Надежда минкова пенчева

Четвърто, използван е иновативен подход при анализа на жизнената за държавите среда. Глобалната система е представена чрез ново разбиране за нейното съвременно състояние, а именно като същност с три измерения: общностно, функционално и ресурсно.
Направена е нова типизация на съществуващите в общностното измерение субекти - държавни и недържавни, като за първи път те се сравняват и се посочват разликите в статусното им положение, във възможностите, поведението и взаимодействията им чрез въвеждането на понятията „глобализиращи“ и „локализирани“ – понятия, имащи допълнителен принос към анализа чрез нарочно търсеното и придадено им граматическо значение.
Пето, много подробно са определени и изследвани възможностите за разузнавателна дейност на различните типове държави и начините за преодоляването на ограниченията при тях; обхватът на разузнавателния интерес, подходите за постигане на сигурност и отношението на различните типове държави към разузнаването при въздействието на специфични предизвикателства, рискове, заплахи. Чрез установеното при този анализ стана възможно да се определят, опишат и обобщят промените във функциите на разузнаването като компонент от системата за сигурност на съвременната държава, което към момента не е правено в такъв мащаб и чрез подобен многопластов подход.
Шесто, вследствие на подробното разглеждане на вариантите, в които се осъществява сътрудничеството между държавите в областта на разузнаването, се направиха категорични изводи за вида и естеството на пречките пред задълбочаването на сътрудничеството, което е първата необходима стъпка към тяхното надмогване или снижаване. Изследваното влияние на членството в интеграционни общности върху функциите на разузнаването на съвременната държава позволи да се установят възможностите и пречките пред утвърждаването на европейска и международна

разузнавателна общност, което е с голямо значение при намирането на начини за тяхното законодателно, институционално и практическо преодоляване, както и за направеното очертаване на реалистичните тенденции, в рамките на които в близко бъдеще ще се развиват индивидуалните и съвместни политики за сигурност.
Седмо, много ясно се доказва необходимостта от реформиране на разузнаването, като съвсем обективно се обяснява невъзможността да се следва една общовалидна реформаторска парадигма за всички типове държави, а най-малкото за всяка конкретна държава. Затова дадените препоръки не са някакви откъснати от реалността и неосъществими теоретични напътствия, а добре аргументирани предложения, които без да влияят върху същността на функциите, могат да повлияят върху резултатите от тяхното осъществяване.
Осмо, посочените препоръки са с голямо значение за практиката и касаят въпросите каква трябва да бъде връзката политика-разузнаване, кога разузнаването трябва да се счита за политизирано, какви е допустимо да бъдат задачите и целите на разузнавателните служби, какъв трябва да бъде контролът върху разузнаването и върху неговите правомощия зад граница при въздействието върху чужда среда, как по-добре да се организира дейността и институционалното структуриране на разузнаването. Отнасянето на препоръките едновременно към разузнаването като практическа дейност; институция и средство, използвано за постигане на политически цели успява да преодолее досегашния едностранчив подход в научната теория и в стратегиите за реформиране на разузнавателните и други специални служби, където акцент се поставя само върху някои от посочените аспекти, а по отношение на контрола - направо съществува хроничен вакуум от незаинтересованост, откриващ се както в официалните програмни документи, така и в изследванията и работата на научните среди.
 Заключение
Съгласно вътрешната логика на изследването, конкретното отношение на държавите към себе си, към интересите им, към кризите, конфликтите и предизвикателствата на външната среда, към интегритета, благоденствието и одобрението на собственото им общество са свързани с начина, по който функционира разузнаването като неотменна част от системата за сигурност на държавите, с начина, по който са определени правомощията и ограниченията му, структурното и функционалното разстояние до политиката, обема и характера на задачите, даже неговото финансиране.
Ако трябва да се говори още по-конкретно, показа се, че отношението и очакванията към разузнаването предопределят обхвата, съдържанието и методите на функционалните му проявления, а приносът и приложението на разузнавателната информация е второстепенен въпрос, следващ въпроса за какво се счита, че служи разузнаването и на кого.
Макар фундаментални и категориални понятия като държава, власт, суверенност, сигурност, разузнаване, да не е толкова наложително да се определят аналитично и често просто се приемат аксиоматично, тяхното живо съдържание премахва консерватизма на теоретичната им употреба и превръща тези само понятия в характеристики, парадокси и противоречия, в параметри, тенденции, очаквания и резултати. В този цялостен контекст в различните държави разузнаването се установи, че се проявява като:
- единственото и най-мощно средство за постигане на външнополитическите цели или като реформираща се и функционално по-равномерно натоварена, оптимизирана и рационализирана подсистема за сигурност;
- разузнаване с функционален статус на един от най-важните и съответно само привидно контролирани инструменти на държавната политика или разузнаване с ясно

определени правомощия, отговорности и ефективни и многостранни механизми за отчет и контрол;
- нереформирано и неадекватно разузнаване, конкурирано от възможностите, бързината и свободата да съобщават неограничено, с които разполагат глобалната, неформална, интернет информационна общност или разузнаване, което заради политическото разбиране на собственото държавно управление, че областите на внимание трябва да бъдат разширявани, поделя информационно пространство и отговорности с неразузнавателни, граждански, обществени, неправителствени и бизнес организации;
- разузнаване, което свива или разширява обхвата си, което е „тотално“, превръща се в „обширно“ или претендира да бъде „всеобхватно“;
- разузнаване, което остава бюрократична пирамида или разузнаване, което се преструктурира, но не според остарелите принципи на формалността и йерархичността, а според улесняващия вътрешните връзки и взаимодействия принцип на мрежата;
- разузнаване, което успява да се справя с възложените му задачи особено що се отнася до новите предизвикателства и заплахи или разузнаване, което заради незапочнатите или недовършени реформи е отслабено, политизирано и без ясни приоритети;
- разузнаване, което пренасочва непрекъснато вниманието си според динамиката на заплахите или разузнаване, което просто непрестанно намира основания за съществуването си.
Ролята на разузнаването, както и формулирането и подреждането на неговите функции за всяка държава е в пряка зависимост от конкретното съдържание на връзката му с политиката. Затова и предложените в изследването препоръки касаят преди всичко именно тази връзка и показват някои от възможните начини за разрешаването на два важни въпроса: как държавите максимално да се възползват от възможностите на разузнаването или как въобще да подсигурят такива; и второ, как да се повиши доверието на обществото спрямо държавата и избраните от нея средства за постигане на сигурност.
Другата група препоръки акцентират върху контрола спрямо разузнаването като система, която чрез своите функции подпомага държавата при практическото осъществяване на политиката. Темата за контрола върху разузнаването през последните десетина години силно се актуализира, особено след разгласяването на грандиозни провали, свързани с нарушаване на човешките права и свободи при придобиването на информация и при провеждането на тайни и паравоенни операции, свидетелствата на бивши служители за вътрешните, нормативно неприемливи механизми, по които се случва връзката политика-разузнаване и въздействието върху собствена и чужда среда, признанията на държавните ръководства за манипулиране на разузнавателни анализи и оценки, въз основа на които са предприемани военни кампании с необратими и глобални последствия. Поради това, вероятно е съвсем естествено, че вниманието на обществото към тези проблеми се засилва и дебатът за външната политика и политиката за сигурност се превръща повече или по-малко в граждански. Парадоксът тук е не толкова в самото засилване на външния контрол върху разузнаването от страна на медии и гражданското общество, а в това, че чрез него започва да се запълва вакуумът във вниманието и желанието от страна на институционализирания контрол да подобрява ефективността си в новите условия и нарастващи правомощия на разузнаването.
Препоръките относно организирането и институционализирането на разузнаването са предложени в съответствие с разбирането, че най-важна остава разузнавателната функция по придобиването на информация и акцентът е поставен именно върху този

процес. Теми, проблеми и тенденции, а не дадено институционално обособяване следва да определят организирането на информационното осигуряване - то трябва да е целево и с ясен фокус, а не по принцип. По-плоската, децентрализирана структура на разузнаването улеснява движението на информация по принципа „необходимост да се споделя“, както и създаването на хоризонтални връзки и нови партньорства с различни неправителствени, частни и други държавни субекти.
Определящата, водеща роля на политиката във връзката политика-разузнаване означава, че промените от нейната страна на зависимостта непременно провокират, ако не промени, то поне силно отражение от другата страна, където се намира разузнаването.
Обратното е невалидно - дори и когато връзката между политиката и разузнаването е много скъсена и доверието много голямо, решенията за каквато и да е било активност остават политически. Така че, какво се промени в политиката на държавата след края на
Студената война? Ако такова обобщение въобще е посилно, съвсем опростенчески промените са сведени до две.
Първата промяна засегна не толкова обхвата, колкото аргументите за политиката.
Банализираната истина, че „политиката не е всичко, но е във всичко“ се оказва непълна.
Важното е откъде идва нейната регламентация и дали това може да се разбере и усети от обществото, а понякога и от самите политици. Освен аргумента за активност, промени се и мащабът на политиката - тя или е глобализираща, или е минимилизирана до целите за локална (не)стабилност, т. е. политиката или застрашава, или е уплаха от застрашеност.
Следователно сега разузнаването функционира:
- съобразно колебанията на държавата кой е съюзник и кой – враг, тяхната непрекъсната размяна на статус и задължителните съмнения и при двата случая;
- съобразно политическата ориентация и пораждащите вътрешна конфронтация, начини за нейната практическа реализация;
- съобразно неопределеността като иманентна характеристика на новите, нелегитимни субекти, които не се интересуват от политиката, а от страха на политиците.
Втората голяма промяна е в разбирането какво е успешна политика. Сега, когато самото усилие за разрешаване на кризи поражда кризи; когато, за да се защитят всички обществени системи, които потенциално могат да бъдат увредени, в системата за сигурност трябва да бъдат включени дори библиотеките; и когато политиката е пространствена, а сегашната изместила социалното „информационалност“ компресира и пространството, и времето, много е трудно да се дефинира „успехът“ в политиката. Тя все повече разчита на по-лесни за създаване, но по-трудни за използване многочислени разузнавателни единици, чиито функции в желанието да бъдат проблемно ориентирани, също се множат и покриват едновременно външни, вътрешни и „онлайн“ територии.
Представата за разузнаването като за „битка между умове“ вече е по-скоро чиста романтика. Битката е за умовете, които да се убеждават, че политиката е постигнала успех.
 Научни публикации по темата
„Значение на разузнаването и функциите му за формиране и осъществяване на
държавната политика“, В: Психологически изследвания, кн. 2/2008, Акад. изд. „Проф. М.
Дринов“, БАН, София, стр. 99-104
„Разузнаването при вземане на външнополитическите решения на съвременната
държава“, В: Международна политика, Год. ХI, Брой 1, издание на ЮЗУ „Неофит
Рилски“, Правно-исторически факултет, 2015, Благоевград, ISSN 2367-5373, стр. 182
-
205