Местни органи на държавно управление
Изтегляне 26.73 Kb.
|
Свързани:
pazardjik, gettier
разделение на властите; спазване на законите; равенство на гражданите пред закона; отговорност на държавата за щети, причинени на гражданите. Основното деление на държавните органи, установено по конституционен път е според упражняваната форма на държавната дейност. По този признак Конституцията дели държавните органи на три основни групи: органи на държавната власт, органи на държавното управление, органи на съда и прокуратурата. Държавното управление като проява на държавна власт се осъществява от специализирани органи, конституционно определени, организационно и функционално обособени като органи на държавното управление. Те осъществяват държавното управление като непосредствена дейност по организиране, ръководство и контрол на икономическия, социален, културен и правно-политически живот в държавата, имаща точно определена цел. Ядро на системата на държавните органи са висшите органи на държавната власт: Народно събрание (висш колективен орган на законодателната власт); Министерски съвет (висш орган на изпълнителната власт); Съд, Прокуратура, Следствие (органи на съдебната власт); Президентска институция. Организацията на местното самоуправление и управление е неразривно свързана с административно-териториалното устройство (АТУ) на всяка страна, защото функционирането на местните органи на власт се осъществява в границите на определени АТЕ, на които се дели територията на държавата. Административно-териториалното устройство представлява съзнателно провеждана дейност по разделяне на територията на страната, формиране на административно-териториални и териториални единици и създаване на административни органи в тях, които да провеждат политиката на държавата на местно ниво в рамките на техните правомощия, установени с Конституцията и съответните закони. Тази политика цели осъществяване на оптимално разпределение на правомощия и финансови ресурси между централното и местно равнище на управление, въз основа на обосновани и проверени в управленската практика механизми и инструменти, с оглед по-ефективното и качествено предоставяне на публични услуги на населението. Процесът на реформа в местното самоуправление и административно-териториалното устройство на страната цели задълбочаване на процесите на прехвърляне на правомощия и ресурси към органите на местното самоуправление и повишаване степента на взаимодействие между отделните нива на териториално управление и намира израз в актуализираната Стратегия за децентрализация, приета с Решение № 454 от 2 юли 2010 г от Министерския съвет и изпълнението на дейностите, предвидени в този документ. Административно-териториални единици са областите и общините. Съставни административно-териториални единици в общините са кметствата и районите. Областта, общината и кметството имат територия, граници, население, наименование и административен център, а районът - територия, граници, население и наименование. Областта се състои от една или повече съседни общини. Територия на областта е територията на включените в нея общини. Наименование на областта е наименованието на населеното място - неин административен център. Сегашните 28 области функционират от началото на 1999 година. На практика те възпроизвеждат броя и границите на съществувалите до 1987 година окръзи. Тази промяна стана най-вече под натиска на обществото, тъй като създадените през 1987 година девет области не можаха да овладеят и осъществяват ефективно и ефикасно правомощията, които им бяха възложени. Създадени със средствата на командно-административния подход те бяха много различни както по територия и население, така и по икономически потенциал. За периода на съществуването си те не можаха да пренастроят системата на комуникации и връзки с бившите окръзи, да преодолеят острия дефицит на кадрови потенциал, да овладеят процесите на разпад и преструктуриране на икономическите структури, да упражняват ефикасен контрол върху работата на органите на самоуправление в общините. Автоматическото възпроизвеждане на модела на окръзите, създаден през 1961 година, също има своите положителни и отрицателни страни. Както се вижда от статистическите данни създадените областни са не по-малко разностранни и различни по своя характер. Общината е основна административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление. Общините са изграждани на принципите на географско съседство, функционална, пространствена и транспортна обвързаност. В изпълнение на политиката за развитие на местната демокрация и с цел даване възможност на по-голяма част от населението на населените места в страната да упражни правото си на пряк избор на кмет, през 2007 г. от Народното събрание бе приет Закон за изменение на Закона за административно-териториалното устройството на Република България /ЗИЗАТУРБ/. Със ЗИЗАТУРБ в чл. 16, т.1 бяха променени условията за образуване на кметства чрез намаляване броя на населението в населените места, образуващи кметство, от 250 на 150 души като по този начин се даде възможност за провеждане на избори за кметове и в най-малките населени места. Така се създадоха предпоставки за повишаване на избирателната активност чрез мотивиране на населението да вземе пряко участие при избора на своя представител в местната власт. В разпоредбите на ЗАТУРБ се регламентира и правната възможност за извършване на промени в административно-териториалните и териториалните единици в страната. Необходимостта от тази възможност се налага и от факта, че при влизането на закона в сила се запазва съществуващото статукво в страната. Това предполага, че създаването на нови административно-териториални единици ще става по пътя на извършването на административно-териториални промени. Основна в дейността на дирекция “Административно-териториално устройство и местно самоуправление” е работата по подготовката на становища, съгласуването и внасянето в заседания на Министерски съвет на постъпващите преписки за извършване на административно-териториални промени на основание разпоредбите на ЗАТУРБ. Практиката ни до сега показва, че ежегодно в страната се извършват около 14 – 16 административно-териториални промени. Причините за тях са свързани най-вече с нарушени традиционни връзки и взаимоотношения, икономически интереси, в т.ч. липсата на инвестиции, подобряване на административното и техническо обслужване. По-подробният анализ показва, че в повечето случаи става дума за не достатъчно добро управление от страна на общините на предоставеният им ресурс, в т.ч. липсата на инвестиции, съсредоточаване на потенциала им в общинския център и западане на другите съставни единици. По отношение на областите ЗАТУРБ предвижда възможни промени в три елемента – в границите им, в административния център и наименованието им. Независимо от съществените различия в характеристиките на отделните области при тях административно-териториалните промени са малко и са свързани само с промени в границите им. До сега една община е преминала от една област в друга – община Кнежа се отдели от област Враца и премина в област Плевен. Мотивите за тази промяна са традиционните икономически и транспортни връзки на общината с общините от област Плевен и тежкото икономическо и социално положение на населението в област Враца. Извършени са и някои други промени в границите на области свързани с преминаването на отделни или групи населени места от община в една област в община в друга област. Най-значими са промените свързани с преминаването на населените места от бившите общини Дралфа и Буйново от община Лозница към община Търговище и от там от област Разград в област Търговище. Първоначалното искане беше да се създадат нови общини, но поради невъзможността да изпълнят условията за създаване на нова община се пристъпи към промяна в границите и преминаването към община, с която имат традиционни икономически и транспортни връзки. По отношение на общините в закона се предвижда възможността за: Сливане и разделяне; Отделяне и присъединяване; Промени в границите; Промени в административния център и наименованието на общината. Основополагащите принципни постановки на приетата през 1991 г. Конституция характеризират елементите на новата политическа система на Република България, а именно разделението на властите, зачитането върховенството на народния суверенитет, общото, пряко и равно избирателно право, спазването принципите на политическия плурализъм, гарантирането на основните права и свободи на гражданите и принципите на местното самоуправление. В смисъла на изградените териториални звена, административно-териториалното устройство е сред основните елементи на държавната структура. Държавата се идентифицира с територията, а чрез териториалното деление, тя предоставя на гражданите възможност да изпълняват своите публични права и задължения – там, където те са заселени. Организацията на гражданите по местоживеене е обща за всички държави. Чрез административно-териториалното устройство се създава система за удовлетворяване на интересите и потребностите на населението на местно ниво – в града, общината, окръга и областта, които то обитава. Административно-териториалното устройство (АТУ) е комплексна, целенасочено провеждана дейност по разделяне територията на страната на териториални общности и създаване в тях на институции и административни органи за провеждане политиката на държавата и местните власти в съответствие с тяхната йерархическа съподчиненост и правомощия, установени със закон. Административно-териториалното деление е уредено в КРБ, ЗМСМА, ЗАТУРБ. България се състои от административно-териториални единици, общини и области. В общините има кметства, райони и населени места. Органи на изпълнителната власт в общината са кмета и общинската администрация. Органи на изпълнителната власт в областта са областните управители и областната администрация. На ниво община и на ниво област съществуват звена на централните държавни органи (структури на МВР, МО и други). България по традиция има силно местно самоуправление на общинско ниво. Неслучайно българската Конституция установява модел, в който няма място за регионална власт. В този модел има два полюса, два стълба – силно правителство и силни общини. Конституцията дава възможност на законодателя да създава самоуправление на всяко друго ниво, освен на областно. Например, може да се даде самоуправление на кметство или на район в големите градове. Единственото ниво, на което не може да се създава самоуправление, е областното. Основната функция на областите е да подобрят степента на контрол на централното правителство над ешелоните от по-ниско ниво в обществения сектор и местната власт. Най-важното условие във взаимоотношенията между централната и местната власт е създаването на устойчиво равновесие между силите на централизацията и силите на децентрализацията. Намирането на правилната комбинация и доброто национално съотношение между тях гарантира стабилност и устойчивост за възходящото развитие на държавата. Огромната работа на администрацията трудно може да бъде свършена само от един център. Затова и основното разграничение в администрацията е на централна и териториална (местна). Териториалната администрация обслужва териториалните органи на властта, които са изградени на принципа на децентрализацията (чрез предоставяне на правомощия от централната на местната власт). Според Закона за администрацията териториалната администрация на изпълнителната власт включва: областната администрация; общинската администрация. Съгласно Конституцията на Република България, България е единна парламентарна република с местно самоуправление (чл. 2 ал. 1 от КРБ). Територията на страната се дели на области и общини. Подчертан е единния и неделим характер на държавата. Освен това се гарантира ненамесата на централната власт, там където съществува местното самоуправление. Това е условие за юридическото установяване и политическото доразвитие на принципа на децентрализацията в българското общество. Конституцията урежда местното самоуправление като форма на децентрализация на държавната власт с цел повишаване ролята на самоуправляващите се общности при решаване на въпроси от местно значение. В тази насока, т. е. "да регулират и управляват в рамките на закона, на тяхна отговорност и в интерес на тяхното население, съществена част от обществените дела" (по израза на чл. 3 от Хартата) са и правомощията на общинските съвети. Изразени в най-общ вид с оглед на същността на местното самоуправление и неговата съществуваща конституционна уредба, може да се приеме, че обхватът на тези правомощия трябва да бъде максимално широк, а начините за тяхното упражняване - изградени върху идеята за широка автономия в рамките на собствения периметър на компетентност, съчетана с наличието на средства за осъществяването им. Конституцията отделя специално внимание на местната власт. В глава седма “Местно самоуправление и местна администрация” са очертани основните характеристики на местните органи и рамките на техните правомощия. Предвидени са и възможностите на гражданите да участват в управлението и основно при формирането на местната политика. Общината е основната административно - териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление. Гражданите участват в управлението на общината, както чрез избраните от тях органи на местно самоуправление, така и пряко чрез референдуми и общи събрания. Общината е юридическо лице, има самостоятелен бюджет и има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност. Границите на общините се определят след допитване до населението. Областта е административно-териториална единица за провеждане на регионална политика, за осъществяване на държавно управление по места и за осигуряване на съответствие между националните и местните интереси (чл. 142 от КРБ). Управлението в областта се осъществява от областен управител, подпомаган от областна администрация. Областният управител се назначава от Министерския съвет. Той осигурява провеждането на държавната политика, отговаря за защитата на националните интереси, на законността и на обществения ред и осъществява административен контрол. Централните държавни органи и техните представители по места осъществяват контрол за законосъобразност върху актовете на органите на местното управление, само когато това е предвидено със закон (чл. 144 от КРБ). Съгласно КРБ (чл. 145), Общинските съвети могат да оспорват пред съда актовете и действията, с които се нарушават техни права. Важна роля имат също Закона за местно самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) и Закона за административно и териториално устройство на Република България (ЗАТУРБ). Организацията и редът на дейността на органите на местното самоуправление и на местната администрация се определят със Закона местното самоуправление и местната администрация. В него е посочено кои органи осъществяват местното самоуправление, какви са техните правомощия и какви актове издават те при упражняването на предвидената от законодателя компетентност. Със Закона за административно-териториално устройство на Република България (ЗАТУРБ) се установяват правила за извършване на административно-териториални промени - те могат да станат без искания от избирателите и без решаващата роля на положителния вот при местен референдум. В §3 от ЕХМС, местното самоуправление се определя като реална способност на местните власти да регулират и управляват в рамките на закона съществена част от обществените дела на своя собствена отговорност и в полза на своето население. По-нататък са установени и формите, чрез които то се осъществява. Това са съвети и събрания, чиито членове са избрани от гражданите. Хартата определя, че те трябва да бъдат избрани в резултат на свободни, трайни, равни, преки и общи избори. Тези съвети и събрания могат да формират местни изпълнителни органи. ЗМСМА при промените от 1995 г. определя, че местното самоуправление се изразява в правото на гражданите или на избрани от тях органи в рамките на предоставената им компетентност да решават определени въпроси. При сравнение ще установим, че правилата, установени в ЕХМС, имат по-общ характер. Тук се говори за “съществена част от местните дела” (чл. 3, т. 1 ЕХМС), докато в ЗМСМА те са конкретно изброени в чл. 11 (образование, култура, здравеопазване и др.). Нормативните актове определят, че основните начини за осъществяване на местното самоуправление са два - непосредствено (референдуми и общи събрания) и чрез органи, избрани от гражданите. Конкретните начини за тяхното участие в непосредственото вземане на решения са разработени в Закона за местните избори и в Закона за допитване до народа. Те определят практическите действия на държавните органи и на гражданите, и по точно на активната част от тях, при непосредственото осъществяване на местното самоуправление. Законът за допитване до народа установява правила за местния референдум, за общото събрание на населението и за подписката. Това са начините за пряко участие на гражданите при упражняването на местното самоуправление, т.е. на местната власт. Чрез тях гражданите могат да участват във формирането на решения като гласоподаватели. Техните организации могат да влияят върху обществените нагласи и върху резултатите чрез публично изразяване на позиция по съответните въпроси. Решенията на местните допитвания имат решаващ характер. Те не се нуждаят от одобрение на държавен орган. Законът за местните избори определя реда за упражняване правото на глас. То е залегнало в Конституцията и е част от най-важните политически права и свободи на гражданите. Със Закона за общинските бюджети се урежда съставянето, приемането, изпълнението, приключването и отчитането на общинските бюджети, бюджетните взаимоотношения между общините и републиканския бюджет и режимът на извънбюджетните средства на общините. Съгласно ЕХМС и ЗМСМА административно-териториалните единици могат да се сдружават на доброволен принцип за решаване на проблеми и задачи от общ интерес. За защитата на своите общи интереси и за поддържане и развитие на местното самоуправление общините могат да създават национално сдружение и регионални сдружения. Националното сдружение на общините има право да: представлява своите членове пред държавните органи; разработва предложения за промяна и усъвършенстване на правната уредба на местното самоуправление; подготвя становища и предложения по проектобюджета на страната в частта му за общините; осъществява контакти и взаимодействия със сродни организации от други страни, както и да членува в международни сдружения; осъществява и други функции, определени с учредителния акт. Доброто управление е прозрачно, отговорно, ефикасно и се осъществява с участието на всички заинтересувани/засегнати групи от хора. То поощрява върховенството на закона и равния достъп до правосъдие и представлява важно условие за повишаването на качеството на живота. Доброто взаимодействие между държавата, местните власти, частния сектор и гражданското общество определя степента, в която една страна създава равни възможности за развитие на своите граждани. Изтегляне 26.73 Kb. Сподели с приятели:
|