Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Тридесет и първа глава
Първото и единственото — Тати - прошепна в мрака. Тънката нощничка ѝ беше голяма. Стичаше се като пенлив водопад по слабичкото ѝ телце и се разбиваше с шумолене на студения под. Босите ѝ пръсти бяха легнали на земята, вече примирени със студа и дори нетреперещи. Дългите ѝ сребристи коси падаха тежко на раменете ѝ и я закотвяха на вратата. Кафявото плюшено мече, прошарено от разноцветни шевове, беше заключено между мъничките вкочанени пръстчета. Студени капчици пот разкъсваха нежната ѝ бледа кожа, сълзите оставяха вледенени следи по зачервените ѝ бузки. В замъка беше непоносимо горещо. Тя беше като ледена висулка, неспособна да се стопли. Златистите ѝ очички се вкопчиха жадно в тъмнината. Чакаха разрешението му. - Тати! - повтори, но имаше чувството, че звънкият ѝ меден гласец е бил отвлечен и на негово място са останали само студ и страх. — Какво има, снежинката ми? - попита я загрижената Ника. Мама винаги е била мила, помисли си. Но тя не идваше при мама. Трябваха ѝ неговите утешителни думи. Неговото позволение. — Ела, Кар - пироните се огънаха. Краката ѝ бяха вече отковани, но въпреки това ѝ беше трудно да пристъпва. Невидимият вятър я вкочаняваше. Тя беше крехко клонче. Скоро щеше да се прекърши. Пипнешком стигна до голямото легло в дъното на стаята. Застана неподвижно и зачака. Може и да беше още твърде малка, но правилата си бяха правила. — Ела. Притисна мечето до гърдите си с две ръчички. Орлон се наведе и я качи на високото легло, а тя се сгуши между възглавниците. Потопи се в пламъците на хиляди пожари, изгоря и възкръсна, претопи се в чисто ново щастливо малко момиче. Вече не беше принцеса. Нямаше свръхестествени сили. С Господин Мечо спинкаха при мама и тати. Нямаше от какво да се боят. Течна лава започна да извира от малкото ѝ телце - там, където до преди малко имаше само лед, тъга и самота. Топлината донесе със себе си сигурност, любов и надежда. Не беше сама. Нямаше да се изправи пред това сама. Мама и тати бяха тук. Мечо беше тук. Заки беше в съседната стая. Всичко щеше да е наред. — Добре ли е малката ми снежинка? - попита я Орлон и нежно целуна детската главичка. Погали меките кичури коса, които и без това бяха по-гладки от метал, по-прави от струните на цигулка. - Какво стана, Кар? — Пак ли имаше кошмари? - попита я Ника и се сгуши до дъщеря си и Орлон. — Да - рече с тънко дрезгаво гласче и подсмъркна тихичко. Задавени хлипове заплашваха да излязат от малката устичка. - Беше много страшно. — Разкажи ми, ако искаш - каза търпеливо баща ѝ. — Пожари. Много, много пожари. И всички пищяха. Пищяха ли, пищяха! - притисна малките си кокалести ръчички към ушите. Писъците още кънтяха в мозъка ѝ. Ника нежно я погали и момиченцето намери гласчето си и продължи - Имаше война, тати. - прошепна - Биеха се срещу нас. Те те убиха, мамо! И Зак също! И тати! - сълзички отново набраздиха бузките ѝ. Родителите ѝ я прегърнаха по-силно. Орлон зашепна успокоително в ухото ѝ, докато си играеше с няколко кичурчета коса. — Никой няма да те нарани, Кар. Камо ли мен. Или мама. Или пък дори Зак - още беше много малка, за да разбере добросърдечната лъжа. - Това не е пророчество, Кар. Това е просто сън. Затвори очички. Мама ѝ запя с мелодичния си глас и само след секунди малката принцеса потъна в дълбок и непробуден сън. Още не го знаеше, но щеше да ѝ е последният такъв. Каралайн си спомняше този ден. Дори в непрогледния мрак, който беше станал нейна утеха, дом, приятел и враг през тези дълги години, изпълнени с тишина. Тя помнеше Първата безсънна нощ. Първото Предсказание. Първото и единственото, което баща ѝ не успя да предотврати. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|