Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА.
| Бали, 1988 г.
Балийската ни къща беше коренно различна от всички други, в които бяхме отсядали. Отвън се виждаше само високата стена около обширния имот, изобилстващ от тучна тропическа растителност. В къщата нямаше стени, а само висящи прегради, разделящи стаите. Спалното помещение се намираше на горния етаж, а банята – в отделна постройка. Първата ни нощ там беше незабравима: към полунощ ни нападнаха рояци летящи насекоми, бяха навярно милиони, и единственото ни спасение бе да се завием презглава. Гледах куфарите, решен да избягам възможно най-далеч от това място възможно най-скоро, още с пукването на зората. Но когато изгря слънцето, всичко бе отново спокойно, не се виждаше и едно насекомо, а прислужниците се кълняха, че подобни рояци от термити се събирали за размножаване само веднъж в годината. Птици в ярко оперение смело кацаха по дърветата с преплетени клони из градината и извиваха чудновати трели. Опияняваха ни ухания на непознати цветя, а в кухнята открихме оставени странни плодове. Шест души обслужващ персонал живееха в колиби из огромния двор и през деня чистеха, готвеха, обработваха градината, свиреха на музикални инструменти и изработваха венци от цветя и плодове за честите религиозни празници. На три минути пеш от къщата, по песъчлива пътечка, тръгваща от задната врата в оградата, се стигаше до прекрасния плаж Кута – все още девствен и безлюден в онези дни. И за всичко това плащахме далеч по-нисък наем от онзи, който взимахме за къщата си в Пало Алто. След като написах „Три неразпечатани писма“ – историята за Саул – по бележките, нахвърляни в паспорта, аз прекарвах сутрините на пейката в градината, преглеждайки папките в куфара за следващ сюжет. В следобедите заедно с Мерилин се разхождахме с часове по девствения плаж и тогава почти неусетно някоя история пускаше коренчета и започваше да се развива така стремително, че ме заставяше да оставя настрана всички бележки и да ѝ се отдам изцяло. Сядайки да пиша, аз нямах представа как ще завърши историята или каква форма ще приеме. Чувствах се почти като страничен наблюдател, който следи как тя пуска корени, а след това филизи, които скоро започват да се преплитат. Често бях чувал писатели да твърдят, че историята се пише сама, но до този момент не бях ги разбирал напълно. След два месеца аз вече можех изцяло да оценя хумора в един стар анекдот за английския романист от XIX в. Уилям Текери, който Мерилин ми бе разказала преди години. Една вечер, излизайки от своя кабинет, той срещнал съпругата си и тя го попитала как му е вървяло писането през деня. Той отвърнал: „О, денят беше ужасен! Пенденис [един от героите му] се държа като глупак и аз просто не можах да го спра“. Скоро свикнах да се вслушвам в разговорите между героите си. През цялото време надавах ухо – дори след като приключех с писането за деня и под ръка с Мерилин излезех на разходка по някой от безкрайните плажове с фин пясък. Не след дълго имах друго писателско преживяване, едно от върховите преживявания в живота ми. В момент, когато бях дълбоко навлязъл в една от историите, осъзнах как неверният ми ум флиртува с друг сюжет, оформящ се под прага на непосредственото ми възприятие. Приех това като сигнал – тайнствен знак от мен към самия себе си, – че историята, която пиша, наближава своя край и е необходимо скоро да помогна на следващата да се роди. Сега, когато всичко написано съществуваше единствено в паметта на този непознат компютър, започна да ме обзема засилващо се безпокойство, че нямам хартиено копие на работата си – такива неща като флаш памет, дропбокс и тайм машийн все още не съществуваха. За жалост пътуването не се отрази добре на преносимия ми принтер „Кодак“ и само след месец на Бали той предаде богу дух. Разтревожен от възможността работата ми да изчезне завинаги нейде из чарковете на компютъра, аз реших да потърся помощ. Оказа се, че на целия остров Бали има само един принтер, в компютърна школа в столицата Денпасар. Занесох компютъра си в школата, изчаках края на заниманията и помолих или подкупих – а може би и двете, забравил съм – преподавателя, за да ми направи безценната разпечатка на написаното до този момент. В Бали не се налагаше да чакам дълго вдъхновението. Без поща, телефон или друго, което да ме разсейва, аз пишех по-добре и по-бързо от преди. За два месеца написах четири от десетте истории. Много време отделях за замаскиране на самоличността на пациентите си. Променях тяхната външност, професия, възраст, националност, семейно положение, а често дори пола им. Исках да съм съвсем сигурен, че никой няма да ги разпознае, а разбира се, щях да изпратя на всеки пациент завършената история за него, за да получа лично позволение за публикуването ѝ. В свободното време с Мерилин и изследвахме острова. Обичахме да слушаме мелодичния балийски език, възхищавахме се на местните танци, живопис, кукловодство, дърворезба и се дивяхме на религиозните шествия. Разходките по плажа и гмуркането ми доставяха райска наслада. Един ден нашият шофьор ни откара, заедно с два велосипеда, до една от най-високите точки на Бали, откъдето в продължение на няколко километра се спускахме през селата, минавайки покрай сергии с резени джакфрут и дуриан. За моя изненада шахматът беше популярен в Бали и се играеше навсякъде. Често рано сутрин ходех в един близък ресторант, за да поиграя със сервитьора. С Мерилин се бяхме споразумели да прекараме втората половина от едногодишния си творчески отпуск в Европа. Аз обичам тропическите острови, а Мерилин Франция и през целия си брак правим компромиси един за друг. Мерилин току-що официално бе напуснала административната си длъжност в Станфордския университет. Въпреки това на път за Европа трябваше да се отбие в Пало Алто, за да довърши някои свои професионални задължения. Аз пък се отбих в красивия луксозен апартамент на нашите японски домакини в Оаху, Хаваи, където написах още две истории. След пет седмици Мерилин най-после свърши работата си и ми се обади да ми съобщи, че е време да възобновим пътуването си. Следващата ни спирка беше град Беладжо, Италия. Година преди това и двамата бяхме кандидатствали (и бяхме одобрени) за престой в творческия център на фондацията „Рокфелер“ в Беладжо: Мерилин, за да работи по книгата си с женски спомени за Френската революция, а аз – по своя сборник с психотерапевтични истории. В академичните среди пребиваването в Беладжо минава за една от най-големите облаги. Разположено съвсем близо до езерото Комо, имението на фондацията „Рокфелер“ има красиви градини, превъзходен готвач, който всяка вечер ни поднасяше различен вид собственоръчно направена паста, и красива централна вила, в която бяха настанени трийсетте стипендианти, всеки от които разполагаше с отделен кабинет. Творците се събираха за храненията и вечерните семинари, на които всеки представяше своята работа. Мерилин и аз пишехме сутрин, а в следобедите с ферибота отивахме до някое от очарователните селца по брега на езерото. Аз прекарвах доста време и със Стенли Елкин – изумителен романист и сатирик. Стенли беше прикован в инвалидна количка вследствие на полиомиелит. Всяка вечер той слушаше радио, за да си набавя сюжети и герои. След Беладжо прекарахме оставащите четири месеца от творческия си отпуск в Париж, където наехме апартамент на булевард „Порт Роял“. Мерилин пишеше у дома, а аз в едно кафене близо до Пантеона, където завърших последните четири разказа. И този път денем взимах уроци по френски език – уви, както преди, без каквато и да е полза, – а вечерите се разхождахме из града и вечеряхме с нейните парижки приятели. Харесваше ми да пиша на открито в кафенето и бях необичайно работоспособен. По-късно, когато се прибрах у дома, открих в квартал Норт Бийч в Сан Франциско едно кафене („Мелвино“) с подходяща за писане атмосфера и там продължих своята практика. Тъй като бях замислил книгата си като сборник с обучителни истории, предназначени за начинаещи психотерапевти, се заех да напиша по няколко абзаца в края на всяка история, които да изясняват илюстрираните с нея теоретични принципи. Понеже това се оказа прекалено мъчна задача, за няколко седмици написах шейсет страници епилог, след което изпратих по пощата ръкописа на издателя си с чувство на дълбоко удовлетворение. Две или три седмици по-късно с мен се свърза Фийби Хос – редакторката от „Бейсик Букс“, която щеше да се занимава с моята книга. Фийби беше дяволски (но и ангелски) редактор и на двама ни бе съдено да се сблъскаме в епична схватка. Доколкото си спомням, Фийби направи само незначителни редакторски намеси в историите. В паметта ми се е запечатала вмъкнатата от нея фраза „лавина от плът“ в историята за дебелата жена и често ми се иска да имаше повече такива добавки в книгите ми. Но когато Фийби прочете епилога ми, направо обезумя и настоя да го премахна изцяло. Тя беше абсолютно убедена, че историите сами говорят за себе си и нямат нужда от никакво теоретично разяснение. Между мен и Фийби пламна същинска война, която продължи месеци. Изпращах ѝ версия след версия на епилога, всяка от които тя ми връщаше жестоко орязана, докато накрая сведе моите шейсет страници до десет и настоя те да бъдат преместени в началото на книгата. Съвсем наскоро препрочетох сборника и още на краткия пролог потръпнах от неудобство при спомена за яростната си съпротива: Фийби, безупречен редактор, какъвто никога повече няма да срещна, беше абсолютно права. Преди премиерата на книгата с Мерилин отлетяхме за Ню Йорк, за да присъстваме на издателското парти по случай публикуването ѝ – такива събития, днес вече рядкост, тогава бяха нещо обичайно. Партито бе насрочено за понеделник, но отрицателна рецензия в неделния брой на вестник „Ню Йорк Таймс“ попари ентусиазма на всички ни. Формата на книгата беше почти без прецедент: подобни бяха само книгите с описани случаи на Фройд и „Петдесетминутният час“28 на Робърт Линднър, за пациенти, подложени на хипнотерапия. Рецензентката на „Ню Йорк Таймс“ – детска психиатърка, се възмущаваше от формата на сборника и завършваше своето разгромяващо ревю с думите, че предпочита да чете описания на случаи в професионалните журнали. Няколко минути след полунощ в неделя обаче по телефона ми се обади моят издател и обзет от силна радост, ми съобщи, че в подготвяния за сряда брой на „Ню Йорк Таймс“ щял да бъде поместен възторжен отзив на известната писателка и рецензентка Ева Хофман. И до днес съм благодарен на Ева Хофман, с която имах удоволствието да се запозная години по-късно. Имах представяния на книгата в Ню Йорк и в книжарниците из дузина други градове. Тогавашните книжни турнета из цялата страна са вече част от миналото, ведно с книжните гидове, които посрещаха авторите на летището и ги отвеждаха до мястото на събитието. В почти всяка книжарница преди мен беше минал Оливър Сакс, който по същото време представяше новоиздадената си книга „Мъжът, който взе жена си за шапка“29. Пътищата ни се пресичаха толкова често, че го чувствах като свой добър познат, но, уви, така и не се запознахме лично. Възхищавах се много на работата му и след като прочетох неговата вълнуваща последна книга „В движение“30, му изпратих писмо, в което изразих възхищението си. Малко след това той почина. В рамките на няколко седмици след издаването си, за мое дълбоко изумление, „Палач на любовта“ си проправи път до списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, където се задържа няколко седмици. Скоро бях засипан с покани за интервюта и беседи и си спомням, че веднъж, докато обядвах с превъзходния есеист Филип Лопейт, един от преподавателите ми по време на писателската работилница в колежа „Бенингтън“, му се оплаках от умората и напрежението. Съветът му към мен беше: „Отпусни се и се радвай на вниманието – бестселърите са рядкост и кой знае – може никога да не ти се удаде да напишеш втори такъв“. Ах, колко прав се оказа той. Двайсет и три години по-късно издателят ми реши да преиздаде „Палач на любовта“ с различна корица и ме помоли да напиша нов послеслов. Препрочетох книгата – за първи път от много години – и реакцията ми бе силна и разнопосочна: гордост, съчетана с горчивина от напредналата ми старост, и завист към по-младия ми Аз. Определено бях на мнение, че този приятел пише много по-добре от мен. Бе удоволствие да се срещна отново с всичките си скъпи пациенти, мнозина от които вече не бяха сред живите. Имаше обаче едно изключение: историята „Дебела жена“. Спомням си как я написах, последна от десетте, в парижкото кафене. Часове наред съчинявах абзаца, изясняващ понятието за контрапренос, неблагоприятните емоционални реакции на терапевта към пациента. В деня, в който Бети прекрачи прага на кабинета ми и насочи своето масивно тяло с тегло сто и десет килограма на ръст един и шейсет към елегантния пациентски стол, аз си дадох сметка, че този път контрапреносът ще е за мен извънредно тежко изпитание. Историята е замислена като обучителен текст за психотерапевти и по-скоро аз, а не пациентката, съм главният герой в нея. Това е разказ за ирационалните чувства, понякога дори на отблъскване, които терапевтът може да изпита към пациента си и могат да се превърнат в съществена пречка за терапията. Психотерапевтът може да изпитва силни чувства на привличане към пациента или мощна отрицателна реакция, произтичаща от несъзнавани източници, вероятно преживявания с негативни фигури в миналото. Макар да не бях наясно с всичките причини за своите отрицателни чувства към жените с наднормено тегло, аз бях убеден, че те отчасти се дължаха на взаимоотношенията с майка ми. Знаех също, че трябва да полагам големи усилия, за да преодолея тези силни чувства и да общувам с пациентката човешки и положително. Това беше същината на историята и за да направя разказа си по-въздействащ, преувеличих степента на своя контрапренос. Така противоречието между отрицателния контрапренос към Бети и желанието да ѝ помогна стана основният конфликт в сюжета. Една случка породи в мен дълбока емпатия към Бети. По обява за запознанства в местен вестник тя си беше уговорила среща с мъж (обичайна практика в онези дни преди интернет сайтовете за запознанства). За срещата беше поставила роза в косата си, за да я разпознае избраникът ѝ, но той въобще не се появил. Бети каза, че такова нещо ѝ се случва не за първи път, и предположи, че мъжът я е видял отдалеч и си е тръгнал. Заболя ме заради Бети и едва сдържах сълзите си, докато тя ми разказваше как с всички сили се е опитвала да запази самообладание и да допие питието си сама в претъпканото заведение. Бях горд с развръзката на историята, изразена в последното изречение, след като тя иска от мен прегръдка за сбогом: „И когато я взех в обятията си, с изненада установих, че ръцете ми я обгръщат цялата“. Бях взел решение в тази история с безкомпромисна честност да разкрия срамните си мисли относно затлъстяването. Всъщност дори стигнах много по-далеч: в полза на художественото въздействие силно преувеличих отвращението си и превърнах историята в разказ за конфликта между ролята ми на лечител и натрапчивите мисли, които не ми даваха мира на заден план. С известно безпокойство дадох на Бети да прочете историята и я помолих за разрешение да я публикувам. Бях, разбира се, променил всички издайнически детайли и я попитах дали желае да променя и нещо друго. Казах ѝ че съм преувеличил отрицателните си чувства за целите на изразителността. Бети каза, че разбира, и ми даде писмено съгласие да издам разказа. Читателската реакция към тази история беше бурна и гръмка. „Дебела жена“ предизвика лавина от отрицателни отзиви на жени, които се чувстваха оскърбени и възмутени. Но и вълна от още повече положителни писма на млади терапевти, облекчени от факта, че не само те полагат усилия да преработят отрицателните си чувства към някои пациенти. Моята честност, уверяваха ме те, ги улеснявала да живеят в съгласие със себе си въпреки отрицателните чувства и ги насърчавала да разговарят открито за това със своите супервайзъри или колеги. В едно интервю по „Фреш Еър“ – популярна радио програма на Националното обществено радио, водещата Тери Грос ми зададе въпроси – „разкритикува“ е може би по-точната дума – за тази история от сборника ми. Накрая в своя защита аз възкликнах: „Не прочетохте ли докрай историята? Не разбрахте ли, че в нея става въпрос за моето израстване в терапията с пациентка, към която съм имал предразсъдъци, и че в крайна сметка съм се променил, съзрял съм като психотерапевт. Аз съм главният герой в тази история, не пациентката“. Повече не получих покана за участие в тази програма. Предполагам, че историята действително е причинила болка на Бети, макар тя да не ми го каза. Тогава бях като кон с капаци. Твърде амбициозен, твърде дързък, твърде увлечен в освобождаването на писателските си инстинкти. За което и до днес съжалявам. Ако пишех историята сега, бих се опитал да заменя затлъстяването с някое коренно различно състояние и още повече бих засилил художествения момент при описанието на терапията. Завърших послеслова към новото издание на „Палач на любовта“ с една констатация, която би изненадала по-младия ми Аз: а именно, че панорамата, която се открива пред човек на осемдесет години, е доста по-добра, отколкото съм очаквал. Да, не мога да отрека, че животът в напреднала възраст се състои от поредица загуби, но дори при тези обстоятелства аз намерих много повече спокойствие и щастие в седмото, осмото, а вече и деветото десетилетие, отколкото смятах, че са възможни. А старостта върви и с още един бонус: препрочитането на собствените ти произведения може да е още по-вълнуващо! Отслабването на паметта си има някои неочаквани преимущества. Докато прелиствах страниците на „Три неразпечатани писма“, „Палач на любовта“, „Умря детето, което не трябваше“, аз горях от любопитство. Бях забравил как свършват историите! ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА.Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|