През 1970-те години идеята за учебника по екзистенциална психотерапия непрестанно „къкреше“ в ума ми, но на този етап все още бе така неопределена и ми се струваше така трудно осъществима, че не бях готов да седна и да пиша. Но един ден ни дойде на гости Алекс Комфърт. Спомням си как двамата седяхме в напълно реконструирания ми кабинет на дървото и разговаряхме. Той ме слушаше съсредоточено, докато му разказвах за онова, което чета, и идеите си за учебника. След около час и половина Алекс ме прекъсна и тържествено обяви:
– Ърв, слушах те внимателно, чух всичко, което ми каза, и с пълна увереност заявявам, че е дошъл моментът да спреш четенето и да започнеш писането.
Точно от това имах нужда! Иначе щях да се люшкам в колебания поне още няколко години. Алекс разбираше от книги – беше издал над петдесет – и неговият авторитетен тон и вярата му в мен ме тласнаха да пренаредя приоритетите си и да започна да пиша. Моментът бе действително идеален, тъй като току-що бях получил покана да прекарам година в научна работа в станфордския Център за съвременни изследвания в областта на поведенческите науки. Макар да продължих да се срещам с неколцина пациенти, през цялата 1977 – 78 академична година пишех почти по цял ден. За жалост не успях да опозная добре никой от трийсетимата други изтъкнати учени, сред които бъдещата председателка на Върховния съд на САЩ – Рут Бейдър Гинсбърг, но пък се сприятелих със социоложката Синтия Епстийн, която до днес ни е семейна приятелка.
Писането така ми вървеше, че завърших книгата след година. Тя започва със случка от един курс по арменска кухня, ръководен от Ефрония Хачатурян, майка на моя добър приятел и колега Херант Хачатурян. Ефрония беше прекрасен готвач, но не владееше добре английски език и обучаваше изцяло посредством демонстрации. Докато приготвяше своите ястия, аз записвах всичките съставки и етапи на приготвяне, но колкото и да се стараех, моите ястия не ставаха вкусни колкото нейните. Със сигурност, мислех си, този проблем си има решение: поставих си за цел да наблюдавам още по-внимателно. В следващия урок следях съсредоточено всяко действие на Ефрония. Тя приготви ястието и го подаде на своята дългогодишна помощница Луси да го постави във фурната. Този път обаче държах под око и Луси и видях нещо необичайно: преди да постави ястието във фурната, тя небрежно си избра няколко подправки и го поръси с по щипка от тях! Абсолютно убеден съм, че именно небрежно поръсените подправки променяха всичко.
Авторът с критика Алфред Казин и професора по право от Станфордския университет Джон Каплан, Център за съвременни изследвания в областта на поведенческите науки, 1978 г.
Използвах този анекдот като встъпление, за да уверя читателите, че екзистенциалната психотерапия не е някакъв нов, езотеричен подход, а винаги е съществувала под формата на важни, но неназовани добавки, които най-опитните терапевти привнасят в работата си.
Във всеки от четирите раздела на книгата – смърт, свобода, изолация и смисъл – аз излагах своите източници и клинични наблюдения, а освен това разкривах философите и писателите, от чиито произведения съм черпил.
От четирите раздела този за смъртта е най-обемистият. В много от научните си статии съм писал за работата със смъртно болни пациенти, но в този текст съм се съсредоточил върху ролята, която съзнанието за смъртността може да изиграе в терапията на физически здравия пациент. Макар да възприемам смъртта като онзи далечен грохот, смущаващ пикника на живота ни, съм на мнение, че една автентична конфронтация със смъртността може да промени начина ни на живот: това би ни помогнало да отредим на баналното подобаващо място и да ни окуражи да живеем така, че да не трупаме съжаления. Толкова философи по един или друг начин са изразили същото, което каза моята терминално болна пациентка: „Колко жалко е, че трябваше да чакам ракът да направи тялото ми на решето, за да се науча как да живея“.
Свободата е основен проблем за много мислители екзистенциалисти. За мен в сърцевината на този проблем е идеята, че тъй като обитаваме вселена без присъщ замисъл, трябва да станем автори на живота, изборите и действията си. Подобна свобода поражда толкова тревожност, че мнозина от нас се предават на богове или диктатори, за да се избавят от бремето ѝ. Ако ние сме, както се е изразил Сартр, „неоспорим автор“ на целия си опит, тогава най-скъпите ни идеи, най-прекрасните ни истини, самата основа на убежденията ни биват подкопани от съзнанието, че всичко във вселената е условно.
Третата тема – изолацията, не касае междуличностната изолация (тоест самотата), а една по-фундаментална изолация. В основата на този раздел е залегнала идеята, че всеки от нас е захвърлен сам в света и трябва да си отиде от него сам. В средновековната пиеса „Всеки човек“ (Everyman) мъж бива посетен от ангела на смъртта, който му съобщава, че времето му на земята е свършило и трябва да поеме към своя последен съд. Човекът моли ангела да му позволи да вземе някого със себе си в това пътуване. Ангелът отвръща: „Вземи, ако има такъв, който е готов да те последва“. До края на пиесата са описани неуспешните опити на главния герой да си намери спътник – братовчед му например се оправдава, че е схванат единият пръст на крака му. В края на тази християнска нравоучителна история спътник на главния герой се съгласява да стане не някой друг човек, а Добри дела. Утеха в умирането може да ни даде единствено знанието, че сме живели добре.
Разглеждайки изолацията, се съсредоточавам основно върху взаимоотношенията терапевт – пациент, желанието ни да се слеем с другиго и страха ни от индивидуацията. С наближаването на смъртта мнозина осъзнават, че когато умрат, с тях ще загине и целият им неповторим, отделен свят – този свят от гледки, звуци и преживявания, който не познава никой друг, дори жизненият им партньор. На осемдесет и пет годишна възраст аз изпитвам все по-остро тази форма на изолация. Когато се замисля за света на детството си – фамилните сбирки в неделя вечер у леля Люба, носещите се от кухнята ухания, печеното говеждо, цимеса, чолента, игрите на монопол, партиите шахмат с баща ми, мирисът на каракуленото палто на майка ми, – ме побиват тръпки, тъй като си давам сметка, че всичко това вече съществува единствено като спомен.
В раздела за четвъртия основен екзистенциален проблем – безсмислието, засягам въпроси като: Защо сме тук? Ако всичко е преходно, какъв смисъл има животът? Каква е целта на живота?
Винаги се вълнувам, когато прочета пасажа, в който Алън Уилис описва как играе с кучето си Монти.
Ако се наведа и взема пръчка, той веднага изтича пред мен. Случило се е чаканото. Той има мисия... Никога не му хрумва да оценя тази мисия. Отдаден е единствено на осъществяването ѝ. Той пробягва или преплува всяко разстояние, прескача или преминава през всяко препятствие, за да стигне до тази пръчка.
И когато я вземе в уста, я носи обратно: защото мисията му не е просто да я вземе, а да я върне. И все пак, докато се връща към мен, той не бърза. Иска да ми я даде и да изпълни задачата, но не иска да приключи с мисията и отново да бъде в състояние на очакване...
Късметлия е, че си има мен, за да му хвърлям пръчката. Аз чакам Бог да хвърли моята. Чакам отдавна. Кой знае кога, ако това въобще се случи, Той отново ще ми обърне внимание и ще ми даде, както аз на Монти, възможност да изпълнявам мисия.
Утешителна е вярата, че Бог е предвидил цел за нас. Нерелигиозните хора ги смущава фактът, че трябва сами да си хвърлят пръчката. Колко ли успокояващо би било да знаеш, че съществува реална, осезаема цел в живота, а не е необходимо да се примиряваш с простото усещане за цел? Идват ми наум думите на Овидий „Има полза от присъствието на богове, тъй че нека вярваме в тяхното съществуване“.
Макар често да мисля за „Екзистенциална психотерапия“ като за учебник за несъществуващ курс, аз никога не съм възнамерявал да създавам нова терапевтична област. Намерението ми беше да повиша осведомеността на всички терапевти по отношение на екзистенциалните проблеми в живота на техните пациенти. През последните години се появиха професионални организации на екзистенциалните терапевти, а през 2015 г. посредством видеоконферентна връзка говорих на многочисления първи международен конгрес на екзистенциалните терапевти в Лондон. Макар да приветствам засиления акцент върху екзистенциалните проблеми в психотерапията, имам известни резерви по отношение на идеята за обособяване на отделна школа. Организаторите на международния конгрес срещнаха огромни трудности в създаването на изчерпателно определение на школата. В края на краищата винаги ще има пациенти, чиято терапевтична работа е съсредоточена най-вече върху междуличностните проблеми, самоуважението, сексуалността или зависимостите, поради което екзистенциалните въпроси може да не са от непосредствено значение за тях. А това дава отражение върху обучението. Рядко минава и седмица без някой студент да ме попита къде може да бъде обучен като екзистенциален психотерапевт. В такива случаи винаги предлагам той първо да се обучи като общ терапевт, да усвои поне няколко различни терапевтични подхода и чак тогава, по време на докторската си програма или работата си под супервайзърство, да усвои специализираната материя на екзистенциалната психотерапия.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА.
ГРУПИТЕ ОТ ХОСПИТАЛИЗИРАНИ ПАЦИЕНТИ И ПАРИЖ
През 1979 г. получих предложение временно да заема длъжността медицински директор на психиатричното отделение на Станфордската болница. По това време системата на стационарната психиатрична помощ навсякъде из страната беше в безпорядък: застрахователните компании бяха намалили покритието на психиатричната хоспитализация, настоявайки пациентите да бъдат възможно най-бързо премествани в по-евтини домове за грижи. Тъй като повечето пациенти престояваха в болницата едва седмица или по-малко, съставът на всяка от групите рядко беше същият в две поредни сесии и срещите бяха хаотични и неефективни. Най-вече поради описаната смутна ситуация духът на персонала беше изключително нисък.
Не бях планирал да се залавям с друг проект, свързан с груповата терапия, но чувствах необходимост да вложа в нещо силите си, да се справя с някакво предизвикателство. Бюрото ми бе разчистено, книгата ми за екзистенциалната психотерапия бе завършена и аз бях готов за ново начинание. Дълбоко убеден в ефикасността на груповия подход и примамен от предизвикателството да създам нов способ за водене на групи от хоспитализирани пациенти, аз се съгласих да изпълнявам предложената длъжност в продължение на две години. Привлякох на работа психиатър от Станфорд, за да се занимава с лекарственото лечение (психофармакологията никога не е била сред силните страни и интересите ми), и се концентрирах главно върху изнамирането на нов подход в груповата терапия, съобразен с непрекъснато променящия се състав на групите в психиатричните отделения. Започнах с посещения на групови сесии във водещи психиатрии из страната. Навсякъде цареше смут: дори най-известните университетски болници не разполагаха с ефективни програми за групова терапия на хоспитализирани пациенти. При такова текучество ръководителите на групите бяха принудени да въвеждат по един или двама нови участници в началото на всяка сесия и да им дадат възможност да разкажат защо са хоспитализирани. Почти неизменно техните разкази – и насърчаваните от терапевта реакции на останалите членове на групата – запълваха цялата среща. Като че ли никой не извличаше особена полза от тези групи. Беше необходима изцяло нова стратегия.
Отделението за остри психиатрични разстройства на Станфордската болница беше с капацитет двайсет души и аз обособих две групи – високофункционална и нискофункционална, – всяка от които се състоеше от шест до осем пациенти (новоприетите с остри състояния бяха твърде объркани, за да участват в която и да е група през първите няколко дни). След известно експериментиране в крайна сметка разработих приложим способ. Предвид текучеството, изцяло изоставих идеята за приемствеността между сесиите и базирах работата на един нов принцип: животът на всяка група щеше да е с продължителност една сесия, а задачата на водещия щеше да е да направи тази една среща възможно най-ефективна и плодоносна. Планът за работа във високофункционалната група щеше да се състои от четири фази:
1. Всеки пациент поред формулира цел – конкретизира някой междуличностен проблем, върху който желае да работи по време на сесията. (Тази фаза поглъщаше почти една трета от времето.)
2. Остатъкът от сесията преминаваше в работа по реализирането на целите на пациентите.
3. След края на груповата сесия наблюдаващите (студенти по медицина, психология или консултиране, специализанти по психиатрия и медицински сестри, които следяха срещите през двупосочно огледало) влизаха в залата и обсъждаха видяното, докато пациентите ги слушаха, насядали на столове, разположени в кръг около тях.
4. И накрая, през последните десет минути участниците в групата изразяваха реакциите си към дискусията на наблюдаващите.
Първата стъпка – формулирането на цел, беше най-трудна и за пациентите, и за терапевтите. Тази цел, съгласно разработения от мен метод, не трябваше да касае причините за хоспитализиране – например плашещите гласове, които пациентите чуваха, страничните ефекти от антипсихотичните лекарства или травматично събитие в живота им. Тя трябваше да е насочена към някакъв проблем в техните взаимоотношения с другите – например „Самотен съм. Имам нужда от приятели, но никой не желае да се сближи с мен“, „Когато се открия, срещам присмех“ или „Имам чувството, че хората ме смятат за отблъскващ и досаден, и искам да разбера дали това наистина е така“.
Следващата стъпка на терапевта щеше да е трансформирането на тази цел в задача, по която да се работи тук и сега. Когато участник в групата каже „Самотен съм...“, терапевтът би могъл да го попита: „Можеш ли да уточниш защо се чувстваш самотен в тази група?“, „С кого от присъстващите тук би желал да се сближиш?“ или да му предложи: „Нека опитаме да разберем с какво самият ти допринасяш за самотата си в тази група днес“.
Терапевтът трябва да е много активен, но всичко върви добре, членовете на групата си помагат един на друг в подобряването на междуличностното си поведение и резултатите са чувствително по-добри, отколкото, ако работата е фокусирана върху причините за хоспитализация.
Опитвах се да осигуря на наблюдаващите активна роля в терапевтичната сесия и приносът им беше благотворен. При проучване, което проведох, пациентите оцениха последните двайсет минути от срещата (дискусията с наблюдателите) като най-важната част! Някои пациенти дори имаха навика да надничат в стаята за наблюдение преди началото на сесията и ако в този ден нямаше наблюдаващи, не участваха в груповия разговор с особена охота. Подобна реакция наблюдавах и в групите ми от пациенти на амбулаторно лечение. Ако участниците в групите могат да видят наблюдаващите и да получат обратна информация от тях, терапевтичната работа се улеснява.
За ежедневната среща на нискофункционалната група разработих модел, който включваше серия безопасни, структурирани упражнения за себеразкриване, емпатия, усвояване на социални умения и идентифициране на желани личностни промени.
И накрая, за да се справя с понижения дух на персонала, аз сформирах ежеседмична група за работа върху процеса – тоест група, в която персоналът (в това число медицинският директор и главната сестра) обсъждаше взаимоотношенията си един с друг. Много е трудно да се води подобна група, но в крайна сметка тя става безценно средство за уталожване на напрежението между медицинските работници.
След като водих групи от пациенти на стационарно лечение всекидневно в продължение на две години, аз реших да си взема творчески отпуск (членовете на катедрите в Станфордския университет имат възможност на всеки шест години да излизат в творчески отпуск с продължителност шест или дванайсет месеца, като в първия случай получават пълна заплата, а във втория – половин), за да опиша в книга новоразработения си подход в груповата терапия с хоспитализирани пациенти. Първоначалното ми намерение бе да отида отново в Лондон, но Мерилин настоя този път да отидем в Париж. И така през лятото на 1981 г. ние заминахме за Франция заедно с дванайсетгодишния ни син Бен. (По това време дъщеря ни Ийв учеше в медицинско училище, Рийд беше завършил Станфордския колеж, а Виктор учеше в колежа „Оберлин“.)
Пътуването си започнахме с посещение на нашите добри приятели Стина и Херант Хачатурян в дома им на един остров близо до финландския бряг. Няколко години Херант беше член на катедрата по психиатрия на Станфордския университет, но поради отличните си административни умения бе определен за университетски омбудсман и академичен наставник. Имаше дар слово и курсът му върху човешката сексуалност стана легендарен, най-посещаваният в историята на Станфордския университет. Жена му Стина, журналистка, преводачка и писателка, имаше общи интереси с Мерилин, а дъщеря им Нина завърза доживотно приятелство с Бен.
Островът беше приказно убежище, обраснало с борове и изобилстващо с боровинки, обградено от страховит океан, и докато бяхме там, Херант ме убеди да направя шоковия скок от сауната в ледените води на Северно море – но само веднъж. От Финландия взехме нощния ферибот до Копенхаген. Обикновено е достатъчно само да погледна снимка на лодка, за да ми прилошее, но с помощта на малка доза марихуана стигнах безпроблемно до Копенхаген, където проведох еднодневен семинар за датски терапевти. Разгледахме и някои от местните забележителности, посетихме гробовете на Сьорен Киркегор и Ханс Кристиан Андерсен, погребани близо един до друг в гробището Асистенс.
В Париж се настанихме в апартамент на петия етаж в сграда без асансьор на улица „Сен Андре дез Ар“, на три пресечки от река Сена в 5-и район. С помощта на Мерилин се сдобих с кабинет на две пресечки от улица „Муфтар“, предназначен от френското правителство за чуждестранни учени.
Престоят ни в Париж беше чудесен. Всяка сутрин, преди да вземе метрото до училището „Екол Интернасионал Биланг“, синът ни Бен слизаше до улицата да купи кроасани и вестник „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и отново се качваше до петия етаж да ни ги донесе. Мерилин работеше по нова книга – „Майчинство, смърт и литературата на лудостта“, в жанра на литературно-психологическата критика. Аз се запознах с много от нейните френски приятели, които неведнъж ни канеха на вечеря, но общуването с тях ми беше трудно: малко от тях говореха английски език и въпреки че усилено изучавах френски с частен учител, не напредвах кой знае колко. Затова на социалните събирания обикновено се чувствах като селския идиот.
В гимназията и колежа бях учил немски език и вероятно поради сходството му с идиш, който говореха родителите ми, с него се справях прилично. Но ритъмът и интонациите във френския език ме объркваха. Може би това е свързано с неспособността ми да запомням и възпроизвеждам мелодии. Този лош езиков ген трябва да дължа на майка ми, която имаше значителни проблеми с английския език. Но френската храна! С особено нетърпение очаквах сутрешните кроасани и следобедните закуски в 17 часа. Нашата уличка представляваше оживена пешеходна търговска алея със сергии, на които се продаваха неземно сладки ягоди, и гурме магазини, където можеше да си купиш пастет от птичи дроб на резени и заешки терин. От сладкарниците и хлебарниците Мерилин и аз си купувахме tarte aux fraises des bois24, а Бен – pain au chocolat25.
Въпреки че не разбирах френски език достатъчно, за да отида с Мерилин на театър, аз я придружих на няколко концерта – слушахме един паметен контратенор в църквата Сен Шапел и една вълнуваща оперета на Офенбах в театър „Шатле“, но най-много от всичко обичах да посещавам музеите. Как бе възможно да не харесам картините с водни лилии на Моне, особено след като с Бен и Мерилин отидохме с влак до провинциалния дом на Моне в Живерни и видяхме прочутия мост в японски стил над езерото с водните лилии. Разхождах се из Лувъра, задържайки се най-дълго в залите с артефакти от Древен Египет и Персия и внушителния фриз от гланцирани тухли, на който са изобразени лъвове.
По време на този незабравим престой в Париж аз написах „Групова психотерапия за хоспитализирани пациенти“26. Завърших я за шест месеца – далеч, далеч по-бързо, отколкото всяка друга своя книга. Освен това тя е единствената книга, която издиктувах. Ръководството на Станфорд бе достатъчно щедро, за да изпрати на университетски разноски секретарката ми Беа Мичъл с нас в Париж и аз всяка сутрин ѝ диктувах две или три страници. В следобедите редактирах, прередактирах и обмислях как да продължа на следващия ден. С Беа бяхме добри приятели и всеки ден заедно изминавахме двете пресечки до улица „Муфтар“, за да обядваме в някой от многобройните гръцки ресторанти.
„Групова психотерапия за хоспитализирани пациенти“ бе издадена през 1983 г. от „Бейсик Букс“ и повлия върху приложението на груповата терапия в много отделения за стационарно лечение. Освен това ефикасността на този подход бе доказана с множество емпирични изследвания, но аз така и не се върнах към работата с хоспитализирани пациенти, тъй като отново се заех да обогатявам знанията си в сферата на екзистенциалната философия.
Реших да разширя философското си образование, като опозная по-добре източната мъдрост, за която не знаех почти нищо и не бях засегнал дори бегло в „Екзистенциална психотерапия“. Преди да заминем за Париж, бях започнал да чета в тази област и даже бях споделил за своя интерес на някои учени в Станфорд, сред които и един мой специализант – Джеймс Тензъл, който беше участвал в ритрийти, ръководени от един известен будистки учител – С. Н. Гоенка, в неговия ашрам „Дхамма Гири“ в Игатпури, Индия. Всички специалисти, с които се консултирах, ме убеждаваха, че четенето няма да ми е достатъчно и че е важно да започна медитативна практика. И така, през декември аз се сбогувах с Париж, Мерилин и Бен – които щяха да останат в града още месец – и заминах за Индия, за да посетя Гоенка.
ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА.
ПЪТУВАНЕ ДО ИНДИЯ
Това пътуване беше наситено с преживявания и дори сега, трийсет и пет години по-късно, помня много подробности от него. А понеже напоследък все повече се интересувам от различните медитативни практики и уважението ми към тях все повече нараства, събитията от това пътуване започнаха да придобиват сякаш свръхестествена яснота в паметта ми.
Самолетът се приземява в Бомбай, сега Мумбай, по време на ежегодния фестивал Чатурхи, когато огромни тълпи почитат огромни статуи на бога със слонска глава Ганеша. Отдавна не съм пътувал сам и съм развълнуван от срещата с този нов свят и новото си приключение. На следващия ден поемам на двучасово пътуване с влак от Мумбай до Игатпури. В едно купе съм с три красиви сестри индийки, облечени в сарита с яркожълт и пурпурен цвят.
Най-красивата от трите седи на мястото до мен и аз вдъхвам опияняващото ѝ ухание на канела и кардамон. Другите две седят срещу мен. Час по час крадешком поглеждам спътничките си – красотата им спира дъха ми, – но през повечето време се наслаждавам на удивителните гледки през прозореца. Линията следва извивките на реката, в която са нагазили тълпи от хора – те пеят и потапят малки статуи на Ганеша във водите ѝ, а мнозина държат и жълти сфери от папиемаше. Посочвам навън и заговарям жената до мен:
– Извинете, бихте ли ми казали какво става там? Какви са тези напеви?
Тя се обръща към мен, поглежда ме право в очите и ми отговаря на съвършен английски език с индийски акцент:
– Казват „Обични, Канапати, върни се отново догодина“.
– Канапати? – питам.
Другите две жени изхихикват.
Моята спътничка отговаря:
– Езикът и обичаите ни са доста объркващи, знам. Но вероятно вие знаете по-разпространеното име на този бог – Ганеша.
– Благодаря. А мога ли да ви попитам защо го потапят в реката?
– Ритуалът ни предава знанието за космическия закон: форма и безформеност се редуват безкрайно. Статуите на Ганеша са направени от глина и във водата те се разтварят до безформеност. Тялото се разпада, но богът, който го обитава, е вечен.
– Колко интересно. Благодаря. И един последен въпрос: защо хората държат онези жълти хартиени сфери?
При този въпрос и трите жени изхихикват.
– Сферите символизират Луната. Има една стара легенда, в която Ганеша изял твърде много ладу...
– Ладу?
– Ладу е наш традиционен сладкиш, пържена тестена топка с кардамонов сироп. Ганеша много обичал ладу и една вечер изял толкова много, че паднал и стомахът му се пръснал. Луната, единственият свидетел на тази случка, много се смяла. Вбесен, Ганеша прогонил Луната от Вселената. Но много скоро на всички, дори на боговете, им станало толкова мъчно за Луната, че избрали сред себе си пратеници, които да помолят Шива, бащата на Ганеша, да го умилостиви. Дори Луната поискала прошка от Ганеша, който се смилил и смекчил наказанието ѝ: от този момент нататък тя трябвало да е невидима само един ден от месеца, а в останалите дни – и да е отчасти видима.
– Благодаря – отвърнах. – Очарователна история. Колко е забавен този бог със слонска глава!
Спътницата ми се замисля за кратко и добавя:
– Моля, нека онова, което чухте, не ви кара да подценявате сериозността на религията. Много са интересни отличителните черти във външността на Ганеша – всяка от тях означава нещо.
Тя измъква изпод дрехата си украшение с фигурка на Ганеша, сваля го от шията си и го вдига пред погледа ми:
– Разгледайте внимателно Ганеша. Всяка негова характерна особеност предава важно послание. Голямата глава ни казва да мислим за важните неща, големите уши – да слушаме добре, малките очи – да се съсредоточаваме. О, и още нещо, малката уста ни казва да говорим по-малко, което ме кара да се запитам дали не се разговорих прекалено.
– Ни най-малко. – Тя е толкова красива, че на моменти трудно следя мисълта ѝ, но разбира се, не ѝ го казвам. – Моля, продължете. Кажете ми защо има само един бивник?
– За да ни напомня да се придържаме към доброто и да обръщаме гръб на злото.
– А какво държи? Прилича на брадва.
– Да, тя означава, че трябва да пресичаме своите привързаности.
– Това много ми напомня за будизма – отбелязвам.
– Не бива да забравяме, че Буда е роден от великия океан на Шива.
– И един последен въпрос. Мишката под крака му? Присъства във всяка статуя.
– О, това е най-интересният атрибут – отвръща тя. Очите ѝ ме потапят в транс, чувствам се така, сякаш се разтварям в погледа ѝ. – Мишката символизира „желанието“. Ганеша учи, че трябва да държим желанието под контрол.
Внезапно се разнася скърцане на спирачки и влакът забавя ход. Моята спътница, чието име така и не съм узнал, казва:
– Ах, наближаваме Игатпури и трябва да се приготвя за слизане. Със сестрите ми ще участваме в ритрийт за практикуване на Випасана медитация там.
– И аз ще участвам в този ритрийт. Много ми хареса да си говорим. Бихме могли да продължим разговора си в ашрама – по обяд или следобед?
Тя кима:
– Уви, разговори няма да има...
– Объркан съм. Казвате не, но кимате, все едно се съгласявате.
– Да, да, нашето кимане винаги обърква американците. Когато кимаме нагоре и надолу, имаме предвид „не“, а когато завъртаме глава наляво и надясно, имаме предвид „да“. Знам, че при вас е обратно.
– Значи, имате предвид „не“, но защо? Защо няма да има разговори?
– По време на ритрийта е забранено да се говори. Благородното мълчание е правило, закон по време на Випасана ритрийта – никаква реч в следващите единайсет дни. Забранено е и това.
– Тя посочва книгата в скута ми. – Не бива да се разсейваме от изпълнението на задачата си.
– Е, в такъв случай довиждане – казвам аз и добавям с надежда: – Може би ще разговаряме отново във влака на връщане.
– Не, приятелю, не трябва да мислим за това. Гоенка учи, че трябва да живеем единствено в настоящето. Спомените за миналото и копнежите за бъдещето пораждат единствено безпокойство.
Често си мисля за нейните думи на раздяла: „Спомените за миналото и копнежите за бъдещето пораждат единствено безпокойство“. В тези думи има много истина, но колко би ни коствало това. Аз не съм готов да плащам толкова висока цена.
В Игатпури изминах пеш краткото разстояние до центъра за медитация, където се регистрирах и бях приканен да направя дарение за ашрама. Поинтересувах се каква е средната такса, която плащат участниците в ритрийтите, и научих, че повечето от тях са бедни и не плащат нищо. Дарих двеста долара, смятайки, че това е скромна сума за десетдневен ритрийт с включени стая и храна. Въпреки това служителите на регистрацията изглеждаха впечатлени от щедростта ми и всичките поклатиха глава одобрително. Огледах се и забелязах, с известно безпокойство, че от около двестата участници, които се регистрираха за ритрийта, аз бях единственият западняк!
Един служител в ашрама постави всичките ми книги в шкафче на рецепцията и ме отведе в спалното помещение. Вероятно защото бях направил значително дарение, бях настанен в стая с още само четирима души. Поздравихме се мълчаливо. Единият беше сляп и три-четири пъти погрешка се опита да легне на моята постелка и трябваше да го отвеждам до неговата. В продължение на всичките десет дни никой не говореше. Само Гоенка и от време на време неговият помощник.
Чак когато погледнах разписанието, започнах да си давам сметка за сериозността на онова, което ме очакваше. Денят започваше в пет часа сутринта с лека закуска, следвана от обучение по медитация, напеви и лекции през целия ден. Единственото истинско хранене за деня беше вегетариански обяд, но много скоро загубих апетит и почти престанах да мисля за храна – обичайно явление за ритрийта, както установих.
След закуска се събрахме в голямата зала, където имаше нисък подиум за Гоенка. Подът беше застлан с рогозки и разбира се, липсваше каквато и да е мебелировка. Двестата участници седяха в поза „лотос“ и мълчаливо очакваха появата на Гоенка. След няколкоминутна тишина четирима помощници съпроводиха Гоенка до подиума. Той бе внушителен, хубав мъж с бронзов загар, облечен в бели дрехи. Започна урока си с напеви от древен будистки текст на пали – мъртъв индоевропейски език, с който си служи будисткият клон Теравада. Гоенка щеше да прави това всяка сутрин, пеейки с необикновено плътния си баритонов глас, който сякаш проникваше в мен. Каквото и да ме очакваше, аз знаех, че насладата от пеенето на Гоенка всяка сутрин щеше да осмисли всичките трудности по време на моето пътуване. В края на ритрийта аз си купих няколко диска с негови записи и години наред след това ги слушах всяка вечер, излегнат в топлата вана.
Първото, за което се сещам, когато си задам въпроса защо неговите напеви ми въздействаха така, е гласът на баща ми, който припява на леещите се от грамофона еврейски песни. После ми идва наум, че напевите на Гоенка много ми напомнят напевите на канторите в синагогата. В юношеството ми се искаше възможно най-бързо да избягам от синагогата, но сега си спомням, че изпитвах известна наслада от мелодичния глас на кантора. Предполагам, някъде дълбоко в мен има една част, която копнее по мистичното, копнее за облекчение на болката от изолацията посредством ритуала и авторитета. Смятам, че са малцина онези, в които този копнеж липсва. Виждал съм, така да се каже, царя гол, не една високопоставена личност ми е доверявала тайните си, и знам, че никой не е имунизиран срещу отчаянието и копнежа по лоното на божественото.
През първите няколко дни Гоенка ни учеше как да се съсредоточим върху дишането си, как да усещаме хладината на въздуха при вдишване и топлината на издишания въздух, който е бил в дробовете. Още в първия ден обаче само след няколко часа седенето в поза „лотос“ се превърна в сериозен проблем за мен. Никога не ми е било удобно да седя на пода и коленете и гърбът започнаха да ме болят. През обедното прекъсване уведомих за проблема си един от помощниците на Гоенка (въпреки забраната да разговаряме един с друг, в наистина спешни случаи беше позволено да разговаряме с някой от помощниците). Той ме погледна удивено и на глас се запита какво ли бях извършил в предишния си живот, за да е гърбът ми така неуслужлив сега. Все пак ми предложи прост дървен стол и през останалата част от ритрийта аз бях единственият на стол сред всичките двеста участници, седящи спокойно в поза „лотос“. Коментарът на помощника относно предишните ми животи беше между другото единственото загатване за свръхестественото, което чух през целия ритрийт. Наличието на строга дисциплина бе почти неосезаемо до една вечер, когато някой шумно изпусна газове.
Няколко души се изсмяха високо и скоро осем или десет души бяха обзети от пристъп на смях, който продължи няколко минути. Гоенка побърза да приключи беседата си и на следващата сутрин забелязах, че публиката му беше намаляла: нямаше ги онези, които се бяха смели вечерта, без съмнение изгонени.
На третия ден Гоенка започна официално да преподава медитацията Випасана, инструктирайки ни да се съсредоточаваме върху темето си, докато там се появи някакво усещане, може би сърбеж или потрепване, след което да пренасочим вниманието си надолу към лицето, в очакване някое усещане там да ни даде сигнал да преминем към шията, а после към раменете и така нататък, докато стигнем ходилата, през цялото време осъзнавайки своето дишане и своето непостоянство. Цялото ни по-нататъшно обучение беше съсредоточено единствено върху усвояването на тази Випасана техника, която, както Гоенка неведнъж ни напомняше, била начинът, по който самият Буда медитирал.
В добавка към обучението и напевите, Гоенка ни изнесе няколко мотивационни лекции, които, с малки изключения, ме разочароваха. Той ни уверяваше, че сега бяхме богати, тъй като разполагаме с техника, която ни позволява да използваме времето си по-смислено. Например, чакайки на автобусната спирка, можехме да медитираме по метода Випасана и да прочистим ума си така, както градинарят премахва плевелите от градината. По този начин, подчертаваше той, ние имаме преимущество пред останалите, които чакат на спирката и просто си губят времето. Последната идея – че Випасана дава на практикуващия предимство пред останалите – беше за мен недостойна и хвърляше сянка върху духовното обаяние на Гоенка.
След няколко дни непрекъснато обучение аз имах озарение, което коренно промени същността на заниманията ми с Випасана. Аз започнах да „обхождам“ тялото си. Започнах да се чувствам така, сякаш върху главата ми изливат мед, който бавно се стича надолу и ме обгръща изцяло. Усещането беше приятно, тялото ми сякаш жужеше или трептеше, и именно тогава ме осени внезапното прозрение: сега вече напълно разбирах защо толкова много практикуващи желаеха да остават в това състояние седмици, даже години. В него липсваше тревогата, липсваше страхът, липсваше чувството за Аз или обособеност, имаше го единствено небесното жужене и топлината, която се разлива по тялото.
Уви, това прекрасно неземно състояние продължи само ден и половина и повече не успях да вляза в него. Боя се, че ако трябва да дам сам на себе си оценка по Випасана медитация, тя би била Слаб. За капак на всичко, и сънят ми съвсем се развали – рядко спях повече от четири-пет часа на денонощие. Това се дължеше поравно на интензивната медитация, опитите на слепия ми съквартирант да се настани в моето легло и обиколките на нощните пазачи, които по цяла нощ силно надуваха полицейски свирки, за да държат крадците далеч. Времето минаваше изключително бавно, а аз все повече се отегчавах. И тъй като нямах кой знае какъв избор, често перях дрехите си, независимо дали имаше нужда, и час по час проверявах дали са изсъхнали.
От време на време виждах отдалеч моята красива спътничка, но разбира се, не можех да я заговоря. Често обаче, сигурен съм, тя се взираше дълбоко в очите ми. Въпреки предупреждението ѝ, че мислите за бъдещето будят безпокойство, аз неведнъж фантазирах как след ритрийта отново я срещам във влака, този път без сестрите ѝ. Полагах всички усилия да прогоня тази сладка фантазия – без съмнение такива фантазии са препятствия по пътя към покоя.
Но най-зле от всичко понасях забраната на книгите. Рядко минава и ден, без да прочета глава или две от някой роман, а сега се бях разделил с всичките си четива още при регистрацията. Бях нервен като наркоман в абстиненция. Веднъж намерих смачкан празен лист в раницата си и реших за развлечение да нахвърлям на него сюжет за разказ. Замислих се върху думите на моята спътница от влака: „Спомените за миналото и копнежите за бъдещето пораждат единствено безпокойство“. И с молив в ръка започнах да размишлявам върху катастрофалните последствия, до които би могла да доведе тази мисъл. Представих си как Шекспир, възприел тази сентенция, се отказва да напише „Крал Лир“. Не само крал Лир, всичките ярки литературни герои щяха да останат неродени. Да, култът към спокойствието на ума носи утеха, но на каква цена, на каква цена!
След ритрийта взех влака обратно до Мумбай и повече не видях трите индийски сестри. Преди да напусна Индия, исках да посетя Варанаси, духовната столица на страната, но пътят ми минаваше през Калкута, където бях потресен, както никога преди, от дълбината на човешкото нещастие. Таксито, с което пътувах от летището към града, мина покрай безкрайни редици бедняшки колиби, във всяка от които очевидно имаше печка на въглища, тъй като през комините си бълваха черен пушек, които дразнеше гърлото и насъбрал се, вече затъмняваше слънцето в два часа следобед. Мършави просяци, слепци, прокажени и изпосталели деца с ококорени очи ме посрещаха всеки път на излизане от хотела. Прокажените ме преследваха в продължение на няколко пресечки, заплашвайки да ме допрат с откритите си рани, ако не им дам пари. Винаги излизах с джобове, пълни с монети, но нищетата бе неутолима. Опитвах да прилагам Випасана техниките, които току-що бях научил, но така и не успявах да постигна спокойствие. Кратката ми медитативна практика като че ли не можеше да ми помогне срещу реалното безпокойство.
След три дни в Калкута се качих на влак и пристигнах в свещения град Варанаси късно вечерта. Бях единственият турист на безлюдната гара. След час мина един местен с велосипедна рикша и се споразумяхме, след оживен пазарлък, да ме откара до вътрешността на града и да ми помогне да си намеря хотел. Но тъй като отвсякъде се бяха стекли многобройни будистки поклонници, почти не бяха останали свободни легла. В крайна сметка, след два часа търсене, си запазих стаичка в един тибетски манастир, където ми бе удобно, но доста шумно. Почти не спах заради високите и радостни тантрически напеви, продължили през цялата нощ. В следващите дни посещавах семинари, уроци по йога и медитация в различни манастири. Въпреки че в медитацията никак не ме биваше, семинарите и лекциите ми бяха много интересни – дори за миг не ме обзе съмнение, че в будистката традиция се съдържаше огромна мъдрост. Но и не ми мина през ума да се запиша в друг курс по медитация. По това време тя ми се струваше твърде солипсистично занимание – имах свой живот, който ме очакваше другаде: съпруга и семейство, които обичах много, работа и собствен начин да служа на другите.
Плавах с лодка по Ганг, наблюдавах ежедневните кремации по речния бряг, шайките маймуни по дърветата и покривите и изследвах околностите с водач, един колежанин с мотоциклет. След това отидох до Сарнат, където има множество почитани от будистите обекти, например Еленовия парк, където Буда произнесъл първата си проповед пред последователите, и дървото Бодхи, отгледано от клонка на истинското дърво, под което Буда постигнал просветление.
Когато отидох на гарата, за да си купя билет обратно до Калкута, откъдето трябваше да се кача на полет за Съединените щати с прекачване в Тайланд, продавачът на касата ме осведоми, че билети няма за няколко дни напред. Бях озадачен, тъй като гарата изглеждаше сравнително пуста. Върнах се в хотела и помолих за помощ управителя. С усмивка той ми обясни, че решението на този проблем е съвсем просто и че имам още да уча за порядките в Индия. После дойде с мен до гарата и там ми поиска петдоларова банкнота, която подаде на продавача на гишето и той моментално ми даде билет. Когато се качих на влака, забелязах, че съм единственият пътник в целия второкласен вагон.
От Калкута отлетях за Тайланд, където направих обиколка из плаващите пазари и будистките светилища и имах интересен разговор на чай с един будистки учен, с когото си бях уговорил среща посредством мой приятел у дома. Вечерта приятел на братовчед ми Джей ме изведе на обиколка по светските места из града. В един ресторант за морска храна сервитьорът, вместо да ни даде меню, ни отведе до езерото, обкръжаващо ресторанта, за да си изберем риба. След като хвана избраните от нас риби с дълго кепче, ни отведе до голям кош с пресни зеленчуци, където аз си избрах гарнитура. Опитах се възможно най-ясно, с единствената фраза, която знаех на тайски език, да инструктирам сервитьора в храната ми да не се слагат люти подправки, но трябва да съм я произнесъл грешно, защото тя предизвика в него такъв бурен смях, че другите сервитьори дойдоха, за да се присъединят към веселбата. След вечерята моят гид ме заведе в салон за масаж „цяло тяло“. Една асистентка ме въведе в стая, където ме помоли да се съблека и да взема душ, след което от главата до петите ме покри с масажно масло. Тогава влезе масажистката, изключително красива гола жена, и започна да ме масажира. Само след броени минути осъзнах, че тук с „цяло тяло“ се имаше предвид друго – тази жена масажираше не цялото ми тяло, а с цялото си тяло. В края на масажа тя се усмихна, поклони се и ме попита по най-деликатен начин: „Бихте ли желали и нещо друго?“.
От Банкок с автобус отидох до Чианг Май, където наблюдавах обезлесяване с помощта на слонове. Запознах се с един австриец, турист като мен, и заедно наехме водач, който с кану ни откара нагоре по течението на река Мае Кок. Спряхме в едно селце, където се присъединихме към мъжете, които, седнали в кръг, пушеха опиум, докато жените, разбира се, вършеха цялата работа. За първи и последен път пробвах опиум и преживяването не беше нещо поразително: просто ме обзе приятно, отпуснато състояние, което продължи няколко часа. Продължихме към Чианг Рей, минавайки покрай множество приказни островърхи храмове, които сякаш всеки миг щяха да излетят. В Чианг Рей се разходих по моста, свързващ Тайланд с Бирма. После се качих на полет до остров Пукет, където няколко дни се разхождах по плажовете и се гмурках, след което отпътувах към Калифорния.
Въпреки че пътешествието много ми хареса, в крайна сметка платих висока цена за него. Скоро след като се завърнах у дома, развих странно заболяване и в продължение на няколко седмици страдах от умора, главоболие, световъртеж и липса на апетит. Авторитетите в Станфордската болница бяха единодушни, че съм прихванал някаква тропическа болест, но никой не можеше да каже точно каква. Няколко месеца по-късно отбелязахме възстановяването ми с кратка ваканция на един от Карибските острови, където бяхме наели бунгало за две седмици. В един от първите дни легнах да подремна на канапето и се събудих нахапан от насекоми. На следващия ден се чувствах по-зле, отколкото след завръщането си от Индия. Прибрахме се и лекарите в Станфордската болница седмици наред ме изследваха за денга и други тропически болести. Въпреки че използваха всички възможни тестове от съвременната диагностична медицина, те така и не разбудиха загадката на моето заболяване.
Боледувах в продължение на около шестнайсет месеца, през които силите ми едва стигаха, за да се добера до Станфорд всеки ден, при това с много почивки. Една от близките приятелки на Мерилин по-късно ѝ споделила, че много познати смятали, че съм претърпял инсулт. Накрая аз взех решение да възстановя тялото си: започнах да посещавам фитнес залата и се заставях да тренирам ежедневно. Независимо колко зле се чувствах, поддържах тренировъчния си режим, докато в крайна сметка възвърнах здравето си. Спомням си колко често дванайсетгодишния по това време Бен влизаше в спалнята и мълчаливо сядаше на леглото до мен. В онези две години много ми липсваше играта на тенис с него, искаше ми се да бях го научил да играе шахмат и да караме велосипеди, макар той да твърди, че сме играли табла и сме чели на глас „Хрониките на Томас Ковенант Неверника“ от Стивън Доналдсън27.
От онзи момент насетне чувствам дълбока емпатия към пациентите, страдащи от загадъчни недиагностицируеми заболявания, като Синдром на хроничната умора или фибромиалгия. Това беше една мрачна глава в моя живот и почти всичките ми спомени от онези дни са избледнели, но също така зная, че това беше най-сериозната проверка на издръжливостта ми.
Макар да не медитирах отново много години след това, аз започнах да обръщам все повече внимание на тази практика отчасти защото познавам много хора, които чрез нея са намерили облекчение от страданието и са направили живота си по-състрадателен. В изминалите три години прочетох повече за медитацията, разговарях с практикуващи я колеги и самият експериментирах с различни подходи. Често вечер, когато се почувствам неспокоен, си пускам някой от безчетните записи с медитативна музика за сън в интернет и обикновено заспивам преди края му.
Пътешествието до Индия беше моето първо задълбочено запознаване с азиатската култура. И нямаше да е последното.
ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА.
ЯПОНИЯ, КИТАЙ, БАЛИ И ПАЛАЧ НА ЛЮБОВТА
Докато се регистрирах в хотела си в Токио през пролетта на 1987 г., неочаквано срещнах англоговорещия психолог, на когото японските ми домакини бяха осигурили самолетен билет от Ню Йорк, за да превежда. Той беше настанен в съседната на моята стая и щеше да бъде на разположение по всяко време през седмицата, докато трае моята консултация.
– Бихте ли ми казали какво точно ще правя? – попитах.
– Програмният директор на болницата „Хасегава“ не ми каза нищо конкретно за разписанието ви тази седмица.
– Защо ли? Попитах и тях, но не ми отговориха: сякаш целенасочено ме държат в неведение.
Той просто ме погледна и вдигна рамене.
На следващата сутрин, когато двамата отидохме в болницата „Хасегава“, във фоайето с огромен букет цветя топло ме посрещнаха голяма група психиатри и администратори. Те казаха, че първата ми сутрин при тях е специален случай: целият болничен персонал щял да присъства на срещата, на която ще коментирам сесия на група от хоспитализирани пациенти. После ме отведоха в зала с около четиристотин места. Тъй като бях коментирал групови сесии безброй пъти, почувствах се спокоен и се отпуснах в стола си, очаквайки да пуснат избрания видеозапис на групова сесия. Но какво беше слисването ми, когато разбрах, че персоналът бе подготвил сложна драматизация на групова среща. Бяха записали сесия, проведена в едно от болничните отделения предишния месец, след което бяха транскрибирали разговора, разпределили бяха ролите на членове от персонала и очевидно бяха репетирали многократно пиесата. Драматизацията беше изпипана, но, уви, представяше една от най-ужасните групови срещи, на които съм бил свидетел. Водещите обикаляха зад участниците, раздаваха съвети и възлагаха на всекиго поред всевъзможни упражнения. Нито веднъж член на групата не заговори на друг – по мое мнение отличен пример как не трябва да се води групова терапия. Ако просто беше пуснат запис на действителната сесия, нямаше да ми е трудно да го спирам на пауза и да очертавам алтернативните Подходи. Но как можех да спра една старателно режисирана възстановка, навярно репетирана безброй часове? Това щеше да е ужасно оскърбление. Затова аз съсредоточено изгледах цялото представление (докато преводачът шепнеше в ухото ми). И едва впоследствие, докато коментирах видяното, тактично, много тактично, предложих някои междуличностно ориентирани техники.
Без да щадя сили, аз предавах знанията си през тази седмица в Токио, но така и не се почувствах полезен. По време на престоя си там осъзнах, че има нещо дълбоко вкоренено в японската култура, което е в противоречие със западната психотерапия, и особено груповата терапия: и това бе срамът от себеразкриването и споделянето на семейните тайни. Предложих да се сформира група от терапевти за работа върху процеса и да ръководя няколко нейни сесии, но идеята ми беше отхвърлена и ако трябва да съм честен, изпитах облекчение. Мисля, че бих срещнал мощна мълчалива съпротива, която не би позволила почти никакъв напредък. На всичките презентации, които изнесох, публиката се отнасяше към мен с почит и внимание, но никой не изрази мнение, не зададе въпрос.
Мерилин имаше сходно преживяване по време на същия престой в Токио. Тя изнесе лекция върху американската женска литература от XX в. пред многобройна публика в един японски женски институт. Организацията беше добра – преди лекцията имаше чудесен танцов рецитал, – а публиката беше съсредоточена и почтителна. Но когато тя прикани присъстващите да задават въпроси или изразяват мнения, настана мълчание. Две седмици по-късно Мерилин изнесе същата лекция в Пекинския университет за чуждестранни изследвания и в края бе засипана с въпроси от китайските студенти.
В Токио бях обгърнат с изключително внимание. Много ми допаднаха обядите с кутии бенто, в които имаше по седем изискани и разкошно подредени блюда. В моя чест бяха организирани разточителни партита, а моят домакин великодушно ми предложи да използвам, когато пожелая, луксозния му апартамент с 360-градусова панорама в Хаваи.
След тази консултация, когато и да сме пътували до Япония, винаги с нас са се отнасяли великодушно и домакини, и непознати. Една вечер в Токио тръгнахме към близкия кабуки театър, но се загубихме. Показахме билетите си на жена, която миеше стълбището пред една сграда, и я помолихме да ни упъти. Тя мигом остави работата си и ни заведе до самия вход на театъра, на четири пресечки оттам. Друг път, в Киото, бяхме слезли от автобус и се разхождахме из града, когато чухме забързани стъпки след себе си. Една възрастна жена, която едва си поемаше въздух, ни подаде чадъра, който бяхме забравили в автобуса. Малко по-късно в един будистки храм се заговорихме с непознат мъж, преподавател в колеж, който ни покани в дома си на вечеря. Но в японската култура моят терапевтичен подход не срещна радушен прием, поради което и много малко от книгите ми са преведени на японски език.
Япония беше първата спирка в следващия ми едногодишен творчески отпуск. Току-що бях приключил поредната трудоемка преработка на учебника си по групова психотерапия. Начинаещите в писането на учебници, като мен, обикновено не подозират, че ако учебникът има успех, ги очаква доживотна работа по него. Той трябва да бъде преработван през няколко години, особено, ако има нови изследвания и промени в съответната област – какъвто бе случаят с груповата психотерапия. Ако учебниците не бъдат осъвременявани, преподавателите просто намират по-актуални текстове, които да препоръчват на студентите.
През пролетта на 1987 г. семейното ни гнездо се изпразни: най-малкото ни дете – Бен, отлетя от дома, за да учи в колежа на Станфорд. След като изпратих преработения вариант на учебника на издателя си, с Мерилин отпразнувахме свободата си с цяла година пътувания в чужбина, като спряхме за дълги писателски уединения на остров Бали и в Париж.
От дълго време обмислях възможността да напиша една много различна книга. Цял живот съм бил любител на наратива и често вмъквам в научните си текстове терапевтични истории, някои от по няколко реда, други – цели страници. През годините мнозина читатели на учебника ми по групова терапия са ми споделяли, че с охота изчитат много страници суха теория, знаейки, че малко по-нататък ги очаква поредната илюстративна история. И така, на петдесет и шест годишна възраст аз реших да внеса в живота си една съществена промяна. Щях да продължа да обучавам младите психотерапевти с писмени текстове, но в тях да отредя за наратива привилегировано място: щях да направя историята първостепенен елемент и основен двигател на обучението. Чувствах, че е дошъл моментът да освободя разказвача в себе си.
Преди да замина за Япония, бе наложително да се науча да работя с новата си модерна джаджа: преносим компютър. Наехме за три дни едно бунгало в Ашлънд, Орегон – град, който бяхме посещавали много пъти заради изключителния театрален фестивал, който се провеждаше там. Вечерите гледахме постановки, но през деня аз усърдно се упражнявах да пиша на лаптопа. Щом започнах да го употребявам по-уверено, ние се отправихме към първата си спирка: консултацията в Токио.
По това време все още пишех с един пръст. Всичките си предишни книги и статии бях писал на ръка (или, в един случай, диктувал). Но за да използвам новия си компютър, трябваше да се науча да пиша на клавиатура и в това ми помогна един необичаен способ: по време на дългия полет до Япония играх една от първите компютърни игри, в която моят космически кораб бе атакуван от вражески извънземни кораби, които изстрелваха снаряди с формата на букви, от които можех да се предпазя единствено натискайки съответния клавиш. Играта се оказа изключително ефективна и когато самолетът ни се приземи на летището в Япония, аз вече можех да пиша на компютърна клавиатура.
След посещението ни в Токио отлетяхме за Пекин, където се срещнахме с четирима наши приятели американци и наемайки водач, задължителен в онези години, се отправихме на двуседмична обиколка из Китай. Посетихме Великата китайска стена, Забранения град и направихме речно пътуване до Гуейлин, където бяхме запленени от красотата на сякаш нарисуваните с цветни моливи планини в далечината. По време на цялата обиколка аз не спирах да обмислям своя бъдещ сборник с терапевтични истории.
Един ден в Шанхай се чувствах леко неразположен и не придружих останалите в целодневната им обиколка. Цялата сутрин прекарах в почивка. От куфарчето си, претъпкано с диктувани бележки за сесиите, аз напосоки издърпах една папка (от общо двайсет и пет) и изчетох резюметата на седемдесет и петте терапевтични срещи, които бях провел със Саул, шейсетгодишен учен биохимик.
Същия следобед, докато скитах сам из задните улички на Шанхай, се натъкнах на голяма, красива и отдавна изоставена католическа църква. Вратата не беше заключена, влязох вътре и докато безцелно крачех по пътеките между скамейките, погледа ми привлече изповедалнята. След като се уверих, че съм съвсем сам, направих нещо, което винаги бях искал: вмъкнах се вътре и седнах на мястото на изповедника. Замислих се за духовниците, които са слушали признанията на каещите се в тази кабинка, и си представих какво са чували – толкова разкаяние, толкова срам, толкова вина. Завиждах на тези божи служители, завиждах им заради способността да обявяват пред страдалците: „Опростен си“. Каква терапевтична власт! Моите способности бяха нищожни в сравнение с нея.
След като бях прекарал в изповедалнята може би час, се случи нещо удивително: изпаднах в особено умозрително състояние, по време на което в съзнанието ми изкристализира целият сюжет на историята „Три неразпечатани писма“. И изведнъж вече знаех всичко за нея – герои, развитие на събитията, моменти на напрежение. Трябваше незабавно да запиша всичко това, преди да се изпари от съзнанието ми, но не носех нито бележник, нито молив (ерата на айфоните още не беше настъпила) – нямаше как да съхраня мислите си. Трескаво затършувах из църквата и на една празна етажерка открих парченце молив, но нито къс хартия, затова прибягнах до единственото място, където можеше да се пише – празните страници в задграничния ми паспорт, – и там нахвърлях основните моменти в историята. Тя беше първото попълнение в сборника, който впоследствие щях да озаглавя „Палач на любовта“.
Няколко дни по-късно ние се сбогувахме със своите приятели и Китай и се качихме на полет за Бали, където щяхме да прекараме два месеца в екзотична къща под наем. Там започнах да пиша сериозно. Мерилин също вече работеше по нов ръкопис (който по-късно стана книгата ѝ „Кръвни сестри. Френската революция в паметта на жените“). Макар да обичахме много четирите си деца, ние бяхме въодушевени от свободата си: това беше първата ни по-дълга ваканция без тях от времето на медения ни месец във Франция трийсет и три години по-рано.
Сподели с приятели: |
