Когато тялото казва не
: Всичко е само в главата ѝ
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| 11: Всичко е само в главата ѝ
Отскоро Патриша е много ядосана. А ето и защо: „Бясна съм на лекарите. Гледат ме снизходително. Говорят ми като на идиот. Казват ми в лицето, че се преструвам. Нареждат ми да престана да търся мнението и на други доктори. Измисляла съм си, че ме боли.“ Тя е продавачка в магазин. Премахнали са жлъчката ѝ през 1991 година, когато е била на двадесет и осем, но продължава да изпитва физически страдания в тази област. „Наричам го фантомна болка. Все едно съм напомпана там с въздух, но е по-гадно. Постепенно се засилва, докато накрая започна да повръщам. След това ме поотпуска. Ходила съм в спешно отделение. Не ми обръщат никакво внимание или ми казват: „Нямаш жлъчка, така че не може да имаш такива симптоми.“ Междувременно станах чувствителна към някои храни и по-често ме мъчи диария.“ След като обиколила безброй лекари и ѝ правили куп изследвания, се стигнало до диагнозата синдром на раздразненото черво (СРЧ).126 Според медицинската терминология това е функционално заболяване. Под „функционално“ се разбира, че симптомите не могат да бъдат обяснени анатомично, патологично, с биохимични причини или инфекция. Лекарите обикновено се почесват където не ги сърби, когато си имат работа с човек, който страда от подобно нещо, тъй като „функционално“ е по-научен термин да се каже, че „всичко е само в главата“. И това до голяма степен е вярно. Наистина проблемът е частично в главата на пациента, но, както ще се убедим, не в пейоративния и презрителен смисъл, който фразата предполага. Състоянието на Фиона и приключенията ѝ в болниците са доста сходни с тези на Патриша. През 1989 г., когато била малко над двадесет години, на нея също ѝ отстранили жлъчката, без това да сложи край на болките ѝ в корема. – Оттогава мъките ми са страшни. Направо оглупявам от острите спазми. Не остана учебник, в който да не потърсят разрешение, но нищо не намериха. Затова ми поставиха тая диагноза СРЧ. Нямам диария или запек, само болката е. Ето тук, горе. Аз я поправих: – Твоето не е точно СРЧ, ако трябва да сме съвсем коректни. – И аз им разправям все това. Първо си мислеха, че имам спастичен колит, а после измислиха това СРЧ. Диагнозата ми я постави лекар от Торонто. Правиха ми гастроскопия, рентгенологично изследване с бариева каша, даваха ми всевъзможни лекарства. Пробвах три или четири различни медикамента. Хапчетата изобщо не ми действаха. Понякога минават месеци, без да имам пристъпи, след което се нареждат проблемни дни. Спазмите веднъж продължават по две минути, а друг път траят с часове и са адски изтощителни. Болките са остри и непоносими. Случвало се е да не мога да си поема въздух заради тях. Постепенно настъпи силно влошаване. Един час страдания ми се струваха като цяла година. Като бях в Торонто, не знаеха какво ми има. Приеха ме в болница и ми поставиха система с демерол. Всеки път, когато имах пристъп, се дрогирах. Медицинските сестри мърмореха, че според тях съм там, за да привличам внимание и заради наркотиците – била съм пристрастена. А аз им рекох: „Ами престанете да ми ги давате. От тях ми се доспива, но само от тях ми олеква.“ Мразя такива неща. Въпреки че абдоминалната болка е симптом за синдрома на раздразненото черво, тя не е достатъчна за поставянето на такава диагноза. За да може да се каже, че даден човек е със СРЧ , е нужно при него да липсват патологични причини, да изпитва дискомфорт в коремната област и да страда от диария или запек.127 Симптомите са на периоди и варират при различните пациенти. Например при Патриша особеностите били следните: „Или имах запек, или диария. Нямаше средно положение. Можех с дни да не ходя до тоалетна, но когато се наложеше, ме чакаше диария. Другата крайност беше по няколко пъти на ден да вися с часове на клекалото със запек. Единственото правило беше, че нямаше никакво правило. Или едното, или другото.“ Макар да не са съществени за поставянето на диагнозата, има и други чести симптоми. Обикновено изпражненията са топчести или малки, като им липсва нормалната твърдост или са съвсем редки. На пациентите може да се наложи да се напъват, защото им се струва, че не са се изходили напълно. Отделяното е обвито в слуз при други. Усещанията за подуване на корема са не по-малко характерни. Синдромът на раздразненото черво засяга до 17 процента от населението на индустриалния свят и е най-честата причина, поради която се търси помощ от гастроентеролозите. Интересното е, че повечето от хората, на които биха поставили такава диагноза, така и не отиват на лекар. Медиците инстинктивно изпитват неприязън към несигурните случаи, което извънредно усложнява живота на пациенти като Патриша и Фиона. Все очакваме да се натъкваме на болести, които изцяло се вписват в установените дефиниции и са подкрепени от съответните категорични резултати от изследванията. Гастроентерологът Дъглас Дросман изтъква следното: „Преди четиридесет години медицинската социоложка Рене Фокс отбелязва, че най-трудното за лекарите е да приемат, че в медицината може да има нещо неустановено. Но е факт, че не всички състояния могат да бъдат обяснени просто като следствие от основното заболяване.“128 Чувството на неувереност идва от естественото ни недоверие към описваното от пациентите, когато то не може да бъде потвърдено от солидни доказателства – например от скенера, рентгеновия апарат, кръвните тестове, биопсиите или произволни други електродиагностични уреди. В такива случаи търсещият помощ се сблъсква със съмнението на специалистите. А още по-лошото е, че може да отнесе упреци, че лъже, за да се добере до наркотични болкоуспокояващи, че е невротик, манипулатор или просто си проси внимание. Страдащите от СРЧ, синдром на хроничната умора и фибромиалгия често се оказват в подобно положение. Магда е лекарка и предпочита да си спестява ходенето в спешно отделение, колкото и лошо да се чувства. И тя е със синдром на раздразненото черво. „Предимно ме мъчеха болките и запекът. Изследваха ме, но не откриха нищо нередно, затова нарекоха състоянието ми СРЧ. Правиха ми колоноскопия и всичко останало. Всичко изглеждаше наред. Може да се каже, че до тази диагноза се стига по метода на изключването. Почти нямаше ден, през който да не ме е болял коремът. Случвало се е да лежа на пода в кабинета си, да се загрявам с електрически възглавнички и да се чудя как ще изкарам смяната и дали ще мога да се прибера с колата. Болките бяха неописуеми и начесто – все в областта на корема и през 80 или 90 процента от времето. Години наред нямаше и един следобед, в който да ми се размине. Сигурна съм, че при други обстоятелства щях да отида в спешното отделение заради непоносимите си страдания, но реших просто да не го правя, защото знам как постъпват обикновено там. Не мисля, че щеше да има полза. Отказах да потърся тяхната помощ, но не защото не ми е било достатъчно зле.“ Когато не се разглеждат като невротично внушение, болките при СРЧ, както и тези в корема като цяло, доскоро се смятаха за некоординирани контракции на червата. Оттам идва и терминът спастичен колит. Днес е установено, че дисфункцията при тези състояния не се дължи единствено на вътрешностите. Ключов момент е начинът, по който нервната система усеща, преценява и интерпретира болката. Редица наблюдения са довели до това ново схващане за проблемите в абдоминалната област. Особено интересни са наскорошните открития, до които се стигнало след електрически изследвания на мозъка и данните от скенерите. Когато се предизвиква изкуствено раздуване на части от червата, специфичните реакции на хората с функционална болка са по-особени от тези на лицата без оплаквания.129 Болката от раздуването на колона или на друго място може да се изучи и като се вкара ендоскоп и после се напълни прикрепеният за него балон. В такива случаи групата на пациентите с функционални заболявания често проявяват свръхсетивност към манипулацията. Те описват болката от процедурата като сходна с онази, която изпитват обикновено. В едно проучване се съпоставят резултатите от разтеглянето с балон между пациенти със СРЧ и контролна група. „Надуването на балона до 60 милилитра причини болка при 6 процента от контролната група и при 55 процента от страдащите от IBS… Еластичността на чревната стена при различните обеми беше почти еднаква и при двете групи. Независимо от това, усещанията за силен дискомфорт бяха близо десет пъти по-чести при онези със СРЧ.“130 До идентични резултати се стига при изследване на всяка част от храносмилателния тракт – от хранопровода до малкото черво. В такъв случай излиза, че при функционалната коремна болка физиологичните сигнали от червата се пренасят от нервната система до мозъка, където се получават в изменен вид. Доктор Дросман пише: „Тази особеност на хората с такива заболявания подлежи но нови проучвания. Трябваше да минат десетилетия преди гастроентеролозите да установят с какво хората със СРЧ са по-различни физиологически от здравите, а сега започваме да виждаме и различия в мозъчната им физиология.“ С позитрон-емисионната томография (PET) се измерва активността в зони от мозъка, като се отчитат промените в притока на кръв. Когато пациентите усетят разширяване в ректума си, скенерът засича в кой дял на мозъка е реакцията. В случаите на СРЧ това е префронталният лоб, който реагира даже преди да е започнало разширяването, което не е присъщо за здравите индивиди.131 В префронталния лоб се съхраняват спомените за емоциите. Той интерпретира дразненията от настоящето – физически или психологически, на базата на минали преживявания, които могат да датират още от най-ранна детска възраст. Дейността на този дял от мозъка е индикатор, че се възприема дадено събитие от емоционална значимост. При подложените на хроничен стрес префронталният лоб и свързаните с него участъци почти непрекъснато са в състояние на свръхбдителност, защото се „оглеждат“ за опасности. Тези функции не подлежат на съзнателен контрол, а всъщност са автоматично задействане на отдавна програмирани нервни механизми. В друго проучване се казва, че звуковите дразнители водят до по-голяма амплитуда на електрическите вълни в мозъка на пациенти със СРЧ, което за пореден път сочи тяхната физиологична свръхвъзбудимост.132 Кое води до тези по-особени реакции на нервната система? До отговора стигаме, като разгледаме не само органите на хората, но и живота им. В биографиите на пациентите с чревни проблеми, най-вече на тези със СРЧ и други функционални заболявания, се натъкваме на всякакви неприятни епизоди. През 1990 година в клиниката на училището по медицина в Северна Каролина е проведено изследване сред жени, 44 процента от които са споделили, че са били сексуално и/или физически малтретирани. „Жертвите на насилие са четири пъти по-застрашени от болки в тазовата област, два-три пъти по-често страдат от болки в главата, гърба или преумора, а освен това претърпяват повече операции през живота си.“133 В още по-нова анкета на същите автори цели две-трети от интервюираните жени признали, че са били обект на физическо или сексуално насилие, а понякога и на двете. Наистина е по-голяма вероятността при такива пациенти да се стигне до операция на жлъчката, хистеректомия и лапаротомия. Те са склонни да изпитват „повече болка, соматични симптоми, които може и да не са свързани със стомашно-чревните заболявания, прекарват с дни на легло, стресирани са психологически и имат функционални проблеми. Тези характеристики не се наблюдават при лица, които не са жертви на изнасилване“.134 От само себе си се разбира, че директната телесна травма – тежка контузия на мозъка, порязване или натъртване на нерв – може да разстрои нервната система. Но по какъв начин психологическата травма спомага за засиленото усещане на болка? Нервната система на червата се състои от сто милиона клетки, като само тези в малкото черво са почти еднакви на брой с онези в целия гръбначен стълб!135 Ролята им не се изчерпва само с координацията на храносмилането, абсорбцията на храната и отстраняването на отпадъците, а те са част и от сетивната ни система. Реагирането на емоционални стимули става чрез мускулни контракции, промени в кръвния поток и секрецията на множество биологично активни вещества. Тези процеси са жизненоважни. Например понякога е необходимо моменталното пренасочване на големи количества кръв от вътрешностите към сърцето и мускулите на крайниците. Чревният тракт е богато снабден със сетивни нерви, които пренасят информация до мозъка. Противно на доскорошните теории, нервните фибри, водещи началото си от червата към мозъка, са значително по-многобройни от идващите от мозъка.136 Самият мозък препредава към корема данните, получени от сетивни органи, като очите, кожата или ушите. По-точно казано, подава се интерпретацията на тези данни, извършена от мозъчните емоционални центрове. Последващите физиологични промени в червата на свой ред подсилват получената емоционална интерпретация. Изпратените обратно към мозъка сигнали пораждат чувства, които изпитваме съзнателно. Ако изгубим контакт с усещанията си коремната област, светът около нас започва да изглежда по-малко сигурен. Безспорно е, че животът ни никак нямаше да е приятен, ако трябваше да чувстваме всяко събитие, ставащо в тялото ни. Храносмилането, дишането, кръвообращението и безброй други процеси трябва да се извършват, без да натоварват мислите ни. Затова има една пределна граница, под която остават усещанията, породени от стимули, които мозъкът възприема като незначителни, а над нея са потенциалните вътрешни или външни опасности, заради които се дава сигнал за тревога. С други думи, мерилото ни за болка и други чувства трябва да е добре калибрирано. Когато имаме твърде много преживявяния, заради които „коремът ни се свива на топка“, може да се стигне до свръхсетивност на неврологичния ни апарат. Като резултат от психологическата травма, информацията за степента на болката, предавана от червата към мозъка, претърпява корекция в гръбначния мозък. Причината е, че нервите вече реагират и на по-слаби дразнители. Колкото по-силна е травмата, толкова повече се смъква гореспоменатата пределна граница. Така дори нормалното количество газове в червата и напълно естественото им разтягане може да доведе до болка при хората с изострена чувствителност. В същото време префронталният лоб е в състояние на повишена бдителност и приема съвсем очакваните физиологични процеси като проблемни. Освен от непоносимата болка при ректалните прегледи, пациентите със СРЧ се оплакват и от прекомерно безпокойство, превъзбуденост и преумора, които отсъстват при здравите индивиди. Обобщено, емоционалният стрес и нетипичното функциониране на области в мозъка засилват усещанията за дискомфорт. Доктор Лин Ченг е старши научен сътрудник към Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Той е специалист по неврология и прави следното резюме на общоприетото схващане за синдрома на раздразненото черво: „Както външните, така и вътрешните стресори допринасят за появата на СРЧ. Външните включват насилие в детска възраст и други патологични стресове, които изменят нормалните реакции към стреса и правят предразположените индивиди по-уязвими към развитието на това заболяване. По-късно своето въздействие оказват инфекциите, операциите, антибиотиците и психосоциалните стресори, които още повече допринасят за появата и изострянето на IBS.“137 Стресът определено може да предизвика контракции на червата. Сексуално насилваните жени например често се оплакват от запичане, защото мускулите в тазовата им област са хронично стегнати и не се отпускат при дефекация. Друг вариант е стресът на преживелите силна уплаха да породи неконтролируеми движения в колона на дебелото черво. Всичко това е нагледно илюстрирано от един експеримент, при който нищо неподозиращ млад бъдещ лекар бил поставен в ролята на опитно зайче. Инициаторите погодили сложен номер на студент, следващ четвърта година медицина. По време на доброволен ректален преглед специалистите му казали, че виждат рак. Това довело до резки свивания или „спазми“ на дебелото черво, които продължили до момента, в който му обяснили цялата истина за проучването. Подобни опити потвърждават, че стресът влияе върху функционирането на червата както при здрави хора, така и при такива с проблеми.138 Установените факти за IBS са валидни и за други заболявания на стомашно-чревния тракт. Патриша страда и от киселини, за които няма научно обяснение. Тя говори по тази тема с огорчение: „Имам и друго мистериозно заболяване, за което обаче нямам диагноза. Получавам киселини даже от яденето на леки храни. Отдавна съм изхвърлила подправките от менюто си. Постоянно ходя по прегледи. Все ми повтарят, че всичко било наред… Когато наблягам, че при един от тестовете откриха малка нередност, те ми отвръщат, че тя не била обяснение за състоянието ми. Вкараха ми през носа нещо в хранопровода, за да определят количеството на киселините. Според тях имало мъничка капчица, която обаче не била достатъчна да причини силните ми болки. Пия медикамента „Пантолок“ от три или четири години. А уж се предполага, че за шест седмици премахва всякакви киселини. Ежедневно взимам и „Диовол“ или „Гавискон“. Все така си имам симптомите, а разправят, че ми нямало нищо.“ Медицинското име на заболяването, при което хронично попадат стомашни киселини в хранопровода е ГЕРБ.139 През 1992 година учени се опитали да установят дали има връзка между симптомите му и стреса. Въпреки че чувствата за дискомфорт у пациентите били подчертано повишени, обективните данни са категорични, че количеството на киселините през цялото време било в допустимите норми. С други думи, стресът понижава пределната граница, над която се изпитва болка.140 Специалистът по вътрешни болести, които не бил запознат с неврофизиологията и психологията на болката и който преглеждал с ендоскоп хранопровода на Патриша, съвсем закономерно ѝ заявил, че страданията, които изпитва, са несъответстващи на здравословното ѝ състояние към момента. На свой ред Патриша била в пълното си право да се ядосва, че безцеремонно отричат симптомите, които я измъчват всеки ден. Това не значи, че хората с ГЕРБ не страдат по-често от рефлукс – тоест от връщане на стомашно съдържимо в хранопровода. Може и да имат такива проблеми, но те отново се дължат на отношенията между стомашно-чревния тракт и мозъка. Правено е проучване, в което са взели участие здрави лица от контролна група и пациенти с оплаквания. В заключението се казва, че пръстенът от мускули в областта, в която хранопроводът се свързва със стомаха (долният езофагиален сфинктер), нерядко не функционира добре при болни с ГЕРБ. Понижената ефективност на тези мускули допринася за по-честите случаи на рефлукс.141 А по какъв начин въздействат съзнанието и мозъкът? Техен посредник е блуждаещият нерв (вагус), който е отговорен за мускулния тонус на долния езофагиален сфинктер. Вагусът пък е под влиянието на хипоталамуса, а хипоталамусът, както казахме и по-преди, комуникира с емоционалните центрове в мозъка, възприемащи стреса. И така, в случаите на ГЕРБ имаме занижена пределна граница за възприятие на болка, комбинирана с прекомерно отпускане на сфинктера, като и двата фактора са свързани със стреса. Трите жени, които интервюирах за тази глава, имаха сходни здравословни проблеми, но само симптомите на Патриша напълно се вписват в определението за СРЧ. Те, за разлика от болшинството пациентки от цитираните изследвания, не са били жертви на побоища или сексуален тормоз – нито като деца, нито като възрастни. Тогава как да си обясним тяхната смъкната пределна граница за възприемане на болка? Подобно калибриране на естественото мерило не се дължи непременно на преживяно насилие. Хроничният емоционален стрес е достатъчен да доведе до същия резултат и да провокира свръхбдителност в мозъка. Макар различните видове малтретиране да са главен стресов фактор, има и други потенциални източници на напрежение, на които са подложени подрастващите – те не са толкова явни, но са с не по-малко вредни последици. Срещат се и в семействата, в които родителите обичат децата си и през ум не им минава да ги наранят. Събития, въздействащи върху механизмите за възприемане на болка и функционирането на чревния тракт, могат да се случат и на деца, с които никога не е било злоупотребявано по какъвто и да било начин и дори са се чувствали защитени и заобиколени от любов. Непосредствените стресори за жестоките коремни болки на Магда са свързани с нейната работа. Те се появили по времето, когато работила в една от болниците на Ню Йорк. Ръководителят на нейната лаборатория напуснал, а така и не успяла да се сработи със заместничката му. „Новата шефка не ме хареса от самото начало. Мисля, че търсеше начини да се отърве от мен още от деня на встъпването си в длъжност. Беше много неприятна, напрегната и отвратителна ситуация, защото си харесвах работата, но ненавиждах атмосферата около мен. Постоянно бях под пара. В седем сутринта вече бях в службата. Обикновено си тръгвах в четири следобед, освен ако не ни извикат на събрание, което се случваше доста често. Не ползвах нито обедната, нито друга от почивките. Носех си материали да доработвам и у дома, даже през празниците. Нямах време за себе си, а само за професионалните си задължения, които вървяха в комплект с огромното напрежение, отвращението от мръсните подмолни игрички на директорите и сковаващия страх. Беше почти невъзможно да намеря друга месторабота по специалността, защото вече не се търсят лекари в моята област. Общата практика е далеч от интересите ми, а и никак не ми се нравеше идеята тепърва да се преквалифицирам. Въпреки силните болки, в седем часа всеки понеделник бях на бюрото си и никога не съм изпускала щафетата – никога! За болнични и дума не можеше да става. Стараех се да не им давам повод да ме разкарат. Трябваше да съм изрядна във всяко отношение. Идея си нямах какво да правя с живота си. Искаше ми се да напусна, но не виждах с какво бих могла да се занимавам.“ Магда е родена в източноевропейски бежански лагер след войната. Нейните родители са от Полша и са сред оцелелите от Холокоста. Тя била косвено травматизирана от техните преживелици. Винаги изпитвала тежка вина и отговорност за страданията им, както и за трудностите, които трябвало да преодолеят. Насочила се към медицината не по собствено желание. Решението ѝ било мотивирано от очакванията на майката и бащата, а също и от стремежите и копнежите им да осигурят спокойни бъднини на дъщеря си. „Както можеш и сам да се убедиш, имам доста разнородни умения. Владея чужди езици и съм компетентна по не една и две теми. Никога нямаше да следвам медицина, ако бях свободна да избирам. Всъщност мразех много от дисциплините на тази наука, но се наложи да се примиря. Ненавиждах повечето от лекциите. Бях на косъм да остана на поправителен изпит по анатомия. Беше пълен кошмар. Имах проблеми с висшата математика. Не бях на ниво и по физика. Просто не ми бяха интересни. Същото се отнася и за клиничната практика. Изобщо не мога да различа шума на сърцето при болни! Не ме бива по тая част. Трябваше да се преструвам, че напипвам разширения далак. Определено нито бях добра диагностичка, нито пък копнеех да стана такава. Вярвах, че мечтата ми е да стана лекарка. Нашите не ме насочваха директно към това или друго призвание. Само доволно много пъти споменаваха, че е благородно да се помага на другите и даже нацистите се нуждаели от доктори. О, да, доста често го казваха. Човек се чувствал сигурен, когато винаги носи професията в себе си и в малката чантичка. Точно така, никой не можел да ти отнеме това спокойствие. Независимо от времената или какво става по света, от лекари винаги имало нужда. Те сами си били шефове и това му било хубавото. Родителите ми още от съвсем малка ми промиваха мозъка. После станах лабораторен учен, сиреч не бях „нормална“ лекарка според техните виждания. Майка ми така и не разбра с какво точно се занимавам и не остана много очарована. Привидно нещата, които правя, са второразредни. Не слагам стетоскоп на гърдите на пациента, не изписвам рецепти и не върша всички онези работи, които са присъщи на истинските доктори. Само гледам някакви проби и стъкълца. Не смее да ми каже нищо в лицето, но се усеща, че в някаква степен е разочарована.“ След като осъзнала, че стандартното медицинско лечение няма да ѝ помогне, Магда потърсила психотерапевт. Потисканите от най-ранна възраст чувства на гняв към родителите ѝ започнали да изплуват: – Наложи се да поработя върху дълбокото си огорчение към татко, защото той ми се караше, викаше и ме плашеше като дете. Далеч по-големият проблем обаче бяха отношенията с майка ми. Мислех, че са чудесни и че с нея сме най-добри приятелки. Бяхме много близки, подкрепяше ме и ми беше верен съюзник. С часове ме изслушваше, когато ѝ разправях впечатленията си след училище. Тя беше моят душеприказчик, разбираше ме и така нататък. Едва след много, много сеанси стигнах до истината, че отношенията ни не бяха никак здравословни. Освен че ме защитаваше, тя ме и задушаваше. Караше ме да се чувствам неспособна за социален живот и неуверена. Въпреки че имаше добри намерения, не ми позволи да порасна. Но не е само това. Разказваше ми истории за холокоста. На другите деца им четяха приказки, а на мен – за нацистите… всякакви неуместни неща. – Мислиш, че е било неуместно да знаеш за тях? – Да, беше нередно да ми ги разправят на три или четири годинки. Не помня колко голяма съм била вече, но от един момент нататък постоянно слушах как цялото ни семейство едва не загинало заради мен, когато се опитвали да прекосят границата и да избягат от Полша. Постоянно съм плакала, ако не ме носи майка ми, а съм била тежичка. Затова веднъж паднала и ме изпуснала в реката. За да ме спасят, се наложило да викат за помощ. За малко да ги изпозастрелят. Тогава си изкълчила рамото, което я мъчи и до днес. Нашите никога не са се оплаквали, че животът им е щял да бъде по-лек без дете. Искали са да имат бебе и ме обичаха. Но все така ме преследва усещането, че съм някакъв проблем за тях. Като се има предвид травмата, която са преживели родителите на Магда, докато е била малка, решението ѝ да пренебрегне собствените си желания било неизбежно. Това пък я направило силно уязвима към стрес. Нейното убеждение, че е като в капан в лабораторията, където не била желана от новата ръководителка, довело до острите коремни болки. В службата си също не могла свободно да отстоява своите позиции, подобно на положението ѝ като дете в бащиния дом. Причината за физическите ѝ страдания, както сама се е убедила, била несъзнателното ѝ потискане на гнева. Вече отбелязахме, че усещанията в коремната област са важна част от сетивния апарат на тялото. Те му помагат да прецени обкръжаващата среда и да определи дали дадена ситуация е безопасна. Чрез тях се усилва възприеманото от емоционалните центрове в мозъка, преди да бъде препредадено посредством хипоталамуса. Болките в чревния тракт са сигнал за наличието на проблеми, на които не е разумно да не обръщаме внимание. В този смисъл страданията представляват част от защитните механизми. Погледнато от физиологична гледна точка, по пътищата на болката тече информацията, която не е достигнала до нас по-директно. По този заобиколен начин в крайна сметка научаваме за нередностите. До съзнанието ни достигат данните, които пренебрегваме за своя сметка. Детството на Фиона – пациентката с първоначална диагноза „спастичен колит“, а после и СРЧ – не е било толкова драматично, колкото на Магда. И все пак при нея също се долавят силни емоции, свързани с хроничните ѝ опасения, че не я приемат такава, каквато е. – Днес искрено вярвам, че съм зряла жена. Като такава осъзнавам, че баща ми никога не ме укорява целенасочено за нещата, които правя. Но той постоянно ме критикува и поучава. Когато бях на седемнадесет, споделих пред приятелка от Калгари, че още не съм започнала истинска работа, а вече чувствам как съм въвлечена в своеобразна надпревара с брат ми и сестра ми. Заради татко не мога да върша каквото ми е приятно, а все едно съм на изпит или кандидатствам за работа. – Когато беше дете, споделяше ли си с родителите си нещата, които са те карали да се чувстваш зле? – попитах. – Ако имаш предвид физическите, да. За емоционалните ми проблеми обаче никога не сме разговаряли. Не знам защо се получи така. Може би е твърде лично и интимно. Сега е по-друго. Например преди пет години нямаше да се съглася да ме разпитваш за книгата си. Към момента на взимането на това интервю непосредствените стресове в живота на Фиона идваха от нейния брак. Омъжена е от осем години и има две деца. – Съпругът ми страда от депресия и пристъпи на паника. Понякога го обземат силни безпокойства. Такъв си е откакто го познавам. Добро момче е и много си го обичам. Добряк е, но е изтощително да се грижиш за него. Сякаш съм и негова майка. Може да се каже, че освен хлапетата на шест и две годинки, имам и едно дете на тридесет и девет. Оставих я да помисли над следното: – Това са проблемите, които осъзнаваш. Възможно ли е болките ти да са резултат от нещо, на което не обръщаш внимание? Вместо да гледаме на спазмите ти просто като на болест, може би това са особени усещания в корема, които ти подсказват за някакъв проблем. Когато пренебрегваш емоционалните сигнали, се обажда тялото ти: „Добре тогава, ето ти малко по-осезаеми симптоми.“ Ако и в тях не се вслушаш, може доста да загазиш. Седмица след първия ни разговор Фиона ми се обади. Тогава ми призна, че съпругът ѝ сериозно злоупотребява с опиати – факт, който дълго игнорирала. Потискала тревогата и яда си, като по детински наивно се е надявала, че той ще се промени. След интервюто започнала да преосмисля ситуацията си. От трите жени, с които се запознахме в тази глава, с най-трудното детство в емоционално отношение беше Патриша, която страдаше от синдрома на раздразненото черво и гастро-езофагеална рефлуксна болест. Тя израснала не само с усещането, че е тежест, но и преди всичко, че не е била желана: „Знам, че не са ме искали. Не съм сигурна кога го разбрах. Може би в пубертета или по-късно. Размишлявах върху някои думи, които майка ми подхвърляше. Постепенно прозрях, че знаците винаги са били около мен, още от малка. Все ми казваше: „Знаеш ли какво, нямаш място в това семейство. Сигурно са объркали бебетата в родилното.“ Изричаше тия думи с усмивка. Но често хората се правят, че се шегуват, когато говорят сериозно.“ Пациентите с раздразнено черво са най-предразположени към симптоми и в други части на тялото. Мнозина от тях например страдат от мигрена, което е лесно обяснимо, ако приемем схващането за изостряне на нервната система вследствие на стресови преживявания. Повишената чувствителност към болка може да бъде повсеместна, какъвто е медицинският случай на Патриша. Освен от СРЧ и ГЕРБ, тя страда и от други състояния, сред които цистит и фибромиалгия. При проучването на специалистите от Северна Каролина, което споменахме във връзка, че болшинството от жените със СРЧ са жертви на насилие, е установено още, че само в 17 процента от случаите личните лекари са били запознати с тези травматични събития. Обичайното нехайство към житейските истории на хората лишава медиците от редица възможности да им помогнат. Самите пациенти пък са принудени да се вкопчат в поредното фармацевтично чудо. Имаме нагледния и отрезвяващ пример с „магическия цяр“ за синдрома на раздразненото черво. На 24 октомври 2000 година седмичникът “The Medical Post”, четен от доста канадски лекари, излезе със следното възторжено заглавие: „Ново лекарство облекчава симптомите на СРЧ при жените“. В статията се описва как новият медикамент алосетрон „се е доказал след клинични тестове като напълно безвреден, без странични действия, но най-вече бързо и значително облекчава болката, като подпомага функционирането на червата при пациенти със СРЧ, особено на жените и тези с диария“. Цитиран е канадски авторитет, който възхвалява лекарството и се надява скоро да се появят други като него: „Лекарите вече ще могат да провеждат успешно лечение на СРЧ… Страдащите от това заболяване се разстройват, защото не можем да разберем какво причинява симптомите им. Някои от тях са доста нервни.“ И друг експерт – деканът на медицинския факултет към един от канадските университети – се изказва крайно положително за отскоро пуснатия в продажба медикамент: „Пробивът е главозамайващ… За болните няма друго решение. Останалите лекарства не действат. Но това ще им помогне.“ Четири месеца по-рано “The Medical Letter”, престижен медицински седмичник, вече беше публикувал материал, от който ставаше ясно, че алосетрон с нищо не е по-добър от стандартното лечение. Облекчението на пациентите било временно. Седмица след спирането на лекарството проблемите им се върнали. Изданието посочва още, че някои от жените, които го взимали, развили исхемичен колит. Това е потенциално животозастрашаващо състояние, при което чревните тъкани се увреждат поради недостатъчно кръвоснабдяване. Алосетрон беше посрещнат с фанфари и в Съединените щати. През февруари 2000 година е одобрен от Комисията по храните и лекарствените средства. В края на ноември, само месец след възторжената статия в “The Medical Post”, принуждават производителя да изтегли лекарството от пазара. Причината е, че болниците започват да приемат все повече жени с исхемичен колит, при някои от които се стигнало до операция. Беше оповестено поне за един пациент, на когото е трябвало да отстранят целия колон на дебелото черво. Има данни и за смъртни случаи. Ако дадено лекарство се предписва за хронични състояния като СРЧ, то трябва да бъде взимано в продължание на месеци или години. Винаги е рисковано да се предоверяваме на нови медикаменти, които са отскоро по рафтовете на аптеките, защото няма как да знаем до какви последици ще доведат в дългосрочен план. Не е необходимо лекарите и болните да разчитат за всичко на фармакологията, когато имаме такова изобилие от данни за влиянието на психологичните фактори. Съществуват обнадеждаващи проучвания, според които дори минималната психологическа намеса може да е от полза: „Установено беше, че пациентите със синдром на раздразненото черво, които посещават групово психотерапевт, след осем двучасови сеанса, обхващащи тримесечен период, постепенно започнаха да отчитат подобрения не само в степента си на самопознание, но и по отношение на оплакванията им в абдоминалната област. Нещо повече, тези подобрения продължиха и за последвалия период от две години.“142 Магда – лекарката от Ню Йорк, се справила с непоносимите си болки в корема именно като се отървала от потискания гняв с помощта на психотерапевт. Освен това се пренасочила към професия, която намира за по-близка до нейните желания и същност. „Болката, която ме държеше през 80 процента от времето, отдавна изчезна – похвали се тя. – През последните два или три месеца даже се чувствам съвсем добре. Наскоро почиствах хладилника си, в който държах шишенцето с „Бентилол“143. Честно да ти кажа, не можах да си спомня кога за последно съм пила от него. Трябва да е било преди доста месеци.“ Фиона реши да вземе присърце предупрежденията, които идваха от корема ѝ. Тя напусна съпруга си, след като стана пределно ясно, че той няма намерение да лекува наркотичната си зависимост. Премести се с двете си деца в друг град, където е подала молба за развод. Тя също вече не изпитва болка. Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|