Когато тялото казва „НЕ“

Една от първите структури, които се увреждат при Алцхаймер, е хипокампусът – част от темпоралния лоб на мозъка. Човек има два броя, разположени по един във всяко мозъчно полукълбо, близо до ушите. Те участват в процеса на формиране на паметта и имат важна роля за регулацията на стреса. Добре известно е, че хронично високите нива на стресовия хормон кортизол могат да доведат до свиването на хипокампуса.
Дали детските преживявания, потискането на емоциите и ежедневното напрежение предразполагат към Алцхаймер? Научните изследвания дават положителен отговор, а също и случаите на неколцината с това заболяване, споменати в настоящата глава. Едни от тях са обикновени хора, а други са знаменитости като Суифт и Роналд
Рейгън, бивш президент на САЩ.
От експерименти с животни е установено, че ранните взаимоотношения са определящи за по-нататъшното развитие на деменция. Плъховете, които били отглеждани с нежност от бебета, в зряла възраст нямат почти никаква загуба на клетки в хипокампуса.
[145]
Умственият им капацитет остава запазен. И обратното, по-често се наблюдава свиване на тази част от мозъка при не добре гледаните гризачи, които с остаряването губят от паметта си.
Що се отнася до хората, има едно прочуто изследване, според което онези със слаби езикови умения в младежките си години са по- податливи на деменция и живеят по-малко. Във въпросното ретроспективно проучване са анализирани ръкописните автобиографии на група млади послушници (кандидатки за монахини),
подадени при постъпването им в манастира. Средната им възраст тогава била 23 години. Шест десетилетия по-късно учените помолили да видят тези текстове, като в допълнение били оценени умственото здраве и проницателността на вече остарелите монахини. Всяка от тях била помолена да позволи да й направят аутопсия след смъртта.
Оказало се, че жените, които демонстрирали по-оскъдни идеи и ползвали по-беден речник в младежките си автобиографии, били пропорционално по-податливи към болестта на Алцхаймер и съпътстващите я характерни патологични изменения в мозъка.
[146]
Богатството на езика или липсата на комуникативни умения се определят от множество фактори, но най-главният от тях е качеството

на емоционалните взаимоотношения. Трудно можем кажем, че авторът на класиката „Пътешествията на Гъливер“ е бил неспособен да се изразява. При по-внимателно вглеждане обаче животът и творчеството на Джонатан Суифт разкриват недостатъчно познаване на човешките отношения и на начините за директно изразяване на чувства.
Феноменалният му талант се проявява основно в новаторските му идеи и язвителния хумор, който е толкова сух, че убягва на изтънчените читатели.
Както видяхме и при Гилда Раднър, остроумието е своеобразен поведенчески модел, чрез който се елиминира осъзнатото недоволство,
замаскира се гневът и се улеснява общуването с околните.
За силно негативните емоции, които вълнували Суифт, най-вече за яростта му към жените, можем да съдим от пасивно-агресивния стил на непочтителната му сатира и от някои груби описателни пасажи в неговите разкази. Едно от най-противните преживявания на героя му
Гъливер се случва при сблъсъка му с чифт женски гърди в
Бробдингнаг, земята на великаните. Във въпросната сцена пътешественикът наблюдава как дойка кърми сукалче:
„Честно ви казвам, нищо друго не ме е отблъсквало така, както гледката на нейните чудовищни гърди, които не знам на какво да оприлича… Те бяха изпъкнали цели шест фута напред, а обиколката им беше поне шестнадесет фута. Зърната им бяха колкото главата ми, а кожата по тях, както и по останалата част от бозките, беше тъй нашарена от бенки, пъпчици и лунички, че не мога да си представя нещо по-отвратително.“
Причините за това неприятно описание се обясняват с тежката емоционална травма на автора, за която той по-късно обвинява своята бавачка. Бащата на Суифт, който също се казвал Джонатан, починал седем месеца преди да се роди първият и единственият му син. Когато било само на годинка, бебето е отделено и от майката – Абигейл. Не се познавали години наред. В пасаж от автобиографичен текст Суифт твърди, че бавачката му го отвлякла, но според някои биографи това звучи повече като „измислица за утеха“. Най-вероятно бил изоставен,
защото майка му и втори път го зарязала след краткотраен опит да се съберат.
Срещата на Гъливер с чудовищните гърди без съмнение е резултат от болезнените емоционални спомени на автора. Джонатан изпитвал

отчаяние и гняв заради внезапното изчезване на майка си, а нейното място, поне според разбиранията на малкото дете, било заето от отвратителната дойка с отблъскващите бозки.
На 20-годишна възраст по негова инициатива Суифт се среща отново с майка си. Типично за емоционално потиснатите, той идеализирал спомените си за нея, въпреки непълноценните им отношения. В едно похвално слово, посветено на Абигейл, се казва:
„Ако вратите на рая се отварят за милостивите, честните,
справедливите и щедрите, значи тя е там.“
Дълго потисканият гняв на Джонатан към майка му се проявява не само в текстовете му на писател-женомразец, но и в реалните му отношения с жените. Срещу тях демонстрирал „студенина и ярост“, но си позволявал и физическо насилие. Сдържал сексуалния си нагон.
Биографката Виктория Глендайнинг пише, че „се отнасял хладно с приятелките си. Не допускал да се размеква. Никой не трябвало да има власт над него, за да не може да му влезе под кожата и да го нарани…
Позволявал си да се разкрива емоционално, но твърде ограничено,
премерено и то само пред слабите и покорни жени“.
[147]
Отвращението на Суифт към интимните отношения и страхът от обвързване и зависимост, които имал през целия си живот, са защитни реакции на дете, лишено от родителски грижи и принудено бързо да се научи да се справя самò с трудностите. „Оказва се, че сред близките на
Джонатан нямало нито един възрастен, който да му обръща внимание,
но и самият Джонатан не бил привързан към никого.“
Възможно е по-чувствителните индивиди да имат тайнствени предусещания за дълбоко скритите процеси в телата и/или съзнанието им. Вече споменахме за подобни проблясъци в историите за виолончелистката Жаклин дю Пре и танцьорката Джоан, която почина от АЛС. Тринадесет години преди да умре, все още в добро здраве,
Суифт предвидил деменцията си.
В своите „Стихове за кончината на д-р Суифт“ е написал:

Изтегляне 2.07 Mb.

Сподели с приятели: