Когато тялото казва „НЕ“
Изтегляне 2.07 Mb. Pdf просмотр
|
| 1. Трябва да съм силна Айрис е интелектуалка – обича да твори и е страстна читателка. Преди десет години, тогава на 42, заболяла от СЛЕ (лупус). Израснала в Европа, а след като навършила 20 години, се преместила със семейството си в САЩ. Баща й бил тираничен и непредвидим. Описва майка си като неспособна да живее отделно от съпруга си. – Чувала съм за теорията, че тялото казва „не“, когато умът не може – казва Айрис. – Въпреки че отдавна съм запозната с тази идея и приемам нейните принципи, някак си не ми допадаше да мисля, че се отнася и за мен. – Защо да не се отнася? – учудих се. – Защото значи, че не си достатъчно силен… не си способен да проявиш кураж, когато е необходимо. Думите й ми прозвучаха познато. Една пациентка с рак на яйчниците не приемаше моята теория, защото според нея излизало, че е „бъзла“. – Ами ако наистина някой не е „достатъчно силен“? – попитах Айрис. – Ако се опитам да повдигна тежест от пет тона и някой ми каже, че не съм достатъчно силен за тая работа, бих се съгласил. – В такъв случай бих се обърнала към теб с въпроса: Защо се мъчиш, да не си идиот? – Именно! Понякога проблемът не е липсата на сила, а в поставянето на невъзможни цели. Тогава какво значение има дали сме достатъчно силни? Главната причина зад убеждението, че винаги трябва да сме силни, която е характерна за много хора с хронични заболявания, е усещането за безпомощност. Ако детето разбере, че родителите му не могат да го подкрепят емоционално, то започва да изгражда отношение, чиято същност е мотото: „Мога сам да се справям с всичко.“ В противен случай се опасява, че може да се почувства отхвърлено. Един от начините да избегнем ролята на незащитени и отчуждени е никога да не търсим помощ, да не признаваме „слабост“, да вярваме, че сме достатъчно силни, за да посрещаме сами повратностите на живота. Айрис бързо призна, че когато нейните приятели имат проблеми и се обръщат към нея за подкрепа, тя не ги осъжда и не гледа на тях като на слабаци. Те се чувстват спокойни, защото могат да разчитат на нея и в техните очи е съпричастна и сигурна опора. Стана й ясно, че не количеството сила е причината за нейните двойни стандарти, изразяващи се в по-високи очаквания за себе си, отколкото за останалите. Става дума за безпомощност, която е изпитвала като дете. Малкият човек постепенно започва да залага предимно на силата, защото му липсва подкрепа. Изтегляне 2.07 Mb. Сподели с приятели:
|