: 55-процентовото решение

„Беше много напрегнат период в живота ми. Чувствах се доста объркана. Джери, така се казва съпругът ми, учеше последна година за зъболекар в Монтана. Аз бях на двадесет и три и с три хлапета.“
Всъщност хлапетата са били четири: две по-големички,
петмесечното бебе и поне едно чуждо, за което е трябвало да се грижи като детегледачка, за да изкарва пари за препитание. След като Джери се изучил, младото семейство се преместило да живее във Финикс,
където съпругът започнал работа. Жена му споделя:
„Не бях никак добре. Имах трето дете, вечно бях уморена и изцедена емоционално. Във Финикс се чувствах напълно самотна.
Така или иначе не ми се щеше да живея в този град. Предпочитах
Монтана. Както и да е, една вечер разбрах, че той си има любовница.
Именно това ме извади извън всякакво равновесие. После почнаха и болките в корема.“
Няколко месеца по-късно съпрузите се върнали в Монтана за официалната церемония по дипломирането на Джери.
„Получих кръвоизлив и незабавно ме приеха за лечение. Свекърва ми работеше в клиниката и бързо се досети какво може да ми има. Там ми поставиха диагнозата болест на Крон.“
Болестта на Крон е една от двете основни форми на възпалителното заболяване на червата IBD.
[114]
Улцерозният колит
(УК) е другото. И двете се характеризират с възпаления, но протичат по различен начин. При улцерозния колит, по-честосрещаната форма,
възпалението започва от ректума и се разпространява нагоре. Може да бъде обхванато цялото дебело черво. Действието му е продължително,
но се ограничава до мукозата – лигавицата, която е най-горният слой,
покриващ червата.
При болестта на Крон възпалението обхваща цялата чревна стена.
Най-често засегнати са колонът и илеумът, който е третата и последна част от малкото черво, но всяка част от храносмилателната система би могла да заболее – от хранопровода до дебелото черво. За разлика от
УК, болестта на Крон не обхваща някои области от храносмилателния канал, така че здравата тъкан се редува със заболяла. IBD може да доведе и до възпаление на ставите, очите и кожата.
Симптомите зависят според мястото на проявление. Диарията е честа и при двете форми. Същото важи и за коремните болки.

Пациентите обикновено изпитват необходимост да ходят по голяма нужда по много пъти на ден и е възможно да не могат да задържат.
Когато е засегнат колонът на дебелото черво, в изпражненията има кръв, а в случаи, като този на Марта, са направо кръвоизливи. Особено болестта на Крон е съпътствана от треска и загуба на тегло. Други очаквани усложнения са фистулите, причинени от възпалението,
появяващи се по кожата или, да речем, вагината. От IBD страдат предимно млади хора. Въпреки че всяка възраст е рискова, заболяват най-вече лица между петнадесет и тридесет и пет години.
Симптомите на Марта бързо били овладени в болницата чрез лечение с кортизон. Скоро след като я изписали, отново прокървила и трябвало пак да я хоспитализират.
– Правиха ми кръвопреливане, но когато ме изписваха, получих нов кръвоизлив. Изпаднах в шок. Приеха ме в реанимацията. Като се посъвзех, опитах да променя живота си. Осъзнах, че вероятно не искам да се връщам вкъщи и да продължавам с този брак. Не можех да си обясня защо иначе правя кръвоизливи, щом наближи времето да ме изписват. Защо просто не напуснах съпруга си? Сигурно защото бях твърде млада. Стана така, че когато най-сетне се прибрах у дома,
научих за поредната му изневяра. Рекох си: „Дотук беше. Зарязвам го.
Писна ми.“ Трябваше да се разделим, но все пак останах при него.
През последвалите три или четири години бях развалина. Изпитвах силна умора. По-големичкото ми дете, което тогава да е било на пет годинки, трябваше да ми помага с отглеждането на другите две, защото непрекъснато ми се спеше.
– Какво правеше съпругът ти през това време? Как се разви връзката ви?
– Постоянно правех компромиси. Той беше доста избухлив човек и се страхувах от него. Заплашваше ме с побой. Така и не си позволи да ме удари, но беше агресивен. Викаше и се заканваше. Пиеше много.
Веднъж си изля злобата върху мен пред децата. Никак не беше приятно. Стоеше насреща и ми крещеше. Понасях тия работи мълчаливо, а той беше и изключителен манипулатор. Можеше да обърне всичко срещу мен. Постоянно ме караше да се чувствам неуверена. Направо не беше за вярване как извърташе нещата и винаги аз излизах виновната.

– Някой изказвал ли е предположение пред теб, че може би има връзка между този стрес и заболяването ти?
– Не. Лекарите не са го споменавали. Но в клиниката „Майо“
попълвах един интересен въпросник. В него се питаше: „През изминалата година случвало ли се е нещо значително в живота ви?“
Спомням си, защото го прочетох и си помислих: „Гледай ти, за пръв път някой проявява загриженост за мен.“ Определено ми направи впечатление.
Ортодоксалната медицина смята IBD за „идиопатично“ заболяване с неясна причина. Наследствеността е замесена, но не е с решаваща роля. Само между 10 и 15 процента от пациентите имат близки с този здравословен проблем. Рискът от унаследяване варира от 2 до 10
процента, и то само при преки роднини.
[115]
Болните често усещат интуитивно, че тяхното IBD се дължи на стрес, както видяхме и при Марта с нейните кръвоизливи. Всъщност проучванията сочат – „повечето хора с възпалителни заболявания на червата са убедени, че стресът е решаващ фактор за здравословното им състояние“.
[116]
Главният стресор за Марта в годината преди да потърси помощ в
„Майо“ била раздялата й с двете пораснали дъщери, които напуснали дома си, за да учат в различни университети в Калифорния. Тя разчитала на тях за духовна подкрепа. Съпругът й продължавал да я тормози психически и междувременно бил сменил страстта си по алкохола с хазарт. След като децата се отделили, се стигнало до операцията. По-късно, благодарение на сеанси при психотерапевт,
осъзнала, че през целия си живот е била емоционално незряла и зависима от останалите.
52-годишният Тим е с улцерозен колит и осъзнава натрапчивата си нужда да бъде харесван.
„Постоянно се опитвам да съм в услуга на другите и да ги впечатлявам, за да не изглеждам особняк и потаен.“

Той има двама по-големи братя, като никой от тях не е успял да изгради стабилна професионална кариера. Единият от тях, вече преминал петдесетте, се оженил едва наскоро. Майката не одобрява поведението на по-възрастните си синове, което се отразява и върху
Тим.
„Чувствам се сякаш съм идеалният син. Ожених се навреме, имам три деца и къща с дъсчена ограда. Може би по някакъв начин винаги съм опитвал да угодя на мама, без да го съзнавам.“
Проучване от 1955 година, направено сред пациенти с УК,
показва, че „майките им са властни и проявяват склонност да се изкарват мъченици“.
[117]
Никоя жена не започва съзнателно да се прави на мъченица пред децата си или да се старае да ги обсебва. По- мекият начин да изложим същото е като кажем, че децата се възприемат отговорни за емоционалните страдания на родителите си.
Тим обръща внимание и на най-малките детайли.
„Престарава се с всичко – казва жена му Нанси. – Направо ме подлудява, като почне: „Кога трябва да си готова с проекта си? Не забравяй да свършиш това или онова“.“
Изследването от 1995 г. обхваща седемстотин души с улцерозен колит. Заключението е, че повечето от пациентите „имат натрапчиви характерни черти, почти маниакални, сред които стремеж към чистота,
прецизност и добросъвестност. Други техни особености са сдържаността в изразяването, включително на чувствата,
прекомерното разсъждаване и над несъществени теми, непоклатимото отношение към определени норми на морал и поведение… Подобни черти са присъщи и на пациентите с болестта на Крон“.
[118]
Също така Тим осъзнава, че е твърде критичен към околните и себе си, като това го кара да не се харесва:
„Аз съм перфекционист. Мисля, че при мен отсъства естественото човешко чувство на състрадание. По-скоро съм хладна личност. За петнадесет години не съм отсъствал и ден от службата, дори когато е трябвало да притичвам до тоалетната по дванадесет или петнадесет пъти на смяна. Тогава даже кървях. Един колега вчера си взе ден от отпуската, защото кучето му било умряло предната вечер. Като ми го казаха, възкликнах: „Какви ми ги разправяте? Не е дошъл на работа заради някакво си куче? Какво толкова, че песът е умрял? Това

оправдание ли е?“ А другите колеги ме отрязаха: „Ти никога ли не си имал куче? Сърцето ти от лед ли е, що ли?“ Трудно ми е да ги разбера.“
Доктор Дъглас Дросман е международно признат гастроентеролог и професор по медицина и психиатрия към Университета на Северна
Каролина в Чепъл Хил. Той е съредактор на списание
„Гастроентерология“, официалното издание на Американското дружество на гастроентеролозите. Отдавнашен привърженик е на тезата, че чревните заболявания се дължат не само на смущения във физиологията, но и на стреса. През 1998 година е написал аргументирана статия по темата. Част от нея гласи:
„На базата на докладите от клиничните изследвания, както и в съгласие с вече съществуващите проучвания и наблюдения от медицинската практика, съм убеден, че има поне косвени доказателства за влиянието на психологичните фактори за появата и развитието на въпросните болести. Най-вероятните пътища, чрез които въздействат, са психоимунологичните.“
[119]
Възпаленията при IBD са резултат от нарушената имунна дейност в червата. Главните функции на последните са храносмилането и абсорбцията, но те са и едни от главните препятствия срещу нашествия. Каквото и да се намира в тях, то просто преминава оттам и все още принадлежи на външния свят. Едва след като преодолеят обвивката на червата, веществата и чуждите организми могат да повлияят на тялото. Тъй като защитното свойство на чревните тъкани е определящо за здравето, те са снабдени със своя локална имунна система, която работи в съгласуваност с главните защитни механизми на тялото.
Възпалението е необходим процес, който започва, когато трябва да бъдат изолирани и унищожени вражеските организми или вредните частици. Осъществява се чрез увеличението на тъканта и притока на множество имунни клетки и антитела. За да улесни своята защитна функция, лигавицата на червата, наричана още мукоза, е в „състояние на постоянно контролирано възпаление“.
[120]
Така е при всички здрави хора.
Мощните разрушителни сили на имунната система трябва ежеминутно да бъдат регулирани и държани в такъв баланс, че да могат да продължават своята нормална дейност, без да увреждат

нежните тъкани, които са длъжни да опазват. Някои субстанции предизвикват възпаление, а други го възпират. Ако е нарушено равновесието им, може да се стигне до заболяване. Занижената способност на червата да противодействат с възпаление е предпоставка за животозастрашаващи инфекции. От друга страна,
невъзможността да се намали възпалението излага чревната тъкан на опасност от увреждане.
Главна причина за IBD, по всичко изглежда, е именно дисбалансът в лигавицата на „про-възпалителните и анти-възпалителните молекули“, както са наречени в една статия. Въздействието на емоциите, което се осъществява чрез нервните и имунните пътища,
може да наклони везните в полза на възпалението. Канадски учени посочват, че „повечето, ако не и всички аспекти на чревната физиология се регулират от невроимунни фактори“.
[121]
Нервната система е под силното влияние на емоциите. А тя пък е тясно свързана с контрола на имунната защита и възпаленията.
Невропептидите – протеинови молекули, отделяни от нервните клетки
– могат да предизвикват възпаление или да го спират. Тези молекули се намират в голяма концентрация в червата и най-вече областите, които са особено уязвими от IBD. Те участват както в регулирането на локалните възпаления, така и в реакциите на тялото срещу стрес.
Например една от тях, така наречената „субстанция П“, е мощен стимулатор на възпаление, защото предизвиква отделянето на химикали, водещи до такъв процес, сред които са хистамините,
простагландините и други. В червата имунните клетки са тясно свързани с нервните. Хроничният емоционален стрес може да доведе до възпалително заболяване в тази област с посредничеството на ПНИ
суперсистемата и активирането на провъзпалителните молекули.
Червата или, казано по-научно, чревният тракт не е просто част от храносмилателната система. Той е също така сетивен апарат със собствена нервна система, която обменя информация с емоционалните центрове в мозъка. Всеки интуитивно разбира, че изразът „коремът ми се е свил на топка“ е следствие от тревожни събития. Мнозина сигурно са забелязали как неспокойните деца ги болят коремчетата.
Усещанията в тази област – приятни или неприятни – са едни от естествените реакции на тялото към случващото се в заобикалящия ни

свят. Те ни помагат да разберем дали сме в безопасност или застрашени. Гаденето, болката, топлината и чувството на облекчение в корема ни направляват за правилното възприемане на средата, в която живеем.
Чревният тракт отделя свои невротрансмитери и е под влиянието на общата хормонална система. Той е важно препятствие срещу вредните вещества, които опитват да проникнат в тялото, и има съществена роля в имунната защита. Способността на чревните тъкани да опазват своето нормално състояние е силно зависима от психологичните фактори. Емоционалният стрес може да попречи на противодействието срещу възпаления и дори появата на злокачествени образувания.
Един вид маймуна – едиповият тамарин – развива улцерозен колит и рак на дебелото черво, ако бъде държан в плен.
[122]
Италианско проучване от 1999 г. показва, че „продължителните стресови усещания повишават риска от изостряне (на УК) за период от няколко месеца до години наред“.
[123]
Доктор Ноел Хършфийлд – гастроентерологът от Калгари, който с навременното си писмо събуди интереса ми към психоневроимунологията – през 1997 г. е публикувал своя статия в канадско издание.
[124]
В нея се казва, че при клинични изпитания на лекарства за IBD имало случаи, когато до 60 процента от хората,
взимащи хапчета без истински лечебен ефект, са почувствали подобрение. Около 55 процента е било положителното въздействие и от приемането на безвредни таблетки вместо реалните обезболяващи или антидепресанти. Откритието е наречено „55-процентовото правило“.
Мнозина смятат, че облекчението от безвредните хапчета,
употребявани при проверка на действието на истинско лекарство, е резултат на внушение – пример за това как психиката надделява над материята. Въпреки че мислите или емоциите го пораждат, лечебният ефект е изцяло физиологичен. Активират се неврологични и химически процеси в тялото, които спомагат за намаляването на симптомите или съдействат за възстановяването.

Доктор Хършфийлд смята, че е редно да се установи с какво са по-различни лицата, които се подобряват след взимането на безполезните медикаменти:
„Какъв тип са тези хора? В каква среда живеят? Има ли нещо в миналото им, заради което въздействието върху тях е такова? Как определят живота си? Доволни ли са от настоящето си, детството си,
брака си и социалните си контакти?“
Все въпроси, които твърде малко лекари задават на пациентите си,
независимо дали състоянието на последните се подобрява или остава непроменено. Те обаче винаги водят до твърде показателни отговори.
Статията на доктор Хършфийлд завършва с разумно предложение,
което вероятно и днес ще прозвучи твърде смело:
„Може би е редно да обясним на нашите колеги и приятели психосоциалните аспекти на болестите, психодинамиката на изцелението и биохимията на оздравяването. Добре е да знаят, че не всички проблеми на човечеството могат да се решат с поредната ендоскопия, следващата биопсия и новите високотехнологични процедури, които само потвърждават, но не лекуват.“
[125]
Тибор е мой приятел, който навремето страдаше от улцерозен колит. Само веднъж се стигна до запомнящо се изостряне, което се появи в период, когато той изпитваше „неистово чувство за безпомощност, страх и безнадеждност“. Едва беше навършил двадесет години, когато баща му почина и съвсем неочаквано се сблъска с тежката отговорност да се грижи за майка си и по-малката си сестра.
Майка му беше болнава, остана без работа и без изгледи да си намери нова.
Тибор си спомня:
„Тогава не виждах как бих могъл някога да заживея собствен живот.“
Приеха го по спешност в болницата със силна треска и кървене от колона на дебелото черво.
„Дадоха ми хапчета. Три седмици лежах в болницата, но скоро след началото на лечението почувствах подобрение и можех да се задявам с медицинските сестри. Това беше в ония времена, когато още не бяха орязали бюджета на болниците и сестрите имаха време за пациентите. Лекарите правеха какви ли не прогнози за бъдещето ми –

трайно заболяване, рак, разни такива. Казах си: „А, не! Няма да допусна това да ми се случи.“ Проучих всичко по темата и попаднах на материали, според които улцерозният колит се провокира от психологичното състояние и е свързан със стреса. Купих си една книга с техники за релаксация. От онези, знаеш ги, дето трябва да лежиш и да следваш инструкциите: „Отпуснете пръстите на краката си, сега целите крака, а сега цялото си тяло.“ Лекарства повече не съм пил,
само онзи път в болницата. Караха ме спазвам ту една, ту друга диета.
Никак не ми се искаше да живея постоянно по тоя начин. Най-важното за мен беше да овладея ситуацията. Наложих си да не допускам външните стресове да ме побеждават и си обещах, че винаги ще опитвам да свеждам до минимум влиянието им. Изминаха тридесет години оттогава и за мой късмет съм имал само инцидентни и незначителни случаи на диария и кървене. Нито веднъж не се стигна до ново ходене по доктори.“
Всичко това не означава, че IBD се лекува с лежане и отпускане на краката. Същественото от опита на моя приятел е, че той е взел незабавното решение да контролира живота си. Както казва доктор
Хършфийлд, не модерните технологии или чудотворните лекарства, а насърчаването на вътрешната способност на пациентите сами да си помогнат, е средството за справяне с възпалителните заболявания на червата. 55-процентовото решение на проблема.

Изтегляне 2.07 Mb.

Сподели с приятели: