2. Мотивът за слепотата - специфичен за разказа Наред с традиционните за цялото Вазово творчество мотиви, този разказ съдържа и един специфичен - за слепотата.
В интерпретацията на автора слепотата на героя е осмислена като начин да се съхрани идеалната гледна точка за българската свобода. Загубил зрение за реалния свят, старецът е запазил нещо, към което съселяните му са вече нечувствителни - колективната мечта за свободна България. Противно на скептицизма* у околните, на тяхната делнична залисаност и на грижата им за хляба, старикът продължава да живее преди всичко със знаците на новоосвободеното родно и да му се радва с детинска невинност и чистота. В този смисъл неговият възторг, очароваността му от „българското” са ценностно противопоставени на общностното разочарование. Личната му слепота пък е смислово преобърната в слепота на заобикалящите го: „Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам.”
3. Срещите с българското Срещите на героя с българското са три: с българския околийски началник, с българския войник, с българската железница. В символен план това са срещи с институциите и мощта на нова България, които само „спасеният” в слепотата си старец може да оцени и да им се зарадва.
На няколко места в разказа се наблюдават противопоставяния, чрез които се реализират двете линии на изображение – романтико-патриотичната и критико-реалистичната. Колективните блянове на всички българи, „преселили се на оня свят преди освобождението” противостоят като емоция на доживелите, „обръгналите вече” на българската свобода. Очароваността на слепия старец, който опипва с вълнение медните копчета и еполетите* на околийския началник, се противопоставя на разочарованието на „окатите” от новата действителност. Изживяваният от него възторг и равнодушието, демонстрирано от зрящите му съселяни, са емоционалните контрапункти, между които протича чувството в разказа. Българската свобода се е оказала нещо мимолетно*, лишено от сетивност - тя не е променила живота на хората в затънтеното планинско селце, а и сам дядо Йоцо е научил за нея от другите (не я е усетил, не я е докоснал). В този смисъл посланията на разказа се градят върху усилията на слепия човек „да види българското”, да почувства и изживее неговото материално и социално изражение.
