I. 3. Изводи за развитието на процеса на децентрализация на държавното управление

50 такъв процес, който предполага прехвърляне на ресурси – и на компетенции по вземането на решения относно използването на тези ресурси – към по-ниските нива в системата за управление, може да има отрицателен ефект върху управляването на макроикономическите променливи;

Сред политиците и държавните служители, които са свързани по различен начин и на различно ниво с въпроса за децентрализацията, не съществува истинско и дълбоко убеждение, че действително е необходимо страната да проведе процес на ефективна децентрализация на държавното управление;

Политиците, които трябва да вземат необходимите решения за провеждане на процеса на децентрализация, нямат ясна визия за това, което трябва да се направи. Процесът на децентрализация е в много по-голяма степен политически, отколкото технически проблем. Осигуряването на политическа подкрепа на един такъв сложен и многостранен процес е от съществено значение за самото му осъществяване и ключов фактор за успеха;

Политиците са склонни да гледат на децентрализацията повече като на проблем, отколкото като на необходима и неразделна част от решаването на проблемите на страната, свързани с нейното развитие и модернизация. Това от своя страна е свързано с факта, че въпреки превръщането на “доброто управление” в решаващ въпрос в националната програма, голяма част от политиците все още не са установили необходимата връзка между “доброто управление” и децентрализацията.

Децентрализацията не е тема, която общественото мнение да счита за неразделна част от усилията за постигане на “добро управление”. Въпросът за “доброто управление” е не само разпръснат на елементи, които изглеждат несвързани в единна система за управление, но и не е ясно дефиниран и подробно развит в публичен дебат;
Проблем пред политическата децентрализация в България е липсата на териториално обединени и защитаващи интересите си НПО на местни общности. Съществуващите граждански организации са изградени по-скоро на секторен принцип и защитават интересите на определени социални групи, но не и на местната общност като цяло (т.е. хората, живеещи в дадено населено място и ползващо обща социална, техническа и институционална инфраструктура). Ниската гражданска активност води до слабото участие на гражданите в разработването, провеждането и контрола върху изпълнението на общински политики.
Все още формите на пряка демокрация не са често използвани в българската управленска практика. Организирането на подписки и референдуми за решаване на важни за местното

51 развитие проблеми не са масово явление в българските общини. Това означава, че участието на гражданите в политическия живот е ограничено.
Като нерешени проблеми в сферата на административната децентрализация трябва да се отбележат голямата централизация на публични услуги, свързани с предотвратяване на битовата престъпност, особено в селата, кражбите на реколтата, борбата с възникналите пожари, наводнения и др. стихийни бедствия с локален характер. В тази връзка се открояват недостатъчните възможности на общините да планират и управляват делегираните услуги.
Проблемните области в сферата на административната децентрализация се формират на две нива:

Подобщинско ниво, т.е. в рамките на общината - децентрализацията в рамките на общините се развива с колебливи темпове. Кметствата, в които живеят близо 30% от жителите на България, нямат почти никакви функции по предоставянето на публични услуги. Непрекъснатата промяна на изискваната численост на населението за създаване на кметства, варираща между 100 и 500 души общо население в населените места, които образуват кметството, както и непоследователната политика спрямо районирането на големите градове се отразява негативно на перспективите за децентрализация на това равнище

Надобщинско ниво– необходимост от промяна на нормативната база, регламентираща междуобщинското сътрудничество за предоставяне на общи услуги.
Към момента финансовата децентрализация не се възприема като средство за подобряване на финансовото състояние на общините. Основният проблем, който доведе до спиране на реформата в сферата на финансовата децентрализация бе недостигът на ресурси за финансиране на общинските услуги. Като цяло може да се каже, че на общините се прехвърлят изпреварващо функции с нормативен акт, без да се предоставят необходимия финансов ресурс, което е в противоречие с чл. 9 от ЕХМС. България ратифицира Хартата със Закон за ратифициране, приет от 37-то НС на Република България на 17.03.1995 г. С приемането на
Закона за ратифициране на ЕХМС, съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ, Хартата става част от вътрешното законодателство и има предимство пред него. В тази връзка трябва да се има предвид, че когато става въпрос за предоставяне на публични услуги, които не са обезпечени с финансови ресурси се влошава качеството им и достъпа до тях.
Другите нерешени проблеми в сферата на финансовата децентрализация са:

Дейностите, делегирани на местните власти, все още превишават като обем техните собствени дейности. Не съществува яснота в разделението между делегираните

52 правомощия и собствени правомощия на органите на местната власт, което е една от ключовите констатации във Втория мониторингов доклад на СЕ;

Процесите на административна реформа и финансовата децентрализация следва и занапред да се осъществяват координирано. Със своето развитие процесът на децентрализация очевидно е достигнал момент, в който продължаването на финансовата децентрализация ще е от критично значение, т.е. без изпълнението на мерки за финансовата децентрализация, други мерки за децентрализация не биха били реално осъществими. Понастоящем решенията за публични инвестиции са съсредоточени в МФ. Общините имат право да вземат самостоятелни решения за малък процент от приходите и от разходите на местния бюджет;

Собствените източници на приходи са ограничени и представляват незначителен дял от общинските бюджети за по-голямата част от общините. Това ги прави ненадеждни партньори на европейските фондове при съфинансирането на местни проекти.
Финансовата децентрализация е необходимо условие за развитие на общински кредитен пазар и за повишаване на способността на общините да получават финансиране извън централния бюджет;

Някои несъвършенства във формулата за финансиране на местните власти и трудности при осигуряване на финансови ресурси от държавата понякога позволяват заобикаляне на обективния механизъм за финансова регулация и преминаване към “ръчно управление”, т.е. разпределяне на наличните ресурси “на всеки по малко” като по този начин държавата продължава да бъде гарант на местните дефицити. Общините трябва да имат контрол върху приходите си, за да са в състояние да анализират ефективността от една или друга своя дейност;

Съществуват редица законови възможности и предпоставки за нарастване на приходната част на общинските бюджети чрез ползване на банкови заеми, емитиране на общински облигации, създаване на условия за участие на общината в национални и международни програми, привличане на инвеститори и други, които недостатъчно добре се познават и използват от местните власти.

Местните власти нямат правомощия да определят данъчни облекчения за определени данъкоплатци, както и възможности за определяне на потребителски такси за факултативно предоставяни от общините услуги;

Ограничени са разходните правомощия на общините по отношение на делегираните услуги;

53

Липсата на регламентация за определяне на общия размер на капиталовата субсидия, доведе до формирането й на остатъчен принцип, като размерът на допълнителните субсидии за капиталови разходи, разпределяни между общините се определяше без никакви правила и често надвишаваше 50 % от действителния размер на предоставените капиталови субсидии.

Изтегляне 1.53 Mb.

Сподели с приятели: