без осо­бе­но значение. В след­ва­щи­те час­ти на та­зи кни­га ще бъ­де по­сочен пътят, по кой­то чрез лич­ни опит­нос­ти чо­век мо­же да опоз­нае не са­мо дру­ги ду­хов­ни факти, опи­са­ни тук, но и са­мия за­кон на ду­хов­на­та причинност. Горното въз­ра­же­ние мо­же да има стойност са­мо за човек, кой­то не же­лае да вър­ви по то­зи Път. А това, ко­ето мо­же да се ка­же про­тив него, има стойност съ­що и за този, кой­то сам е взел ре­ше­ние да тръг­не по по­со­че­ния път.

Напълно вяр­но е, че не тряб­ва да се при­ема нещо, за чи­ето съ­щес­т­ву­ва­не ня­ма­ме ни­как­во познание, са­мо затова, че чрез не­го си обяс­ня­ва­ме дру­ги
неща, ко­ито ина­че би­ха ос­та­на­ли необясними. Обаче в слу­чая с духов­ни­те факти, ра­бо­ти­те не сто­ят точ­но така. Възприемайки те­зи факти, чо­век не са­мо ос­мис­ля ин­те­лек­ту­ал­ни­те заключения, чрез ко­ито жи­во­тът ста­ва разбираем; въз­п­ри­емай­ки те­зи фак­ти в мис­ли­те си, той из­живя­ва и не­що съв­сем друго.

Да си пред­с­та­вим след­ния случай: Някому се случ­ва нещо, ко­ето пре­диз­вик­ва у не­го мъ­чи­тел­ни усещания. Той мо­же да ре­аги­ра по два на- чина. Може да се от­да­де на мъ­чи­тел­ни­те усе­ща­ния и до­ри да по­тъ­не в дъл­бока скръб. Но въз­мож­но е да каже: Всъщност по вре­ме на пре­диш­ния си жи­вот аз сам съм съз­дал та­зи сила, ко­ято се­га ме из­п­ра­вя пред то­ва събитие. Аз сам съм при­чи­на­та за всич­ко това. И се­га той мо­же да про­буди в се­бе се всич­ки оне­зи чувства, ко­ито по­раж­дат по­доб­на мисъл. Разбира се, след ка­то има та­ки­ва пос­леди­ци за чув­с­т­ве­ния живот, та­зи ми­съл тряб­ва да бъ­де из­жи­вя­на с пъл­на се­ри­оз­ност и с ог­ром­на сила. Кой то пос­тиг­не това, ще раз­по­ла­га с ед­на но­ва опитност, ко­ято ще онаг­ле­дим със след­ния пример: Две ли­ца - та­ка да пред­по­ло­жим - дър­жат в ръ­це­те си по ед­на пръч­ка чер­вен восък. Едното ли­це се от­да­ва на ин­те­лекту­ал­ни раз­миш­ле­ния вър­ху „вът­реш­но­то естество" на пръчката. Тези раз­миш­ле­ния мо­гат да са мно­го мъдри; но след ка­то то­ва „вът­реш­но естество" не се под­к­ре­пя с ни­що друго, ня­кой спо­кой­но мо­же да възра- зи: Всичко до тук е праз­но мечтателство. Другото ли­це оба­че нат­ри­ва во­съ­ка с пар­че плат и установява, че пръч ка­та за­поч­ва да прив­ли­ча ня­кои дреб­ни предмети. Има ог­ром­на раз­ли­ка меж­ду мис­ли­те на двамата. В първия слу­чай мис­ли­те ня­мат ни­как­ви фак­ти­чес­ки последствия. В мис­ли­те на вто­ро­то ли­це се усе­ща как от един скрит свят блик­ва ед­на не­поз­на­та сила, блик­ва един факт.

Така е съ­що и с мис­ли­те на човек, кой­то си представя, че в един пре­ди­шен жи­вот той сам е по­сял в се­бе си силата, ко­ято се­га го сре­ща с то­ва събитие. Тази еле­мен­тар­на пред­с­та­ва про­буж­да в не­го ед­на ре­ал­на сила, бла­го­да­ре­ние на ко­ято той мо­же да се из­п­ра­ви пред съ­би­ти­ето по съ­вър­ше­но друг начин, от­кол­ко­то ако не бе­ше под­х­ран­вал та­зи представа. Та- ка той по­лу­ча­ва светлина, ко­ято му от­к­ри­ва са­ма­та не­об­хо­ди­мост на съ- битието, ко­ето ина­че би сметнал за чис­та случайност. И то­га­ва той ще има не­пос­ред­с­т­ве­на­та убеденост: мо­ята ми­съл бе­ше правилна, за­що­то тя ми да­де си­ла­та да раз­га­дая фактите. Ако чо­век от­но­во и от­но­во пов­та­ря по­доб­ни вът­реш­ни процеси, те се превръ­щат в средство, чрез ко­ето той за­поч­ва да съз­да­ва но­ви вът­реш­ни сили; те­зи про­це­си до­каз­ват своя сми съл чрез сво­ята плодотворност. Този сми­съл се пот­вър­ж­да­ва дос­та­тъч­но ясно. Такива про­це­си дейс­т­ву­ват оз­д­ра­вява­що в духовно, ду­шев­но и фи­зи­чес­ко отношение, как­то и във вся­ка дру­га об­ласт на живота. Човек за- белязва, че ед­ва се­га зас­та­ва по пра­ви­лен на­чин в ус­ло­ви­ята на живота,
до­ка­то при­емай­ки за дос­то­ве­рен са­мо жи­во­та между раж­да­не­то и смър- тта, той за­тъ­ва от ед­но заб­луж­де­ние в друго. Той сам разбира, че от „Тайната Наука" ду­шевни­те му си­ли неп­ре­къс­на­то нарастват.

Такова чис­то вът­реш­но до­ка­за­тел­с­т­во за ду­хов­на­та при­чин­ност чо­век мо­же да пос­тиг­не са­мо в своя ин­ти­мен ду­ше­вен живот. И до­ка­за­тел­с­т­ве­на­та му стойност не мо­же да се пре­це­ня­ва от този, кой­то не го е постиг- нал. Който го е постигнал, той ве­че не мо­же да се съм­ня­ва в него. Изоб- що не тряб­ва да се учудваме, че е така. Защото за това, ко­ето е свър­за­но с на­й-­дъл­бо­ка­та същ­ност на човека, е съв­сем естествено, че мо­же да бъ­де до­ка­за­но са­мо в об­лас­ти­те на на­й-­дъл­бо­ки­те изживявания.

Срещу то­ва мо­же да се възрази, че след ка­то въп­ро­сът е свър­зан с на­й-­дъл­бо­ки­те и не­до­се­га­еми сфе­ри на ду­шата, чо­век би тряб­ва­ло да го ре­ши сам, а не да го прев­ръ­ща в пред­мет на как­ва­то и да е Духовна Наука. Несъмнено, все­ки сам тряб­ва да стиг­не до то­ва изживяване, как­то и все­ки сам тряб­ва да вник­не в до­ка­за­тел­с­т­во­то на ед­на ма­те­ма­ти­чес­ка теоре- ма. Обаче пътят, по кой­то мо­же да се стиг­не до то­ва изживяване, е ва­ли­ден за всички хора, как­то ме­то­дът за до­каз­ва­не на ма­те­ма­ти­чес­ка­та те­оре­ма .е ва­ли­ден за всички.

Безспорно - и аб­с­т­ра­хи­рай­ки се от свръх­се­тив­но­то наб­лю­де­ние - то­ку­-що по­со­че­но­то доказателство, ос­но­ва­но вър­ху дейс­т­ве­на­та си­ла на оп­ре­де­ле­ни мисли, е единственото, ко­ето мо­же да ус­тои на вся­ка неп­ре­ду­бе­де­на ло­гика. Разбира се, имат зна­че­ние и вся­как­ви дру­ги доводи; но вси- ч­ки те съ­дър­жат нещо, спря­мо ко­ето про­тивни­кът ще на­ме­ри уяз­ви­ми точки. Впрочем, все­ки неп­ре­ду­бе­ден чо­век лес­но ще открие, че до­ри въз­пи­та­ни­ето на де­те­то съ­дър­жа един вид до­ка­за­тел­с­т­ве­на си­ла за това, че под те­лес­ни­те об­вив­ки на­пи­ра ед­на ду­хов­на същност. Той ще срав­ни жи­вот­но­то с чо­ве­ка и ще си каже: при жи­вот­но­то ха­рак­тер­ни­те ка­чес­т­ва и спо­соб­нос­ти се проявя­ват още с раж­да­не­то ка­то не­що стро­го детерми- нирано; то­ва яс­но показва, че те са пре­доп­ре­де­ле­ни от нас­ледствеността. Нека да си представим, как то­ку­-що из­лю­пе­но­то пи­ле вед­на­га се включ­ва в ре­ди­ца действия, свър­за­ни с не­го­вия живот. При чо­ве­ка обаче, въз­пи­та­ни­ето вна­ся нещо, ко­ето мо­же да ня­ма ни­как­ва връз­ка с нас­лед­с­т­веността. Външните въз­дейс­т­вия се по­емат и пре­ра­бот­ват от човека. Възпитателят знае, че по­доб­ни въз­дейс­т­вия по раж­дат в чо­веш­ка­та ду­ша оп­ре­де­ле­ни сили; ако то­ва не бе­ше така, обу­че­ни­ето и въз­пи­та­ни­ето ня­ма­ше да имат ни как­ва стойност. Ето за­що ум­ни­ят въз­пи­та­тел пос­та­вя яс­на гра­ни­ца меж­ду нас­лед­с­т­ве­ни­те за­лож­би и оне­зи вът­решни си­ли на човека, бли­ка­щи от ми­на­ли съществувания, ко­ито са­мо ле­ко прос­вет­ват през нас­ле­де­ни­те от пред­ци те ка­чес­т­ва и способности. Разбира се, по­доб­ни фак­ти не под­ле­жат на „точни" доказателства, как­ви­то нап­ри­мер вез­ни­те мо­гат да пред­с­та­вят за оп­ре­де­ле­ни фи­зи­чес­ки процеси. Ето

Има оба­че мислители, ко­ито чрез сво­ите наб­лю­де­ния се из­ди­гат над мнението, спо­ред ко­ето чо­ве­кът е из­г­ра­ден от чис­то нас­лед­с­т­ве­ни сили. Те се из­ди­гат до идеята, че ед­на ду­хов­на същност, ед­на ин­ди­ви­ду­ал­ност под­гот­вя и изграж­да те­лес­но­то съществуване. Но все пак по­ве­че­то от тях не сти­гат до ми­съл­та за прераждането; не сти­гат до мисълта, че в про­меж­ду­тъ­ка меж­ду от­дел­ни­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния точ­но пло­до­ве­те от пре­диш­ния жи­вот се превръ­щат в сили, ко­ито съ­из­г­раж­дат след­ва­щия живот. Ще спо­ме­на са­мо един от ре­ди­ца­та та­ки­ва мислители. В сво­ята „Антропология" Имануел Херман Фихте, син на ве­ли­кия Фихте, из­на­ся сво­ите наблюдения, ко­ито го довеж­дат до след­ни­те из­во­ди (стр.528): „Родителите не са съз­да­те­ли в ис­тин­с­кия сми­съл на думата. Те пред­ла­гат ор­га­ни­чес­ки­те вещества, но не са­мо тях, а в съ­що­то вре­ме и не­що средно, сетивно-душевно, ко­ето се про­явя­ва в темперамента, в осо­бе­ния ду­ше­вен колорит, в из­вес­т­на ню­ан­си­ров­ка на ин­с­тин­к­ти­те и т.н., все неща, чий­то общ източ­ник се оказ­ва фан­та­зи­ята в он­зи по­-ши­рок и по­со­чен от мен смисъл. Във всич­ки те­зи еле­мен­ти на лич­нос­т­та смес­ва­не­то и сво­е­об­раз­но­то съ­че­та­ва­не на ро­ди­тел­с­ки­те ду­шев­ни ка­чес­т­ва е несъмне- но. Ето за­що на­пъл­но ос­нова­тел­но е те да бъ­дат счи­та­ни ка­то ре­зул­тат на зачатието, още повече, ако ре­шим да при­емем за­ча­ти­ето за един дейс­т­ви­те­лен ду­ше­вен процес. Обаче съ­щин­с­ки­ят и обе­ди­ня­ващ цен­тър на лич­нос­т­та тук липсва; за­що­то при ед­но по­-в­ни­ма­тел­но наб­лю­де­ние се установява, че до­ри и те­зи ду­шев­ни ка­чес­т­ва са са­мо ед­на обвивка, един ин­с­т­румент за об­х­ва­ща­не­то на ис­тин­с­ки­те духовни, иде­ал­ни за­лож­би на човека, кой­то е в със­то­яние как­то да ги на­сър­чава, та­ка и да ги спъ­ва в тях­но­то развитие, но не и да ги по­раж­да от се­бе си." И по-нататък: „Спо- ред своя ду­ховен първообраз, все­ки чо­век съ­щес­т­ву­ва и пре­ди сво­ето раждане; от ду­хов­на глед­на точ­ка ни­то един ин­дивид не при­ли­ча на

Тези мис­ли оба­че сти­гат са­мо до там, че до­пус­кат при­със­т­ви­ето на ед­на ду­хов­на същ­ност във фи­зи­чес­ко­то тя­ло на човека. Но след ка­то не мо­гат да об­х­ва­нат за­ко­на за прераждането, те по не­об­хо­ди­мост тряб­ва да прие- мат, че от бо­жес­т­ве­ния свят се от­де­ля оп­ре­де­ле­на ду­хов­на същ­ност при вся­ко раждане. Обаче та­зи пред­пос­тав­ка от­х­върля вся­ка въз­мож­ност за обяс­не­ние на сродството, ко­ето съ­щес­т­ву­ва меж­ду заложбите, дре­ме­щи вът­ре в човека, и то­ва ко­ето нах­лу­ва в не­го от об­к­ръ­жа­ва­ща среда. По то­зи на­чин средоточието, ду­шев­ни­ят цен­тър на вся­ко чо­веш­ко съ­щес­т­во - кой­то во­ди на­ча­ло­то си от бо­жес­т­ве­ния свят - би тряб­ва­ло да ос­та­ва съв­сем чужд пред въз­дейс­т­ви­ята на зем­ния живот. А то­ва не би би­ло та­ка - и та­ко­ва е фак­ти­чес­ко­то по­ло­же­ние на не­ща­та - само, ако то­зи ду­ше­вен център, то­ва ду­шев­но ядро, е би­ло ве­че свър­за­но с външ­ния свят и ако е пре­би­ва­ва­ло там и друг път досега. Умният въз­пи­та­тел мо­же яс­но да долови: в моя въз­пи­та­ник аз вна­сям не­що от зем­ни­те ус­ловия, един вид екстракт, кой­то е съ­вър­ше­но чужд за не­го­ви­те нас­ле­де­ни каче- ства; оба­че той го про­низ­ва по та­къв начин, ся­каш де­те­то ве­че е при­със­т­ву­ва­ло при из­в­ли­ча­не­то на то­зи екстракт. Единствено пов­та­ря­щи­те се зем­ни съществувания, и то в свръз­ка с из­ло­же­ни­те от Тайната Наука ду­хов­ни факти, един­с­т­ве­но те мо­гат да ни да­дат задо­во­ли­тел­но обяс­не­ние на всичко, ко­ето ста­ва със съв­ре­мен­но­то човечество.

Тук на­роч­но изтъкваме: на „съвременното" човечество. Защото ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не показва, че в началото, ко­га­то е за­поч­нал кръ­гов­ра­тът на зем­ни­те съществувания, е има­ло дру­ги ус­ло­вия за ин­кар­ни­ра­не на ду­хов­ни­те сили, корен­но раз­лич­ни от условията, при ко­ито се ин­кар­ни­ра- днеш­ни­ят човек. В след­ва­щи­те гла­ви ще се вър­нем към те­зи пър­вич­ни със­то­яния на чо­веш­ко­то същество. И ко­га­то от дан­ни­те на Тайната Нау- ка вник­нем в начина, по кой­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е стиг­на­ло до своя дне­шен об­лик в не­раз­дел­на връз­ка с ево­лю­ци­ята на Земята, ще по­сочим още по-ясно, как от свръх­се­тив­ни­те све­то­ве яд­ро­то на чо­веш­ка­та лич­ност про­ник­ва в те­лес­ни­те об­вив­ки и как въз­ник­ва за­ко­нът за ду­хов­на­та причинност, за­ко­нът за „чо­веш­ка­та съдба".