: Добрият баланс – биология на отношенията

процеси, електрическата активност на емоционалните центрове в мозъка, пулса, кръвното налягане и нивата на разните хормони,
свързани със стреса.
Животът е възможен само в рамките на определени граници –
вътрешни и външни. Не бихме могли да оцелеем от, да речем, високи нива на захар в кръвта ни, както не бихме понесли силната радиация от ядрена експлозия. Ролята на саморегулацията, била тя емоционална или физическа, е като тази на термостат, който служи да поддържа постоянна температура в дома независимо от метеорологичните условия навън. Когато времето застудее твърде много, се включва отоплението. Ако пък стане прекалено горещо, се задейства охладителната система.
В животинското царство саморегулацията се илюстрира чрез способността на топлокръвните животни да съществуват в най- различна среда. За разлика от студенокръвните, те могат да оцеляват на по-горещи или по-студени места, без да се прегряват или да измръзват.
Понеже студенокръвните не могат да регулират самостоятелно телесната си температура, са принудени да обитават по-ограничен ареал.
Новородените и малките животни като цяло нямат никаква възможност за биологична саморегулация. Тяхното общо състояние,
хормоналните нива и активността на нервната система изцяло зависят от отношенията им с възрастните, които се грижат за тях. Емоции, като любовта, страха или гнева, служат за самозащита, докато в същото време се поддържат необходимите отношения с родителите.
Психологичният стрес е това, което кара малкото да усеща нестабилност във взаимоотношенията си с големите. Всяка такава нестабилност води до сътресения и във вътрешната среда.
Емоционалните и социалните контакти продължават да оказват влияние над биологичните състояния и след детството. Доктор Майрон
Хофър от факултета по психиатрия и невронауки към медицинския колеж „Албърт Айнщайн“ в Ню Йорк през 1984 г. пише следното:
„Възможно е да няма независима саморегулация дори в зряла възраст. Социалните взаимоотношения биха могли да продължат да играят важна роля в ежедневната регулация на вътрешните биологични системи през целия живот.“
[172]

Реакцията на организма към предизвикателства от външната среда зависи от контекста и от контактите ни с другите хора. Както казва уместно един изтъкнат учен, „адаптацията не е нещо, което се случва само в индивида“.
[173]
Човешките същества не са еволюирали в уединение, а в общества,
където условие за оцеляването е било сработването със семейството и племето. Социалните и емоционалните отношения са неразделна част от нашите неврологични и химични механизми. Всички знаем от ежедневния си опит, че настъпват драматични физиологични обрати в телата ни, докато общуваме с околните. Ако някой ни подхвърли
„отново остави да прегори манджата“, това може да предизвика различни реакции у нас, които зависят от това, дали ни го казват гневно или с усмивка. Като се имат предвид еволюционната ни история и резултатите от научните изследвания, направо е абсурдно да се мисли, че здравето или дадено заболяване могат да бъдат разбрани,
ако не се взимат под внимание психоемоционалните аспекти.
„Основната идея е, че при хората, както и при повечето социални животни, физиологичната хомеостаза и здравето се влияят не само от околната среда, но и от социалната.“
[174]
Погледнато от позицията на схващането за биопсихологическото единство, организмът и чувствата работят заедно, като взаимно си въздействат.
Джойс е на 44 години. Тя е професор по приложна лингвистика.
Стресът, както сама е забелязала, е главен фактор за появата на астматичните й симптоми.
„Струва ми се, че получавам пристъпи, когато поемам повече работа, отколкото мога да свърша. Дори да преценя, че ще успея да се справя, някак си тялото ми казва, че няма да смогна. От десет години съм в управителния съвет на университета. Дълго време бях единствената жена. Сега е другояче и си мисля, че усилията ми не бяха напразни. Жените вече сме четири, което е добре, но ми се налага да се нагърбвам с много неща. Налагаше се да се доказвам. При нас не назначаваха жените на постоянна длъжност. Атмосферата беше такава,
че не зачитаха идеите на жените и подценяваха професорите от женски пол. Каквото и да предлагах, ми отвръщаха: „Ще видим.“ Не можех да казвам „не“ и това ми представляваше проблем. Да кажеш „не“, би

означавало, че си напълно неспособен да свършиш даденото нещо, а това ме плашеше. Напрягах се много, за да се доказвам.“
През последната есен и зима астмата на Джойс била особено мъчителна. Тя трябвало да ползва инхалатора си по-често от необходимото, за да може да диша и да облекчи възпалението на белите си дробове.
„Осъзнавам, че болестта ме принуди да казвам „не“. От университета ме пратиха да изнасям лекции в Балтимор, но аз заявих:
„Не, не мога да отида.“ И преди съм отказвала. Променям си решението и обяснявам: „Имам пристъп на астмата и не ми е възможно.“ Досега си намирам оправдания. Не ми стиска просто да кажа: „Не желая да го правя“.“
При астмата – от гръцкото „затруднено дишане“ – се наблюдава обратимо стесняване на бронхиолите, дължащо се на свиването на мускулните фибри, които ги заобикалят. В същото време бронхиолите се подуват и възпаляват. Всички компоненти на ПНИ системата са от значение за това заболяване: емоциите, нервите, имунните клетки и хормоните. Под въздействието на редица стимули, включително емоции, нервната система може да свие обвивката на дихателните пътища, като в тях остават частици, предизвикващи впоследствие възпаления.
Проблемът при астмата не е вдишването, а издишването на въздуха от дробовете. Астматиците със затруднение изпразват дробовете си, което ги кара да чувстват, сякаш нещо ги стяга в тази област. Самите дробове опитват да прочистят запушените въздушни пътища чрез активирането на рефлекса за кашляне. При по-острите пристъпи заради затрудненото вдишване се получава познатият хрипящ звук, идващ от стеснените бронхиоли. А в по-леките случай единственият симптом може да бъде дразнещата кашлица. Астмата у едни е хронична, докато други страдат от нея на периоди. В
зависимост от индивидуалната предразположеност болестта може да се предизвика от алергени, ниски температури, лекарства като аспирина, плач и смях, вирусни респираторни инфекции и емоционална възбуда. Тя е сред малкото заболявания, за които и ортодоксалната медицина признава, че се пораждат от „майндбоди“
компоненти.

Емоциите имат своята голяма роля за предразполагането на човек към астма, независимо кой е непосредственият провокатор на пристъпа – аспирин, студ или тревожност. Хроничните емоционални стресове изострят вниманието на имунната система и тя става свръхсетивна към дразнители. Друг начин, по който чувствата влияят върху възпалението при тази болест, е чрез хормоните.
Глюкокортикоидните хормони – противовъзпалителни стероидни хормони, сред които и кортизола – се отделят от надбъбречните жлези по сигнал на хипоталамуса и хипофизата. Понижените нива на кортизол, които например се дължат на увредена ендокринна система,
биха довели до възпаления. Университетът в Трир, Германия, провел изследване, според което децата, страдащи от атопичен дерматит
(екзема, алергични обриви със сърбеж) или астма, били с по-ниски нива на кортизол заради стрес.
„Когато помолихме да напишат съчинение или да решат задача, в слюнката на тези деца открихме по-слабо повишение на глюкокортикоидните концентрации от тези на здравите им съученици.“
[175]
Всъщност синтетичните хормони, аналогични на кортизола, са ключово решение на проблема с астмата. От много проучвания сред деца и възрастни с това заболяване става ясно, че съществува силна връзка между остротата на пристъпите и емоционалните състояния,
породени от взаимоотношенията с околните.
[176]
Учените, които се поинтересували от взаимоотношенията между родителите и техните астматични деца, установили характерна нестабилност. Подрастващите с астма в по-голяма степен проявяват чувства на изолираност и безпокойства не само в сравнение със здравите си връстници от контролната група, но и спрямо малките пациенти с кистозна фиброза – вродено белодробно заболяване, което е дори по-сериозно.
[177]
С други думи, тежките пристъпи не са причина за тревожността.
При едно изследване в клинични условия е обърнато внимание на дишането на деца с астма, които били на възраст между 2 и 13 години.
Използвана е и контролна група. На всяко дете били пуснати записи с гласа на майка му и на непозната.

„Независимо от интонацията на гласа, дишането на децата с астма беше категорично извън границите на нормалното, когато чуваха гласа на майка си, а не на чуждата жена. Този интересен резултат предполага специфични емоционални влияния върху дишането, което противоречи на предварителните очаквания, че детето ще се почувства по-спокойно,
ако чува родителя си.“
[178]
Според германските проучвания астматичните деца е по-вероятно да се окажат в продължителни и назряващи конфликти от всякакво естество с майките и бащите си, в сравнение със здравите си връстници. Родителите на астматиците били по-склонни да критикуват,
отколкото родителите на онези без такова заболяване.
[179]
Когато децата с астма бъдат разстроени или им се скарат, потокът на въздух от дробовете им отслабва. Същото се наблюдава и когато ги помолят да си спомнят за неприятна случка, която предизвиква у тях гняв или страх. Стресовете, които могат да подпомогнат астмата в едно дете, понякога не се разглеждат като такива от самия пациент или семейството му. Доктор Салвадор Минучин от Детската клиника във
Филаделфия е изучавал астмата и други детски заболявания. Според него особено чувствителните хлапета подсъзнателно възприемат знаците от обкръжаващата ги среда, в частност тези за емоционалното състояние на родителите им. Той отбелязва и че семейната атмосфера,
в която живеят децата с такива болести, има четири общи характеристики: враждебност, прекомерна предпазливост (със съответното контролиране на малкото), излишна строгост и неспособност окончателно да се разрешават конфликти.
„В такива сложни семейства се натъкваме на заплетени и объркани взаимоотношения. Те проличават от взаимната зависимост на членовете на фамилията, намесата в чуждия живот, слабо развитото чувство за индивидуалност, незачитането на неприкосновеността на околните и неопределените лични граници.“
[180]
Един от наскорошните пристъпи на Джойс се случил именно след семейно събиране. Тогава тя се почувствала засегната от по-големия си брат, което пък изкарало на повърхността неприятни спомени за страх и потиснат гняв от детските й години.

„Когато бях малка, живеех в страх от заплахите и злобата около мен. Не са ме удряли, но роднините ми бяха избухливи, особено баща ми и брат ми. Майка ми взимаше тяхната страна. Не ме защитаваше.
Ядът им не беше непременно насочен към мен, но го усещах около себе си. Бях безпомощна от всичко това. Една от причините да не мога да казвам „не“ е, че се страхувам да не разочаровам някого и да не изпадна в по-тежко положение. Дори сега ми е трудно да се справям с проблемните ситуации. Постоянно имаше на какво да се ядосвам.
Баща ми беше вечно правият. Правеше странни гримаси и говореше по начини, които винаги съм намирала за глупави. По-скоро прилягаха на малко дете, а не на възрастен. Не го понасях, а и ме беше страх от него.
Така и не се почувствах спокойна. Днес баща ми е на 82 години. Вече не си позволява да се ежи като преди, защото е доста старичък. Но брат ми си е все така злоблив. Непрестанно избухва и може да е много язвителен. Та, да ти кажа какво стана тая есен… В края на ноември синът ми навършваше шест годинки, което беше повод за голяма радост. Родителите ми дойдоха от Сиатъл. Намина и брат ми, а като седнахме да вечеряме, той се наду, почна да ме критикува, да ме обижда, да се зъби насреща ми. Това беше в петък. В събота беше рожденият ден на детето и бях много разстроена. А като се събудих в понеделник, не можех ни да говоря, ни да вървя. Не можех нищо да свърша.“
Наскорошно австралийско проучване посочва колко важни са позитивните социални отношения за регулацията на стреса. 514 жени били интервюирани, преди да им се направи биопсия. На малко под половината впоследствие е поставена диагнозата рак, а другите били с доброкачествени образувания. Резултатите „показват, че стресорите,
свързани с безпокойството, си взаимодействат със социалната атмосфера. Жените, които чувстваха, че ги грозят опасности, а освен това нямаха емоционалната подкрепа на близък партньор, се оказаха девет пъти по-податливи към заболяване от рак на гърдата“.
[181]
Авторите твърдят, че останали изненадани от откритието си. Те пишат:
„Това, че съществува взаимодействие между особено тревожните събития в живота и липсата на морална подкрепа, беше някак неочаквано за нас, защото досега ни се губеха последствията от това взаимодействие.“

Горното е толкова изненадващо, колкото факта, че хората, които не умеят да плуват, няма да се удавят, ако попаднат във вода без спасителни жилетки – поне не и ако водата не е дълбока. Читателят сигурно си спомня от първа глава, че студентите по медицина са с понижена активност на имунната система по време на изпити, но още по-уязвими са онези от тях, които са самотници. Физиологичното функциониране на хората е неделимо от емоционалните и социалните им отношения – като това важи и на теория, и на практика.
Продължило 17 години изследване в Аламеда Каунти,
Калифорния, е потърсило данни за вероятното влияние на социалните отношения или чувството за изолация върху появата на рак. Никое от наблюдаваните лица не е имало тумори в началото на мащабния проект.
„Най-интересният рисков фактор сред жените се оказа усещането им, че нямат обществен живот, а също и че някои от тях се възприемаха самотни, макар някои от тях реално да не живееха сами…
Като се има предвид въздействието на емоциите върху хормоналната регулация, не е изключено самотата да е сред директните причинители за заболяванията от тези видове рак.“
[182]
Авторите поставят рака на гърдата, яйчниците и матката в една група, като ги смятат за зависими от хормоните.
Хората различно се повлияват от социалните, вътрешните и външните стресори. Освен вродения темперамент, на какво друго се дължат тези индивидуални особености? Емоционалното развитие е ключово. Момиченцето, за което стана дума в началото на главата, при една евентуална нова операция на 25-годишна възраст няма да се нуждае някой от родителите да й държи ръката, докато й поставят упойката. Нейната саморегулация ще е достатъчна и ще е излишно майката или бащата да са край нея, за да се гарантират нормалната невротрансмитерна активност и балансираните нива на стресовите хормони. От друга страна, няма гаранция, че с достигането на хронологическа зрялост автоматично се придобива и емоционална независимост. Във всяка възраст реакцията на даден стресор значително зависи от това, дали сред чувствата ни преобладават такива като непосрещнати нужди, страхове и тревоги.

Според теорията за семействата на покойния д-р Мъри Боуен –
американски психиатър – болестта не е случайно биологично събитие,
случващо се в отделния човек. Неговото становище е, че съществуват определени физиологични отношения, които се запазват през различните етапи в живота на индивида. Типичен пример са майката и плода – физиологическата им връзка не се прекъсва нито при раждането, нито дори след съзряването на детето. Както видяхме,
отношенията си остават важни биологични регулатори за цял живот.
Основополагащата идея в теорията за семействата е разграничаването – тоест „способността да контактуваме с околните,
без това да засяга независимостта на личността“. Слабото разграничаване на индивида е свързано с „липса на емоционални граници за свое и чуждо и отсъствието на „преграда“, която не позволява на чувствата да надделеят над мисловните процеси. Такъв човек автоматично бива погълнат от тревогите на околните, което поражда значителна тревожност и у самия него“.
[183]
Изградената личност по-лесно може да овладява собствените си емоции, като не ги нагласява непременно да бъдат угодни на някой друг и не ги отрича. С други думи, нито ги потиска, нито ги демонстрира импулсивно. Доктор Майкъл Кер – бивш колега на Мъри
Боуен – сега е управител на Семейния център към университета в
Джорджтаун, Вашингтон. Той разделя личностното разграничаване на следните типове: функционално и основно. На пръв поглед двата може да изглеждат еднакви, но в контекста на здравето и стреса разликата им е от земята до небето.
Функционалното разграничаване включва способността на човека да съществува на базата на отношенията му с околните. Например бих могъл да работя добре, само ако обкръжението ми – колегите,
съпругата и децата – са в състояние да приемат вечните ми тревоги и да понасят лошите ми настроения и привички, емоционалната ми дистанцираност или дори избухванията ми. Когато те откажат ролите,
в които ги поставям, може да проваля брака си и не само него. Това се отнасяше за функционалното разграничаване.
При другия тип, който е основното разграничаване, бих могъл да живея спокойно независимо от това, дали другите се нагласяват според емоционалните ми състояния – тоест емоционално откровен съм както

към тях, така и към себе си. Колкото човек е по-далеч от основното разграничаване, толкова по-податлив е на емоционален стрес и на болести.
В едно проучване на стреса, адаптационните процеси и имунитета, продължило четири години, вземат участие 1400 кадети от военното училище „Уест Пойнт“. Периодично било оценявано психологическото им състояние и са им правени кръвни тестове, за да се установи в каква степен се повлияват от вируса на Епщайн-Бар,
който е причинител на инфекциозната мононуклеоза. Най-податливите и заболелите са притежавали следните общи характеристики: имали големи амбиции за бъдещето си; напрягали се да изкарват високи оценки на академичните изпити; бащите им са напреднали в кариерата.
[184]
Оттук също се вижда връзката между стреса и придобитата нужда да се отговаря на очакванията на родителите. Или иначе казано, между вътрешната среда в тялото и продължаващото желание от детските години да се търси одобрение.
Друго проучване прави сравнение между омъжени жени и еднакви по бройка жени, които са в процес на раздяла или вече разведени. При омъжените данните за качествата на брака и чувството на удовлетвореност от него са събрани чрез интервюта. На всички са направени имунологични тестове след взимане на кръв. Изводите са,
че незадоволителният брак е „силно и категорично“ свързан с отслабената имунна система. В групата на разведените двата основни фактора за потискане на имунитета били изминалото време от разтрогването на брака (колкото по-наскорошна била раздялата,
толкова по-слаб бил имунитетът) и степента на привързаност на бившата съпруга към мъжа (колкото по-емоционално зависима е от него, толкова по-лошо е функционирала имунната й система).
[185]
Стабилен имунитет имали онези дами, които били способни на по- добра саморегулация и не били емоционално съсипани след провала на връзката им. Ясното индивидуално разграничаване води до по-добро здраве.
По-крехкият партньор се оставя да поеме в непропорционални количества общите тревоги в двойката, което е причината предимно жени, а не мъже, да търсят квалифицирана помощ заради безпокойствата и депресиите си. Тук нещата не опират до физическата

сила, а до ролите – кой на кого посреща нуждите? Съвсем не искаме да кажем, че въпросните жени са психологически по-нестабилни от съпрузите си, въпреки че понякога и тази възможност не е изключена.
Нестабилността като цяло е в самата връзка, заради което жените се нагърбват със стресовете и проблемите на мъжете си, като в същото време трябва да се справят и със своите собствени.
Нека си припомним и Нанси – жената на пациента с улцерозен колит. Тя се ядосваше на стреса, породен от маниакалните и постоянни опити на съпруга да я контролира.
[186]
Болестта на Тим е от години.
Нанси понасяла характерното му безпокойство, но за нейна сметка.
Днес тя се лекува от депресия и твърди, че е на предела на силите си:
„Все едно отгледах още едно дете, защото Тим се нуждае от много грижи. Сега вече разбирам, че съм отговорна за четири хлапета. Така е,
защото съм родител и на нас, двамата. Дълго време потъпквах моите емоционални потребности, без да го осъзнавам. Плашещо е, като си помисля, че бях сляпа за всичко това, докато не получих малката криза.“
Ако Нанси се откаже от досегашната си роля в този брак,
улцерозният колит на Тим може да се влоши, освен ако той не се научи да бъде по-отговорен емоционално за себе си.
Партньорът, на когото се налага да не взима под внимание нуждите си, за да поддържа връзката, е по-вероятно да заболее – на това например се дължат по-честите случаи на автоимунни проблеми и на рак (който не зависи от тютюнопушенето) сред жените. Доктор Кер пише:
„Съществуването на единството майндбоди и на взаимозависимости между хората прави възможно безпокойствата на един човек да се проявят като болестни симптоми в негов близък. В
случаите на емоционални дисфункции най-податливият на болести е съпругът, който се опитва да запази хармонията в съвместното съжителство.“
[187]
Крайната цел на живота е да насърчи даден индивид да загърби пълната зависимост и да придобие независимост. Или по-точно да го направи зрял възрастен, който умее да съжителства в общество с други зрели хора. Израстването е процес на преминаване от предимно външна регулация към саморегулация, доколкото ни го позволява

генетичната програма. Добре балансираните лица са най-способни на плодотворни контакти с околните и да отглеждат деца, които един ден също ще бъдат изградени личности. Всичко, което обърква този житейски план, застрашава шансовете за оцеляването на организма в дългосрочна перспектива. Принципно още от първите си години се натъкваме на един конфликт между нуждата да се чувстваме сигурни и желанието за независимост. Напредъкът изисква постепенно и от дадена възраст нататък да изместим акцента на усилията си от търсенето на сигурност към постигането на автономия – от привързаност към индивидуализация. Нито едно от двете не се губи напълно и не е необходимо едното да е за сметка на другото.
С повишената способност за саморегулация у възрастните идва и нуждата от повече независимост, която дава свободата да се правят автентични избори. Онова, което ограничава автономията ни, се възприема като източник на стрес. А стресът пък се увеличава всеки път, когато нямаме възможност да реагираме успешно на дразнителите от социалната и вътрешната ни среда. Той се натрупва и когато лабораторните животинчета или хората се приведат в безпомощно състояние, без право на приемлив избор – с други думи, когато им се отнеме свободата.
Независимостта обаче трябва да бъде постигната, без да се разрушават взаимоотношенията, от които зависи благоденствието.
Такива са тези с интимните ни партньори, както и хората, от които зависим – подопечните ни служители, колегите, чиновниците от социалните институции. Колкото по-слабо е развито умението ни за саморегулация в бебешка и детска възраст, толкова повече като възрастни сме зависими от отношенията си с другите, за да поддържаме хомеостазата си. А колкото сме по-зависими от дадена връзка, толкова по-опасни са сътресенията в нея и разпадането й. От тук следва, че уязвимостта ни от субективен и физиологичен стрес е пропорционална на степента ни на емоционална зависимост.
За да смекчи напрежението от прекратената връзка, човек може да избере да се откаже от част от своята автономия. Но това не е здравословно решение. Загубата на независимост сама по себе си е източник на стрес. Привидно може да изглежда, че го правим в името на „сигурността“, но нивата на стрес се покачват, въпреки че субективно бихме могли да усещаме облекчение от постигнатата

„стабилност“. Ако хронично пренебрегваме емоционалните си потребности, за да бъдем „приемливи“ за околните, рискуваме да платим за действията си с цената на здравето си.
Другият начин, чрез който някои се предпазват от стреса в проблемните връзки, е емоционалното изключване. За да се чувства в безопасност, уязвимият човек се дистанцира от другите и избягва обвързванията. Такъв поведенчески модел може и да помага за предпазването от субективното възприемане на стреса, но физиологичните последици от него си остават същите. Близостта с други хора е психологическа и биологична необходимост. Издигащите стени около себе си не са способни на саморегулация, а просто са замразили своята чувствителност. При тях последиците от незадоволените нужди също са негативни и значителни.
Приятелската подкрепа спомага за облекчаването на физиологичния стрес. Тясната връзка между здравето и социалната среда убедително е доказана. В проучването от Аламеда Каунти самотниците бяха по-податливи на заболявания от различни видове.
Други три независими изследвания, направени сред застаряващи лица,
заключават, че липсата на социална интеграция повишава риска от преждевременна смърт.
„По отношенията с околните и получаваната подкрепа от тях определено може да се отгатне кои лица е по-вероятно да се разболеят и починат по-рано, като тези фактори са независими от другите.“
[188]
Обобщено, здравословната биологична регулация на хората в зряла възраст се постига, след като, от една страна, се търси баланс между сигурността в отношенията с близки и приятели, а от друга, се поддържа положение на автентична независимост. Всяко нещо, което смущава този баланс, без значение дали човек го съзнава, е източник на стрес.

Изтегляне 2.07 Mb.

Сподели с приятели: