Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Четиридесет и четвърта глава
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
- Навигация на страницата:
- Четиридесет и пета глава Не
| Четиридесет и четвърта глава
Сама — Чук-чук! — Кой е там? — Как кой? Аз! Но не знам... — Не знаеш ти какво? — Кой съм, какъв съм, без да свърша днес добро. — Как така? — Лесно, не е на шега. Излез, излез! Ела! Да направим днес добро за теб, за мен и за света! — Щрак-щрак! Вратата отварям ей сега! Едно добро, а? Наистина тъпа, безсмислена детска игра. Заки би казал, че това не е неговата Кар. Че неговата Кар никога не би казала това. Че тя е усмихната, добра, че белите ѝ плитки са чисти и спретнати, че сребристият им оттенък е по-красив и от лунната светлина. Би казал, че тези златисти очи могат да пръскат само доброта, нежна магия. Би казал, че тя, като първият Повелител в историята на самата История, ще бъде прекрасна кралица. Би казал, че в неговата принцеса няма нито една тъмна черта. Но ако я видеше сега? С празния поглед, без жажда за живот, без надежда и само капка от някогашната доброта? С рошавата бяла коса, обираща праха по пода? Какво би казал Заки, ако я видеше сега? —Чук-чук! — Кой е там? — Не зная. Скъпи Зак, загубих си аз същността. Не зная как ще продължа. Как ще издържа сама. Четиридесет и пета глава Не — Кажи му ти. — Луда ли си? За нищо на света. — Не ме наричай луда, идиот такъв. Той е твой най-добър приятел. Ти трябва да си. — Но той е твое гадже. Нали знаеш как е - потайността разваля връзката... бла бла бла. — О-о, моля те! - после поруменя и му се развика. - И за хиляден път - той не ми е гадже! — Да да, добре. Другия път гледай да не си червена като домат и може и да ти повярвам. — Непоносим си! — Старая се. Ким се стовари безпомощно на дивана и го погледна сериозно и с цялото притеснение, което я бе обхванало. — О, явно наистина си сериозна - усмивката му изчезна. - Повтори отново какво се случва. — Джейк, нашият Джейк, на когото не му пука, на това последното може и едни хубави кавички, защото всъщност е мега чувствителен. Той е много тъжна душа. И ние трябва да проверим това - осъзна, че не си е поемала въздух откакто започна да говори и че това звучеше много по-добре в главата ѝ. — Осъзнаваш, че говориш като някоя луда, нали? — Е, то и без това вече установихме, че не е лъжа. — Стига шегички. Хайде сега поеми дълбоко въздух, успокой се и ми разкажи всичко. Ким така и направи. — О, Хари... - каза Рики, сякаш това обясняваше всичко. - Боже, наистина никога не се бях замислял за това... Милият Джейки... Ако пак се случи той... Боже мой, боже мой, горкият... — Какви ги дрънкаш? - ядоса се Ким. Не беше извикала Рики, за да прави неразбираеми монолози. - Сега е твой ред да се успокоиш и да започнеш да говориш. Нормално. Не като психаря от преди малко, който си говореше сам. Нормално. — Оххх - отвърна той. - Добре, добре. Гледай сега - имаш Хари Блек. С рижава коса, хиляди лунички по лицето и кристално зелени очи. А, забравих да спомена и мускулите. Абе, разбираш, всички момичета си падаха по него. Всички бяха тъжни, че не могат да го виждат, след като Селестиана реши, че най-хубаво е вкъщи. Та, нали, всички момичета го харесват. Ама той не ги харесваше. Нито една. Той бе обсебен от идеята за справедливост. Две години измисляше план, начин, по който да влезе в Имението. Ние тогава с Джейки и Хари не бяхме много близки, но всички знаехме какво се случва - Хари се готвеше да нападне и убие собственоръчно Итан Родригес. Което си е безумие, нищо лично към теб. И Джейки му го каза. Карали са се милиони пъти за това. Но един ден, преди да тръгнем да доставяме, то нали и Хари беше КЪДЕ и и той работеше там, та този ден с Джейки се скараха доста. Хари го завлече вкъщи, за да не правят сцени. И после явно... — После явно Хари е завързал Джейк, за да не му попречи... — И Хари умря. От арогантност и инат. От чувство за една по-висша цел. Досега не се бях сещал колко си приличате с Хари. Това обяснява и защо всеки път щом правим планове Джейки се напряга. Не би си простил това да стане и с теб. Затова помага - знае, че така или иначе не може да те спре. Ким затвори очи за секунда и след малко прошепна тъжно. — Съжалявам. Прав е. — За какво говориш? - учуди се Рики и тя можеше да усети погледа му, тежестта му. — Не може да ме спре. ~
Лин лежеше. Очертаваше с поглед тънките клонки на дървото, изрисувано по тавана. Проследяваше извивките на ствола, неравностите на тъмнокафявата, почти черна кора, рисуваше нежно бебешкорозови цветчета. Искаше ѝ се да влезе в тази картина, да седне на някой висок клон и да провеси крака над нищото. Но тя знаеше, че това е едно от нещата, на които много хора казват „невъзможни”. Но мечтите помагаха. Напразните надежди запълваха пространството, където би се намърдал плачът, страхът, самотата. Самосъжалението. А тя искаше да забрави. Да забрави, че е предала всички, на които държи. Които обича. Че няма как да поправи стореното. Че вече няма връщане назад. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|