да се отнасяме адекватно и с разбиране към собствените си чувства и желания“
[31]
. За целта се предполагат качества, липсващи в нашето общество. При нас да си „спокоен“ – реално да не показваш емоциите си – е господстващият модел на поведение. Да
не говорим, че „не бъди толкова мекушав“ и „не бъди такъв идеалист“ са думи, които децата често чуват в комбинация с общоприетата идея, че рационалното е обратното на емоционалното. В нашата култура си имаме даже идеализиран образ на рационалността – героят г-н Спок от „Стар
Трек“.
Емоционалният усет изисква от нас:
– способноста да анализираме чувствата си, като така можем да научим кога изпитваме стрес.
– възможност да изявяваме
чувствата си ефективно, като по този начин отстояваме своите нужди и целостта на личното си пространство.
– умението да различаваме психологичните реакции, отнасящи се до настоящето, от
онези, представляващи остатъци от миналото.
Всичко, което искаме и към което се стремим, трябва да е съобразено с потребностите ни от настоящето, а не с неудовлетворените нужди от детството ни. Ако не правим разлика
между сегашно и минало време,
ще имаме усещането за някаква загуба или смътна заплаха, която не съществува.
– да следим за неотложните си нужди, които се нуждаят от
внимание и посрещане, а не да ги потискаме, за да получим одобрението или благосклонното отношение на други хора.
Стресът настъпва в отсъствието на изброените критерии и води до нарушения в хомеостазата. Когато те са хронични, се стига и до заболявания. Във всяка от индивидуалните истории в тази книга един или повече аспекти на емоционалния усет са били пренебрегвани.
Обикновено е
ставало по начини, които съответният човек не е предполагал.
Налага се да развием този си усет, ако искаме да се опазим от скритите стресове, които застрашават здравето ни, а също и ако желаем да оздравеем. Освен това е необходимо да поощряваме изграждането му в децата ни, защото той е най-добрата превантивна медицина.