Митът за нормалното
Въпрос № 3: Какви сигнали от тялото си пренебрегвам? Кои симптоми биха могли да се окажат предупредителни знаци, ако им обърна внимание?
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- Въпрос № 4: Каква история се крие зад неспособността ни да кажем He
| Въпрос № 3:
Какви сигнали от тялото си пренебрегвам? Кои симптоми биха могли да се окажат предупредителни знаци, ако им обърна внимание? Третият въпрос обръща посоката на предишния: в него изхождаме от физическите ефекти, за да разберем къде ни липсва автентичност. За целта е нужна инвентаризация на тялото – редовно и целенасочено оглеждане всеки ден или седмица. Този въпрос дава незаменима обратна връзка на много хора, за които отричането на себе си е станало толкова нормално, че дори не забелязват неизказаните Не – те не възникват дори в съзнанието им, камо ли да стигнат до езика. Следете редовно обичайните си симптоми – да речем, умора, упорито главоболие, разстроен стомах, болки в кръста – и се питайте какви потиснати откази биха могли да крият те. Разбира се, необходимо е да отделите достатъчно време на спокойствие, за да обърнете внимание на признаците. В нашата култура на раздвоение между ума и тялото често свикваме да игнорираме сигналите. Системите за възнаграждение в мозъка може дори да се наслаждават на повишени нива на допамин и ендорфини, когато другите оценяват или се възползват от нашето себеотрицание – подобно на механизма при зависимост. Пристрастяването към адреналина е съвсем реално явление. Подтикът да сме добри с другите би могъл да бъде както автентичен импулс, така и компулсивна потребност, надделяваща над не по-малко автентичния императив да бъдем добри със себе си. У хората, които напълно се идентифицират с ролята си, думата Не трудно може да пробие през бронята на идентичността, за да бъде чута. Погрешно отъждествяваме себе си с длъжностната си характеристика в този свят: лекар, терапевт, учител, адвокат, управител, глава на семейство, супер-майка. Третият въпрос ни подканва проактивно да помислим какво ни казва тялото, как се опитва да привлече вниманието към действителните ни потребности. Това може да предотврати нуждата да ни крещи силно или да предприеме по-крути мерки. Въпрос № 4: Каква история се крие зад неспособността ни да кажем He История наричам онова, което подхранва навика да отричаме собственото си Не – наратива, обяснението, оправданието, които го карат да изглежда нормален и дори необходим. В действителност те произлизат от ограничаващите представи за самите себе си и в повечето случаи дори не съзнаваме, че са истории, а мислим и постъпваме така, сякаш са реални. Когато задавам този въпрос на семинарите си, на хората им отнема известно време, докато открият вътрешния си наратив, историята под историята. След като прозрем отвъд детайлите на конкретната ситуация (например: Сещате се каква е майка ми – по-лесно е да се съглася, отколкото да се разправям), достигаме до по-дълбокия пласт, чиято вътрешна логика определя нашите интерпретации и реакции. Този подтекст винаги е свързан със собствения ни Аз, а не с моментните обстоятелства. Ако ви е трудно да откриете историята, обясняваща поведението ви, запитайте се: В какво ли трябва да вярвам, за да отричам по такъв начин собствените си потребности? Отговорът, дори и спекулативен, ще ви доближи до истината. Макар да не са нито обективни, нито точни, историите винаги са вътрешно съгласувани с поведението и опита ни. Ето някои често срещани примери: Ако кажа не, значи не мога да се справя. Това е признак на слабост, а аз трябва да съм силен. Трябва да съм добър, за да заслужа обичта на другите. Ако казвам не, няма защо да ме обичат. Нося отговорност за чувствата и преживяванията на другите. Не бива да ги разочаровам. Ако не правя нещо полезно, нищо не струвам. Ако хората знаят как се чувствам наистина, няма да ме харесват. Ако откажа нещо на приятеля/партньора/колегата/родителя/съседа си, ще изпитвам заслужено чувство на вина580. Ако кажа не, би било егоистично от моя страна. Не бива да се гневя на хора, които обичам. Веднага прави впечатление двойният стандарт в тези отговори. Обикновено възприемаме двойните стандарти като склонност да правим изключение за себе си от правила, на които държим по отношение на другите (Не гледай какво правя, a какво говоря). На практика често прилагаме това двуличие и спрямо себе си; може да го наречем обратно лицемерие. Когато попитам някого: Ако помолите за нещо приятел и той ви откаже, ще го сметнете ли за „слаб“?, отговорът неизменно е: Не, разбира се. Замислете се: бихте ли нагърбили друг с отговорността никога да не разочарова хората около себе си? Ако се наложи съсед да ви откаже помощ, защото има друга работа, ще го наречете ли егоист? Ще кажете ли на детето си, че не струва, ако не върши нещо полезно? Убеден съм, че и вие, като всички останали хора, на които съм задавал тези въпроси, в момента отговаряте отрицателно. Някои не смеят да кажат Не, защото се чувстват длъжни да бъдат винаги силни и да си заслужат уважението на другите, които винаги могат да разчитат на тях. Подобна рефлекторна сила обаче е привидна; тя накърнява автентичната ни вътрешна сила, изискваща сами да решаваме какъв товар да поемем. Повечето от нас, ако имат възможност, биха избрали съзнателната сила и твърдост, а не псевдосила, неподлежаща на свободната им воля. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|