Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Седнал зад бюрото, Римски още от сутринта беше в лошо настроение, а Варенуха, за разлика от него, беше много оживен и някак трескаво деен. Само че нямаше къде да изразходва енергията си.
Варенуха се криеше в кабинета на финдиректора от гратисчиите, които му тровеха живота, особено в дните, когато се сменяше програмата. А днес беше тъкмо такъв ден.
Щом звъннеше телефонът, Варенуха вдигаше слушалката, и лъжеше:
— Кой? Варенуха? Няма го. Извън театъра е.
— Обади се, моля те, още веднъж на Лиходеев — каза ядосано Римски.
— Бе няма го в къщи. Нали пращах Карпов, в апартамента няма никой.
— На какво прилича това? — съскаше Римски и тракаше на сметачната машина.
Вратата се отвори и един разпоредител вмъкна дебел куп току-що отпечатани допълнително афиши. Върху зелените листове с едри червени букви пишеше:
Днес и ежедневно в театър „Вариете“ извън програмата
ПРОФЕСОР ВОЛАНД
Сеанс на черна магия с пълното й разобличаване
Варенуха метна един афиш върху макета, поотдалечи се, полюбува му се и нареди на разпоредителя веднага да се разлепят всички екземпляри.
— Добре е, хваща окото — каза Варенуха, когато разпоредителят излезе.

— На мене пък цялата тази измишльотина никак не ми харесва — мърмореше Римски, поглеждайки злобно афиша през очилата с рогови рамки, — изобщо чудя се как са му разрешили да включи този сеанс!
— Недей така, Григорий Данаилович, не си прав, това е много тънък ход. Тук солта е в разобличението.
— Не зная, не зная, според мен няма никаква сол, ама той все ще измисли нещо такова! Поне да го беше довел тоя маг! А ти виждал ли си го? Дявол знае откъде го е изнамерил!
Изясни се, че и Варенуха, както и Римски, не е виждал мага.
Вчера Стьопа нахлул при финдиректора (като луд, според израза на Римски) с готова чернова на договора, заповядал незабавно да бъде преписан и да се плати. А магът се омел и никой освен
Стьопа не го е виждал.
Римски извади часовника си, видя, че е два и пет, и съвсем побесня. Ами тъй де! Лиходеев се обади към единайсет, каза, че ще дойде след половин час и не само не дойде, ами изчезна и от дома си.
— Мене работа ме чака! — вече ръмжеше Римски, сочейки с пръст купчината неподписани книжа.
— Да не го е премазал трамвай като Берлиоз? — каза
Варенуха, притиснал ухо в слушалката, от която начесто се чуваха продължителни и съвсем безнадеждни сигнали.
— Нямаше да е лошо… — процеди едва чуто през зъби
Римски.
В същия миг в кабинета влезе жена с униформена куртка и фуражка, с черна пола и платненки. От чантичката на колана си жената извади бяло квадратче и тетрадка и попита:

— Тука ли е „Вариете“? Светкавична. Разпишете се.
Варенуха драсна в тетрадката на жената някаква заврънкулка и щом вратата хлопна подире й, разпечати квадратчето.
Като прочете телеграмата, той премига и подаде квадратчето на Римски.
В телеграмата пишеше следното: „Ялта «Вариете» Москва
Днес единайсет и половина криминалната милиция се яви кестеняв горнище пижама панталон без обувки психопат се представя Лиходеев директор «Вариете» Пратете светкавична ялтенска милиция къде директорът Лиходеев.“
— Те ти булка, Спасовден! — възкликна Римски и добави: — Още една изненада!
— Лъжедимитрий! — каза Варенуха и заговори в слушалката: — Пощата ли е? По сметката на „Вариете“.
Приемете светкавична… Чувате ли ме? … „Ялта Милицията …
Директорът Лиходеев Москва Финдиректор Римски“ …
Независимо от съобщението за ялтенския самозванец
Варенуха се залови отново да търси по телефона Стьопа къде ли не, но, разбира се, никъде не го намери. И тъкмо докато Варенуха със слушалката в ръка размисляше къде още да се обади, влезе същата жена, която донесе първата телеграма, и връчи на
Варенуха ново пликче. Варенуха припряно го разпечата, прочете го и подсвирна.
— Какво пак? — попита Римски и нервно потрепери.
Варенуха му подаде мълчаливо телеграмата и финдиректорът видя в нея думите: „Моля повярвайте захвърлен Ялта хипноза
Воланд телеграфирайте милицията потвърждение личността
Лиходеев.“

Допрели глави, Римски и Варенуха препрочитаха телеграмата, а като я препрочетоха, мълчаливо се втренчиха един в друг.
— Граждани! — разсърди се жената. — Разпишете се, пък после мълчете колкото си щете! Аз разнасям светкавични!
Без да откъсва поглед от телеграмата, Варенуха драсна разкривен подпис в тетрадката и жената изчезна.
— Ти нали говори с него по телефона в единайсет и нещо? — попита съвсем объркан администраторът.
— Стига смешки! — разкрещя се пискливо Римски. — Дали съм говорил с него, или не, той не може да бъде сега в Ялта! Това е смешно!
— Пиян е … — каза Варенуха.
— Кой е пиян? — попита Римски и двамата пак се втренчиха един в друг.
Че от Ялта е телеграфирал някакъв самозванец или луд, в това нямаше съмнение, но странното беше: откъде ялтенският мистификатор знае за Воланд, пристигнал едва вчера в Москва?
Откъде знае за връзката между Лиходеев и Воланд?
— „Хипноза …“ — повтаряше Варенуха думата от телеграмата, — но откъде знае за Воланд? — той премига и изведнъж възкликна убедено: — Ами, глупости, глупости, глупости!
— Къде е отседнал този Воланд, да го вземе дяволът? — попита Римски.
Варенуха веднага се обади в бюрото за чужденци и окончателно слиса Римски със съобщението, че Воланд се е настанил в апартамента на Лиходеев. След това Варенуха избра

номера на Лиходеев и дълго слуша ниския сигнал. Сред сигналите някъде отдалече се чу тежък, мрачен глас, който изпя:
„Скалите мой са дом“ и Варенуха реши, че в телефонната мрежа се е преплел глас от радиотеатъра.
— У тях никой не отговаря — каза Варенуха и сложи слушалката върху вилката, — дали да не се обадя и в…
Той не довърши. На вратата се появи същата жена и двамата — Римски и Варенуха — станаха да я посрещнат, а тя извади от чантата този път не бяло, ами някакво тъмно листче.
— Това вече става интересно — процеди през зъби
Варенуха, изпращайки с поглед жената, която побърза да си отиде. Пръв грабна листчето Римски.
Върху тъмния фон на фотографска хартия ясно се открояваха черни ръкописни редове:
„Доказателство моят почерк моят подпис Пратете светкавична потвърждение установете таен надзор Воланд
Лиходеев.“
През двайсетгодишната си работа в театрите Варенуха много беше видял и патил, но сега му се стори, че разсъдъкът му се замъглява и той не може да произнесе нищо освен житейската и абсолютно нелепа фраза:
— Не може да бъде!
Но Римски постъпи другояче. Той стана, отвори вратата, изрева през нея на куриерката, седнала на едно столче:
— Ще пускате само раздавачите! — и заключи кабинета.
После извади от бюрото куп документи и се залови внимателно да сравнява дебелите, наклонени вляво букви във фотограмата с буквите от Стьоповите резолюции и с подписите

му, украсени със засукана заврънкулка. Легнал върху бюрото му,
Варенуха дишаше горещо в бузата на Римски.
— Това е неговият почерк — заяви най-сетне категорично финдиректорът, а Варенуха се обади като ехо:
— Да, неговият.
Администраторът се взря в лицето на Римски и се учуди на промяната, станала с това лице. И без това слабият финдиректор сякаш беше отслабнал още повече и дори беше остарял, а очите му зад роговите рамки бяха загубили обичайната си острота и в тях се бе появила не само тревога, но дори сякаш и печал.
Варенуха направи всичко, което се полага на човек в минути на безкрайно изумление. Разходи се нервно из кабинета, на два пъти простря нагоре ръце като разпнат, пресуши пълна чаша жълтеникава вода от гарафата, възкликна неколкократно:
— Не разбирам! Не раз-би-рам!
А Римски гледаше през прозореца и напрегнато мислеше.
Положението на финдиректора беше много трудно. Налагаше се незабавно, на място, да се намерят най-обикновени обяснения за най-необикновени явления.
Финдиректорът премижа и си представи как Стьопа се качва по пижама и без ботуши днес към единайсет и половина в някакъв невиждан свръхбърз самолет, а после пак той, Стьопа, и пак в единайсет и половина, стои по чорапи на летището в Ялта
… дяволска работа!
Да не би пък друг, а не Стьопа, да беше говорил с него днес по телефона от собствения му апартамент? Не, Стьопа беше! Той ли не познава Стьоповия глас! Но дори да беше говорил днес някой друг, нали вчера следобед Стьопа беше дошъл от кабинета си в същия този кабинет с идиотския договор и беше ядосал

финдиректора с лекомислието си. Как е могъл да замине или да отлети, без да се обади в театъра? Но и да е отлетял снощи, невъзможно беше да е стигнал там още днес преди пладне. Или можеше да е стигнал?
— Колко километра са до Ялта? — попита Римски.
Варенуха спря обиколките и закрещя:
— Мислих за това! Вече мислих! До Севастопол с влак са към хиляда и петстотин километра. Сложи до Ялта още осемдесет! Е, по въздуха са по-малко, разбира се.
Хм… Да… За никакви влакове не може и дума да става. Но какво тогава? Изтребител? Кой и в какъв изтребител ще пусне
Стьопа без ботуши? Защо? Или си е свалил ботушите след пристигането в Ялта? И пак — защо? Абе в изтребител и с ботуши няма да го пуснат! И изобщо не може да става дума за никакъв изтребител! Нали пишат, че се е явил в милицията в единайсет и половина, а говориха по телефона в Москва… момент, момент… и пред очите на Римски възникна циферблатът на часовника му… Той си спомни къде бяха стрелките. Ужас!
Беше в единайсет и двайсет! Но тогава какво излиза?! Ако се предположи, че веднага след разговора Стьопа е хукнал към летището и е стигнал там, да речем, за пет минути, което впрочем също е немислимо, излиза, че самолетът моментално е излетял — и е взел за пет минути над хиляда километра? Значи се движи със скорост повече от дванайсет хиляди километра в час! Това е невъзможно и следователно — той не е в Ялта!
Какво остава? Хипнозата? Не съществува хипноза, която да лашне човек на хиляди километри разстояние! Значи, му се привижда, че е в Ялта? Бе на него и да му се привижда, ами на ялтенската милиция — и на нея ли й се привижда?! Но нали телеграфират оттам? Лицето на финдиректора беше просто

страшно. През това време някой въртеше и дърпаше отвън дръжката на вратата и се чуваше как куриерката диво крещи:
— Не може? Няма да ви пусна! Убийте ме, ако щете!
Заседание?
Римски се овладя, доколкото можа, вдигна слушалката и каза:
— Дайте ми светкавичен разговор с Ялта.
„Умно!“ — възкликна мислено Варенуха. Но разговорът с
Ялта не се състоя. Римски пусна слушалката и каза:
— За проклетия линията не работи.
Личеше, че повредата на линията, кой знае защо, особено много го разтревожи и дори го накара да се замисли. Като поразмисли, той хвана пак с една ръка слушалката, а с другата взе да записва онова, което диктуваше в нея:
—
Приемете светкавична.
„Вариете“.
Да.
Ялта.
Криминалната милиция. Да. „Днес към единайсет и половина
Лиходеев говори мен телефона Москва точка После не дойде на работа и да бъде намерен телефона невъзможно точка Почерка потвърждавам точка Мерки надзор над посочения артист взимам
Финдиректор Римски.“
„Много умно!“ — помисли си Варенуха, но още не успял да го помисли докрай и през ума му минаха думите: „Глупаво е! Той не може да е в Ялта!“
В това време Римски направи следното: събра внимателно всички получени телеграми и копието от своята, сложи ги в плик, залепи го, написа нещо върху него и го връчи на Варенуха с думите:

— Иван Савелиевич, веднага го занеси лично. Те да се оправят.
„Виж, това вече наистина е умно!“ — каза си Варенуха и сложи плика в чантата си. После набра за всеки случай още веднъж номера на Стьопа, ослуша се, радостно и тайнствено запремига и взе да прави гримаси. Римски проточи врат.
— Мога ли да говоря с артиста Воланд? — сладко попита
Варенуха.
— Негова милост са заети — отговори с треперлив глас слушалката, — кой се обажда?
— Администраторът на „Вариете“ Варенуха.
—
Иван
Савелиевич ли? — радостно възкликна слушалката. — Толкова се радвам да ви чуя. Как сте със здравето?
— Мерси — отвърна изумен Варенуха, — но с кого говоря?
— С неговия помощник, с неговия помощник и преводач
Коровиев — каканижеше слушалката, — изцяло съм на вашите услуги, скъпи Иван Савелиевич! Разпореждайте се с мене както намерите за добре. И тъй?
— Извинете, но Степан Богданович Лиходеев в момента няма ли го в къщи?
— Уви, няма го! Няма го! — викаше слушалката. — Той замина.
— А закъде замина?
— Ами извън града, на разходка с кола.
— К… как? Н-на разходка ли? … А кога ще се върне?
— Ами да подишам чист въздух — рече — и ще се върна.

— Аха… — каза объркан Варенуха, — мерси. Ако обичате, предайте на мосю Воланд, че неговият номер е включен за днес, в третата част на програмата.
— Слушам. Да. Разбира се. Непременно. Веднага. На всяка цена. Ще му предам — рязко отсичаше слушалката.
— Всичко хубаво — пожела учуден Варенуха.
— Моля ви да приемете — продължаваше слушалката — моите най-горещи поздрави и пожелания! Успехи! Сполука!
Безоблачно щастие! Всичко най-хубаво!
— Ами да, ясно! Нали ти казах — крещеше възбудено администраторът. — Каква Ялта, заминал си човекът на разходка извън града!
— Е, ако е така — пребледня от злоба финдиректорът, — това вече наистина е свинщина, за която просто няма име!
Изведнъж администраторът подскочи и се разкрещя така, че
Римски потрепери:
— Сетих се! Сетих се! В Пушкино откриха ресторант
„Ялта“! Всичко е ясно! Отишъл, напил се и сега телеграфира оттам!
— Е не, това вече е прекалено — отговори Римски и бузата му заподскача в нервен тик, а в очите му пламна истинска тежка злоба, — добре де, скъпо ще му струва тази разходка, — но изведнъж се запъна и нерешително добави: — Да, ама милицията…
— Това са глупости! Негови собствени шеги — прекъсна го експанзивният администратор и попита: — Ами плика да го нося ли?
— На всяка цена — отговори Римски.

И пак се отвори вратата и влезе оная същата …
„Тя!“ — помисли си, кой знае защо, с мъчително чувство
Римски. И станаха да посрещнат раздавачката.
„Благодаря потвърждението незабавно петстотин криминалната мое име утре отлитам Москва Лиходеев“.
— Той е полудял… — каза изнемогващ Варенуха. А Римски издрънча с ключа, извади от чекмеджето на огнеупорната каса пари, отброи петстотин рубли, натисна звънеца, връчи ги на куриера и го прати на пощата.
— Ама моля ти се, Григорий Данилович — не повярва на очите си Варенуха, — мисля, че напразно ги пращаш тия пари.
— Ще ги върнат — обади се тихо Римски, — обаче на него това излетче ще му излезе през носа — и добави, сочейки чантата на Варенуха. — Върви, Иван Савелиевич, не губи време.
Варенуха изхвърча с чантата от кабинета.
Той слезе на долния етаж, видя пред касата огромна опашка, разбра от касиерката, че до един час всички места сигурно ще са продадени, защото щом окачили допълнителния афиш, публиката заприиждала просто на тълпи, нареди на касиерката да запази трийсет от най-хубавите места в ложите и партера, изскочи от касата, отърва се пътьом от досадните гратисчии и се шмугна в своето кабинетче да си вземе каскета. В това време иззвъня телефонът.
— Да! — викна Варенуха.
— Иван Савелиевич? — осведоми се слушалката с гаден гъгнив глас.
— Няма го в театъра! — тъкмо да викне Варенуха, но слушалката веднага го прекъсна:

— Я не се занасяйте, Иван Савелиевич, ами слушайте. Не носете никъде тези телеграми и никому не ги показвайте.
— Кой се обажда? — изрева Варенуха. — Гражданино, стига с тия номера! Веднага ще ви намерят! Вашият телефон?
— Варенуха — обади се същият гнусен глас, — ти руски разбираш ли? Не носи никъде телеграмите.
— А, значи не мирясвате! — разкрещя се разярен администраторът. — Е, тогава внимавайте! Ще си платите — и изкрещя някаква закана, но млъкна, защото почувства, че вече никой не го слуша.
Изведнъж в кабинетчето някак много бързо взе да притъмнява. Варенуха изхвърча навън, тръшна подире си вратата и през страничния вход се понесе към лятната градина.
Администраторът беше възбуден и кипеше от енергия. След наглото обаждане той вече не се съмняваше, че някаква банда хулигани си прави мръсни шеги и че тези шеги са свързани с изчезването на Лиходеев. Администраторът се задушаваше от желание да изобличи злосторниците и колкото и да е странно, у него възникна и предусещането за нещо приятно. Така се чувства човек, когато се стреми да стане център на вниманието, да съобщи сензационна новина.
В градината вятърът духна в лицето на администратора и напълни очите му с пясък, сякаш да му прегради пътя, сякаш да го предпази. На втория етаж един прозорец така се тресна, че стъклата едва не изхвърчаха, върхарите на кленовете и липите тревожно прошумоляха.
Постъмни се и захладня.
Администраторът разтърка очи и видя, че ниско над Москва пълзи жълтокоремест буреносен облак. В далечината се чу дебело боботене.

Колкото и да бързаше Варенуха, непреодолимо желание го накара да провери пътьом сложил ли е техникът мрежа на лампата в клозета.
Варенуха изтича покрай стрелбището и се озова сред гъстите люлякови храсти, където се намираше светлосинята постройка на клозета. Техникът се оказа изпълнителен човек, крушката на тавана в мъжката тоалетна беше вече защитена с метална мрежа, но администраторът се ядоса, защото даже в падналия преди бурята здрач можеше да се види, че стените са вече изподраскани с въглен и с молив.
— На какво прилича … — тъкмо поде администраторът и изведнъж чу зад себе си глас, който измърка:
— Вие ли сте, Иван Савелиевич?
Варенуха трепна, обърна се и видя зад себе си нисък шишко, както му се стори, с котешка физиономия.
— Аз съм, е, и? — отвърна неприязнено Варенуха.
—
Много, много ми е приятно — изписука котаракоподобният шишко, после изведнъж замахна и зашлеви на Варенуха такъв шамар, че каскетът изхвърча от главата на администратора и изчезна безследно в дупката на клозета.
От шамара на шишкото цялата тоалетна се освети за миг с трепкаща светлина и в небето прокънтя гръмотевичен удар.
После блесна още една светкавица и пред администратора изникна друг — дребен, но с рамене на атлет, с огненочервена коса, на едното му око перде, от устата му щръкнал кучешки зъб.
Този, вторият, който трябва да беше ловък, зашлеви администратора по другата буза. В отговор небето пак изгромоли и върху дъсчения покрив на клозета рукна порой.

— Какво правите, дру… — прошепна, изгубил ума и дума, администраторът, съобрази веднага, че думата „другари“ съвсем не подхожда за бандити, нападнали човек в обществен клозет, изхриптя: — гражда… — съобрази, че те не заслужават и това обръщение, и получи трети страшен удар, неизвестно от кого от двамата. Кръв рукна от носа му върху толстовката.
— Какво носиш в чантата, паразит такъв? — изкрещя диво оня, дето приличаше на котарак. — Телеграмите, а? Тебе предупредиха ли те по телефона никъде да не ги носиш.
Предупредиха ли те, тебе питам?
— Предупрежд … даваха … диха … — отвърна задъхан администраторът.
— А ти въпреки това хукна, така ли? Дай тука чантата, гадино! — викна вторият със същия гъгнив глас, който се беше обадил по телефона, и дръпна чантата от разтрепераните ръце на
Варенуха.
Двамата хванаха администратора под мишниците, извлякоха го от градината и се понесоха с него по Садовая. Бурята бушуваше с пълна сила, водата нахлуваше с грохот и вой в отворите на канализацията, навсякъде се вдигаха мехури, издуваха се вълнички, дъждът плющеше по покривите, преливаше от улиците, откъм входовете шуртяха пенести потоци.
Всичко живо се беше омело от Садовая и нямаше кой да спаси
Иван Савелиевич. Като скачаха в мътните реки и си светеха с мълниите, бандитите само за секунда довлякоха полумъртвия администратор до №302-бис, влетяха с него в безистена, където се бяха свили до стената две боси жени, хванали в ръце обувките и чорапите си. После се втурнаха към шестия етаж и Варенуха се озова захвърлен на пода в добре познатото му антре в апартамента на Стьопа Лиходеев.

Там двамата разбойници изчезнаха яко дим и вместо тях в антрето се появи съвсем гола мома — червенокоса и с очи, святкащи с фосфорен блясък.
Варенуха разбра, че точно това е най-страшното от всичко, което му се беше случило, изстена и се залепи за стената. А момата се приближи плътно до администратора и сложи длани върху раменете му. На Варенуха му щръкнаха косите, защото дори през студения, напоен с вода плат на толстовката усети, че тези длани са още по-студени, че от тях лъха леден мраз.
— Я дай да те целуна — каза нежно момата и точно срещу очите му се озоваха нейните сияещи очи. В същия миг Варенуха припадна и не усети целувката.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: