Леден гамбит

– Според думите ѝ мъжът отишъл, както винаги в събота вечер, да играе покер и трябвало да се върне в полунощ.
Обадила се да съобщи, че не се е прибрал и не знае нищо за него.
– В колко часа?
– В осем. Когато се събудила, се учудила, че не е в леглото си.
– В леглото си?
– Да. Спели са в отделни стаи ― обясни Ирен.
Приближаваха до местопрестъплението. Серваз се подготви. От двете страни на моста имаше мощни прожектори.
Мъглата пълзеше около тях и образуваше пара. Прожекторите приличаха на оръдия на бойно поле. На ослепителната светлина всичко бе потънало в изпарения, дори потокът и скалите. Само светлините на прожекторите разсичаха мъглата като с нож.
Серваз се приближи. Шумът от водата бучеше в ушите му и се примесваше с туптенето на сърцето му.
Тялото беше голо.
Тлъсто.
Бяло.
Заради светлината на прожекторите и влагата кожата лъщеше като намазана с масло.
Първото му впечатление бе, че аптекарят е дебел, дори много дебел. Вниманието му привлече снопът косми около малкия му член, сякаш свит между едрите бедра, по които имаше гънки тлъстина. После огледа гръдния кош ― бял и с тлъстини, също като бедрата. Забеляза и ремъка, който пристягаше гърлото и беше толкова дълбоко впит в кожата, че едва се виждаше. Накрая видя смъкнатата върху лицето качулка и черния дъждобран от непромокаема материя на гърба.
– Защо ще си правиш труда да слагаш качулка на главата на жертвата, а после да я събличаш? ― попита
Есперандийо приглушено. Гласът му бе дрезгав и рязък.
– Защото и качулката, и голотата имат символично значение ― обясни Серваз.
– Ама че гадна гледка! ― добави помощникът му.
Серваз се обърна към него и му посочи младежа с оранжевото пончо, който продължаваше да седи на камъка малко по-долу.
– Вземи кола и го заведи в управлението. Запиши показанията му.
– Добре ― отвърна Есперандийо и бързо се отдалечи.
В това време двама криминолози с хирургически маски, облечени в бели защитни облекла, се навеждаха над металния парапет на моста. Единият извади химикалка фенерче и го насочи към тялото.
– Съдебният лекар смята, че причината за смъртта е удушаване. Виждате ли ремъците? ― каза Циглер и посочи двата ремъка, които стягаха китките на жертвата и провесваха тялото от моста, а после и ремъка, който стягаше гърлото му. Ръцете бяха вдигнати и образуваха буквата V. ― Като че ли убиецът е спускал постепенно жертвата от моста и колкото повече е отпускал ремъците на китките, толкова повече ремъкът около гърлото се е стягал. Човекът е умирал доста дълго.
– Ужасна смърт ― каза някой зад тях.
Двамата се обърнаха. Кати д’Юмиер бе впила очи в мъртвеца. Изглеждаше състарена и съсипана.
– Съпругът ми иска да продаде своя дял в предприятието тук и да открие клуб за подводно плаване в Корсика.
Иска да зарежа професията си. В утрини като тази ми се иска да го послушам.
Серваз знаеше, че тя няма да направи нищо подобно. Представяше си я ясно като съпруга. Въпреки преживения шок щеше да се държи като малък смел войник. След изтощителния ден можеше да приема в дома си приятели, да се смее, преодолявайки житейските перипетии, без да ѝ мигне окото ― все едно че някой просто бе разлял върху масата чаша вино.
– Знаем ли името на жертвата?
Циглер повтори това, което бе казала на Серваз.
– А как се казва съдебният лекар? ― попита той.
Циглер отиде при полицая, който водеше протокола, и се върна при Серваз. Той кимна с глава. В началото на кариерата си бе имал спор с една лекарка, отказала да отиде на местопрестъплението по време на негово разследване. Гневен бе отишъл в Университетската болница на Тулуза. Но лекарката яростно му се опънала. По- късно научил, че за същата дама бе излъчено предаване по националната телевизия заради серия от убийства на млади момичета, които поради нейната небрежност били обявени за самоубийства.
– Ще свалят трупа ― съобщи Циглер.
Беше студено, много по-студено и по-влажно, отколкото в града. Серваз пристегна шала си, но се сети за ремъка около врата на жертвата и побърза да го разхлаби. Забеляза две подробности, убягнали му при първия оглед:

единственото нещо върху тялото на жертвата ― ботушите, бяха твърде малки за такъв едър мъж, а на дясната му ръка липсваше един пръст ― безименният. Беше отрязан.
– ДА ВЪРВИМ! ― КАЗА Д’ЮМИЕР, когато екипът криминолози изтегли тялото и го положи на моста.
Стъпките им отекваха по металната повърхност. За момент Серваз изпита истински страх, като се вгледа в пространството под моста, където бучеше потокът.
Експертите клекнаха и внимателно свалиха качулката на жертвата. Всички отстъпиха назад. Устата беше запушена със здрава сребриста лепенка. Серваз си представи ужаса и страховития рев на човека, заглушен от лепенката. Очите на аптекаря бяха изхвръкнали от орбитите. Като се вгледа внимателно, разбра, че те не бяха изхвръкнали сами, а убиецът бе обърнал клепачите. Беше ги изтеглил, сигурно с клещи, а после ги бе закрепил под веждите. Беше принудил Грим да гледа… Освен това освирепелият убиец бе продължил да обезобразява лицето, вероятно с тежък предмет като чук, защото беше разбил носа и той се крепеше върху лицето само на къс плът и хрущяла. По-късно
Серваз забеляза и следи от кал в косите на Грим.
За миг всички притихнаха. Циглер се обърна към брега и направи знак на Майар. Той хвана под ръка кмета и двамата тръгнаха нагоре. Серваз ги гледаше, докато се приближаваха. Шапрон имаше драматично измъчен вид.
– Той е ― заекна кметът. ― Грим. Боже мой! Какво са му направили?!
Циглер леко побутна кмета към Майар и той го отведе по-далеч от трупа.
– Снощи е играл покер с Грим и още двама приятели ― обясни тя. ― Те са последните, които са го видели жив.
– Мисля, че този път ще имаме проблем ― промърмори Д’Юмиер, като се изправи.
Серваз и Циглер я погледнаха въпросително.
– Ще се радваме на вниманието на пресата и ще бъдем на първа страница. При това не само в местния печат.
Серваз разбра какво искаше да каже. Щяха да ги тормозят не само седмичниците, но и националните всекидневници. Щяха да се окажат в сърцето на медийната буря. Не беше най-добрият фон, на който да се води разследване, но нямаха избор. Едва сега забеляза още една подробност, която му бе убягнала. Тази сутрин Кати се бе облякла доста елегантно. Тя винаги бе като „извадена от кутия“, така че разликата бе трудно доловима, но личеше,
че си е дала повече труд от обикновено. Блузата, костюмът, мантото, колието и обиците бяха съчетани безупречно.
Безупречен бе и гримът, който подчертаваше лицето ѝ ― едновременно строго и привлекателно. Излъчваше скромност и сдържаност. Бе отделила доста време, за да постигне това изражение.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: