Мама и смисълът на живота

Вторият:
Същата група сме в стая в хотел, отново нещо ни заплашва. Нападател или пък торнадо,
не знам. Ти пак заставаш начело. Повеждаш ни по авариен изход с черни железни стъпала.
Катерим се, катерим се, но не стигаме до никъде, озоваваме се на покрива и трябва да се
върнем обратно.
Последваха още подобни сънища. В един от тях двамата с нея се явявахме на изпит, само че никой от нас не знаеше отговорите на теста. В друг тя се поглежда в огледалото и вижда, че бузите ѝ са зачервени, плътта ѝ се разлага. В трети танцува с елегантен млад мъж, който изведнъж се дръпва и я изоставя. Тя се обръща и зърва в закаченото на стената голямо огледало, че кожата на лицето ѝ е зачервена, подпухнала и покрита с пъпки и кървави циреи.
Посланието на тези сънища беше кристално ясно: опасността и разложението са неизбежни. Аз не съм спасител, напротив, на мен не може да се разчита, тъй като съм също толкова безсилен. Не след дълго друг ярък сън добави нов елемент.
Ти си ми водач в някакво затънтено място в чужбина, може би Гърция или Турция. Движим
се с открит джип, ти шофираш, спорим какво да разгледаме. Аз искам да видя някакви
красиви стари останки от античността, а ти държиш да ме закараш в съвременния, гаден,
мръсен град. Караш толкова бързо, че ме хваща страх. Изведнъж на джипа му става нещо
и се озоваваме на ръба на дълбока пропаст, едва се крепим да не паднем в нея. Поглеждам
надолу, дъното не се вижда.
Сънят, включително и противоречието между красивите останки от античността и съвременния мръсен град, отразяваше нашия стар спор „предателство или здрав разум“. Кой път да избере? Древните красиви руини (първият текст) на предишния си живот или грозния, ужасен нов живот, който виждаше пред себе си? Сънят обаче подсказваше и един нов аспект на съвместната ни работа. В предишните аз бях неспособен да ѝ помогна: губех пътеката в гората, водех Ирен по авариен изход, който стигаше до покрива, откъдето не можеше да се избяга, не знаех отговорите на въпросите на изпита. В този обаче не само бях некадърен и не успявах да я защитя, но и се явявах като опасност – заради мен тя беше на крачка от смъртта.
Няколко дни по-късно Ирен сънува, че се прегръщаме и се целуваме. Това нежно начало обаче се превръща във филм на ужасите, тъй като аз разтварям широко уста и я поглъщам.
„Колкото и да се борех – разказа тя, – не успях да се измъкна.“
„Не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб.“ Както Джон Дън отбелязва преди почти четиристотин години в известното си стихотворение, църковните камбани бият не само за мъртвите, но и за теб, и за мен – ние сме останали живи, ала това няма да е за дълго. Това прозрение води началото си още от зората на човешката история. Във вавилонския епос отпреди четири хиляди години Гилгамеш осъзнава, че смъртта на приятеля му Енкиду предсказва и неговата: „Енкиду е онемял и не ме чува. Нима и аз ще стана като него, когато умра? Тъга нахлува в сърцето ми. Страх ме е от смъртта“.
Смъртта на другия ни изправя пред собствената ни смърт. Хубаво ли е това? Трябва ли да окуражаваме този сблъсък в терапията на скръбта? Въпрос: Защо да дърпаме дявола за

опашката? Защо да раздухваме пламъка на страха от смъртта у опечалените, които и без това едва се крепят? Отговор: Защото сблъсъкът с очакващата ги смърт може да породи личностна промяна в положителна насока.

* * *
За първи път си дадох сметка за терапевтичния потенциал на сблъсъка със смъртта преди десетилетия, когато един шейсетгодишен мъж ми разказа ужасния кошмар, който сънувал,
след като разбрал, че туморът на шийката на матката на съпругата му се е разпространил и вече не може да бъде лекуван. Сънувал как тича из стара, изоставена къща – с изпочупени прозорци, опадали плочки, течащ покрив – преследван от чудовище ала Франкенщайн. Мъчи се да се защити, удря, рита, ръга с нож чудовището, бута го от покрива, само че – и това е същината на посланието на съня – нищо не може да го спре, то се появява отново и продължава да го гони. Чудовището не му беше непознато, за първи път се беше появило в сънищата му, когато е бил на десет години, малко след погребението на баща му. Тормозело го в течение на месеци и после изчезнало, ала петдесет години по-късно, след като узнал за фаталното заболяване на съпругата си, то се появило отново. Когато го попитах какво мисли за съня, първите му думи бяха: „И аз съм вече на двеста хиляди километра“. Тогава си дадох сметка, че чуждата смърт – първо на баща му, а сега предстоящата смърт на съпругата му – го кара да се изправи пред своята собствена. Чудовището беше персонификация на смъртта, а рушащата се къща символизираше остарялото му, износено тяло.
След този разговор бях убеден, че съм попаднал на страхотна нова идея от голямо значение за психотерапията на скръбта. Започнах да търся този мотив и у останалите си пациенти,
които страдаха от смъртта на свой близък, и именно за да проверим тази хипотеза, с колегата
Мортън Либерман проведохме изследването си за скръбта няколко години преди да започна терапията на Ирен.
От осемдесетте души, които включихме в изследването, значителен брой – около една трета – показаха повишена чувствителност към своята смърт, а тази чувствителност на свой ред беше свързана с личностно израстване. Макар обикновено да се приема, че краят на траура настъпва със завръщане към предишното ниво, събраните от нас данни сочат, че част от овдовелите се справят много по-добре: в резултат на екзистенциалния сблъсък те стават по-зрели, по-осъзнати, по-мъдри.

* * *
Много преди психологията да се появи като самостоятелна дисциплина, големите психолози са големите писатели и в литературата има чудесни примери как осъзнаването на смъртта води до преобразяване на личността. Един от тях е екзистенциалната шокова терапия на Ебенизър Скрудж в „Коледна песен“ на Дикенс. Смайващата промяна в личността на Скрудж не е предизвикана от празничния дух, а от сблъсъка му със смъртта.
Пратеникът на Дикенс (Коледата, която тепърва ще дойде) използва мощна екзистенциална шокова терапия: призракът отвежда Скрудж в бъдещето, където той зърва сетния си час, чува как другите пренебрежително говорят за смъртта му и вижда как напълно чужди хора се карат за имуществото му. До преобразяването на Скрудж се стига веднага след сцената, в която той коленичи в двора на църквата и докосва името си, издълбано в надгробния камък.
Или пък Пиер на Толстой, който се рее безцелно в първите деветстотин страници от
„Война и мир“, докато не попада в плен на Наполеоновата армия и пред очите му не разстрелват петима души, а той самият бива пощаден в последния момент. Сблъсъкът със смъртта, с която се разминава на косъм, го преобразява и в следващите триста страници
Пиер крачи уверено, целенасочено и с ясно съзнание колко скъпоценен е животът. Още по- внушителна е промяната у един друг герой на Толстой, Иван Илич, дребнав и озлобен бюрократ, умиращ от рак на стомаха, чиито предсмъртни мъки са облекчени от смайващо прозрение: че умира в такива страдания, защото не е живял както трябва. В малкото оставащи му дни той преживява изключителна вътрешна промяна, става великодушен,
състрадателен и честен.
Сблъсъкът с неизбежната смърт може да подтикне човек към мъдрост и да му открехне вратите пред дълбините на съществуването. Виждал съм много групи с умиращи пациенти да посрещат с отворени обятия идващите на наблюдение студенти, тъй като смятат, че могат да им предадат важни познания за живота. „Колко жалко – споделят те, – че е трябвало да чакаме и чак сега, когато телата ни са поразени от рака, знаем как да живеем.“ И в тази книга, по-специално в „Пътешествие с Паула“, описвам хора с неизлечим рак, които стават по-мъдри, щом се изправят пред смъртта.
Дали това се отнася и до обикновените, физически здравите пациенти, които не са на смъртен одър като Иван Илич и не са заплашени от разстрел като Пиер? Как ние,
терапевтите, можем да ги накараме да осъзнаят истината за екзистенциалната си ситуация?
Аз лично се стремя да се възползвам от някои крайни състояния, често наричани „гранични ситуации“, които дават възможност да се достигне до по-дълбоки екзистенциални нива.
Естествено, най-въздействащата гранична ситуация е сблъсъкът с очакващата те смърт, но има и други – тежка болест или нараняване, развод, провал в кариерата, преломни моменти
(пенсиониране, заминаването на децата, достигане до средна възраст, важни рождени дни) и разбира се, разтърсващото изживяване да загубиш любим човек.

* * *
Съответно първоначалната ми стратегия в терапията на Ирен предвиждаше да използвам екзистенциалния сблъсък като лост за натиск при всяка възможност. Сеанс след сеанс се мъчех да насоча вниманието ѝ от смъртта на Джак към нея самата и предстоящата ѝ смърт.
Когато заговореше например, че живее единствено заради дъщеря си, че чака с нетърпение смъртта, че до края на дните си ще гледа през прозореца към гробището на рода, аз спонтанно отвръщах: „Но това не означава ли да захвърлиш живота си, единствения живот,
който ти се полага?“.
След смъртта на Джак Ирен често сънуваше как някакво бедствие – най-често пожар –
отнася цялото ѝ семейство. Според нея тези сънища отразяваха смъртта на Джак и обозначаваха края на тяхното непокътнато семейство. „Не, не, пропускаш нещо – възразявах.
– Сънят не се отнася само до Джак и семейството, той е и за твоята смърт.“
През първата година Ирен веднага отхвърляше подобни забележки: „Нищо не разбираш.
Твърде много съм губила, твърде много травми съм понасяла, твърде много близки хора ми е отнела смъртта“. Тя копнееше за покой от страданията и смъртта ѝ се струваше не заплаха, а решение на проблемите. Това е често срещана позиция: мнозина смятат смъртта за вълшебно място на блажен покой. Смъртта обаче не е покой, не е живот без болка, а пълно изличаване на съзнанието.
Навярно не се бях съобразил с нейното темпо. Бях допуснал грешката – често го правя – да избързам няколко крачки преди пациента. Или може би Ирен просто беше човек, който не може да извлече изгода от сблъсъка с екзистенциалната си ситуация. Така или иначе, след като установих, че не постигам нищо, в крайна сметка изоставих тази нишка и потърсих други начини да ѝ помогна. И месеци по-късно, когато изобщо не го очаквах, дойде случаят с натюрморта, последван от вълна образи и сънища, наситени със страх от смъртта.
Сега моментът беше назрял и тя откликваше на моите тълкувания. Дойде нов сън, толкова въздействащ, че Ирен дълго не можеше да го прогони от ума си.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: