Д-р Ялом: Да се върнемкъм онова, за което говореше преди малко. Разкажи ми повече за самотните си велосипедни обиколки в парка Солджърс Хоум.
Ървин: Беше прекрасен парк, с площ няколкостотин акра и доста пуст, с изключение на няколкото сгради за болни или много възрастни ветерани. Мисля, че карането на велосипед там е сред най-хубавите ми детски спомени... Спусках се по дългите склонове на хълмовете, радвах се на вятъра в лицето си, чувствах се свободен и рецитирах стихотворения на висок глас. Сестра ми имаше лекции по викторианска поезия в колежа. След като издържа изпита, взех учебника ѝ и го четях и препрочитах, наизустявайки прости поеми с отчетлив ритъм, като „Балада за Редингската тъмница“ на Оскар Уайлд, стихотворения от „Шропширски момък“ на Хаусман, като „Най-красивото дърво от всички е черешата“ и „Когато бях на двайсет и една“, четиристишия от „Рубаят“ на Омар Хаям в превод на Фицджералд, „Шильонският затворник“ на Байрон и стихове на Тенисън. Едно от любимите ми поетични произведения беше „Гунга Дин“ на Киплинг и аз още пазя грамофонния запис, който направих на тринайсет в един магазин за плочи близо до бейзболния стадион. От едната страна беше речта ми за Бар Мицва (разбира се, на английски език), а от другата, противоположна страна беше рецитирането на „Гунга Дин“ и „Атаката на леката бригада“ на Тенисън. Да, колкото повече си мисля за това, с толкова по-голяма увереност мога да кажа, че онези мигове, докато се спусках по полегатите склонове и рецитирах стихове, са най-щастливите в живота ми.
Д-р Ялом: Времето ни скоро ще свърши, но преди да приключим, държа да ти кажа, че осъзнавам сериозността на положението ти. Намираш се на границата между два свята. Стария свят не разбираш и не уважаваш, но все още не съзираш вход към новия. Това поражда в теб силна тревожност и ще се нуждаеш от доста психотерапия, за да я превъзмогнеш. Радвам се, че реши да се обърнеш към мен – ти си съобразителен и съм убеден, че ще се справиш.
СЕДМА ГЛАВА.
КОМАРДЖИЙСТВО
Осем часът е. Сряда сутринта. Закусил съм и по път към кабинета си в края на чакълираната алея спирам да поздравя моите бонзаи и да изтръгна няколко плевела. Знам, че и тези едва покарали саморасляци имат своето право на съществуване, но не мога да ги оставя да изсмукват водата, от която се нуждаят бонзаите. Чувствам се много доволен, тъй като ми предстоят четири часа непрекъснато писане и нямам търпение да започна, но както винаги, не мога да се сдържа да не прегледам електронната си поща, като си обещавам, че ще отделя не повече от половин час за отговори. Отварям първото писмо:
Напомняне: Игра ТАЗИ ВЕЧЕР у дома. Вратите ще са отворени в 18:15 ч. Осигурени са скъпи и апетитни блюда. Хранете се бързо – играта започва точно в 18:45 ч. Носете много кинти! Кеван. Първата ми реакция е да го изтрия, но се въздържам и се опитвам да осъзная копнежа, който се надига в мен. Започнах тази игра на покер преди повече от четирийсет години, но вече не мога да я поддържам, тъй като влошеното ми (вече необратимо) зрение ми струва твърде скъпо: бъркам картите и губя поне един или два големи залога всяка вечер. Дълго време упорствах и не ѝ слагах край. По дяволите, с напредването на старостта непрекъснато трябва да се отказваш от това и онова! Макар да не играя вече десет години, другарите ми по покер продължават да ме канят от учтивост.
Отказах се от тениса, джогинга, гмуркането, но с покера беше различно. Другите си любими занимания вършех в уединение, докато покерът беше социална игра: момчетата много ми липсват. Е, от време на време се събираме на обяд (в ресторанта хвърляме ези-тура или правим бързо раздаване, за да видим кой ще плати сметката), но не е същото: липсва ми „екшънът“ и чувството, че вършиш нещо рисковано. Винаги съм обичал тръпката от залагането, а сега ми остава само да подстрекавам жена ми да се обзалагаме за дреболии: тя иска от мен да сложа вратовръзка за вечерното парти, а аз отвръщам: „Обзалагам се на двайсет долара, че на партито няма да има и един мъж с вратовръзка“. Преди тя не ми обръщаше внимание, но сега, тъй като вече не играя покер, ми угажда и от време на време приема облога.
Този род игри бяха част от живота ми много дълго време. Колко дълго? Информация за това ми осигури един телефонен разговор, който проведох преди няколко години. Обади ми се Шели Фишер, с която не бях разговарял от пети клас. Тя ми каза, че имала племенница, която следвала психология и наскоро, докато ѝ била на гости, я видяла да чете моя книга – „Дарът на психотерапията“7. „Ама аз познавам този човек“, казала тя. Открила номера на сестра ми в телефонния указател на Вашингтон, обадила ѝ се и от нея взела номера ми. С Шели разговаряхме дълго, припомняйки си как всеки ден ходехме заедно на училище, играехме боулинг, карти и степбол и събирахме бейзболни картички. На следващия ден ми се обади отново:
– Ърв, вчера ми каза, че искаш обратна информация. Ами току-що си спомних още нещо за теб: имаше проблем с хазарта. Все искаше да играем джин ръми, като залагаме бейзболни картички. Настояваше да се обзалагаме за всичко: веднъж предложи да се басираме какъв ще е цветът на следващата кола, която ще дойде по улицата. Спомням си също какво удоволствие ти доставяше играта на числа.
„Игра на числа“ – от години не бях се сещал за това. Думите на Шели събудиха един стар спомен. Когато бях на единайсет или дванайсет години, баща ми превърна бакалията в магазин за алкохол и животът на родителите ми стана малко по-лек: вече нямаше изхвърляне на развалени стоки, ходене в пет часа сутринта до борсата на едро, разфасоване на говежди половини. Но стана и по-опасно: не бяха рядкост обирите, а в съботните вечери в задната стаичка на магазина се спотайваше въоръжен пазач. През деня магазинът често се пълнеше с всякакви субекти: редовни клиенти ни бяха сводници, проститутки, крадци, алкохолици (и с добро, и с лошо пиянство), както и местните букмейкъри, и онези, които приемаха залозите за играта на числа.
Веднъж помогнах на баща ми да занесе няколко каси скоч и бърбън до колата на Дюк. Дюк беше един от най-добрите ни клиенти и аз бях очарован от елегантността му: бастун с дръжка от слонова кост, изискано двуредно сако от син кашмир, синя федора в тон с него и бял кадилак, дълъг цял километър. Когато стигнахме до колата, паркирана в една странична уличка близо до магазина, попитах дали да поставя касата със скоч в багажника, а баща ми и Дюк се разсмяха.
– Дюк, защо не му покажем багажника? – предложи баща ми.
Дюк със замах отвори багажника на кадилака и каза:
– Няма много място, момчето ми.
Аз погледнах вътре и ококорих очи. И днес, седемдесет години по-късно, с удивителна яснота помня видяното: багажникът беше натъпкан догоре с пари – пачки банкноти с всякаква стойност, хванати с дебели ластици, и издути чувалчета от груб плат, преливащи от монети.
Дюк беше в далаверата с числата, характерна за моя квартал във Вашингтон. Ето в какво се състоеше играта: всеки ден хора от квартала оставяха при местното „буки“ залозите си (често дребни суми от по десет цента), предполагайки какво ще е трицифреното число на деня. Ако го познаеха – хвала на Бога!, – получаваха шейсет долара за заложените десет цента, тоест изплатената печалба беше в съотношение към залога 600 към 1. Но разбира се, истински печелеха букмейкърите – съотношението при тях беше 1000 към 1. Числото на деня не можеше да се манипулира, тъй като се получаваше посредством известна на всички формула, основана на общата сума от залозите на три конкретни конни гонки на един местен хиподрум. Макар да бе очевидно, че коефициентът не е в тяхна полза, залагащите се радваха на две неща: възможността да залагат много малки суми и надеждата изведнъж да се сдобият с цяло състояние – надежда, която донякъде облекчаваше отчаянието от бедността, което ги терзаеше през целия им живот.
Познавах от първа ръка ежедневното вълнение от очакването на числото на деня, защото от време на време тайно залагах малки суми (въпреки предупрежденията на родителите ми), често дребни монети, които отмъквах от касовия апарат в магазина. (Споменът за тези дребни кражби дори сега предизвиква у мен срам.) Баща ми неведнъж изтъкваше, че само глупак би залагал при подобен коефициент. Знаех, че е прав, но в младостта ми това беше единствената хазартна игра в града. Правех залозите си чрез Уилям, един от двамата чернокожи работници в магазина. Винаги му обещавах 25% от печалбата. Уилям беше жизнен и обаятелен мъж, но страдаше от алкохолизъм и далеч не бе пример за почтеност. И аз никога не знаех дали прави залога на мое или свое име, или просто прибира парите. Никога не познах числото на деня и подозирам, че дори това да беше станало, Уилям най-вероятно щеше да каже, че същия ден букито не е дошъл, или пък да ми замаже очите с друга подобна измислица. В крайна сметка изоставих тази игра, когато за свое огромно щастие открих пунктовете за бейзболни залагания, заровете, пинокъла и преди всичко покера.
ОСМА ГЛАВА
КРАТКА ИСТОРИЯ НА ГНЕВА
Моята пациентка Бренда днес имаше конкретен план за сесията ни. Без дори да ме погледне, тя влезе в кабинета, зае мястото си, отвори дамската си чанта, извади оттам лист и започна на висок глас да чете предварително подготвено изложение с оплакванията си от моето поведение в предишната сесия.
– Ти каза, че не работя пълноценно в сесиите и че другите ти пациенти идват по-подготвени да обсъждат проблемите си. И намекна, че предпочиташ да работиш с другите си пациенти. Смъмри ме, че не споделям съновидения или фантазии. И взе страната на предишния ми терапевт, като каза, че досега никоя терапия не ми е помогнала, защото отказвам да разкрия себе си.
В предишната сесия Бренда доста мълча, както нерядко се случва, не проявяваше инициатива за каквото и да било и така ме принуди да полагам извънредни усилия: чувствах се така, сякаш безуспешно се опитвам да отворя стрида. Днес, докато четеше списъка с обвиненията си, аз усетих как възприемам отбранителна позиция. Овладяването на гнева не е сред силните ми страни. По силата на рефлекса бях склонен да ѝ посоча как изопачава нещата, но се въздържах по ред причини. Първо, това беше благоприятно начало на сесията ни – много по-добро от миналата седмица! Тя се разкриваше пред мен, освобождаваше мисли и чувства, които бе сдържала. Освен това, макар да бе изопачила думите ми, си давах сметка, че действително бях си помислил някои от нещата, в които ме обвиняваше, а най-вероятно тези мисли бяха внесли несъзнавани от мен нюанси в думите ми.
– Бренда, напълно разбирам раздразнението ти. Мисля, че не ме цитираш съвсем точно, но си права: миналата седмица наистина се чувствах разочарован и донякъде объркан. След което я попитах: – Ако в бъдеще някоя наша сесия протече по подобен начин, какво би ме посъветвала? Кой е най-добрият въпрос, който бих могъл да задам?
– Защо просто не ме попиташ кое миналата седмица ме накара да се почувствам зле? – отвърна тя.
Последвах предложението ѝ.
– Кое миналата седмица те накара да се почувстваш зле?
Този въпрос постави началото на плодоносен разговор за разочарованието и обидата, които бе изпитвала през последните няколко дни. Към края на сесията върнах разговора към темата, с която бяхме започнали – гнева ѝ към мен. Тя се разплака и ми благодари, че съм приел всичко сериозно, че съм поел отговорност за своята роля в ситуацията и че заедно с нея съм упорствал в разрешаването на проблема. Мисля, че и двамата почувствахме как навлизаме в нова фаза на терапията.
След сесията, карайки велосипеда към къщи, продължих да размишлявам за гнева. Макар да бях доволен как се бях справил с инцидента, знаех, че имам още работа в това отношение и бих се чувствал много по-неловко, ако не харесвах Бренда толкова много и ако не бях наясно колко трудно ѝ бе да ме критикува. Не се съмнявах също, че бих се чувствал много по-застрашен, ако ми се беше разгневил някой от пациентите мъже. И в личния, и професионалния си живот винаги съм се притеснявал от конфронтации и винаги съм внимавал да избягвам всякакви административни длъжности, които биха изисквали от мен да се конфронтирам – например председател на комисия или декан на факултет. Само веднъж, няколко години след приключването на специализацията ми, се съгласих да участвам в интервю за председател – в моята алма матер – „Джоне Хопкинс“. За щастие – мое и на ръководството – беше избран друг кандидат. Винаги съм смятал, че избягването на административни длъжности беше мъдър ход, тъй като истинската ми сила е в клиничните изследвания, практиката и писането, но сега трябва да призная, че страхът ми от конфликти и стеснителността ми имаха съществен принос за това.
Жена ми, тъй като знае, че предпочитам събирания в тесен кръг от четирима или най-много шестима души, намира за доста забавен факта, че станах специалист по групова терапия. В действителност опитът ми като ръководител на групи се оказа терапевтичен не само за моите пациенти, но и за мен самия: благодарение на него започнах да се чувствам много комфортно сред повече хора. Освен това от дълго време почти не изпитвам тревожност пред многобройна публика. Но все пак тези събития протичат винаги според моите условия: не желая да участвам в спонтанни, конфронтационни публични дебати, защото в подобни ситуации съм неспособен да мисля бързо. Едно от предимствата на напредналата възраст е, че публиката сега се отнася към мен с повече уважение: от години, дори десетилетия не се е случвало колега или друг човек от публиката да ме предизвика с въпрос.
Спирам да погледам десетина минути тренировката по тенис в гимназията „Гън“ и се замислям за дните си в тенис отбора на гимназията „Рузвелт“. Бях номер шест в шестчленния отбор, но бях много по-добър от Нелсън, който беше пети номер. Когато играехме един срещу друг обаче, той ме разколебаваше с агресивността и ругатните си и ме изнервяше, прекъсвайки играта в ключови моменти, за да се моли. Треньорът, без да прояви никакво съчувствие към мен, ми казваше да порасна и да се справя сам с този проблем.
Продължавам обиколката с велосипеда и си мисля за множеството адвокати и мениджъри, които идват на терапия при мен – все хора, които живеят от конфликтите, – и се удивявам на тяхната войнственост. Не знам как те са станали такива, нито пък разбирам защо аз до такава степен избягвам конфликтите. Сещам се за хулиганчетата в основното училище, които ме заплашваха с бой след часовете. Спомням си, че в книгите попадах на разкази за бащи, които учеха децата си да се боксират, и копнеех баща ми да е такъв. По онова време евреите никога не се биеха: те бяха винаги битите. С изключение на боксьора Били Кон – изгубих тлъста сума, която бях заложил на него, когато се би с Джо Луис. Чак години по-късно разбрах, че всъщност не бил евреин.
Самоотбраната бе съществен проблем през първите четиринайсет години от живота ми. Кварталът ни не беше безопасен и всяко отдалечаване от къщи криеше риск. Три пъти в седмицата ходех в кино „Силван“, което се намираше току зад ъгъла. Тъй като всяка прожекция се състоеше от два филма, гледах шест филма седмично, обикновено уестърни или документални ленти за Втората световна война. Родителите ми без колебание ме пускаха на кино, защото смятаха, че в кинозалата съм в безопасност. Мога да си представя облекчението им, докато съм бил в библиотеката, на кино или съм четял у дома: поне петнайсет или двайсет часа в седмицата аз не бях изложен на опасности.
Но опасностите винаги дебнеха. Бях на около единайсет години, една съботна вечер работех в магазина и майка ми ме помоли да ѝ купя фунийка сладолед с вкус на кафе от магазина малко по-надолу по улицата. Непосредствено до нашия магазин имаше китайска перачница, до нея имаше бръснарница с пожълтели снимки на прически по прозореца, следваше малка разхвърляна железария, след която беше аптеката, в която, освен лекарства, можеше да си купиш сандвичи или сладолед и да ги изядеш на един тесен плот с осем стола. Взех сладоледа, платих десет цента (едната топка струваше пет цента, но майка ми обичаше да изяжда по две) и на излизане ме наобиколиха четирима бели здравеняци с година или две по-големи от мен. Беше необичайно и рисковано бели момчета да се движат из нашия чернокож квартал и това означаваше неприятности.
– О, за кого е сладоледът? – изръмжа единият – момче с малки, глупави очи, свирепо изражение, къса подстрижка и червена кърпа около врата.
– За майка ми – смотолевих и скришом се огледах за път за бягство.
– За мама? А защо не го опиташ? – каза той, хвана ръката ми и натика фунийката сладолед в лицето ми.
Точно в този момент групичка чернокожи деца, мои приятели, се подадоха иззад ъгъла и тръгнаха по улицата в нашата посока. Те видяха какво се случва и ни окръжиха. Един от тях – Леон, се наведе към мен и ми каза:
– Хей, Ърв, я не му се давай на тоя скапаняк. Можеш да се справиш с него. – После добави шепнешком: – Използвай ъперкъта, който ти показах.
В същия момент чух тежки стъпки и видях баща ми и Уилям, неговия доставчик, да тичат към нас по улицата. Баща ми ме хвана за ръка, издърпа ме и ме отведе обратно в сигурното убежище на магазинчето „Блумингдейл“.
Разбира се, баща ми постъпи правилно. Аз бих направил същото за своя син. Последното, което един баща би желал, е синът му да се озове в центъра на междурасова улична схватка. И въпреки това често си спомням за това си спасение със съжаление. Иска ми се да бях се сбил с онова момче и да бях му показал жалкия си ъперкът. Никога преди това не бях се опълчвал на нападател и онзи момент, когато бях заобиколен от готови да ме защитят приятели, бе идеалната възможност. Противникът ми беше с моя ръст, макар да беше малко по-голям на години, и аз несъмнено бих повишил самочувствието си, разменяйки юмруци с него. Какво толкова можеше да ми се случи? Да ми разкървави носа, да ми посини окото – съвсем нищожна цена, която щях да платя, за да се гордея след това, че съм отстоял себе си.
Знам, че поведенческите модели на възрастните са нещо сложно и никога не се формират в резултат от единствено събитие, и все пак продължавам да вярвам, че безпокойството ми да посрещам открития гняв, склонността ми да избягвам конфронтация, даже по-разгорещени спорове, и неохотата ми да приемам административни длъжности, предполагащи конфронтация и спорове, биха били по-различни, ако баща ми и Уилям онази вечер преди много години не бяха ме дръпнали точно преди сбиването. Но от друга страна, разбирам, че раснех в атмосфера на страх: на прозорците на магазина имаше метални решетки, опасности дебнеха навсякъде, навред се говореше как евреите в Европа са преследвани и избивани. Бягството беше единствената стратегия, на която баща ми ме научи.
Докато описвам този инцидент, в съзнанието ми изплува друга случка: с майка ми отидохме да гледаме филм в „Силван“ и влязохме в салона непосредствено преди началото. Тя много рядко ходеше на кино с мен, особено ако беше събота следобед, но обожаваше Фред Астер и често гледаше неговите филми. Не бях твърде въодушевен, че съм с нея, защото тя нямаше обноски, често се държеше грубо с хората и никога не знаех какво ще се случи. Хващаше ме срам, когато някой приятел ме видеше с нея. В киносалона тя забеляза две свободни места на средния ред и се тръшна на едното. Момчето, което седеше на съседното място, каза:
– Госпожо, мястото е запазено.
– Я го виж ти, важната клечка. Място запазил – отвърна тя на висок глас, за да я чуят всички наоколо, а аз придърпах яката на ризата, за да скрия лицето си.
Точно тогава дойде приятелят, когото момчето очакваше, и двамата, намръщени и мърморейки нещо, се преместиха на друг ред. Малко след като започна филмът, аз скришом ги погледнах, но момчето улови погледа ми, размаха юмрук към мен и по устните му прочетох: „Ще ми паднеш“.
Именно това беше момчето, което размаза сладоледа в лицето ми. Тъй като не можеше да си го върне на майка ми, той трябва да ме беше дебнал дълго време, докато ме хване сам. Сигурно за него е било двойно удоволствие да научи, че сладоледът е за майка ми – с един удар ни беше поразил и двамата!
Всичко това звучи правдоподобно и съставлява една съгласувана история. Колко властен е импулсът ни да оформяме гещалти и да съставяме истории със стройна композиция! Но истина ли е тя? Седемдесет години по-късно аз вече не се надявам да изровя „истинските“ факти, но вероятно силата на чувствата ми в онези моменти, желанието да се бия и вцепенението по някакъв начин са допринесли за свързването им в едно. Истина? Уви, сега не съм сигурен дали това действително беше същото момче и дали събитията са се случили в описаната поредност: струва ми се възможно случката със сладоледа да предшества инцидента в киното.
С напредването на възрастта ми става все по-трудно да си отговарям на подобни въпроси. Опитвам се да възстановя в паметта си моменти от младостта си, но когато направих сверка със сестра ми, братовчедите и приятелите ми, бях шокиран колко различни са техните спомени. В ежедневната си работа, докато помагам на пациентите да си припомнят своя ранен живот, аз все повече се убеждавам колко крехка и менлива е природата на реалността. Автобиографиите – и без съмнение тази не прави изключение – са художествена измислица в далеч по-голяма степен, отколкото ни се иска.
ДЕВЕТА ГЛАВА.
ЧЕРВЕНАТА МАСА
Кабинетът ми представлява студио на петдесетина метра от къщата ни, но двете постройки са обгърнати от толкова много зеленина, че от едната почти не се вижда другата. В него прекарвам по-голямата част от деня, пишейки цялата сутрин и срещайки се с пациенти следобед. Когато ме обземе неспокойствие, излизам навън и започвам да се суетя около бонзаите: подрязвам ги, поливам ги, възхищавам се на изящните им извивки и обмислям въпросите, които да задам на Кристин, специалистка по бонзай и близка приятелка на дъщеря ми, която живее само на пресечка от къщи.
След вечерната ми велосипедна обиколка или разходка с Мерилин ние прекарваме остатъка от вечерта в нашата библиотека: четем, разговаряме или гледаме филм. Помещението е с големи ъглови прозорци, които гледат към вътрешния двор в провинциален стил с градински мебели и голямо джакузи с ламперия от секвоя, обградено от няколко калифорнийски дъба. Стените са покрити с лавици със стотици книги, а самото помещение е обзаведено в непринуден калифорнийски стил: кожен работен стол, канапе с червено-бяла кувертюра. А в единия ъгъл, в остър контраст с всичко останало, е масата в бароков стил с тапициран в червена кожа плот на майка ми заедно с четирите черни стола с извити крака, инкрустирани със злато и в същия стил. На тази маса играя шах и други настолни игри с децата си, също както навремето, преди седемдесет години, в неделните сутрини баща ми играеше шах с мен.
Мерилин не харесва масата – тя не подхожда на нищо в дома ни – и би се радвала да се отърве от нея, но отдавна изостави тази битка. Тя знае, че тази маса означава много за мен, и се съгласи да я оставим в стаята, но завинаги заточена в далечния ъгъл. Масата е свързана с едно от най-значимите събития в живота ми и когато я погледна, се преизпълвам с носталгия, ужас и чувство на освобождение.
Ранният ми живот се дели на два периода: преди и след четиринайсетия ми рожден ден. До четиринайсетгодишна възраст заедно с родителите ми и сестра ми живеехме в малкия мизерен апартамент над бакалията. Входът за него обаче беше не отпред, а зад ъгъла. Имаше вестибюл, където въглищарят редовно стоварваше въглищата, затова държахме вратата отключена.
Когато времето застудееше, нерядко заварвахме по един-двама пияници да спят на пода.
