са от особено значение, макар често извършителят им да не го съзнава“
[29]
. Нормално е човек да не си дава сметка за емоциите,
които предава, но те безпогрешно се разчитат от хората около него.
Емоции
II са тези, които най-силно засягат другите, независимо от намеренията ни. Типичните за това ниво са и чувствата на децата. Те най-трудно се толерират от родителите, особено ако предизвикват твърде много безпокойство или раздразнение.
Доктор Бък отбелязва,
че децата, на които са били налагани забрани или наказания за проявата на определени емоции, в зряла възраст ще придобият навика да потискат същите тези емоции или други, подобни на тях.
Самоцензурирането служи като предпазна мярка срещу срама или опасността от отхвърляне.
„В такива случаи губим усета да се опознаваме чрез емоциите си –
пише Бък. – Човекът,
лишен от тази си дарба, в бъдеще няма да знае как да владее ефективно чувствата и желанията си. Резултатът ще бъде форма на безпомощност.“
[30]
Публикациите на тема стрес изобилстват от доказателства, че реалното или въображаемо усещане за безсилие е силен стресов фактор. Придобитата безпомощност е психологическо състояние, при което човек не се опитва да
излезе от стресовата ситуация, въпреки че има физическата възможност да го направи. Хората често се озовават в подобно положение. Вкопчват се в непълноценна или дори унизителна интимна връзка, работят сред непосилен стрес в службата или робуват на преходна мода – все неща, които ги ограбват от истинската им свобода.
Сподели с приятели: