Мама и смисълът на живота

– Готово – рече тя и остави салфетката. – Сега си по-хубав. Без бели мустаци. Рано ти е да остаряваш.
След това извади ръкописа ми от чантата си и каза:
– Хареса ми. Точно на такава история се надявах.
– И аз се надявах на такава реакция. Но нека първо да обсъдим целия проект, става ли?
Обясних ѝ, че ще редактирам ръкописа, за да скрия истинската ѝ самоличност, така че никой от познатите ѝ да не се досети коя е.
– Какво ще кажеш да направя героя си мъж, търговец на картини, да речем?
Ирен поклати глава.
– Предпочитам да съм си аз. Няма какво да крия, няма от какво да се срамувам. И двамата знаем, че не бях с психически отклонения, а просто страдах.
Все пак аз имах известни притеснения за този проект и реших да ги споделя.
– Ирен, ще ти разкажа една история…
Историята ми беше за Мери, моя добра приятелка, изключително почтена и състрадателна психиатърка, която в продължение на десет години се беше грижила за един свой пациент.
Въпросният Хауърд бил ужасно малтретиран като дете и Мери беше положила херкулесовски усилия да му бъде като майка. През първите години от терапията той няколко пъти попадаше в болница след опити за самоубийство, злоупотреба с психотропни вещества и тежка анорексия. Тя не се отделяше от него, свърши невероятна работа и някак си успя да го изведе от дупката, дори му помогна да завърши гимназия, после колеж и накрая журналистика в университета.
– Беше изключително всеотдайна. Понякога го приемаше в кабинета си по няколко пъти седмично, и то почти без пари. Аз я предупреждавах, че прекалява и трябва да предпазва личния си живот. Кабинетът ѝ беше в дома ѝ и съпругът ѝ не беше доволен, че Хауърд нарушава почивката им в неделите и че Мери отделя толкова много време и енергия за него.
Случаят на Хауърд беше прекрасен пример и всяка година Мери разговаряше с него пред студентите си в рамките на курса по основи на психиатрията. В продължение на години,
може би пет, тя вложи много усилия в изготвянето на учебник по психотерапия, в който
Хауърд заемаше основно място. Всяка глава беше посветена на някакъв аспект (без името му да се споменава, разбира се) от работата ѝ с него. Хауърд ѝ беше благодарен и ѝ беше дал разрешение да представя случая му пред студентите и да пише за него.
Накрая, когато учебникът беше готов и предстоеше публикуването му, Хауърд (вече журналист, работещ в чужбина, женен, с две деца) изведнъж оттегли разрешението си. В
кратко писмо той заявил, че желае да остави тази част от живота си в миналото. Мери поискала обяснения, но той отказал да говори за това и накрая напълно прекъснал връзките си с нея. Мери беше смазана – толкова години беше посветила на учебника си – но нямаше друг избор, освен да го изостави. След това дълго време не можа да преодолее депресията.
Ирен ме потупа по ръката, за да замълча.
– Схващам накъде биеш, Ърв. Разбирам, че не искаш да те сполети съдбата на Мери. Аз обаче те уверявам, че не просто ти давам разрешение да пишеш за мен, а държа да го направиш. Няма да ти простя, ако не го сториш.

– Силни думи.
– Говоря съвсем искрено и сериозно. Наистина вярвам, че много терапевти не знаят как да помогнат на опечалените да преодолеят скръбта. И аз, и ти научихме много от съвместната си работа. Не бих искала това познание да изчезне с теб.
Ирен забеляза, че съм вдигнал вежди, и добави:
– Да, да, най-сетне го осъзнах. И се примирих. Няма да те има вечно.
– Добре – кимнах, изваждайки бележник. – Съгласен съм, че научих много от съвместната ни работа, и се опитах да го изложа в тези страници. Но искам и твоят глас да бъде чут, Ирен.
Би ли обобщила основното според теб, това, което в никакъв случай не бива да изпускам?
– Ти го знаеш по-добре от мен – опита се да се измъкне тя.
– Искам да го чуя от теб. Най-добре би било, както предложих предишния път, да седнем да напишем текста заедно, но тъй като ти отказваш, поне ми отговори. Първото, което ти дойде на ума. Според теб коя е същността, средоточието на нашата работа?
– Връзката ни – отвърна Ирен веднага без капчица колебание. – Ти винаги беше до мен и се стараеше да станем все по-близки. Точно както докато бършех пяната от устните ти преди малко…
– Искаш да кажеш, че съм ти се навирал в очите?
– Точно така! Но в добрия смисъл. И без никакви дълбокомислени метафизики. Имах нужда от едно-единствено нещо: да бъдеш до мен и да си готов да се изложиш на смъртоносното ми лъчение. Това беше твоята задача. Повечето терапевти не го разбират.
Само ти можа да го направиш. Приятелите ми не можеха да бъдат до мен. Те самите скърбяха за Джак или се отдръпваха от черната слуз, мъчеха се да погребат страха си от смъртта или пък държаха – и това е точната дума – да се почувствам по-добре след края на първата година.
Ирен говореше устремено, без да спира, само мимоходом отпиваше от капучиното.
– В това отношение ти се справи прекрасно. Присъствието ти ми влияеше добре. И не само беше близо до мен, но и постоянно повдигаше летвата, караше ме да говоря и за най- зловещите си страхове. А когато аз си мълчах, ти се досещаше – доста точно, признавам –
какво изпитвам. Действията ти също бяха важни, само думите не биха имали същия ефект.
Един от най-добрите ти ходове беше да започнеш да насрочваш допълнителен час всеки път когато ти се вбеся и избухна.
Тя замълча и аз вдигнах глава от бележника.
– Други мои полезни действия?
– Дойде на погребението на Джак. Обаждаше ми се по телефона, когато пътуваше, за да провериш как съм. Държеше ме за ръка, когато имах нужда от това. Това беше изключително важно за мен, особено когато Джак умираше. Понякога имах чувството, че ще се откъсна от всичко и ще се зарея в небитието, ако ръката ти не ме придържа към живота. Сега ми се струва смешно, но през повечето време те възприемах като някакъв вълшебник, смятах, че виждаш бъдещето. Това започна да отминава едва преди няколко месеца, когато изведнъж установих, че си се смалил. И в същото време от самото начало имах и точно противоположното усещане, че не си никакъв вълшебник, че нищо не е предначертано, че

няма никакви правила, никакъв ред. Че импровизираш както ти дойде.
– Как ти се отразяваше това импровизиране? – попитах, без да спирам да пиша.
– Понякога ме плашеше. Исках да си магьосникът от Оз. Бях се изгубила и се надявах ти да ме върнеш обратно в Канзас. Понякога колебливостта ти пораждаше подозрения. Питах се дали наистина импровизираш, или това е само преструвка, някакъв магьоснически номер.
И друго: знаеш колко държа сама да се оправям. И затова си мислех, че твоето импровизиране всъщност е нарочно, че е някакъв хитроумен трик да приспиш вниманието ми.
И още нещо се сещам… Наистина ли искаш да ти говоря така, каквото ми дойде на ума,
Ърв?
– Точно така, продължавай.
– Когато ми разказваше за други вдовици или цитираше резултати от изследването си,
съзнавах, че се мъчиш да ми вдъхнеш увереност, и понякога наистина беше хубаво да си дам сметка, че става дума за процес, че ще премина през определени състояния, както и другите жени преди мен. Но в повечето случаи думите ти ме караха да се чувствам посредствена. Все едно ме превръщаше в някакъв съвсем обикновен човек от улицата. А когато импровизирахме, не се чувствах така. Тогава бях особена, уникална. Заедно намирахме правилния път.
– Друго, което ти е помогнало?
– Съвсем простички неща. Може би дори не си спомняш как в края на един от първите ни сеанси, когато си тръгвах, ти сложи ръка на рамото ми и каза: „Ще бъда с теб до края“.
Никога не забравих думите ти, те ми даваха солидна опора.
– Помня, Ирен, помня.
– От помощ ми беше и когато престанеше да се мъчиш да ме поучаваш, да ме анализираш и тълкуваш, а направо кажеше нещо простичко от типа на: „Ирен, животът ти е истински кошмар, един от най-ужасните, които човек може да си представи“. Още по-хубаво беше,
когато след това добавеше – макар и да се случваше по-рядко, отколкото ми се искаше – че ми се възхищаваш и ме уважаваш заради смелостта и упоритостта ми.
Вдигнах глава, мислех да я подкача за смелостта, която проявяваше сега, но видях, че тя гледа часовника.
– О, боже, трябва да тръгвам!
Този път Ирен слагаше край на срещата ни. Как се обърнаха нещата! За миг се изкуших да се престоря на ядосан и да я обвиня, че ме зарязва, но реших да овладея детинския си импулс.
– Знам какво си мислиш, Ърв.
– Какво?
– Размяната на ролите ни – че аз слагам край на срещата – ти се струва забавна.
– Права си, както винаги.
– Ще останеш ли тук още няколко минути? Имам среща с Кевин наблизо за обяд и мога да го доведа да се запознаете. Ще се радвам, ако се съгласиш.

* * *
Докато я чаках да се върне с Кевин, се хванах да сравня нейната представа за терапията с моята. Според Ирен най-голяма помощ ѝ бях оказал с присъствието си и с това, че не се бях отдръпнал, каквото и да стореше или изречеше тя. Освен това я бях държал за ръката, бях импровизирал, бях потвърждавал колко тежко е изпитанието ѝ и ѝ бях обещал да бъда с нея до края.
Това опростяване ме обиждаше. Подходът ми към терапията беше далеч по-сложен и нюансиран! Но колкото повече размишлявах, толкова по-ясно ми ставаше, че Ирен схваща същността съвсем точно.
Със сигурност беше права за връзката ни – ключовата идея в моята психотерапия. От самото начало бях решил, че здравата връзка е най-ефективното средство, което мога да ѝ
предложа. И това не означаваше само да я изслушвам внимателно, да я подтиквам към катарзис и да я утешавам, а да се стремя да бъда колкото се може по-близък с нея, да се съсредоточа върху „пространството между нас“ (използвах тази фраза при всяка среща),
върху случващото се „тук и сега“, с други думи, отношенията между нас тук (в кабинета) и сега (в конкретния момент).
Да, едно е да изследваш непосредствената ситуация „тук и сега“ с пациенти, които имат нужда от терапия заради проблеми в общуването, а съвсем друго беше да искам подобно нещо от Ирен. Помислете си: не е ли абсурдно и жестоко да очакваш от една жена на ръба
(която скърби за майка си, баща си, брат си, кръщелника и чийто съпруг е на смъртния одър с мозъчен тумор) да насочи вниманието си към най-микроскопичните детайли на взаимоотношенията си с терапевт, когото почти не познава?
И все пак точно това бях направил. Започнах още в първите часове и не отстъпих. При всяка наша среща задължително задавах въпроси, насочени към определен аспект на връзката ни:
„Самотна ли се чувстваш в кабинета до мен?“, „Как ме възприемаш днес – близо ли съм до теб, или не?“. Отговореше ли – както често се случваше – „Сякаш си на хиляди километри разстояние“, веднага разчепквах по-дълбоко: „В кой момент точно се почувства така? Какво направих/казах, за да увелича разстоянието между нас? Какво можем да направим, за да намалим това разстояние?“.
Стараех се да откликвам на думите ѝ. Ако тя кажеше: „Най-добрият начин да се почувствам по-близо до теб е да ми препоръчаш някакъв хубав роман за четене“, винаги ѝ давах някакво заглавие. Ако се оплачеше, че е смазана от отчаяние и няма сили да говори, и не мога да направя нищо повече, освен да я успокоя с присъствието си, то аз премествах стола си до нейния и я хващах за ръката; седяхме така две-три минути, понякога десет или петнайсет.
Това ме притесняваше малко, макар и не заради законовата забрана психотерапевтът да докосва пациента: пагубно е да захвърлиш лекарската си преценка заради такива ограничения. По-скоро ме смущаваше фактът, че държането за ръката неизменно даваше резултат, то ме караше да се чувствам като вълшебник, все едно разполагам с изключителни способности, които обаче не разбирах. В крайна сметка, няколко месеца след погребението на съпруга си, Ирен вече не се нуждаеше от подобни прояви на подкрепа и престана да ме моли да я държа за ръката.

През цялото времетраене на терапията неотклонно се стараех да заздравя нашата връзка.
Не се поддавах на опитите на Ирен да ме отблъсне. На нейните оплаквания: „Не изпитвам нищо, не искам да говоря, не знам защо изобщо дойдох“, аз отговарях: „И все пак си тук.
Явно някаква част от теб иска да бъде тук, така че нека да разговарям с нея“.
При всяка възможност свеждах нещата до непосредствено случващото се между нас. Да вземем за пример началото и края на сеансите. Нерядко Ирен влизаше в кабинета и се настаняваше в креслото, без изобщо да ме погледне. Не отминавах безмълвно поведението ѝ,
подхвърлях: „О, явно тази ще е от онези срещи“, и запретвах ръкави. Понякога тя отговаряше:
„Ако те погледна, ще станеш истински, а това означава, че скоро ще умреш“. Друг път казваше: „Ако те погледна, се чувствам безпомощна и това ти дава твърде голяма власт върху мен“. Или: „Ако те погледна, може да ми се прииска да те целуна“. Или: „Виждам в очите ти настояване да се оправя бързо“.
Краят на сеансите също беше проблем: на Ирен не ѝ беше приятно, че аз контролирам отношенията ни, и често отказваше да си тръгне. Краят – на сеанса, на каквото и да е било –
ѝ напомняше за смъртта. В най-тежките си моменти тя не можеше да съхранява за дълго образи в паметта си и се боеше, че ако ме изтърве от поглед, ще спра да съществувам. Освен това възприемаше края на сеанса като знак, че за мен тя не означава нищо, че не ме е грижа за нея, че съм готов да я разкарам. Отпуските и пътуванията ми по работа така я напрягаха,
че в повечето случаи предпочитах да ѝ се обаждам по телефона, за да не губим връзка.
Абсолютно всичко беше подчинено на това „тук и сега“: настояванията ѝ да я обсипвам с комплименти, да призная, че от всичките си пациенти за нея мисля най-много и че ако не бяхме в ролите си на пациент и терапевт, бих я пожелал като жена.
По принцип фокусирането върху преките взаимоотношения в психотерапията има много преимущества. То придава известно усещане за непосредственост на терапевтичните сеанси.
Осигурява по-точна информация, отколкото ако се разчита на непълните и постоянно променящи се спомени на пациента. Тъй като прякото взаимодействие е микрокосмос на общуването с другите и в миналото, и в настоящия момент, то в отношенията с терапевта се открояват ярко съществуващите проблеми в тази област. Освен това така терапията става по- динамична, по-напрегната – сеансите, фокусирани върху „тук и сега“, били те индивидуални или групови, никога не са скучни и отегчителни. Друг плюс е, че този подход осигурява
„лабораторни условия“, безопасна сцена, на която пациентът да експериментира нови поведения, преди да ги приложи в света навън.
Още по-важно предимство е, че подходът „тук и сега“ ускорява сближаването. Държанието на Ирен – тя изглеждаше студена, неприятна, изключително умна и самоуверена – не допускаше чужди хора до нея. Това си пролича ясно, когато я включих в групова терапия за шест месеца непосредствено преди смъртта на съпруга ѝ. Ирен бързо си извоюва уважението на другите и им помогна по много начини, но не получи почти нищо в замяна.
Сдържаността и самостоятелността ѝ показваха на останалите, че тя не се нуждае от тях.
Единствено съпругът ѝ беше успявал да свали маската ѝ, единствено той я беше предизвиквал и беше упорствал да спечели близостта ѝ. И затова само пред него тя си позволяваше да се разплаче и да покаже младото изгубено момиче в себе си. След смъртта на
Джак Ирен беше загубила това мерило за близост и колкото и да е самонадеяно, аз исках да ѝ

го върна.
Дали съм се опитвал да заема мястото на съпруга ѝ? Що за глупав и нелеп въпрос! Не, и през ум не ми е минавало. Стремях се да изградя, за един или два часа седмично, остров на близост, място, където Ирен може да захвърли самочувствието на отличен хирург, справящ се с всичко, и да бъде уязвима и открита за предизвикателства. Постепенно, напредвайки едва- едва, тя стигна до етапа, в който успя да признае безпомощността си и потърси утеха от мен.
Когато баща ѝ почина малко след съпруга ѝ, Ирен нямаше сили да отиде на погребението.
Не можеше да понесе срещата с майка си, болна от алцхаймер, и да зърне зеещия гроб на баща си до този на брат си. Разбирах я и я посъветвах да не заминава. Насрочих ѝ час по същото време и я помолих да донесе снимка на баща си. През целия сеанс тя разказва за него. Това беше силен, въздействащ момент и по-късно Ирен ми благодари за него.
Къде е границата между близостта и прелъстяването? Дали Ирен няма да стане твърде зависима от мен? Ще е способна ли да се откъсне и да поеме по своя път? Дали нагърбването с ролята на съпруга ѝ от моя страна нямаше да се окаже непреодолимо? Тези въпроси не ми даваха покой. Аз обаче реших да се тревожа за тях после, когато му дойдеше времето.
В работата с Ирен нито за миг не ми беше трудно да поддържам фокуса върху „тук и сега“.
Тя беше изключително съвестна и всеотдайна. Нито веднъж не долових съпротива и не получавах отговори от типа на: Това няма смисъл… Това не е от значение… Проблемът не е в теб… Животът ми не се върти около теб… Виждаме се само за два часа седмично, няма и десет дни, откакто почина съпругът ми, а ти все ме разпитваш какво изпитвам към теб?!...
Това е лудост… Дребнаво е да се заяждаш как те гледам и как влизам в кабинета, не си струва да го обсъждаме. В живота ми се случват много по-важни неща. Напротив, Ирен мигновено схващаше какво целя и беше благодарна на усилията ми да установя близост с нея.
Думите ѝ за „импровизацията“ предизвикаха интереса ми. Неотдавна бях провъзгласил, че добрият терапевт трябва да създава нова терапия за всеки отделен пациент. Това е изключително крайна позиция, по-радикална дори от твърдението на Юнг, че за всеки пациент е необходим различен терапевтичен език. Но радикалните времена изискват радикални мерки.
Днешният устрем към „мениджмънтско управление“ на здравеопазването представлява смъртоносна заплаха за полето на психотерапията. Помислете до какво водят неговите постулати: 1) терапията трябва да е нереалистично кратка и фокусирана изключително върху външните проявления, вместо върху пораждащите ги скрити конфликти; 2) терапията трябва да е нереалистично евтина (което е вредно както за професионалистите, инвестирали години в обучение, така и за пациентите, които са принудени да се обръщат към неадекватно обучени терапевти); 3) терапевтите трябва да подражават на модела, въведен в другите области на медицината, да си определят точни, медикоподобни цели и ежеседмично да правят оценка на постигнатото; 4) терапевтите са длъжни да прилагат единствено емпирично потвърдени терапии, което означава да се фаворизират кратки, уж точни модели на когнитивно-поведенческата терапия, демонстриращи облекчаване на симптомите.
Но от всички вредни и погрешни атаки върху полето на психотерапията най-злотворна е тенденцията към налагане на планове и изисквания. Някои здравноосигурителни програми и

здравни каси изискват терапевтът да следва предварително изготвен план за терапията, в който понякога фигурират дори и темите на всеки сеанс. Стремящите се към печалба директори и техните глупави съветници от лекарското съсловие явно смятат, че успешната терапия е функция на получената от терапевта или споделена от пациента информация, а не е резултат от връзката между двамата. Това е абсолютно недоразумение.
От осемдесетте души, включени в моето изследване, проведено, преди да поема Ирен,
нямаше нито един като нея. Никой не беше загубил толкова много близки един след друг –
съпруг, баща, майка, приятел, кръщелник. Никой не беше травматизиран по същия начин от смъртта на обичан брат или сестра като малък. Никой не беше разчитал толкова много на съпруга или съпругата си. Никой не беше гледал как любимият му се разпада, разяждан от мозъчен тумор. Никой не беше лекар, който прекрасно разбира естеството на болестта и нейния изход.
Не, Ирен беше единствена по рода си и изискваше единствена по рода си терапия, терапия,
която аз и тя заедно създадохме. И не става дума, че заедно сме създали терапията и после сме се захванали да я приложим, точно обратното: усилията по изграждането на нова,

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: