Никога нищо добро не е излизало, когато плъзнеш надясно на профила на тип, който си е сложил снимка с

1
ДЖУЛС
Никога нищо добро не е излизало, когато плъзнеш надясно на профила на тип, който си е сложил снимка с риба в приложението за запознанства. Лампичката трябва да ти светне двойно по-силно, ако въпросният тип се казва Тод.
Трябваше да се досетя, но ей ме нà, пиех си неприлично скъпата водка с безалкохолно сама, зарязана в
„Бронзовото колело“, най-горещия бар в цял Вашингтон.
Точно така.
За първи път ми връзваха тенекия, и то тъкмо рибарят
Тод. Достатъчно сериозна причина едно момиче да каже: Майната му и да хвърли шестнадесет долара за едно питие, макар още да работеше на половин работен ден.
Какъв изобщо им беше случаят на мъжете и снимките с риби? Не можеха ли да проявят малко креативност и да си сложат снимка как са в клетка, а около тях плуват акули? Пак щяха да акцентират върху морските обитатели, но снимката щеше да е по-раздвижена.
Може би беше странно да задълбавам върху въпроса с рибите, но поне не мислех за ужасния си ден и парещия, лепкав срам, покриващ кожата ми.
Хвана ли ме порой насред пътя от кампуса без кьорав чадър наоколо? Хвана ме. (Пет процента шанс за дъжд,
ама друг път. Трябва да съдя създателите на приложението с прогнозата за времето.)
Бях ли принудена да прекарам четиридесет минути в претъпканото метро, вонящо на телесни сокове, заради някакъв технически проблем? Бях.
Обикалях ли три часа в търсене на апартамент, което ми докара единствено мазоли на краката? Да.
След този ужасен ден исках да отменя срещата си с Тод,
но вече го бях направила два пъти – веднъж, когато

стана промяна в уговорката с групата за учене, и веднъж, когато не ми беше добре – и не исках отново да го отсвирвам. Ето защо стис нах зъби и дойдох само за да ми върже тенекия.
Е, изглежда, вселената има чувство за хумор и то не струва.
Допих питието си и повиках барманката.
– Може ли сметката, моля? – Тъкмо започваше промоцията на деня, но нямах търпение да се прибера у дома и да се отдам на двете любови в живота ми.
„Нетфликс“ и сладоледът „Бен енд Джерис“ никога не ме разочароваха.
– Вече е платена.
Веждите ми се стрелнаха нагоре и барманката кимна към една маса в ъгъла, където седяха група издокарани двадесет и няколко годишни мъже. Съдейки по облеклото им, навярно бяха консултанти. Един от тях,
който приличаше на Кларк Кент и беше облечен в раирана риза, вдигна чашата си и ми се усмихна.
– Консултантът Кларк черпи.
Въздържах се да не се засмея, на свой ред вдигнах чаша и му се усмихнах. Значи не само аз намирах прилика между него и другата самоличност на Супермен.
– Консултантът Кларк ме спаси от полуготовите спагети за вечеря, така че наздраве за него – отвърнах аз.
Можех да спася шестнадесетте долара в банковата си сметка, макар че оставих бакшиш. Някога работех като сервитьорка и оттогава много държах да давам солиден бакшиш. На никого другиго не се налага ежедневно да се занимава с толкова много задници, колкото на хората в сферата на услугите.
Допих си безплатното питие, без да откъсвам поглед от
Консултанта Кларк, който огледа преценяващо лицето,
косата и тялото ми.
Не вярвах в лицемерната скромност – знаех, че изглеждам добре. И знаех, че идех ли на онази маса,

можех да успокоя нараненото си его с още питиета,
комплименти и може би един-два оргазма, ако онзи тип си знаеше работата.
Примамливо... но не. Бях твърде изтощена за изтърканата плоча със свалките. Извърнах се, но забелязах разочарованието му. Трябва да му се признае на Консултанта Кларк, схвана намека – Благодаря за питието, но нямам интерес за нещо повече – и не дойде да ме заговори, което не можеше да се каже за повечето мъже.
Метнах дамската си чанта на рамото и понечих да си взема палтото от закачалката под бара, когато чух един плътен, нахакан глас, който ме накара да настръхна.
– Здрасти, Джей Ар.
Три думи. Толкова ми трябваше да се наежа. Беше си реакция по Павлов. Щом чуех гласа му, кръвното ми скачаше до тавана.
Всеки. Път.
Този ден става все по-хубав.
Пръстите ми се затегнаха около дръжката на чантата,
преди да се принудя да ги отпусна. Нямаше да му доставя удоволствието да види, че бе провокирал реакция.
Поех дълбоко дъх с тази мисъл, придадох си безразличен вид и се обърнах бавно към най- неприятната гледка, която вървеше в комплект с най- неприятния звук.
Проклетия Джош Чен.
Стоеше пред мен в цялата си прелест – малко над метър и осемдесет на ръст, облечен в тъмни дънки и бяла риза, очертала мускулите му. Без съмнение, бе планирал точно какво да облече. Вероятно инвестираше повече време във външния си вид и от мен, а аз не бих се нарекла неподдържана. Трябваше да онагледят думата „суета“ в речника с негова снимка.

Най-лошото беше, че Джош всъщност не изглеждаше никак зле. Гъста тъмна коса, високи скули, изваяно тяло. Все неща, на които не можех да устоя... ако не бяха прикачени към его с размерите на цяла държава.
– Здрасти, Джоши – изчуруликах аз с ясното съзнание колко мрази това обръщение. Можех да благодаря на
Ейва, най-доб рата ми приятелка и сестра на Джош, за тази безценна информация.
В очите му блесна раздразнение и аз се усмихнах.
Денят ми се пооправи.
Ако трябва да съм честна, Джош пръв започна да ме нарича Джей Ар. Съкратено от Джесика Рабит,
героинята от анимационните филмчета. Някои хора биха го приели за комплимент, но когато си червенокоса и с гърди чашка DD, сравнението бързо дотяга и той го знаеше отлично.
– Сама ли пиеш? – Джош погледна към празните бар столове от двете ми страни. Промоционалният час още не беше в пика си и бяха заети предимно сепаретата покрай обшитите с дъб стени, а не тези по бара. – Или вече си подплашила всички в радиус от пет метра?
– Интересно, че точно ти ми говориш за подплашване на хора. – Хвърлих поглед към жената до Джош. Беше красива, с кестенява коса, кафяви очи и елегантна фигура, облечена с невероятна рокля с шарен мотив и коланче на кръста. Жалко, че добрият ѝ вкус не засягаше и мъжете, щом беше изляз ла на среща с него. – Виждам, че си се съвзел от последния пристъп на сифилис, щом примамваш поредната нищо неподозираща жена на среща. – Следващите ми думи бяха насочени към брюнетката. – Не те познавам, но знам, че заслужаваш нещо по-добро. Повярвай ми.
Имаше ли Джош наистина сифилис? Може би да. Може би не. Джош спеше с много жени и нямаше да се учудя,
ако го беше пипнал, но щях да наруша женския кодекс,

ако не бях предупредила Рокличката за опасността да хване венерическа болест.
Вместо да си плюе на петите, тя се засмя.
– Благодаря за предупреждението, но мисля, че няма проблем.
– Шегички за венерически болести. Колко оригинално. –
Ако Джош се впечатли, че го бях обидила пред жената,
не го показа. – Надявам се да проявяваш повече въображение в оралната аргументация, в противен случай ще ти е много трудно в света на юристите. Стига първо да си вземеш изпита, разбира се.
Устните му се извиха в самодоволна усмивка, която очерта трапчинката на лявата му буза.
Сдържах се да не му се озъбя. Мразех тази трапчинка.
Всеки път, когато се покажеше, беше, за да ми се подиграе, ето защо исках единствено да я набуча с нож.
– Ще го взема – озаптих агресивните си мисли и отвърнах спокойно. Джош винаги изкарваше най- лошото у мен. – Надявай се да не те съдят за лекарска небрежност, Джоши, в противен случай веднага ще предложа услугите си на ищеца.
Скъсах си задника, за да вляза в специалност „Право“ в
„Тайер“ и да си осигуря предложение за работа в
„Силвър и Клайн“, престижната кантора, където стажувах миналото лято. Нямаше да оставя мечтата ми да стана адвокат да ми се изплъзне, когато бях така близо да я реализирам.
Никакъв шанс.
Щях да си взема изпита, а Джош Чен щеше да си върне думите назад. А ако имах късмет, щяха да му приседнат.
– Много дръзко за човек, който още не е завършил. –
Джош се облегна на бара и се подпря с една ръка,
приличаше на проклет модел, позиращ за плакат на списание „Джи Кю“. Преди да измисля подобаващ хаплив отговор, той смени темата. – Доста си се издокарала, за да седиш сама на бара.

Погледът му пропълзя по навитата ми коса и гримираното ми лице и се задържа върху златната висулка в деколтето ми.
Гръбнакът ми се скова като желязо. За разлика от погледа на Консултанта Кларк, преценяващият поглед на Джош прогаряше кожата ми, горещ и подигравателен. Металът на колието пламна върху кожата ми и едва не го отскубнах, за да го запратя в самодоволната му физиономия.
Но поради някаква причина останах неподвижна,
прикована под изучаващия му поглед. Не ме оглеждаше похотливо, а по-скоро преценяващо, сякаш събираше парчетата на пъзел и подреждаше картината в ума си.
Очите на Джош се спуснаха надолу по зелената кашмирена рокля, обгръщаща тялото ми, огледаха дългите ми крака, покрити с високи черни чорапи, и накрая се спряха на черните ми ботуши с токчета,
преди да провлачат поглед обратно нагоре, докато не срещнаха лешниковите ми очи. Самодоволната му усмивка изчезна, а изражението му стана неразгадаемо.
Помежду ни настана наелектризирано мълчание,
докато накрая не проговори.
– Облечена си като за среща. – Остана си все така небрежно подпрян на бара, но очите му станаха остри като черни кинжали, изчакващи своя момент да изстържат срама ми. – Обаче си тръгнала да си ходиш, а е едва пет и тридесет.
Вдигнах брадичка, макар срамът да избиваше на горещи петна по кожата ми. Джош беше много неща –
влудяващ, нахакан, изчадие адово – но не беше глупав,
освен това беше последният човек, който исках да разбере, че ми бяха вързали тенекия.
Никога нямаше да ми позволи да забравя.
– Не ми казвай, че не се е появил. – В гласа му се долавяше особена нотка.

Горещината се засили. Господи, не трябваше да обличам кашмир. Завирах в глупавата си рокля.
– Не се тревожи толкова за моя любовен живот, а за срещата си.
Джош не беше погледнал Рокличката, откакто дойде, но тя, изглежда, нямаше против. Беше твърде заета да си бъбри и да се кикоти с барманката.
– Уверявам те, твоят любовен живот не влиза дори в първите пет хиляди точки от списъка ми със задачи. –
Въпреки хап ливите думи Джош продължаваше да ме гледа с неразгадаемо изражение.
Стомахът ми се преобърна без видима причина.
– Чудесно. – Беше смотан отговор, но мозъкът ми не функционираше правилно. Отдадох го на изтощението.
Или на алкохола. Или на милион други причини, но не и на мъжа срещу мен.
Грабнах палтото си и се плъзнах от стола с намерението да мина покрай него, без да кажа и дума.
За нещастие, не бях преценила добре разстоянието между стойката за крака и пода. Кракът ми се подхлъзна и от гърлото ми се изтръгна малък стон,
когато тялото ми по своя воля се изви назад. Две секунди деляха задника ми от сблъсък с пода, когато една ръка се стрелна, сграбчи китката ми и ме издърпа обратно в изправено положение.
И двамата с Джош замръзнахме и вперихме очи в мястото, където пръстите му се бяха сключили около китката ми. Не си спомнях кога за последно се бяхме докосвали доброволно. Дали не беше на едно парти преди три лета, когато той ме бутна с все дрехите в басейна, а аз му отмъстих, като „неволно“ забих лакът в слабините му?
Споменът за превитото му надве от болка тяло още ми носеше утеха в тежки моменти, но сега не мислех за него.

Вместо това се концентрирах върху близостта му –
усещах приятния цитрусов аромат на одеколона му, не беше според очакванията ми за мирис на огън и опушено.
Адреналинът от опасността да падна се плъзна по тялото ми и вкара пулса ми в нездравословен ритъм.
– Вече можеш да ме пуснеш. – Овладях дъха си въпреки задушаващата горещина. – Преди да се обрина от допира ти.
Джош затегна захвата си за части от секундата, преди да пусне ръката ми, сякаш е врял картоф.
Неразгадаемото му изражение бе заменено от раздразнение.
– Няма защо да ми благодариш, че ти помогнах да не си счупиш опашката, Джей Ар.
– Не преигравай, Джоши. Щях да се хвана.
– Разбира се. Да не дава господ да кажеш едно
„благодаря“. – Стана още по-саркастичен. – Страшен трън в задника си, знаеш ли го?
– По-добре, отколкото да съм просто задник.
Всички виждаха Джош като красив, чаровен лекар. Аз виждах укорителен, самодоволен кретен.
Можеш да си намериш друга приятелка, Ейва. Тя е беля. Нямаш нужда от такъв човек в живота си.
Страните ми пламнаха. Бяха минали седем години,
откакто дочух какво каза Джош на Ейва за мен, тъкмо когато двете бях ме започнали да ставаме приятелки, и до ден днешен ме болеше от спомена. Така и не им казах, че ги бях чула. Ейва щеше да се почувства зле, а
Джош не заслужаваше да знае колко ме бяха наранили думите му.
Не беше първият човек, който смята, че не съм достатъчно добра, но беше първият, който се опита да съсипе зараждащото ни се приятелство заради това.
Усмихнах се язвително.

– Извини ме, надвиших дневната си доза търпимост към присъствието ти. – Облякох палтото си, нахлузих ръкавиците и сложих чантата на рамото си. – Предай съболезнованията ми на приятелката ти.
Преди да успее да отговори, минах покрай него и забързах крачка, докато не излязох на хладния мартенски въздух. Едва тогава се отпуснах, макар че пулсът ми продължаваше да препуска.
От всички хора, на които можех да се натъкна в бара,
трябваше да е точно Джош Чен. Можеше ли този ден да стане по-скапан?
Само си представях подигравките, с които щеше да ме посипе при следващата ни среща.
Помниш ли как ти вързаха тенекия, Джей Ар?
Помниш ли, когато цял час вися сама в бара като пълна загубенячка?
Помниш ли, когато се нагласи и похаби любимите си сенки за някакъв тип на име Тод?
Е, последните две неща не ги знаеше, но нямаше да се учудя, ако някак научеше за тях.
Напъхах ръце по-дълбоко в джобовете и свих зад ъгъла,
нетърпелива да се отдалеча колкото може по-далеч от изчадието адово.
„Бронзовото колело“ се намираше на оживена улица с ресторанти, във въздуха се носеше музика, а хората се разхождаха дори през зимата. Уличката, по която вървях, беше успоредна на нея и зловещо тиха.
Затворени магазини със спуснати щори я опасваха от двете страни, а от пукнатините между настилката тук- там бяха избуяли треви. Слънцето още не беше залязло напълно, но дългите сенки придаваха зловещ вид на околността.
Инстинктът ме подтикна да забързам крачка, макар че се бях разсеяла от ненадейната среща с Джош и от мисълта за десетките задачи, които ме очакваха.
Останех ли сама, тревогите и задълженията превземаха

ума ми, подобно на деца, надигащи вой за вниманието на родителите си.
Завършването, подготовка за адвокатския изпит,
евентуално да насоля здравата Тод в съобщение (не, не си струва), отново да разгледам за апартамент в интернет, партито изненада за рождения ден на Ейва този уикенд...
Момент.
Рожден ден. Март.
Заковах се на място.
О, господи.
Освен Ейва познавах още един човек, роден в началото на март...
Извадих телефона от джоба си с трепереща ръка и стомахът ми потъна, щом видях датата. Втори март.
Днес беше рожденият ѝ ден. Съвсем бях забравила.
Пипалата на вината стиснаха вътрешностите ми и както всяка година се запитах дали да не ѝ се обадя. Никога не го правех, но... тази година можеше да е различно.
Всяка година си го казвах.
Не бива да се чувствам виновна. И тя никога не ми се обаждаше за рождения ми ден. Или за Коледа. Или за друг празник. От седем години не бях виждала и не бях говорила с Аделайн.
Обади се. Не се обаждай. Обади се. Не се обаждай.
Прехапах долната си устна.
Беше четиридесет и петият ѝ рожден ден. Важно събитие, нали? Достатъчно важно, за да заслужи едно
„Честит рожден ден“ от дъщеря си... ако изобщо ѝ
пукаше дали ще получи нещо от мен.
Така се бях улисала във вътрешния си дебат, че не усетих как някой се беше приближил до мен, докато не почувствах твърдото дуло на пистолет, притиснат в гърба ми, а един дрезгав глас излая:
– Дай си телефона и портфейла. Веднага.

Сърцето ми подскочи и едва не изпуснах телефона си.
Шокът скова крайниците ми.
Не може да бъде.
Никога не задавай на вселената въпроси, чиито отговори не искаш, защото се оказа, че денят ми всъщност можа да стане доста по-скапан, мамка му.
2
ДЖОШ
– Не го казвай. – Отворих бирата си и не обърнах внимание на учудването на Клара. Сладката барманка, с която беше флиртувала, отиде да се занимае с навалицата за промоцията и оттогава тя ме гледаше с многозначителна усмивка.
– Добре. Няма. – Клара кръстоса крака и отпи от питието си със сериозно изражение.
Беше медицинска сестра в Спешното отделение на
Тайерската университетска болница, а аз бях специализант трета година в Спешна помощ, ето защо с нея се засичахме често. Бях ме приятели от първата ми година на специализацията, когато се сближихме покрай общата ни любов към екстремните спортове и сладникавите деветдесетарски филми, но тя беше заинтригувана от мен, или от който и да е представител на мъжкия пол, колкото камък.
С Клара положително не бяхме на среща, е, поне не и романтична, но не поправих Джулс. Личният ми живот не ѝ влизаше в работата. Понякога не исках да е и моя работа, дявол го взел.
– Добре. – Погледът ми срещна очите на една хубавка блондинка в другия край на бара и ѝ пуснах закачлива усмивка. Тя ми се усмихна палаво.
От това се нуждаех тази вечер. Алкохол, да гледам мача на „Уошингтън Уизърдз“ с Клара и малко безобиден флирт. Всичко, което можеше да отнесе мислите ми от писмото, което ме чакаше у дома.

Поправка: писмата. Множествено число.
24 декември. 16 януари. 20 февруари. 2 март. Датите на последните писма от Майкъл се изредиха в ума ми.
Пристигаха всеки месец, като по часовник, и се мразех,
задето не ги изхвърлях веднага.
Ударих здрава глътка от бирата в опит да забравя купчинката неотворени писма в чекмеджето на бюрото ми. Пиех втора бира в рамките на няма и десет минути,
но майната му, денят беше дълъг и имах нужда да се поотпусна.
– Винаги съм си падала по червенокоси – поде Клара и ме върна към разговор, в който не исках да участвам. –
Може би защото „Малката русалка“ ми беше любимата анимация на „Дисни“ като дете.
Лицето ѝ се присви в усмивка при дългата ми изтерзана въздишка.
– Притежаваш поразителна липса на такт.
– Искам да имам поне едно поразително качество. –
Клара се усмихна по-широко. – Е, коя беше тя?
Нямаше полза да опитвам да отбягна въпроса ѝ. Щом надушеше нещо потенциално сочно, го захапваше по- здраво от питбул.
– Най-добрата приятелка на сестра ми и истински трън в задника. – Раменете ми се изопнаха от напрежение при спомена за случайната среща с Джулс.
Точно в неин стил да се заяжда дори когато се опитвам да ѝ помогна. Забрави за маслиновата клонка. Трябваше да ѝ подам букет от тръни и да се надявам да я избоде цялата, мамка ѝ.
При всеки мой опит да се държа мило – беше рядкост,
ако трябва да съм честен – тя ми припомняше защо не можем да бъдем приятели. Бяхме твърде вироглави и характерите ни твърде много си приличаха. Все едно да изправиш два огъня един срещу друг.
За съжаление, Джулс и сестра ми, Ейва, бяха съквартирантки през първата им година в колежа и

оттогава бяха неразделни, което означаваше, че няма спасение от Джулс, независимо колко си лазим по нервите.
Не знаех какъв ѝ е проблемът с мен, но знаех, че има склонност да забърква Ейва в неприятности.
За седемте години на приятелството им видях Ейва така да се надрусва от кексчетата с канабис на Джулс, че едва не се съб лече чисто гола на един купон; утешавах я, когато се напи и боядиса косата си оранжева с полуперманентна боя на партито за двадесетия рожден ден на Джулс; веднъж ги прибрах, след се бяха оказали насред пътя в Бъмфък, Мериленд, когато Джулс я осенила гениалната идея да тръгнат с някакви типове, с които се запознали в бар по време на спонтанна екскурзия до Ню Йорк. Колата им се повредила и, за късмет, онези се оказали безобидни. Но все пак нещата можеха да свършат много зле.
И тези бяха само някои от случките им. Разполагах с хиляди други примери как Джулс е убедила сестра ми да се върже на някоя от лекомислените ѝ приумици.
Ейва беше възрастен човек и можеше сама да взима решенията си, но беше твърде доверчива. Аз, като по голям брат, имах задачата да се грижа за нея, особено когато майка ни почина и стана ясно, че баща ни бе шибан психопат.
Нямах никакво съмнение, че Джулс ѝ влияе зле. Точка.
Устните на Клара потрепериха.
– Този твой трън в задника има ли си име?
Отпих още една голяма глътка бира и отговорих лаконично.
– Джулс.
– Хм. Джулс е много красива.
– Такива са повечето кръвожадни сукуби1. Така те примамват в капана си. – В гласа ми се прокрадна раздразнение.

Да, Джулс беше красива, но такива бяха и вълчето биле2 и синьопръстенните октоподи3. Красивата външност крие смъртоносна отрова, в случая на Джулс тя се намираше в змийския ѝ език.
Повечето мъже бяха заслепени от формите ѝ и онези нейни големи лешникови очи, но не и аз. Знаех, че не бива да попадам в капана ѝ. Клетите нещастници от
„Тайер“, останали с разбити от нея сърца, бяха достатъчно предупреждение да я избягвам в името на здравия си разум.
– Не съм те виждала да се напрягаш така заради жена. –
Лицето на Клара вече беше маска на удовлетворението. – Само почакай да разкажа на останалите сестри.
О, господи.
Интригите в сериала „Клюкарката“ бледнееха в сравнение с кликата на медицинските сестри. Щом до ушите им стигнеше някаква новина, тя се разпростираше из цялата болница със скоростта на пожар.
– Не се напрягам и няма нищо за разказване. – Смених темата, преди да продължи. Нямах желание да коментирам Джулс Амброуз и секунда повече. – Ако търсиш истинска новина, ето ти една: най-после реших къде да ида на почивка.
Тя извъртя очи.
– Тази новина не е и наполовина сочна като любовния ти живот. Повечето сестри са влюбени в теб. Не го разбирам.
– Защото съм добра партия.
Не е проява на арогантност, ако казваш самата истина.
Но не бих се хванал с жена от болницата. Не се задявах с колежки.
– Освен това си скромен. – Клара най-сетне прекрати опитите си да изкопчи още информация за Джулс и се

предаде на очевидното ми желание да отбия въпроса. –
Добре, ще клъвна. Къде ще ходиш на почивка?
Този път усмивката ми беше искрена.
– Нова Зеландия.
Колебаех се между бънджи скокове в Нова Зеландия и гмуркане с акули в Южна Африка, но накрая избрах първото и снощи си купих билетите.
Специализантите имаха скапан график, но в Спешното отделение ни беше по-добре от Хирургията например.
Работех на осем или дванадесетчасови дежурства с един почивен на всеки шест дни, а отпуските бяха разпределени в четири блока по пет дни годишно. По време на дежурство работехме без почивка, но нямах против. Приятно ми беше да съм зает. Така не мислех за други неща.
Вълнувах се обаче за първата си почивка тази година.
Бяха ми одобрили една седмица отпуск през пролетта и вече си представях прекарването ми в Нова Зеландия:
прохладно синьо небе, заснежени планини, усещането за безтегловност по време на свободното падане и притока на адреналин, изпълващ тялото ми с живот всеки път, когато ми се отдадеше възможност да практикувам любимите си екстремни спортове.
– Стига бе – изсумтя Клара. – Как ти завиждам. На кои преходи ще ходиш?
Бях направил щателно проучване на най-добрите маршрути за преходи в страната и ѝ разказах подробно за плановете си, докато тя не се разсея от завръщането на барманката. Не исках да ѝ се пречкам, затова насочих вниманието си към бирата и баскетболния мач между „Уошингтън Уизърдз“ и „Торонто Раптърс“.
Тъкмо щях да си поръчам още една бира, когато ме прекъсна нежен женски глас.
– Мястото свободно ли е?
Обърнах се и видях сладката блондинка, с която си бяхме разменили погледи по-рано. Не бях забелязал

кога бе станала от мястото си край бара, но вече беше достатъчно близо до мен, за да видя бледите петънца на луничките по носа ѝ.
Пуснах обичайната си ленива усмивка, от която блондинката се изчерви.
– Изцяло твое е.
Старата плоча с флирта ми беше до болка позната и изобщо не се наложи да положа усилия. Всичко беше мускулна памет. Почерпи я с питие, поискай да ти разкаже за себе си, изслушай я внимателно – или си давай такъв вид – от време на време кимай и отвръщай подобаващо, погали ръката ѝ, за да осъществиш физически контакт.
Някога изпитвах тръпка, но сега го правех, защото... е,
не бях сигурен защо. Предполагам, защото цял живот го правех.
– ...искам да стана ветеринарен лекар...
Отново кимнах и едва се сдържах да не се прозина.
Какъв, по дяволите, ми беше проблемът?
Робин, блондинката, беше секси и с желание да ме заведе някъде, където да останем насаме, съдейки по дланта ѝ на бед рото ми. Разказът за детските ѝ
приключения с конната езда не беше особено вълнуващ,
но обикновено ме биваше да откривам все нещо интересно във всеки разговор.
Може би проблемът беше в мен. В последно време скуката ми беше постоянен спътник и не знаех как да се отърва от кучката.
Всички купони ми се струваха все едни и същи.
Задевките ми не ми доставяха удоволствие. Срещите бяха задължение. Единствено в Спешното отделение изпитвах нещо.
Хвърлих поглед към Клара. Още флиртуваше с барманката, която изобщо не обръщаше внимание на клиентите си и я гледаше влюбено.

– ...не мога да реша дали искам померан, или чихуахуа... – бъбреше Робин.
– Померан звучи добре. – Демонстративно погледнах часовника си. – Съжалявам, че те прекъсвам, но трябва да взема братовчед ми от летището. – Не беше най- доброто оправдание, но беше първото, което ми хрумна.
Робин посърна.
– О, добре. Може да се видим някой път. – Написа телефонния си номер на една салфетка и ми я тикна в ръката. – Обади ми се.
Отвърнах ѝ с неангажираща усмивка. Не обичах да давам празни обещания.
Приятно прекарване, казах с поглед на Клара, докато излизах. Тя поклати глава и ми се усмихна дяволито,
преди отново да насочи вниманието си към барманката.
От доста време не си бях тръгвал така бързо от бар. Не бях разочарован от развоя на вечерта. С Клара често излизахме заедно на по питие и се разделяхме, когато...
интересите ни се насочеха в различни посоки, но сега нямах идея къде да ида.
Беше рано и не исках още да се прибирам. Също така не исках да се забивам в някой от другите барове по улицата, в случай че Робин тръгне да ги обикаля по- късно.
Майната му. Ще догледам мача в кварталния бар.
Бирата и телевизията си бяха бира и телевизия,
независимо от локацията. Ако метрото се движеше по график, нямаше да изпусна остатъка от мача.
Свих зад ъгъла по тихата уличка, водеща към спирката на метрото. Бях я прекосил наполовина, когато мярнах червена коса и познато лилаво палто в пресечката до един фалирал магазин за обувки.
Забавих крачка. Какво, по дяволите, още търсеше
Джулс тук? Беше си тръгнала поне двайсет минути преди мен.

Тогава забелязах проблясващия метал в ръката ѝ.
Пистолет – насочен право към чорлавия брадат мъж пред нея.
– Какво, по дяволите? – Думите ми отекнаха из пустата уличка и рикошираха в спуснатите щори на витрините.
Може би бях заспал в бара и бях влязъл в „Зоната на здрача“, защото в сценката пред очите ми нямаше никаква логика.
Откъде, по дяволите, Джулс беше взела пистолет?
Джулс се помести, за да ме погледне, без да откъсва очи от мъжа. Той носеше тънка плетена шапка върху дългата си коса, а черното палто, което му беше с два размера по-голямо, висеше на хилавото му тяло.
– Опита се да ме ограби – заяви небрежно тя.
Плетената шапка я погледна с цялата си омраза, но беше достатъчно разумен да си държи езика зад зъбите.
Ощипах се, с надежда острата болка да ме измъкне от алтернативната вселена, в която се бях озовал. Не. Още съм тук, мамка му.
– Предполагам, че това е неговият пистолет?
Някак не се изненадах, че Джулс беше съумяла да обърне ситуацията с потенциалния си нападател. Ако някой я отвлечеше, вероятно щеше да му скъса нервите и той да я върне обратно до час.
– Да, Шерлок. – Ръката на Джулс се затегна около оръжието. – Обадих се на полицията. Пътуват насам.
Като по знак във въздуха се разнесе воят на сирени.
Плетената шапка се вцепени, а очите му се стрелкаха наляво-надясно в пристъп на паника.
– Изобщо не си го помисляй – предупреди го Джулс. –
Или ще стрелям. Не блъфирам.
– Ще го направи – уверих го. – Веднъж гръмна един тип в задника със „Смит енд Уесън“, защото ѝ беше откраднал чипса – прошепнах съзаклятнически. – Като е гладна, направо полудява.

Ситуацията и без друго беше достатъчно нелепа. Нищо не пречеше да се включа.
Както споменах, бях отегчен.
Устните на Джулс трепнаха, преди отново да си върне сериозното намусено изражение.
Очите на Плетената шапка се разшириха.
– Сериозно ли? – Погледът му прескачаше помежду ни. – Откъде се познавате? Чукате ли се?
И двамата потръпнахме от ужас.
Плетената шапка ни задаваше такъв тъп въпрос, или за да ни отвлече вниманието, или целеше да повърна. Ако беше второто, почти беше успял. Стомахът ми се обърна като бетонобъркачка на свръхскорост.
– За нищо на света. Виж го само. – Джулс ме посочи със свободната си ръка. – Сякаш някога бих докоснала това.
Плетената шапка присви очи към мен.
– Какво му е?
– Не бих ти позволил да ме докоснеш, дори да ми изплатиш заемите за Медицинския университет –
изсумтях аз.
Не ми пукаше, дори ако Джулс Амброуз беше последната жена на Земята. Тя беше единственият човек, с когото никога не бих спал. Никога.
Тя не ми обърна внимание.
– Чувал ли си поговорката, че колкото е по-голямо егото, толкова е по-малка пишката? – попита тя
Плетената шапка. – Важи за него.
– О. Кофти. – Плетената шапка ме погледна със съчувствие. – Съжалявам, пич.
Една вена запулсира на слепоочието ми. Отворих уста да я уведомя, че бих предпочел да се гмурна в белина,
отколкото да ѝ позволя да се приближи до пениса ми, но някаква врата се затръшна и ме прекъсна.
От колата излезе ченге с размерите на Хълк и изваден пистолет.
– Стой! Пусни оръжието.

Изпъшках и едва не се ощипах отново, преди да се овладея.
Мамка му.
Да си бях тръгнал, когато имах възможност.
Без съмнение, щях да изпусна остатъка от мача.
Сукуб или сукубус – женски демон от юдейската и християнската митология
3
ДЖОШ
След четиридесет и пет минути и десетки въпроси ченгетата най-после ни пуснаха да си ходим.
Плетената шапка остана в ареста, а ние с Джулс тръгнахме мълчаливо към спирката на метрото на следващата улица. Повечето хора биха се ошашкали след опит за грабеж, но тя се държеше, сякаш досега е пазарувала в супермаркета.
Аз бях по-малко спокоен. Полицаите ме пържиха цял час, а на всичкото отгоре изпуснах остатъка от мача.
– Кажи ми защо всеки път, като се натъкна на някакви неприятности, си замесена ти? – казах през стиснати зъби, когато метрото изплува пред погледа ми.
– Вината не е моя, че ти избра да минеш по тази улица и ти предпочете да останеш за размяна на любезности,
вместо да си продължиш по пътя – тросна се Джулс. –
Ситуацията беше под контрол.
Изсумтях и гневно тръгнах надолу по стълбите. Можех да се кача на ескалатора, но имах нужда да намеря отдушник на раздразнението си. Сигурно и Джулс се чувстваше така, защото беше до мен и продължаваше да ме дразни.
– Размяна на любезности? Кой говори така? Освен това нямаше нищо любезно, честно. – Стигнах до турникетите и си извадих портфейла. – Жалко, че полицаите не задържаха и теб. Ти си заплаха за обществото.

– Според кого? Според теб? – Тя ме огледа презрително от глава до пети.
– Да. – Усмихнах ѝ се студено. – Според мен и всеки,
имал нещастието да те срещне.
Думите ми бяха ужасни, но от писмата, дългото дежурство в болницата и екзистенциалната ми криза не бях в настроение за милосърдие.
– Господи. Ти. Си – Джулс плесна картата си за метрото върху четеца с излишна сила – Най-ужасният.
Минах след нея през турникета.
– Не, такова е чувството ти за самосъхранение. Един здравомислещ човек би дал на крадеца каквото поиска. – Колкото повече разсъждавах, толкова повече ме озадачаваха и влудяваха действията ѝ. – А ако не беше успяла да го обезоръжиш? А ако имаше и скрито оръжие? Можеше да умреш, мамка му!
Джулс се изчерви.
– Спри да ми крещиш. Не си ми баща.
– Не крещя!
Спряхме под таблото с разписанието, което съобщаваше, че следващият влак ще пристигне след осем минути. Спирката беше празна, с изключение на двойка, която се натискаше на една пейка, и някакъв костюмар в далечния край на платформата; беше достатъчно тихо да чуя бесния приток на кръв в ушите ми.
Не откъсвахме очи един от друг, а гърдите ни се издигаха от напиращите емоции. Искаше ми се да я хвана и да я разтърся, задето бе поставила живота си в опасност за един шибан телефон и портфейл.
Не я харесвах, но това не означаваше, че ѝ желаех смъртта.
Поне не през цялото време.
Очаквах поредния хаплив отговор, но Джулс се обърна и изпадна в мълчание.

Съвсем нетипично за нея и направо влудяващо. Не помнех кога за последно ме беше оставила да имам последната дума.
Издишах рязко през нос, принудих се да се успокоя и да погледна ситуацията трезво.
Каквито и чувства да имах към Джулс, тя беше приятелка на Ейва и тъкмо беше преживяла опит за въоръжен грабеж. Не можеше да е останала така безразлична от случката, както си даваше вид, освен ако не беше проклет робот.
Огледах я с крайчеца на окото, забелязах стегнатата ѝ
челюст и изопнатия гръб. Изглеждаше равнодушна –
дори прекалено.
Гневът ми се поохлади и потрих челюст, разкъсван от дилема. С Джулс не се утешавахме. Дори не си казвахме
„наздраве“, щом някой от двама ни кихнеше. Но...
По дяволите.
– Добре ли си? – попитах грубовато аз. Не можех да не проверя как се чувства някой, след като едва не е загинал, независимо кой е този човек. Беше против всичките ми убеждения като лекар и като човек.
– Добре съм. – Джулс затъкна косата зад ухото си,
гласът ѝ бе равен, но забелязах лекото треперене на ръката ѝ.
Адреналинът е чудата работа. Кара те да се чувстваш силен, да се концентрираш. Кара те да се чувстваш неуязвим. Но щом те отпусне и рязко слезеш на земята,
трябва да се изправиш пред последиците – треперещите ръце, немощните крака, тревогата, която си потиснал за кратко, само за да те залее всичко наведнъж, като потоп.
Бях готов да заложа последния си долар, че Джулс изпитва точно това.
– Ранена ли си?
– Не. Дръпнах му пистолета, преди да успее да направи нещо. – Джулс гледаше право напред с такъв напрегнат

поглед, че почти очаквах да прогори дупка в стената на спирката.
– Не подозирах, че си таен супервойник. – Опитах се да разведря обстановката, макар че бях дяволски любопитен да разбера какво се е случило. В
полицейския участък ни разпитаха поотделно и не успях да чуя как беше обезоръжила Плетената шапка.
– Не е необходимо да си супервойник, за да обезоръжиш някого. – Тя сбърчи нос. Най-после. Някакъв признак на нормалност. – Като малка ходех на уроци по самоотбрана. Учеха ни и как да се справяме с обирджии.
Еха. Не ми изглеждаше на човек, който би посещавал уроци по самоотбрана.
Влакът спря пред нас, преди да успея да отговоря. Във вагона нямаше свободни места, защото предната спирка свързваше няколко линии, затова стояхме прави при вратата рамо до рамо, докато не стигнахме Хейзълбърг,
предградието на Мериленд, където се намира кампусът на „Тайер“.
С Джулс живеехме врата до врата, когато с Ейва бяха съквартирантки през последната им година в
Университета, но после Ейва се премести в града, а аз си наех друго жилище. В предишния ми дом имаше твърде много нежелани спомени.
И все пак Хейзълбърг беше малко градче и къщите ни с
Джулс бяха на двадесет минути пеш една от друга.
Излязохме от спирката и несъзнателно затръгнахме един до друг.
– Не казвай на Ейва или на някой друг какво се случи –
каза Джулс, щом стигнахме ъгъла, където пътищата ни се разделяха – тя отиваше наляво, аз – надясно. – Не искам да се тревожат.
– Няма. – Беше права. Ейва щеше да се разтревожи, а нямаше смисъл да се напряга за нещо, което вече се е случило. – Сигурна ли си, че си добре?

Почти щях да предложа на Джулс да я изпратя до тях,
но може би би било прекалено. Бяхме достигнали предела на нормално поведение един към друг, както стана ясно от следващите ѝ думи.
– Да. – Тя разсеяно потри маншета на палтото си с палец и показалец. – Не закъснявай за партито на Ейва в събота. Осъзнавам, че точността не е сред малкото ти добродетели, но е важ но да си точен.
Съчувствието ми бе отнесено от вятъра на раздразнението.
– Няма да закъснея – отвърнах през стиснати зъби. – Не се тревожи за мен.
Тръгнах, преди да успее да отговори, без дори да кажа
„довиждане“. Джулс трябваше да проваля всичко.
Всеки. Проклет. Път.
Може би заяждането ѝ беше като защитен механизъм,
но това не ми влизаше в работата. Не бях тук да разсъбличам слоевете ѝ, сякаш сме в някой от проклетите любовни романи, така харесвани от Ейва.
Щом Джулс искаше да е нетърпима, аз имах правото да се избавя от мъката, като се освободя от присъствието
ѝ.
Вятърът щипеше лицето ми и виеше между дърветата,
подчертавайки колко притихнали са улиците.
Хейзълбърг е едно от най-безопасните градчета в
Америка, но...
Начинът, по който ръката на Джулс трепереше, докато чакахме метрото. Напрежението в раменете ѝ. Бледата
ѝ кожа.
Забавих бързата си крачка.
Придаваш твърде много важност на едно движение.
Просто се прибирай, човече.
И какво като беше тъмно, а тя беше сама? Вероятността да ѝ се случи нещо беше малка, макар да беше същински магнит за неприятности.

Затворих очи, не можех да повярвам, че дори обмислях онова, което се канех да направя.
– Да му се не види, мамка му – изплюх думите, спрях и се обърнах в посоката, в която бе тръгнала Джулс.
Стиснах челюст и с всяка следваща крачка се ядосвах все повече и повече.
Ядосвах се на съвестта си, която подаваше глава в най- неподходящите моменти. Ядосвах се на Джулс, че се беше родила; на Ейва, защото се беше сприятелила с нея, на координатора по настаняването в „Тайер“,
защото през всички тези години ги беше разпределял в една стая и по този начин беше предрешил приятелството им.
Съдбата обичаше да ме прецаква, но най-здраво ме прецака, когато вкара една червенокоска в живота ми.
Бързо настигнах Джулс. Вървях далеч зад нея, за да не ме забележи, но достатъчно близо, за да я виждам.
Ярките цветове на косата и палтото ѝ ме улесняваха,
дори в мрака.
Чувствах се като пълен извратеняк, но ако видеше, че я следвам, щяхме отново да изпаднем в спор, а аз бях твърде уморен за тези глупости.
За щастие, след по-малко от десет минути пристигнахме пред къщата ѝ и се отпуснах, щом видях светлината зад завесите. Стела, друга приятелка на Ейва от колежа и съквартирантка на Джулс, явно вече се беше прибрала.
Джулс пристъпи към верандата, бръкна в чантата си... и замръзна.
Отново се напрегнах, скрих се зад едно дърво на отсрещния тротоар, в случай че се обърне, но не го направи. Вече цяла минута си стоеше там, застинала на място. Какво, по дяволите, правеше?
Тъкмо се канех да пресека улицата, в случай че е изпаднала в шок или нещо подобно, когато най-после помръдна. Извади ключовете си от чантата, отключи вратата и потъна в къщата.

Бавно и продължително издишах притаения си дъх.
Направих няколко малки облачета дим в зимния въздух и почаках още малко, вперил очи в мястото, където преди секунди беше стояла Джулс, после се обърнах и си тръгнах към къщи.
4
ДЖУЛС
– Как беше срещата? – Стела вдигна очи от телефона си и ме погледна, когато влязох във всекидневната.
– Не дойде. – Разкопчах копчетата на палтото си и го закачих на месинговата закачалка до вратата.
Благодарение на треперещата ми ръка успях от втория опит.
От студа е. Не е от опита да ме ограбят или онзи кратък момент на вцепенение на верандата, когато...
Спри. Не мисли за това.
Очите на Стела се разшириха.
– Не може да бъде. Какъв задник.
Усмихнах се. Стела рядко псуваше, затова винаги ме удив ляваше, щом ѝ се изплъзнеше някоя неприлична дума.
– Всичко е наред. Спасих се. Виждала ли си му профилната снимка в приложението за запознанства?
Проклетата риба. Честно казано, не знам какво изобщо съм си мислила. – Изхлузих ръкавиците, събух се и избегнах погледа на приятелката си, докато опитвах да вкарам достатъчно кислород в дробовете си.
Не ми отне много време да обезвредя крадеца, но усещането за безпомощност, макар и за минути, събуди спомени, които беше най-добре да си стоят погребани.
Дървото се впива в гърба ми. Кисел дъх по врата ми.
Ръце на...
– Джулс.
Стреснах се и едва не бутнах закачалката с форма на дърво.

След опита за грабеж бях успяла да запазя спокойствие,
но когато вече си бях у дома и в безопасност, тялото ми най-сетне започна да обработва случилото се.
Не беше приятно.
Сърцето ми биеше лудешки в гърдите, а в стомаха ми бушуваше буря, от която ми се повдигаше. Единствено присъствието на Стела ме крепеше.
Тя смръщи вежди.
– Добре ли си? От пет минути гледаш в празното пространство. Два пъти те повиках по име.
– Да. – Лепнах си широка усмивка. – Бях се отнесла.
Мислех си как да си го върна на Тод.
Нямах намерение да пропилея нито капка енергия по този задник, но Стела не го знаеше.
Тя наклони глава и присви котешките си зелени очи.
Тъй като беше моден блогър и инфлуенсър, през деветдесет процента от времето беше залепена за телефона си, но беше по-наблюдателна, отколкото си мислеха хората.
– Не би хабила повече енергия по този тип – отвърна тя.
Добре, има разлика между наблюдателност и да си направо плашещ. Може би онези нейни любими, но доста противни смутита с пшенични стръкове на прах ѝ
даваха суперсили, като способността да чете мисли.
– Наистина. Добре съм. – Усмихнах се по-широко. Нямах колебания да потърся съвет от приятелите си, стига да можеха да направят нещо. В противен случай беше безсмислено да ги тревожа. – Искам само да гледам някой филм, да ям сладолед и да забравя за Жабока
Тод.
В очите на Стела все още проблясваше съмнение, но за щастие, не настоя.
– Остана малко сладолед със солен карамел – каза тя. –
Искаш ли да гледаме „Професия блондинка“, докато го ядем?

– Иска ли питане! – Никога не ми омръзваше да гледам как нагласената мацка Ел Уудс рита задници. – Първо обаче ще си взема душ. Ти си довърши работата.
– Проверявам си съобщенията. – Тя въздъхна. – Не че някога ще ги прегледам всичките.
– Нали знаеш, че няма нужда да отговаряш на всеки?
Стела имаше стотици хиляди последователи и не можех да си представя колко съобщения получава всеки ден.
– Аз искам. Стига да не са от някакви извратеняци. – Тя махна с ръка във въздуха. – Действай. Аз ще съм тук.
Стела отново насочи вниманието си към телефона, а аз влязох в общата ни баня, пуснах душа и усмивката ми се стопи.
Изчаках въздухът да се насити с пара, влязох във ваната, подпрях чело на гладките плочки на стената и оставих водата да отмие нежеланите спомени.
Последната ми година в гимназията. Аластър, Макс и
Аделайн...
Спри.
– Стегни се, Джулс – прошепнах гневно.
Вече не бях малко, безпомощно момиче, хванато в капана на Охайо.
Намирах се в съвсем различно положение, предстоеше ми да получа всичко, за което някога бях мечтала.
Пари. Свобода. Сигурност.
Проклета да бях, ако позволях някой да ми ги отнеме.
5
ДЖУЛС
Когато дойде партито изненада за Ейва, вече бях натикала опита за обир в мрачните кътчета на съзнанието ми. Най-сигурният начин да потиснеш спомените е да отвлечеш вниманието си, а аз разполагах с достатъчно храна за отвличане на вниманието ми за пет години напред.

– Не мога да повярвам, че сте го направили. – Ейва се огледа бавно и с широко отворени очи запопива ресторанта, пременен в зала за купон. И под зала за купон имах предвид двуметрова ледена скулптура, маси с различни гурме ястия, диджей, фонтан с шоколад и временен дансинг, и всичко това благодарение на безбожно богатото ѝ гадже. – Нямаше нужда.
– Така е, но искахме. – Усмихнах ѝ се дяволито. – Освен това беше добро оправдание да се сдобием с шоколадов фонтан. Винаги съм искала да видя такъв на живо. –
Прегърнах я и вдишах от познатия парфюм. Ароматът отключи вълна от носталгия.
Ейва бе първият човек, с когото се запознах в „Тайер“.
Веднага си паснахме и никога нямаше да забравя как се застъпи за мен, когато Джош настоя да прекратим приятелството си. С Джош си бяха изключително близки, ето защо фактът, че му се опълчи заради мен,
означаваше повече, отколкото можеше да си представи.
Продължихме да се виждаме и след завършването, но не достатъчно често. Част от мен искаше да можеше да се върнат дните, когато с Ейва, Стела и Бриджит будувахме по цяла нощ, тъпчехме се със снакс и слушахме как момичетата в съседната стая на общежитието ни си крещят една на друга, понеже една от тях се била натискала с гаджето на друга.
– Честит рожден ден, миличка. – Усмихнах се, не исках да изглеждам тъжна въпреки обзелата ме меланхолия. –
Изненада ли се?
– Определено. – Ейва се обърна към гаджето си и го перна по рамото, макар че очите ѝ грееха от радост. –
Каза ми, че отиваме на обяд!
– Ние сме на обяд. – По устните на Алекс Волков премина лека усмивка. Ейва навярно бе единственият човек, способен да изкопчи толкова силна емоция от него – да, беше сарказъм – и да го удари, макар и закачливо, без да изгуби някой крайник. – На практика.

Ахнах.
– Това шега ли беше? – Погледнах към Ейва и Стела и нарочно пропуснах Джош, който беше от другата страна на Ейва. – Алекс се пошегува. Бързо, някой да запише датата и часа.
– Да паднеш от смях – отвърна равнодушно той.
Имаше излъчване на главен изпълнителен директор дори по дънки и риза – най-небрежното облекло на
Алекс. Очите му сияеха като нефритени ледени късове,
лицето му приличаше на произведение на самия
Микеланджело, а изражението му можеше да докара на някого ледено изгаряне.
Все едно. Можеше да ме гледа кръвнишки колкото си иска, бях приятелка на Ейва, следователно бях защитена от гнева му и той го знаеше отлично.
– Веднъж и ти ме изненада с купон за рождения ми ден – каза той на Ейва, а гласът му се посмекчи. –
Реших, че е крайно време да върна жеста.
Направо виждах как Ейва се разтапя.
– Май ме заболя зъб от сладост – каза Стела, докато
Алекс шепнеше нещо в ухото на Ейва, което я накара да се изчерви.
– Трябва незабавно да си запишем час за зъболекар –
съгласих се аз.
Шегувахме се, но все пак се хилехме като идиотки.
Алекс и Ейва бяха преживели много и беше приятно да ги гледам толкова щастливи, макар че това определение беше относително, що се отнася до Алекс.
В това време Джош се подпираше на масичката с десертите, а изражението му бе по-черно от ризата му.
С Алекс бяха най-добри приятели, преди да се скарат, а това бе съвсем отделна история. Вече се държаха любезно един с друг, но имаше разлика между любезност и приятелство.
– Изтрий киселата физиономия, доктор Убиец на настроението – казах му аз. – Разваляш купона.

– Щом лицето ми те дразни толкова, просто не го гледай – отвърна провлечено той. – Освен ако не можеш да се сдържиш, което би било разбираемо.
Намръщих се. Бях планирала партито с помощта на
Стела и Алекс и макар да се изкушавах да изключа
Джош от списъка с гостите, той все пак беше брат на
Ейва. Присъствието му се очакваше, като ешерихия коли в недосготвено пилешко.
Преди да успея да отвърна на високомерния му коментар, във въздуха се разнесе писък от вълнение,
последван от силно бърборене и две дузини извърнати към входа глави.
Проследих ококорените очи към двойката, която тъкмо беше влязла в компанията на двама костюмирани телохранители с размерите на планини от двете им страни.
Лицето ми се озари.
– Бриджит!
Тя се ухили и ми помаха.
– Изненада.
– Господи! – Втурнах се към нея заедно с Ейва и Стела и се сблъскахме със смях в групова прегръдка, която щеше да завърши със сгромолясване на пода, ако годеникът на Бриджит, Рийс, и бодигардът им, Буут, не ни бяха задържали. – Мислех, че няма да успееш!
– Асистентът ми се натъкна на събитие в посолството този уикенд, което случайно „налага“ присъствието ми. – Сините очи на Бриджит светеха дяволито. –
Срещата ми с посланика се проточи, иначе щях да дойда по-рано. – Разплетохме се една от друга и
Бриджит прегърна Ейва. – Честит рожден ден, миличка.
– Не мога да повярвам, че си тук. – Ейва я прегърна силно. – Сигурно си страшно заета...
Бриджит фон Ашенбърг беше учила с нас в университета „Тайер“, но приликите помежду ни се

изчерпваха дотук, защото тя беше кралица, при това съвсем истинска.
Когато се запознахме, беше принцеса, но по-големият ѝ
брат абдикира и Бриджит стана бъдещата кралица на
Елдора, малко кралство в Европа. Дядо ѝ, Едвард,
бившият крал, наскоро ѝ отстъпи трона заради здравословни проблеми и преди два месеца Бриджит беше коронована като кралица.
– За нищо на света не бих пропуснала купона. Освен това имам нужда от почивка. – Бриджит отмести кичур от златните си коси от очите си. Поразително приличаше на Грейс Кели, със сини очи, класически красиви черти и студена елегантност. – Изпитвам затруднения с парламента. Отново.
– Измъкнах я тъкмо навреме от двореца, в противен случай щеше да ѝ се пръсне някоя артерия – добави
Рийс, чийто сух тон беше в контраст с любовта в очите му, докато гледаше Бриджит.
Рийс Ларсън бе висок почти два метра, покрит с татуировки, мускулест; той бе сред най-красивите и заплашителни мъже, които бях срещала, но под грубата външност се криеше златно сърце. Беше охрана на
Бриджит, но двамата се влюбиха и сега беше бъдещият принц консорт, тъй като в Елдора не съществуваше титла крал консорт. Наложи им се да преодолеят много препятствия, за да бъдат заедно, предвид че тя бе кралска особа, а той не, но сега бяха една от най- обичаните двойки в света.
Шумното щракване на обектив прекъсна срещата ни и изведнъж си припомних, че не бяхме сами. Останалите гости още зяпаха Бриджит и Рийс със зинали усти.
Може да бъде малко шокиращо истинска кралица да цъфне без предупреждение на парти за рожден ден.
Никой обаче не дойде при нас освен Джош, който поздрави Бриджит с прегръдка, а с Рийс си размениха едно от онези здрависвания с потупване, които мъжете

така обичат. Предполагах, че Рийс, Буут и охраната изглеждаха достатъчно заплашително, за да държат хората настрана.
– Е? – Бриджит хвана Ейва под ръка и двете се отправиха към близката маса. – Разкажи ми какво изпуснах.
През следващия половин час си разказахме какво се беше случило в животите ни, в това време Джош беше на бара, а Алекс и Рийс седяха мълчаливо в другия край на масата. От време на време си разменяха по някоя дума, но иначе гледаха влюбено към Ейва и Бриджит. Е,
доколкото беше възможно за студен тип като Алекс и грубоват човек като Рийс.
Пренебрегнах бодването в сърцето при видимата им любов към приятелките ми и отново насочих вниманието си към разговора.
Отдавна се бях отказала от любовта. Безсмислено бе да копнея за нея.
– С Джулс си търсим ново жилище, скоро ни изтича договорът за наем – каза Стела. Все още живеехме в
Хейзълбърг, защото учех в Юридическия факултет на
„Тайер“, но договорът ни изтичаше през април, а аз се дипломирах в края на май. Пос ле и двете щяхме да започнем работа в града, ето защо имаше логика да си намерим жилище във Вашингтон. – Засега обаче нямаме късмет.
Всички апартаменти бяха твърде далеч от офисите ни,
твърде скъпи или твърде отблъскващи. Бях почти убедена, че единият апартамент, който гледах, е бил свърталище на дилъри.
Няма как да не обикнеш лова на жилища в града.
– Къде искате да се преместите? – попита Рийс.
– В идеалния случай в центъра, близо до червената линия на метрото – отвърнах. С червената линия стигах директно в „Тайер“ и колкото по-малко прекачвания имаше, толкова по-добре.

Лицето му придоби умислен вид.
– Познавам човек, който притежава сграда в центъра.
Може да успее да ви помогне. Не зная дали има нещо свободно, но ще го попитам.
Веждите на Стела се стрелнаха нагоре.
– Притежава цялата сграда?
Рийс сви рамене. Раменете му бяха така масивни, че движението наподобяваше раздвижване на планини.
– Занимава се с инвестиции в недвижими имоти.
– Би било страхотно. – Изгледах кръвнишки Алекс. –
Поне някой в бизнеса с недвижими имоти може да ни помогне.
Алекс беше главен изпълнителен директор на „Арчър
Груп“, най-голямата строителна компания в страната.
Коментарът ми за липсата на помощ от негова страна беше шега, но той отговори.
– Имотите ми са напълно заети, освен ако не искате да спите в търговски център или офис сграда.
– Хм. – Потупах брадичката си с пръст. – Търговският център е вариант. Обичам дрехи.
– Аз също – съгласи се Стела.
На Алекс не му беше забавно.
– Като заговорихме за строителство... – поде Ейва,
когато се появи Джош с питие в ръка. Седна на мястото до Алекс и даде всичко от себе си да не погледне към бившия си най-добър приятел. – Един от бизнес партньорите на Алекс открива нов ски курорт във
Вермонт и искахме да го подкрепим, затова купихме билети за откриването. Четири билета, ако трябва да сме точни, и може да вземем двама гости с нас.
Бриджит, Рийс, зная, че няма да сте тук, Стела, ти спомена за някакво голямо събитие в Ню Йорк през последния уикенд на март...
Постоянно канеха Стела по разни изискани модни събития заради блога ѝ, но щом тя не можеше да иде, и
Бриджит и Рийс също не можеха, оставахме...

О, не.
– Джош, Джулс, какво ще кажете? Може да отидем всички заедно. – Ейва засия. – Ще бъде толкова забавно!
Пътуване за уикенда с Джош? Щеше да ми е по-приятно да ми вадят зъб без упойка, но Ейва изглеждаше толкова развълнувана, че нямах сили да ѝ откажа,
особено на рождения ѝ ден.
– Еха. – Събрах целия си ентусиазъм. – Нямам търпение.
– С удоволствие, но... – Джош направи физиономия, не бях виждала по-жалък опит за разочарован вид. – Ще работя през този уикенд.
Слава богу. Нямах проблем да им светя, щом нямаше да ми се наложи да...
– Колко жалко. – На Ейва дори не ѝ трепна окото при отговора на брат ѝ. – В курорта има писта троен черен диамант4.
Чашата на Джош застина на половината път към устните му.
– Будалкаш ме.
Потънаха ми гемиите. Джош беше пословично пристрастен към адреналина и малко неща създаваха повече адреналин от най-опасния тип ски писта в света.
Беше като да размахваш първокачествен кокаин под носа на наркоман.
– Не. – Ейва отпи от питието си, Стела се взираше в телефона си и едва прикриваше усмивката си, а
Бриджит и Рийс си размениха развеселени погледи.
Единствено Алекс не показа реакция. – Знам, че винаги си искал да се спуснеш по такава, но щом ти се налага да работиш...
– Мисля, че ще мога да се сменя с някого – каза Джош след дълга пауза.
– Чудесно! – Очите на Ейва проблеснаха по един специфичен начин, който задейства алармата в ума ми. – Значи се разбрахме. Аз, ти, Алекс и Джулс отиваме във Вермонт.

Напрегнатата усмивка на Джош отрази моята. За малко неща бяхме на едно мнение, но нямаше нужда да казва нещо, за да знам, че сме съгласни поне за едно.
Пътуването нямаше да завърши добре. Никак.
Ски писта с най-висока категория на опасност. – Б. пр.
6
ДЖОШ
Списъкът с неща, които бих предпочел пред уикенд с бившия ми най-добър приятел и червенокосата напаст,
включваше, но не се изчерпваше с това, да си напъхам ръката в дробилка за клони, да изям килограм живи ларви и да гледам на повторение „Всичко, което блести“
със залепени клепачи.
Но – а това беше голямо „но“ – днес беше рожденият ден на Ейва и в курорта имаше троен черен диамант.
Никога не се бях спускал по троен черен диамант.
Мисълта за предизвикателството насити кръвта ми с адреналин. Щях да съм глупак да откажа тази възможност.
– Джош.
Гърбът ми се вцепени, когато се появи Алекс с чаша уиски с кола, точно като моята.
– Алекс.
Не откъсвах очи от дансинга, където Ейва и приятелите
ѝ се вихреха, сякаш беше 1999 година. Отдавна се бяхме разпръснали от масата ни, а останалите гости вече не зяпаха Бриджит с отворени усти, а само ѝ хвърляха по някой поглед между песните. Охраната ѝ временно беше конфискувала всички телефони, но няколко човека все пак успяха да щракнат някоя и друга снимка при пристигането ѝ, които несъмнено утре сутрин щяха да цъфнат по всички клюкарски сайтове.
– Изненадан съм, че не си там с останалите. – Алекс се облегна на стената и също загледа партито, но погледът

му бе фиксиран в Ейва. – Някога беше първи на дансинга.
– Е, да. – Пресуших питието си на един дъх. – Много неща се промениха след колежа.
Неизречените думи надвиснаха над нас като тежко острие на гилотина, което изчаква да се спусне.
Някога с Алекс бяхме най-добри приятели.
Сега бяхме непознати, свързани от една допирна точка.
Ако не беше Ейва, на драго сърце щях да спра да се виждам и да говоря с Алекс.
– Вермонт не беше моя идея – каза Алекс, като заобиколи слона в стаята.
– Зная. Ейва не е толкова потайна, за колкото се смята.
От повече от година насам се опитваше да ни сдобри с
Алекс. Тя може и да му беше простила, че ни беше лъгал и се беше сближил с нас, за да се добере до баща ни, когото смяташе за виновен за убийството на цялото му семейство, мен обаче предателството му ме беше засегнало повече.
Ейва и Алекс бяха заедно едва от няколко месеца,
когато той откри, че чичо му бе истинският виновник, и разкри истината зад плана му за отмъщение. Но двамата с него бяхме най-добри приятели в продължение на осем години.
Бях поканил Алекс в дома си. Приемах го като брат.
Споделях с него тайни, съвети и неща, които не бях казал и на собственото си семейство. А той ме бе лъгал през цялото време. Беше ме използвал.
Уискито остави горчив вкус в устата ми.
– Липсваш ѝ – каза тихо Алекс.
– Аз съм тук. – Хвърлих поглед към бара. – Постоянно си пишем съобщения.
– Знаеш какво имам предвид.
– Всъщност не знам.
Устата му се изпъна в линия.
– Напоследък се държиш различно. Ейва се тревожи...

– Пич, спри. – Вдигнах ръка. – Щом Ейва се тревожи за мен, може сама да ми го каже. Не се дръж, сякаш може отново да бъдем най-добри приятели. Няма. Защото знаеш ли какво е нужно за едно приятелство? Доверие.
А ти отдавна изгуби моето.
Заобиколих Алекс, преди да успее да отговори, и със стегнато гърло и гърди отидох право на бара. Не ме последва, не очак вах и да го направи. Не ходеше след никого освен след Ейва. Това бе единствената причина да не се възпротивя повече, когато се събраха отново.
При всичките му недостатъци и издънки Алекс наистина обичаше сестра ми. Исках тя да е щастлива и в безопасност, и щом беше щастлива и в безопасност с него, щях да стисна зъби и да се държа любезно.
Това обаче не означаваше, че щях да водя прочувствени разговори с него край дансинга.
– Здрасти, човече. – Кимнах към бармана. – Шот текила.
Нека да е двоен.
Нуждаех се от нещо по-силно от уискито, за да изкарам до края на купона.
– Имаш го.
Тъкмо бях мушнал няколко долара в буркана за бакшиши, когато отново ме прекъсна един много нежелан натрапник.
– Проблеми в мъжкото царство? – От коприненото гласче ме полазиха тръпки на раздразнение и нещо,
което не можех да определя.
– Изчезвай, Джей Ар. Не съм в настроение. – Не се обърнах да погледна Джулс, но с крайчеца на окото си видях отличителната червена коса и златните отблясъци на роклята ѝ.
– Трябва доста да поработиш върху уменията си да измисляш прякори, Джоши. – Джулс дойде до мен и се усмихна на бармана, който спря да ми приготвя питието, за да отвърне на усмивката ѝ. – Искам един
„Секс на плажа“, ако може. – Тя почукна с нокът върху

менюто, в което присъстваха единствено основни напитки като „Отвертка“, водка с червени боровинки, но със сигурност нямаше проклетия „Секс на плажа“.
Очите на бармана светнаха.
– Всичко е възможно за красавица като теб.
Едва се сдържах да не изсумтя, като чух това клише.
– Благодаря. – Усмивката на Джулс стана по-широка.
Ако не бяха дошли няколко гости да си поръчат питиета, със сигурност щях да стана свидетел на още ужасяващи флиртове. За щастие, барманът бързо довърши питиетата ни и насочи вниманието си към шестимата човека, борещи се за вниманието му.
– Вече се чудиш къде да спиш, а? – Попитах с престорено разочарование. – Очаквах повече от теб.
– Защо? Защото е барман, а не лекар? – Джулс повдигна вежда. – Голям си сноб.
– Не. Защото репликите му са жалки като твоите опити да ме клеветиш. – Обърнах шота и не си направих труда да пия разредител. – Но ти си знаеш.
– Не се опитвай да отклониш вниманието от провалената ти връзка.
– Не съм във връзка. – Освен това нямах никакъв интерес скоро да влизам в такава. Сексът си беше само това, секс. Не беше прелюдия към връзка, нито към обличане с еднакви дрехи с половинката или по каквото там си падаха хората. Уверявах се, че всяка жена, с която си лягах, знае какви са условията, защото не исках да подвеждам никого или да давам празни надежди.
Стажът в болницата поглъщаше почти цялото ми време,
но и да не бях толкова зает, желанието ми за дългосрочна приятелка беше под нулата. Не бях създаден за обвързване. Винаги се отегчавах след няколко седмици, а цялата тази работа с обвързването звучеше изтощително. Постоянни срещи, телефонни разговори, уговорки с другия човек...

Побиха ме тръпки при мисълта.
Радвах се за щастливите, влюбени хора, но аз не бях от тях и никога нямаше да бъда.
– Говоря за Алекс. – Джулс взе питието си от бармана със закачлива усмивка и се обърна към мен. – Спомням си времето, когато бяхте като сиамски близнаци.
Юмрук от камък стисна гърлото ми, но гласът ми остана небрежен.
– Не знаех, че личният ми живот представлява такъв интерес за теб, Джей Ар.
– Не ме интересува, стига да не засяга моето качество на живот. – Джулс отпи малка глътка от коктейла си. –
И когато ни предстои да прекараме уикенда заедно,
глупавата свада с Алекс ще се отрази право на мен и
Ейва.
Стиснах пръсти около чашата и си представих, че е вратът на Джулс.
– Глупава? – Тонът ми беше остър като бръснач и пропит с отрова. – Глупаво е да се скараш с някого кой филм да гледате. Глупав е определението за клетия нещастник,
който ще се ожени за теб. Но те уверявам, че това определение не се отнася за случилото се с Алекс. Не обсъждай въпроси, за които не знаеш нищо.
Джулс не поддаде под настойчивия ми поглед.
– Може и да не съм била лично замесена в...
ситуацията – поде Джулс с повече такт, отколкото смятах, че притежава, – но с Ейва сме най-добри приятелки. Зная какво се е случило, освен това е било преди две години. Тя прости на Алекс. Той ѝ се извини.
Време е да пораснеш и да продължиш напред.
За първи път не долових заяждане, а откровен съвет, но все пак мускулите ми се напрегнаха.
– Лесно ти е да го кажеш. – Господи, имах нужда от още едно питие. – Ела пак да си говорим, когато те предаде близък човек.
В очите на Джулс проблесна нещо мрачно.

– Откъде знаеш, че не ми се е случило вече?
Замръзнах.
Откъде знаеш, че не ми се е случило вече?
Не знаех много за миналото на Джулс. По дяволите, та аз не знаех почти нищо за нея освен онова, което показваше пред хората – нахаканото поведение,
безсрамното флиртуване, странната комбинация от безскрупулна амбиция и безразсъдно купонясване.
Но знаех, че това изречение съдържа повече истина от всичко казано от нея през годините.
Вгледах се в Джулс, чиито широко отворени очи и разтворени устни разкриваха собствената ѝ изненада от думите, които тъкмо бе изрекла.
Преглътнах подтика да я попитам какво се беше случило и междувременно въздухът между нас се насити с... не точно с усещане за приятелство, а намек за разбиране, което частично облекчи напрежението в гърдите ми.
Отношенията ни не бяха такива, че да обсъждаме проблемите си един с друг. Пък и да не беше така,
дълбоко се съмнявах Джулс да отговори на въпроса ми.
Не ѝ беше в природата да показва уязвимост.
Тя се изпъна, лицето ѝ се затвори, сякаш спусна завеса и заличи мимолетната ранимост.
– Твоя работа си е дали ще простиш на Алекс. Просто не ни проваляй купона с твоето мусене... макар че и присъствието ти е напълно достатъчно.
С тези думи тя се оттегли, полюшвайки бедра и с високо вдигната глава.
От гърлото ми се надигна тихо ръмжене, преди да се овладея. Нямаше полза да пилея енергия да ѝ се ядосвам. Трябваше да щадя всяка капка от нея, за да я използвам да не я убия във Вермонт. Колкото и удовлетворяващо да беше, нямах намерение да си затривам бъдещето за един кратък момент на върховно удоволствие.

Отново насочих вниманието си към бармана,
нетърпелив да си поръчам още един шот, само за да го заваря да гледа втренчено към едно място на дансинга с омагьосано изражение на лицето.
Не, не към място. Към човек.
Джулс вдигна ръце над главата си и така заизвива бедра в ритъма на музиката, че на всеки мъж в залата му потекоха лигите. Тя погледна през рамо и намигна на бармана, преди да ме погледне самодоволно.
Отвърнах ѝ по най-зрелия начин, за който се сетих:
показах ѝ среден пръст.
Тя се засмя, изражението ѝ стана още по-самодоволно и ми обърна гръб.
– Страшно секси е. – От блясъка в очите на бармана се накокошиних още повече. – Моля те, кажи ми, че си няма гадже.
Прикрих раздразнението си с изкуствена усмивка.
– Знаеш ли какво е сукуб?
Той почеса брадичката си. Групичката, която по-рано беше дошла на бара, се върна на дансинга и ни остави насаме.
– Това не са ли онези малки растения? Сестра ми ги обожава. Запълнила е цял перваз на прозореца с такива.
– Не, човече. Това са сукуленти. – Понижих глас. –
Сукуб е демон, който се явява в образа на красива жена,
за да съблазни мъжа и да изпие жизнените му сили. Уж са митични същества, но... – Посочих към Джулс. – Тя си е съвсем истински сукуб. Не падай в капана ѝ. Под това красиво лице дебне кръвожаден демон.
Не беше възможно истинско човешко същество да притежава толкова червени коси, живи очи и апетитни извивки. Тук имаше свръхестествена намеса и това бе единственото логично обяснение.
– О. – Очите на бармана се разшириха. – Това значи ли,
че ще спи с мен?
О, за бога.

– Трябва да я попиташ. – Приведох се към него, сякаш му споделях тайна. – Ще ти дам един съвет. Много обича да я сравняват с Джесика Рабит. Кажи ѝ как винаги си искал да чукаш истинска Джесика Рабит и работата ти е опечена. Ще спечелиш и бонус точки, ако я наречеш Джей Ар. Любимият ѝ прякор е.
Той се смръщи.
– Сериозно?
– Довери ми се. – Потрих устните си с длан, за да скрия усмивката си. Като да вземеш бонбони от бебе. –
Познавам я от години. Сравнението страшно я възбужда.
– Супер. – Скептичното изражение на бармана се изпари и на негово място разцъфна доволна усмивка. –
Благодаря, човече. – Потупа ме рамото и ми наля още един шот. – Заведението черпи.
Бяхме на отворен бар, така че на практика не плащах за нито едно питие, но не го изтъкнах. Вдигнах чаша в знак на благодарност и се ухилих, като си представих реакцията на Джулс, когато барманът я нарече Джей
Ар.
Беше толкова предвидима. Спокойно можеше да отбележи всичките си слаби места с огромен знак Х.
Но все пак...
Откъде знаеш, че не ми се е случило вече?
За части от секундата чашата се задържа върху устните ми, но поклатих глава и приветствах огъня на текилата надолу по гърлото си.
Но думите ѝ отекваха в ума ми и загадъчността им ме влудяваше.
Кой ли беше предал Джулс? Никога не се беше карала с
Ейва, Бриджит или Стела, нито пък беше имала истинско гадже за всички години, откакто я познавах.
Една от малкото ни допирни точки беше отвращението ни към сериозните връзки.

Дали някое гадже от гимназията не ѝ беше разбило сърцето? Или я беше прецакал някой роднина?
Погледът ми отново се отнесе към дансинга. Джулс все още беше там и напълно се бе отдала на ритъма на някакъв ремикс на последната хитова поп песен. Ейва ѝ
каза нещо и тя отметна глава назад, а гърленият ѝ смях се понесе над музиката.
Блестяща рокля. Блестящи очи. Изглеждаше като всяко красиво, безгрижно момиче, на което целият свят беше в краката.
Откъде знаеш, че не ми се е случило вече?
Питах се какви ли още тайни се крият под привидния образ на купонджийката.
Но най-вече се питах защо ми пукаше.
7
ДЖУЛС
Рожденият ден на Ейва бележеше края на лошия ми късмет, защото след няколко скапани седмици всичко отново започна да върви по мед и масло. Някой по- суеверен навярно би казал, че дори бе малко прекалено хубаво, но аз не гледах харизания кон в устата. Щях да се възползвам от всяка секунда безоблачно небе, да приемам похвалите на професорите и късметлийските ситуации, докато ги имаше.
Пример: търсенето на апартамент, което може би най- сетне щеше да даде плодове благодарение на Рийс.
Уикенда след рождения ден на Ейва се озовах в
„Мираж“, луксозната жилищна сграда на приятеля на
Рийс. Рийс ни беше уредил оглед със Стела и бях подранила, не само защото имах фобия от закъсняване –
метрото на Вашингтон беше пословично неточно – но и защото трябваше да ида на тихо място за интервюто си с Юридическия отдел на клиника „Правно-медицинско сдружение“ (КПМС).

Макар миналото лято да бях получила предложение за работа от „Силвър и Клайн“, не можех да практикувам право, докато не си вземех изпита за адвокат. Повечето кантори взимаха висшисти, преди да излязат официалните резултати, но не и „Силвър и Клайн“.
Трябваше ми временна работа, за да се издържам между дипломирането и излизането на резултатите от изпита през октомври. Временната позиция на научен сътрудник в КПМС, правно-медицинско дружество,
където лекари и адвокати оказваха помощ в райони с недостатъчно покритие на тези услуги, беше идеална.
– Нямам повече въпроси за днес – казах, когато Лиса,
директорът на Юридическия отдел на клиниката, описа как протича работният ден. Потънах в кадифеното кресло в лобито, доволна, че няма друг наоколо, с изключение на рецепциониста. Не исках да съм от онези хора, които водят противни бизнес разговори на обществени места. За съжаление, нямах къде да направя интервюто с камера. – Благодаря, че ми отделихте време да поговорим.
– Разбира се – отвърна топло Лиса. – Ще бъда пряма,
понеже те интервюираме последна. Ти си най-добрият кандидат, с когото разговарях. Чудесен работен опит,
отлични оценки и смятам, че ще си паснеш с останалите в екипа. – Тя се поколеба за миг, преди да добави: – Обикновено не постъпвам така веднага след интервю, но бих искала да ти отправя официална покана да се присъединиш към клиниката. С удоволствие ще изпратя официален имейл по-късно днес, за да обмислиш...
– Приемам! – Изчервих се от ентусиазъм, но майната му.
Работата щеше да свали огромен товар от плещите ми.
Вече можех да спра с търсенето на работа и да се концентрирам върху подготовката за изпита, която щеше да погълне цялото ми свободно време.
Лиса се засмя.

– Чудесно! Има ли шанс да започнеш от понеделник?
Осем сутринта?
– Да. – Бях си подредила всички лекции във вторник и четвъртък и останалите дни от седмицата ми бяха свободни.
– Идеално. По-късно ще изпратя имейл с всички подробности. С нетърпение очаквам да работим заедно,
Джулс.
– И аз очаквам с нетърпение да работя с теб. – Затворих ухилена. Едва се сдържах да не затанцувам насред лобито.
Какъвто и вълшебен прашец да се беше посипал на рождения ден на Ейва, имах нужда от поне килограм, и то възможно най-скоро. Никога не ми се беше случвало толкова дълго да ми върви.
Но пък може би вселената ми се реваншираше за кофти срещата ми с бармана след края на купона. Беше ме нарекъл „Джей Ар“ и ми беше казал колко много му харесвала приликата ми с проклетата Джесика Рабит.
Едва не му плиснах питието си в лицето му.
Обзалагах се, че Джош има пръст в тази работа.
Сигурно беше изтърсил някаква лъжа на бармана, че обичах да ме наричат Джей Ар.
Какъв задник.
Но не. Нямаше да позволя на мислите за Джош да провалят страхотната ми седмица.
Поех дълбоко дъх и се постарах да се върна към щастливите си мисли, когато долових сподавения смях на рецепциониста.
Вдигнах глава и видях Стела да връхлита през въртящите се врати.
– Извинявай, задържаха ме в работата, тръгнах при първа възможност – каза тя, останала без дъх, без да забележи влюбения поглед на рецепциониста. Краката
ѝ бяха толкова дълги, че стигна до мен с няколко крачки. – Закъснях ли?

– Изобщо. Мениджърът на…
Не успях да довърша изречението си, защото една добре облечена жена в изискан сив костюм ни приближи с оживено, подобно на походката си, изражение на лицето.
– Госпожица Амброуз, госпожица Алонсо. Казвам се
Пам, мениджър на отдел „Собственост и наем“ в
„Мираж“.
– Приятно ми е да се запознаем, Пам – отвърнах провлечено, удивена от представянето ѝ. Сякаш беше директор на НАСА, а не управител на жилищна сграда.
Проблемът не беше в нея, всички във Вашингтон си придаваха важност, което не беше изненада в град,
където първият въпрос, който хората задават, след като се запознаете, е: „Какво работиш?“.
Градът гъмжеше от ходещи автобиографии и кариеристи и аз не се срамувах да си призная, че съм една от тях. Добрата кариера означава добри пари, а добрите пари означават сигурност, подслон и храна на масата. Ако някой искаше да ми се присмее, че исках тези неща, можеше да иде на майната си.
Подскочих, когато Стела ме сръга с лакът.
– Дръж си острите лакти далеч от мен – прошепнах аз.
– Не ни проваляй шансовете да получим този апартамент – прошепна тя в отговор.
– Само казах „Приятно ми е да се запознаем“.
– Проблемът е в тона ти. – Стела ме изгледа предупредително, докато следвахме Пам към асансьора.
– Тонът ми? – Поставих ръка на гърдите си. – Тонът ми винаги е безупречен.
Стела въздъхна, а аз сдържах усмивката си. Тя бе най- уравновесената ми приятелка и го приех за своеобразен успех, че успях да я изкарам извън релси. Но, от друга страна, в последните няколко месеца не бе така уравновесена. Домът ни постоянно светеше от чистота,
което беше сигурен знак, че беше под стрес.

Не я винях. От онова, което ми сподели, шефката ѝ в
„Ди Си Стайл“ караше Миранда Прийстли да бледнее пред нея.
Докато се качвахме с асансьора към десетия етаж, Пам не спря да говори за предимствата на сградата. Сред тях бяха басейн с шезлонги на покрива, модерен фитнес, денонощна рецепция и портиер.
Колкото повече говореше, толкова по-неспокойна и притеснена ставах. В сайта на „Мираж“ нямаше публикувани цени, но бях готова да заложа предстоящата ми диплома, че щеше да е адски скъпо.
Рийс беше казал, че приятелят му щеше да ни направи солидна отстъпка, но не беше уточнил в какъв размер.
Господи, надявах се да можем да си го позволим. Бих убила за басейн на покрива, но фитнесът не ме привличаше. Обичах да се потя единствено в леглото, а и беше минало доста време от последния път. Нищо не можеше да погуби любовния ти живот по-качествено
Юридическия факултет.
Спряхме пред тъмна дървена врата със златни цифри:
1022.
– Пристигнахме. Последният свободен апартамент в
„Мираж“ – заяви гордо Пам. Тя отвори вратата и със
Стела ахнахме в унисон.
О. Боже. Мой.
Сякаш някой беше взел мечтания ми апартамент и го беше превърнал в реалност. Френски прозорци, тераса,
гланциран паркет, чисто нова кухня с мраморни плотове и остров. Цял живот бях искала такъв.
Не готвех, но това се дължеше на липсата на остров.
Само си представях колко добре би изглеждала храната от ресторанта – искам да кажа домашно приготвената храна – пръсната по прелестната гранитна повърхност.
Опитвах се да пестя и беше по-разумно да не харча пари за храна от ресторантите, но пак беше по-добре,

отколкото да ги пилея за продукти, които се развалят,
защото не знаех как да ги сготвя. Нали?
– Не е ли прекрасен? – Пам сияеше с ентусиазма на собственик на пудел, спечелил куп награди в
Уестминстър5.
Събрах сили да кимна. Май даже ми течаха лигите; не бях съвсем сигурна.
После Пам ни показа спалните и вече нямах съмнение,
че ми течаха лигите, защото към тях имаше гардеробни.
Малки, но ги имаше. Гардеробни.
От гърлото на Стела се надигна сподавен звук.
Тя беше моден блогър и притежаваше повече от позволените от закона дрехи и аксесоари, и вече си представях как в ума си подрежда дрехите по цвят.
Гардеробната беше в трите топ неща, за които Стела би дала лявата си ръка, на предните позиции в списъка ѝ
бяха колаборация с любимата ѝ модна марка
„Деламонте“ и екскурзия из Италия с паста, пазаруване и залези на чаша вино.
Не си измислях. Списъкът беше закачен на едно табло в спалнята ѝ.
– Апартаментът не е зле. – Опитах да звуча небрежно. –
Какъв беше наемът?
Пам отговори и едва не се задавих със собствената си слюнка. Дори Стела трепна, като чу числото.
Седем хиляди и петстотин долара. На месец. Без сметките.
Това не беше наем. Беше пладнешки обир.
– О – прошепна Стела. – Ъ, мисля, че нашият приятел спомена за специална отстъпка. Какъв е наемът с отстъпката?
Пам повдигна подчертаната си с молив вежда и се усмихна сухо.
– Това е цената с отстъпката, скъпа. – Последната дума беше пропита с високомерие и Стела отново потрепна.

Сложих закрилнически ръка на рамото на Стела и изгледах Пам. За коя се мислеше? Нямаше право да ни гледа отвисоко. Да, не бяхме червиви с пари, но това не ни правеше по-долни от живущите в „Мираж“.
– Не ти е скъпа – отвърнах студено. – Откъде накъде е законно да искате такъв наем за един апартамент?
Ноздрите на Пам се разшириха. Изправи се, а гласът ѝ
затрепери от гняв.
– Госпожице Амброуз, уверявам ви, че всичко в
„Мираж“ е напълно легално. Щом цената ни е над бюджета ви, бих ви посъветвала да погледнете на някое по-...
– Всичко наред ли е, Пам? – Един кадифен, гърлен глас разсече въздуха като с прясно заточен нож.
– Господин Харпър. – Снизходителният тон на Пам се изпари със скоростта на изгасена свещ. На негово място се настани напрегнато уважение. – Мислех, че сте в Ню
Йорк.
Обърнах се, любопитна да видя кой бе напрегнал така тая снобарка, управителката на сградата, и изведнъж останах без дъх.
Майчице мила.
Гъста чуплива тъмнокафява коса. Скули, с които може да се издяла лед, очи с цвета на уиски и широки рамене,
изпълващи скъпия вълнен италиански костюм, сякаш беше шит за него, а и навярно беше така. Целият му вид крещеше за богатство и власт, а сексапилът му бе така осезаем, че на практика можех да го вкуся.
Бях срещала доста добре изглеждащи мъже, но този пред мен беше... Уау!
– Приключих работата си в града по-рано от предвиденото. – Божеството пред мен ми се усмихна. –
Крисчън Харпър. Собственик на „Мираж“.
Харпър. Защо ми звучеше толкова познато това име?
– Джулс Амброуз. Бъдещ собственик на пентхаус в
„Мираж“ – отвърнах уж хапливо.

Е, след като станех съдружник в „Силвър и Клайн“. Ще се случи. Стела беше кукуто с нейните кристали и хороскопи, но и аз вярвах в скритите знаци, стига да бяха придружени от здрава работа. Все пак така се бях измъкнала от Охайо и успях да вляза в Юридическия факултет на „Тайер“.
В очите на Крисчън грееше веселие.
– Приятно ми е да се запознаем, Джулс. Очаквам в близко бъдеще да купиш апартамента ми на последния етаж от мен.
Повдигнах вежди. Значи, той живееше в „Мираж“.
Представях си го като владетел на някое имение в предградията, но като се замисля, Крисчън Харпър не изглеждаше като човек, който живее в предградията.
Цялото му излъчване беше градско.
Черно кафе. Скъпи часовници. Бързи коли.
Крисчън се обърна към Стела. Лицето му остана спокойно, но в очите му пламна нещо, което изличи веселието му.
Той протегна ръка. Тя се поколеба и я пое.
– Аз съм Стела.
– Стела – повтори той нежно и бавно, сякаш попиваше всяка сричка. Не помръдна и една нота, но силата на погледа му запулсира във въздуха. Времето сякаш забави ход и се запитах дали това не бе някаква свръхестествена сила, присъща на богатите – да манипулират реалността, докато не се подчини на волята им.
Страните на Стела поруменяха. Тя отвори уста, но я затвори и погледна надолу към мястото, където дланта му все още държеше нейната.
Измина още една дълга секунда, преди Крисчън да пусне ръката ѝ и да се отдръпне назад с неразгадаемо изражение върху съвършените черти на лицето си.
Движението му сякаш натисна въображаем бутон
„пусни“ и времето отново върна нормалния си ход. Пам

се размърда, през прозорците проникнаха приглушените клаксони на колите десет етажа по- надолу и аз издишах дълбоко.
Погледът на Крисчън се задържа за части от секундата върху необичайно неспокойната Стела, преди да върне вниманието си към мен. Погледът му вече не бе така напрегнат, а изражението му отново излъчваше непринуден чар и гостоприемство.
– Харесва ли ви апартаментът? – попита той.
– Прекрасен е, но надхвърля бюджета ни – признах аз. –
Все пак благодаря, че ни уредихте оглед.
– Е – прокашля се Пам. – Мога да поема оттук, господин
Харпър. Сигурна съм, че имате много...
– Какъв ви е бюджетът? – попита Крисчън, като напълно игнорира думите на управителката.
Със Стела се спогледахме, преди да отговоря.
– Две хиляди и петстотин на месец. Със сметките. –
Почти ме беше срам да го изрека на глас. Това беше нищожна част от редовния им наем.
Очаквах Крисчън да ни се изсмее в лицата и да ни изхвърли. Вместо това потри пресметливо долната си устна с палец.
Отново настана мълчание, но този път бе изпълнено с нервно очакване – предимно от моя страна, макар че и в очите на Стела проблясваше лъч надежда.
Опитах се да овладея очакванията си. Нямаше начин да се съгласи на тази цена. Крисчън беше бизнесмен, а бизнесмените не...
– Имаме сделка – отсече той.
Ченето на Пам увисна.
Неприятно ми беше да го призная, но навярно моето изражение наподобяваше нейното.
– Моля?
Има разлика между това да не гледаш харизания кон в устата и да поставяш под съмнение нещо напълно откачено. Разбира се, Крисчън и Рийс бяха приятели, а

Рийс щеше да стане кралска особа, затова беше добре човек да е в добри отношения с него, но ние не бяхме роднини на Рийс или нещо подобно. „Мираж“ щеше да загуби много, ако Крисчън ни отдадеше апартамента на толкова ниска цена.
Или може би нямаше. Не знаех. Неслучайно записах да уча право, а не бизнес или икономика.
– Две хиляди и петстотин на месец. Договорихме се –
каза небрежно Крисчън, сякаш си купува кафе в
„Старбъкс“. – Изготви документите, Пам.
Една вена запулсира на слепоочието ѝ.
– Господин Харпър, мисля, че трябва да обсъдим...
Очите с цвят на уиски се обостриха и се забиха в нея като копия.
Пам замлъкна, макар да ѝ личеше, че не е съгласна.
– Ще изчакам тук. – Под дружелюбния тон на Крисчън се усещаше острие.
Още едно предупреждение, но по-малко завоалирано.
– Разбира се. – Устните на Пам се разтеглиха в изкуствена усмивка. – Веднага се връщам.
Изчаках тя да се махне, кръстосах ръце пред гърдите си и изгледах Крисчън с присвити очи.
– Каква е уловката?
Той изпъна ръкава на сакото си.
– Поясни.
– Две хиляди и петстотин месечно едва ще покрият сметките, какво остава за наема. Зная, че сме приятелки на твой приятел, но няма логика от финансова гледна точка.
Ако нещо изглеждаше твърде хубаво, за да е истина,
навярно беше така. Трябваше да има уловка.
Крайчецът на устните на Крисчън се изви нагоре.
– Не вярвам режийните разходи да са две хиляди и петстотин долара месечно, освен ако не отворите денонощен аквапарк в апартамента. И няма уловка. С
Рийс сме стари приятели и му дължа услуга.

– Как се запознахте? – попита Стела.
Крисчън застина и по лицето му отново премина онова странно изражение, преди да отговори спокойно:
– Работехме заедно.
Изведнъж всичко си дойде на мястото.
– „Харпър Секюрити“ – казах името на компанията за елитна частна охрана, за която работеше Рийс, когато стана бодигард на Бриджит. – Ти си главният изпълнителен директор.
– На ваше разположение – отвърна провлечено той.
– Надявам се, че няма да имам нужда. – Със Стела щяхме да сме го закъсали, ако се нуждаехме от охрана. – Значи, наистина няма уловка?
– Не. Единственото ми условие е да подпишете днес.
Съмнявам се, че хората в списъка на изчакващите за
„Мираж“ ще останат доволни, че сте ги прередили, и не мога да ви гарантирам, че предложението ми ще е валидно, ако чакате до утре или дори до довечера.
Със Стела отново се спогледахме. Никак не обичах прибързаните решения, но това беше апартамент мечта.
А ако Крисчън действително размислеше по-късно?
Никога нямаше да си простя, ако оставех възможността да ми се изплъзне между пръстите.
Пам се върна с документите и кисело изражение.
Колко жалко. Ако имаше проблем със случващото се,
можеше да го отнесе към шефа си, макар да ме съмняваше да го направи. Крисчън нямаше вид на човек, който търпи неподчинение.
– Ето. – На практика натика документите в ръката ми.
– Благодаря, Пам. – Удостоих я с милостива усмивка. –
Толкова се вълнувам, че ще ти бъдем наематели. –
Направих пауза. – Извинявай, имах предвид наематели на Крисчън.
Тя стисна устни по-здраво, но беше достатъчно умна да не отговори.

Половин час по-късно двете със Стела внимателно четяхме договора за наем ред по ред в търсене на притеснителни клаузи от типа на: „Всеки месец наемателите са длъжни да предоставят сексуални услуги на собственика на сградата, за да си платят за безобразно ниския наем“, но не открихме такива и се подписахме над пунктираната линия.
Пам въздъхна след нас и бяхме готови.
След пет седмици официално щяхме да живеем в
„Мираж“.
Нереално.
– Радвам се, че свършихме работа. – На устните на
Крисчън кацна лека усмивка. – Закъснявам за среща,
така че ви оставям в способните ръце на Пам. Сигурен съм, че ще се виждаме наоколо. – Той стрелна поглед към Стела и си тръгна.
Когато високото му мускулесто тяло потъна в коридора,
Пам въздъхна рязко.
– Поздравления – каза сурово тя. – Току що се сдобихте с един от най-желаните апартаменти в града за жълти стотинки.
– Късметът винаги ми се е усмихвал. – Не беше вярно,
но си струваше да видя как ѝ трепва окото.
Излязохме от апартамента и слязохме с асансьора към лобито в мълчание. Щом стигнахме приземния етаж,
Пам ни каза „довиждане“ по най-студения начин на света, но изобщо не ме интересуваше.
– Успяхме! – Изчаках със Стела да излезем от „Мираж“
и се хвърлих да я прегърна. Повече не можех да сдържам вълнението си. С апартамента и работата в клиниката, този ден беше най-хубавият в живота ми.
Точка.
– Получихме мечтания апартамент! – въздъхнах,
ентусиазирана от възможностите, които се откриваха пред нас.

Среднощни питиета на покрива. Сутрешно плуване в басейна. Да се ровя сред купища дрехи в гардеробната ми, защото можех да си го позволя.
– Ощипи ме – казах. – Май сънувам... ох.
– Каза да те ощипя – отвърна невинно Стела. Избухна в смях и избегна опита ми да я цапна. – Сериозно.
Щастлива съм, че нещата се получиха, но...
– Но?
– Не мислиш ли, че беше твърде лесно? Как той просто се съгласи на цената? – Долната ѝ устна потъна под зъбите ѝ, а между веждите ѝ се образува бръчка.
– Беше твърде лесно – признах аз. – Но и двете прегледах ме договора два пъти. В него нямаше нищо особено. Може би Крисчън беше любезен, защото сме приятели с Рийс.
– Може би. – В очите на Стела все още се четеше съмнение.
– Всичко ще бъде наред. – Хванах я под ръка и я поведох към „Кръмбъл и Бейк“ на няколко пресечки оттук, за да отпразнуваме с кексчета. – А ако се окаже, че не е,
познавам доста адвокати.
Изложба на кучета, която се провежда ежегодно в
„Мадисън Скуеър Гардън“ в Ню Йорк. – Б. пр.
8
ДЖОШ
Като специализант в Спешното виждах доста откачени неща и миналата седмица не правеше изключение.
Имахме ли мъж, който се бе врязал с колата си в ограда и който пристигна с колчето на оградата, забито в гърдите му? Имахме. (В момента се намираше в
Интензивното отделение и имаше големи шансове да оцелее.)
Имахме ли пациент, който се съблече чисто гол и започна да тича из Спешното отделение, докато две медицински сестри не го хванаха? Имахме.

Имахме ли човек със счупена наполовина краставица,
заклещена в ректума? Имахме.
Беше пълна лудница, но именно това бе причината да избера Спешна помощ пред Хирургията, както ме насърчаваше баща ми. Искаше да се хвали със сина си сърдечен хирург, но аз триумфирах сред хаоса.
Харесваше ми тръпката да не знам какво ме чака всеки работен ден. Държеше ме нащрек, макар че можех да мина и без отстраняването на зеленчуци от чуждите отвърстия.
– Иди си почини – каза Клара, когато приключих поредното изтощително нощно дежурство. – Приличаш на зомби.
– Грешка. Винаги изглеждам идеално. Нали така, Лус? –
Намигнах на Луси, другата медицинска сестра.
– До утре. Гледай да не ти липсвам твърде много. – На излизане почукнах няколко пъти по плота.
– Няма – отвърна Клара.
В същото врем Луси изчурулика:
– Ще се опитаме!
В гърлото ми се надигна смях, но когато излязох навън,
смазан под теглото на пълното изтощение, вече се беше изпарил,. Вместо обаче да се насоча към къщи за жизненонеобходим сън, свих наляво към северното крило на болничния кампус, където се намираше клиника „Правно-медицинско сдружение“.
Някъде бях успял да си загубя зарядното за телефона,
който беше на осем процента батерия, а в клиниката държах резервното ми зарядно – единствената надежда за безценното ми устройство.
Когато пристигнах, забелязах колата на Барб,
единствения автомобил на малкия, сбит до сградата паркинг. Повечето служители не идваха преди осем и трийсет, но Барбс отваряше и затваряше офиса всеки ден.

– Здравей, красавице – пошегувах се, като влязох при рецепцията.
– Здрасти, красавецо – намигна ми тя.
Постъпих като доброволец в КПМС като студент по медицина, а Барбс ме снабдяваше с домашно приготвени сладкиши и мъдри съвети от сорта на:
„Когато животът ти поднесе лимони, направи си лимонада и се навъртай около някой, чийто живот му е поднесъл водка“. Тя беше причината да остана доброволец в клиниката въпреки натоварения ми график в болницата. През годините служителите тук ми бяха станали второ семейство и макар да имах време да идвам само един-два пъти седмично между смените,
тези хора ме държаха здраво стъпил на земята.
– Не очаквах да те видя днес. – Пам втъкна химикалката зад ухото си. – Едно пиленце ми каза, че тъкмо си приключил нощно дежурство.
Не попитах откъде знае. Нямаше човек с повече контакти в цялата болница „Тайер“ от нея. Знаеше неща за хората, преди самите те да ги научат.
– Повярвай ми, скоро се прибирам и си лягам. –
Прокарах ръка през лицето си, за да задържа очите си отворени. – Дойдох само да си взема зарядното.
Дълго време бях доброволец в клиниката и дори имах собствено бюро. Голяма част от работата ми беше да осигурявам безвъзмездно лечение на неосигурени пациенти, но освен това бях консултант по правни казуси в качеството си на медицинско лице.
– Мини да поздравиш новия ни научен сътрудник. –
Барбс кимна към кухнята надолу по коридора. – Ще я харесаш. Нахъсана е.
Повдигнах вежди.
– Вече има нов научен сътрудник?
В последно време клиниката беше затрупана с нови случаи. Лиса, главният юрисконсулт, беше споменала нещо за временна позиция на научен сътрудник, който

да помогне, докато работата е повече, но не бях очаквал да се случи така скоро.
– Да. Трета година е в Юридическия факултет на
„Тайер“. – Очите на Барбс блестяха съмнително. – Умно момиче. И красиво, макар да си пада малко натегачка.
Започна в понеделник и я заварих да чака отпред петнайсет минути преди отварянето на клиниката.
– Поздравления, току-що описа половината студентки в
„Тайер“. – Повечето студенти в „Тайер“ бяха с личностна хипотеза тип А6 до мозъка на костите си. –
Изобщо не си го помисляй – добавих, когато Барбс отвори уста. – Не въртя любов на работното място.
Носеше ми се репутация на сваляч, но никога не бих се задявал с колежка, макар да бях само доброволец тук.
На Барбс не ѝ мигна окото от думите ми – в клиниката чуваше и виждаше какво ли не – но все пак разочарованието помрачи лицето ѝ. Изживяваше се като сватовницата на офиса и от години се опитваше да ми намери момиче.
– Пък и ако някога изляза с някого от офиса на среща,
то би било с теб – добавих закачливо.
Остана намръщена още десет секунди и се усмихна.
– Ужасен лъжец си.
– Аз, лъжец? – Поставих длан на гърдите си. – Никога.
Тя поклати глава.
– Тръгвай. Занеси този твой чар някъде другаде. Много си ми млад. Върни се, след като я видиш – викна след мен и се засмя, когато я изгледах през рамо с досада.
Грабнах зарядното от бюрото и го мушнах в джоба си. И
против волята ми у мен се надигна любопитство, ето защо се отправих към кухнята да се запозная с новото момиче. Можех да проверя за какво беше цялата тази врява.
Отворих вратата на кухнята, устните ми се извиха в усмивка за добре дошла и... Какво. По. Дяволите.

Усмивката ми се изпари по-бързо от сладки на детски рожден ден.
Защото не кой да е, а Джулс Амброуз стоеше насред помещението, пиеше си кафето от моята любима чаша и преглеждаше купчина документи.
Кръвното ми удари тавана.
Не. Не, мамка му. Сигурно бях заспал в края на смяната ми и сънувах някакъв реалистичен кошмар, защото нямаше начин Джулс да е новият научен сътрудник.
Вселената не можеше да е така жестока.
Тя вдигна поглед при отварянето на вратата и щях да изпитам огромно удоволствие при вида на пребледнялото ѝ лице, ако не бях също толкова поразен.
– Какво правиш тук, по дяволите? – Гласовете ни се сляха в нехармонична мелодия – тя звучеше стреснато и пискливо, а аз тихо, изпълнен с ужас.
По челюстта ми заигра мускулче.
– Работя тук. – Пуснах дръжката на вратата и кръстосах ръце пред гърдите си. – Какво е твоето оправдание?
– Аз работя тук. Ти работиш в Спешното. – Джулс повдигна вежда. – Виждам, че вече те е подкарала старческата деменция. Така става, когато мозъкът ти използва целия си капацитет за ежедневни дейности.
Да му се не знае. Нямах време за тия глупости. Дойдох само да си взема зарядното, а се озовах в спор с жената дявол, когато исках единствено да си легна.
Но беше твърде късно. Не можех да се предам и да ѝ
оставя удоволствието да ме затапи, защото щеше да ми го натяква цял живот.
– Не прехвърляй твоите недостатъци върху мен, нелепо е. Интелектът ти е под средния, но това не означава, че всички сме така. – Подсмихнах се самодоволно, когато окото ѝ трепна. – Колкото до клиниката, доброволец съм тук, откакто бях студент по медицина.
Превод: това беше моето място. Пръв го завзех.

Разсъждавах ли като тийнейджър? Вероятно. Но на малко места се чувствах у дома. Клиниката бе едно от тях и присъствието на Джулс щеше да разбие спокойствието ми на пух и прах.
– Не е късно да напуснеш. – Облегнах се на стената, без да я изпускам от поглед, в негласно предизвикателство. – Ще ти е по-забавно да прекарваш свободното си време другаде. Сигурен съм, че ако си отегчена, ще се намери някой клетник, който да запълни дупките в графика ти.
– Мога да кажа същото за теб, всезнайко. – Джулс отпи глътка от кафето си от моята проклета чаша. – Или се свършиха жените, които ти се връзват на глупостите?
Освен ако не използваш доброволната работа като лост да сваляш жени, което би било просто жалко.
Прекосих разстоянието помежду ни на три крачки и забих длани в масата с такава сила, че маркерите до документите подскочиха. Приведох се, лицата ни бяха на милиметри едно от друго, а дъхът ни се смесваше в облак от ненавист.
– Напусни. – Думата извибрира между нас, обтегната и гневна.
Очите на Джулс светеха предизвикателно.
– Не.
От бавното и отчетливо произношение на думата кръвното ми се повиши още повече.
Кокалчетата ми се впиха в дървото, когато притиснах юмруци по-здраво в дървото. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите, барабаненето му отекваше в мозъка ми и ме влудяваше.
Не знаех защо това нещо ме затормозява така. Джулс беше новият научен сътрудник. И какво от това? Не идвах често в клиниката и нямаше да ми се налага да разговарям с нея, освен ако не поискам. Пък и позицията ѝ беше временна. След няколко месеца нямаше да е тук.

Ставаше ми обаче трудно да дишам при мисълта, че щеше да бъде тук, в моя рай, да пие от моята чаша, да се смее с моите приятели и изобщо да изпълва всяка молекула на въздуха с присъствието си.
Едно. Две. Три. Отброявах и си налагах да си поема дъх.
На сантиметри от нас забуча хладилникът, който не забелязваше битката, разгръщаща се в кухнята.
Междувременно часовникът изтиктака към половинката на часа и ми напомни, че отдавна трябваше да съм си тръгнал.
Душ. Легло. Блажен сън.
Мълвяха името ми, но ей ме нà, изправен лице в лице с
Джулс и нямах никакво желание да развея бялото знаме по време на безмълвната ни война.
Дори така близо до нея, не можех да забележа и един недостатък на кремавата ѝ кожа. Можех обаче да преброя миглите, опасващи лешниковите ѝ очи, както и миниатюрната бенка над горната ѝ устна.
Забелязвах тези детайли и това ме вбесяваше още повече.
– Мислех, че гониш корпоративното право. Големите пачки. Престижа. – Всяка дума бе студена и остра,
готова да пробожда. – Клиниката може и да не е лъскава като „Силвър и Клайн“, но тук вършим важна работа. Не ти е играчка, която да подмяташ, докато дойде време за
Голямата лига.
Беше долен удар. Знаех го, когато го казах.
Джулс вероятно се нуждаеше от работа, с която да се издържа, докато си вземе изпита за адвокат, и в това нямаше нищо лошо.
Но противоречивите ми чувства към баща ми, към
Алекс, към онова усещане за празнота в гърдите ми,
което ме глождеше в продължение на повече нощи,
отколкото бях склонен да призная, ме превръщаха в човек, когото не разпознавах и когото не харесвах особено. Обикновено си давах вид на безгрижното

момче от училище, но по някаква причина маската ми бързо падаше пред Джулс.
Може би защото не ми пукаше дали щеше да види най- лошото у мен. Изпитвах известно облекчение да не ми пука от нечие мнение.
– Типично в твой стил да мислиш най-лошото за мен. –
Ако моят глас бе студен, то този на Джулс беше като огън от пъкъла, който изпепели остриетата на раздразнението ми и ги превърна в пепел от срам.
– Да не мислиш, че ще се размотавам всяка седмица, ще побутвам документи и ще се преструвам, че работя,
само защото съм на временна позиция? Имам новина за теб, задник, когато правя нещо, го правя добре. Не ме интересува дали е голяма кантора, неправителствена организация, или проклета сергия за лимонада в края на задънена улица. Не си по-добър от мен, защото си лекар, и аз не съм дяволът, задето искам доходоносна кариера. Така че си вземи лицемерието и си го заври отзад, Джош Чен, защото ми дойде до гуша.
В помещението се спусна мълчание, нарушавано единствено от учестеното дишане на Джулс.
Хладнокръвието ѝ се беше изпарило, заменено от зачервени бузи и пламтящи очи, и за първи път не ми стана приятно, че я бях изнервил.
Отворих уста да кажа нещо, но бях твърде шокиран да формулирам смислен отговор.
През годините с Джулс си бяхме разменили повече обиди, отколкото можех да преброя. Винаги даваше най- доброто от себе си, но това тук... ако не я познавах, щях да реша, че наистина бе наранена.
В гърдите ми се заби нажежен ръжен на вина.
Изправих се, потрих лице с длан и се запитах кога животът ми бе станал така сложен. Липсваше ми времето, когато с Джулс се обиждахме без вина и съжаление, когато сестра ми не беше влюбена в бившия

ми най-добър приятел и когато с най-добрият ми приятел още бяхме приятели.
Липсваха ми дните, когато бях себе си.
А ето ме сега, щях да направя нещо, което старият
Джош по-скоро щеше да си отреже ръката, отколкото да направи.
– Не биваше да го казвам – предадох се накрая аз. –
Беше долен удар и аз... – Едно мускулче заигра на челюстта ми. По дяволите. – Съжалявам.
Изплюх думата. За първи път се извинявах на Джулс и исках да се свърши възможно най-бързо.
Постъпих правилно, но това не означаваше, че трябваше да ми хареса.
Подготвих се за злорадството на Джулс, но такова не последва. Вместо това ме зяпаше, сякаш не бях казал нищо.
Продължих напред.
– Клиниката ми е важна и не искам... различията ни да пречат на работата ни. Затова предлагам примирие.
Предложението за мир бе равносилно на капитулация,
но отказвах да позволя омразата ни да отрови времето ми в клиниката. Навсякъде другаде нямаше проблем.
Но не и тук.
Тя сбърчи вежди.
– Примирие.
– Само когато сме в клиниката. – Не бях наивник да мис ‐
ля, че беше възможно между нас да съществува някакво подобие на мир в извънработна среда. – Без обиди, без хапливи коментари. Ще се държим професионално.
Сделка? – Протегнах ръка.
Джулс я изгледа, сякаш беше навита кобра, готова да атакува.
– Освен ако не смяташ, че не можеш да се справиш.
По тялото ми се разля удоволствие при вида на стиснатите ѝ устни. Както си и знаех, бях подкачил нуждата ѝ да се съревновава.

Тя не откъсна очи от моите, когато хвана дланта ми и я стис на. Здравата.
Господи. Беше силна за толкова дребен човек.
– Сделка – отвърна с усмивка тя.
Отвърнах на усмивката ѝ със стиснати зъби, стегнах длан по-силно и вкусих удоволствието от разширените ѝ
от натис ка ноздри.
– Отлично.
Забрави онова, което казах за скуката.
Очакваха ме интересни няколко месеца.
Поведението на този тип личности се характеризира с амбициозност
9
ДЖУЛС
Ако преди месец някой ми беше казал, че ще сключа доброволно примирие с Джош Чен, щях да му се изсмея в лицето и да го попитам какво е пушил. За нас беше възможно да се държим прилично един с друг, колкото тигър да си смени райетата.
Но колкото и да ми беше неприятно да го призная, в думите му имаше логика. Гордеех се с работата си и последното, което исках, беше чувствата ми да ѝ
повлияят. Освен това извинението му ме хвана напълно неподготвена и мозъкът ми направо замръзна. Не можех да мисля трезво, какво остава да преценя последиците от примирие с Джош Чен.
За моя изненада, не бяха ужасни... макар че причината може и да беше; не го бях виждала от деня на примирието ни. По думите на Барбс той идваше в почивните си дни или когато не бе твърде изтощен след дежурство.
Нямах проблем с това. Колкото по-малко се налагаше да го виждам, толкова по-добре. Все още изпитвах известен срам, защото си бях изпуснала нервите, като ме обвини,
че не приемах работата си сериозно. През годините си

бяхме разменяли много по-сериозни обиди, но от тази ми падна пердето.
Не ми се случваше за първи път да ме съдят – дали заради външния ми вид, или заради семейството ми, за избора ми на кариера и дрехите ми, защото се смеех твърде силно, когато трябваше да съм въздържана, или се заявявах прекалено дръзко, когато трябваше да съм невидима. Бях свикнала да не обръщам внимание на критиките, но подигравателните усмивки и погледите се бяха натрупали с времето и вече се бях уморила.
Бях се уморила да работя двойно по-упорито от останалите, за да ме вземат на сериозно, и да се боря дори по-ожесточено, за да докажа колко струвам.
Поклатих глава и опитах отново да се концентрирам върху документите пред мен. Нямах време да се отдавам на самосъжаление. Имах да довършвам проверката на фактите по едно дело, а клиниката затваряше след три часа.
Бях преполовила документите, когато вратата се отвори и влезе Джош Чен с малка кутийка от „Кръмбъл и
Бейк“.
– Виж ти, и това, ако не е... – Любимото ми изчадие адово. Преглътнах края на изречението, когато Джош повдигна предизвикателно вежда. – ... братът на най- добрата ми приятелка.
Щеше да отнеме време, докато свикна да не се поддавам на инстинкта да го обидя, щом видя лицето му.
– Добре го отигра. – Той остави кутията на масата и седна до мен. Долових уханието на парфюма му,
примесен със сладкия аромат, който се носеше от кутията. – Нека отгатна. Така си подразнила останалите служители, че са те натирили в кухнята?
– Ако беше поне малко наблюдателен, щеше да забележиш, че още няма бюро за мен. – Спрях се да не зяпна печивата. Не се поддавай на сладкото изкушение. – Ще работя от кухнята, докато пристигне.

И – посочих го с химикалката си и във вените ми потече удоволствието от триумфа – наруши примирието.
– Не, не съм. – Джош нави ръкавите си и изпод тях се показаха почернели от слънцето и покрити с леко изпъкнали вени предмишници. На китката му проблясваше тежък часовник и като човек, който си падаше по мъже с часовници, щях да го намеря за секси, ако въпросният мъж бе друг. – Сарказмът и обидата са две съвсем различни неща. Постоянно се държа саркастично с приятелите си. Така показвам любовта си.
Извъртях така силно очи, че останах изненадана, че не влязох в друго измерение.
– А, да, очевидно се опита да ми покажеш любовта си към мен с тази реплика.
– Не, исках да ти покажа любовта си към теб с това. –
Джош умишлено провлачи думите си, сякаш говореше на дете. Отвори капака на кутията и очите ми попаднаха право върху кексчето в центъра ѝ.
Солен карамел. Любимото ми.
Стомахът ми изкъркори одобрително. Бях се улисала в работа и не бях хапвала залък от нищожния ми обяд от салата и смути преди няколко часа.
Джош се подсмихна самодоволно, а аз взех да преподреждам документите, за да прикрия звука от стомаха ми. Нямаше да му оставя удоволствието да види как точа лиги по нещо, купено от него.
– Считай го за официалната ми маслинова клонка. – Той бутна кутийката към мен. – В допълнение ще пропусна да спомена, че ти първа наруши примирието, като обиди наблюдателността ми, която впрочем е отлична.
Само Джош можеше да изтъкне, че не е направил нещо,
което тъкмо бе направил.
Вместо да споря с него, побутнах подозрително кексчето.

– Да не си сложил отрова вътре? – Имаше разлика между учтивост и спонтанно да купиш любимото кексче на някого.
– Не. Бързах. Може би следващия път.
– Много смешно. От „Нетфликс“ трябва да ти предложат твое комедийно шоу. – Извадих кексчето от кутийката и го огледах внимателно за следи.
– Зная. – От Джош струеше арогантност. – Това е едно от многобройните ми прекрасни качества.
Сдържах се да не извъртя очи отново. Наоколо бродеха поне сто клети души с ниско самочувствие, за да може
Джош Чен да се носи в живота с его с размерите на
Юпитер. Дяволът навярно се е разсеял, когато е създавал изчадието си и е попре калил с противността в стъкленицата на Джош.
– Откъде знаеш, че соленият карамел ми е любим? –
Присвих очи към една черна точица в опаковката на кексчето.
Изцапано с черен маркер или доказателство за наличието на отрова? Хм...
– Не е нужно да си гений, за да се досетиш. – Джош кимна към картонената чаша. – Винаги те виждам да пиеш мока с карамел с размерите на главата ти.
– Добре, имаш право. – За никого не беше тайна любовта ми към всичко с вкус на карамел.
– Продължавай в същия дух и ще развиеш диабет –
добави той. – Не е полезно да консумираш толкова много захар.
– Значи ми носиш още захар с надеждата да развия диабет. – Забарабаних по масата с химикалката в свободната си ръка. – Знаех си, че имаш скрити мотиви.
Джош въздъхна и ощипа веждата си.
– Джулс, просто изяж проклетото кексче.
Сподавих усмивка. На този етап просто се занасях с него, а и умирах от глад. Ако щях да умирам, поне щях да умра, ядейки нещо, което обичах.

Обелих опаковката и отхапах малка хапка. По езика ми се разля топла, божествена сладост и изстенах от удоволствие, не можах да се сдържа.
Нямаше нищо по-хубаво от кексче с вкус на солен карамел след часове работа.
Джош ме гледаше как ям, а раздразнението му отстъпи на нещо неразгадаемо за мен.
Нетипично за мен, смутих се.
– Какво?
Той отвори уста и я затвори, облегна се назад в стола си и преплети пръсти зад главата си.
– Харесвам те много повече, когато не говориш. Трябва по-често да ти нося храна.
– Добре че не давам пет пари дали ме харесваш, или не. – Мед ми капеше от устата. – Но давай, щом искаш да ми купуваш храна. Обаче да знаеш, че ще оглеждам всеки милиметър, преди да влезе в устата ми.
Осъзнах грешката си едва когато бях изрекла цялото изречение.
Мамка му. Прозвуча мръснишки, а нямах такова намерение.
Джош се ухили дяволито.
– Недей. – Вдигнах длан с пламнали страни. – Спести си тийнейджърската шегичка.
За моя изненада, той го направи.
Джош почукна с пръст купчината документи пред мен.
– Има и други места, където да работиш, освен кухнята.
– Къде например, в тоалетната? – Клиниката беше съвсем малка, а аз не исках да се натрапвам на нечие работно място. – Няма проблем. Тук ми е удобно.
Е, ако оставим на страна студа, клатещата се маса,
коравите дървени столове. Пак беше по-добре,
отколкото да работя върху тоалетната чиния.
– Да, ако сравняваш със сибирската пустош.
Отново въздъхнах с раздразнение.
– Дошъл си да работиш или да ми досаждаш?

– Мога да правя и двете. Бива ме да правя по няколко неща едновременно – заяде се Джош и очите му станаха сериозни. – Чух, че днес имаме нов случай.
– Да. – Плъзнах документите към него и преминах в работен режим. – Майката, Лаура Бауър, паднала по стълбите и не може да работи в следващите два месеца.
Не е осигурена, затова са ѝ се натрупали чудовищни сметки, а единствено тя издържа семейството. Съпругът
ѝ, Терънс, е излязъл от затвора преди няколко години,
но така и не е успял да си намери работа заради досието си. Имат две деца, Дейзи и Томи, на шест и девет години.
– Има опасност да ги изгонят от дома им. – Джош прегледа документите.
Кимнах.
– Лаура има нужда от постоянен дом, където да се възстанови от падането, а не от проблеми, свързани с липсата на дом.
При последните думи в съзнанието ми нахлуха мрачни,
нежелани спомени.
Студени нощи. Празен стомах. Постоянен сърбеж от тревога по цялата ми кожа.
Бях в различно положение от семейство Бауър, но ясно помнех усещането да се будя сутрин и да се питам дали това бе последният ми ден с покрив над главата и храна на масата.
Майка ми беше сервитьорка в бар, но прахосваше целия си доход по дрехи, сметките не я интересуваха.
Случваше се да спре токът, докато си пиша домашното,
защото е забравила да го плати. В един момент, на зряла десетгодишна възраст, се бях научила да крада ток от съседа ни. Не беше най-моралното решение, но нямах избор.
По тялото ми премина тръпка.
Добре си. Вече не си онова момиченце.

– Познавам я. – Джош почукна с кокалче върху листа със снимката на Лаура и ме върна обратно в настоящето. – Аз я лекувах, като постъпи. Множество счупени кости, големи отоци, изкълчен глезен. И
въпреки това беше ведра и се шегуваше, за да не се паникьосат децата ѝ. – Лицето му омекна. – Понякога дежурствата в Спешното са ми в мъгла, но нея я помня.
– Да – отвърнах тихо. – Изглежда много мила.
Не познавах Лаура, но си личеше, че беше майка, за която бих убила.
Прочистих гърло в опит да разсея буцата от емоции,
която се бе настанила там.
– От юридическа гледна точка най-лесното решение би било да изчистим досието на Терънс, за да може да си намери работа. – Лиса, в качеството си на адвокат в клиниката, трябваше да одобрява всичките ми действия и тя се беше съгласила, че най-доброто решение бе да изчистим досието му. – Бил е обвинен в притежание на марихуана. Двадесет и осем грама и е лежал една година в затвора за това.
По врата ми пропълзя горещина, както когато се запознах с детайлите по случая. Малко неща ме вбесяваха повече от драконовските мерки по отношение на наркотиците.
– Не е ли глупаво? Вкарват изнасилвачите за няколко месеца в затвора и толкова, но хванат ли те с малко марихуана, досието ти е опетнено до живот. Каква глупост. В Колорадо има ферми за трева, чиито собственици се къпят в парите от продажбите, а изкарват хора като Терънс лошите. Кажи ми къде е правосъдието тук? Аз... какво? – Спрях, като забелязах,
че Джош ме беше зяпнал с лека, почти изумена усмивка.
– Никога не те бях виждал да се напрягаш за нещо освен мен.

– За пореден път доказваш, че самомнението ти не познава граници. – Гневът ми се поохлади, но не и възмущението ми от несправедливостта. – Не наруших примирието – добавих. – Това са фактите.
– Естествено – отвърна сухо Джош. – Права си обаче.
Случилото се с Терънс е несправедливо.
Изпънах врат и бях сигурна, че не бях чула правилно.
– Повтори. Второто изречение.
Първо извинение, а сега признаваше, че бях права.
Наистина ли срещу мен седеше Джош, или го бяха отвлекли извънземни и го бяха подменили с по- сговорчив двойник?
– Не.
– Хайде. – Подритнах го по крака и си спечелих намръщване. – Искам да го повториш.
– Затова няма да го направя.
– Стига. – Направих най-милите очи, които успях да докарам. – Петък е.
– Това няма нищо общо с нищо. – Джош издиша дълго и изтормозено, когато направих още по-мили очи. – Казах,
че си права. – Толкова се намуси, че едва не се засмях. –
Но само за това. За нищо друго.
– Видя ли? Не беше толкова трудно. – Прилежно сгънах опаковката на кексчето на малко квадратче и го оставих настрана, за да го изхвърля по-късно. – Усмивката ти е прилична, когато не се държиш като задник – добавих щедро, след като се държахме мило един с друг.
– Благодаря.
Игнорирах сарказма на Джош и отново насочих вниманието си към случая. Исках да приключа с всичката си работа преди уикенда, за да не се тревожа до понеделник. На следващия ден заминавахме за
Вермонт и макар да не тръпнех в очакване да прекарам два дни в една вила с Джош, нямах търпение за първата си екскурзия от една година насам.

Не броях пътуването до Елдора за коронацията на
Бриджит. Отидох само за уикенда и беше такава лудница, че почти не успях да спя, какво оставаше за ходене по забележителности.
– Сега, семейство Бауър. – Потропвах с химикалката си по хартията. – Лиса спомена, че може да предоставим на Лаура безплатни профилактични прегледи, докато се възстановява.
– Да. Обикновено искаме да идват в безплатната клиника. – Той посочи към изхода и едва тогава се сетих, че сигурно цял ден беше дежурен в клиниката.
Временна шатра беше разпъната пред нея, ето защо е нямало как да го видя да идва. – Предвид състоянието на Лаура, може да правим домашни посещения. Само трябва да попълним съответните документи...
През следващия час с Джош работихме по случая на
Бауър. Той изготви график за прегледите и се зае с медицинските документи, а аз довърших проверката на фактите и събрах необходимата информация, за да изчистим досието на Терънс.
Тайничко хвърлих поглед на Джош, докато пишеше нещо на празен лист хартия. Беше повдигнал вежда в концентрацията си и осъзнах, че за първи път го виждам да работи.
– Харесва ли ти гледката? – попита той, без да вдига поглед от листа.
По врата ми отново пропълзя горещина, но този път от срам.
– Само ако в Синонимния речник са подменили значението на харесвам с мразя.
Крайчеца на устните ми едва забележимо се изви нагоре.
– Примирие, Джей Ар.
Не можех да преценя дали нежното напомняне бе подигравка, но стомахът ми се преобърна. Може би все пак беше сложил отрова в кексчето.

Подчертах един абзац в делото с прекалено натискане.
С Джош бяхме изненадващо добър екип, но не се залъгвах, че примирието ни води към приятелство.
Няколко неща в живота бяха сигурни: смъртта,
данъците и че с Джош Чен никога нямаше да станем приятели.
10
ДЖОШ
Дружеските ни отношения с Джулс имаха кратък живот, защото след по-малко от двайсет и четири часа,
когато пристигнах на терминала на частните джетове, я заварих с блеснали очи, наперена и доволна, че ме е изпреварила.
– Закъсня. – Джулс отпи от кафето си. Без съмнение,
пиеше мока с допълнително парченца карамел и овесено мляко, защото имаше непоносимост към лактоза, а мразеше вкуса на бадемовото мляко.
Колко предвидимо.
– Бордингът още не е приключил, значи не съм закъснял. – Седнах на седалката срещу нея и се намусих на тоалета ѝ. Клин, ботуши, космато лилаво палто и огромни слънчеви очила на главата. – Откъде взе това палто, по дяволите? От някой магазин за детски играчки?
– Не очаквам човек, дошъл на летището по анцуг, да разбира от мода. – Очите на Джулс се стрелнаха към въпросния анцуг, но раздразнението ми се претопи в самодоволство, когато погледът ѝ се задържа малко повече на едно определено място.
– Снимай го. Ще ти остане за спомен – казах провлечено.
Очите ѝ се стрелнаха към моите.
– Благодаря за предложението, но само си мислех колко лесно би било да ти отрежа скъпоценностите. – Тя се

усмихна. – Сладки сънища този уикенд, Джоши. Човек никога не знае какви страхотии се случват нощем.
Не си направих труда да отговоря на нелепата ѝ
заплаха, но веждите ми се стрелнаха, когато взе един малък бял плик и го хвърли към мен без предупреждение.
Хванах го с лекота, рефлексите ми бяха бързи благодарение на дългите години спорт.
Отворих плика и веждите ми се вдигнаха още повече,
когато видях боровинковото мъфинче на дъното.
– Връщам жеста за кексчето. – Може би беше някакъв трик на светлината, но ми се стори, че видях едва забележима руменина по страните на Джулс. – Не обичам да съм длъжна на някого.
– Беше просто кексче, Джей Ар, не заем. – Поклатих плика. – Сложи ли отрова вътре? – Попитах, подобно на нея вчера. – Ейва ще се разстрои, ако обичният ѝ брат се спомине по време на пътуването за рождения ѝ ден, а това означава, че и Алекс ще се разстрои и тогава си мъртва.
Тя въздъхна уморено, сякаш беше на хиляда години.
– Просто изяж проклетия мъфин, Джош.
Замислих се за миг и повдигнах рамене.
Какво пък. Имаше и по-кофти начини да си отидеш от смърт с боровинки.
– Благодаря – отвърнах неохотно.
Отчупих парче от сладкиша и го метнах в устата си,
докато оглеждах терминала.
– Къде е щастливата двойка?
– Вероятно си шепнат празни сладки приказки на закуска. – Джулс кимна към изискания ресторант малко по-надолу по терминала.
Изсумтях при мисълта Алекс да шепне сладко на когото и да било, дори на сестра ми.
– И не отиде при тях?
– Не ми се искаше да съм трето колело.

– Преди не те е спирало.
Вместо да отговори, тя ме изгледа над ръба на чашата си, а между веждите ѝ се образува малка бръчица.
– Странно ли ти е? – попита тя. – Че отиваш на екскурзия с Алекс?
Замръзнах, челюстта ми се напрегна за миг и после продължих да дъвча.
– Каквото – такова. Ейва ме покани и дойдох. Това е –
отвърнах, когато приключих с мъфина.
Настана напрегнато мълчание, изпълнено с неизречени думи.
Джулс свали надолу чашата с напитката си и отново я повдигна към устните си, сякаш искаше да се предпази от следващите си думи.
– Добър брат си.
Не се заяждаше, беше искрена, но думите ѝ ме пронизаха в стомаха.
– Сестра ти е в болницата...
– Едва не се е удавила...
– Съжалявам, синко, но майка ти... взела е свръхдоза....
– Лъгал ни е. – По страните на Ейва се стекоха сълзи. –
Лъгал е и двама ни.
– Прекарай празниците с нас. – Спуснах ръка върху рамото на Алекс. – Нередно е да си сам на Коледа.
– Щях да се чувствам по-добре, ако за нея се грижеше някой, на когото мога да се доверя, разбираш ли?
– Единствено на теб имам доверие извън семейството си. Точка. Знаеш колко се тревожа за Ейва...
В ума ми нахлуха фрагментирани спомени.
Бях ли добър брат?
Не бях до Ейва, когато едва не загина, два пъти. Толкова години бях сляп за истината за баща ни. Исках да бъда като него, давах всичко от себе си да се гордее с мен. И
на практика бях тикнал Ейва в ръцете на Алекс, защото отново бях предаден от човек, на когото имах доверие.

Накрая връзката им потръгна, но никога няма да забравя, когато ходеше като призрак. Мълчалива,
затворена в себе си и без искрата ѝ. Всеки ден се будех със страха, че ще я открия като майка ни – с твърде много хапчета в стомаха и прекалено малка воля за живот.
И всичко това, защото бях проклет глупак и се доверявах на неправилните хора.
Нямах вина, че Майкъл се беше опитал да убие Ейва, че майка ни се беше самоубила или че Ейва се влюби в
Алекс, знаех го. Но така беше с вината. Пет пари не даваше за разум и факти. Покълваше и от най- незначителните семенца на съмнението, проправяше си път през пукнатините в психиката ти и докато осъзнаеш каква противна тъмнина тече във вените ти, тя вече се е вклинила така дълбоко в съществото ти, че не можеш да я изтръгнеш, без да погубиш част от себе си.
– Джош. – Гласът на Джулс прозвуча приглушено и далечно. – Джош!
Този път го чух по-силно и ясно, достатъчно, за да ме откъсне от мислите ми и да ме върне в окъпания в слънце терминал.
Примигнах, а сърцето ми така блъскаше в гръдния ми кош, че костите ми се тресяха.
– Да?
Бръчката между веждите ѝ се задълбочи и нещо като загриженост премина през очите ѝ.
– От пет минути те викам по име. Всичко... наред ли е?
– Да – повторих аз. Прокарах ръка през косата си и се принудих да дишам дълбоко, докато пулсът ми се успокои до нормален ритъм. – Бях се замислил.
По-тъп отговор не можех да ѝ дам, но Джулс не ме притис на. Вместо това ме наблюдава още минута, преди да отмести поглед през рамото ми и да каже: – Алекс и
Ейва са тук.
Извъртях глава и видях въпросната двойка да се задава.

– Здрасти! – Ейва се отскубна от Алекс и ме прегърна. –
Тъкмо навреме.
– Защо всички мислят, че не съм точен? Точен съм –
измърморих аз.
Закъсняваш за един купон и всички решават, че ти е навик.
– Разбира се. – Сестра ми ме потупа по рамото и се обърна към цялата група. – Готови ли сте да се качваме?
– Да. – Джулс се изправи и изхвърли празната си чаша в близкия кош за боклук. – Да тръгваме.
Двете с Ейва вървяха задно отпред, а аз останах зад тях с Алекс, когото поздравих със сковано кимване.
– Алекс.
– Джош. – Както обикновено изражението му беше безизразно, но напрегнатите му рамене издаваха, че не бях единственият с резерви за този уикенд.
Можех само да се надявам, че всички ще се приберем невредими.
Час и половина по-късно кацнахме във Вермонт, а аз вече бях удавил притеснението си относно уикенда в две мимози, да си задържат портокаловия сок, който предлагаха като комплимент на борда.
Пред летището ни чакаше черен рейндж роувър,
курортът се намираше на трийсет минути оттам и през целия път Ейва изброяваше луксозните му удобства: спа зона от световна величина, два гурме ресторанта,
известната ски писта троен черен диамант и куп други неща, за които спрях да слушам.
Интересуваше ме единствено пистата. Първият ми троен черен диамант. Щеше да е велико.
Изкушавах се да си метна багажа и да се хвърля на пистите, но за съжаление, изскочи проблем още преди да сме се настанили.
– Как така вилата е заета? – От всяка дума на Алекс падаха ледени късове, докато гледаше горкия помощник

рецепционист. Хенри, както пишеше на баджа му.
– Ужасно съжалявам, господин Волков, но изглежда, е станало объркване в системата ни и сме направили двойна резервация за този уикенд. – Хенри преглътна шумно. – Другите гости пристигнаха снощи и се настаниха.
– Разбирам. – Гласът на Алекс се вледени с още десет градуса. – И къде точно се предполага, че трябва да се настаним, като се има предвид, че вече съм се изръсил със солидна сума за президентската вила?
Хенри отново преглътна шумно и зачатка бясно по клавиатурата на компютъра.
Ейва подръпна ръката на Алекс и прошепна нещо в ухото му, от което раменете му се отпуснаха, макар да не откъсваше поглед от Хенри.
Облегнах се на рецепцията, без да кажа нищо, защото не бях достатъчно глупав да си отварям устата, когато
Алекс беше във войнствено настроение. Дори Джулс мълчеше, макар че може би беше твърде заета да чука с поглед някакъв тип в другия край на лобито.
Огледах набързо мъжа. Руса коса, неестествено бели зъби, същата светлосиня тениска и панталони в цвят каки като на останалата част от персонала. Бих заложил последния си долар, че е ски учител.
Притежаваше онзи отличителен дразнещ и нахъсан вид.
– Прибери си езика, Джей Ар. Текат ти лигите.
– Не ми текат лигите. – Джулс се усмихна на Ски пича,
който отвърна на усмивката ѝ.
В стомаха ми се заформи раздразнение. Беше уикендът на голямото откриване на курорта, а тоя тип се размотаваше из лобито и флиртуваше с гостите.
Нямаше ли си работа?
– Остана само една ВИП вила – каза Хенри. – Вила
„Орел“ не е така голяма, но предлага най- впечатляващата гледка и същите удобства като президентската вила. – Разбира се, с удоволствие ще

възстановим разликата в цената и ще ви осигурим посещение на ресторанта за наша сметка и карта подарък за спа центъра като компенсация за неудобството.
Сигурен бях, че ако Ейва не беше тук, Алекс щеше да разкъса човека, но сега каза само:
– Колко по-малка е вила „Орел“?
– Разполага с две спални вместо четири. Но диванът в дневната може да се разпъне в легло – побърза да добави Хенри, когато Алекс свъси вежди.
– Няма проблем. – Ейва положи длан върху предмишницата на Алекс. – Става въпрос за един уикенд.
Ноздрите на Алекс се разшириха, преди да се примири и да кимне.
– Вила „Орел“ ни устройва.
– Чудесно. – Облекчението на Хенри беше осезаемо. –
Заповядайте картите ви...
Докато разказваше как да стигнем до вилата, аз отново насочих вниманието си към Джулс.
– Приключи ли със секса в лобито?
Джулс все още флиртуваше безгласно със Ски пича, но при коментара ми откъсна поглед от него.
– Щом си мислиш, че в момента правя секс, изобщо не се учудвам, че жените си тръгват от спалнята ти незадоволени.
Туше.
На устните ми заигра тънка усмивка. Ако изпитвах физическо освобождение от екстремните спортове, то словесните схватки с Джулс ми доставяха умствено. От нищо друго не изпитвах такава тръпка.
– Жените излизат от спалнята ми с всякакви чувства, но те уверявам, че липсата на удоволствие не е едно от тях.
– Мъжете винаги си мислят така – присмя се тя. –
Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но навярно симулират.

– Знам разликата между истинския оргазъм и симулирания, Джей Ар.
– Значи признаваш, че се е случвало жени да симулират оргазъм с теб? – Гласът ѝ беше изпълнен със захар и арсен.
– Първите ми няколко пъти. – Не се срамувах от този факт. Всички започвахме от нулата. – Но с тренировките се постига съвършенство. Ако имаш късмет, може някой ден сама да се увериш.
Джулс се задави, докато вървяхме след Алекс и Ейва от лобито към вилата.
– Не ме карай да повръщам. Тъкмо дойдохме, освен това мразя да повръщам.
От гърлото ми прокънтя смях. Толкова лесно се ядосваше.
Когато обаче пристигнахме във вилата, смехът ми замря в лицето на втория проблем: разтегателният диван изобщо не се разтягаше. Беше си най-обикновен проклет диван, а това означаваше, че имаше само две спални за нас четиримата и всяка възможна комбинация беше ужасяваща.
– Мога да съм в една стая с Джулс. – Ейва хвърли извинителен поглед към Алекс. – Вие с Джош може да сте в другата.
– Не. – Предпочитах да плувам гол в ледената река до курорта, отколкото да деля стая с Алекс.
– Каква е алтернативата? – оспори ме тя. – Не искам да изгубя целия си ден в разпределяне на стаите.
Имаше само още два варианта. Можех да съм с Ейва или с Джулс. Ако изберях Ейва, това оставяше Алекс и
Джулс в една стая, а това щеше да е адски неловко.
– Ще съм с Джей Ар. – Извърнах глава към Джулс. – Вие с Алекс вземете голямата спалня. Малката е с две легла и ще се оправим.
Не беше идеалното решение, но поне избрах по-малкото зло.

Джулс, подобно на мен, беше ентусиазирана колкото мишка, на която ѝ предстоеше да влезе в клетката на змия.
– Сигурен ли си? – Ейва бе съвсем наясно с неприязънта помежду ни и вероятно си представяше как се избиваме в съня си.
Не че беше отвъд пределите на възможното.
– Да. Хайде да приключваме и да отиваме на пистите. –
И бездруго нямаше да прекарваме много време в стаите си. Щях да си лягам вечер и да се преструвам, че Джулс я няма.
За съжаление, вселената, с нейното сбъркано чувство за хумор, имаше други планове.
Отворихме вратата на малката стая и ни посрещна третият проблем или с други думи, най-гадното нещо,
което бях виждал в живота си.
– Няма начин, мамка му – каза Джулс, когато аз изсумтях:
– Занасяш ме.
Защото насред иначе прекрасната стая, натрупано с големи пухкави възглавнички и покрито с дебела луксозна завивка в морско синьо, се издигаше легло с балдахин.
Легло. Единствено число. В смисъл, че беше само едно.
И се налагаше да го деля с Джулс Амброуз.
Убийте ме веднага.
11
ДЖУЛС
Господ ме наказваше за провиненията ми в някой предишен живот. Това беше единственото обяснение за изпитанието, на което бях подложена.
И двамата с Джош бяхме отказали да се предадем и да спим на дивана и така се бяхме озовали в една стая, в едно легло за следващите две нощи. Един джентълмен щеше да предложи да спи другаде, но Джош не беше

никакъв джентълмен. Той беше изчадие адово... което ме гледаше с присвити очи, докато елегантно се опитвах да се спася от ските.
– Вие тръгвайте – казах на Ейва и дадох всичко от себе си да не обръщам внимание на подозрителния поглед на
Джош. – Сетих се, че си забравих нещо във вилата.
– Сигурна ли си? Мога да дойда с теб.
– Няма нужда. И бездруго пропиляхме достатъчно време с цялата работа със стаите, пък и може да остана във вилата за малко. – Махнах във въздуха. – Вие вървете. Аз ще се оправя.
– Добре. – Ейва звучеше колебливо. – Ние ще сме тук.
Задържах дъха си и изчаках, докато Ейва и Алекс изчезнаха при лифтовете, преди да издишам. Докато наблюдавах безпределната снежна покривка пред мен,
ме прободе тревога, която си проправи път в тялото ми.
Не мислех, че ще ми повлияе толкова, предвид че бяха минали седем години от последния ми ски уикенд, но онова пътуване беше родило много лоши спомени. А и онзи запис...
Не мисли за това.
– Какво остави във вилата, по дяволите? – Джош прекъсна размислите ми. За такъв страстен скиор, не даваше вид да бърза към пистите.
Беше екипиран от глава до пети с най-доброто оборудване за ски – черна грейка, синьо яке, покрило широките му рамене, и очила за ски, които беше вдигнал върху сивата си шапка. Облеклото му придаваше грубоват, атлетичен чар, който привличаше заинтригуваните погледи на половината жени в близост до нас.
– Забравих си телефона. – Забих ръце в джобовете си и стис нах телефона в дъното на десния.
– Беше ти в ръката, докато идвахме насам.
По дяволите.

– Защо си толкова загрижен какво съм забравила? –
отбих коментара му. – Нямаш ли да спускаш черен диамант?
– Троен черен диамант – поправи ме Джош. – Натам съм се запътил.
– Е, нека не те спирам.
Погледът му стана преценяващ.
– Почакай – каза бавно той, а очите му ме оглеждаха така, че кожата започна да ме сърби. – Можеш ли да караш ски?
– Разбира се, че мога. – Веждите на Джош се стрелнаха по-нагоре, като паметници на скептицизма му. – Зависи какво разбираш под това.
Бях на осемнайсет и бившето ми гадже Макс ме учи по време на онзи уикенд. Оттогава не бях припарвала до ски.
Тревогата ми се задълбочи и започна да гложди нервите ми, но тя не ми попречи да гледам Джош със светнал поглед, когато избухна в смях.
Не удостоих насмешката му с отговор, а се обърнах и тръгнах колкото можех по-бързо с глупавите ми ски обувки. С всяка крачка хвърчеше гневно сняг.
– Хайде, Джулс. Нали ме обичаш? – Макс ме целуна и стисна задника ми. – Ако ме обичаше, щеше да го направиш за мен. За нас.
– От съображения за безопасност е, бебчо. В случай че реши да повдигне обвинения.
– Обещавам никога да не покажа на никого.
По гръбнака ми се стече пот от спомените, но ги натиках обратно в кутията, където принадлежаха, преди да се завъртят отново в ума ми. Вече ги бях живяла;
нямах нужда да си ги припомням.
– Почакай. – Джош ме настигна и още се смееше. Звукът прогони остатъците на нежеланите ми спомени от съзнанието и за първи път не ми се прииска да го зашлевя, макар че при следващите му думи ми се

прииска. – Искаш да кажеш, че си си облякла екипировката, наела си ски и дойде чак дотук... но не умееш да караш ски? Защо не каза по-рано, по дяволите? Можеше да се запишеш на уроци или нещо подобно.
– Мислех да импровизирам. – Не беше най-добрият план, но беше някакъв план. В известен смисъл.
– Мислела си да импровизираш с карането на ски?
Страните ми пламнаха.
– Очевидно размислих.
– И добре че размисли, защото можеше да умреш. –
Смехът му най-сетне утихна, но крайчетата на устните му още бяха извити весело нагоре и заплашваха да извадят на показ една трапчинка.
Стомахът ми се преобърна. Досега не бях виждала
Джош искрено развеселен. Усмивката му, отсъствието на сарказъм и злонамереност бяха... притеснителни,
дори да беше частична усмивка.
– Ще прекарам остатъка от деня във вилата, така че не се тревожи дали ще умра. – Скръстих ръце пред гърдите си. – Бих могла да си намеря някой да ме научи да карам ски.
– Като оня, който чукаше с поглед в лобито? – попита сухо той.
– Може би. – Не благоволих да призная частта с чукането с поглед от твърдението на Джош. Струваше ми се неестествено обсебен от кратката ми комуникация с някакъв непознат, макар че беше сладък. Можех да го потърся по-късно. Флиртовете винаги ме ободряваха, пък и нямаше да откажа малко екшън, който да не е с ръката ми или с някое от приятелчетата ми на батерии.
Джош потри челюстта си с ръка, веждите му се сключиха, а скулите му изпъкнаха като остриета на фона на снега.
– Ще те науча да караш ски.

– Да бе.
– Сериозно говоря.
Спрях и зачаках да се засмее и да започне да злорадства, че ме беше метнал и как изобщо бях решила, че ще ме учи.
Но този момент така и не дойде.
– Защо ти е да го правиш? – Стомахът ми отново се преобърна без видима причина. – А онзи твой троен черен диамант?
Нямаше логика в предложението на Джош да ми помогне, при положение че цяла сутрин говореше за тази писта. Ако ме учеше да карам ски, щеше да му се наложи да остане на пистите за начинаещи.
– Правя го, защото съм добър човек. Обичам да помагам на приятелките на сестра ми – заяви спокойно той. Да бе. А аз бях проклетата английска кралица. – Освен това ските са си ски. Пистата не е от значение.
– Почти съм сигурна, че това не е вярно. – Дори аз,
начинаещата, го знаех.
Джош издиша дълго и изтормозено.
– Виж, искаш ли да се научиш, или не?
– Ще те науча да караш ски. – Белите зъби на Макс проблеснаха насреща ми. – Довери ми се. Няма да те оставя да паднеш.
В гърдите ми се заформи възел. Чувствах се ужасно, че
Макс продължаваше да ме тормози в настоящето, а трябваше да гние в миналото, където му беше мястото.
Заради него не бях ходила на ски от седем години.
Изборът ми беше несъзнателен, но до този момент не осъзнавах колко дълбоки белези носех. Всичко, което ми напомняше на Макс, предизвикваше желание да си плюя на петите, но може би беше време да заменя лошите спомени с нови.
Не исках ски уроци от Джош, но имах нужда от такива.
Щяха да бъдат добре дошло отвличане на мислите ми,
защото, като станеше така – когато умът ми се

фиксираше върху миналото до полуда – тогава всяко разсейване беше като спасителна сламка.
– Хубаво. – Потрих ръба на якето си между палеца и показалеца, усещането за допира на твърдата материя ми подейства успокояващо. – Но ако умра, да знаеш, че ще се върна като призрак и ще те преследвам до края на дните ти.
– Разбрано. Изненадан съм, че не можеш да караш ски –
каза той, докато вървяхме към пистата за начинаещи. –
Мислех, че си израснала близо до Блу Милс.
Блу Милс беше най-известният ски курорт в Охайо и се намираше на по-малко от час път с кола от Уитълсбърг,
предградието на Кълъмбъс, където отраснах.
– Семейството ми не беше по ските. – Нервно откопчавах и закопчавах ципа на якето си. – Но и да си падахме, не можехме да си го позволим.
Искаше ми се да си върна случайното признание, щом се изплъзна от устата ми, но беше твърде късно.
Челото на Джош се свъси в намръщена физиономия.
Знаеше, че учех в „Тайер“ със стипендия за нуждаещ се,
но нито той, нито най-близките ми приятели знаеха колко всъщност зле бяхме в годините, преди майка ми да се ожени за Аластър. И определено не знаеха колко по-зле стана, след като се ожени за него, макар Аластър да бе най-заможният мъж в града.
– Не говориш много за семейството си. – Джош пропусна частта с невъзможността ни да си позволим ски – малка неочаквана добрина, но въпреки всичко бях благодарна за нея.
– Няма много за казване. – Прехапах бузата си и стиснах, докато не усетих лек меден вкус в устата си. –
Семейството си е семейство. Знаеш как е.
По лицето му премина сянка, която помрачи светлината в очите му и напълно заличи трапчинката му.
– Не мисля, че семейството ми е нормално.
Сдържах порива да потрепна.

Наистина. Баща психопат, който се беше опитал да убие
Ейва два пъти и в момента излежаваше доживотна присъда. Определено не е нормално.
Майкъл Чен даваше вид на напълно нормален човек, но най-големите чудовища обикновено се спотайваха под най-неочакваните маски.
С Джош не си обелихме и дума, докато не стигнахме пистата за начинаещи.
– Първо ще покрием основните неща и тогава ще се качим на хълма – каза той. – Да избегнем сблъсък с някое дете, за да не му остане травма за цял живот. За твой късмет, аз съм страхотен учител, така че ще се справим бързо.
– Чувството ти за хумор отстъпва единствено на скромност та ти – отвърнах сериозно аз. – Добре,
страхотен учителю, да видим какво можеш. И помни. –
Посочих го с пръст. – Ако умра, ще ти преследвам задника до края на дните ти.
Джош сложи длан на сърцето си, а по лицето му се изписа скандализирана физиономия. Всички следи от мрачното му изражение се бяха изпарили.
– Потресен съм, Джей Ар. Наоколо има деца. Опитай се да озаптиш манията си по задника ми поне докато се върнем в стаята.
Направих се, че се задавям.
– Предлагам да млъкнеш и да започваш с уроците, освен ако не искаш да украся хубавата ти грейка с повръщано.
– Не мога да преподавам, без да говоря, умнице.
– О, млъквай. Знаеш какво имам предвид.
Заяждахме се още няколко минути, закопчахме си ските и се захванахме за работа. Не бях съвсем начинаеща и бързо схванах основните неща. Поне на теория.
Справях се по пистата, но когато Джош ме прекара през редица упражнения, целящи да ми вдъхнат увереност,
минахме през малка издатина.

– Мамка му! – В стомаха ми се разля гняв, когато задникът ми удари земята поне за десети път.
Не си спомнях първия път да беше толкова трудно.
Смятах се за човек, който схваща бързо, и се гордеех с това си качество, но се упражнявах почти цяла сутрин,
а бях постигнала съвсем малък напредък.
– Да опитаме отново.
За моя изненада Джош запази спокойствие през целия урок и нито веднъж не ми се развика, нито ми се подигра, че не усвоявам нещо, с което единадесетгодишните деца наоколо се справяха така добре. При всяка моя грешка той повтаряше същите три думи: Да опитаме отново.
За първи път го виждах какъвто навярно беше в
Спешното отделение: хладнокръвен, уравновесен,
търпелив. Действаше ми странно успокояващо, макар да не му го признах.
– Май не ставам за скиор. – Вдигнах се от земята и трепнах от болка. – Предлагам да зарежем пистите и да идем да пием горещ шоколад и да наблюдаваме хората.
Може да отгатваме кой е дошъл с любовницата си и кой пръв ще се натиска с персонала.
Говорех в множествено чисто, без да искам. Откога доброволно включвах Джош в заниманията си? Не беше забавно обаче да наблюдавам хората, без да има с кого да споделям прозренията си, и тъй като Ейва бе заета,
единствената възможност беше брат ѝ.
Джош се приближи към мен с бавни, премерени стъпки,
докато не дойде така близо, че усетих сладкия аромат на парфюма му.
С усилие устоях на порива да помръдна под тежестта на погледа му.
– Може да правим тези неща – отвърна той. – Но това би означавало, че се предаваш. Ти човек, който се предава,
ли си, Джулс?

Пулсът ми запрепуска, когато произнесе името ми с този дълбок, леко дрезгав глас. Винаги ли му е бил такъв, или аз полудявах? Някога гласът му пронизваше тъпанчетата ми като пирони, които дращеха по дъска. А
сега беше...
А, не. Няма да си мисля такива неща.
– Не. – Устоях на погледа му дори когато по гръбнака ми се спусна още една капчица пот, а след нея остана гореща, наелектризирана следа. – Не съм.
Стиснах зъби при намека, че бих могла да съм такава.
– Чудесно – отвърна Джош със същия спокоен, равен глас. – Опитай отново.
Направих го отново и отново, и отново, докато мускулите ми започнаха да крещят от болка, бях изтощена до мозъка на костите си. Щях обаче да му хвана цаката. Бях научила по-трудни неща от ските и провалът не беше вариант. Трябваше да си докажа, че мога да го направя. Гордостта ми не би позволила друго.
Цялото ми страдание се отплати, когато един час по- късно преминах всички упражнения, без да падна, и
Джош обяви, че бях готова за пистата.
– Добра работа. – Крайчетата на устните му се повдигнаха едва забележимо. – Научи се по-бързо от повечето хора.
Присвих очи в търсене на следи от сарказъм, но той звучеше искрено.
Хм.
Вървяхме до върха на хълма, където Джош ми показа нещо в далечината.
– Няма да бързаме – каза той. – Аз ще застана там и искам да се спуснеш по пистата и да спреш при мен на рало. Искаш ли отново да ти кажа как става?
– Не, разбрах.
Стомахът ми се преобърна от нерви и притеснение,
когато Джош зае мястото си и ми помаха да ида при него.

Какво пък.
Поех дълбоко дъх и се пуснах. Движех се малко по- бързо, предвид краткото разстояние до Джош, но нямаше проблем. Щях да започна да спирам по-рано.
Честно казано, не беше толкова зле. Всъщност беше вълнуващо – вятърът в лицето ми, свежият планински въздух, плъзгащите се по снежната повърхност ски.
Беше съвсем различно от уикенда ми с Макс. Може би бих...
– Спри!
Викът на Джош ме откъсна от хаотичните ми мисли и тревогата ме удари в корема, когато осъзнах колко бързо летях към него.
Проклятие. Отворих ските във формата на обърнато V,
както ме беше научил той, но беше твърде късно.
Спусках се все по-бързо по хълма, докато...
– Мамка му! – Забих се в Джош и повалих и двама ни на земята.
Въздухът рязко и болезнено напусна гърдите ми, той изпъшка силно, когато се стоварих отгоре му,
крайниците ни бяха разперени, а върху нас се сипеше снегът, който бях вдигнала, и ни покриваше с мънички бели кристалчета.
– Какво не разбра, като ти казах: „Спри“? – озъби се той,
а по цялото му лице бе изписано раздразнение.
– Опитах да спра – защитих се аз. – Не се получи.
– Очевидно. – Джош се прокашля. – Господи, май ми натърти ребрата.
– Стига си драматизирал. Нищо ти няма. – Въпреки това погледнах надолу, за да се уверя, че не кървяхме и крайниците ни не бяха изкривени под неестествен ъгъл.
Не можех да видя дали ребрата му са посинени, но не беше сбръчкал лице от болка и предположих, че не умираше.
– Можеше да ме убиеш.
Извъртях очи. А хората наричаха мен примадона.

– Паднах, Чен. Можеше да се отдръпнеш.
– Защо ли не се учудвам, че обвиняваш мен за твоята грешка. Нямаш аналог, Джей Ар.
– Спри да ме наричаш Джей Ар. – Спорът беше несериозен, при положение че лежахме един върху друг на снега, но ми беше втръснало от този прякор. Губех частица от здравия си разум, когато го чуех.
– Добре тогава. – Раздразнението му се изпари,
изместено от ленива дяволитост. – Нямаш аналог, Ред.
– Ред. Колко оригинално – отвърнах сухо. – Изумена съм как успяваш да измислиш такива уникални и неочевидни прякори.
– Не знаех, че прекарваш толкова време в мисли за прякорите ми за теб. – Джош подръпна лекичко един кичур от косата ми, а очите му проблеснаха пакостливо. – И не те наричам Ред заради цвета на косата ти. Наричам те Ред, защото през половината време виждам червено заради теб. Пък и е по- благозвучно от Джей Ар.
Отвърнах му с усмивка, която можеше да му докара диабет от сладост.
– Разбирам, че две срички са голямо предизвикателство за недоразвит мозък като твоя.
– Нищо в мен не е недоразвито, миличка. – Джош спусна ръката си, постави я на рамото ми и я остави там така дълго, че ме прогори до мозъка на костите ми през всички слоеве дрехи.
Дъхът заседна в гърлото ми. В ума ми изникна образ на неговото нищо и по вените ми затрептя електричество,
така внезапно и неочаквано, че останах без думи.
За първи път в живота си не можех да измисля какво да отговоря.
Вместо това изведнъж осъзнах колко близо бяхме един до друг. Още лежах върху него след падането и телата ни бяха така плътно прилепени едно към друго, че усещах ритъма на сърцето му – бърз, неравномерен и в

пълен контраст с ленивите му провлечени думи. Бялата пара на дъха ни се смесваше в оскъдното разстояние между лицата ни и за миг по тялото ми премина изненада от гледката.
Предвид стягането в гърдите, мислех, че изобщо не дишам.
Усмивката на Джош се изпари, но ръката му остана на рамото ми – докосването му беше леко, като дихание, в сравнение с подръпването на косата ми преди малко, но беше достатъчно да го почувствам от глава до пети.
Облизах пресъхналите си устни и очите му потъмняха,
преди да ги спусне към тях.
Жужащото електричество прерасна в светкавица, която освети съществото ми.
Трябваше да стана от него. Налагаше се да стана от него, преди мислите ми да поемат в по-обезпокоителна посока, но в тежестта на здравото му тяло под мен имаше нещо успокояващо. Ухаеше на зима и горещина ведно и този аромат омайваше ума ми.
От планинския въздух е. Стегни се.
– Джулс – промълви нежно той.
– Да? – Думата приседна в гърлото ми и излезе съвсем погрешно. Прозвуча странно и дрезгаво, съвсем различно от обичайния ми глас.
– В скалата от едно до десет колко ти се иска да ме изчукаш в този момент?
Мигът се разби на хиляди парченца.
Кожата ми пламна, когато се надигнах от него и се погрижих да забия лакът в лицето му.
– Минус хиляда – изсъсках аз. – Умножено по безкрайност.
Смехът на Джош заличи благоразположението, което беше спечелил с уроците по ски.
Не можех да повярвам, че бях решила, че е поносим.
Една почти прилична сутрин не променяше факта, че е непоносим, надут задник.

Най-лошото беше, че не грешеше напълно. В един съвсем кратък момент си бях представила усещането на ръцете му по кожата ми. Вкуса на устните му, дали обичаше да го прави дълго и бавно, или бързо и грубо.
В гърлото ми заседна буца от ярост и срам. Очевидно имах нужда от секс, при това скоро, щом фантазирах за проклетия Джош Чен.
– Помоему, дамата роптае твърде много. – Джош се надигна със самодоволна усмивка, макар в очите му да гореше струпано желание. Като го видях, се почувствах малко по-добре. Поне близостта ни не беше повлияла само на мен. – Знаеш ли, би могло да се случи. Идеята вече не ми се струва противна. Връзката ни се развива.
– Единствената ни връзка съществува само в сънищата ти. – Дръпнах си шапката и прокарах пръсти през разрошената си коса. – Приключихме с уроците.
– Лесно се предаваш. – Тънката подигравка прободе кожата ми като с иглички, но този път не захапах примамката.
– Не се отказвам, а отлагам – отвърнах и вирнах брадичка. – Утре ще се запиша на истински уроци с учител от курорта. Може да ми пратят онзи тип от лобито. – Руса коса, ентусиазирана усмивка, мускулесто тяло. Спокойно може да татуира на челото си Ски пич. –
Сигурна съм, че ще се забавлявам с него.
Самодоволната усмивка на Джош помръкна.
– Самозалъгвай се колкото си искаш, Ред.
Вместо да му отговоря, се врътнах на пети и закрачих бясно с цялата грациозност, на която бях способна,
предвид ските на краката ми. Трябваше да ги сваля преди драматичното ми тръгване, но вече беше късно.
В стомаха ми пулсираше тъпата болка на раздразнението, която се усилваше с наближаването на вилата. Господи, каква глупачка бях. Трябваше да знам,
че...

Изведнъж ми причерня от болка. Раздра ме като острието на назъбен нож и се превих надве със стон.
Не. Не, не, не.
Пулсът ми кънтеше в ушите ми.
Твърде рано беше. Трябваше да е другата седмица.
Но при втория болезнен спазъм стана ясно, че на
Майката Природа не ѝ пука за графиците ми.
Случваше се в момента и не можех да направя нищо по въпроса.
12
ДЖОШ
След драматичното тръгване на Джулс успях да се пусна по една от пистите за напреднали, след това се срещнах с Ейва и Алекс за обяд.
Предположих, че Джулс се беше върнала във вилата след проваления урок, но четвъртото място на масата стоеше подоз рително празно.
Гледах го и разсеяно отговарях на въпросите на Ейва за сут ринта ми, но накрая попитах:
– Къде е червенокосото бедствие? Да не се е усамотила някъде да забива игли във вуду кукла?
Предвид яда ѝ, като се разделихме, нищо чудно куклата да бе с моя лик.
Не знаех какво изобщо ме беше прихванало да ѝ
предложа уроци по ски. Отдадох го на планинския въздух и шампанското, което бях обърнал по време на полета, но сутринта с Джулс не беше толкова неприятна. Пък и си струваше само заради реакцията ѝ,
когато я попитах колко ѝ се иска да ме изчука.
Крайчецът на устните ми се надигна при спомена за алените страни на Джулс. Можеше да отрича колкото си иска, но си го мислеше. Видях го в погледа ѝ,
почувствах го в плиткото издигане и спускане на гърдите ѝ, притиснати в моите.
Не беше единствената с мръсни помисли.

Падането ни беше инцидент, но начинът, по който извивките ѝ пасваха на тялото ми, ми отвори очите.
Бяхме облечени в дебели зимни дрехи, но в ума ми бяхме напълно голи. Представях си го съвсем ясно –
копринената ѝ кожа, апетитните ѝ извивки, влудяващия
ѝ сарказъм, стопяващ се в стон, докато я чукам до полуда...
Мамка му.
Разтворих салфетката си и я сложих в скута си. Пенисът ми се бе притиснал в ципа ми и се молех Алекс и Ейва да не бяха забелязали неравномерното ми дишане,
когато отново протегнах ръка към чашата ми.
Не знаех какво му има на въздуха, та днес толкова фантазирах за Джулс, но ме побъркваше. Бях на косъм да направя нещо откачено, като...
– Писа ми, че не се чувства добре. – Ейва отпи от водата си с уклончиво изражение. – Почива си във вилата.
Възбудата ми утихна при новата информация.
– Беше си добре преди час.
Алекс повдигна вежда.
– Откъде знаеш?
Мамка му.
– Аз, ъ, засякохме се на пистите.
– Джулс каза, че не кара ски. – В очите на Ейва пламна подозрение. – Останала е във вилата, след като си е взела телефона от хижата.
Мамка му, мамка му.
– Може първо да е отишла на пистата и после да е размис лила. – Повдигнах рамене с надеждата да изглеждам небрежно. – Кой я знае. Мозъкът ѝ работи странно.
На устните на Алекс кацна тънка самодоволна усмивка.
За мой късмет сервитьорът дойде и ме спаси от разпита.
Поръчахме и отклоних темата към последната задача на
Ейва за списание „Уърлд Джиографик“, където

работеше като асистент фотограф. Нищо не я оживяваше така, както разговорите за фотография.
Слушах с половин ухо разказа на сестра ми за проекта ѝ
да документира уличното изкуство на града. Обичах я,
но пет пари не давах за фотографията.
Погледът ми отново се отклони към празното място на
Джулс. Доколкото я познавах, вероятно имаше леко главоболие, но твърдеше, че има животозастрашаващи симптоми.
Вероятно.
Може би.
Добре е. Отрязах парче от пилешкото си с ненужна сила.
Не ми пукаше дали Джулс отново драматизира с пропуснатия обяд, или наистина умира. Изобщо не ме бъркаше.
13
ДЖОШ
Джулс не дойде и на вечеря, но тъй като не исках да предизвиквам още въпроси от страна на Алекс относно интереса ми към нея – какъвто нямах; просто бях любопитен – изчаках да се приберем във вилата, преди да разпитам Ейва.
– Какво ѝ е на Джей Ар? – попитах тихо.
Алекс беше отишъл да си вземе душ в банята им, но нямаше да се изненадам, ако притежаваше свръхестествен слух.
Ейва задъвка долната си устна.
– Ейва. – Приковах я със строг поглед. – Трябва да знам,
ако ще ми умира посред нощ, за да си планирам съня.
– Много смешно. – Тя хвърли поглед към затворената врата. – Е, добре, ще ти кажа, но само защото си лекар.
Също така, защото следобед се влоши, но е твърде упорита да поиска помощ.

Семенцето на тревогата ми покълна и израсна в цяло дърво с листа и всичко останало.
– Какво се е влошило?
Сестра ми се поколеба и каза:
– Джулс има много... болезнен цикъл. Много по- болезнен от обичайните крампи. Болката отминава след ден-два, но дотогава...
– ... е непоносимо – довърших аз. В гърдите ми се заформи стегнат възел. – Ендометриоза?
Повечето жени изпитваха първична дисменорея –
обикновените менструални болки. Вторичната дисменорея, като еднометриозата, беше в резултат на проблеми с някой от репродуктивните органи и обикновено болката беше смазваща.
Ейва поклати глава.
– Не мисля, но не искам да говоря от името на Джулс.
Тя не обича да говори за това.
– Разбрах.
Темата за менструалния цикъл беше табу и много хора,
мъже и жени, се чувстваха неловко да я коментират.
– Задръж си обидите тази вечер, става ли? – Ейва ме изгледа косо. – Не е в настроение.
– Не съм някакво чудовище, сестричке. – Разроших косата ѝ и си спечелих мрачен поглед. – Не се тревожи.
Ейва си легна, а аз спрях пред стаята ми и почуках на вратата, в случай че Джулс не е облечена. Никакъв отговор.
Изчаках няколко секунди и бавно отворих вратата,
която изскърца. Лампата светеше и веднага видях свитото тяло на Джулс. Лежеше на една страна в ембрионална поза, притиснала една възглавница към стомаха си. Не виждах лицето ѝ, но забелязах, че се вцепени, като влязох.
Още е будна.
– Здрасти – казах нежно. – Как се чувстваш?
– Добре. Боли ме коремът – измърмори тя.

Прекосих разстоянието между нас, застанах лице в лице с нея и нещо ме прободе в гърдите, когато забелязах плиткото ѝ дишане и побелелите кокалчета на ръцете,
които стискаха възглавницата.
– Пила ли си ибупрофен? Имам. – Винаги си носех малка аптечка с марли, обезболяващи и други основни пособия.
– Да. – Джулс ме погледна със сбръчкани вежди. – Ейва ти е казала, нали?
– Да. – Нямаше смисъл да я лъжа.
Тя изсумтя.
– Трябваше да я предупредя да не казва нищо.
– И сам щях да забележа, че нещо не е наред, като те видя свита като деформирана скарида.
Не се броеше за обида, ако исках да я накарам да се чувства по-добре. Давах ѝ идеалната възможност да ме захапе, а споровете с мен винаги я ободряваха.
Усмивката ми повехна, когато не отговори.
Е, добре, може би сравнението с деформирана скарида не помогна.
Трябва ли да опитам да ѝ помогна, или да я оставя на мира? Нямаше безпогрешен метод за облекчаване на тежки крампи, вече беше пила ибупрофен, но имаше и други методи, които можеше да помогнат.
Въпросът беше дали искаше помощта ми.
Взех решение, когато Джулс потрепери и притисна възглавницата по-силно към корема си с изкривено от болка лице.
Майната му. Щях да ѝ помогна, независимо дали искаше, или не. Не можех да спя до нея, знаейки, че е в агония. Не бях чак такъв задник.
Влязох в банята и огледах продуктите на мраморното шкаф че. Можех да се закълна, че когато си оставихме багажа, видях... аха. Взех малката бутилчица лавандулово масло и се върнах при Джулс.

– Мисля, че мога да помогна с болката – казах. – Обърни се.
– Защо?
– Довери ми се. – Вдигнах свободната си ръка, когато отвори уста. – Да, знам. Нямаш ми доверие. Но аз съм обучен медик и мога да ти обещая, че нямам подмолни намерения. И освен ако не искаш да се въртиш цяла нощ...
– Обучен медик, който доста трябва да поработи върху подхода си към пациентите. – Въпреки всичко тя се обърна по гръб.
– Досега никой не се е оплаквал. – Седнах на леглото до нея и сложих възглавницата до нея. Кимнах към ръба на блузата ѝ. – Може ли?
По лицето на Джулс се изписа притеснение, но кимна в съгласие.
Повдигнах блузата ѝ, за да оголя корема, развих капачката на маслото и затоплих няколко капки между дланите си. Беше предназначено за употреба във ваната, но щеше да свърши работа като масажно масло.
Прокарах длани по корема ѝ, правех нежни кръгове,
преди да започна да масажирам конкретни зони. Не бях лицензиран масажист, но с годините бях усвоил основите и някой друг трик.
Мускулите на Джулс се напрегнаха от докосването ми,
но след няколко минути постепенно се отпусна.
– Точно така – прошепнах. – Дишай дълбоко. Как си?
– По-добре. – Тя примигна и затвори очи. – Добър си. –
Каза го неохотно, но и с възхита.
– Добър съм във всичко. – Устните ми се разтеглиха в усмивка, когато ми се изсмя.
Настана удобно мълчание, докато продължавах да я масажирам. Кожата на Джулс бе топла и мека под допира ми и скоро дишането ѝ се успокои в равномерен ритъм.

Прокраднах поглед към лицето ѝ. Очите ѝ бяха все така затворени, затова си позволих да погледам тъмните мигли над скулите ѝ, апетитната извивка на долната ѝ
устна и копринената ѝ медна коса, разпиляна по възглавницата. Веждите ѝ вече не бяха присвити от болка и възелът в гърдите ми се поотпусна.
За първи път виждах Джулс така открита. Беше...
смущаващо. Толкова бях свикнал да се заяждаме, че никога не се бях замислял каква всъщност беше тя отвъд темперамента и нахаканото поведение.
Откъде знаеш, че не ми се е случило вече?
Семейството ми не беше по ските. Но и да си падахме,
не можехме да си го позволим.
Джулс има много... болезнен цикъл. Много по-болезнен от обичайните крампи.
От години познавах Джулс, но знаех съвсем малко за нея. За семейството ѝ, историята ѝ, тайните и демоните
ѝ. Какво ли криеше под темпераментната външност?
Нещо ми подсказваше, че не бяха слънце и дъги.
Отново се концентрирах върху работата си и се опитах да обуздая странстващите си мисли.
– По-добре ли си? – Думите прозвучаха странно дрезгаво.
– Мхммм. – Полузаспалият провлечен отговор на Джулс извика още една усмивка на лицето ми.
Погледът ми отново се плъзна към лицето ѝ и ниско в стомаха ми се разля топлина, когато я видях да ме гледа с лениво, сънено изражение на лицето.
Устните ѝ леко се разтвориха, когато погледите ни се срещнаха. Задържахме ги. Пламнаха.
Досегашното спокойствие на въздуха се изпари, насити се с електричество, което затанцува по кожата ми, а тя на свой ред изведнъж се изопна по тялото ми и бесния ритъм на сърцето ми.
Джулс отново започна да диша учестено. Не само чувах бързото вдишване и издишване, но и усещах

движението под дланите си – същия неравномерен ритъм като на моето собствено дишане.
Джулс облиза устни и дори самият Господ не бе в състояние да спре неприличните мисли, които се втурнаха в съзнанието ми. Сочните ѝ, нацупени устни,
обгръщащи главичката на пениса ми, деликатният ѝ
розов език, плъзващ се нагоре-надолу по дължината му,
докато тя гледа към мен с тези нейни големи лешникови очи...
Дланите ми застинаха и се свиха в юмруци. Нямаше полза да се преструвам, че още ѝ правя масаж.
Единствената ми мисъл беше ерекцията, опряла в ципа ми, и как да прикрия въп росната ерекция от Джулс.
Сбъркана работа. Нея я болеше, а аз бях твърд като камък. Доказателство, че умът и тялото в повечето случаи не са на едно мнение.
Но Джулс вече не изглеждаше да я боли. Вместо това ме гледаше, сякаш...
Не отивай там.
– Мисля, че засега си добре. – Прочистих гърло от дрезгавината, преди да проговоря отново. – Ще донеса топъл компрес, който да слагаш през нощта.
Изправих се и се отправих към банята, преди да отговори, извих тялото си, за да не забележи палатката в панталоните ми, която избра най-неподходящия момент. Когато се върнах с топлата кърпа, Джулс вече спеше дълбоко.
Заля ме облекчение, но и разочарование.
Нежно поставих сгънатата кърпа върху стомаха ѝ и сложих ръцете ѝ отгоре, за да не падне. Завих я с одеялото, изгасих лампата и отново се върнах в банята,
където пуснах водата на най-силната струя и я оставих да отмие напрежението в мускулите ми.
Потрих лицето си с длани и се опитах да осмисля последните четиринадесет часа.

Сутринта с Джулс си разменяхме обиди както обикновено, но през деня доброволно я бях учил да кара ски, бях се тревожил за състоянието ѝ и ѝ бях направил шибан масаж с ароматерапия. Да не говорим, че още бях твърд като метален прът.
Какво ми става, по дяволите?
Вместо да се поддам на желанието да облекча ситуацията там, долу, се доизмих и си обух анцуг.
Не можех да лъскам бастуна с мисълта за Джулс, не и когато спеше в съседната стая, та аз дори не я харесвах.
Но пък харесването и желанието невинаги вървяха ръка за ръка.
Легнах в леглото, като се постарах да стоя възможно най-далеч от нея и се опитах да заспя, но проклетият ми мозък не спираше да работи.
Джулс. Алекс. Писмата на Майкъл. Джулс. Проклетата ерекция, която не спадаше. Джулс.
Пенисът ми запулсира по-ожесточено и от гърлото ми се надигна тих стон.
Очертаваше се дълга нощ.
14
ДЖУЛС
Събудих се и усетих лекия аромат на лавандула и тежката, мускулеста ръка, обвита около кръста ми. Не помнех кога последно се бях събуждала с мъж в леглото си. Обикновено не оставах да спим заедно.
Но ръката беше приятна. Силна, здрава и успокояваща,
сякаш можеше да ме предпази от всичко, а и принадлежеше на някого, който ухаеше невероятно.
Въздъхнах доволно и се сгуших по-близо до собственика на ръката. Не отворих очи. Все още не бях готова да напусна удобното гнездо и да се сблъскам с реалността.
Ръката се стегна около кръста ми и ме придърпа, докато гърбът ми не се долепи плътно до тялото му. Устните ми се извиха по своя собствена воля, когато той изсумтя

мъжествено и зарови лице във врата ми.
Междувременно ниско в стомаха ми се разля топлина от начина, по който изваяното му тяло пасваше на моите нежни извивки.
Кой беше той? Дали бяхме правили секс снощи?
Мозъкът ми още не работеше в пълния си капацитет и задачата да извика спомените от предната нощ бе твърде голямо предизвикателство за него толкова рано сутринта.
Изтегнах се и напипах нещо меко и мъхесто. От любопитство отворих едно око и на леглото до мен забелязах сгъната кърпа за ръце.
Какво правеше кърпа за ръце в моето...
Вермонт. Проблем със стаите. Уроци по ски. Цикъл.
Джош. Масаж.
Мозъкът ми най-сетне се събуди и акцентите от вчерашния ден нахлуха в ума ми с главозамайваща скорост.
Мигом отворих широко очи. Щом с Джош трябваше да делим стая, значи ръката беше...
– Ааа! – Отметнах ръката му и скочих от леглото, в бързината си ударих пищяла в нощното шкафче.
Един ден щях да потрепервам при спомена за срамния ми писък, но в този момент можех да мисля единствено за факта, че бях спала с Джош Чен. Е, само буквално,
слава богу, но все пак.
– Господи – измърмори той и покри очи с предмишницата си. Завивките се плъзнаха надолу и разкриха голите му мускулести гърди. – Твърде рано е да го играеш банши, Ред.
Дъхът ми излизаше насечено от възмущението.
– Гушкаше ме – обвиних го аз. – И си гол.
Давах всичко от себе си да държа погледа си върху лицето му и да не му позволявам да се насочва към мускулите на Джош, които се стягаха при всяко негово движение. Жилави и силни, това бяха мускули на човек,

който ги вае със спорт и сред природата, а не във фитнеса.
Широки рамене, изразени гръдни мускули, над ръба на набраната около кръста му завивка се подаваха плочките на корема му...
Престани.
– Беше топла и беше тук. Инстинкт. – Джош се прозя и изпъна ръце над главата си. – Радвам се, че си жива.
Вчера беше полуумряла.
Въпреки небрежния му тон очите му ме огледаха съсредоточено в търсене на следи от снощните ми болки.
За щастие, цикълът ми беше болезнен горе-долу едно денонощие. След това болката стихваше до обичайните спазми. От единадесетгодишна го имах и се бях научила да напасвам графика си спрямо предполагаемия първи ден на цикъла ми. Този месец беше подранил с четири дни и ме хвана неподготвена.
– Е, да, няма да се отървеш от мен толкова лесно. – Част от раздразнението в гласа ми се изпари, когато си спомних какво бе направил снощи за мен. Дали се дължеше на техниката му, или самото му присъствие ми подейства успокояващо, защото обикновено мразех да има хора около мен в първия ден на цикъла ми, но масажът му бе облекчил болката ми по-успешно от всичко, което бях изпробвала през годините. Сигурно беше направил компреса с топлата кърпа, след като бях заспала.
Не трябваше да прави нито едно от тези неща, но по някаква причина ги беше направил.
– Благодаря. – Думата прозвуча неохотно, но и искрено. – За... сещаш се. – Посочих стомаха си.
Очаквах Джош да злорадства на благодарността ми –
случваше ми се за първи път – но отвърна с едно простичко:
– Пак заповядай.

Настана мълчание помежду ни. Изведнъж се смутих и втъкнах кичур коса зад ухото си. Бях подута от цикъла и сигурно не приличах на човек с изтощеното си лице и разрошената след сън коса.
Вместо да отмести очи, Джош се взираше в мен, силата на погледа му проникна под кожата ми и запали огън ниско в стомаха ми, като онзи, който горя в мен снощи,
преди да заспя.
Бях се носила по ръба на безсъзнанието, но комбинацията от силните му ръце, топлите му очи и облекчението на болката беше запратила фантазията ми да странства из непознати селения. Фантазирах какво би било усещането на допира му по други части на тялото ми и дали езикът му бе така талантлив като ръцете му...
Почукване на вратата ме изтръгна от неуместните ми размисли.
С Джош откъснахме очи един от друг. Видимото напрежение в мускулите му съответстваше на моето сковано тяло. Не правехме нищо нередно, но все пак се чувствах като дете, хванато с ръка в буркана с бисквитките, когато гласът на Ейва долетя от другата страна на дебелата дъбова врата.
– Събудихте ли се? Закуската приключва след половин час.
Стрелнах поглед към часовника на стената. Дявол го взел. Бяхме се успали.
– Да – отвърнах. – Ей сега излизаме.
С Джош не си обелихме и дума, докато се оправяхме.
Днес нямаше шанс да карам ски, затова си облякох мек клин и обемен пуловер. Когато бях в цикъл, нямах никакво желание да се глася.
– Как се чувстваш? – попита ме Ейва напът към закуската.
– Много по-добре. – Благодарение на брат ти. –
Благодаря, скъпа.

Тя ме хвана под ръка.
– Какво ще кажеш да идем на спа след закуска вместо на ски? Трябва да оползотворим онзи подаръчен ваучер.
О, слава на тебе, Господи.
– Ейва – казах. – Не казвай на Алекс, но ти си геният във връзката.
Тя се засмя.
Остатъкът от сутринта мина неусетно, Алекс и Джош караха ски, а ние с Ейва се насладихме на масажите и козметичните процедури в спа центъра. Но макар масажистката да бе професионалист, не успя да напипа точното място, както бе направил Джош.
– Малко наляво, моля... надясно... малко по-силно... –
Опитах се да разбера какво не бе наред.
– Така ли? – Масажистката следваше точно наставленията ми, но пак не можеше да се сравнява с докосването на Джош. – Така добре ли е?
– Чудесно – измърморих аз и се предадох. – Благодаря.
Може би разликата беше маслото, което бе ползвал
Джош. Ухаеше по-приятно от флоралните масла в спа центъра.
Когато с Ейва се срещнахме с момчетата за обяд, бях по-подразнена, отколкото отпусната, заради постоянните си мисли за един лекар.
Нямаше да се учудя, ако беше смесил масажното масло с някаква секс отвара, преди да го приложи върху мен.
Това бе единственото разумно обяснение защо продължавах да мисля за него.
Трябваше да има уловка, държеше се твърде мило с мен.
– Как беше спа центърът? – Алекс отпусна ръка върху облегалката на стола на Ейва и целуна нежно скулата ѝ.
– Беше страхотно. – Тя се усмихна, а лицето ѝ така грейна от любов, че ме заболя сърцето. – Как бяха ските? Пак ли се пускахте по тройния черен диамант?
– Да – отговори Джош, а в същото време Алекс отвърна:
– Не, карах сноуборд.

– О. – Погледът на Ейва прескачаше между двамата. –
Добре.
Безкрайно неловко.
Умълчахме се и запрелиствахме менютата си. Джош седеше до мен и щом един от двама ни мръднеше,
краката ни се докосваха.
Бургер на заведението, сьомга на тиган...
Панталоните му погалваха прасците ми. Взех се в ръце и се опитах да се съсредоточа. Сьомга на тиган със салата от фенел...
Той се пресегна за чашата си и ръкавът на блузата му докосна ръката ми.
Дръпнах я и решително забих поглед в списъка с предястия. Сьомга на тиган със салата от фенел...
Когато се появи сервитьорът ни с блесналите си очи и вед ро настроение, бях прочела описанието на едно и също ястие дузина пъти.
– За мен сьомгата – измърморих, след като всички си бяха поръчали. – Благодаря.
Мразех сьомга.
Хвърлих гневен поглед към Джош. Вината за всичко беше негова. Ако не ме беше разсеял, щях да прегледам цялото меню и да си поръчам нещо, което исках.
Той повдигна вежди.
– Виждам, че пак си влязла в боен режим – каза той,
докато Ейва и Алекс тихо си говореха. – Липсваше ми раздразнението ти. Като балсам за душата ми е.
– Защото си свикнал да го виждаш у всеки, който общува с теб.
Споровете с Джош бяха като да се пъхнеш в стар чифт дънки – успокояващо и познато.
По страните да Джош изплуваха трапчинки.
– Не. Само при теб е, Ред. Всички останали ме обичат.
– Мога да гарантирам, че това не е истина.
Екранът на телефона ми светна с ново съобщение. Взех го с надеждата да се разсея, но като го прочетох, свъсих

вежди.
Непознат номер: Здрасти, Джулс.
Телефонният код показваше, че беше от Охайо.
Всичко около мен изчезна, ушите ми запищяха.
Отговорих с треперещи пръсти.
Аз: Кой е?
В стомаха ми се загнездиха надежда, страх и нервно очакване. Може би е мама...
Десетте секунди, след които изникна отговорът, ми се сториха като цяла вечност, но щом го прочетох, едва не изпуснах телефона от ужас.
Непознат номер: Аз съм, Макс.
Макс. Бившето ми гадже. Откъде ми имаше номера?
Защо ме търсеше след седем години мълчание?
Имаше една възможна причина и от мисълта в гърлото ми се надигна жлъчка.
Макс: Трябва да поговорим.
Натиках телефона в чантата си. По дланите ми изби студена пот и ги изтърках в бедрата си в опит да се овладея.
– Ей.
Вдигнах глава, като чух гласа на Джош.
Той се приведе напред с намръщени вежди и ако беше друг човек, щях да реша, че изглежда загрижен.
– Кой беше? Изглеждаш, сякаш си видяла призрак. –
Очите му се стрелнаха към чантата, където телефонът ми прогаряше дупка в кожата.
Нямах намерение да отговоря на Макс. Не знаех какво да кажа, нито знаех какво има да казва той. Може би ако не му обърнех внимание, щеше да изчезне за още седем години.
Забрави диамантите; отрицанието е най-добрият приятел на жените.
– Никой. Само спам – излъгах.
Джош не повдигна отново въпроса, но тежестта на погледа му ме притискаше до края на обяда.

Поднесох късче сьомга към устата си и го сдъвках.
Имаше вкус на картон.
Обзалагах се, че Макс още пази записа. Имаше го от години. Дали не беше решил, че вече е време да го осребри? А ако не можех да изпълня изискванията му?
Ако публикуваше записа, кариерата ми щеше да приключи, преди да е започнала. Всичко, за което бях положила толкова усилия, за миг щеше да иде по дяволите.
Стомахът ме болеше, и то не само от цикъла.
Ще повърна.
Бутнах стола си назад и хукнах към банята, без да обръщам внимание на стреснатите погледи на приятелите ми. Тъкмо влязох в кабинката и обядът ми отново се появи на бял свят. Повърнах всичката храна,
но спазмите продължиха, докато гърлото ми не се раздра.
Мислех си, че съм избягала от миналото си, но накрая демоните винаги ни застигат.
15
ДЖУЛС
След съобщенията Макс повече не се свърза с мен. Аз първа го игнорирах, но мълчанието му набираше като възпалена рана и когато се качихме на полета обратно за Вашингтон, бях кълбо от нерви.
Оправдах бягството от обяда с цикъла си и никой не подложи думите ми на съмнение, с изключение на
Джош, който бе осезаемо скептичен. Игнорирах го;
имах си по-сериозни проблеми от мнението му за мен.
Почуквах химикалката си по бюрото и се взирах в екрана пред мен. Най-после бюрото ми беше пристигнало предния ден и вече работех на основния етаж на клиниката; чувах шумоленето на хартия откъм бюрото на Ели зад мен, водата в тоалетната малко по- надолу по коридора и звъна на камбанката над вратата,

когато някой я отвореше. Тук цареше безпорядък в сравнение с уединението на кухнята, но аз работех доста ефективно и сред шум.
Освен ако не ме разсейваха други неща, разбира се.
Погледът ми се плъзна към телефона. Стоеше си там, с черен екран, до чашата с химикалки, но все пак притаих дъх, сякаш всеки момент щеше отново да светне с ново съобщение от Макс.
Трябваше да му се обадя и да се приключи, но не можех да се накарам да изляза от водовъртежа на нещастието и блаженото неведение.
Съсредоточи се.
Поех дълбоко дъх и изпънах рамене. Тъкмо започнах отново да пиша, когато Ели изписка зад мен.
– Джош! Не знаех, че ще идваш днес.
– Здрасти, Ел. – Гърленият, закачлив, провлечен глас ми полази по нервите. – Нова прическа?
Тя се изкикоти, изненадана от комплимента.
– Да. Не мога да повярвам, че забеляза.
Видях гримасата си в отражението на екрана. Ели беше сладка, но беше болезнено очевидно колко си падаше по
Джош.
– Хубава е – отвърна той. – Късата коса ти отива.
– Благодаря. – Отново се изкикоти.
Пишех по-бързо по клавиатурата, а когато чух приближаващите се стъпки, пръстите ми вече летяха по нея. Стъпките спряха до мен.
Чук. Чук. Чук...
– Джулс.
Вдигнах глава след няколко секунди и срещнах очите на
Джош. Първо забелязах медицинското му облекло. За първи път го виждах в работни дрехи, защото обикновено се преобличаше, преди да дойде в клиниката. Синята дреха бе твърде безформена, за да стои добре, но все пак...
Нещо ми приседна в гърдите.

О, не. О, не, не, не.
Стомахът ми се сви на топка от ужас. Не можех да изпитвам... привличане към Джош Чен. Не и тук, не и във Вашингтон. Във Вермонт можех да припиша временното отсъствие на здрав разум на планинския въздух, но тук нямах оправдание.
Всякакви пеперуди, пърхане и притупкване на сърцето бяха недопустими. Немислими. Направо противни.
– Виждам, че бюрото ти е пристигнало. – Погледът на
Джош се плъзна от лицето ми към любимата ми химикалка с розово пухче. В крайчетата на устните му заигра намек за усмивка. – Изглежда, ще сме съседи.
Късметлийка си.
Той наклони глава към бюрото срещу моето. Бях се чудила на кого принадлежи, тъй като оскъдните вещи отгоре не подсказваха нищо за самоличността на собственика.
– Много се радвам – казах равнодушно. Облегнах се в стола си и присвих очи. – Не знаех, че доброволците имат собствени бюра.
– Нямат. Само аз имам. – Гласът му отново стана наперен. – Хората тук ме обичат, Ред.
За съжаление, беше истина. Останалите служители в клиниката му се кланяха, сякаш беше Второто пришествие или Месията. Достатъчна причина да занареждаш ругатни.
– Не си представям защо. – Придържай се към примирието. – Е, колкото и да ми е приятно да си говорим, трябва да се залавям за работа. Имам много задачи – изчуруликах с престорено въодушевление.
В очите на Джош проблесна веселие.
– Разбира се.
Той се настани на бюрото си и не си проговорихме повече цял следобед.
Когато стрелката на часовника наближи пет часа,
виждах замъглено от продължителното взиране в

екрана на компютъра и китките ме боляха от многото писане. Май бях удряла копчетата на клавиатурата прекалено силно, но поне изпусках напрежението.
– Какъв ден. – Ели се прозина. – Имам нужда от питие.
Някой навит ли е? В „Черната лисица“ имат добра промоция.
„Черната лисица“ беше барът оттатък улицата и беше популярно място сред персонала на болницата.
– Аз. – Маршъл гореше от нетърпение. И той като Ели бе научен сътрудник на пълен работен ден и ако увлечението на Ели по Джош се виждаше като светещ неонов надпис, то това на Маршъл към Ели бе като същински осветен от прожектори билборд и надпис с триметрови букви „ОБИЧАМ ЕЛИ“. – Искам да кажа, ще дойда с теб.
– Супер – отвърна Ели. – Джош?
– Става. Не отказвам евтино питие. – Трапчинката му се появи за миг. – Идваш ли, Ред?
Поколебах се. Имах да уча за последните си изпити и да си събирам багажа за предстоящото пренасяне, но имах нужда да се отпусна.
– Разбира се, защо не.
Никой друг от клиниката не успя да се присъедини към нас и така, половин час по-късно четиримата се бяхме струпали около една маса в „Черната лисица“ и пиехме разредени, но безбожно евтини питиета.
– Предлагам да изиграем една игра. – На практика Ели говореше на всички, но гледаше Джош.
Устните му се извиха.
– Каква игра?
Той седеше до мен, едната му ръка беше на гърба на стола до него, а в другата държеше чаша уиски с кола.
Беше сменил работното си облекло и позата му, в комбинация с небрежната му тъмна коса и нова дреха –
кашмирен пуловер в морскосиньо с набрани нагоре ръкави и проблясващ на китката му часовник – му

придаваха вид на модел, позиращ за мъжко модно списание.
Пресуших остатъка от питието си в опит да потуша горещината, разгаряща се в стомаха ми.
– „Истината или се осмеляваш“ – реши Ели.
– Ел, не мисля, че идеята е добра. – Маршъл се размърда на стола си. – Колеги сме. Не е редно.
Сдържах се да не трепна. Маршъл бе едва с няколко години по-голям от Ели, но да я учи на морал по време на промоция в бар не беше най-удачната тактика да предизвика интереса ѝ.
– Само ние сме тук. Не е като Лиса да е с нас. – Ели махна пренебрежително с ръка. – Е? Какво ще кажете?
Джош поднесе чаша към устните си, а в очите му танцуваше весело пламъче.
– Да го направим.
– Супер – грейна тя и се обърна към мен. – Джулс?
– Става. – При нормални обстоятелства първа бих предложила да играем на нещо, но тревогите в последната седмица ме бяха изтощили и можех само да се нося по течението.
– Маршъл? – Ели го побутна с лакът и страните му пламнаха.
– Добре – предаде се той.
Не беше изненада, че Ели избра Джош за първия рунд.
– Истината или се осмеляваш? – попита тя.
– Истината.
Хм. Потиснах изненадата си. Очаквах да избере предизвикателството.
Ели се приведе към него, за да има пряка видимост към деколтето ѝ. Отдавна си беше съблякла сакото, а гърдите ѝ буквално извираха от топа ѝ.
Хвърлих поглед към Джош, който не откъсваше очи от лицето на Ели. Изражението му не бе трепнало.
Това не можеше да се каже за Маршъл, който изглеждаше, сякаш всеки момент ще се възпламени.

– Харесваш ли някого в клиниката? – попита Ели.
Много тактично.
Джош повдигна вежди.
– Доброволец или служител?
Размърдах се в стола си и винилът издаде засрамващ скърцащ звук, когато отлепих бедра от облицовката.
Джош погледна към мен и видимо се развесели още повече. В отговор вирнах брадичка.
– Все едно – отговори Ели и върна вниманието му към себе си. – Но да кажем, служител.
– Харесвам всички в клиниката – отвърна Джош. –
Всички сте страхотни.
Тя посърна и очевидно бе осъзнала, че е трябвало да бъде по-конкретна.
– Джулс. – Джош погледна към мен и аз се изпънах в очакване. – Истината или се осмеляваш?
– Осмелявам се. – Отвърнах без колебание.
На лицето му се разля усмивка.
– Предизвиквам те да целунеш някого на тази маса в продължение на тридесет секунди.
Познах доволния блясък в очите му; очакваше да се откажа.
Жалко за него, никога в живота си не се бях отказвала от предизвикателство.
Не откъсвах очи от неговите, приведох се към него,
скъсявах разстоянието помежду ни мъчително бавно,
докато усмивката му не се изпари и в очите му пламна желание.
Изчаках лицата ни да са на няколко сантиметра едно от друго, преди да се извърна рязко и да целуна шокирания Маршъл.
– Мммпх – изквича той.
– Проблем ли е? – прошепнах в устните му.
– Мммпх – отвърна по-пискливо той. Не се отдръпна и го приех за „не“.

Водех го в целувката, която продължи нужните тридесет секунди, и се отдръпнах. По устните ми разцъфна самодоволна усмивка от реакциите на останалите. Устата на Ели бе увис нала до масата, а
Джош ме гледаше с каменно изражение, без следа от предишното веселие. В това време Маршъл се бе вцепенил в стола си с изцъклени очи и отворена уста.
– Съжалявам, че ти се нахвърлих – казах. – Целуваш се страхотно. Получаваш отличен.
– Н-няма проблем – изпелтечи той. – Аз, ъ, аз... – Очите му се стрелнаха към Ели, която вече гледаше на него с малко повече интерес.
Прикрих усмивката си. Най-сигурният начин да събудиш интереса на жена бе да ѝ вкараш малко конкуренция.
– Вярвам, че бяха тридесет секунди?
Отправих въпроса си към Джош, който отговори студено.
– Повече от тридесет. Май много ти хареса.
– Както казах... – Заиграх се с празната си чаша. –
Маршъл се целува много добре.
– Вярвам ти. – Той погледна Маршъл. – Маршъл, мой човек, твой ред е.
Изиграхме още три рунда и Ели неохотно се извини, че трябва да тръгва, защото на следващата сутрин има ранен полет. Изглежда, беше осемдесет и петият рожден ден на баба ѝ и се прибираше в дома си в
Милуоки за празненството.
Тя изгледа Джош, сякаш искаше той да си тръгне с нея,
но Джош само ѝ пожела лека вечер и лек път. Маршъл,
разбира се, ѝ предложи да си разделят един „Юбер“,
тъй като бяха в една посока.
И останахме само двамата.
– Ели си пада по теб – казах, когато колегите ни си тръгнаха. Откраднах последния пържен картоф от кошничката и го метнах в устата си. Не нарушавах

женския кодекс, защото бях напълно убедена, че Джош знае. Дявол го взел, та той бе така арогантен, по всяка вероятност смяташе, че всяка хетеро жена си пада по него.
Устните му се извиха.
– Наясно съм.
– Имаш ли интерес?
– Интересува ли те?
Сдъвках бавно картофа и преглътнах, преди да отговоря:
– Ни най-малко.
Помежду ни пращеше неприязън, под чиято повърхност се криеше нещо друго.
– Разбира се, че не – каза нежно Джош. Той допи питието си, без да сваля очи от мен. – Чудно представление спретна преди малко с Маршъл.
– Нямам представа за какво говориш.
– Не се прави на глупава. Не ти отива.
– Не се правя. Мислиш, че не бих целунала Маршъл по своя собствена воля само защото няма съвършено лице и плочки? – Стрелнах поглед към Джош. – Външният вид не е всичко. А и Маршъл поне е мил.
Усмивката му се изкриви.
– Нито искаш, нито имаш нужда от някой мил, Ред. Ще умреш от скука.
– О, нима? – От гласа ми капеше отровен мед. – Моля те,
кажи ми тогава какво искам и от какво имам нужда.
Защото ме познаваш така добре.
Джош се приведе към мен, устните му бяха почти до ухото ми и едва се сдържах да не се отдръпна. Сърцето ми блъскаше така силно в гърдите, че нямаше да чуя отговора му, ако гласът му не се бе излял в мен като черна коприна, опасен, но съблазнителен.
– Искаш мъж, който да те предизвиква. Да те вълнува.
Да те държи на тръни. Колкото до онова, от което имаш нужда... – Пропитият му с уиски дъх се разля по кожата

ми и настръхнах. – Имаш нужда от мъж, който да те наведе и да те чука, докато избие това твое мнение.
Реагирах на мига.
Зърната ми настръхнаха болезнено и бикините ми се подмокриха от внезапния прилив на горещина. Всяко движение на въздуха по чувствителната ми кожа разпалваше допълнително нуждата, която гореше ниско в корема ми.
– Мислиш ли, че Маршъл може да го направи? – Гласът на Джош ме обгърна като кадифена прегръдка. – Може да те изчука, както имаш нужда?
– А ти можеш? – успях да отговоря. Кислород. Имах нужда от кислород. – Мечтай си.
– Не ти предлагах. – Джош погали коляното ми за част от секундата и това бе напълно достатъчно да запали цялото ми тяло. – Но се радвам, че си помислила това.
Разговорът ни бе прекъснат тъкмо навреме, за да не ми се налага да мисля остроумен отговор в сегашното си замаяно състояние.
– Джулс?
Непознатият глас ми подейства като кофа ледена вода.
Обърнах се назад, а сърцето ми блъскаше в гърдите,
докато Джош се върна на стола си с мрачна,
самодоволна усмивка.
Копеле мръсно.
Щом непознатият си тръгнеше, щях да му го върна.
Някак.
Междувременно трябваше да се занимая с друг човек.
Погледът ми попадна върху спретнато облечения тип,
който ни беше прекъснал и който ми изглеждаше познат. Носеше неофициалната униформа на мъжете във Вашингтон – риза на синьо-бяло каре и панталони в цвят каки – и прокара ръка през косата си, без да промени изражението си.
Гледаше ме в очакване, а аз на свой ред го гледах недоумяващо, докато парчетата от пъзела не си дойдоха

на мястото и го разпознах.
Беше Тод... същият тип, който ми беше вързал тенекия преди няколко седмици.
16
ДЖОШ
В живота си бях срещал немалко задници, но можех да твърдя с пълна увереност, че тоя тип пред мен бе най- големият от всички.
Може би се дължеше на мазната му усмивка или на начина, по който приглади косата си назад, сякаш беше някакъв противен политик в предизборна кампания. А
причината може и да беше начинът, по който точеше лиги по Джулс, сякаш беше сочна пържола, а той не бе ял от дни.
Обзе ме ненавист, лишена от всякаква логика, която измести удоволствието от раздразнението на Джулс.
Имаш нужда от мъж, който да те наведе и да те чука,
докато избие това твое мнение.
Уискито ми беше развързало езика, а целувката между
Джулс и Маршъл бе финалният тласък, който ме подтикна да изкажа мислите си. Да кажа онова, което и двамата си мислехме след Вермонт.
Джулс можеше да си съска и ръмжи, колкото си иска,
но не можеше да скрие желанието си. Искаше ме, както аз нея, и двамата се мразехме за това.
– Тод. – Джулс събра цял тон презрение в една дума.
Устните ми се извиха в неволна усмивка, която отново се изпари.
Познаваше този тип?
– Стори ми се, че си ти, но не бях сигурен. По-хубава си на живо – каза той на гърдите ѝ.
Челюстта ми се стегна. Като всеки мъж, и аз бях любител на гърдите, но това си беше направо грубо.
Откакто дойде, не я беше погледнал в очите.

От една страна, бях благодарен, че ни бяха прекъснали,
защото щях да кажа нещо, за което щях да съжалявам.
От друга, ми идваше да му извадя очите, задето я гледа така.
Плъзнах чашата между дланите си, смутен от агресивните, нежелани мисли. Откъде се бяха пръкнали, по дяволите? Откога ми пукаше дали други мъже заглеждат Джулс?
Не ми пука. Физиономията на Тод събужда желание да я фраснеш. Това е всичко.
– А ти не. – От гласа на Джулс капеше сладка отрова,
достатъчна да повали слон. – Явно снимките може да подвеждат.
Макар да бях раздразнен, този път не успях да скрия усмивката си.
Беше безпощадна. Страшно ми харесваше.
Ако Тод се бе обидил, не го показа. Не бях сигурен, че изобщо я е чул; беше твърде зает да точи лиги по гърдите ѝ, които напираха под копчетата на ризата.
– Съжалявам за срещата ни онзи ден – каза той и усмивката ми отново се изпари. – Колата ми се повреди и ми падна батерията на телефона. Пратих ти няколко съобщения след това, но ти така и не ми отговори.
Съединих парчетата от пъзела, преди Джулс да отговори. Този тип ли ѝ беше вързал тенекия в
„Бронзовото колело“?
Господи. Мислех, че има по-добър вкус.
– Ако под „онзи ден“ имаше предвид миналия месец,
тогава извинението не се приема – отвърна студено
Джулс. – Освен това не си ми писал никакви съобщения,
но няма проблем. Не те бях преценила правилно, когато харесах профила ти. Вече мисля трезво, така че изчезвай. – Тя го изгони с жест. – Освен това лицето ми е тук, горе, задник.
Лицето на Тод стана направо лилаво от яд.

– Бях любезен заради случилото се. Няма нужда да се държиш като кучка.
В гърлото ми се надигна тихо ръмжене.
Отворих уста, но Джулс ме изпревари.
– Доколкото виждам, ти си единствената кучка тук. Аз само се наслаждавам на питието си. – Тя повдигна вежда. – Продължавай да ми досаждаш и ще повикам охраната да те изхвърли. Ако не искаш да те унижат пред всички тези хора... – Тя посочи заобикалящата ни тълпа: – Съветвам те да се вслушаш в съвета ми и да си тръгнеш. Веднага.
Устните на Тод се изпънаха в линия, но беше достатъчно разумен да не подложи заплахата на Джулс на изпитание.
– Не казвай нищо – предупреди ме Джулс, когато Тод си тръгна бесен. Тя обърна остатъка от коктейла си, без да ме погледне.
Вдигнах ръце в капитулация. Напрегнатите ми мускули се отпуснаха с тръгването на Тод, макар във вените ми още да кипяха остатъци от раздразнение.
– Няма да гъкна. – След дълго мълчание добавих: –
Харесала си профила на тоя тип?
По страните ѝ се разля руменина.
– Заета съм в Университета – отсече тя. – Вариантите ми са ограничени, а си имам нужди, така че...
– Толкова си занижила критериите си, че са паднали чак до Ада?
– Може и така да е, но поне още не съм опряла до теб –
каза мило тя. – И в този ред на мисли, не съм те виждала с жени в последно време. Какво се е случило,
Джоши? Свършиха се жените, които ти се връзват на глупостите?
– Така съм решил, Ред. Мога да имам всяка жена по всяко време.
– Грешка. Не можеш да имаш мен.
– Не съм се опитал.

Взирахме се един в друг, а неизреченото предизвикателство висеше във въздуха между нас.
Ако се опитах... щеше ли да се отдаде на онова, което очите ѝ ми казваха, че желае? Щеше ли да се остави да я наведа и да я обладая, както ѝ бях казал по-рано, или щеше да се бори за надмощие през цялото време?
Устните ми се извиха.
Нещо ми подсказваше, че вече знаех отговора. Джулс никога не оставяше нещата да се случат по лесния начин. Това беше едно от нещата, които тайничко харесвах у нея.
– Ти си арогантен задник. – Погледът ѝ стана пресметлив. – Щом си толкова уверен в уменията си с жените, нека играем на една друга игра.
Заинтригувах се.
– Каква игра?
– Простичка е. Да видим кой от двама ни ще събере повече телефонни номера в рамките на един час. –
Джулс надигна глава, а косите ѝ се разпиляха по раменете ѝ на вълни от медна коприна. – Победителят получава правото да се хвали.
На някой външен наблюдател този залог може да му се стори твърде незначителен, но за нас двамата правото да се хвалиш бе равносилно на „Ролекс“ или
„Ламборгини“. Може би дори повече.
Нищо не беше по-важно от гордостта ни.
– Имаме сделка. – Усмивката ми стана нахакана. Джулс я биваше, но аз щях да спечеля.
Винаги печелех.
– Чудесно. – Тя погледна към огромния часовник на стената. – Среща в седем без десет.
Тръгнах още преди да довърши изречението си. Бях започнал да оглеждам помещението още когато казваше правилата на играта и съставях план, затова не се поколебах да отида право към ъгъла при една групичка момичета в двадесетте си години.

За мой късмет, съотношението между жените и мъжете в бара беше две към едно, което ми даваше преимущество, дори да избягвах дамите, които бяха дошли с половинката си.
Разговарях кратко и флиртувах. Не обещавах нещо,
което не можех да дам, карах жените, с които говорех,
да се чувстват добре, и само след няколко минути ми даваха телефона си без колебание. Подозирах, че част от тях усещаха, че кроя нещо, предвид скоростта, с която се движех сред тълпата, но това не им попречи и те да флиртуват с мен.
Наближи шест и трийсет, а аз вече бях събрал дузина номера. Трябваше да съм екзалтиран, но ме обзе съмнение, когато забелязах, че Джулс не бе помръднала от мястото си. Пиеше питието си и спокойно наблюдаваше как обикалям помещението.
Какво беше намислила?
Не издържах вече, прекратих разговора с жената, с която говорех в този момент, и се стрелнах към Джулс.
Забих длани върху дървения плот и присвих очи.
– Добре, какви игрички играеш?
– Какво имаш предвид? – попита Джулс, невинна като новородено агънце.
– Остават ни... – Отново погледнах часовника. – ...десет минути, а ти дори не си се опитала да заговориш някого. Не ми казвай, че разчиташ те да дойдат при теб.
Неколцина бяха дошли, но Джулс не беше от пасивните.
Обичаше да се хвърля в боя с извадено оръжие,
независимо каква е ситуацията.
– Не.
– Значи се предаваш? Просто кажи, ако те е страх да загубиш. Няма нужда да правим всичко това.
– О, изобщо не се предавам. – Джулс най-после остави питието си и стана от стола. Съблече сакото си,
движенията ѝ бяха като капчица мед, която се спуска по нежните извивки на стъклена бутилка.

Бавно, плавно, чувствено.
По дяволите.
Гърлото ми пресъхна от гледката пред очите ми.
Джулс беше облечена в типични офис дрехи – бяла риза с копчета, затъкната в сива пола, черни токчета и дискретно златно колие, което надничаше под яката ѝ.
Но с нейната фигура и самочувствие все едно беше облечена с най-сексапилното дантелено бельо.
Колкото и да се опитвах, не можех да спра очите си,
които поглъщаха деколтето ѝ и дрехата, обгръщаща апетитните ѝ извивки. Сластната ѝ фигура не беше мускулеста и слаба като на жените във фитнеса ми, а мека. Сочна. Твърде примамлива.
Кръвта ми пламна, когато си представих как я вдигам,
опряна на стената, набирам нагоре малката ѝ
прилепнала поличка и я чукам, докато не закрещи.
Прогоних мисълта още щом се появи, но беше твърде късно. Пенисът ми вече се втвърдяваше и възбудата барабанеше ниско в стомаха ми.
Челюстта ми се стегна от напрежение. Мразех това новооткрито въздействие, което имаше върху мен.
Години наред не ме беше възбуждала, а сега не можех да спра да фантазирам за нея. Не знаех какво се беше променило, но ме влудяваше.
– Ще спечеля този облог. Гледай и се учи, Чен –
измърка Джулс и си проправи път към диджея.
Наблюдавах я как се отдалечава и това никак не облекчи възбудата ми.
От всички ужасни неща, които можеха да ми се случат,
на първо място в списъка бе да съм привлечен от Джулс
Амброуз. Без съмнение.
Нужда, объркване и любопитство се бореха за надмощие в ума ми, когато каза нещо на диджея. Той кимна, а лицето му се сбръчка съчувствено.
Музиката спря и към смесицата от емоции се присъедини и съмнение. Защо би...

Скочих от стола си, щом осъзнах какво бе намислила.
Не би го направила. Никакъв шанс.
– Съжалявам, че ви прекъсвам, но ще бъда бърза. –
Гласът на Джулс се извиси над притихналия бар, ясен и силен, но с нотка ранимост, която накара всички да се изпънат, за да чуят какво имаше да каже.
– Накратко, тъкмо приключих една дълга, ужасна връзка и моят приятел – тя ме посочи, при което десетки очи се извърнаха към мен – ми припомни, че най-добрият начин да забравиш някой, е да легнеш под някого. Затова си търся забежка. – Смесицата от престорено колебание и сласт в гласа ѝ бяха достатъчни да подлудят всеки мъж. По дяволите, биваше я. – Ако търсите една-две необвързващи нощи, дайте ми телефона си. Благодаря.
Право към въпроса, макар да беше измислен въпрос.
Типично за Джулс.
В бара се възцари мълчание за една, две, три секунди и след това настана истински хаос. Помещението се изпълни с радостни викове и аплодисменти, десетки мъже се спуснаха към нея, като едва не се препъваха един в друг от бързане да бъдат „забежката“ ѝ.
Поклатих глава, неспособен да осмисля случващото се.
Чувствах се сякаш ме бяха спуснали насред изсмукана от пръстите сцена от филм. Не бих повярвал, ако не бях видял със собствените си очи.
Разбира се, това е бил планът на Джулс. Не познавах друг човек, на когото можеше да му се получи такова изпълнение.
Срещнахме погледите си измежду тълпата, лицето ѝ
грееше победоносно. Кофти е да губиш – изрече без глас.
Вярно беше. Мразех да губя. Но не можех и да ѝ се ядосам, защото това беше просто гениално.
Потрих устни с ръката си, неспособен да сдържа смеха на неохотното си възхищение.

Джулс Амброуз нямаше аналог.
17
ДЖУЛС
Крайният резултат в играта? Шестнадесет телефона за
Джош, двадесет и седем за мен.
– Измами. – Въпреки обвинението по блясъка в очите на
Джош си личеше, че беше по-ядосан, понеже не се бе сетил той за любопитната ми стратегия.
– Няма как да мамя, когато няма правила. – Ходех и краката ми отскачаха от земята, въодушевена от тръпката на победата.
Бяхме си тръгнали от бара, след като преброихме телефонните номера, и сега се прибирахме пеша от спирката на метрото в Хейзълбърг. Дали от алкохола,
или от телесната топлина на Джош, който вървеше до мен, но направо се варях в палтото си, макар температурата рано вечерта да беше около десетина градуса. Но не ми се щеше да го нося в ръка, затова не го съблякох.
– Трябваше да се досетя, че ще намериш вратичка. –
Джош наклони глава към чантата ми, където бях натикала десетките салфетки с телефонни номера на мъже. – Ще се обадиш ли на някого от тях?
– Може би. Едва ли ще е по-зле от опита ми да открия мъж чрез приложение за запознанства. – Усмивката ми помръкна, щом се сетих за ненадейната среща с Тод.
Доста нахално от негова страна да ме заговори. Но пък на мъжете не им липсва безочливост.
– Хмм.
Недоволното сумтене се загнезди в костите ми и пулсът ми запрепуска. Да не би Джош да... ревнуваше?
Не. Нелепо беше. Трябваше да ме харесва, за дa ме ревнува, и макар с времето да бяхме развили някакво неохотно взаимно уважение, то определено не се

харесвахме. Все още ми идваше да избия нахалната му самодоволна усмивка при всяка наша среща.
– А ти? Ще се обадиш ли на някоя от жените? – попитах небрежно.
– Може – отвърна Джош. – Не съм го мислил.
– Хмм.
По дяволите. Звукът ми се изплъзна, без да се усетя.
Сега звучеше, сякаш аз ревнувах.
– Какво ти става напоследък? – добавих бързо в опит да отвлека вниманието му от издънката ми. – Преди сменяше жените всяка седмица, но от месеци не съм те виждала с някоя.
– Преувеличаваш, а и не съм ги сменял. От самото начало им споделях съвсем ясно намеренията си. Не търсех сериозна връзка и всички те го знаеха, преди да правим каквото и да било. – Той плъзна поглед към мен. – Ти го разбираш.
Разбирах. Възгледите ни за секса и връзките бяха една от малкото ни общи черти. Подобно на Джош, и аз не търсех дългосрочна връзка. Имах твърде много цели за постигане, целият свят и живот ме очакваха, не исках един човек да ме върже.
Пък и единственият ми опит с дългите връзки ме беше убедил, че няма нужда да се втурвам в следващата такава.
– Искаш да учиш право? – намуси се Макс. – Защо?
– Мисля, че от мен ще излезе добър адвокат. – Извивах ръба на блузата си около пръста си. Нова ми беше,
Аластър, доведеният ми баща, ми беше дал пари.
Години наред бях носила излинели дрехи и сега не можех да спра да пипам материята, за да се уверя, че е истинска, че действително съм облечена в дизайнерска блуза, която струва повече от месечния ми бюджет за храна. – Парите в корпоративното право са добри и мога да помагам...
Прекъсна ме силен смях.

– Стига, Джулс.
– Какво? – Присвих вежди, объркана и леко наранена.
– Толкова си сладка. – Усмихна ми се снизходително,
сякаш бях дете, заявило, че ще се кандидатира за президент. – Сериозно, скъпа, ти не искаш да бъдеш адвокат.
Започнах да извивам плата на блузата по-яростно около пръста си.
– Сериозна съм.
– Тогава бъди сериозна. – Макс плъзна длан по ръката ми и я разтри успокояващо, преди да стисне гърдата ми и очите му да блеснат с познатия похотлив пламък. –
Твърде секси си да висиш по цял ден в някоя вехта съдебна зала. Трябва да станеш модел. Да осребриш това лице и тяло. Малко жени имат късмета да са надарени с такава красота.
Усмихнах се насила. Да, бях малко по-красива от средностатистическата жена, но не се усещах късметлийка. Не и когато хората не виждаха друго у мен, не и когато собствената ми майка виждаше у мен конкуренция, а не дъщеря.
Може би Макс беше прав. Може би се надценявах. Защо си мислех, че можех да стана адвокат? Справях се добре в училище, но имаше разлика между това да изкарвам отлични оценки в малка гимназия в Охайо и да успея в престижен университет, при това специалност „Право“.
– Хайде, стига. Достатъчно със скучните приказки. –
Гласът на Макс стана дрезгав, когато разкопча копчетата на блузата ми. – Сещам се за разни по- забавни неща, които да правим с устите си...
Устата ми се напълни с горчилка. Бях толкова млада и наивна. Вече не бях същата като на седемнадесет, но понякога гласовете от миналото ставаха така силни, че ме караха да се съмнявам във всичките си постижения и цели.

Онези съобщения от Макс също не помогнаха. Беше като бивш, който просто не умира. Образно казано, не буквално.
Главата ми бучеше от алкохола все по-силно. Може би трябваше да му се обадя да видя какво иска. Тогава можех да го оставя в миналото веднъж...
– Джулс!
Паническият вик на Джош прониза ухото ми точно когато във въздуха се понесе свистенето на автомобилни гуми. Вдиг нах глава и очите ми се разшириха, когато видях приближаващите се към мен фарове.
Така се бях улисала в мислите си, че не бях усетила как съм излязла на улицата, без да се огледам.
Махни се! – крещеше мозъкът ми, но тялото ми не му се подчиняваше. Стоях там, замръзнала на място, докато една желязна хватка не сграбчи ръката ми и не ме дръпна към тротоара секунда преди край нас да профучи камион с надут клаксон.
Инерцията запрати лицето ми в гърдите на Джош.
Сякаш се блъснах в тухлена стена. Останах без дъх и без думи от силата на сблъсъка и притока на адреналин.
Можех само да стоя там, с лице, притиснато в тялото на
Джош, докато той ме загръща със силна прегръдка.
– Добре ли си? – Сърцето му блъскаше бясно под бузата ми.
– Добре съм – отвърнах с пресипнал глас, твърде шокирана, за да формулирам по-добър отговор.
Вдигнах глава и преглътнах с мъка, като видях изражението му. Челото му бе свъсено от тревога, но очите му горяха и една вена видимо пулсираше на слепоочието му.
– Добре. – Ръцете му ме притиснаха по-силно и отново останах без дъх. – Сега ми кажи какво, по дяволите, си мислеше? Да излезеш така насред улицата? – Тихият му глас вибрираше от гняв. – Едва не загина!
– Аз... – Нямах смислен отговор.

Какво трябваше да кажа? Бях твърде улисана в мисли за онзи нещастник, бившия ми, и не обърнах внимание къде ходя?
Имах усещането, че този отговор няма да мине.
Господи, ако последната ми мисъл, преди да умра, беше за Макс, щях да побеснея.
– Два пъти те повиках по име и ти изобщо не реагира. –
Приглушената светлина на уличните лампи подчертаваше острите скули и изваяното лице на
Джош. – Какво се случи, по дяволите?
– Нищо. Просто се разсеях. – На теория беше истина. И
все пак стомахът ми се сви на топка при мисълта какво можеше да се случи, ако Джош не беше с мен. –
Благодаря, че ме спаси, макар да съм изненадана. –
Опитах се да разсея напрежението между нас. –
Мислех, че по-скоро би ме бутнал пред някоя кола,
отколкото да ме спасиш от нея.
– Не е смешно.
– Малко е смешно.
– Не. Не е смешно – повтори Джош. Изплю всяка дума като горчиво лекарство. – Мислиш ли, че смъртта е смешна? Мис лиш ли, че ми е забавно да гледам как някой едва не умира?
Усмивката ми повехна.
– Не – казах нежно.
Имах усещането, че вече не говорехме за мен.
Като лекар в Спешното отделение той имаше повече вземане-даване с живота и смъртта от всеки, когото познавах. Не можех да си представя какви неща вижда в болницата, обажданията, които му се налага да прави,
и хората, които не може да спаси. Но той винаги бе така саркастичен и ведър, че изобщо не се замислях как му се отразява работата.
Джош ме пусна и отстъпи назад с каменно изражение.
– Ще те изпратя до къщи – отсече той. – Кой знае в какви неприятности ще се забъркаш, ако те оставя

сама.
Бяхме на едва две пресечки, затова не си направих труда да възразя. Умеех да си подбирам битките.
Вървяхме в мълчание към къщата ми, която не светеше,
когато пристигнахме. Стела навярно още беше в офиса или на някое събитие. На практика работеше на две места със списанието и блога ѝ.
Пристъпих на верандата и извадих ключовете си от чантата с трепереща ръка.
– Доведе ме до къщи здрава и читава. Давам ти пет звезди за обслужването и две звезди за разговора. –
Подкачих го аз и пъхнах ключа. – Щях да ти дам една звезда за последното, но ще бъда щедра, понеже ми спаси живота.
Предвид настроението на Джош, може би трябваше да се държа по-сериозно, но когато не се чувствах уверена,
разчитах на сарказма. Не можех да се сдържа.
На челюстта му запулсира едно мускулче.
– Всичко ли е шега за теб, или наистина си толкова заблудена? – настоя той. – Влязла си в Юридическия факултет на „Тайер“, така че би следвало да имаш някакво усещане за заобикалящия те свят. Спри с този проклет театър, Ред. Никой не иска да гледа тази постановка.
Гърбът ми се скова като желязо. Познавах този тон.
Същия, с който каза на Ейва да прекрати приятелството си с мен. Същия, който винаги използваше, щом ме видеше да правя нещо, което считаше за лошо влияние,
сякаш не бях достатъчно добра за него или за приятелите му.
Рязък. Осъдителен. Предубеден.
Лицето ми почервеня от гняв.
– Какво трябва да означава това? – Ключалката на вратата изщрака и се отключи, а в гласа ми се прокрадна отбранителна нотка.

– Означава, че се преструваш на жилава и необезпокоима, но е само това. Преструвка. – Джош направи крачка към мен. Съвсем малка, достатъчна,
връхчетата на обувките му да целунат моите. Допирната точка се превърна в проводник на гнева му, който се вля в мен и подпали въглените на презрението в стомаха ми.
– Принципно не би ме интересувало, но безразсъдството ти не засяга само теб. Засяга и хората около теб. Но никога не се замисляш за това, нали? – Скулите му бяха пламнали в тъмночервен цвят. – Мислиш единствено за себе си. Не зная какво ти се е случило в миналото, не е необходимо да си проклет гений, за да те разбере човек.
Ти си едно уплашено момиченце, което търси тръпка, за да избяга от демоните си, без да го е грижа за разрухата, която оставя след себе си. Типично за проклетата Джулс Амброуз.
Останах без въздух и очите ми пареха от дълбоката,
смазваща болка.
Всяка следа от разбирателството, което бяхме постигнали с Джош в последните няколко седмици, се изпари, изпепелена от вихрушката от емоции, беснееща около нас.
Не ставаше въпрос само за тази вечер и само за нас.
Ставаше въпрос за последните седем години – всяка обида, всяка подигравка, всеки спор и безсилие в живота ни, дори да нямаше нищо общо с другия. Всичко това изкристализира, докато пред очите ми не се спусна кървавочервена мъгла и усещах единствено гняв.
Вместо да опитам да се успокоя, аз му се отдадох.
Гневът беше приятен. Гневът ми пречеше да разсъждавам върху истината в казаното от него,
следващите ми думи бяха пропити в гняв.
– Интересно, че го казваш точно ти. – Вирнах брадичка,
а очите ми горяха срещу неговите – черни като безкрайната нощ. – Джош Чен, златното момче.

Пристрастен към адреналина. Искаш ли да си говорим за преследване на тръпката? Залагаш живота си на карта с всяко следващо безразсъдно начинание,
въпреки че си единственият жив роднина на Ейва. И
колко си арогантен да говориш за морал само защото си лекар и всичко, което правиш, се предполага, че е за всеобщото благо.
Ноктите ми се впиха в дланите и направиха вдлъбнатини с формата на полумесец.
– Ти не можеш да превъзмогнеш неща, които са се случили преди години. Той ме излъга, предаде ме. –
Имитирах гласа му. – Кофти работа. Така работи светът.
Оцеляваш и го преживяваш или оставаш в собствения си мъчителен капан. И ти твърдиш, че аз се крия зад престореното си поведение? Аз пък казвам, че си се хванал за яда си, защото единствено той те крепи. Само той те държи жив и пет пари не даваш дали нараняваш хората, които се предполага, че обичаш.
Беше нечестен удар, но му отвръщах с неговите камъни и вече и двамата бяхме в ада, хванати в кулминацията на дългогодишна неприязън, и думи, които бихме изрекли единствено един на друг. Лъжите бяха съблечени, а под тях се появиха истините, замаскирани като обиди.
Част от мен бе отвратена. Друга част пееше от вълнение.
В свят, в който се очакваше вежливост и се поощряваше въздържанието, нямаше нищо по-освобождаващо от това най-сетне да си излееш всичко. Без задръжки.
Яростта издяла дълбоки резки по лицето на Джош.
– Да ти го начукам.
– Мечтай си.
Белите кълбета пара от диханието ни се смесиха в студа. Въздухът около нас застина неестествено, сякаш чакаше с притаен дъх следващото ни действие.

– Няма нужда да мечтая, Ред. – Гласът му стана мрачен.
Загадъчен. Промъкна се между защитните ми стени и разпали горещина ниско в корема ми, която нямаше нищо общо и в същото време се дължеше изцяло на гнева ми. – Мога още сега да те пръсна от чукане. Да те накарам да си върнеш всяка дума назад и накрая да ме молиш за още.
Предупреждаваше ме, не ме съблазняваше. И от думите му огънят във вените ми лумна.
– Нали знаеш какво казват за мъжете с големите приказки? – По гръбнака ми пропълзя вълнение от опасността, витаеща във въздуха. Бяхме на крачка да престъпим линията, след която нямаше връщане назад,
но бях така опиянена, че не ме интересуваше. –
Компенсират за скромните си размери.
Лицето му бе разсечено от свирепа усмивка, която пося семето на трепетното очакване.
– О, Ред. Предстои ти да разбереш колко грешиш – каза нежно той.
Приближи се така бързо, че не успях да си поема дъх,
преди да ме дръпне рязко към себе си и да забие устни в моите.
Светът ми се пръсна на милион парченца.
18
ДЖУЛС
Краката ми бяха като залепнали за пода от шок.
Подозирах, че щеше да се случи точно това, че щях да тласна Джош отвъд ръба. Все пак аз го бях довела до него.
Но ето че сега се случваше и не можех да измисля отговор. Нямах думи, не можех да помръдна, беше ме обзело крайно недоумение и по вените ми плъзна мрачна, смущаваща горещина, подобна на пожар.
Доскорошната топлина изригна в същински вулкан, от който текна лава, докато всеки нерв в тялото ми не

пламна от възбуда. Сърцето ми препускаше със силата на хиляда галопиращи коне, пулсирането се разпространи из цялото ми тяло – в главата, в гърлото и изведнъж в мъчително чувствителното място между краката ми.
Джош обви длан на тила ми, държейки ме в плен,
докато опустошаваше устата ми.
Целуваше ме така, както се карахме. Силно. Грубо.
Експлозивно.
Мразех колко ми харесваше.
Възвърнах контрол над крайниците си и вдигнах ръце да го отблъсна, но за моя изненада, сграбчих ризата му в юмруци. Напълних шепи с бялата памучна материя и дръпнах към себе си, докато не бяхме така здраво прилепени един към друг, че не бях сигурна къде свършвах аз и къде започваше той.
От гърлото ми се изтръгна тих стон, когато Джош помръдна бедрата си колкото ерекцията му да се потрие в ядрото ми.
– Не можеш да ми се наситиш, а? – подигравателният му шепот погали устните ми, а нежността му контрастираше със силата, с която дръпна косата ми.
Очите ми се наляха със сълзи от острата болка.
Слабините ми запулсираха по-силно.
– Еби се – изсъсках.
– Вече знам какво искаш, Ред. – Зъбите му се сключиха около долната ми устна и я дръпнаха достатъчно силно,
та по тялото ми да плъзне нова тръпка от болка и удоволствие. – Няма нужда да си го просиш.
От гърлото ми се надигна тихо ръмжене. Най-сетне успях да го изтласкам от мен, сърцето ми препускаше, а устните и сърцевината ми пулсираха наравно.
– Никога няма да ти се моля за нещо.
Джош избърса уста с опакото на ръката си с бавно и преднамерено движение, което изглеждаше по- сексуално, отколкото трябва. Високите му скули

поруменяха от възбуда, обхождаше лицето ми с изгарящ поглед, докато очите му не се спуснаха към мястото,
където палтото ми се разтваряше.
– Не бъди толкова сигурна. – Въглените в погледа му пламнаха по-жарко. – Хайде да се хванем на още един бас, Ред. Обзалагам се, че ако те наведа и ти вдигна малката поличка, ще открия, че си съвсем влажна за мен. Освен това се обзалагам, че мога да те накарам да молиш за пениса ми, да те накарам да свършиш така здраво, че да видиш звезди, преди нощта да е приключила.
Стиснах зъби от яд. Мразех егото му, арогантната му усмивка, всичко у него. И въпреки това усещах, че бях мокра от възбуда, като си представих онова, което описваха мръсните му думи.
– Добър опит, Джоши, но няма да захапя примамката.
Измъквах се като страхливка, но бях на косъм да се взривя и отказвах да доставя удоволствието на Джош именно той да натисне копчето.
– Не съм си и помислял – подкачи ме той. – Страх ли те е, Джулс?
– Не схващаш ли намека, Джош?
Взирахме се един в друг, гневът бе осезаем в студения нощен въздух, разстоянието помежду ни се стопи и устите ни отново се сблъскаха. По-силно, по-отчаяно от първия път езиците ни се бореха за надмощие, а ръцете ни обхождаха всеки сантиметър кожа.
Джош ме бутна през полуотворената врата и я затвори с ритник, без да прекъсва целувката.
Пръстите ни летяха по дрехите в трескава надпревара да ги отстранят.
Палтото ми. Ризата му. Полата ми. Панталоните му.
Всички паднаха на пода на всекидневната, докато не останахме съвсем голи, кожата ни пламна от жужащото електричество, протичащо в кръвта ми и въздуха около нас.

– Падни на четири крака.
Кожата ми настръхна от грубата заповед на Джош, но вместо да се подчиня, вирнах предизвикателно брадичка.
– Накарай ме.
Думите едва бяха излезли от устата ми, когато той стопи разстоянието помежду ни на две големи крачки и ме завъртя. Заби коляното си зад моето и ме принуди да падна на земята. Съпротивлявах се нерешително, но не можех да меря сили с Джош.
Едната му ръка заключи в желязна хватка китките ми една за друга зад гърба ми, а другата му ръка се плъзна между краката ми и потърка набъбналия ми клитор.
Разтърси ме удоволствие, което откъсна нещо между стон и ахване от гърлото ми.
– Какво каза? – подигра се Джош. Вкара пръст в мен, а палецът му остана върху клитора ми. Бях толкова влажна, че не усетих никакво съпротивление дори когато беше влязъл до кокалчетата в мен. – Както и предположих. Съвсем мокра си.
Дланите ми се събраха в юмруци. Вече дишах тежко,
така възбудена, че не можех да мисля трезво, а едва бяхме започнали.
– Моли ми се, Ред. – Той изви пръста си и напипа най- чувствителното ми място, предизвиквайки още един стон, преди да го извади бавно и да го тикне отново вътре. Дишаше учестено. – Моли ми се да те изчукам.
Да те накарам да свършиш около целия ми пенис, както така силно желаеш.
– Ще ти се. – Ноктите ми се впиха в дланите. –
Вибраторът ми върши по-добра работа от теб. На най- ниска скорост.
Джош се засмя тихо.
– Все трябва да усложняваш нещата. – Пусна китките ми, хвана в юмрук косата ми и дръпна главата ми назад,

докато устните му не застанаха до ухото ми. – Но аз обичам битките.
Отговорът ми замря в устата ми, когато отново вкара пръст в мен. Вътре, вън, вътре, вън, все по-бързо и по- бързо, докато не усетих издайническото гъделичкане в основата на гръбнака ми, оповестяващо наближаващия оргазъм. Той се протегна и щипна зърното ми и по тялото ми се понесе силна тръпка, тъкмо когато...
Той отдръпна ръцете си.
Не!
Тялото ми падна напред на четири крака, когато остана без подкрепата му, и извиках, фрустрирана от съсипания оргазъм. Извърнах глава и го изгледах злобно.
– Проклето копеле.
Единствената ми утеха беше, че не само аз страдах.
Гърдите на Джош се надигаха от дълбоко, неравномерно дишане, а пенисът му се беше изпънал право нагоре и изглеждаше болезнено твърд. Един лунен лъч проникна през прозорците и освети частично лицето на Джош,
подчертавайки здраво стис натата му челюст и горящата в очите му страст.
– Знаеш какво трябва да направиш, ако искаш да свършиш. – Устните му се извиха, когато разтвори още краката ми. – Виж се само. Напълно мокра си.
Нямаше нужда да се виждам, за да знам, че беше прав.
Соковете ми се стичаха по бедрата и всеки полъх на въздуха по голата ми сърцевина отприщваше поредния трепет на нуждата.
Все пак се вкопчих в малкото ми останал разум, за да се извъртя и да прехвърля топката в неговото поле.
Двама можеха да играят тази игра.
– Страх те е, че няма да си изпълниш заканата, а, Чен? –
измяуках аз. – Нали щеше да ме чукаш, докато не избиеш това поведение от мен? Говориш много, но не те бива в изпълнението. – Спуснах очи към възбудата му.

Въпреки подигравката ядрото ми се стегна от гледката пред мен.
Тялото на Джош можеше да служи за калъп на статуя на древногръцки бог. Широки рамене, съвършено оформени плочки, изваяни ръце... и дълъг, дебел пенис,
който изглежда, сякаш можеше със съвсем малко усилие да ме унищожи.
По дяволите. Устата ми пресъхна.
Той се наведе напред и без да сваля очи от моите, бавно обви длан около гърлото ми. Стисна достатъчно силно,
за да спре въздуха ми за няколко секунди, и отпусна захвата си. Задъхах се от внезапния приток на въздух в дробовете ми, а главата ми се замая от кратката му липса.
– Един ден – каза той – тази твоя уста ще те вкара в беля.
Не ми се отдаде възможност да отговоря, защото тъкмо тогава той ме прониза откъм гърба с яростен тласък. От гърлото ми се изтръгна писък от внезапното болезнено проникване на огромния му размер и грубостта, с която ме чукаше. Очите ми се наляха със сълзи, а писъкът ми постепенно се стопи в поредица от несъзнателни стенения и охкания, докато се тласкаше в мен.
– Какво? Я повтори. – Дъхът на Джош погали бузата ми. – Винаги имаш много за казване. Къде ти избягаха думите, хм?
– Върви. По. Дяволите – изпъшках аз. Само това изречение успях да изрека, преди поредният рязък тласък да размъти мислите ми.
Мрачният му смях отекна в мен.
– Ти си моят личен ад, Ред. – Отново внезапно дръпна косата ми. – Господ да ми е на помощ, но не искам да го напускам.
Преди да успея да разплета смисъла зад думите му, той ме преобърна и се озовах по гръб. Държеше ръката си на гърлото ми, притискаше ме към пода, докато вдигна

единия ми крак на рамото си. Под този ъгъл успяваше да уцели точки, които дори не подозирах, че съществуват.
Ноктите ми се впиха в кожата му донякъде инстинктивно, но отчасти за отмъщение за игричките му. На устните ми разцъфна удоволствие, щом изсъска от болка, когато ги спуснах по гърба му. В отговор той започна да ме чука по-яростно, докато стоновете ни и бясното пляскане на телата ни едно в друго бяха единствените звуци в тъмното помещение.
Умишлено се стегнах около него, докато Джош не изсъска тихо. По челото му бяха избили капчици пот; на лицето му беше изписано напрежение, което му придаваше каменен вид.
– Май не само аз имам нужда да свърша – подразних го аз.
Отново стиснах и съскането прерасна в ругатня.
– Имах намерение да те пощадя. Но сега... – Той притисна по-силно гърлото ми, пред погледа ми заиграха бледи петънца, а огънят в тялото ми лумна по- силно. – Ще трябва да го направим по трудния начин.
Следващият му тласък бе така жесток, че изкара всичкия ми въздух.
Нищо нежно и чувствено нямаше в това. Не ставаше въпрос за емоционална връзка. Дори не за физическо привличане, независимо колко влажна бях и колко ме опустошаваше той.
Не, чукането ни беше като катарзис, чистка на всичко мрачно и грозно, което бе забирало с години като възпалена рана. Има известно усещане за свобода,
когато не ти пука какво мисли другият човек за теб.
Можехме да сме най-лошите, най-необузданите версии на себе си и в свят, в който всеки се опитва да побере всичко в малки, спретнати кутийки, това бе едновременно ободряващо и мъчително.

Но колкото и да бе хубаво, оргазмът ми все ми се изплъзваше. Всеки път, щом наближеше, Джош забавяше темпото и разтегляше бясното ни мъчение.
– Моли ми се, Ред. – Джош спусна ръка между нас и погали клитора ми и в тялото ми изведнъж избухна удоволствие. – Кажи ми колко имаш нужда да свършиш. – Прокара зъби по врата ми и засмука силно. –
Колко имаш нужда да те накарам да свършиш.
При нормални обстоятелства щях да пусна някоя шега за проблеми със самочувствието му, но сега бях твърде замаяна, за да мисля трезво.
– Не. – Отказът ми прозвуча неубедително дори в собствените ми уши. Твърде отчаяно исках облекчението. Беше само въпрос на време да се предам,
но без съмнение, щях първо да се боря.
– Не? – Джош забави тласъците си и в гърлото ми се събра нов писък на възмущение.
Долен садистичен задник.
– Мразя те – изстенах. Завъртях бедра в търсене на нужното триене, но без резултат.
– Разчитам на това. – Очите му проблеснаха към мен. –
Използвай думите си, Ред, или ще сме тук цяла нощ.
Не го казвай.
Отново влезе в мен мъчително бавно.
Не можех да сдържа жалкото си скимтене, докато той си играеше с мен, докарваше ме до ръба отново и отново, докато не бях на крачка да изгубя разсъдъка си.
Не го казвай, не го казвай, негоказвай...
– Моля те. – Думата приседна в гърлото ми.
– Моля те, какво?
– Моля те, остави ме да свърша. – Думите се стопиха в стон, когато Джош забърза темпото.
– Можеш и по-добре. – По кожата му проблясваше пот, а на врата му изпъкваха изпънати мускули. И за него беше изтезание да се сдържа, но не можех да изпитам удоволствие от факта, когато бях на ръба на лудостта.

Сякаш ме прониза ток, когато нацели онова място.
– Джош, моля те – проплаках, без да ме интересува вече. – Не мога... аз... трябва да... моля те...
При споменаването на името му явно нещо у него се пречупи, защото най-сетне спря да ме дразни и започна отново да ме чука с всички сили.
– Толкова е хубаво в теб – изръмжа той. – Харесва ти пенисът ми да унищожава тази твоя малка стегната сливка, нали?
– Да – изпъшках аз. – Да, господи, моля те. Ще... аз... о,
господи, о, мамка му!
Виках, докато в мен кипна удоволствие. Изпепели всяка мисъл и всеки спомен и остави след себе си единствено главозамайваща наслада.
Джош продължи да ме чука и последва нов оргазъм,
после още един. Занизаха се един след друг, докато не ме изцедиха напълно и накрая бях купчина безжизнена плът на пода.
След третия или четвъртия ми оргазъм Джош най-сетне свърши и се сринахме на пода, задъхани и внезапно притихнали, преди той да се надигне от мен и да изхвърли презерватива в близкото кошче за боклук.
Изобщо не бях забелязала, че си беше сложил.
Сластната мъгла се разсея от ума ми. Винаги се уверявах, че мъжете ползваха предпазни средства,
макар че взимах противозачатъчни. Слава богу, Джош го беше направил, но самият факт, че изобщо не се бях сетила...
Мамка му.
Гледах го как се облича мълчаливо и изведнъж осмислих важността на случилото се.
Бях правила секс с Джош Чен. Брат на най-добрата ми приятелка и един от хората, които най-силно презирах.
Освен това не беше просто секс. Беше гневен секс,
срамен секс, секс, от който ти се разтича умът. Секс, по

време на който се бях молила за още и бях свършила толкова мощно, че още усещах конвулсиите.
О, господи. Стомахът ми се сви. Какво направих?
19
ДЖОШ
Има поне дузина различни вида секс.
Има нежно, чувствено любене. Грубо, здраво чукане.
Има неангажирани бързи сексове и такива с емоционални паузи и всевъзможни интимности. За двадесет и деветте ми години на този свят мислех, че съм правил всеки възможен вид.
Докато не се появи Джулс.
Дори не знаех как да нарека онова, което направихме.
„Секс“ ми се виждаше твърде блудкаво и общо описание. Беше нещо по-сурово, по-първично. Нещо,
което достигна до тръните, скрити в дълбините на съзнанието ми, и ги изкара на бял свят. Всяка сянка и всяка моя слабост бяха оголени.
Джулс беше освободила някаква мрачна моя версия, за чието съществуване изобщо не бях подозирал, и веднъж излязла, не бях сигурен дали можех отново да я заключа.
Трябваше да изпитвам ужас, но всъщност се чувствах освободен. По-силна тръпка не бях усещал.
Беше по-интензивна от бейсджъмпинг7. По-екстремно от преминаването на Пътя на смъртта в Боливия с колело. И милион пъти по-вълнуващо от всяка нощ с друга жена в миналото.
С Джулс не си бяхме обелили и думичка, след като си тръгнах онази вечер, но няколко дни по-късно ме погълна нуждата за още една доза.
– Земята до Джош. – Ейва щракна пръсти пред лицето ми. – Тук ли си? Или вече си в Нова Зеландия? – подкачи ме тя.

Върнах се насила обратно в настоящия момент. Беше един от малкото дни, в които и двамата почивахме,
затова се бяхме уговорили да обядваме заедно.
– Да. – Отпих от водата си, мечтаейки да беше по-силно питие. Беше ли твърде рано да започна да пия? Все някъде беше пет следобед, нали? – Иска ми се вече да бях в Нова Зеландия. Нямам търпение.
Оставаха седем седмици до пътуването ми. Бях екзалтиран, но нямах желание да говоря за това. Бях твърде разсеян от мислите за Джулс.
Може би бях прав, като я бях нарекъл сукуб. Това бе единственото обяснение за начина, по който бе превзела всяка минута от деня и съня ми.
– Ще бъде забавно. – Ейва отчупи късче от хляба си и го мушна в устата си. – Само не забравяй да ми вземеш сувенир на „Властелинът на пръстените“, защото никога няма да ти го простя.
– Та ти дори не харесваш „Властелинът на пръстените“.
Заспа по средата на първа част.
– Да, но не може да идеш до Нова Зеландия и да не донесеш сувенир на „Властелинът на пръстените“.
Нехуманно е.
– Нехуманно. Мисля, че думата не означава това, което си мислиш – цитирах реплика от един от любимите ни филми.
„Принцесата булка“ беше сред любимите ми филми. Не се срамувах да го призная. Беше шибана класика.
Ейва направи физиономия.
– Все едно. В този ред на мисли, къде беше в сряда вечерта? Не отговори на съобщенията ми.
Проклятие. Бях ѝ отговорил на следващата сутрин, но се надявах да не попита защо бях потънал вдън земя,
при положение че имахме планове да гледаме последния филм на „Марвел“ заедно.
– Извинявай. Изскочи ми неотложен ангажимент.

Какво щеше да каже Ейва, ако научеше, че бях спал с най-добрата ѝ приятелка? Обзалагах се, че нямаше да е нищо хубаво. Защитаваше приятелите си със зъби и нокти, освен това знаеше, че с Джулс си пасвахме като куче и котка.
Освен в леглото, очевидно.
– И наградата за най-уклончив отговор отива при... –
Алармата на Ейва зазвъня и тя трепна. – По дяволите.
Трябва да вървя. Имам среща с Алекс, ще ходим на събитие в галерия „Ренуик“, но се радвам, че си поговорихме. – Изправи се и ме прегърна набързо. –
Почини си. Изглеждаш изтощен.
– Какво? Не е вярно. – Огледах се във витрината и се успокоих. Кожата ми не беше бледа, нямах сенки или торбички под очите. Изглеждах идеално.
– Накарах те да погледнеш. – Ейва се ухили дяволито на мрачното ми изражение. – Толкова си суетен.
– Това е песен на Карли Саймън, не отговарям на това описание. – Грижа ме беше за външния ми вид, но това не ме правеше суетен. Външният вид продаваше, така че за мен имаше логика да се старая да изглеждам възможно най-добре. – Мис лех, че трябва да тръгваш –
отвърнах остро.
Обичах Ейва, но като всички по-малки сестри, и тя можеше да е истински трън в задника ми.
Нищо чудно, че с Джулс бяха приятелки.
– Добре, разбирам от намеци. Но сериозно – каза тя през рамо, докато тръгваше: – Почини си. Не може да го караш на кафе до безкрай.
– Мога да опитам! – Викнах след нея и си спечелих погледите на неколцина клиенти на ресторанта, които седяха близо до нас.
Ейва винаги повдигаше въпроса за времето ми за сън,
но все пак бях лекар специализант. Наспиването беше мираж за мен.

Платих сметката и си тръгнах малко след сестра ми.
Обядът беше приятен, но ми се искаше да бяхме говорили и за друго освен за работата и плановете ни за уикенда. Преди си споделяхме всичко, но тя вече имаше
Алекс, а аз – цял куп неща, за които не можех да ѝ
разкажа. А именно – случилото се с Джулс и писмата от
Майкъл, поредното от които бях получил вчера.
Бяха минали две години, а още не можех да го отстраня от живота си. Не ходех на свиждания в затвора, но пазех писмата, в случай че... и аз не знаех. Но с всеки изминал ден любопитството ми нарастваше. Беше само въпрос на време да отворя някое писмо и мразех бъдещото си аз за това. Чувствах го като предателство.
Майкъл бе опитал да убие сестра ми и да препише убийството на майка ми, а аз все още пазех спомена за човека, който беше преди. Същия, който ме научи да карам колело и ме заведе на първия ми баскетболен мач, когато бях на седем години. Не престъпника, а баща ми.
Преглътнах буцата горчилка в гърлото ми и влязох в спирката на метрото тъкмо навреме, за да хвана влака до Хейзълбърг. Изтиках мислите за Майкъл от ума си и се концентрирах върху плановете си за остатъка от следобеда. Всеки път, когато се сещах за баща си,
излизах извън релси, а не исках да пропилея безценния си ден, страдайки заради него.
Неспокоен, потропнах с пръсти по бедрото си. Беше твърде късно да ида на поход. Можех да се обадя на някои от приятелите ми от колежа да се видим довечера.
Или може отново да се видиш с Джулс.
Стиснах зъби. Господи, какво ме прихващаше? Беше просто чукане. Страхотно, но все пак чукане. Не биваше да се вманиачавам след една вечер с нея.
Извадих телефона си и отворих гайд за пътуване в Нова
Зеландия, твърдо решен да излича една червенокоска от

ума си.
Не се получи.
Видех ли някой водопад, си представях как чукам
Джулс под него.
Видех ли някой ресторант, си представях как се храним там, като някаква проклета двойка.
Видех ли маршрут за поход, си представях... е, схващате идеята.
– Мамка му. – Полудявах.
Жената до мен, с малка дъщеричка, ме изгледа укорително и двете се преместиха по-напред във влака.
Обикновено бих се извинил, но бях твърде изнервен да предложа нещо повече от извинителна физиономия.
Имаше само един начин да спра да мисля за Джулс. Не ми допадаше, но беше единственото решение.
Пристигнах в Хейзълбърг и се отправих право към къщата на Джулс. Беше ли онова, което възнамерявах да направя, лоша идея? Вероятно. Но предпочитах лошата идея пред перспективата да живее в ума ми бог знае докога.
Почуках на вратата. След минута се отвори и от нея се подадоха тъмни къдрици и изненадани зелени очи.
– Здрасти, Джош – поздрави ме Стела. – Какво правиш тук?
По дяволите. Бях забравил за съквартирантката на
Джулс. Като всички останали, Стела мислеше, че с
Джулс се мразим – и си беше така – затова щеше да е странно, ако ѝ кажех, че бях дошъл да видя Джулс.
Освен ако...
– Трябва да говоря с Джулс за един случай в клиниката – излъгах. – Спешно е. Тя тук ли е?
Ако Стела подозираше, че лъжа, не го показа. Но пък тя бе сред най-доверчивите хора, които познавах, ето защо навярно изобщо не ѝ бе хрумнало, че можеше да не казвам истината.

– Да. Заповядай. – Тя отвори широко вратата и ми посочи да вляза. – Джулс е горе, в стаята си.
– Благодаря. – Качвах стълбите по две наведнъж, докато не стигнах стаята на Джулс.
Почуках на вратата ѝ и я изчаках да каже „Влез“, преди да вляза и да затворя вратата след себе си.
Джулс седеше на бюрото си, не я бях виждала толкова небрежно облечена. Анцуг, обемна тениска, без грим,
коса, прибрана в рошав кок. Като всеки мъж, и аз си падах по оскъдните дрехи, но тази промяна някак ми харесваше. Изглеждаше по-истинска. Повече човек.
Като ме видя, по лицето ѝ се изписа изненада, преди отново да се обърне към компютъра си и да продължи да пише.
– Какво правиш тук? – попита небрежно тя, сякаш по гърба ми нямаше следи от нейните нокти от нощта,
когато я бях чукал до полуда преди няколко дни.
Потиснах раздразнението си и се облегнах на скрина със скръстени пред гърдите ми ръце.
Имах работа, трябваше да планирам пътуване и да се наспя. Но бяха минали четири дни, единадесет часа и трийсет и две минути, откакто бяхме правили секс, и всичкото това време бе погълнато от спомените за канела, страст и копринената ѝ кожа, която се плъзга под дланите ми.
Не знаех каква вуду магия ми беше направила Джулс,
но имах нужда да я изкарам от ума си. Щом една нощ не бе достатъчна да ѝ се наситя, тогава щях да се отдавам на желанието колкото нощи беше необходимо, за да се отърва от тази смущаваща мания по нея.
– Имам предложение за теб – започнах аз.
– Не. – Тя не вдигна поглед от екрана.
– Предлагам ти да сключим договорка с взаимна изгода – продължих аз, без да обръщам внимание на безцеремонния ѝ отказ. – Колкото и да ме боли да го призная, ти не беше ужасна в леглото и знам, че аз не

съм ужасен в леглото. И двамата сме твърде заети да ходим по срещи или да се занимаваме със запознанства по интернет. Затова ти предлагам да сме приятели с привилегии. Минус частта с приятелството.
Идеята беше гениална, ако можех така да се изразя.
Между нас имаше физическа химия и нямаше нужда да се тревожим, че у другия ще се породят чувства.
Можехме просто да се чукаме, докато ни омръзне.
Сериозно, „Менса8“ трябваше да ми предложат членство за гениалния ми план.
– Джош. – Джулс затвори лаптопа си и се извърна към мен. – Предпочитам да горя в дълбините на пъкъла,
отколкото да спя с теб отново.
Усмихнах се дяволито.
– Няма да спим, Ред. Или забрави?
Забелязах точния момент, в който си спомни нощта ни заедно.
Зениците ѝ се разшириха, гърдите ѝ започнаха да се издигат и спускат по-бързо, а страните ѝ поруменяха едва доловимо. Обикновеният човек не би забелязал подобни дребни промени, но аз не бях обикновен.
Забелязвах всичко у нея, независимо дали го исках, или не.
На устните ми разцъфна самодоволство.
– Няма да правим нищо, освен да се търпим в името на
Ейва – отвърна тя през стиснати зъби. – Имаш късмет,
че не ти отхапах пениса.
– Но тогава нямаше да можеш да свършиш така здраво около него. Многократно – казах с кадифен глас. –
Щеше да е много жалко. Виковете ти бяха толкова сладки.
Тя ми се озъби, а аз се усмихнах.
– Ти си рационален човек. Помисли си – аргументирах се аз. – И двамата имаме нужди, а това би било идеалното решение да ги задоволим без главоболията

от търсенето на човек за тази цел. По-малко типове като
Тод, повече оргазми. И двамата печелим.
Джулс се умълча. Обмисляше го.
Възползвах се от възможността и се нахвърлих върху плячката.
– Но не те виня, ако те е страх, че може да се влюбиш в мен. – Повдигнах небрежно рамене. – Доста неустоим съм.
Усмивката ми се разшири, като видях как блеснаха очите ѝ. И на нея предизвикателствата ѝ бяха слабост.
– Няма да се случи и в мечтите ти. – Джулс се облегна назад в стола си. – Помниш ли последната ни игра? Аз спечелих, ти загуби.
– Не те сънувам, Ред. Имам само кошмари с теб.
– Заблуди ме, предвид колко здраво свърши онази нощ. –
Джулс развърза косата си и я остави да се разпилее по раменете ѝ. От движението тениската ѝ се опъна по гърдите и погледът ми неволно се спусна към мястото,
където през материята стърчаха настръхналите ѝ зърна.
Когато отново вдигнах поглед, дънките ме стягаха, а
Джулс се усмихваше самодоволно.
– Ако ще го правим, трябва да определим някои правила.
Бинго. Мисията е изпълнена.
За минутка се насладих на триумфа си и кимнах.
– Съгласен. Първо дамите.
Бях си научил урока след облога в „Черната лисица“.
Винаги поставяй правила.
– Уговорката ни е чисто физическа – започна Джулс. –
Нямаме претенции към личното време на другия, така че не питай къде съм и какво правя, когато не сме заедно.
– Добре. – Не планирах да правя нито едно от двете. –
Това си остава между нас. Не казвай на никого – не казвай на приятелите си, на хората в клиниката и особено на Ейва.

– Разбира се, че няма да кажа на никого. – Джулс сбръчка нос. – Не искам хората да знаят, че имам вземане-даване с теб.
– Де да имаше такъв късмет.
Бързо изредихме останалите правила.
– Винаги ползвай презерватив.
– Без пренощуване.
– Без ревност, ако другият излезе на среща с някого.
Устройваше ме. Ако бяхме приятели с привилегии, без да сме приятели, които не излизат с други хора, се доближаваше твърде много до истинска връзка.
– Ако искаш да прекратим договорката, кажи го направо. Не ме игнорирай и не увъртай. Това е детинско.
– Без влюбване.
Изсмях се.
– Ред, ти ще се влюбиш в мен, преди аз да се влюбя в теб. – Самата мисъл беше абсурдна.
По-трудна жена от Джулс не бях срещал. Господ да е на помощ на клетия нещастник, който щеше да се влюби в нея.
– Как ли пък не – подсмъркна тя. – Твърде високо мнение имаш за пениса си, Чен. Върши работа, но не е магически жезъл.
– Последно правило. Никога повече не наричай пениса ми „жезъл“.
Някои жаргони трябваше да се забранят.
– Все тая, Джоши Жезъла. – По лицето на Джулс се появи привидно мила усмивка. – Имаме ли сделка?
– Имаме. – Поех подадената ѝ ръка и я стиснах. Тя ме стис на двойно по-силно. Както си бяхме стиснали ръцете за примирието в клиниката. Поради някаква причина напоследък сключвахме страшно много сделки. – Само чукане, без чувства.
За секунда не се усъмних, че може да не изпълня своята част от сделката. При тези договорки повечето хора

развиваха чувства, затова никога не продължаваха дълго.
Но ако бях сигурен за едно, то беше, че никога няма да се влюбя в Джулс Амброуз.
Скачане от висока сграда, антена, арка или скала със специален костюм с криле. Един от най-екстремните спортове. – Б. пр.
Международна организация за хора с висок коефициент на интелигентност. – Б. пр.
20
ДЖУЛС
Определението за лудост беше да правиш едно и също нещо и да очакваш различни резултати.
Моето определение за лудост беше да вляза в сексуална договорка с Джош Чен.
Отдавах го на хормоните и Университета. Ако не бях толкова заета, нямаше да ми се налага да спя с врага.
Буквално.
Не бяхме правили секс, откакто сключихме сделката, но все някога щеше да се случи. Вече се изнервях от мисълта. Вибраторите ми вършеха добра работа, когато бяха единственият ми избор, но сега, когато разполагах с алтернативата за редовен и – колкото и да мразех да го призная – страхотен секс, тялото ми крещеше да наваксам за пропуснатите оргазми през всичките тези години в Университета.
Опитах се да игнорирам настоятелните вибрации под кожата ми, когато Алекс, Ейва, Стела и аз влязохме в
„Хиацинт“, новия клуб на 14-а улица.
Нямаше да мисля за него тази вечер, не и покрай Ейва.
Нередно беше.
Освен това се страхувах да не беше развила способността да чете мисли и да може да познае кога мисля за брат ѝ.

Прокраднах поглед към нея, но тя бе твърде заета да си говори с Алекс, за да забележи виновния ми вид.
– Мястото е пълна лудница. – Стела вдигна глава, за да раз гледа огромния полилей над нас, който приличаше на същински водопад. Върволици от кристали се спускаха надолу по три кръга и отразяваха светлините,
проблясващи в клуба. Музиката пулсираше в помещението, отекваше в костите ми и допълваше заразната енергия, пълзяща нагоре по гръбнака ми.
Липсваше ми усещането да съм жива и сред останалия свят, а не заточена в библиотеката. Ейва и Стела обичаха да са сами, но аз бях в стихията си сред енергията на тълпата. Събуждаше сетивата ми повече,
отколкото кофеинът и адреналинът.
– Само най-доброто, за да отпразнуваме новия ни дом. –
Бутнах я с бедро по нейното. – Можеш ли да повярваш?
Мис лех, че Пам ще получи инфаркт.
След седмици чакане двете със Стела най-сетне се бяхме нанесли в „Мираж“. Сутринта си бяхме взели ключовете от изнервената Пам и прекарахме целия ден в разопаковане на багаж с помощта на приятелите ни.
Сега празнувахме със заслужена нощ на танци и питиета в най-горещия нов клуб в града.
Стела поклати глава.
– Само ти можеш да звучиш така щастливо от това.
– Не мога да се сдържа. Тя изобщо не ме затруднява. –
Усмихнах ѝ се дяволито. – Обещавам да сме ѝ най- добрите наематели.
– Джей, кълна се, ако ни изгонят заради теб...
– Няма. Имай повече вяра в мен. Но ако вдига кръвно,
като ни вижда... – Вдигнах рамене. – ... вината не е наша.
Стела въздъхна и отново поклати глава.
Ейва ме докосна по ръката.
– С Алекс отиваме да седнем на някоя маса. Идвате ли? – Само в заградената с въжета ВИП зона имаше

маси, но не се изненадах, че Алекс ни беше уредил достъп.
Бях изненадана обаче, че ни помогна с багажа, макар това сто процента да беше дело на Ейва. Цял ден гледаше кисело – както в момента.
– После. Първо ще огледам полето. – Харесвах ВИП
зоната, колкото всеки, но нямах намерение да се огранича в първата си нощ навън от месеци насам. – Вие вървете. Ще се видим след малко. – Потупах рамото на
Алекс. – Усмихни се. Не е незаконно.
Каменното му изражение не трепна.
Е, добре. Опитах.
Алекс, Ейва и Стела се отправиха към ВИП зоната, а аз си запроправях път към бара. После щях да обиколя дансинга да видя дали не се случва нещо интересно и след това щях да ида при тях.
Аз бях предложила да идем на клуб тази вечер, макар всички да бяхме изморени от разопаковането на багажа,
затова не ги винях, че искаха да го карат по-кротко.
Честно казано, трябваше да си останем вкъщи, но това ми беше първата почти свободна вечер преди дипломирането. Трябваше да направя нещо, преди подготовката за изпита да погълне живота ми, пък и новият ни апартамент беше много добър повод за празненство.
Поръчах си коктейл „Кисело уиски“ и огледах клуба,
докато го чаках. По черните стени пълзяха рисунки на зюмбюли в златни очертания, а на модулните масички,
пръснати из помещението, имаше букетчета от самото цвете. Диджеят имаше зелена коса, пускаше ремикси от пулта си и наблюдаваше дансинга отвисоко, а междувременно сервитьорки в оскъдни черни униформи обикаляха с табли шотове. Останалите клубове във
Вашингтон не му бяха в категорията и определено разбирах защо „Хиацинт“ бе станал толкова попу…
Телефонът ми извибрира с ново съобщение.

В гърдите ми се надигна смесица от раздразнение и очакване, когато видях от кого беше.
Джош: Тази вечер, полунощ.
Бяхме се разбрали комуникацията да е кратка, по същество и достатъчно лаконична, че да можем да се измъкнем с някакво креативно оправдание, ако някой видеше съобщението. Той покриваше всички критерии,
но все пак.
Какво стана с доброто старо „Здрасти, как си?“?
Аз: Не мога, заета съм.
Джош: Твърде заета за оргазъм?
Аз: Крехкото ти его не може да приеме отлагане? Ако случаят е такъв, това няма да сработи...
За първи път Джош не захапа стръвта.
Джош: Утре, десет вечерта. У нас.
Джош: П.С. Ще си платиш за коментара за крехкото ми его...
Дъхът ми секна и тъкмо му пишех в отговор, когато чух името си, ясно и силно над кънтящата музика.
– Джулс.
Замръзнах, по вените ми пропълзя лед от този глас.
Не можеше да е той. Бях във Вашингтон. Как беше възможно да ме е открил в този клуб, в тази нощ?
Сигурно си въобразявах. Трябваше да си въобразявам.
Но щом вдигнах глава, очите ми потвърдиха онова,
което мозъкът ми отчаяно се опитваше да отрече.
Светлокестенява коса. Сини очи. Вдлъбната брадичка.
Не. Паниката захапа гърлото ми и останах без глас.
– Здрасти, Джей – усмихна ми се Макс, а гледката бе по- скоро застрашителна, отколкото успокояваща. –
Отдавна не сме се виждали.
21
ДЖУЛС
– Какво... Ти... – Способността ми да формулирам смислено изречение загина безславно пред лицето на

бившето ми гадже.
Беше тук. Във Вашингтон. На няма и метър от мен с притеснително спокойно изражение на лицето.
– Изненада. – Пъхна ръце в джобовете си и се поклати на пети. Панталоните му бяха по-избелели, отколкото му харесваше, а ризата – по-смачкана. Лицето му бе изгубило мекотата на младостта и бе придобило по- изпит вид.
Иначе си беше същият Макс.
Красив, чаровен, адски манипулативен.
Някои хора бяха способни на промяна, но нравът на
Макс беше бетон. Щом беше тук, значи искаше нещо от мен и нямаше да си иде, докато не го получи.
– Джулс Милър без думи. Не мислех, че ще доживея този ден. – Смехът му задейства дузина алармени звънчета в ума ми. – Или трябва да кажа Джулс
Амброуз? Добре си сменила името, макар че съм изненадан, че не си променила цялото.
Мускулите ми се стегнаха.
– Съвсем законно беше. – Бях го сменила, след като се преместих в Мериленд, и предвид, че по онова време бях едва на осемнадесет години и нямах ипотека,
кредитни карти и дългове, не отне дълго да залича
Джулс Милър и да я заменя с Джулс Амброуз.
Навярно трябваше да променя и първото си име, но си го харесвах, а и не можех да събера сили да се отърва изцяло от самоличността си.
– Едно от малкото законни неща, които си правила –
пошегува се Макс, но в думите му нямаше хумор.
Енергията на клуба, която допреди малко бе така освежаваща, се изроди в нещо злокобно, сякаш един фалшив тон я делеше от хаоса. Стени от звук и телесна топлина се притискаха към мен, вкарвайки ме в капана на невидима клетка.
Макс бе един от малкото хора, които знаеха за миналото ми. С едно леко побутване можеше да срине целия ми

свят, като кула Дженга.
– Трябва да си... – Думите ми избягаха отново.
– В Охайо? – Усмивката на Макс стана по-сурова. – Да.
Имаме много да си говорим. – Макс се огледа наоколо,
но всички бяха твърде заети да се борят за вниманието на бармана, за да ни забележат. Въпреки това той кимна към един тъмен ъгъл в помещението. – Там.
Последвах го към тих коридор, водещ към задния изход.
Намираше се едва на няколко крачки от основната зала на клуба, но беше така тъмно и тихо, че спокойно можеше да се намира в друго измерение.
Пъхнах телефона си в чантата, временно забравих за
Джош и потрих длани в роклята си.
Ако бях разумна, щях да си плюя на петите, без да поглеждам назад, но Макс вече ме беше открил.
Бягството само щеше да отложи неизбежното.
– Обиден съм, че не отговори на съобщенията ми – каза
Макс, без да променя непринуденото си изражение. – С
нашето минало очаквах поне това.
– Нямам какво да ти кажа. – Опитах се да говоря възможно най-спокойно въпреки треперещите си ръце. –
Как изобщо ме намери? Откъде взе номера ми?
Той изцъка с език.
– Задаваш грешните въпроси. Попитай ме защо не те потърсих досега. Попитай ме къде бях в последните седем години. – Когато не го направих, лицето му потъмня. – Питай ме.
В стомаха ми се надигна лошо предчувствие.
– Къде беше през последните седем години?
– В затвора, Джулс. – Усмивката му не докосна студените му, безчувствени очи. – Влязох в затвора заради теб. Излязох преди няколко месеца.
– Не е възможно. – Гърлото ми се стегна, не вярвах. –
Измъкнахме се.
– Ти се измъкна. Ти избяга в Мериленд и си изгради съвършен нов живот с парите, които откраднахме. –

Устните на Макс се изкривиха за миг, преди отново да изглади чертите си. – Тръгна си без предупреждение и ме остави аз да се оправям с твоята бъркотия.
Преглътнах хапливия си отговор. Не исках да го провокирам, докато не разберях какво иска, и макар да беше истина, че си бях тръгнала, без да му оставя дори бележка, идеята да откраднем от Аластър беше и на двама ни.
– Скоро ще се върнат. – Огледах офиса на доведения ми баща, а в гърдите ми бе заседнал възел от притеснение. – Трябва да тръгваме веднага.
Бяхме взели онова, което искахме. Петдесет хиляди долара в брой от „тайния“ сейф на Аластър. Мислеше,
че никой не знае за него, но аз се бях постарала да проуча всяко ъгълче на имението, докато живеех там.
Включително потенциалните скривалища на Аластър.
Дори научих комбинацията за сейфа му – 0495 – месеца и годината на основаването на текстилната му компания.
Не беше голяма философия да проникна в сейфа му и петдесет хиляди долара бяха страшно много пари, дори след като ги разделихме.
Ако не ни вкараха в затвора. От седем месеца правехме удари в Кълъмбъс и все още не бяха успели да ни хванат, но задържайки се толкова време тук, си търсехме белята.
– Почакай. Почти... успях. – Макс изсумтя и отвори изработената по поръчка ключалка на малката метална кутийка, захваната за вътрешността на сейфа. Това бе второто ниво на защита за най-ценната вещ на Аластър:
диамантено колие с колекционерска стойност, което бе спечелил на търг преди няколко години, след като бе дал за него над сто хиляди долара.
Вече съжалявах, че бях споделила на Макс за колието.
Трябваше да се досетя, че петдесетте хиляди нямаше да са му достатъчни. Нищо не му беше достатъчно. Винаги

искаше още пари, още удари. Още, още, още, дори това да го вкарваше в беля.
– Остави го – изсъсках. – Не можем и да го заложим, без да доведе полицията право при нас. Трябва да...
Ярки светлини на фарове изпълниха прозорците и замръзналите ни тела. Последва затваряне на врата и дълбокият, специфичен глас на Аластър.
Всеки петък с майка ми излизаха на вечеря в града, но обикновено не се прибираха преди десет часа. Беше едва девет и половина.
– Проклятие! – Паника пропълзя по гърлото ми. –
Остави проклетото колие, Макс. Трябва да се махаме!
– Почти съм готов. Това бебче ще ни подсигури за години напред. – Макс завъртя ключалката с победоносна усмивка и измъкна диамантите. – Взех го!
Не си направих труда да отговоря. Вече бях хукнала през вратата, адреналинът ме носеше надолу по коридора и право към задния изход. На всяка крачка в бедрото ми се удряше сакът с парите.
Но се заковах на място, когато чух да се отваря входната врата, а Макс едва не се блъсна в мен.
– Ресторантът беше ужасен, Аластър – подсмъркна мама. – Патешкото беше изстинало, а виното беше отвратително. За следващата седмица трябва да изберем по-хубав.
Пръстите ми се стегнаха около дръжката на сака,
когато чух гласа на Аделайн.
Не бях говорила с нея, откакто ме изгони преди година,
точно след седемнадесетия ми рожден ден. Въпреки ужасния начин, по който се разделихме, от познатия ѝ
мелодичен глас очите ми запариха от сълзи.
Доведеният ми баща измърмори нещо, което не успях да чуя.
Бяха близо. Твърде близо. Само една стена делеше фоайето от коридора и с Макс трябваше да преминем през арката, свързваща двете помещения, за да стигнем

до изхода. Ако мама или Аластър решаха да свият по коридора, вместо да се отправят право към всекидневната, бях ме прецакани.
Майка ми продължаваше да се оплаква от ресторанта,
но гласът ѝ звучеше все по-слабо.
Бяха отишли във всекидневната.
Вместо да изпитам облекчение, в гърдите ми се загнезди стара болка. Бях единствената ѝ дъщеря, а тя бе избрала новия си съпруг пред мен и нито веднъж не ме бе потърсила, след като ме изхвърли за нещо, което той направи.
Аделайн никога не е била най-милата или най- разбиращата майка, но коравосърдечността на действията ѝ ме нарани повече, отколкото смятах за възможно. Колкото и да бяха груби думите ѝ, в края на деня трябваше да сме тя и аз.
Оказа се, че са тя и парите. Или тя и егото ѝ. Нямаше значение. Важното беше, че за нея аз никога не бях на първо място.
– Какво правиш? – Макс ме задмина. – Да вървим!
Отърсих се от транса и го последвах. Не беше моментът да се отдавам на самосъжаление. Беше само въпрос на време Аластър да открие, че парите и безценните му бижута липсват, а дотогава трябваше отдавна да сме се изпарили.
Стомахът ми се преобърна, когато видях изхода. Щяхме да успеем. Само още няколко крачки...
Бум!
Очите ми се разшириха от ужас, когато Макс се блъсна в една масичка в бързината. Порцелановата ваза върху нея падна на пода и се разби с такава сила, че звукът можеше да събуди и мъртвите.
Той се препъна, падна на счупените парчета и изруга.
– Какво беше това? – изкрещя Аластър и гласът му се понесе из къщата. – Кой е там?

– Мамка му! – Сграбчих ръката на Макс, дръпнах го да се изправи и побягнахме надолу по коридора. – Трябва да се махаме!
Той се възпротиви.
– Колието!
Погледнах през рамо и забелязах проблясващите ди ‐
аманти сред белите счупени парчета.
– Няма време. Аластър е почти тук – изсъсках.
Гневните стъпки на доведения ми баща ставаха все по- шумни. Щеше да ни хване след няма и минута и щяхме да се сбогуваме със свободата си, освен ако не беше в милостиво настроение.
В гърлото ми се надигна жлъчка при мисълта да се оставя на милостта на тоя изрод.
Макс беше алчен, но не беше глупак. Вслуша се в съвета ми и забрави за колието.
Мярнах оредяващата руса коса на Аластър и гневното му лице точно когато излитахме от задната врата, но не спрях да тичам, докато не прекосихме горичката до къщата и не стигнахме колата, която бяхме подготвили за бягството си.
Едва тогава забелязах кръвта по ръкава на Макс.
– Откриха ме благодарение на кръвта от порязването на онази проклета ваза. – В гласа на Макс се прокрадна горчивина. – Заради няколко капки кръв изгубих години от живота си. Съдията се оказа приятел на Аластър и ме подреди с тежка присъда. Разбира се, ти отдавна се беше омела, когато дойде полицията. Нямаха доказателства, че си била замесена – лицето ти не се виждаше на охранителните камери – а и Аластър не искаше делото да се проточва, когато имаше кой да отнесе вината. Пък и щеше да се отрази зле на реномето му. Затова ти се измъкна безнаказано.
Мразех чувството на вина, което ме прободе. И двамата бях ме виновни, но само той бе платил.

Разбирах гнева му, но и не съжалявах, че бях избягала при първата възможност.
Бях започнала с престъпленията заради Макс. Трябваха ми пари, а ми беше невъзможно да си намеря работа в града, след като хората научиха, че собствената ми майка ме беше изритала на улицата. На никого не каза защо бе постъпила така, затова се бяха разнесли всевъзможни слухове – всякакви теории: че съм продавала наркотици или че съм забременяла, но съм пометнала заради зависимостта ми към кокаина. При всички положения никой не искаше да има вземане- даване с мен.
За късмет, бях заделила достатъчно пари, които ми стигнаха, докато срещнах Макс две седмици след като ме изгониха. Бях погълната от външния му вид, чара му и лъскавата му кола и не след дълго участвах в ударите му в Кълъмбъс.
Обаче ски уикендът ни беше развалил магията, която имаше върху мен, и останах с него, докато събера пари да се махна от Охайо завинаги. Бяха ме приели в
„Тайер“ и с парите на Аластър получих необходимото;
успях да избягам в нощта, след като проникнахме в имението на доведения ми баща.
Качих се на среднощния автобус до Кълъмбъс, купих си билет за първия полет за Вашингтон и никога не се обърнах назад.
– Сигурно си мислиш, че съм ядосан. – Макс от настоящето приглади косата си. – Не съм. През годините имах много време за размишление. Да стана по-добър човек. Научих се да оставям миналото в миналото. И в тази връзка...
Ето го.
Свих длани в юмруци и се подготвих за следващите му думи.
– Длъжница си ми. Аз поех вината.

– Какво искаш, Макс? – Не му посочих факта, че всъщност беше извършил престъпление и беше платил за него. Нямаше смисъл. – Съжалявам, че са те хванали.
Наистина. Но не мога да ти върна седемте години.
– Не – отвърна той като същинско олицетворение на разума. – Но можеш да ми направиш услуга.
Справедливо е.
Обзе ме ужас.
– Каква услуга?
– Няма да е забавно, ако ти кажа още сега, нали? – Макс се ухили. – Ще видиш. Ще ти кажа, когато му дойде времето.
– Няма да правя секс с теб. – От мисълта ми се обърна стомахът.
– О, не. – Смехът му отекна в стените на коридора и изстър га по кожата ми като пирон по черна дъска. – Кой знае колко си употребена след толкова години. Не,
благодаря.
Към лицето ми се надигна горещина и едва се сдържах да не забия едното си токче в топките му.
– Макар че винаги си се раздавала в леглото, така че сигурно ти се връзват. – В стомаха ми зейна пропаст,
когато извади телефона си. – Даже имам доказателство.
Натисна бутон и вътрешностите ми се преобърнаха,
когато стоновете на миналото ми аз изпълниха въздуха.
– Точно там – стенех аз от екрана, звучах противно искрена, макар да мразех всяка секунда от онова, което правех. – Толкова е хубаво.
– Харесва ли ти? – Призля ми от грубия глас на мъжа. –
Знаех си, че си проклета курва, още щом те видях.
Качеството на записа не беше добро, но лицата ни се виждаха достатъчно ясно, както и пенисът му, който влизаше и излизаше от мен. Едва го познавах, но Макс ме беше убедил да легна с него и да ни запише.
Такава глупачка бях.

– Спри го. – Не понасях престорените си стонове. Всеки от тях се забиваше в мозъка ми и ме връщаше към мрачните дни, когато бях готова на всичко за чуждото одобрение, включително да правя секс с двойно по- възрастен от мен мъж, за да открадна от него.
– Но още не е дошла интересната част. – Макс се ухили по-широко. – Много ми харесва как го оставяш да те чука в...
– Спри го! – Кожата ми се обля в студена пот. – Ще ти направя проклетата услуга.
– Чудесно. Знаех си, че си умница. – Макс прибра телефона в джоба си. Не бях достатъчно глупава да вярвам, че ако го открадна, ще постигна друго, освен да го ядосам. Със сигурност беше скрил копия от записа. –
Нали не искаш да изгубиш работата си в „Силвър и
Клайн“? Такава престижна кантора надали ще иска в интернет да циркулира секс запис на някой от служителите ѝ.
Жлъчта закипя по-силно.
– Откъде знаеш? Как изобщо ме откри и откъде взе номера ми?
Макс сви рамене.
– Не е трудно човек да те открие, когато интернет е залят с твои снимки с кралица, особено покрай наближаващата кралска сватба. Щом научих новото ти име, трябваше само да пусна едно търсене в Гугъл, за да открия нужната информация. Джулс Амброуз, член на
„Тайер Лоу Ревю“. Джулс Амброуз, носител на пълна стипендия на Юридическия факултет на „Тайер“. –
Усмивката му стана горчива. – Животът ти е хубав,
Джей. Колкото до номера ти... Е, тези неща не са конфиденциална информация. Платих на една онлайн фирма и воала. Готово.
По дяволите. Никога не се бях замисляла, че връзката ми с Бриджит ще добие такава публичност. Но и не бях

очаквала, че Макс ще ме търси след толкова години.
Бях се страхувала, но не го бях очаквала.
– А клубът? Откъде знаеше, че ще съм тук?
Дишай, Джулс. Дишай.
Макс извъртя очи.
– Дойдох да се позабавлявам, Джей. Пък и имам...
работа във Вашингтон. Не всичко се върти около теб.
Срещата ни беше щастлива случайност, макар че възнамерявах да ти пиша отново в някакъв момент.
Просто бях... зает в последните седмици.
Небрежното му раздразнение беше по-злокобно от всяка открита заплаха или физическа разправа, макар той винаги да бе презирал физическите конфликти.
Струваше му се твърде плебейско; предпочиташе игричките и манипулациите, както се потвърди от разговора ни.
Само можех да си представя каква „работа“ си имаше.
Можех да заложа новия си апартамент, че беше нещо незаконно.
– И кога възнамеряваш да поискаш тази услуга? – Исках да приключа с това възможно най-скоро.
– Когато поискам. Може да е след няколко дни.
Седмици. Месеци. – Макс присви небрежно рамене. –
Предполагам, че ще ти се наложи да си следиш зорко телефона. Не би искала да пропуснеш съобщението ми и пуф, един ден да се събудиш и да откриеш записа в интернет.
В стомаха ми зейна празнина. При мисълта, че заплахата на Макс можеше да тегне над мен за неопределен период от време, ми идеше да повърна.
– Ако го направя, ще изтриеш записа – казах.
Струваше си да опитам.
Изражението му стана сурово.
– Ще изтрия записа когато и стига да поискам. – Той отмести кичур коса от очите ми, а жестът бе гротескно нежен, предвид естеството на ситуацията. – Нямаш

лост, скъпа. Изградила си си хубавия живот върху лъжи и сега си също толкова беззащитна, както когато беше на седемнадесет години. – Той прокара ръка надолу по врата ми и погали рамото ми. По тялото ми запъплиха хиляди невидими паяци. – Ще правиш...
Прекъсна ни познат дълбок и суров глас.
– Прекъсвам ли нещо?
22
ДЖУЛС
Коленете ми омекнаха от облекчение. Никога не бях предполагала, че ще се зарадвам на този глас, но в този момент можех да му построя светилище и да му се кланям.
Погледнах през рамото на Макс и в дробовете ми отново навлезе кислород при вида на небрежно разрошената му коса и стегната, силна фигура.
– Джош. – Произнесох името му задъхано, сякаш беше спасението ми.
В известен смисъл беше така.
Погледът на Макс се обостри, преди да свали ръката си от мен и да се обърне, кимна вежливо на Джош, но той не му отвърна.
– Не ни прекъсваш. Просто дойдох да поздравя стара приятелка. – В погледа му проблесна любопитство, но не каза нищо повече на Джош. – Радвам се, че се видяхме, Джей. Не забравяй... – Потупа телефона си със самодоволна усмивка и си тръгна.
Почаках да изчезне зад ъгъла, за да се срина до стената, сърцето ми препускаше, а вечерята ми заплашваше да се появи отново на бял свят по най- грозния начин.
Джош прекоси разстоянието помежду ни и ме хвана за раменете. Огледа лицето ми, а по челото му се появиха ситни бръчици от притеснение.
– Изглеждаш, сякаш всеки момент ще повърнеш.

Усмихнах се насила.
– Това е естествената ми реакция, когато те видя.
Обидата прозвуча кухо, липсваше увереност, която да я подплати. Истината беше, че исках да заровя лице в гърдите на Джош и да се престоря, че последният половин час никога не се е случвал. Той не ми беше приятел, но беше стълб на стабилността в един свят,
който изведнъж се беше разлюлял из основи.
Не обърна внимание на жалкия ми опит за заяждане.
– Нарани ли те? – В гласа му се усещаше мрачен подтон,
който стопли замръзналата ми кожа.
– Не. – Не и физически. – Както той каза, той е... стар познат. Говорехме си.
Не можех да позволя някой да научи за Макс или за миналото ми. Джош и бездруго мислеше най-лошото за мен. Не исках да си представя как би реагирал, ако разбереше, че някога съм била крадла.
– В библейския смисъл? – Подтонът премина от мрак в непрогледна тъма.
– Внимавай, Джош – предупредих го, без да обръщам внимание на трептенето в гърдите ми, въпреки всичко,
което се беше случило. – Ще си помисля, че ревнуваш.
По устните му се изсече студена усмивка.
– Никога не ревнувам.
– За всичко си има първи път. – Изпънах се и се насладих малко повече на загрижеността му. – Какво всъщност правиш тук?
– Същото, каквото и ти, предполагам – отвърна язвително той. – Дойдох да видя как е клубът, но не бях в настроение и тъкмо си тръгвах, когато те видях.
– Ясно. – Бяхме близо до изхода, така че беше логично.
Макар Макс да си бе тръгнал, присъствието му тегнеше като миризма на гнило, както и ултиматумът му.
Дали наистина искаше услуга, или щеше да си я измисли в движение? Каза, че не става дума за секс, но можеше да е нещо незаконно. А ако искаше отново да

крада за него? В този ред на мисли, защо Макс искаше само една услуга? Беше лежал седем години в затвора.
Мислех, че би поискал повече. Дали наистина искаше услуга, или това бе прикритие за нещо друго? Ако да, за какво?
В ума ми се блъскаха хиляди въпроси, за които нямах отговор.
Дишай. Съсредоточи се.
Щях да се занимая с цялата тази ситуация с Макс по- късно, когато шокът от срещата се разсее и умът ми се избистри. В този момент не можех да направя нищо.
Примигнах, изтласках мислите за бившия ми настрана,
колкото и да се бореха да си проправят път със зъби и нокти към ума ми.
Ако на Олимпийските игри имаше състезание за потискане на мисли, аз щях да печеля медал на всеки четири години.
– Каза, че тази вечер си заета. – Джош подпря предмишница на стената над главата ми. Очите му ме пронизваха.
– Така е. – Преметнах косата си през рамото си и си лепнах нахална усмивка. – Или просто не съм искала да се срещна с теб. Май никога няма да разбереш.
– Опитваш се да ме провокираш ли, Ред? – Мрачното му предупреждение пропълзя по мен като змия.
Да.
– Провокирам единствено хора, за които ме е грижа. –
Примигнах към него, бях олицетворение на невинността. – Това не включва теб, Джоши.
В гърдите ми пропълзя очакване, когато от гърлото му се надигна тихо ръмжене.
– От теб не искам да те е грижа.
Той превзе устните ми в наказателна целувка. Кръвта ми закипя от атаката и когато езикът му опита да подчини моя, сграбчих косата му в юмрук и дръпнах,
докато не изръмжа от болка.

– Упс – подиграх се аз. – Забравих колко си мекушав. Ще бъда по-нежна.
Джош се изправи и облиза капчицата кръв на долната си устна. Докато се целувахме, го бях захапала така здраво, че му бях разкъсала кожата.
– Не се тревожи, Ред – отвърна той, а злобната му усмивка беше като рана, разсичаща лицето му. – Ще ти покажа точно колко мек мога да бъда.
Обхвана китката ми в железен захват и ме дръпна към една врата без табела в другия край на коридора.
Изненадващо, не беше заключена.
Джош ме бутна вътре.
Помещението беше нещо между склад и втора зала. По препълнените черни метални рафтове бяха наредени рола домакинска хартия и хартиени чинии, в ъгъла,
между един навит килим и счупен полилей, имаше машина за дим, а на стената срещу вратата над малка масичка висеше огледало.
Щракването на заключващата се зад мен врата отново насочи вниманието ми към Джош. Присъствието му изпълни всяко кътче на помещението, което вече ми се струваше дори по-малко, отколкото е в действителност,
а горещината, пулсираща от тялото му, обгърна всеки сантиметър от тялото ми.
Дали горещината не се дължеше на начина, по който ме гледаше, сякаш искаше да ме погълне цялата?
По тялото ми затанцува електричество.
Кръвта заблъска в ушите ми, ток потече по вените ми.
Мис лите за Макс вече отиваха в небитието, където и принадлежаха.
Точно от това имах нужда.
– Там ли ще стоиш, или ще направиш нещо? – попитах го с най-отегчения тон, който успях да докарам.
Очите на Джош проблеснаха на приглушената светлина.
Запристъпва към мен и при всяка бавна крачка по гръбнака ми пропълзяваха вълнение и страх.

Отне му едва няколко крачки да стигне до мен, но щом го направи, сърцето ми бе готово да изскочи от гърдите ми.
Не откъсваше очи от мен, дръпна роклята ми нагоре и разкъса бикините ми.
Изсъсках от недоволство, когато тънката коприна се скъса без капка съпротива.
– Това ми беше хубавото бельо, задник.
Джош приведе устни към моите.
– Питай ме дали ми пука. – Той погълна гневния ми отговор с още една груба целувка, докато пръстите му се впуснаха между краката ми, за да открие, че вече бях влажна и в болезнено очакване за него.
Какъв проклет гадняр. Въпреки това тялото ми жадуваше за неговото, но това не значеше, че щях да му се дам лесно.
Отблъснах го и го зашлевих. Не силно, но достатъчно, за да изпитам удоволствие от звука на срещата между дланта ми и кожата му, звук, който отекна из цялото помещение.
Кръвта ми пламна от притока на адреналин, когато моментният му шок се претопи в гняв.
Прободе ме страх, който още повече разпали възбудата ми до побеляване. Разгоря се по-мощно, когато ме принуди да падна на колене, разкопча колана и панталоните си.
Подът, покрит с тънък килим, се впи в кожата ми и когато дебелият му гневен пенис изскочи с капчица прекум отгоре му, дъхът ми започна да излиза на пресекулки.
– Отвори уста.
Желанието запулсира през мен като живо същество, но срещнах горящите му очи с предизвикателен поглед.
Устните ми бяха здраво стиснати.
Посланието беше ясно.
Накарай ме.

Очите на Джош пламнаха по-жарко. Дланта му се затвори около гърлото ми и стисна. Все по-силно и по- силно, докато пред погледа ми заиграха сенки и в един момент вече не издържах. Отворих уста да си поема дъх и едва успях, когато той тикна пениса си в нея.
О, господи.
Задавих се жестоко, гърлото ми се стегна около размера му, а от ъгълчетата на устата ми се застича слюнка надолу по брадичката ми.
– Тхврд мглм – Твърде голям. Възражението ми прозвуча неясно. Половинчато се опитвах да отблъсна бедрата му, докато соковете ми се стичаха по мен.
Твърдостта на пода, пробождащата болка, когато Джош сграбчи косата ми в двата си юмрука, усещането за изпълненото ми гърло... беше твърде много.
Зърната ми се втвърдиха и изостриха като диамантени връхчета, но устоях на импулса да погаля клитора си.
Вече бях на ръба да свърша, а той дори не ме беше докоснал.
Джош дръпна главата ми назад и ме погледна право в насълзените очи.
– Ще чукам всезнаещата ти уста, докато единственият звук, на който е способна, е давене от пениса ми – заяви спокойно той. Избърса една от сълзите ми с палец.
По гръбнака ми се спусна електрическа вълна при резкия контраст между смъртоносната заплаха и нежността на докосването му.
– Искам да си спомниш за това следващия път, когато ти се прииска да ме обидиш. – Той се отдръпна, докато в устата ми остана само главичката му, спря и се вряза обратно вътре с един светкавичен тласък. Отново се задавих, сълзите ми рукнаха, горещината в сърцевината ми пламна. – Спомни си се на колене, как се задавяш с всеки сантиметър от пениса ми, докато опустошавам малкото ти стегнато гърло.

Изскимтях. Зърната и сърцевината ми бяха станали така чувствителни, че дори едно леко движение на въздуха можеше да ме бутне от ръба.
– Мнт ти. – Майната ти.
Джош се усмихна и игличките на страха ме забодоха по- силно, докато накрая цялото ми тяло беше като жива чувствена верига.
– Ще бъде забавно.
Това бе последното му предупреждение, преди да започне безмилостно да чука устата ми и можех единствено да се боря за глътки въздух през носа си,
докато се отдръпваше.
Звуците на безпомощното ми давене се смесиха с грубото му пъшкане и мръснишкото пляскане на топките му в брадичката ми, докато изпълняваше заканата си да накаже гърлото ми.
Силно. Брутално. Безмилостно.
Извивах се и се опитвах да облекча напрежението в челюстта си, но той беше твърде голям и ме чукаше твърде бясно. Накрая обаче гърлото ми се отпусна,
разтвори се за него и той се плъзна навътре почти без съпротивление.
– Точно така – изпъшка Джош. – Всеки сантиметър,
точно така. Знаех си, че можеш да го поемеш.
Изстенах от похвалата му. Не виждах ясно от сълзите в очите ми, но вече не можех да пренебрегвам силната възбуда между краката си.
Протегнах ръка да погаля клитора си.
Преди да успея да го докосна, Джош се дръпна от устата ми, вдигна ме и ме наведе над масата, без да обръща внимание на възраженията ми.
– Наслаждаваше се на наказанието си твърде много,
Ред. Не мога да го позволя. – Разтвори краката ми с коляно, а гласът му бе станал дрезгав от възбуда. – Виж се само. Съвсем мок ра си за мен.

– Не е заради теб, задник. – Хапливият ми отговор прозвуча задъхано и неубедително дори на самата мен. – Мразя те.
Думата „те“ се извиси до писък, когато дланта му се стовари върху задника ми, последвана от пареща болка.
– Това е за шегичката ти за крехкото ми его. Това... –
Пляс. – ...е за коридора. А това... – Най-силният удар,
при който тялото ми се изви: – ...е защото ме подлудяваш.
От устата ми се откъсна умолително хлипане, когато
Джош дръпна главата ми назад, така че устните му да застанат до ухото ми.
– Кажи ми защо не мога да спра да мисля за теб. А?
Какво ми направи, мамка му?
Поклатих глава, неспособна да дам отговор, нито да осмисля смесицата от болка и удоволствие, препускащи в тялото ми.
Цялата горях. Кожата ми блестеше, на масата под мен се стичаха сълзи и слюнка, но всичко ме изгаряше така сладко, че исках да продължи завинаги.
Тихото ръмжене на Джош отекна надолу по гръбнака ми и краката ми се подкосиха.
– Дръж се за масата.
Долових глухия шум от късането на алуминиева опаковка. Едва успях да се хвана за хладното дърво,
когато той проникна в мен и с всеки тласък влизаше все по-дълбоко и по-силно в сърцевината ми.
Нададох вик, умът ми се изпразни от всички мисли и ме изпълни единствено усещането за тласкащата му се в мен ерекция и начинът, по който кожата му се плъзга по моята.
Никакъв Макс. Никакви тайни. Никакви лъжи.
Единствено екстаз в най-чистата му, неподправена форма.
– Още ли ме мразиш? – Пръстите на Джош се затвориха около гърлото ми и се стегнаха, колкото да дадат тласък

на пулсиращата ми сърцевина.
– Винаги – отвърнах задъхано. Главата ми се замайваше,
но когато сграбчих дланта му, не знаех дали искам да я махна... или да я задържа там.
Устните му се извиха в лека самодоволна усмивка,
докато ме гледаше в огледалото над масата – в очите му проблясваше сласт, а кожата по онези негови остри като бръснач скули бе изопната от гняв.
– Чудесно.
Масата се удряше в стената с всеки дивашки тласък.
Примигнах и затворих очи, преливаща от удоволствие,
но ги отворих, когато Джош отново рязко дръпна косата ми.
– Отвори очи, Ред. – Другата му ръка стисна по-силно гърлото ми и очите ми отново се замъглиха при новия прилив на възбуда. Натискът, лекотата, с която дланта му обхващаше шията ми, всичко това ми се струваше плашещо естествено, сякаш бях създадена да нося пръстите му около шията си. – Искам да видиш точно чий пенис поемаш.
Кожата ми пламна още по-силно. Загледах се в отражението ни, взрях се в стъклените си очи и подути устни. Ръце на масата, извит гръб, глава, отметната назад от силния захват на Джош. Изглеждах унизително развратна, сякаш са ме чукали почти до смърт, но исках още.
Зад мен желанието се бе врязало на дълбоки линии в чертите на Джош, а очите му горяха в моите, когато поднови тласъците си. Този път бавно плъзваше пениса си в мен сантиметър по сантиметър, докато не се зарови до основата си.
Наведе се към мен и лекичко дръпна със зъби меката част на ухото ми.
– Чий пенис, Ред?
– Твоя – изскимтях аз.

– Точно така. Сега ми кажи... – Отдръпна се от мен и нахлу с такава сила, че щях да се плъзна по масата, ако ръката му все още не държеше гърлото ми. – Това крехко ли ти се вижда?
– Ммн. – Успях да измънкам неясно, но отговорът ми се стопи във върволица от стонове, когато Джош забърза темпото и подхвана наказателен ритъм.
Първият оргазъм ме прониза като мълния, така внезапен и експлозивен, че още не го бях осмислила,
когато ме връхлетя вторият. Отначало бавно, после постепенно се засили и накрая ме блъсна и ме потопи в опияняващо удоволствие.
Когато Джош свърши с мен, вече бях свършвала здравата толкова пъти, че бях размекната развалина.
Сринах се на масата, тялото ми трепереше, докато той галеше задника ми, за да успокои пламтящата кожа от безпощадното му пляскане.
– Толкова си красива така. – Нежният му глас бе пълна противоположност на животинския начин, по който ме изчука, но покри кожата ми като топло одеяло.
Продължи да ме масажира с нежни движения, докато накрая паренето отшумя и отново започнах да дишам нормално.
Обърна ме, почисти ме с хартия от една домакинска ролка на рафтовете и смъкна роклята обратно на бедрата ми, преди да ме изправи в седнало положение на масата.
– По-добре ли се чувстваш? – попита небрежно той,
сякаш току-що не ме беше унищожил в склада на някакъв клуб.
– Аха. – Бях твърде замаяна, за да измисля по-смислен отговор, макар част от мен да осъзнаваше, че през цялото време Джош е знаел какво е това – отвличане на мислите – бях го примамила да ми го даде с всичката си сила.

Устните му потрепваха развеселено, но клепачите му още тегнеха от желание.
– Добре. Сега си вземи довиждане с приятелите, с които си дошла. Планирам втора сесия, но ще ми трябва повече място.
Втора сесия. Да.
Мозъкът ми все още не работеше нормално, но втора сесия ми звучеше добре.
Трябваше да прекарам първата си нощ в новия апартамент, но мисълта да лежа будна, обзета от паника какво да правя с Макс, ми се виждаше примамлива почти колкото да ям пръст.
Стомахът ми се изви, когато споменът за Макс и незнайната услуга пропълзяха обратно в съзнанието ми и изличиха частично удоволствието ми.
Не. Утре ще се занимая с него.
Изчаках няколко минути след тръгването на Джош и най-сетне събрах сили сама да се изправя. Пооправих грима и косата си колкото можах, но не бях магьосница.
Не можех да се върна в клуба в този вид.
Пратих на приятелите си съобщение, в което пишех, че съм се запознала с мъж и ще се чуем по-късно. Бяха свикнали да правя така от студентските ни години,
затова не ме разпитаха.
Измъкнах се от склада и се изнизах през задния изход.
Стомахът ми запърха, когато видях Джош да ме чака,
стройната му, мускулеста фигура се очертаваше на фона на лунната светлина.
Това беше лудост. Аз бях полудяла да се промъквам зад гърба на всички, за да се задявам с него. Та аз дори не го харесвах.
Но харесването и нуждата бяха съвсем различни неща,
а в момента имах нужда от нещо, което единствено той можеше да ми даде.
Само се надявах да не се пристрастя междувременно.
23

ДЖОШ
С Джулс едва се добрахме до къщата ми, когато отново бях в нея.
Вече бяхме правили секс веднъж тази вечер. Трябваше да съм задоволил нуждата си, но бях пристрастен към това. Към нея. Към вкуса ѝ, мириса ѝ, малките ѝ
задъхани стонове при всеки тласък в нея и начина, по който сърцевината ѝ се свиваше около пениса ми, сякаш бе създадена за мен. Исках го всичкото, постоянно.
Не си спомнях кога за последно не можех така да се наситя на някоя жена. Щеше да е притеснително, ако давах пет пари, но моята философия беше да се наслаждавам на хубавите неща, докато ги има. А и страшно се забавлявах... с един доста отявлен трън при ненадейната ни среща.
– Кой беше онзи тип, Ред? – Забавих тласъците си, за да се протегна към клитора ѝ и да го погаля. Устните ми се извиха в мрачна усмивка, когато тя отметна глава назад и разтвори уста при допира ми.
Бях се разсеял от очевидната провокация на Джулс в
„Хиацинт“. Сега, когато си бях у дома, нещо задращи в гърдите ми при спомена за начина, по който старият ѝ
приятел отмести косата от лицето ѝ. Жестът беше интимен, познаващ, какъвто бе възможен между хора,
които се бяха чукали.
Предвид реакцията на Джулс при тръгването му, явно не се радваше да го види, но това не спря неразумния звяр в мен да надигне грозната си глава.
– Кой тип? – изпъшка тя. На нищо не приличаше –
рошава коса, подути устни, лъщяща от пот кожа със следи от зъбите ми.
По-красива гледка не бях виждал.
Пренебрегнах странното бодване в гърдите ми и наведох глава, докато устните ми докоснаха нейните.
– Приятелят ти от клуба.

Джулс не беше споделила нищо повече за него от „стар приятел“ и смятах, че ще ми е достатъчно. Но вече беше минал час, а аз все още не можех да отърся раздразнението, което бях изпитал, като ги видях заедно.
Тя се вцепени. Беше ме обвила с крайниците си, а аз я придържах подпряна на стената на всекидневната и усетих напрежението във всяка част на тялото ѝ.
– Той е такъв, какъвто каза. Приятел. – Тя повдигна вежда. – Настина ли ми говориш за друг мъж, докато си още в мен?
– Ще правя каквото поискам, когато съм в теб. – За наказание силно щипнах зърното ѝ. – Колко близък ти е този приятел?
В очите ѝ проблесна почуда дори когато устните ѝ се разтвориха от грубия ми допир.
– Ревнуваш ли?
– Ни най-малко.
Подобно на разговора ни в „Хиацинт“, и сега се намръщих при предположението, че ревнувам. Не ревнувах, особено жени. Хората ревнуваха от мен.
– Първа седмица от договорката, а вече нарушаваш правилата – измърка Джулс. – Очаквах повече от теб.
– Не. Ревнувам – изръмжах аз и натъртих всяка дума с мощен тласък в нея.
Дъхът ѝ секна.
– Заблуди...
Джулс изскимтя в несъгласие, когато запуших устата ѝ
с ръка.
– Искам само да те слушам как ми се молиш и свършваш, Ред. – Усмихнах се на негодуванието в погледа ѝ, но миг по-късно усмивката ми се изпари,
когато ме прониза рязка болка в дланта.
Дръпнах ръката си и поех дъх със свистене. Ухапа ме,
мамка ѝ!

– Без да искам. – Възмущението ѝ бе изместено от ленив блясък на наслада. – Ръката ти ми пречеше.
От гърлото ми се надигна ръмжене. Отново ощипах зърното ѝ, докато не извика, а лицето ѝ се изкриви от болка и удоволствие.
– Ето това искам да чувам – казах.
Ускорих темпото, пенисът ми влизаше и излизаше от нея в наказателен ритъм, докато думите ѝ не се стопиха във върволица от стонове и свърши отново.
Джулс отметна глава назад, отвори уста и извика задъхано от силата на оргазма. Мамка му. Не устоях на пулсиращата ѝ около мен сърцевина и свърших веднага след нея с ярос тен стон.
Кръвта ми кипеше от страст и гняв и забих зъби в извивката на врата ѝ, докато оргазмът ми отшумя.
Пиперливият ѝ аромат на канела изпълни ноздрите ми и ме упои почти колкото звукът на великолепните ѝ
викове.
– Доста викаш за мен, докато твърдиш, че ме мразиш. –
Вдиг нах глава и с удоволствие потрих палец върху разцъфтяващата ѝ смучка.
Една първична, властническа част от мен се радваше,
че я бях маркирал. Исках да натикам смучката в лицето на стария ѝ приятел и да му кажа да не я доближава,
освен ако не търси неприятна близка среща с юмрука ми.
Не харесвах Джулс, но и не исках някой друг да я вижда така. С отпуснато тяло и с унесено, задоволено изражение, докато ме пускаше. Нямаше и следа от трънливата ѝ броня за пред хората.
Тази нейна страна беше за очите на отбрани хора и никой друг не беше поканен в шибания клуб.
– Това са писъци на отвращение, Чен – отвърна провлечено. – Сигурна съм, че си свикнал.
Отдръпнах се от нея и се изсмях, когато едва не се строполи на земята без моята опора.

Изгледа ме и в очите ѝ гореше огън.
– Е, явно имаш фетиш, защото не можеш да ми се наситиш. – Хвърлих презерватива в близкото кошче за боклук и си вдигнах панталоните. – Достатъчно за тази вечер, Ред, в противен случай ще започна да те таксувам на оргазъм. Но ако все пак искаш още от пениса ми, бих склонил, стига да ме помолиш любезно.
– Майната ти. – Тя грабна роклята си от пода.
– Хм, не е най-доброто ти представяне. Не е зле да отработиш любезността.
Кикотът ми прерасна в същински смях, когато мина с бойна крачка покрай мен и с вирната глава влезе в банята.
Толкова лесно се ядосваше.
Тъй като Джулс се къпеше цяла вечност, използвах възможността да оправя бъркотията, която бяхме сътворили във всекидневната – съборената закачалка,
бутнатите снимки в рамка.
Тъкмо приключвах с разтребването, когато мълния разсече тишината. Стрелнах глава нагоре, отидох до прозореца и дръпнах завесите.
– Мамка му.
Лекият дъждец отпреди малко някак бе избухнал в истинска буря. Прокънтя още една мълния, която разтресе дървените кости на къщата, а по прозорците зашиба такъв силен дъжд, че по стъклото се застичаха малки, но бързи рекички.
– Какво става?
Обърнах се да видя Джулс, която тъкмо беше излязла от душа, с мокра коса по раменете и увито в оскъдна кърпа тяло.
Пенисът ми се надигна, заинтригуван, но пренебрегнах похотливото копеле. Достатъчно за тази вечер. Време беше мозъкът ми да поеме управлението, а мозъкът ми казваше, че трябваше час по-скоро да накарам Джулс да се прибере.

За съжаление, не можех да я оставя да си тръгне в такава буря.
– Настанал е апокалипсис, докато се чукахме –
отвърнах.
Тя надникна над рамото ми и извъртя очи.
– Драматизираш. Просто вали. – Тя взе телефона си от масата, където го беше оставила.
– Какво правиш?
– Викам си такси. – Тя повдигна вежда. – Тарифите скачат до небето, когато вали... ей!
Пренебрегнах възражението ѝ и грабнах телефона от ръката ѝ.
– Няма да се качваш на кола в тези условия, освен ако не си търсиш смъртта.
– Само дъжд е, Джош. Вода. Нищо няма да ми се случи.
– Вода, по която колите могат да се хлъзнат и да стане инцидент – озъбих се аз. – Работя в спешно отделение.
Знаеш ли колко пострадали при пътни инциденти по време на буря виждам? Много.
– Ставаш параноичен. Не съм...
Телефоните и на двама ни изпискаха с предупреждение за опасност от наводнение.
– Край. – Пъхнах телефона ѝ в джоба си. – Оставаш тук,
докато спре дъждът.
Не бих оставил никого, дори най-големия си враг, да се прибере в такова време. Вероятността беше малка, но ако ѝ се случеше нещо...
Гърлото ми се стегна.
Нямаше да понеса още една смърт на съвестта ми.
Джулс явно беше видяла непоколебимия ми поглед,
защото въздъхна и се предаде.
– Може ли поне да ми услужиш с твоите дрехи, докато чакам? Нямам намерение да прекарам бог знае още колко часове в парти роклята ми.
След половин час вече се беше преоблякла в една стара моя тениска, бяхме на дивана и спорехме кой филм да

гледаме.
– Страшно е скучен.
– Този е прекалено блудкав.
– Без ужаси. Мразя ужаси.
– Това е детско филмче, Ред.
– Е, и? Има и хубави детски филмчета?
– Да. Ако си проклето дете.
Джулс отвърна с мила усмивка.
– Интересно, че точно ти го казваш, като се има предвид как здраво плака на „Цар Лъв“. Миналата година.
Намръщих се. Ейва. Колко пъти ѝ казвах да не споделя всяко проклето нещо за мен с приятелите си.
– Муфаса не заслужаваше да умре, ясно? – отсякох. –
Поне не съм шубе да закривам очи всеки път, когато се появи плакатът на някой филм на ужасите.
– Не съм шубе. Просто не харесвам грозотии, затова се опит вам да не гледам към теб... Да не си посмял да пуснеш „Предизвестена смърт“!
– Опитай се да ме спреш.
Прекарахме още известно време в безсмислени спорове и накрая се разбрахме да изберем по най-справедливия начин – като затворим очи, прехвърляме филмите и накрая изберем някой на случаен принцип.
Падна се... „Търсенето на Немо“.
А стига бе.
Постарах се да не показвам емоции, но мускулите ми се напрегнаха при първата сцена.
– Защо се умълча? – Джулс ме погледна косо. – Не ми казвай, че не харесваш и този филм. Класика е.
По езика ми минаха дузина оправдания, но истината мина покрай тях и излезе наяве, преди да я спра.
– Беше любимият ни филм с баща ми – отвърнах кратко. – Гледахме го всяка година на рождения ми ден.
Традиция.
За първи път тази вечер чертите на Джулс омекнаха.
– Може да гледаме нещо друго.

– Не, няма проблем. Само филм е.
В това време на екрана рибата клоун, Марлин, гонеше лодката, заловила сина му Немо, но без успех.
Каква ирония, че филм за баща за пример ми напомняше най-много на Майкъл, а той беше тъкмо обратното.
– „Търсенето на Немо“ е рибешка пропаганда – изтърси от нищото Джулс. – Знаеш ли, че рибите са ужасни родители? Повечето видове на драго сърце зарязват малките си да се оправят сами. За тях не си струва енергията и рискът да опитват да опазят потомството си.
Изсмях се удивен.
– Откъде знаеш?
– Писах доклад по темата в училище. Получих шестица –
добави гордо Джулс.
Потиснах още една усмивка.
– Естествено. – Размърдах се и кракът ми неволно докосна нейния, а от допира по бедрото ми премина ток и го дръпнах. – Какво работи баща ти? – попитах в опит да замаскирам цялата работа с крака ми.
Част от мен искрено се интересуваше. Джулс никога не говореше за семейството си.
Сви рамене.
– Нямам идея. Напуснал ни е, когато съм била бебе.
– Мамка му. Съжалявам. – Добра работа, Чен.
– Няма нищо. От това, което съм чувала, изглежда, е бил задник.
– Съберете се, деца на бащите задници – пошегувах се аз и си спечелих малко смях.
Отдадохме се на приятно мълчание, докато гледахме филма. Вниманието ми беше насочено към случващото се на екрана наполовина; другата половина следеше реакциите на Джулс на любимите ми сцени. Как се засмя, когато Марлин срещна Дори, как спря да диша,
когато акулата започна да ги преследва, как си

тананикаше известната мантра на Дори „Просто плувай“.
Без съмнение, вече беше гледала филма, но му реагираше, сякаш ѝ е за първи път. Беше странно очарователно.
Плъзнах поглед отново към екрана. Концентрирай се.
Едва към края на филма осъзнах, че дъждът беше спрял.
Погледнах към Джулс и я видях заспала, положила глава на декоративната възглавничка от другата ѝ
страна.
Едно от правилата беше да не пренощуваме при другия,
но изглеждаше толкова спокойна, че не можех да се реша да я събудя.
Беше само за нощ, пък и времето я беше принудило да остане. Нямаше да ни става навик да спим заедно.
Само една нощ. Това е.
24
ДЖУЛС
Събудих се от аромата на бекон и кафе, най-любимата ми миризма на света. Поотделно ухаеха невероятно, но заедно? Чисто съвършенство.
Изненадах се обаче, че Стела готви бекон. Ядеше месо от дъжд на вятър. Като се замислих, и кафе не пиеше,
само чай и онези нейни престъпно тревисти зелени смутита.
Странна работа. Може би влизаше в нова фаза с кафе и месо.
Отворих очи и се протегнах, готова да се окъпя във величието на новата ми прекрасна стая в „Мираж“.
Вместо това ме поздрави най-противната картина на света. Зелено-кафявото мазало изглеждаше като повърнато от глутница котки.
Какво, по дяволите?
Скочих от леглото, сърцето ми блъскаше панически,
докато спомените от предишната вечер не започнаха да

се връщат.
„Хиацинт“. Макс. Джош. Буря.
Сигурно бях заспала по време на филма и по някое време Джош ме беше пренесъл в спалнята си.
Пулсът ми се поуспокои. Слава богу, не бях попаднала в секс тъмницата на някой психар убиец, макар че не бях сигурна дали беше по-добре, че бях пренощувала у
Джош.
Огледах спалнята му със семплите дървени мебели,
морскосинята завивка и светлосивите стени. Като оставим настрана противната картина, спалнята му изглеждаше съвсем нормална, макар че лекият аромат на цитруси и сапун бе така апетитен, че ми се искаше да го затворя в бутилка и да му се наслаждавам.
Погледът ми попадна върху дигиталния часовник на нощното му шкафче. Девет и тридесет и две. Мамка му.
отдавна трябваше да съм си тръгнала.
Станах от леглото, бързо измих устата и лицето си в банята в другия край на коридора, преди да ида в кухнята. Отворих уста набързо да се сбогувам с Джош,
но думите замряха при гледката пред мен.
Джош готвеше. Полугол.
Майчице мила.
Май току-що развих нов афинитет, защото изведнъж вече не можех да си представя нещо по-секси от мъж,
който готви гол до кръста.
Изваяните мускули на гърба му се стегнаха, когато се пресегна да вземе солта до печката. Косата му бе по- рошава от обикновено, а златните лъчи на слънцето от прозорците придаваха на кожата му наситен бронзов блясък. Над кухненския плот, закриващ долната част на тялото му, се подаваше черен анцуг. Панталоните му бяха достатъчно ниско, за да политне въображението ми във всякакви нецензурни посоки.
Наблюдавах го мълчаливо, удивена от лекотата, с която се движеше. Представях си, че живее на пица и бира,

като в гимназията, но съдейки по лъснатите до блясък тенджери и тигани, провесени на куки над кухненския плот, и прилежно надписаните подправки, подредени в редичка на плота, той явно се справяше добре в кухнята.
Стори ми се странно привлекателно.
Изпаднала в транс, се блъснах в единия бар стол и
Джош се извърна при рязкото изстъргване на дърво в плочка. Огледа ме набързо и отново се обърна.
– Будна си.
– Никога не съм спала до толкова късно. – Плъзнах се на стола и се постарах да държа погледа си в зоната над кръста му. Не мисли за секс. Не мисли за секс. –
Благодаря, че ми позволи да остана – добавих сконфузено.
Според договорката ни, не беше позволено да преспиваме при другия и не бях сигурна как да подходя,
предвид колко, хм, интензивни бяха нощните ни занимания.
Не беше като да се бяхме отдали на дълго, страстно любене и да съм го заварила да ми прави закуска на сутринта. По-скоро... ме чука до припадък и после бурята не ми позволи да си тръгна от дома му.
– Нямаше да те изхвърля посред бурята, Ред. – Джош плъзна по плота чиния, отрупана с яйца, бекон, тост и пържени картофки.
Стомахът ми изкъркори и хвърлих поглед през рамото му към печката.
– Случайно да ти се намира още една порция? – попитах с надежда. – Умирам от глад.
– Не. – Той мушна парче бекон в устата си. – Само една е. – Ако ти бях направил закуска, щеше да е същото като да излизаме, пък и вече наруши едно правило, като прекара нощта тук. Заради теб снощи ми се наложи да спя на дивана. Но можеш да я доядеш.
Ченето ми увисна.

– Сериозно ли?
Съвсем се разсъних от възмущение. Очевидно нямах право на закуска, но беше доста невъзпитано да яде пред мен, без да ми предложи.
– Изглежда ли ти да се шегувам?
– Изглежда ми като да си на две секунди от бавна и болезнена смърт – изръмжах аз. – Тук е пълно с ножове,
а аз зная как да ги използвам.
– Тогава ги използвай и си сготви нещо. – Джош продължи да се храни, сякаш си нямаше никакви грижи на този свят.
Окото ми трепна. Ах, беше толкова... толкова... уф!
– Страшен задник си.
– Помня, че и снощи ме нарече така. – Той сръбна от кафето си. – Точно преди да те изчукам до припадък.
Май си падаш по задници, Ред.
По шията и лицето ми плъзна червенина.
– Това беше снощи. Сега си е сега. Освен това не останах да спя тук нарочно – отвърнах гневно и се ядосах, защото имаше право. – Просто заспах.
– Да, това означава да останеш да пренощуваш у някого – отвърна бавно Джош. – С тези умения за аргументация бързо ще започнеш да печелиш дела. –
Той стана и избърса устата си със салфетка, която хвърли в коша за боклук. – Отивам да си взема душ.
След един час ми започва дежурството. – Той кимна към чинията си. – Дояж я, ако искаш.
Изгледах лошо отдалечаващия му се гръб.
Гордостта ми настояваше да си тръгна, но както винаги гладът надделя.
Придърпах чинията към мен и забелязах, че е почти пълна. Беше изял едва няколко парченца бекон.
Странно. Джош обикновено ядеше като прасе. Веднъж го видях да омита двоен бургер, големи картофки, два хотдога и шоколадов шейк в рамките на няма двайсет минути.

За лекар се хранеше страшно нездравословно.
Изядох половината закуска и се върнах в стаята на
Джош да се преоблека с дрехите ми от предишната вечер. Роклята беше ужасно неудобна в сравнение с меката риза на Джош, но устоях на желанието да открадна дрехите му. Така се държаха гаджетата, а
Господ ми беше свидетел, че не му бях гадже.
Бях готова да си тръгвам, а Джош още беше под душа.
Колебаех се дали да не го изчакам, за да му кажа
„довиждане“, но ми се стори неловко, затова му пратих кратко съобщение и се измъкнах.
Качих се в „Юбер“-а ми, когато на екрана на телефона ми се появи известие за ново съобщение.
Нямаше текст, само изображение. По-точно снимка от записа. Бях на колене и...
Бързо я изтрих, но яйцата и беконът, които бях изяла, се бяха надигнали в гърлото ми.
Макс.
Докато бях с Джош, бях изтикала мислите за него, но сега тревогата ми от предишната вечер се върна с пълна сила в пристъп на гадене.
Отлично знаех защо ми бе пратил тази снимка. Играеше си с мен и ми припомняше мрачното си, застрашително присъствие в живота ми. Такъв беше прийомът му.
Обичаше да си играе с хората, докато не се побъркат и не му свършат мръсната работа.
Затворих очи в опит да се отпусна, но колата миришеше на твърде сладникав ароматизатор, от който ми призля още повече.
Искаше ми да се можех да върна времето назад и да остана завинаги в спокойната забрава в къщата на
Джош, но нямаше къде да се скрия в безмилостната светлина на деня.
Можех единствено да се надявам, че каквато и „услуга“
да искаше Макс, щях да мога да я изпълня... в противен случай досегашният ми живот щеше да приключи.

25
ДЖОШ
Изчаках ли Джулс да си тръгне, за да изляза от душа като някакъв страхливец? Вероятно.
Предпочитах обаче да съм страхливец, отколкото да ми се наложи да преживея неловкото сутрешно сбогуване.
Целта на уговорката ни беше да елиминира тези ситуации чрез ясните граници, които си поставихме, но разбира се, времето трябваше да съсипе всичко още на първата ни вечер.
Ако някога стигна до рая, ще си поговоря надълго и нашироко с Господ за подбирането на подходящия момент.
Когато пристигнах в болницата, още бях издразнен на себе си, че бях оставил Джулс да пренощува у дома, но хаосът в Спешното отделение бързо изличи мислите за личния ми живот.
Сърдечни удари. Прободни рани. Счупени ръце, крака,
носове и всичко между тях. Прииждаха на безкрайни вълни и работната седмица след „Хиацинт“ се оказа така натоварена, че нямах никакво време да агонизирам за секс уговорката ми с най-добрата приятелка на малката ми сестра.
С Джулс успяхме да се видим няколко пъти за бърз секс и, слава богу, нито един не завърши с пренощуване или гушкане. Но времето ми беше погълнато предимно от работа.
На повечето хора не биха допаднали толкова дълги смени, но аз копнеех за тръпката – докато не ми се случеше някой от Онези Дни.
В Спешното имах хубави дни, лоши дни, а имаше и от
Онези Дни – с главно „о“ и главно „д“ . В хубавите дни си тръгвах, знаейки, че съм направил точните интервенции в точното време, за да спася нечий живот.
В лошите дни ситуациите варираха от това, някой

пациент да се опита да ме нападне, до масова катастрофа, когато съм сам на смяна с лекуващия лекар и няколко медицински сестри.
А имаше и от Онези Дни. Бяха рядкост и през доста време един от друг, но случеха ли се?
Съсипваха ме.
Безконечният сигнал на равната линия пробиваше черепа ми и се сливаше с тътена в ушите ми, докато се взирах надолу в затворените очи и бледата кожа на пациента ми.
Таня, на седемнадесет години. Карала е към къщи,
когато пиян шофьор я блъска странично.
Направих всичко по силите си, но не беше достатъчно.
Беше мъртва.
В един момент беше жива, в следващия я нямаше.
Просто така.
Дъхът ми излизаше на пресекулки. Вдигнах глава, стори ми се, че е минала цяла вечност, а в действителност беше най-много минута; видях Клара и спешните медици да се взират в мен с печални лица. Очите на
Клара проблеснаха едва забележимо, а единият медик преглътна шумно.
Всички мълчахме.
– Час на смъртта: 15 часа и 16 минути. – Гласът беше моят, но прозвуча особено, сякаш принадлежеше на друг човек.
След миг мълчание излязох. Тръгнах надолу по коридора, свих зад ъгъла и се насочих към помещението за роднини, където чакаха родителите на Таня.
Туп. Туп. Туп.
Всички звуци се чуваха приглушено освен ехото от стъпките ми по линолеума.
Туп. Туп. Туп.
И преди бях губил пациент. В първата година на специализацията ми дойде един, прострелян в гърдите

от случайно минаваща кола. Загина от раните си минути, след като го докараха в болницата.
Нищо не можех да направя; беше късно. Въпреки това излязох от Травматологията, отидох в тоалетната и повърнах.
На всеки лекар се случва да изгуби пациент и всяка смърт те афектира силно, но смъртта на Таня ме разтърси из основи.
Може би защото бях убеден, че ще се пребори. Или може би защото едва бе започнала живота си, когато смъртта ѝ го отне така жестоко.
Каквато и да беше причината, не можех да спра унищожителният рояк въпроси да нахлуе в ума ми.
Ако, ако, ако.
Туп. Туп. Туп.
Спрях се пред стаята за роднини, след това дланта ми се затвори около дръжката на вратата и я завъртях.
Сякаш се гледах отстрани – бях тук, но не в действителност.
Родителите на Таня скочиха на крака, щом ме видяха,
лицата им бяха изопнати от тревога. Миг по-късно тревогата избухна в същински ужас.
– Съжалявам... направих всичко по силите си...
Говорех, опитвах се да звуча състрадателно и професионално, да не си личи, че бях изтръпнал, но едва чувах собствените си думи. Чувах единствено жалните ридания на майката и гневните, невярващи викове на бащата, които преминаха в неистов плач,
когато придърпа съпругата си в обятията си.
Всеки звук ме пронизваше с невидимо копие в гърдите,
докато не станаха толкова много, че не можех да дишам.
– Момичето ми. Не и момичето ми – проплака майката на Таня. – Тя е тук. Още е тук. Знам го.
– Много съжалявам – повторих.
Туп. Туп. Туп.

Не бяха стъпките ми, а туптенето на разбито сърце.
Прикрих чувствата си зад маска, докато не ми свършиха безполезните думи и оставих семейството да скърби.
Чакаха ме още дузина пациенти, но имах нужда от минутка, само минутка да остана сам.
Забързах крачка, докато не стигнах до най-близката тоалетна. Изтръпвах от гърдите към крайниците, но щом затворих вратата след себе си и ключалката щракна глухо, а палчето влезе на мястото си, рев раздра въздуха.
Отне ми няколко секунди да осъзная, че беше дошъл от мен.
Напрежението, набъбващо под гръдния ми кош, най- пос ле бе избухнало, наведох се над мивката, повдигаше ми се, ушите ми запищяха, гърлото ми се раздра от позивите за повръщане.
Безжизненото тяло на Таня върху носилката. Ейва в
Спешното отделение, след като едва не се беше удавила. Отворените, невиждащи очи на мама, след като беше предозирала с хапчета.
Спомените се вливаха в мрачен поток на мисълта.
Отново получих позив за повръщане, но не бях хапнал залък от началото на смяната ми преди осем часа и нищо не излезе.
Когато спазмите отшумяха, кожата ми лепнеше от пот и главата ми пулсираше от напрежение.
Завъртях кранчето на смесителя, наплисках си лицето със студена вода и го подсуших с хартиена салфетка.
Грубата кафява материя издра кожата ми и когато се погледнах в огледалото, забелязах бледа червенина на мястото, където бях потъркал скулата си.
Бледи лилави кръгове под очите ми, жълтеникав тен,
бели линии от напрежение от двете страни на устата ми. Изглеждах ужасно.
Господи, имах нужда от силно питие. Или най-добре –
почивка с няколко силни питиета.

Стегнах се и хвърлих смачканата хартия в коша. Когато се върнах на приземния етаж, отново бях надянал маската на професионалист.
Не разполагах с лукса да се отдам на скръб или самосъжаление. Чакаше ме работа.
– Здравейте. – Усмихнах се на следващия си пациент и му протегнах ръка. – Името ми е доктор Чен...
До края на смяната нямаше повече тежки случаи, но не можех да се спася от лепкавата ми кожа, нито от ускорения ми пулс.
– Добре ли си? – попита Клара, когато смяната ми приключи.
– Да. – Избегнах съчувствения ѝ поглед. – Ще се видим утре.
Отправих се към съблекалнята, за да не ѝ дам възможност да ми отговори. Обикновено си взимах душ у дома, но сега отчаяно исках да измия кръвта от себе си. Беше полепнала по кожата ми, гъста и сладникава,
невидима за чужди очи.
Стиснах очи и останах под струята, докато водата изстина и студът проникна до мозъка на костите ми.
Обикновено чаках с нетърпение да си тръгна от дежурство, но сега нищо не ми се струваше по-ужасно от това да остана сам.
Всичките ми приятели бяха на работа, а беше твърде рано да ида на бар, което ми оставяше само една възможност.
Избърсах се с кърпата, облякох се и извадих телефона си от джоба на дънките, за да пиша на Джулс, но открих, че ме чака съобщение от нея, получено преди двадесет минути.
Джулс: Свърши ли работа вече?
Аз: Тъкмо тръгвам.
Аз: Къде си?
Беше вторник, значи не беше на работа в клиниката.
Джулс: Научната библиотека, в дъното.

Дробовете ми се изпълниха с облекчение. Мястото беше наблизо.
Аз: Идвам след петнадесет минути.
26
ДЖОШ
Болницата се намираше до кампуса на „Тайер“, ето защо не ми отне много време да стигна до Научната библиотека, официално именувана Библиотека
„Джордж Ханок“ в чест на отдавна починал дарител, но известна като Научната библиотека. Тя беше истинско съкровище, скрито на третия етаж в сградата на
Биологическия факултет. „Фултън“, основната библиотека на Университета, винаги беше претъпкана по време на сесия, но в Научната библиотека беше спокойно целогодишно.
Разходката ми даде време да изтласкам мислите за смърт та на Таня от ума си. Не беше трудно, когато излязох извън болницата и около мен беше пълно с усмихнати, разговарящи помежду си студенти. Сякаш бях влязъл на снимачната площадка на филм и можех да се престоря на човека, когото исках да бъда, вместо този, който бях в действителност.
Когато пристигнах в библиотеката, там имаше едва неколцина студенти, пръснати из помещението. Стени от книги се издигаха два етажа нагоре, чак до тавана,
на две нива, прекъснати единствено от стъклени мозайки през равно разстояние. Меката светлина на зелените настолни лампи се смесваше със слънчевите лъчи и хвърляше лека, топла светлина върху притихналото помещение
Дебелият яркозелен килим заглушаваше стъпките ми,
докато вървях към дъното на библиотеката, където
Джулс седеше сама.
– Много работиш, като гледам – казах ѝ, когато стигнах до нея. До постоянно присъстващата мока с вкус на

карамел се издигаше висока купчина учебници, а всеки сантиметър от дъбовата повърхност бе покрит с листове записки и карти за подсещане.
– Някой трябва да работи. – Тя вдигна глава и тревога прободе гърдите ми при вида на подпухналите ѝ,
зачервени очи.
– Плакала ли си?
Какво, по дяволите, правеха в Юридическия факултет?
Сигурен бях, че учебните материали не бива да разплакват никого, освен ако сълзите не са от безсилие,
а Джулс не беше човек, който се огъва под стреса от ученето.
– Не. – Тя чукна учебника с маркера си. – Имам алергии.
– Глупости.
Говорехме тихо, тъй като бяхме в библиотеката, но мястото беше уединено и най-близкият човек се намираше доста далеч от нас, така че нямаше голямо значение.
Джулс започна да почуква учебника по-отривисто.
– Защо ти пука? Обадих ти се за секс, не за прочувствен разговор.
– Не ми пука. – Седнах на стола до нея и заговорих по- тихо. – Но не бих искал да чукам плачеща жена, освен ако не плаче от удоволствие. Всякакви други сълзи са отблъскващи.
– Очарователно.
– Да не предпочиташ да се възбуждам от чуждото нещастие? – Превключих на закачливия ни маниер с изненадваща лекота, като се има предвид деня ми в
Спешното, но когато бях в компанията на Джулс, всичко останало преставаше да съществува.
За добро или за лошо.
– Днес нямам сили да споря с теб, ясно? – тросна се тя,
а в гласа ѝ го нямаше обичайния плам. – Чукай ме или се махай.

Всяка следа от веселие се изпари. Обикновено не бих се поколебал да приема предложението за секс, но днес не бе обикновен ден.
– Имам новина за теб, Ред, не само ти си имала скапани седмици, така че не се мисли за толкова специална,
мамка му – отвърнах студено. – Уговорката е с взаимна изгода. Това не означава, че можеш да ми се обадиш и да очакваш да хукна да задоволявам нуждите ти като проклето жиголо.
– Не правя така.
– Заблуди ме.
Гледахме се втренчено, въздухът помежду ни припукваше от едва прикрито напрежение, преди
Джулс да отпусне рамене и да остави маркера си, за да потрие лице.
Раздразнението ми се разсея от това простичко действие. Издишах дълго, неспособен да се справя с лудешкото темпо, с което ме заливаха емоциите днес.
– Кофти ден в работата? – попита тя.
Засмях се, но без да ми е весело.
– Може да се каже.
Не обсъждах неприятните случки в работата си освен с колеги. Нищо не съсипваше настроението по-бързо от думите: „Здрасти, днес изгубих пациент“.
Напрежението в гърдите ми обаче отново започваше да набъбва и имах нужда да го изпусна, преди да откача.
– Изгубих някого. – Облегнах се назад в стола и забих поглед в тавана, неспособен да погледна Джулс, след като бях признал провала си. – Беше седемнадесетгодишна. Блъснал я е пиян шофьор.
Беше ми странно да изрека на глас думите. „Изгубих някого“. Звучеше толкова общо. Хората губеха играчки и ключовете си от къщи; не губеха животи. Животите им биваха изтръгнати, открадвани от жестоките ръце на безмилостен бог.
Но предполагах, че това не звучи толкова добре.

Една нежна длан покри моята. Вцепених се и продължих да се взирам в тавана, но възелът в гърдите ми се поразхлаби.
– Много съжалявам – каза нежно Джулс. – Не... Не мога да си представя...
– Всичко е наред. Лекар съм. Случва се.
– Джош...
– А ти? – Извърнах глава да я погледна. – Какво се е случило? И не ми пробутвай пак тия глупости с алергиите.
– Наистина имам алергии. – След няколко секунди си приз на. – Има вероятност да ми се наложи да... направя нещо, от което няма да се гордея. Обещах си никога повече да не го правя, но може да нямам избор.
Просто... – Преглътна мъчно и деликатните линии на шията ѝ се раздвижиха. – Не искам да бъда онзи човек.
Отговорът ѝ беше адски неясен, но тревогата ѝ бе съвсем осезаема, проникна през кожата ми и докосна места, до които нямаше работа да се докосва.
– Сигурен съм, че не е чак толкова лошо – отвърнах аз. –
Стига да не си убила някого или да не си подпалила нещо.
– Еха. Летвата действително е паднала чак до ада.
За пръв път този ден на устните ми кацна лека усмивка.
– Поне там е топло.
Джулс изсумтя и се засмя.
– Де да имах твоя оптимизъм.
– Можеш само да си мечтаеш. – Кимнах към малката секция със справочна литература, която се намираше встрани от основната библиотека. – Е, още ли искаш да се чукаме?
Нищо не оправяше един скапан ден по-успешно от едно доб ро чукане.
Освен това с онова нейно ненадейно прекарване на нощта при мен и временното сваляне на гардовете ни сега се отдалечавахме твърде много от правилата на

договорката ни. Време беше да се върнем на първоначалното ѝ предназначение: секс. Бърз, делови и взаимно удовлетворяващ.
Съдейки по изопнатите линии на шията и раменете на
Джулс, и тя имаше нужда да изпусне напрежението,
колкото и аз.
Вместо отговор тя събра бележките си и ги натика в раницата си. Оставихме учебниците ѝ на бюрото – много ме съмняваше на някого да му се прииска да открадне учебник по корпоративно право – и небрежно се отправихме към секцията със справочна литература.
Поведох я към коридор извън обхвата на охранителните камери, приковах я към едната полица и впих устни в нейните. Всичко започна направо, почти механично –
като начин да забравим тревогите си и нищо повече.
Но не можех да спра да мисля колко изтощена изглежда или колко успокояващо ми подейства дланта ѝ
върху моята и, преди да се усетя, целувката се бе смекчила в по-... не точно нежна. Но разбираща.
За първи път не се целувахме гневно и ми беше по- приятно, отколкото предполагах.
Хванах лицето ѝ в шепи и проследих очертанията на устните ѝ с език, докато не ги разтвори за мен. Господи,
имаше страхотен вкус на горещина, подправки и захар,
събрани в едно.
Винаги съм си падал по шоколада, но канелата бързо се превръщаше в новия ми любим вкус.
Ръцете ѝ се увиваха около врата ми, а нежните ѝ вопли се спускаха надолу по гръбнака ми и се настаняваха някъде под стомаха ми.
– Мислиш ли, че ще успеем да забравим скапаната седмица поне за малко? – прошепна тя.
От ранимостта в гласа ѝ гърдите ми се изпълниха с яростно желание да я защитя, но прогоних чувството.
Бяхме заедно за секса. Нямаше друго на масата.

– Миличка, след малко ще забравиш собственото си име.
Паднах на колене и устните ми се извиха при изненадата в очите ѝ. Последните ни няколко пъти бяха груби и апетитно мръснишки, но днес бях в настроение за различно угощение.
Закачих пръсти на ластика на бикините ѝ и ги дръпнах под полата ѝ.
– Не е зле да си покриеш устата, Ред.
Това беше единственото ми предупреждение, преди да разтворя бедрата ѝ и да се гмурна между тях, редувах нежно лизане с продължително, силно засмукване на малкия ѝ сладък клитор.
Изръмжах. Тук, долу, беше още по-вкусна. Повечето жени смятаха, че мъжете искат те да имат вкус на горски плодове, лавандула или каквото и да е, но ако ще ядем котенца, искаме да имат вкус на котенца. Това беше проклетата цел.
Джулс сграбчи косата ми с една ръка, когато пъхнах два пръста в нея. Плъзвах ги бавно вътре и вън, докато дразнех клитора ѝ. Беше набъбнал и чувствителен и щом прокарах леко зъби по него, приглушеният ѝ вик се стрелна право в пениса ми.
Принудих се да поддържам плавен ритъм още малко,
после ускорих темпото и интензитета, засмуквах я и я чуках с пръс ти, докато възбудата ѝ не покапа по ръката ми и бедрата ѝ. Погълнах всичко, опиянен от вкуса ѝ.
Забрави храната и водата. Можех да живея от Джулс завинаги.
Извадих пръстите си и ги замених с езика си, гладен за още.
Джулс се тресеше около мен. Сграбчи по-здраво косата ми с приглушен вик и секунда по-късно соковете ѝ се изляха по езика ми.
Мамка му.

Сетивата ми бяха окъпани с аромата ѝ, когато се изви и се опита да ми се изплъзне, сграбчих бедрата ѝ и я приковах на място.
– Джош... – Тя изскимтя името ми, също приглушено.
Кръвта ми забушува, когато вдигнах глава и видях, че беше покрила уста със свободната си ръка, за да приглуши стоновете си. Най-красивият нюанс на розовото красеше страните ѝ, а в очите ѝ проблясваха сълзи от потиснатата сила на оргазма ѝ.
Ерекцията ми заплашваше да пробие дупка в дънките ми. Обожавах да слушам сладките ѝ викове, но имаше нещо страшно секси да гледам как някой се сдържа,
когато иска единствено да избухне.
– Не съм приключил, Ред. – Облизах отново замечтано клитора ѝ. – Нали не искаш да прекъснеш човека,
когато не е приключил с храненето?
Джулс отвърна с още един стон.
Върнах се към ястието си, лижех я, всмуквах я и я чуках с език до забрава. Когато приключих, трябваше да я придържам с една ръка, докато се изправях.
Избърсах уста с опакото на ръката си и се насладих на остатъците от вкуса ѝ. Кръвта ми бушуваше от възбуда.
Щеше ми се да разполагахме с време за още една сесия,
но и бездруго си насилвахме късмета. Никой не ни беше открил, но миризмата на секс се носеше във въздуха и всеки случаен минувач би могъл да събере две и две.
– Винаги съм искала да оскверня библиотеката –
промърмори Джулс, вкопчена в мен по начин, по който никога не би го направила, ако не правехме секс.
В гърлото ми забълбука смях.
– „Оскверня“ може би е малко силна дума, макар че ще ми прекратят членството, ако някой научи какво се случи.
Ерекцията ми пулсираше в очакване на своя ред, но когато тя протегна ръка към колана ми, хванах ръката ѝ
и я върнах обратно до тялото ѝ.

Веждите ѝ се накъдриха от объркване.
– Но...
– По-късно ще се погрижа. Не се тревожи.
– Джош, изглежда болезнено.
Беше болезнено. Твърдостта ми ме смазваше. Но някаква извратена част от мен изпитваше удоволствие.
Болката ми напомняше, че все още бях жив.
– И ти имаш нужда да се освободиш – посочи Джулс и знаех, че няма предвид само оргазма.
– Ще се погрижа – повторих. Щеше да е адски странно да изляза с ерекция с размерите на Вашингтонския монумент, но останалите хора в библиотеката се бяха вглъбили и надали щяха да забележат. – Не искам да си насилваме късмета.
– Да. – Тя затвори очи, дишането ѝ се успокои.
Във въздуха се спусна лениво мълчание.
Днешният секс беше пълна противоположност на обичайния, но понякога човек се нуждае от бързо и здраво чукане, а друг път от бавно и продължително.
Освен това можех да поглъщам Джулс в продължение на дни и нямаше да ми омръзне.
Погледът ми се задържа миг по-дълго, отколкото трябва, върху деликатните ѝ черти и руменината ѝ.
Импулсивно ѝ казах:
– Искаш ли да дойдеш с мен на едно място другата събота? Не е среща – поясних, когато облещи очи. –
Тогава ще се проведе ежегодният пикник, организиран от болницата, и знам, че сестрите ще се опитат да ме сватосат, както правят всяка година. Реших да ги парирам, като си доведа фалшива среща. – Натъртих на думата „фалшива“.
Джулс повдигна вежди.
– Това е в разрез с правилата на уговорката ни.
Да, знаех, по дяволите. Не знаех какво ме беше прихванало да я поканя, при положение че можех да поканя всяка произволна позната, но разумът ми

изхвърчаше през прозореца, щом беше замесена Джулс
Амброуз.
Беше дяволски объркващо, но щом не можех да направя нищо по въпроса, щях да се предам.
– Правилата са създадени, за да се нарушават – свих рамене аз. – Виж, ако някога имаш нужда от фалшива среща, аз съм на линия. По-лесно е, отколкото да помолиш някой случаен.
Джулс продължаваше да се колебае и добавих:
– Ще има безплатна храна.
Мина секунда, преди да отвърне:
– Може и да успея.
– Добре. По-късно ще ти изпратя съобщение с подробностите. – Обърнах се да си ходя, но нежният ѝ,
плах глас ме спря.
– Джош. Ще се оправиш ли?
Застинах. В гърлото ми се заформи странна буца при не ‐
очакваната проява на загриженост, но бързо я преглътнах.
– Да. Ще се оправя. – Хвърлих ѝ бърза усмивка през рамо. – До събота, Ред.
След като си тръгнах от библиотеката – слава богу,
никой не забеляза ерекцията ми – се прибрах право вкъщи и си сипах един „Макалън“. Уискито беше скъпо,
беше подарък от Алекс за рождения ми ден. Бях си го разделил на дажби за най-големите ми поводи за празненство и най-скапаните ми дни през годините.
Пресуших първата чаша и си налях втора. Не докоснах ерекцията си. Вместо това седнах на дивана във всекидневната и облегнах глава назад, заслушан в тишината. Срещата с Джулс ми беше донесла изненадващо много утеха, но лекотата, която бях изпитал в библиотеката, вече се беше изчерпала.
Обърнах остатъка от питието и се насладих на огнената следа, която уискито оставяше надолу по гърлото ми.
В този миг само то ме топлеше.

27
ДЖУЛС
Не можех да спра да мисля за Джош и случилото се в библиотеката. Не само за частта, когато се потопи там,
долу – толкова пъти бях превъртала в ума си тази част,
че им бях загубила бройката – а за изражението на лицето му, когато ми сподели за починалия пациент. За целувките му, нежни и отчаяни, сякаш копнееше за утеха, но не можеше да се реши да я поиска. И начина,
по който изглеждаше, когато си тръгна – сякаш носеше на раменете си цялото тегло на света.
Не биваше да ми минават подобни мисли. Нямаше място за тях в уговорката ни, но това не им попречи да се загнездят в ума ми.
– Престани, Джулс – заповядах си, докато вървях към парка, където се провеждаше пикникът за персонала на болницата. – Стегни се.
Едно семейство наблизо ме изгледа озадачено и ускориха крачка, докато не ме задминаха.
Чудно. Вече си говорех сама и плашех родители и децата им.
Наближих входа на парка, въздъхнах дълбоко и се опитах да озаптя нервното пърхане в стомаха си.
Беше просто пикник, за бога. Бях се съгласила да дойда заради безплатната храна, никога не отказвах безплатна храна. Пък и не беше истинска среща.
Духна бриз, който вдигна роклята ми около кръста.
– Мамка му! – Чевръсто изпънах надолу набрания памук и съжалих за избора си на облекло. Най-сетне беше станало достатъчно топло за рокли, но приложението ми за прогнозите за времето отново ме беше прецакало,
защото не упоменаваше колко ветровито беше навън.
Цял ден трябваше да придържам роклята си, освен ако не исках всички от болница „Тайер“ да разберат цвета на бельото ми.

– Вече си вдигаме фустата, а? Още дори не сме се напили. – Провлечените думи на Джош долетяха до ушите ми.
Вдигнах поглед и го видях подпрян на входа на парка със скръстени пред гърдите си ръце. Нямаше и следа от напрежението и мъката, белязали лицето му в библиотеката. На тяхно място устните му се бяха разтеглили в лукава усмивка, която беше извадила на показ трапчинките му, а в очите му проблясваше интерес, докато ме оглеждаха от глава до пети.
В гърдите ми пламна облекчение. Нахаканият Джош беше трън в задника ми, но по причини, които предпочитах да не изследвам, предпочитах болката от тръна пред това него да го боли.
– Семеен пикник е, Чен – отвърнах, когато се приближих към него. – Алкохолът е забранен.
– Откога стана толкова благопристойна? – Подръпна леко плитката ми и се засмя, когато плеснах ръката му. – Плитка, равни обувки, бяла рокля. – Огледа ме отново, този път по-бавно, от което нещо запърха в гърдите ми и погъделичка основата на шията ми. Може би някой от лекарите на пикника можеше да ми направи полеви преглед, защото органите ми очевидно не функционираха нормално. – Коя си ти и какво си направила с Ред?
– Нарича се разнообразен гардероб. Щеше да знаеш,
ако имаше вкус. – На свой ред го огледах строго, но идеята се оказа лоша.
Зелена риза с къс ръкав се опъваше по ивицата между мускулестите рамене на Джош, а цветът подчертаваше тена му. Дънките му не бяха тесни, но бяха достатъчно прибрани, за да се виждат дългите, силни линии на краката му, а обикновено рошавата му коса беше опитомена в подредена прическа. В комбинация с авиаторските му очила имаше излъчването на „стара

холивудска звезда по време на небрежна разходка из града“, нямаше право да е толкова привлекателен.
– Разнообразието не е еквивалент на вкуса. – Джош постави ръка на кръста ми и ме насочи към парка. От основата на гръбнака ми по цялото ми тяло плъзнаха тръпки, докато не покриха всеки милиметър от кожата ми. – Дори аз го знам.
– Все едно. – Бях твърде разсеяна да измисля по-добър отговор. – Точно ти да говориш за вкус. С тази картина в спалнята ти.
– Какво ѝ е на картината?
– Противна е.
– Не е противна. Необичайна е. Човекът, от когото я купих, каза, че е принадлежала на известен колекционер.
Извъртях очи.
– Принадлежала е на известен колекционер и някак се е озовала в твоите ръце? Да, добре. В този ред на мисли, и аз имам нещо да ти продам. Нарича се Бруклинския мост.
– Не бъди такъв хейтър. Не всеки има око за изключителното изкуство.
– Някой да се обади на съставителите на Синонимния речник. Очевидно „изключително“ вече е синоним на
„противно“.
Джош се засмя, невъзмутим от обидите ми.
– Радвам се, че се чувстваш по-добре, Ред. Липсваше ми отровният ти език.
Усмивката ми повехна при спомена за причината,
поради която бях в такова ужасно настроение в библиотеката. Онази сутрин бях получила поредното
„напомнящо“ съобщение от Макс. Можех да отговоря на блъфа му, но не мислех, че блъфира. Макс обичаше да си играе с хората, но опреше ли ножът до кокала, не се поколебаваше да жертва всеки, за да се спаси.

Като добавим стреса от Университета, подготовката за изпита ми и наближаващата сватба на Бриджит, всичко ми идваше в повече. Бях се разплакала над учебниците си в библиотеката като някаква глупачка и, без да му мисля, бях написала съобщение на Джош, за да се разсея.
Когато пристигна, вече се бях взела в ръце, но не съжалявах за съобщението. Присъствието му ми действаше странно успокояващо, а и онова, което направи между лавиците...
Пламнах от срам.
– А ти? – попитах. Не бях единствената в лошо настроение. – Как си?
По лицето му премина сянка, преди да се стопи в нова безгрижна усмивка.
– Супер съм. Защо?
– Нормално е да скърбиш – отвърнах му, не бях заблудена от привидната небрежност. Не исках да забивам пръст в раните, но знаех колко унищожителни можеха да са потиснатите емоции. – Дори да е във връзка с работата ти.
Усмивката на Джош помръкна, гърлото му се стегна и преглътна мъчно, преди да извърне поглед.
– Да си вземем нещо за ядене – предложи той. – Умирам от глад.
Схванах намека и приключих темата. Всеки се справяше със скръбта по различен начин. Нямаше да го принуждавам да говори за нещо, за което не беше готов или нямаше желание.
– Кой е на работа в болницата, щом всички са тук? –
превключих на по-ведра тема аз.
Джош отпусна напрегнатите си рамене.
– Основните служители са там, но се въртят на смени,
за да може всеки да дойде на пикника – отговори той. –
Това е единственото събитие за целия персонал освен
Коледното ни тържество, така че е доста важно.

– Джулс! – Красива брюнетка, която ми изглеждаше позната, грейна, щом отидохме при масата с храната. –
Така се радвам да те видя. Не знаех, че Джош ще си прави среща.
– Не е среща – отвърнахме с Джош в един глас.
Последва кратка пауза, в която и бездруго широката усмивка на брюнетката стана още по-широка.
– Разбира се. Моя грешка. – Подаде ми ръка, а очите ѝ
проблясваха весело. – Аз съм Клара. Видяхме се в
„Бронзовото колело“.
Светна ми.
– Ти беше на среща с Джош.
Работеха заедно? И очевидно бяха в добри отношения,
съдейки по непринудения начин, по който се поздравиха.
Ужасяващото пипало на ревността се омота около червата ми и стисна.
О, не. О, не, не, не. Не можех да ревнувам Джош.
Задраскай. Не ревнувах Джош. Сигурно бях яла развалено кисело мляко на закуска или нещо подобно.
Това им беше лошото на храните с вкус на лимон – бяха кисели, независимо дали трябва, или не.
Клара избухна в смях.
– А, не, не бяхме на среща. Само колеги сме.
Медицинска сес тра съм в Спешното отделение.
– Има си приятелка. – Джош си сглоби един хотдог в чинията. – Барманката от „Бронзовото колело“. Като стана въпрос за нея, къде е Тинсли?
– Не ми е приятелка. Само излизаме, на работа е и не успя да дойде. – Клара ме изгледа изпитателно. – Щом не сте на среща...
– На фалшива среща сме – каза Джош, преди да успея да отговоря. – Помниш ли пикника миналата година? Не можех да си поема въздух от дъщерите, които тикаха към мен. Исках да избегна повтарянето на ситуацията.
– Травмиращо преживяване – отвърна Клара.

Ухилих се на сухия ѝ сарказъм. Отсега я харесвах. Всяка жена, която не се даваше на Джош, получаваше отличен в моя бележник.
– Така беше. Ето. – Джош сглоби порцията и ми я подаде, след това се захвана с втората чиния.
Хотдог с кетчуп, горчица и накълцани кисели краставички. Гарнитура от салата. Шепа чипс и десет курабийки с парченца шоколад.
– Наистина ли ще изядеш две? – посочих чинията в ръката си. – Малко е прекалено, дори за теб.
Зяпна ме, сякаш бях пълен идиот.
– Тази е за теб – отговори. – Тази е за мен. – Добави един хамбургер и салата колсо към плячката си.
Слава на бога, че не сложи същото и в моята чиния.
Мразех салата колсо. Текстурата ѝ ми беше страшно гнусна.
– О. – Пристъпих от крак на крак и се опитах да не забележа жуженето на топлината под кожата ми. –
Благодаря.
Вместо да отговори, Джош ми обърна гръб и поздрави друг колега.
Нямаше начин да не направи нещо що-годе мило и веднага след това да не се държи като тъпак.
Отхапах ядно от хотдога и забелязах Клара да ни наблюдава. Обърна се на другата страна, щом забеляза,
че я зяпам, но раменете ѝ се тресяха от нещо, което подозрително много напомняше на смях.
Тъй като КПМЦ официално не беше част от болница
„Тайер“, не присъстваха хора от клиниката, което ни спести обясненията пред Барбс и останалите за фалшивата ни среща. Освен това не се притеснявах, че приятелите ми щяха да научат. Никой не познаваше хора от болницата, с изключение на Джош.
В следващите няколко часа придружавах Джош из парка и прилежно си играех ролята, когато някой се опиташе да го представи на сестра си, дъщеря си или

внучка си. Не беше излъгал, когато каза, че всички се опитваха да го сватосат – преброих дузина опита дори когато бях до него, докато накрая се отказах.
– Не разбирам с какво ги привличаш – измърморих,
когато една медицинска сестра и дъщеря ѝ се отдалечиха с разочарование. – Не си чак толкова добър улов. Пъстърва си, в най-доб рия случай. Или може би големоуст костур, с ударение на „големоуст“.
– Устата ми доста ти харесваше в библиотеката. – От копринения глас на Джош по кожата ми плъзнаха огнени езици.
– Ставаше.
Ахнах, когато ме дръпна до себе си, а шепотът му бе мрачно предупреждение.
– Не ме предизвиквай, Ред, или ще разтворя краката ти на масата за пикник и ще те чукам с език, докато така не ти омекнат краката, че да се прибереш, пълзейки.
Пусна ме и се усмихна на мъжа, който се приближаваше към нас.
– Здрасти, Мика – поздрави го той, сякаш само преди миг не ме беше заплашил, че ще ме накара да свърша до обезумяване пред очите на хиляди хора. – Как я караш?
Поздравиха се и Джош ме представи на Мика, който ми се усмихна механично.
– Е, Джулс, с какво се занимаваш? Студентка ли си? –
Другият специализант беше приблизително на годините на Джош, но от него струеше претенциозност, която беше в пълен противовес с непринудения чар на Джош.
Може и да беше арогантен, но Джош поне не си придаваше толкова важност. Мика ми изглеждаше като човек, който се взема твърде на сериозно.
– Да, в Юридическия факултет на „Тайер“. Завършвам след няколко седмици.
Веждите на Мика се стрелнаха нагоре.
– Право? Наистина?

Вцепених се от очевидния му скептицизъм.
– Да, наистина. – Разкарах любезностите и подех с леден тон, от който се надявах да му замръзнат топките.
Някои хора не биха бързали да съдят Мика, но аз познавах кога някой си прави изводи за мен и не се чувствах никак длъжна да се държа мило с човек, който не си правеше труда да прикрие високомерието си. –
Изненадан ли си?
– Малко. Не приличаш на студентка по право. –
Погледът на Мика се спусна към гърдите ми и ме прободоха игличките на унижението.
До мен Джош застина, безгрижието му отстъпи на мрачно, опасно напрежение, което размъти въздуха около нас.
– Не знаех, че студентите по право трябва да изглеждат по определен начин. – Удържах на желанието да скръстя ръце пред гърдите си. Нямах намерение да доставя това удоволствие на Мика. – Как се очаква да изглеждаме?
Засмя се, нямаше дори благоприличието да си придаде засрамен вид, когато го предизвиках.
– Знаеш какво имам предвид.
– Аз не знам. – Джош проговори преди мен, а тонът му бе измамно небрежен. – Какво имаш предвид, Мика?
По лицето на колегата му се изписа неудобство, щом осъзна, че разговорът не отива в посоката, в която иска.
– Знаеш. – Махна с ръка във въздуха в опит да замаже нещата. – Беше шега.
Усмивката на Джош не докосна очите му.
– Шегите би трябвало да са смешни.
– Успокой се, човече. – Неудобството в изражението на
Мика се стопи в раздразнение. – Виж, казвам само, че бях изненадан, ясно?
– Не казваш това. Казваш, че си си направил изводи за интелекта ѝ въз основа на външния ѝ вид, а това е доста несправедливо, не мислиш ли? – Под приятния глас на

Джош прозираше смъртоносно острие. – Например, ако аз трябваше да си направя изводи за теб, щях да те взема за помпозен задник, съдейки по дрехите с емблема на „Харвард“, които обличаш при всяка възможност, въпреки че са те приели единствено поради факта, че фамилията ти е гравирана на новата им сграда по науки. Сигурен съм, че не е вярно. Все пак си завършил Медицинския факултет на „Харвард“ – сред последните по успех във випуска, но си завършил. Това значи нещо.
Долната устна на Мика увисна, а в моето гърло се заформи топка от емоции, която отказваше да помръдне.
Не помнех кога за последно някой се беше застъпвал за мен. Усещането беше особено – топло и гъсто, като мед,
който се стича бавно по вените ми.
– При всички положения, не ми е приятно грубото ти отношение към приятелката ми – Гласът на Джош стана по-твърд. – Това е служебно събиране, така че се извини, оттегли се и ще приключим въпроса. Но ако още веднъж се отнесеш неуважително към Джулс, аз лично ще те вкарам в Спешното.
Ноздрите на Мика се разшириха, но не беше толкова глупав, та да спори. Не и при вида на Джош, който изглеждаше, сякаш се надява другият мъж да го предизвика с нещо, за да му скочи.
– Извинявай. – Неохотното извинение на Мика беше искрено, колкото сълзите на алигатор. Врътна се на пети и си тръгна, а източеното му тяло се тресеше от гняв.
След него се спусна тежко мълчание.
Част от напрежението напусна тялото на Джош, но челюстта му остана стегната.
Опитах да преглътна упоритата буца в гърлото ми, но не успях.
– Нямаше нужда да го правиш.

– Кое? – Той развъртя капачката на бутилката с вода и отпи.
– Да ме защитаваш.
– Не те защитавах. Изрепчих се на един задник, защото беше задник. – Джош ме погледна косо. – Освен това само аз имам право да се държа като тъпак с теб.
Засмях се глуповато, чак се засрамих. Бях свикнала да водя сама битките си и не бях сигурна как да реагирам,
когато имаше някой на моя страна.
Джош трябваше да е най-страшният ми враг, а се оказа мой съюзник. Поне в този случай.
– Е, ако има нещо, в което изпъкваш, то е да си тъпак. –
Потрих тъканта на полата ми между пръстите си.
Гладкият памук успокои разклатените ми нерви.
– Изпъквам във всичко, Ред. – Провлеченият отговор на
Джош ме обгърна като топло одеяло.
Сключихме погледи. Във въздуха помежду ни запращя електричество, което плъзна надолу по гръбнака ми.
Познавах Джош от години, но за първи път го виждах толкова ясно, болезнено детайлно.
Острата линия на скулите, която се спуска към силната му челюст. Дълбоките, тъмни очи като разтопен шоколад, опасани от такива дълги мигли, че трябва да е забранено със закон на мъжете да ги имат. Чупката на веждите му и острата, чувствена извивка на устните му.
Как така не бях забелязала колко невероятно, колко унищожително красив е Джош Чен?
Знаех го на когнитивно ниво, разбира се, както знаех, че
Земята е кръгла и океаните са дълбоки. Невъзможно беше човек да притежава неговите черти, подредени по този начин, и да не е красив.
Но за първи път го виждах. Сякаш бях дръпнала черното полупрозрачно покривало от известно произведение на изкуството и най-сетне го виждах в цялата му прелест.

Ръцете на Джош се свиха в хлабави юмруци от двете му страни, след това ги отпусна.
– Скоро приключва. – Думите прозвучаха недодялано и остро, сякаш го болеше да говори. – Ако искаш още храна, трябва да я вземем, преди да е свършил пикникът.
– Да. Още храна. – Прочистих гърлото си. – Винаги съм готова за още храна.
Напълнихме си чиниите в мълчание и се настанихме под един от големите дъбове в края на парка. По- голямата част от храната беше свършила, но успяхме да измъкнем последните бургери и един шоколадов мъфин,
който да си поделим.
– Колегите ти, изглежда, много те харесват, с изключение на Мика Тъпака. – Разрязах мъфина точно по средата с пластмасов нож и подадох на Джош неговия дял.
Взе го и устните му се извиха.
– Не се изненадвай толкова. Хората ме харесват, Ред.
Хм. Погледнах го тайно, докато се хранехме. Бяхме се карали, бяхме се чукали, а все още не знаех толкова много неща за него.
Как беше възможно да познаваш някого толкова малко след седем години?
– Винаги ли си искал да станеш лекар? Не си прави труда да се шегуваш, че си си играл на доктор като дете – добавих, когато видях как му светнаха очите. –
Ако го кажа преди теб, шегата става смотана.
От гърдите на Джош прокънтя дълбок смях.
– Имаш право. – Облегна се на ствола на дървото и изпъна крака. За миг придоби замислен вид. – Не съм съвсем сигурен кога реших, че искам да стана лекар.
Донякъде се очакваше от мен. Лекар, адвокат, инженер.
Стереотипните очаквания за кариерно развитие на хлапе с китайски корени. Но друга част... – Поколеба се. – Ще прозвучи блудкаво, но искам да помагам на

хората, сещаш ли се? Спомням си как чаках в болницата, когато Ейва почти се удави. Тогава осъзнах,
че хората около мен няма да живеят вечно. Бях ужасен.
И си мислех... ако бях с нея на езерото в онзи ден? Щях ли да успея да я спася? Щеше ли изобщо да тръгне да се дави? И майка ми. Ако бях забелязал по-рано, че нещо не е наред, и бях повикал помощ...
В тялото ми се разля дълбока болка, когато гласът му трепна.
Сложих внимателно ръка на коляното му и ми се прииска да ме бива повече да успокоявам хората.
– Бил си само хлапе – казах нежно. – Нямаш вина за случилото се.
– Зная. – Джош се загледа в ръката ми върху сините му дънки. Адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна с усилие. – Но въпреки това го чувствам, сякаш имам.
Болката се засили.
Колко време беше живял с тази вина и я беше таял в себе си? Съмнявах се да беше споделил с Ейва, не и когато беше вина, свързана с нея. Може би беше казал на Алекс, когато още бяха приятели, но не си представях резервирания, студен Алекс като особено окуражаващ човек.
– Добър брат си и си добър лекар. Ако не беше така, щях да съм чула. Повярвай ми. – Придадох на усмивката си пакостлив вид. – Знам всички клюки.
Спечелих си лек смях.
– О, знам. Като се заговорите с Ейва, не млъквате.
Сърцето ми подскочи, когато покри ръката ми с неговата и вплете пръсти в моите. Стисна ги и това действие говореше повече от всички думи.
Преди три месеца никога нямаше да го докосна доброволно, а той никога нямаше доброволно да потърси утеха в мен.
Но ето ни сега, съществувахме в най-странното положение на отношенията ни. Не бяхме точно

приятели, не бяхме точно врагове. Бяхме ние.
– А ти? Защо стана адвокат? – попита Джош.
– Още не съм станала адвокат. – Стоях неподвижно,
страхувах се, че и най-малкото движение ще разбие на парчета крехкото, успокояващо спокойствие помежду ни. – Но, ъ, „Професия блондинка“ е един от любимите ми филми.
Засмях се, когато веждите му се стрелнаха нагоре.
– Просто ме изслушай, става ли? Започна се от филма.
От любопитство започнах да преглеждам юридическите факултети на различни университети и попаднах в заешка дупка. Колкото повече научавах за професията,
толкова по-привлекателна ми се струваше мисълта за... – Търсех точната дума. – … смисъл, предполагам. Да помагам на хората да решават проблемите си. Пък и в някои сфери на правото се плаща добре. – По страните ми изби горещина. – Звучи повърхностно, но финансовата сигурност е важна за мен.
– Не е повърхностно. Парите не са всичко, но са ни нужни, за да оцеляваме. Който твърди, че не го е грижа за тях, лъже.
– Предполагам.
Отново настана приятно мълчание. Лъчите на златния пролетен следобед спускаха лека мараня върху пейзажа и имах усещането, че живея в някакъв сън, в който останалата част от света не съществува. Нямаше минало, нямаше бъдеще, нямаше го Макс, изпитите или притесненията за пари.
Де да беше истина.
– Та, относно онова, което каза преди малко. – Джош обърна глава към мен. – Значи съм добър брат и лекар,
а? – Махна ръката си от моята. За миг ми домъчня за допира му, когато той отново подръпна плитката ми и на устните му се заформи крива усмивка. – Това комплимент ли беше, Ред?

– Първият и последният, така че му се наслаждавай,
докато можеш.
– О, ще го направя. На всяка капка. – Намекът в кадифения му глас подмина мозъка ми и се спусна право към сърцевината ми.
– Чудесно – успях да отговоря.
Какво ми ставаше? Някой да не беше сложил някакъв афродизиак в храната, защото не биваше да се вълнувам толкова от Джош?
Онова, което започна като фалшива среща, прерасна в екзис тенциална криза. Омразата ми към Джош беше един от основните стълбове в живота ми, заедно с любовта ми към моката с вкус на карамел,
отвращението към кардио тренировките, хобито ми при дъждовно време да се ровя в закътани книжарнички.
Отнемеше ли ми се омразата ми към него, какво ми оставаше?
Сърцето ми затуптя по-бързо. Не отивай в тази посока.
Усмивката на Джош се изпари, а след нея остана напрежение, от което ме побиха тръпки от глава до пети.
Помежду ни се проточи безкрайна секунда, прекратена от същото онова електричество отпреди малко, когато изведнъж долетя писклив смях и отново ни раздели.
С Джош отскочихме назад едновременно.
– Трябва да тръгваме...
– Трябва да тръгвам...
Езиците ни се преплетоха в бързината да изстреляме някакво оправдание.
– Трябва да си събера багажа за Елдора – казах, макар полетът да беше чак след пет дни.
Като шаферки на Бриджит, Ейва, Стела и аз заминавахме по-рано за предсватбената подготовка с частния самолет на Алекс. Джош не беше сред действащите лица на сватбата, но все пак щеше да дойде с нас, защото нямаше причина да пътува в

пътническия самолет, когато можеше да бъде в частния.
– Да. Аз ще остана да помогна с почистването. – Джош прокара ръка през косата си. – Благодаря, че дойде.
Успешно отблъснахме всички опити за сватосване.
– Благодаря, че ме покани. Радвам се, че помогнах.
Минаха няколко неловки секунди.
Според уговорката ни трябваше да тръгваме към дома му да правим секс, защото това бе в основата на отношенията ни, но след този разговор ми се струваше... нередно.
Навярно Джош го усещаше по същия начин, защото каза само:
– До скоро, Ред.
– До скоро.
Забързах крачка, докато не стигнах изхода на парка,
твърде много се страхувах да погледна назад, за да не види Джош объркването, изписано на лицето ми.
Цяла седмица щеше да е на работа, така че щях да го видя едва когато заминавахме за Елдора. В това време щях да се върна отново към предишния баланс, тоест да ме привлича, но едва да го търпя.
Опасявах се обаче, че светът ни беше разклатен из основи и последствията бяха непоправими. Не се случи за един следобед, поредица от малки моменти ни доведе дотук – примирието в клиниката, уроците по ски, нощта във Вермонт, секс уговорката. „Хиацинт“ и библиотеката, и стотиците мимолетни мигове, в които мислех за Джош, без да изпитвам предишното първично раздразнение.
Ако още веднъж се отнесеш неуважително към Джулс,
аз лично ще те вкарам в Спешното.
Не е повърхностно.
Това комплимент ли беше, Ред?
Не знаех какво да мисля за странните си нови чувства към Джош, но знаех едно: нямаше връщане назад.

28
ДЖОШ
Не ми беше хрумвала по-лоша идея от тази да заведа
Джулс на пикника. Краткосрочната полза да надхитря сватовниците в болницата не си струваше дългосрочната агония да превъртам отново и отново този следобед в ума си, като някаква развалена плоча,
която не можех да се реша да изхвърля.
Бил си хлапе. Нямаш вина за случилото се.
Добър брат си и си добър лекар.
Всеки път, когато се замислех за разговора ни под дървото, ми се искаше да се върна назад и да спра времето, за да остана в онзи миг завинаги.
Слънцето, храната в скутовете ни, празнотата в гърдите ми, която не бе така голяма, защото присъствието на
Джулс я запълваше.
Неприемливо.
Да искам да я чукам беше приемливо. Да искам да ѝ се обадя, когато имах скапан ден, не.
Можех да говоря единствено с нея, без да се страхувам,
че ще ме съди, но това не беше от значение. От сега нататък нямаше да има повече псевдосрещи, били те и фалшиви. И определено без повече пренощуваници и взимане на ризите ми.
Още не бях изпрал онази, която ѝ бях дал след
„Хиацинт“. Все някога щях да го направя, но не миришеше лошо. Миришеше бегло на нея – на топлина и канела с щипка кехлибар.
Същият аромат обгръщаше сетивата ми и сега, когато бях заровил лице в шията ѝ и се потапях все по-навътре в нея в опит да задоволя онази непрестанна, неутолима нужда в стомаха си. Но всеки следващ тласък и целувка я засилваха и канализирах объркването си в скоростта и силата на чукането.

Таблата на леглото се блъскаше в стената под ритъма на тласъците в Джулс, а мускулите ми се бяха стегнали и лепнеха от пот от последния половин час.
Този следобед бяхме кацнали в Атенбърг и с Джулс явно бях ме на една вълна, защото тя се появи пред вратата на апартамента ми двадесет минути след настаняването ни с думите:
– Да се чукаме?
Не спомена нищо за пикника, библиотеката или някое от другите правила, които бяхме нарушили, и слава богу. И двамата искахме да се върнем към предишното статукво и на драго сърце се подчиних.
Ако можех и да избия глада си за Джулс с чукане, щях да съм щастлив човек.
– Джош. – Силният ѝ вик рикошира в стените на хотелската стая, докато забиваше нокти в гърба ми и избухваше около мен.
Джулс се чукаше, както се биеше – пламенно и ожесточено, без задръжки. Беше пристрастяващо.
Изтънчената огнена болка от ноктите ѝ съответстваше на огъня във вените ми. Покрих устата ѝ с ръка, за да заглуша виковете ѝ.
– Шшт. Ще събудиш всички. – Челюстта ми се стегна от усилието да потисна собствения си оргазъм, докато сърцевината ѝ пулсираше около мен. Господи. Трябва да е незаконно човек да се чувства толкова добре. – Нали не искаш приятелите ни да ни чуят?
Апартаментът ми се намираше в единия край на коридора, а в другия беше този на Джулс и Стела. Ейва и Алекс бяха едва през две врати от мен. Алекс имаше видео разговор в конферентната зала на долния етаж, а
Ейва и Стела бяха легнали да дремнат преди моминското парти на Бриджит тази вечер, но все пак не исках да рискувам.
И бездруго рискувахме, като се промъквахме точно под носа на Ейва.

Лесно можех да кажа, че звуците от блъскането на таблата в стената са идвали от друга стая.
Джулс скимтеше, но махнах дланта си от устата ѝ и тя успя да потисне виковете си дори когато свърши за втори път.
Притисна лице в рамото ми, а тялото ѝ се тресеше от тихото освобождение.
– Добро момиче – прошепнах. – Не викай, Ред. Само на мен е позволено да чуя колко ти харесва пенисът ми да е в тази твоя тясна, малка сливка.
Още едно, по-звучно изскимтяване.
Сърцевината ѝ се стегна около мен по-силно и от първия път и тялото ми се разкъса от заслепяващ оргазъм, който ме връхлетя така неочаквано и с такава сила, че за миг останах без думи.
Когато остатъчните конвулсии отшумяха, потънах в нея,
наслаждавах се на усещането на меките ѝ извивки,
които се разтапяха в тялото ми. Чувствах я толкова съвършена, че се изкушавах да остана в нея завинаги и да се изгубя в топлината ѝ.
Позволих си да се насладя на момента още миг, преди неохотно да се отдръпна. Подадох на Джулс бутилка вода от минибара и устните ми се извиха при доволното
ѝ, леко унесено изражение.
– Благодаря. – Тя отпи от водата, а гласът ѝ звучеше сънено от настъпилото блаженство след секса. – След малко си тръгвам. Само... – Устните ѝ се разтвориха в голяма прозявка. – Дай ми минутка.
Разочарование прободе гърдите ми при мисълта, че ще си тръгне, но потиснах чувството. Само секс е,
напомних си.
– Стига да е само минута. Не искам неволно да заспиш. – Излегнах се на леглото до нея. Горях от желание да я дръпна към себе си, но вместо това сложих ръце зад тила си.

Тя ме зяпна, а доволството ѝ отстъпи на раздразнението.
– Виждам, че задникът се е завърнал.
– Никога не си е тръгвал.
– Очевидно. – Джулс седна в леглото и нахлузи ризата си.
– Шегувам се, Ред. – Протегнах се към нея и хванах китката ѝ, преди да успее да се закопчае догоре. –
Остани още, ако искаш. И бездруго Стела и Ейва спят.
Дръпнах я обратно в леглото. За момент се възпротиви,
но след това се отпусна до мен. Знаеше, че бях прав.
Ако си тръгнеше сега, нямаше да има какво да прави,
освен да се скита из хотела.
– Какво ще правите довечера с момичетата? – попитах.
– Ще вечеряме и после отиваме на клуб. – Джулс сбърчи нос. – Искаше ми се да можехме да организираме на
Бриджит истинско моминско парти, но единствено тази вечер има малко свободно време и ще бъде по- простичко.
Веждите ми се качиха почти до косата.
– Ще водите кралицата на Елдора на клуб? В Елдора?
– Ще сме дегизирани.
Зяпнах Джулс и се питах дали се шегува. Тя ме зяпна на свой ред с цялата си сериозност.
– Дегизирани – повторих. – Съжалявам, че ти го казвам,
Ред, но една перука и очила няма да скрият най- известната жена в страната.
– Няма да носим очила – изсмя се тя. – Само кретените носят очила през нощта. Не, наехме един гримьор,
който ще преобрази лицата ни.
– Занасяш ли ме? Как, по дяволите, някакъв гримьор ще ти преобрази лицето?
– Един талантлив гримьор може да постигне много –
отвърна превзето Джулс. – Очевидно не си гледал клипове преди и след грим трансформация в Ютюб.

Потрих лице. С всяка следваща минута разговорът ставаше все по-сюрреалистичен.
– Не, не съм, защото не нося грим.
– Е, и? И астронавт не си, но това не ти пречи да гледаш клипове на изстрелване на ракети.
– Да, защото ракетите са готини.
– Гримът също.
– Не и за мен.
Тя повдигна рамене.
– Винаги ти е липсвал вкус.
– Обаче чукам теб, нали? Това какво говори за теб?
Джулс протегна ръце над главата си и се прозя.
– Че съм прекрасен, щедър човек, който ще ти пусне от жал, когато никой друг не би го направил...
Думите ѝ секнаха от писъка ѝ, когато я вдигнах и я плеснах здраво по задника, преди да я сложа в скута ми.
Гърбът ѝ се притисна в торса ми и се пресегнах, за да разтворя бедрата ѝ.
– Не ме карай да напляскам и сливката ти, Ред. –
Прокарах палец по още набъбналия ѝ клитор. – Няма да съм толкова внимателен.
По тялото на Джулс премина тръпка, но се отпусна върху мен и замлъкна, докато я галех.
Да, трябваше да е само секс, но щях да съм пълен задник, ако я изгоня веднага след секса, нали така?
Прокарах ръка нагоре по бедрата ѝ, по стомаха и гърдите ѝ. Беше по-скоро успокояващо, отколкото сексуално действие, освен това обожавах колко е мека .
Мека и топла, и създадена като по поръчка за мен,
извивките ѝ пасваха идеално на ръцете ми, като парченцата на пъзел, който никога не исках да наредя докрай.
– Какво ще правите довечера, докато сме навън? –
Издаде лек звук на доволство, когато нежно стиснах и размачках гърдите ѝ.

– Ще изляза да пийна някое питие. Ще разгледам града. – Нямах представа. – Ще измисля нещо.
– И Алекс ще остане.
Ръката ми застина и я отпуснах до себе си.
– Не виждам това какво общо има с мен. – Небрежният ми тон беше в противовес с внезапно изопнатите ми рамене.
До ушите ми долетя въздишката на Джулс.
– Казвам само, че човек го боли да ви гледа как се отбягвате. Предполагам, че и на теб не ти е приятно да не пускаш гнева си. Изтощително е да си гневен на някого, а минаха почти две години. Може би... – Гласът
ѝ стана по-нежен, някак далечен и се запитах дали не говори по-скоро за себе си. – Може би е време да простиш, дори да не забравиш.
Отпуснах глава на таблата и затворих очи.
– Може би.
Не че не исках. Просто не знаех как. При всеки опит миналото надигаше грозната си глава и ме повличаше отново назад.
Как можех да пусна нещо, което не искаше да пусне мен?
– Би било...
Прекъсна я почукване на вратата.
– Джош? – Гласът на Ейва се понесе из стаята ми.
Джулс се стрелна нагоре и обърна глава да ме погледне.
Спогледахме се с ококорени очи.
– Може ли да вляза? Мисля, че раницата ми е при теб –
каза Ейва. – Лаптопът ми е вътре.
Мамка му. Погледнах черната раница. Преди няколко години си бяхме купили еднакви по време на разпродажба покрай празниците.
Нежно се отдръпнах от Джулс, станах от леглото и разкопчах ципа. Да, лаптопът на Ейва се беше сгушил между бележника ѝ и една синя папка. Мамка му,
мамка му.

Явно по погрешка бях грабнал нейната на летището.
Посочих на Джулс да се скрие в банята, но тя беше замръзнала на място в леглото и приличаше на восъчна фигура на самата себе си.
– Може ли да я вземеш по-късно? – провикнах се аз.
Сърцето ми блъскаше в гърдите. – Аз, ъ, зает съм.
Бих отворил вратата да ѝ подам раницата, но нямаше шанс да го направя, без тя да види леглото.
– Лаптопът ми трябва. Имам да свърша малко работа преди моминското парти довечера.
Мамка му, мамка му.
Пристъпих към леглото, но Джулс най-после помръдна.
Уви се в чаршафа и така бързо се стрелна към банята,
че очертанията ѝ почти се размиха. Изчаках да затвори вратата след себе си, преди да вдигна раницата и да открехна вратата.
– Здрасти. – Тикнах раницата в ръцете на сестра ми. –
Заповядай. До после. – Опитах да затворя вратата, но
Ейва я бутна с присвити очи.
– Защо си толкова припрян?
– Не съм припрян. – По челото ми изби пот. – Изнервен съм, защото ме прекъсна.
– Какво правеше?
– Ъ, упражнения. – На практика си беше така. Няма по- доб ро кардио от секса. – Мислех, че си дремваш.
Изгледа ме странно.
– Събудих се. – Погледът ѝ се плъзна от разрошената ми от секс коса до напрегнатите ми рамене. И леко позеленя. – Почакай... да не си с момиче? От теб ли се чуваше това блъскане? От него се събудих.
По лицето ми пропълзя горещина.
– Как е възможно? Пристигнахме буквално преди час? –
Ейва сложи ръка на устата си. – Май ще повърна. Не ти е позволено да правиш секс, когато мога да те чуя.
Белязана съм до живот.

– Драматизираш, пък и какво да кажа? Легендарен съм. – Лепнах си най-нахаканата усмивка. – Сега, ако обичаш, си тръгвай, преди да е излязла от банята. Нищо не убива настроението колкото една малка сестра,
която си вре носа, където не ѝ е работа.
– Повярвай ми. Не искам да... – Погледът на Ейва попадна на нещо зад мен. – Я, странно. Джулс има същите обувки.
Мамка му! Неволно бях оставил вратата да се отвори,
докато говорехме.
Дрехите на Джулс не се виждаха, но обувките ѝ бяха там, точно пред леглото.
Показателно беше колко се мразехме някога с Джулс,
щом Ейва изобщо не предположи, че обувките може да са нейни.
– Явно са популярен модел. – Насилих се да се засмея и устоях на желанието да избърша потта от челото си. –
Иска ми се да не го беше казала. Второто нещо, което веднага убива настроението, е споменаването на жената дявол. Все едно. – Побутнах Ейва към коридора. –
Радвам се, че те видях, не се връщай. Освен ако не искаш да чуеш симфонията от първия ред.
И двамата се задавихме в един и същ момент.
Ако настроението не беше умряло досега, вече беше два мет ра под земята и се разлагаше при мисълта сестра ми да е в стаята, докато правя секс.
– Отивам да си измия очите и ушите с белина –
потрепери Ейва.
Изчаках я да се върне в стаята си, когато затворих вратата и подпрях чело на нея. Облекчението охлади потта по кожата ми, но сърцето ми все още препускаше,
сякаш бях на рали.
– На косъм беше.
Вдигнах глава и видях Джулс да наднича от банята с широко отворени очи.

– Тия проклетии за малко да ни вкарат в беля –
подритнах обувките ѝ.
– Това са ми любимите обувки, Джош. Вината не е тяхна. – Тя влезе в спалнята и си събра дрехите от пода. – Не биваше да го правим в хотела. Глупаво беше.
Ако ни хване...
Направих физиономия. Джулс беше права. Беше глупаво да се натискаме, когато приятелите ни буквално бяха малко по-надолу по коридора. Можеха да ни хванат във всеки момент.
Обикновено не бих бил толкова безразсъден, но...
Наблюдавах Джулс да се облича, а пулсът ми никак не се успокои, макар опасността да бе преминала.
По някаква причина логиката винаги изхвърчаше през прозореца, когато беше замесена Джулс.
29
ДЖОШ
След като се увери, че коридорът е празен, Джулс се измъкна и ме остави сам.
Не ме свърташе и си взех душ, направих един фитнес,
отново се изкъпах, гледах „Бързи и яростни 5“ в стаята си, докато момичетата се оправяха и тръгнаха към двореца. Там се допускаха да пренощуват единствено членове на кралското семейство преди сватбата и макар момичетата да бяха шаферки на Бриджит, ни бяха настанили в петзвезден хотел за сметка на Короната.
Обикновено нямах проблем да си намирам забавления по време на пътуване, но тълпата от папараци пред хотела ме отказа да изляза.
За съжаление, колкото и луксозен да беше хотелът, не предлагаше вълнуващи дейности. Ресторантите със звезди „Мишелин“ и световноизвестните спа центрове не бяха зле, но имах нужда от нещо по-стимулиращо.
И Алекс ще остане.

Думите на Джулс прокънтяха в ума ми. Какво ли правеше той? Навярно ядеше бебета и съсипваше човешки съдби.
Когато падна мрак, вече бях достатъчно отегчен да се присъединя към него.
Изкушението пропълзя по гръбнака ми като змия, но вместо да почукам на вратата му, тръгнах надолу към бара. По-рано беше затворен, но щом слязох, от издайническата светлинка на лампите в дробовете ми се разля облекчение.
Влязох, попих с поглед тавана на две нива, сините кадифени кушетки и огромната стена с проблясващи бутилки зад излъскания махагонов бар. Беше десет пъти по-луксозен от най-добрия бар във Вашингтон.
Наместих се на един висок стол, тапициран със синя кожа, и зачаках барманът да приключи с приготовленията си. Вероятно тъкмо беше отворил,
защото бяхме единствените хора в помещението и беше необичайно тихо, с изключение на приглушения джаз,
който се носеше от скрити колони.
Част от мен копнееше за шума на тълпата, друга част се наслаждаваше на тишината.
Като с повечето неща в живота ми в момента, не знаех какво, по дяволите, исках.
Забарабаних с пръсти по бара и заоглеждах изложените бутилки в търсене на добро питие, с което да започна вечерта, когато един познат глас разсече тишината.
– Мястото свободно ли е?
Спрях да барабаня. Мускулите ми замръзнаха от напрежение.
Обърнах се към новодошлия и вече ми се искаше да си бях поръчал румсървиз, вместо да проявявам смелост да дойда в общо помещение, когато и Алекс обикаляше тези места.
Бившият ми най-добър приятел стоеше на няколко метра от мен, облечен със същото черно поло и

панталони, с които беше в самолета. Умора пронизваше лицето му и при вида му щипка притеснение стисна гърдите ми.
Според Ейва безсънието му беше понамаляло с годините, но все още се случвало да не спи с дни и накрая просто да припадне.
Спомних си няколко случая от студентските ни години,
когато се свличаше, докато говореше с някого или като учехме.
Не че още беше моя грижа.
– Очевидно. – Примигнах към празния стол до мен.
– Нямах това предвид – каза спокойно Алекс.
Едно мускулче на челюстта ми трепна. Копелето никога не правеше нещата лесни.
В такъв случай е заето.
Думите надвиснаха на върха на езика ми, но гласът на
Джулс отново нахлу в ума ми.
Изтощително е да си гневен на някого, а минаха почти две години. Може би е време да простиш, дори да не забравиш.
Две години.
Бяха се проточили в цяла вечност и в същото време се бяха изтърколили за миг.
През това време имаше само един момент, когато нещата между нас с Алекс бяха почти нормални – в онзи следобед, когато карахме ски във Вермонт.
Отдадох следващите си думи на пристъп на носталгия.
– Заповядай.
На лицето му се изписа изненада, преди отново да изглади чертите си в обичайната равнодушна маска.
Алекс седна тъкмо когато барманът приключи с приготов ленията и се приближи към нас.
– Благодаря ви, че изчакахте – каза той с лек акцент в английския си. – Какво ще обичате?
– Искам един „Макалън“, чист. – Алекс не погледна менюто, преди да поръча. Без съмнение, такъв луксозен

бар предлагаше „Макалън“.
Барманът кимна и обърна вниманието си към мен.
– За мен една „Стела“, благодаря. – Пиех „Макалън“
единствено от бутилката ми у дома, макар че вече беше празна, след като бях удавил мъката си от смъртта на
Таня в нея.
Иначе уискито беше твърде скъпо за опоскания ми от заема за медицинското ми образование портфейл.
– Още не си пораснал за истински алкохол, а? –
провлачи Алекс, когато барманът се оттегли да ни приготви питиетата.
– Още не си развил вкус, а? – върнах му топката аз. –
Спокойно, човече. Пак ще те пускат в клуба на милиардерите, ако признаеш, че бирата ти харесва.
– Бирата има вкус на газирана урина. – Изрече всяка дума с присъщата си ледена прецизност, но под повърхността се прокрадна нотка веселие. – Пък и не възнамерявам да обсъждам вкуса си с човек, който се беше маскирал като плъх за Хелоуин. – Направи кратка пауза, преди да добави: – Плъх с червена лента.
– О, за бога, беше само веднъж. – Бях се маскирал за
Хелоуин като гладиатор, Супермен, лекар (признавам,
не беше най-оригиналната ми идея за костюм), Уолдо от
„Къде е Уолдо“ и хиляди други персонажи, но всички все се сещаха за проклетия плъх. – Исках да докажа, че мога да изглеждам добре всякак, дори маскиран като плъх. И ми се получи.
Близначките Моргенстърн. Хубава вечер беше.
Споменът за една от любимите ми тройки обикновено ми повдигаше настроението, но не и тази вечер. У мен не трепна никакво вълнение, нито възбуда.
Странно.
– Винаги така казваш. – Алекс не изглеждаше впечатлен.
– Защото е истина. Питай близначките Моргенстърн.
– Щом така се чувстваш по-добре.

Веждите ми се извиха в намръщена физиономия.
– Страшен задник си. Не знам как изобщо ме били приятели – озъбих се аз, докато взимах бирата си от бармана с кимване в знак на благодарност.
Устните на Алекс се извиха, но въздухът между нас натежа от призраците на миналото – баскетболни мачове, учене до късно, купони и екскурзии с момчетата, произволни миймове, които си пращахме през деня.
Е, добре, аз му пращах миймове, а той ми отговаряше с намръщени или въртящи очи човечета, но Алекс беше опериран от чувство за хумор, така че не очаквах да оцени отлично подбраната ми селекция от миймове.
Съветът на Джулс ми беше дал тласък предпазливо да подам маслинова клонка, но истината беше, че ми липсваше да имам най-добър приятел. Липсваше ми
Алекс да ми бъде най-добър приятел. Макар и студен,
груб и адски кисел, той винаги ми пазеше гърба. Всеки път, когато се сбиех, във всеки скапан ден, той винаги ме измъкваше и ме разубеждаваше.
Смукнах от бирата си, за да прокарам внезапното стягане в гърлото ми, а Алекс отпи мълчаливо от питието си.
Барът започваше да се пълни и скоро помещението жужеше от разговори, които удавиха кънтящото мълчание помежду ни.
Допих бирата си и тъкмо щях да си поръчам втора,
когато Алекс се намеси.
– Още две уискита – Той плъзна черната си кредитна карта по бара и ми хвърли бърз поглед. – Аз черпя.
Първият ми инстинкт беше да му откажа, но не бях толкова глупав да кажа „не“ на безплатно първокласно питие.
– Благодаря.
– Няма защо.
Пак мълчание. Господи, мъчително беше, мамка му.

– Как вървят нещата с Ейва? – попитах най-накрая.
Когато Ейва говореше за връзката им, винаги изпадаше във възторг, но тя беше първата истинска приятелка на
Алекс и ми беше адски любопитно да чуя неговата перспектива. Ако не го бях видял със собствените си очи, никога нямаше да си помисля, че беше способен на дългосрочна връзка.
Чертите на Алекс омекнаха.
– Добре сме.
– Добре. Сериозна похвала от твоята уста. – Не се шегувах. Най-силното позитивно определение, което го бях чувал да използва, беше „бива“.
Гурме стек, приготвен от световно известен шеф? Бива.
Пътуване с частен самолет? Бива.
Завършва „Тайер“ с най-добър успех? Бива.
Имаше доста беден речник за толкова умен човек.
– Обичам сестра ти – каза простичко Алекс.
Чашата ми застина по пътя към устата ми. Знаех,
разбира се, обичаше Ейва, но никога не бих предположил, че би го признал пред друг освен пред нея.
Онзи Алекс, когото познавах, не търпеше сантименталнос ти. Що се отнасяше до словесната сантименталност, търпимостта му падаше под нулата.
– Хубаво. – Възвърнах си контрола върху движенията ми.
Чашата докосна устните ми и в стомаха ми се разля уискито, но шокът от признанието на Алекс си остана. –
Защото, ако я нараниш отново, ще извадя пръчката от задника ти и ще те намушкам с нея.
– Ако я нараня отново, ще те оставя да го направиш.
Минаха няколко напрегнати секунди, след което се изсмях.
– Променил си се.
Част от мен оценяваше колко беше израснал, а друга жалееше за времето, изминало от края на приятелството ни. Бяхме се превърнали в изкривени

отражения на себе си – в същината си бяхме същите, но времето ни беше изменило.
– Всеки се променя. Без промяна спокойно може да умрем. – Думите можеше да са вдъхновяващи, ако Алекс не ги бе изрекъл с емоцията на парче лед.
– Като стана дума за Ейва... – Той завъртя празната си чаша между пръстите си, а изражението му беше по- мрачно от обикновено. – Надявах се да поговорим,
преди момичетата да се върнат.
– Според теб какво правим в момента? Кълцаме черен дроб?
– Имам предвид да поговорим.
Усмивката ми посърна.
Ето го. Огромния, ревящ слон в стаята.
След спречкването ни, когато Алекс скъса с Ейва,
отбягвах ме разговора за случилото се.
Как се беше сприятелил с мен само за да се домогне до баща ми.
Как беше използвал Ейва и ѝ беше разбил сърцето.
Как ме беше лъгал в продължение на седем шибани години.
След като се събраха с Ейва, той ме потърси, но аз го игнорирах, ето защо така и не бяхме провели истински,
откровен разговор за всичко това.
Отдавна трябваше да се случи, но въпреки това стомахът ми се сви на топка при перспективата да разровим костите от миналото.
– Разбирам защо си ми ядосан. Аз... предадох доверието ти. Но аз... – Алекс спря, очевидно търсеше правилните думи. Рядко се случваше Алекс Волков да остане без думи и щях да се насладя на гледката, ако не бях разсеян от онова парещо усещане в гърдите ми. –
Никога не съм имал много приятели – каза най-сетне той. – Хората ми се лепяха, защото бях богат, умен и можех да им помогна да постигнат целите си. – Изреди качествата си безпристрастно и така самоуверено, че

звучеше по-скоро аналитично, отколкото арогантно. –
Отношенията ни бяха делови и нямах проблем с това.
Но ти беше първият ми истински приятел. Макар намеренията ми да не бяха почтени в началото на приятелството ни, всичко след това беше истинско.
Паренето в гърдите ми се засили.
– Постъпката ти беше сбъркана.
– Зная.
Потрих лицето си с ръка в опит да заглуша разпаления дебат в ума си.
Бяхме стигнали до кръстопът. Можех да остана в кръговото кръстовище или да поема по единствения възможен изход.
Първият вариант беше комфортен и познат, а вторият –
непознат и адски плашещ. Не исках отново да бъда лъган и предаден.
Джулс обаче беше права. Изтощително беше да таиш гняв, а в последно време бях адски изтощен. Физически,
психичес ки и емоционално.
Понякога ми беше трудно дори да дишам.
– Минаха почти две години. – Почти бях на изхода, но още не можех да събера сили да премина по него. –
Защо повдигаш въпроса сега?
– Защото не познавам по-голям инат от теб. Ако някой те тласне в една посока, ти ще дадеш всичко от себе си да тръгнеш в обратната. – Думите му бяха пропити със сух хумор. – Но онова, което направих, беше нередно и аз... съжалявам. За повечето.
Какво, по дяволите?
– По-скапано извинение не бях чувал.
– Нямам амбиции да ставам човек, който се извинява толкова, че да задобрея.
Типичната логика на Алекс.
– Но ако бях постъпил различно, нямаше да станем приятели и животът ми... – Още една продължителна

пауза. – … животът ми щеше да е наполовина на това,
което е днес – довърши тихо той.
Паренето в гърдите ми се разпространи, а гърлото ми се стегна.
– Ставаш сантиментален, Волков. Не позволявай конкуренцията да разбере, иначе ще те схрускат.
– Напротив. Повече сантименталност в личния ми живот означава повече пара за изпускане. Доста ми помага в бизнеса. – От Алекс струеше задоволство.
– Сигурен съм. – Отново прокарах ръка по лицето си в опит да реша накъде да поема оттук нататък. – Нали знаеш, че не може ей така отново да си бъдем най-добри приятели и да се преструваме, че миналото не се е случило?
Линията на челюстта му се обтегна.
– Зная.
– Но... ако искаш да гледаме някой мач на „Нашънълс“,
когато се върнем във Вашингтон, няма да се възпротивя – добавих хрипливо.
Алекс се отпусна и по устните му трепна усмивка.
– Липсват ти местата в ложата, а?
– И още как. Отворен съм за подкупи, ако искаш да ме омилостивиш.
– Ще го имам предвид.
Допих второто си питие, преди да попитам:
– Как разбра, че Ейва е жената?
Никога не се бях влюбвал. Не държах и да ми се случи,
но исках да знам какво бе пропукало каменното сърце на Алекс. Преди да се появи Ейва, по-скоро можех да си представя робот, способен да изпитва чувства,
отколкото мъжът до мен.
– Харесва ми да съм с нея.
– Ами. Бъди по-конкретен.
Той въздъхна.
– Лесно е да съм с нея – отвърна той след продължително мълчание. – Разбира ме по-добре от

всеки, въпреки че мирогледите ни са фундаментално различни. Когато не съм с нея, искам тя да е до мен.
Когато съм с нея, ми се иска моментът да продължи завинаги. Кара ме да искам да съм по-добър човек и когато се опитам да си представя свят без нея... –
Челюстта му се стегна. – … ми се иска да изпепеля всеки сантиметър от този свят.
Зяпнах го.
– Мамка му. Кой си ти и какво, по дяволите, си направил с Алекс Волков? – Тупнах го по гърба. – Който и да си,
трябва да пишеш сценарии за криминалната поредица на „Холмарк“.
Алекс ме изгледа кръвнишки.
– Кажеш ли на някого, ще те одера жив с ръждясал нож,
за да ти удължа болката.
– Точно така. Право в целта. Убийствена романтика.
– Мястото ти в ложата се крепи на тънък лед, Чен.
– Ей, припомни си. Аз трябва да простя на теб. Дръж се мило. – Махнах на бармана за още едно питие.
Въпреки шегите ми мозъкът ми превърташе отново и отново думите на Алекс.
Когато не съм с нея, искам тя да е до мен. Когато съм с нея, ми се иска моментът да продължи завинаги.
Никога не бях изпитвал такова нещо към жена... освен към една.
През ума ми нахлуха неканени образи от последните два месеца. Двамата с Джулс на пикника под дървото.
Как ѝ разказвам за смъртта на Таня в библиотеката. Как сладко присвива вежди, когато се съсредоточи в нещо, и гордата усмивка, озарила лицето ѝ, щом обявих, че е готова за детската писта във Вермонт.
Смехът ѝ, вкусът ѝ и начинът, по който се чувствах,
когато бях с нея – сякаш никога не исках да си тръгва.
Бях отдал чувствата си на страстта и разцъфващото приятелство, но ако...
Не. Не, мамка му.

По дланите ми изби пот. Обърнах питието на един дъх.
Не харесвах Джулс. Половината ни опъвания бяха от омраза. Бяха страстни, но само защото ми харесваше да я чукам, не означаваше, че исках друго от нея.
И какво като не беше толкова ужасна, колкото смятах?
Пак си оставаше тя.
Влудяваща, заядлива, трън в шибания ми задник... и лоялна. Страстна. Толкова красива, че понякога ме болеше да я гледам.
Какво бих правил в свят, в който Джулс не съществуваше? Е, не бих го изпепелил, но...
Мамка му, защо беше толкова горещо тук?
Телефонът ми завибрира с входящо повикване. Вдигнах,
благодарен, че ми отвлича вниманието. Бях готов да приема сто обаждания от търговци пред крайно смущаващите ми мисли.
– Ало? – Не разпознах номера, но започваше с кода на
Елдора. Може би се обаждаха от двореца или нещо подобно.
– Здрасти, аз съм – каза Ейва. Звучеше притеснена.
– Какво има? Не трябваше ли да си на клуб?
Мимолетното ми облекчение се изпари, когато ми обясни ситуацията. Мама му мръсна. По-рано исках вълнение, но трябваше да поясня, по дяволите, защото не такова вълнение имах предвид.
– Добре, идвам веднага... не. Ще говорим за това по- късно.
Веждите на Алекс се свъсиха в дълбоко V, щом чу края на разговора.
– Какво има? – попита, когато затворих.
– Ейва и момичетата. – Станах, нахлузих си якето и вече бях тръгнал към вратата. – Арестували са ги.
30
ДЖУЛС

В моя защита, имах основателна причина да разбия носа на онзи тип и неволно да дам началото на масов бой в клуба. Нещастникът беше хванал Ейва за задника и беше започнал да ѝ се търка, дори след като тя го отряза и се опита да го отблъсне. Когато опитите ни със
Стела да се намесим също се провалиха, направих каквото трябваше. Тупнах го по рамото, изчаках го да се обърне и го фраснах в лицето.
Приятелчетата му се хвърлиха в свадата и, е, сещате се накъде отидоха нещата.
В Америка след подобен инцидент щяха да ни изхвърлят от заведението, но Елдора имаше строги закони за обществения ред, ето защо всички се озовахме в чудесния окръжен затвор, заедно с оня нещастник и приятелчетата му.
– Поне Бр... другата ни приятелка не е с нас – казах оптимистично. – Ето това щеше да е кофти.
Ейва и Стела измърмориха в съгласие.
Бриджит беше често срещано име в Елдора, но заложих на предпазливостта, в случай че полицаят, който ни водеше към изхода, събереше две и две. Но пък трябваше да кажем истинските си имена, когато ни направиха резервацията. Ако някой от персонала беше обърнал внимание на таблоидите, веднага щяха да ни разпознаят като шаферките на Бриджит, независимо колко добра работа беше свършил гримьорът.
Наместих кестенявата си перука. С перуката, цветните лещи и смайващите умения на гримьора едва разпознавах себе си и приятелките си. Дегизировката ни позволи да се забавляваме на спокойствие, докато
Бриджит не си тръгна по-рано, защото рано сутринта имаше интервю с „Вог Елдора“. Все пак тя настоя да останем и да купонясваме, предвид че беше последната ни нощ „свобода“ преди сватбената лудост.
Тогава идеята ми се стори добра. Но след три часа в ареста и перспективата да се изправя пред побеснелия

Джош ми се струваше колосална грешка.
Когато пристъпихме в преддверието, тревога прониза стомаха ми.
Бяхме използвали правото си на телефонно обаждане,
за да помолим Джош да ни плати гаранцията. Е, Ейва го беше направила. Можеше да потърси Алекс, но се притесни, че ще превърти, затова се обади на брат си,
докато се чудеше как да обясни ситуацията на гаджето си. Джош също щеше да превърти, но не колкото Алекс.
Оказа се, че можехме да си спестим дилемата.
Алекс и Джош чакаха на изхода, а на лицата им бе издълбано напрежение.
– Добре ли си? – Алекс прекоси помещението на две дълги крачки и хвана Ейва за раменете. Очите му горяха от тревога, докато я оглеждаше за рани.
За късмет, се бяхме измъкнали невредими, с изключение на подутите ми кокалчета, счупения нос на оня нещастник и няколко наранени его.
– Добре съм – увери го Ейва. – Наистина.
Алекс стисна устни и не проговори повече, докато не излязохме от сградата и не се качихме в колата, която ни чакаше отвън.
Настана тежко мълчание, което помрачи луксозния интериор на колата, докато с Ейва и Стела махахме дегизировката си и триехме грима си с бебешките мокри кърпи, които бях прибрала в чантичката си.
Гримьорът беше придал на носа ми различна форма,
беше ми сложил смайващо реалистична бенка над горната устна и беше удебелил и потъмнил веждите ми,
за да пасват на перуката. Наблюдавах в отражението на стъклото как маската ми се стопява, докато я бършех с кърпичката, и ми се струваше сюрреалистично.
Джош и Алекс не казаха и думичка за дегизировката ни,
когато ни видяха, нито сега, докато я сваляхме.
Тревога прободе стомаха ми. Обикновено Джош беше пръв с умните коментари, но мълчанието му не беше

добър знак.
Алекс проговори отново чак на половината път към хотела ни.
– Какво – поде той, а гласът му бе толкова леден, че кожата ми настръхна, – по дяволите, се случи?
С приятелките ми се спогледахме. По-рано Ейва беше казала накратко на Джош, но той не знаеше подробностите, а не можехме да разкрием истината на
Алекс.
– Някакъв тип ме опипа и го фраснах – казах аз,
позволявайки си креативна свобода с истината. –
Нещата ескалираха след това. Кой да предположи, че
Елдора има такива строги закони за боя по клубовете?
Ейва ме изгледа изумено. Отвори уста, но аз се намръщих и примигнах в посока на Алекс.
Затвори уста, но не изглеждаше доволна. И двете знаехме отлично, че ако Алекс научеше, че някакъв тип я беше опипал, щеше да има убийство, а нямахме нужда от кръвопролития два дни преди сватбата на Бриджит.
При отговора ми по лицето на Джош премина сянка, но остана мълчалив.
– Разбирам. – Изражението на Алекс бе неразгадаемо,
но той приглади един кичур коса от очите на Ейва с нежност, на която не подозирах, че е способен. – Как изглежда другият?
Ухилих се.
– Разбих му носа.
Намек за усмивка изви устните на Алекс, преди отново да се изпънат.
– Чудесно. Платих щедра сума да изчезнат обвиненията от досиетата ви, така че най-добре да си е струвало.
Той дръпна Ейва по-близо до себе си и я целуна по главата, а тя се сгуши до него. Той прошепна нещо в ухото ѝ, тя също му отвърна шепнешком и напрегнатите му рамене се отпуснаха.

Беше нещо нормално, само тяхно си. Нищо необикновено. И все пак пробуди у мен такъв силен и неочакван копнеж, че трябваше да извърна глава.
Дълбоко вярвах, че на човек не му е нужна половинка,
за да е щастлив. Ако някой искаше да има връзка,
чудесно. Ако не искаше, пак чудесно. Същото се отнасяше до децата, брака и прочие. Няма универсално мерило за щастието. Животът можеше да е смислен и без половинка.
Но имаше моменти, като този, когато копнеех да изпитам такава безрезервна любов. Да имам човек до себе си, който да го е грижа за мен в добро, в лошо и в неизбежните ми грешки.
Какво ли щеше да бъде някой да ме обича така дълбоко,
че да не се тревожа, че всяко мое действие може да го прогони?
– Не, не, не! – Мама изтръгна машата от ръката ми. –
Погледни каква бъркотия сътвори. – Тя посочи буклите,
които гласях през последния час. – Аластър скоро ще дойде, а аз изглеждам, сякаш съм си надянала гнездо на главата. Колко пъти да те уча как да го правиш? За какво ми е дъщеря, щом едно просто нещо не може да свърши както трябва?
Зъбите ми се забиха в долната ми устна.
– Но аз ги направих точно както ти...
– Не ми отговаряй. – Аделайн пусна още горещата маша на масата, заби четката в косата си и с резки, силни движения развали цялата ми работа. – Нарочно го направи, нали? Искаш да съм грозна. – Очите ѝ се наляха със сълзи. – Сега трябва да оправя твоята бъркотия.
Зъбите ми се впиха по-силно в устната ми, докато медният вкус на кръвта не изпълни устата ми. Изобщо не изглеждаше грозна. Беше красива както винаги.
Майка ми вече не беше млада като на снимките от конкурсите за красота, които беше разположила из

цялата къща, но кожата ѝ все още беше гладка и без бръчки. Косата ѝ беше наситено медна, а на фигурата ѝ
завиждаше всяка жена в града.
Всички твърдяха, че приличам на нея, особено сега,
когато кожата ми се беше изчистила и най-после бях пораснала за истински сутиен. Момчетата бяха започнали да ме забелязват, включително Били Уелч,
най-готиното момче от всички осми класове.
Мислех, че майка ми ще се радва, че приличам на нея,
но щом някой го споменеше, лицето ѝ посърваше и си измисляше оправдание да се оттегли.
– Махай се. Не искам да те гледам повече. – Обхвана ме цялата с поглед. Гневът ѝ се разрастваше, докато не се превърна в ръмжащо чудовище от плът и кръв. – Махай се!
Сълзите най-сетне рукнаха по страните ми.
Хукнах от спалнята ѝ право в моята. Затръшнах вратата след себе си и се свих в леглото, където опитах да заглуша плача си с възглавница. Стените ни бяха съвсем тънки и навярно ме чуваше, а мама мразеше да плача. Казваше, че е непристойно.
Хълцащият ми плач изпълни стаята.
Права беше да се ядосва. Имаше важна среща с най- богатия мъж в града, който можеше да реши финансовите ни проблеми, ако се оженеха, както тя искаше.
Ами ако бях издънила нещата, като ѝ прецаках косата?
Ами ако той я зарежеше и тя ме намразеше завинаги?
Някога с мама бяхме най-добри приятелки, но напоследък не правех нищо както трябва и тя ми се ядосваше.
Когато си изплаках сълзите, избърсах очи с опакото на ръката си и си поех дълбоко дъх, при който потреперих.
Всичко е наред. Всичко ще бъде наред.
Другия път ще ѝ направя косата както трябва. Тогава мама пак ще ме заобича. Сигурна бях.

Примигнах, очите ми пареха от спомена.
Телефонът ми извибрира до бедрото ми, докато отбивахме пред хотела. Стомахът ми се сви, щом на екрана се появи съвсем ясна снимка как пристигам в
Атенбърг. Навярно някой тъпак на летището ме беше снимал.
Макс: Видях я в един клюкарски блог. Добре изглеждаш, Джей.
Макс: Но и двамата знаем, че винаги си изглеждала добре пред обектива.
Мразех тези „небрежни“ съобщения дори повече от прикрито заплашителните. Бяха постоянно напомняне за присъствието му в живота ми. Всеки път, когато се поотпуснех, изникваше поредното съобщение и отново ме тласкаше към ръба.
Точно такава беше целта му, разбира се. Макс искаше да ме изтезава с цялата тази несигурност и му се получаваше, мамка му.
Избърсах влажните си длани в бедрата си, докато излизах от колата и влизах в хотела. Алекс, Джош, Ейва,
Стела и аз се издигахме с асансьора до етажа ни в мълчание. Приятелите ми вече бяха изчезнали в стаите си, когато Джош ме спря.
– Искам да поговоря с теб за малко.
Вцепених се, а стомахът ми отново се сви, но по съвсем различна причина. Последното, от което се нуждаех,
беше да ми крещят, и то тъкмо Джош.
И все пак влязох в апартамента му без възражения и вратата зад нас се затвори с тихо щракване.
Поемахме голям риск, предвид разминаването по-рано с
Ейва, но това точно сега ми беше най-малкият проблем.
Джош не каза и дума, но нямаше нужда. Осъждаше ме без думи и усетих онова познато, жлъчно бодване.
Можех да отгатна какво си мисли.
Че вината е моя. Че съм лошо влияние. Че за пореден път съм вкарала Ейва в беля.

Винаги аз бях виновна.
– Просто го кажи. – Зяпнах черния, плосък екран на телевизора на стената и попих разрошената си коса и изморено лице. Вечерта се превърна в пълен кошмар.
Едничката ми утеха бе, че Бриджит се беше прибрала,
преди нещата да идат по дяволите, и си спести допълнителния стрес преди сватбата.
Брадичката ми затрепери, когато Джош се приближи достатъчно, че топлината от тялото му да ме обгърне.
– Добре ли си? – попита тихо той. Хвана в шепа тила ми и започна да описва малки кръгове с палеца си.
При допира му в гърдите ми се надигна напрежение.
– Да.
– Джулс, погледни ме.
Стиснах устни и поклатих глава от страх, че ако го направех, щях да унищожа крехката стена, която удържаше сълзите ми.
– Джулс. – Джош мина пред мен и хвана брадичката ми между палеца и показалеца си. Повдигна я,
принуждавайки ме да го погледна в очите. Видима загриженост разяде гранитната му маска.
– Какво има?
– Нищо. Изморена съм и искам да спя, така че ми се развикай както винаги и да приключваме.
В очите ми се изписа изненада.
– За какво говориш?
Потрих ръцете си и ми се прииска да си бях облякла нещо повече от късата зелена копринена рокля.
– За тази вечер. Ейва я арестуваха заради мен, лошо влияние съм и прочие. Сценарият вече ми е познат.
Никога не си мислил, че съм достатъчно добра.
Едно мускулче заигра по линията на силната му челюст.
– Никога не съм го казвал.
– Но си го мислеше.
Джош отпусна ръка и потри лицето си.

– Признавам, когато Ейва ми се обади, първо се ядосах,
че пак сте се забъркали в неприятности, но най-вече се притесних. Не само за нея... – Понижи глас. – … но и за теб.
– Защо?
– Какво „защо“?
– Защо ти пука?
В пространството помежду ни забуча тишина, така обтегната, че всеки момент заплашваше да се скъса.
Адамовата ябълка на Джош подскочи от мъчно преглъщане, но не отговори.
Сърцето ми се изви. Да. Така си и помислих.
– Няма нужда да се правиш, че ти пука, само защото правим секс.
Фалшивата загриженост беше хиляди пъти по-лоша от липсата на такава, защото фалшивата загриженост пораждаше фалшива надежда, а фалшивата надежда унищожаваше душата. Това бе един от най-важните уроци, който бях научила от ранна възраст. От всички пъти, когато мислех, че на някого му пука за мен, се оказваше, че иска нещо от мен и получеше ли го, ме захвърляше без секунда колебание. Докато не му потрябваше отново нещо, разбира се.
– Чух какво каза – добавих през буцата в гърлото ми. –
На Ейва.
Веждата на Джош се присви в намусена физиономия.
– За какво говориш?
– Първата година в колежа. В общежитието ни. – Част от мен се срамуваше, че повдигах нещо, което се беше случило толкова отдавна, но онзи миг беше пуснал корени в мен като бръшлян, чиято отрова с годините ме изяждаше. – Чух как ѝ каза да не е приятелка с мен.
Вдигнах дръжката на чантата по-високо на рамото ми,
докато вървях по коридора към стаята си. На професора му беше изникнало нещо спешно и не можеше да дойде в кампуса, ето защо имах още един час за убиване.

Можех да разгледам една от малките книжарнички близо до кампуса, след като си оставя учебниците.
Сиви облаци вещаеха дъжд навън, а нямаше нищо по- уютно от разглеждането на книжарница по време на дъждовна буря. Вече чувах тихото прелистване на страниците и неповторимия сладък, мускусен аромат на старите книги.
Спрях пред вратата на стаята си и извадих ключ- картата от чантата ми, но преди да отворя, през тънкото дърво чух гърлен глас.
– Защо не можеш да си смениш съквартирантката?
Сигурен съм, че от Отдела по настаняването ще ти съдействат, щом им обясниш ситуацията с Джулс.
Замръзнах, сърцето ми заблъска твърде бясно, за да го успокоя.
– Защото не искам да си сменям съквартирантката,
Джош. – Твърдият отказ на Ейва постопли замръзналата ми кожа. – Тя ми е приятелка.
– Познаваш я едва от два месеца, а вече те забърка в неприятности – аргументира се Джош. – Виж само какво се случи с часовниковата кула.
Горещина бодна лицето ми. Да се промъкнем в забранената часовникова кула на „Тайер“ за питиета може и да не беше най-добрата идея, но беше забавно, а
Ейва искаше да направим нещо лудо. Освен това охраната на кампуса ни освободи с плесване по ръцете,
след като ни хванаха, така че не бяхме загазили много.
– Не ми насочи пистолет, за да ме накара да ида –
отвърна Ейва. – Какъв ти е проблемът с Джулс? Хванал си се за нея, откакто се запознахте.
– Защото я гледам и виждам беля, която чака да се случи. Дявол го взел, та тя е беля, която вече се е случила. – Джош въздъхна. – Съквартирантки сте, но едва я познаваш. Може да се сприятелиш с други хора,
Ейва. Тя е истинска неприятност. Нямаш нужда от такива хора в живота си.

Бях чула достатъчно.
Завъртях се на пети и закрачих отривисто към изхода, а в гърдите ми разцъфна болка, която отстъпи на гнева.
Майната му на Джош. Бяхме си общували дали имаше и четири пъти, а вече ме осъждаше на основата на един инцидент.
Не ме познаваше, както си мислеше. Но аз вече знаех,
че го мразя.
Цветът от матовата кожа на Джош се изпари.
– Това беше преди седем години – каза тихо той. –
Хората се променят. Мненията се променят.
– Твоето промени ли се? Защото се държеше с мен както в колежа, преди да започнем да правим секс.
Той трепна.
– Виж, не биваше да казвам онези неща, но аз...
закрилям Ейва, особено след онази случка в детството ни. И ти знаеш, че Ейва е много доверчива и понякога се доверява на погрешните хора. Вече знам, че ти не си от тях, но тогава почти не те познавах. Бях разтревожен и реагирах пресилено.
– А следващите години? – Не можех да се отърся от болката на спомена. – Никога не си ме харесвал.
– Защото ти не харесваше мен! – Джош прокара ръка през косата си. Беше достатъчно близо да усетя объркването, струящо от него. – Влязохме в кръговрата на обидите и омразата един към друг и не знаех как да го счупя.
– И какво се промени? Освен секса?
– Не е... – Запъна се и буцата в гърлото ми набъбна.
– Именно. – Не плачи. Не плачи. – Стига с фалшивата загриженост, Джош. Лицемерно е.
Ноздрите на Джош се разшириха и за първи път тази вечер в очите му проблесна гняв.
– За човек, който толкова се ядосва да си правят изводи за него, си правиш доста изводи за мен, мамка му.
– Това не означава, че греша.

Не се бях изказала докрай, когато Джош затвори пространството помежду ни и заби устни в моите.
Стиснах ръцете му и прогоних болката в гърдите си, а тялото ми реагира на неговото.
– Това ли искаш, тогава? – изръмжа той в устните ми. –
Само секс, без чувства.
– Такъв беше планът от самото начало. – Придадох на тона си безгрижност. – Освен ако не искаш.
– Сякаш живееш, за да ме ядосваш, Ред. – Ръцете му се превърнаха в желязо около китките ми, преди да ги пусне. – Падай на колене.
Когато коленете ми удариха в килима, той вече беше разкопчал колана и панталоните си и в корема ми пламна горещина.
Това. С това се чувствах комфортно.
Не с прочувствените разговори за приятелство или надеждите за някакво бъдеще. Само секс. Единствено това бях давала и това беше всичко, което хората искаха от мен.
Затворих очи, когато Джош влезе в мен и се изгубих в усещането на тялото му, което се движеше върху моето.
Сякаш свиреше върху тялото ми най-еротичната песен и въпреки силните емоции от вечерта все пак свърших с такава сила, че временно всичко от ума ми се изличи.
Но щом блаженството от оргазма отшумя,
напрежението под гръдния ми кош се завърна по-силно от всякога.
Задъханото дишане на Джош оглуши тишината и една откачена, ужасяваща част от мен поиска да остане и да го слуша как диша завинаги.
– Махни се от мен.
Още бяхме на пода. Тялото му покриваше моето като клетка и усещах по гърба си всяко негово вдишване и издишване.
– Джулс... – Грубоватият му глас издращи по съсипаните ми нерви.

Това беше грешка. Всичко беше грешка.
– Казах: Махни се от мен. – Избутах го от себе, изправих се и с треперещи ръце оправих роклята си.
Джош ме наблюдаваше, лицето му бе изопнато от съжаление и нещо, което не можех да разпозная, но не каза и думичка, когато си тръгнах.
Изчаках да се прибера в стаята си и да вляза под душа,
преди да се срина под теглото на вечерта.
Арестът, Макс, Джош, всичко. Всичко ме връхлетя,
паднах на пода и свих крака към гърдите си, и за първи път от години си позволих да плача истински.
Сълзите ми се сливаха с водата, останах под нея, докато не стана студена и не остана нищо освен тишината.
31
ДЖУЛС
Веднъж годишно си позволявах да се отдам на съжалението, ето защо след срива ми в банята се стегнах и изтиках мислите за Макс и Джош от ума си за след сватбата.
За мой късмет, Двореца ни уплътни времето с репетиции, предсватбени партита и уроци по протокол и, докато се усетя, до церемонията оставаше половин час.
С Бриджит, Ейва, Стела и Сабрина, снахата на
Бриджит – нейната помайчина, както постановяваше протоколът – ни събраха в апартамента на булката за последна проверка, преди да се отправим към катедралата, където щеше да се проведе церемонията.
Седем хиляди гости. Излъчване на живо за милиони хора по света.
Стомахът ми се стягаше от нерви.
– Вече го казах, но ви благодаря, че сте тук. – Бриджит ни огледа и очите ѝ проблясваха от емоции. – Зная, че подготовката беше пълна лудница, а и не е лесно да ви наблюдават, и го оценявам.

– За нищо на света не бихме го пропуснали. – Стела стисна ръката ѝ, а очите ѝ грееха от смесица от щастие и меланхолия.
Същите противоречиви чувства изпитвах и аз, докато часовникът отброяваше минутите до началото на церемонията. Бях истински щастлива за Бриджит,
особено предвид всичко, през което преминаха с Рийс,
за да бъдат заедно, но бракът ѝ слагаше край на една епоха.
С приятелките ми пораствахме. Вече не бяхме онези млади и безгрижни студентки. От много време не бяхме,
но някак сватбата на Бриджит подчерта този факт по- дебело дори от коронацията ѝ.
Бяха отминали дните на спонтанни пътувания за уикенда, късните спа сесии в общежитието ни и срещите на кафе и кифлички в пекарната през седмицата.
Сега Ейва живееше с Алекс и постоянно пътуваше по работа. Бриджит буквално беше кралица и тъкмо щеше да се омъжва. А Стела бе толкова заета със списанието и блога си, че почти не я виждах, а бяхме съквартирантки.
Но когато бяхме заедно, всичко си беше постарому и никога нямаше да го приема за даденост.
– Кажи на Рийс да се държи подобаващо с теб или ще отговаря пред нас – добави Стела.
Въпреки заплахата знаехме, че няма от какво да се притесняваме. Рийс се отнасяше с Бриджит като с кралица още преди тя да се възкачи на трона.
Тихият смях на Бриджит прозвуча разчувствано.
– Ще му кажа.
Някой почука на вратата. Фрея, новият секретар на кралската пресслужба, влезе и склони глава пред
Бриджит.
– Ваше Величество. Готови ли сте?

За първи път този ден по лицето на Бриджит се спусна страх, но изпъна рамене и кимна.
Погледнахме за последно грима и прическите си и поехме надолу по стълбите и през дългия коридор,
свързващ къщата за гости и древната катедрала.
Вратите се отвориха и единствената мисъл, останала в съзнанието ми, беше да не се спъна в безкрайния път по олтара.
Министър-председатели. Кралски особи. Знаменитости.
Джош.
Всички бяха вперили поглед в мен, но от хилядите очи едни ме прогаряха, докато минавах покрай пейките,
запазени за близките и приятелите на младоженците.
Сърцето ми забарабани по-силно.
Заех мястото си на олтара и съсредоточих поглед във входа, твърдо решена да не поглеждам в тълпата към брата на една определена приятелка.
Не поглеждай. Не поглеждай. Не поглеждай.
Бриджит влезе, хванала под ръка дядо си, Едвард,
бившия крал, и върху тълпата, като одеяло, се спусна благоговение.
На отсрещната страна на олтара Рийс застина неестествено. Погледите му и този на Бриджит се сключиха, лицето му се озари с толкова любов, че сърцето ми се сви. В катедралата можеше да падне метеорит и той пак нямаше да може да откъсне очи от нея.
Усмивката на Бриджит се виждаше и под дантеления воал. Моментът се проточи помежду им, естествен и интимен, почувствах се, сякаш им се натрапвам,
въпреки хилядите гости около нас.
Примигнах, за да отпъдя сълзите в очите ми. Не плачех.
Беше просто повечко влага. Това беше всичко.
Щом обаче архиепископът започна церемонията, не се стърпях и заоглеждах пейките, за да овладея емоциите си.

Погледът ми премина през няколко разпознаваеми кралски особи от Европа, световноизвестен поп певец и изгряващата футболна звезда Ашър Донован, когато забелязах Джош.
Дотук с това да не го гледам.
Седеше на втория ред зад кралското семейство и изглеждаше унищожително в черния си смокинг. Беше опитомил косата си в прибрана прическа, която подчертаваше прецизно изваяните му скули, а черните му като въглени очи горяха в моите и силата на погледа му проникна под кожата ми.
Туп. Туп. Туп.
Туптенето на сърцето ми заглуши думите на архиепископа, докато очите на Джош ме държаха в плен.
Трябваше да извърна поглед, преди лицето ми да обяви пред целия свят онова, което не бях готова да призная пред самата себе си.
Фактът, че не можех да го направя, ме ужаси повече,
отколкото всяко изнудване или чудовище от миналото ми.
32
ДЖОШ
Ако обикновените сватбени церемонии бяха дълги, то кралските бяха безкрайни.
Колкото повече седях на дървената пейка, от която ми изтръпна задникът, толкова по-бързо се изпаряваше новото усещане да се намирам сред най-богатите и известни хора в света. Радвах се за Бриджит и Рийс, но мислех единствено за Джулс.
Глождеше ме начинът, по който се разделихме онази вечер, и ако скоро не си изясняхме нещата, щях да се побъркам.
Гледах я втренчено, докато стоеше на олтара. Беше облечена в същата лилава рокля и носеше същия букет

като останалите шаферки, но така сияеше, че не можех да откъсна поглед от нея.
Проследих с поглед фигурата ѝ, попивайки апетитните извивки на бедрата ѝ и нежните черти на лицето ѝ.
Усмихна се при влизането на Бриджит и нещо трепна в сърцето ми.
Някои хора се усмихваха с устни; Джулс се усмихваше с цялото си лице. Блясъкът в очите, малката, сладка чупка на носа, малката бръчица на скулата... да я гледам как се усмихва беше като да гледам как нощното небе се озарява от звезди.
Мускулите ми се стегнаха, когато заоглежда пейките.
Ако отместеше поглед още малко... само сантиметър...
Погледите ни се срещнаха. Сключиха се.
По гръбнака ми пламнаха нажежените до бяло искри на прозрението и ме прогориха с такава сила, че едва не скочих от мястото си. Свих длан около коляното си, а в това време усмивката на Джулс помръкна и лицето ѝ
пламна, осъзнала същото.
Музиката в катедралата утихна и ме обзе внезапното желание да връхлетя на олтара и да я отведа към някое място, където можехме да останем насаме.
Един миг на срещнати погледи не беше достатъчен.
Имах нужда... мамка му, не знаех от какво имам нужда.
Да се извиня, да обясня, да я накарам да ми се усмихне както преди онази нощ.
Не бях говорил с Джулс от нощта на моминското парти на Бриджит. Четиридесет и осем часа и липсата ѝ вече ме изяждаше жив.
Когато не съм с нея, искам тя да е до мен. Когато съм с нея, ми се иска моментът да продължи завинаги.
Дланите ми се покриха с пот.
Отново и отново превъртах в ума си онази нощ.
Непролетите сълзи в очите ѝ. Болката в гласа ѝ, когато каза, че е чула разговора ми с Ейва. Как просто си тръгна, след като правихме секс.

За пръв път бяхме спазили правилата на уговорката ни.
Дори бързите опъвания в началото завършваха с някакъв разговор. Мислех, че ще го приветствам, но исках единствено да я дръпна обратно в стаята ми и да излича с целувки цялата ѝ болка.
Стараех се изпълнявам обещанията си, но обещанието ми да върна чисто сексуалния статут на връзката ни беше умряло по-бързо от молец в лампа.
Бриджит вървеше към олтара и за миг попречи на гледката ми към Джулс. Когато отмина, Джулс вече беше отместила поглед. Гледаше архиепископа така съсредоточено, че вероятно се стараеше да не поглежда към мен.
Стиснах пейката до мен.
Намирахме се в едно помещение, но въпреки това ми липсваше толкова силно, че щом погледите ни се разделиха, в гърдите ми плъзна дълбока болка.
Какво, по дяволите, говореше това за мен?
Когато не съм с нея, искам тя да е до мен. Когато съм с нея, ми се иска моментът да продължи завинаги.
Дланите ми се изпотиха още повече.
Не можеше да се дължи на... Невъзможно беше да...
Последните два месеца нахлуха в ума ми с бясна скорост. Всичко от Вермонт до онази нощ се сля в един поток от мисли и студено прозрение разтърси дробовете ми.
Мамицата му.
Когато церемонията свърши и започна приемът, вече бях кълбо от нерви и изопнати емоции, които най-после се скъсаха, когато видях Джулс да се смее с Ашър
Донован близо до дансинга.
Няколко пъти се опитах да говоря с нея, когато излязохме от катедралата, но тя все имаше някакви шаферски задачи.

Сега, когато най-после беше свободна, флиртуваше с проклетия Ашър Донован?
Не мисля.
Стрелнах се към тях и в бързината едва не съборих министър-председателя на Дания. С всяка стъпка сърцето ми блъскаше собственически.
Моя. Моя. Моя.
До този момент Ашър беше сред идолите ми в спорта,
но сега исках да му изтръгна проклетите очи, задето я гледа така. Сякаш можеше да бъде негова, когато тя очевидно и безвъзвратно принадлежеше на мен.
Веждите на Ашър се стрелнаха нагоре, щом ме видя да приближавам.
– Извинете – усмихнах се нервно. – Искам да поговоря с
Джулс.
Раменете на Джулс видимо се напрегнаха. Вместо да ме погледне, тя не откъсна поглед от другия мъж.
Кръвта ми закипя.
Никога не бях ревнувал жена и мразех как ме кара да се чувствам. Като влак, препускащ покрай планина, извън всякакъв контрол и на ръба да се пречупи.
– Разбира се. – Зелените очи на Ашър блеснаха весело. –
Беше ми приятно да се запознаем, Джулс.
– И на мен. – Усмихна му се и огънят в кръвта ми пламна по-силно. – Да се видим, когато дойдеш във Вашингтон?
Имаш ми номера.
Да се видят? Номерът ѝ? Какво, по дяволите?
– С удоволствие. – Ашър я целуна по бузата. В гърдите ми изригна ревност, гореща и грозна. Прииска ми се да го дръпна от нея и да го фрасна в красивото му личице. – До скоро.
Джулс изчака да се отдалечи, преди да се обърне към мен.
– Да?
– Какво беше това, по дяволите? – Опитах се да не пусна ревността в гласа си, но се провалих.

– Какво беше това?
Челюстта ми се стегна при хладния ѝ, безстрастен тон.
– Това. – Посочих към футболната звезда. – С Ашър?
Защо има телефона ти, по дяволите?
– Защото му го дадох. – Джулс повдигна вежди. – Затова ли ни прекъсна толкова грубо? Защото ни прекъсна разговора и ако нямаш да ми кажеш нещо съществено,
бих искала да си го продължа.
Изкуших се да я метна на скута ми и да ѝ напляскам задника за неуважителния тон, но имахме да обсъдим нещо по-важ но от Ашър.
С него можехме да се занимаем по-късно.
– Трябва да поговорим. Насаме. – Хвърлих поглед към приятелите ни, но те бяха твърде заети на дансинга, за да ни обърнат внимание.
– Заета съм, Джош. Имам шаферски задължения.
– Изпълнени са.
Бриджит и Рийс вече бяха приключили с първия си танц и рязането на тортата, а гостите танцуваха, напиваха се или клюкарстваха отстрани.
Световните лидери бяха същите като нас.
– О, разбира се. – Джулс сложи ръка на гърдите си. –
Забравих за богатия ти опит като шаферка. Очевидно знаеш точно какво се изисква.
Юмруците ми се стегнаха. Връщахме се към предишното заяждане. Обикновено бих го приветствал като знак на някаква нормалност, но точно сега дяволски ми късаше нервите.
– Навън след пет минути, Ред, или ще те наведа и здравата ще ти напляскам задника пред всеки проклет крал, кралица и президент в света – изръмжах аз.
Страните ѝ се оцветиха в мораво.
– Не ми нареждай.
– Не ме предизвиквай.
Завъртях се на пета и закрачих към изхода на балната зала.

Джулс явно беше усетила истинността на заплахата ми,
защото излезе точно пет минути по-късно със здраво стисната от инат челюст.
Вървяхме надолу по коридора, докато стигнахме една отключена гостна стая. Затворих вратата зад нас и после... мълчание.
Гледахме се един друг, а въздухът помежду ни натежа от стара болка и неизречени думи.
Никога не си мислел, че съм достатъчно добра.
Чух какво каза. На Ейва.
Какво се промени? Освен секса.
Раздразнението ми от разговора им с Ашър постепенно се изпари, заменено от вина и срам. Не знаех, че Джулс ни беше чула, но все пак се чувствах като задник за думите си.
– За какво искаш да говорим? – попита Джулс, а тонът ѝ
бе изопнат като раменете ѝ.
– Искам да... – Поколебах се, искаше ми се да можех да предложа повече от думите си. – … да се извиня.
Едно време извинението към Джулс Амброуз щеше да е болезнено, колкото да си отрежа езика. Сега думите се изтърколиха сравнително лесно.
Разбирах защо Джулс е разстроена. Беше права. Бях задник.
Трябваше да ѝ се извиня още онази вечер, но бях така слисан от разкритието ѝ, че не можах да измисля удачен отговор. Не само за случката с Ейва, но и за следващите ѝ въпроси.
Какво се промени? Освен секса.
Всичко.
Това трябваше да кажа, ако не бях твърде сляп да го видя и твърде голям страхливец да го изрека.
Всичко започна с уговорката за неангажиращ секс, но никога не беше само секс. Дори когато мислех, че я мразя, вече бях започнал да омеквам. Всяка усмивка,
всеки смях и всеки разговор откъсваха по парче от

образа, който си бях изградил за нея, докато не остана един напълно непознат за мен човек, когото не можех да понеса да загубя.
– Вече се извини – каза тя.
– Не съм. – Направих още крачка към нея. – Съжалявам,
че поисках от Ейва да прекрати приятелството си с теб.
Сбъркано беше.
Джулс извърна поглед.
– Няма нищо.
– Не е така. Макар че нямах за цел да ме чуеш, все пак си ме чула. Наранил съм те и съжалявам.
Тя поклати глава. Една проблясваща в сребристо на лунната светлина сълза се търкулна по бузата ѝ и нещо в гърдите ми се пропука.
– Едно време нямаше да се извиниш.
– Едно време бях тъпанар.
– Кой казва, че и сега не си?
Малка усмивка изви устните ми, но се изпари, щом
Джулс заговори.
– Какво правим, Джош? Трябваше да е само секс.
И аз това си казвах. Но бях дяволски изморен да се преструвам, че уговорката ни не беше еволюирала в нещо, което не можеше да бъде ограничено от правила,
и мисълта, че Джулс вярваше, че я използвам единствено за секс, макар и с нейното съгласие, караше сърцето ми да се стяга в болезнен възел.
Нямах проблеми с неангажиращия секс. Правех само такъв, откакто бях започнал да правя секс, дявол го взел. Но с Джулс ми се струваше нередно, като костюм по поръчка, който не пасва.
– Има разлика между това, какво нещо е трябвало да бъде, и какво е, Ред.
Ето го. Признание, тънко прикрито като игра на думи.
Увисна във въздуха, който бе така притихнал, че чувах ускореното дишане на Джулс и тиктакането на старинния часовник в ъгъла.

Тик. Так. Тик.
Не знаех кога бях спрял да мразя Джулс и кога бях започнал да я жадувам. Знаех само, че беше факт и не исках да се връщам назад.
– Може би не трябва да бъде.
Застинах.
– Какво – казах, а под спокойния ми глас се криеше бурята във вените ми – трябва да означава това?
Джулс вирна брадичка, но долових леко треперене в гласа ѝ.
– Означава, че трябва да се срещаме с други хора.
Нямаме уговорка за моногамност. Време е да се възползваме от тази клауза.
Грозен, черен звяр надигна глава и изръмжа в гърдите ми.
– Как ли пък не.
Пък и с кого, по дяволите, искаше да се вижда? Ашър
Донован? Нещастникът беше пословичен женкар и дори не живееше във Вашингтон.
– Такива бяха правилата – посочи Джулс.
– Правилата се променят.
– Не. – Тя се отдръпна назад и в очите ѝ се прокрадна паника. – Не и за нас.
– Никога не си имала проблем с промяната на правилата.
Пристъпих към нея; тя се отдръпна назад. Простичък,
безкраен танц, който приключи, щом гърбът ѝ опря в стената, а устните ни бяха на сантиметър едни от други.
– От какво се страхуваш, Ред? – Дъхът ми пропълзя по кожата ѝ.
– От нищо не ме е страх.
– Глупости.
– Това между нас трябваше да е просто.
– Не е.
Нищо простичко нямаше у нея.

Джулс беше най-сложният, удивителен човек, когото бях срещал.
Тя затвори очи.
– Какво искаш от мен? – попита примирено тя.
Още една сълза се спусна по бузата ѝ. Избърсах я с палец и у мен се надигна яростно желание да я защитя.
Не знаех какво исках от нея, но знаех, че исках нея.
Знаех, че владееше мислите ми и нахлуваше в сънищата ми, докато не се превърна в единственото нещо, което можех да видя. И знаех, че едни от редките случаи, в които се чувствах жив, бяха, когато бях с нея.
– Искам теб. – Нямаше нужда да украсявам истината с думи; сама по себе си беше достатъчно силна. – Няма да се срещаме с други хора, Ред. Пет пари не давам, че условията на уговорката ни бяха такива. Да ти кажа ли защо?
Деликатните линии на шията ѝ бяха нарушени, когато преглътна мъчно.
– Защо?
Приведох глава, прокарах ръка в косата ѝ и я придърпах по-близо до мен.
– Защото си моя – казах в устните ѝ. – Позволиш ли да те пипне друг мъж, Джулс, ще научиш, че мога да отнема човешки живот с лекотата, с която мога и да го спася.
33
ДЖУЛС
Защото си моя. Позволиш ли да те пипне друг мъж,
Джулс, ще научиш, че мога да отнема човешки живот с лекотата, с която мога и да го спася.
Думите на Джош се въртяха в ума ми като красива и ужасяваща повредена плоча. Бяха минали четири дни, а аз още не можех да открия копчето за пауза.
Дори сега, когато пишех на компютъра си в клиниката,
усещах шепота на думите му по кожата ми.

Разговорът ни беше приключил с тях. Бяхме се върнали на сватбата, сърцето ми барабанеше бясно, кръвта ми течеше наелектризирана във вените ми. Сякаш беше искал да издълбае думите си в ума ми и беше успял.
От какво се страхуваш, Ред?
От всичко.
Аз бях момичето за добро прекарване, онази за бърз флирт, която отблъскваше мъжете, преди нещата да станат твърде сериозни. Страхувах се, че ако някой се вгледа по-внимателно в мен, ще види истинската ми същност и тя няма да е достатъчна.
Не бях достатъчна за мама или за Макс. Понякога не бях и за самата себе си.
Но Джош беше видял най-лошото от мен, беше предположил най-лошото за мен и все пак искаше да остане. Достатъчно беше да породи най-опасното чувство: надежда.
Видял е повечето от най-лошото, прошепна едно насмешливо гласче в ума ми.
Не знаеше за миналото ми или за нещата, които бях правила за пари. Никога нямаше да узнае. Не и ако зависеше от мен.
– Джулс.
Подскочих, сърцето ми заблъска и след това се успокои.
– Здрасти, Барбс.
Рецепционистката се облегна на паравана на кабинката ми и чукна по екрана на компютъра.
– Време е да си тръгваш, миличка. Офисът затвори.
Огледах се, шокирана да видя, че действително офисът се беше изпразнил. Дори не бях забелязала кога си бяха тръгнали другите.
– Да. – Потрих лице с ръка. Господи, съвсем бях изключила. – Нека първо си затворя нещата.
– Аз не бързам за никъде. – Тя ме изгледа изпитателно. –
Изненадах се, че Джош не дойде днес да отпразнува случая на Бауър. И на него му е почивен ден.

Успешно бяхме изчистили досието на Терънс Бауър и сут ринта бяхме научили, че си е намерил работа и ще вържат семейния бюджет, докато съпругата му се възстановява. Беше голяма победа за нас, но макар да работех по случая от мига, в който започнах в клиниката, не можех да се развълнувам.
Бях твърде заета да се тревожа за своя живот, за да празнувам чуждия, независимо колко се радвах за него.
И все пак стомахът ми запърха при споменаването на
Джош.
– Не зная защо. Ще трябва да попиташ него. –
Запаметих документа, върху който работех, и излязох от системата.
– Хм. Реших, че ти знаеш, понеже сте приятели и така нататък. – Погледът на Барбс светна дяволито. –
Двамата ще сте много хубава двойка.
– Така ли? – Страните ми се разпалиха, но запазих тона си равен. – В такъв случай по-голямата част ще е благодарение на мен.
Тялото ѝ се разтресе от смях.
– Виждаш ли, точно от теб има нужда това момче.
Заобиколен е от твърде много навити хора. Жените му се умилкват, не подлагат на съмнение думите и действията му. – Тя поклати глава. – Трябва му някой да го държи здраво стъпил на земята. Колко жалко, че нямаш интерес... нали?
Тя се приведе напред и най-сетне разбрах защо в клиниката я наричаха сватовницата на офиса.
– Лекинка, скъпа. Ще говорим по-късно. – Намигна ми и се върна на бюрото си.
Събрах си нещата. Действително беше странно, че
Джош не дойде, но може би си почиваше. Работеше извънредно в болницата, за да се реваншира за дните в
Елдора. Не го бях виждала, откакто се върнахме във
Вашингтон, и така и не се решавах да му пиша.

Предвид последните неща, което си казахме, щеше да е странно първият ни разговор след сватбата да не бъде очи в очи.
Освен това не знаех какво да отговоря на завоалираното му желание да променим договорката ни.
Телефонът ми извъня и ме измъкна от хаотичните ми мисли.
Бях толкова разсеяна, че вдигнах, без да погледна кой се обажда.
– Ало?
– Може ли да разговарям с госпожица Джулс Милър,
моля? – попита един непознат женски глас.
Замръзнах, като чух старото си име. Изкуших се да ѝ
кажа, че е объркала номера, но любопитството надделя над инстинкта за самосъхранение.
– На телефона е. – Притиснах телефона по-силно до ухото си.
– Госпожице Милър, обаждам се от болницата на
Уитълсбърг. Става въпрос за Аделайн Милър. – Гласът ѝ
стана по-нежен. – Опасявам се, че имам лоши новини.
Стомахът ми се спусна като в свободно падане. Не.
Знаех какво щеше да ми каже, преди да го е направила.
– Съжалявам, госпожа Милър почина този следобед...
Едва чух останалото от бученето в ушите ми.
Аделайн Милър.
Мама.
Мама беше мъртва.
34
ДЖОШ
На вратата се позвъни, когато почти бях преборил ципа на куфара си. Неочакваният звук ме стресна и изпуснах капака на куфара, който се отвори отново и тупна самодоволно.
– Мамка му.

Заминавах за Нова Зеландия след четири дни. Отказвах да чекирам багажа си, откакто бях на дванадесет години и една авиокомпания изгуби куфара ми, в който бяха бейзболните ми карти с автографи, ето защо сега се опитвах да натикам екипировка за планина за една седмица в малкия ръчен куфар.
Всички усилия отидоха по дяволите.
– Надявам се да си струва, мамка му. – По вените ми потече раздразнение, докато крачех от спалнята към входната врата.
Отворих рязко вратата, готов да захапя онзи от другата страна, но лошото ми настроение се изпари, щом видях кой стоеше на прага ми.
– Здрасти. – Джулс обви ръце около кръста си, кожата ѝ
беше бледа, а очите ѝ блестяха подозрително. –
Съжалявам, че дойдох, без да се обадя, но аз... аз не знаех къде да... – Треперещата ѝ усмивка повехна. – Не исках да съм сама.
Гласът ѝ потрепери на последната дума и острието на тревогата разсече вътрешностите ми.
– Майната му, не се извинявай. – Отворих вратата по- широко и докато влизаше, я огледах за наранявания. Не кървеше, нямаше синини, само този отчаян вид.
Тревогата се заби по-дълбоко в стомаха ми. – Какво се е случило?
– Майка ми. – Джулс преглътна тежко. – Обадиха ми се от болницата и казаха, че е катастрофирала. Тя... тя е... – изхлипа тя.
Нямаше нужда да довършва изречението, за да позная какво се е случило. И макар да очаквах да изпитам съчувствие или съжаление за болката ѝ, нищо не можеше да ме подготви за експлозията в гърдите ми.
Едно хлипане и скритите експлозиви се детонираха един по един в мен, докато болката не прогори дробовете ми и не се спусна по кръвта ми. Отекна в ума

ми и така здраво стис на сърцето ми, че трябваше да се принудя да дишам въпреки болката.
– Ела насам, Ред. – Дрезгавият ми глас прозвуча като чужд.
Отворих обятия. Джулс пристъпи в тях и зарови лице в гърдите ми, за да заглуши плача си, а аз впрегнах цялата си воля да не покажа емоция. Не исках да засилвам силните чувства, витаещи във въздуха, но мамка му, болеше да гледам страданието ѝ. Повече,
отколкото смятах за възможно.
– Шшш. – Подпрях брадичка на темето ѝ, масажирах гърба ѝ с нежни кръгови движения и ми се искаше да не бях така дяволски безпомощен. Бях готов на всичко, бих се спазарил с всеки, за да излича болката ѝ, но при всички умения, които бях придобил с времето, не можех да върна мъртвите. – Всичко е наред. Всичко ще бъде наред.
– Съжалявам – изхълца Джулс. – Зная, че това... това не е ролята ти в уговорката ни, н-но Е-ейва е н-на фотосесия, а С-стела още не се е п-прибрала и аз...
– Спри да се извиняваш. – Стиснах я по-силно. – Няма за какво да се извиняваш. Остани, колкото пожелаеш.
– А-ами нашата...
– Джулс. – Ръката ми на гърба ѝ спря за миг. – Млъкни и ме остави да те прегръщам.
Тя се позасмя, но само за миг, след това отново избухна в плач. Но майната му, радвах се и на секундата, в която се чувстваше по-добре. И на половин секунда. Всеки миг.
Впоследствие плачът ѝ премина в тихо подсмърчане и я поведох към дивана.
– Връщам се след малко.
Тази седмица нямах време да пазарувам, затова поръчах набързо храна по телефона и ѝ приготвих чаша чай в кухнята. Майка ми вярваше безрезервно, че чаша хубав

чай решава всеки проблем и макар напоследък рядко да го пиех, винаги имах подръка.
Чай и кана за гореща вода – две задължителни вещи във всяко китайско домакинство.
При мисълта за мама болка прободе сърцето ми. Бях дете, когато умря, но никой не преживява напълно загубата на родител.
Джулс никога не говореше за семейството си, затова бях решил, че има обтегнати отношения с майка си, но въпреки това тя си оставаше нейна майка.
Върнах се в дневната и ѝ подадох напитката.
– Нали не си сложил отрова вътре? – В дрезгавия ѝ глас се долавяше обичайната ѝ дързост.
Под гръдния ми кош разцъфна облекчение и устните ми се извиха в усмивка при закачката с един от старите ни разговори.
– Просто изпий проклетия чай, Ред.
По устните на Джулс премина сянка на усмивка. Отпи малка глътка, а аз седнах до нея на дивана.
– Обадиха се, докато бях в клиниката – каза тя, взирайки се в чашата. – Другата кола минала на червено и се забила в нея. Всички са загинали на място. От болницата са прегледали вещите ѝ и са намерили номера ми... била съм единственият ѝ роднина.
Тя отмести поглед към мен, имаше изтерзан вид.
– Била съм единственият ѝ останал роднина – повтори тя. – А не съм говорила с нея от седем години. Имах номера ѝ. Можех да ѝ се обадя, но... – Видимо преглътна. – Все си повтарях догодина. Догодина ще ѝ
се обадя и ще ѝ се извиня. Така и не го направих. А сега вече никога няма да мога.
Гласът ѝ стана плътен от нов прилив на непролети сълзи.
Болката в гърдите ми стана твърда като камък.
– Нямало е как да знаеш – казах нежно. – Било е нещастен случай.

– Но ако не бях отлагала... – Джулс поклати глава. –
Най-лошото е, че не предполагах, че ще се чувствам...
така. – Тя посочи себе си. – С мама не се разделихме с добри чувства, меко казано. С години ѝ бях ядосана за онова, което направи. Мислех, че ще изпитам облекчение, когато умре, но аз... – Тя пое рязко въздух. – Не знам. Не знам как се чувствам. Тъжна.
Ядосана. Засрамена. Разкаяна. И, да, леко облекчена. –
Кокалчетата ѝ побеляха около чашата. – Ужасна ли съм?
– Звучи, сякаш си имала сложни отношения с майка си и е нормално да чувстваш всичко това. Дори облекчението.
Постоянно го виждах в болницата. Някои пациенти бяха на ръба на смъртта, без да живеят истински или да умрат. Когато най-сетне си отидеха, роднините им скърбяха, но и изпитваха облекчение, че страданията на близкия им са приключили. Не го изричаха на глас, но го виждах в очите им.
Скръбта не беше една емоция; бяха сто чувства,
вплетени в един черен саван.
Ситуацията на Джулс не беше съвсем същата, но принципът беше същият.
– Повярвай ми. Лекар съм – добавих с половинчата усмивка. – Всичко знам.
В гърдите ми просветна, когато тя се засмя. Втори път за по-малко от час. Виждах го като победа.
– Беше ли близък с майка си? – попита тя. – Преди...
Усмивката ми се изпари.
– Да. Беше най-добрата преди развода. Но той беше отвратителен и тя стана нестабилна. Унила. Когато я набедиха, че се е опитала да убие Ейва... Е, знаеш какво стана. – Буца от емоции заседна в гърлото ми. – Като повечето хора, и аз мислех, че се е опитала да удави
Ейва. Лекарите и полицаите го отдадоха на нервен срив,
но аз отказвах да говоря с нея седмици след случилото

се. Едва бяхме стоплили отношенията си, когато се предозира с антидепресанти.
Чертите на Джулс омекнаха от съчувствие.
– Звучи подобно на моята история. Поне началото. – Тя очер та ръба на чашата с пръст. – Когато бях дете, с мама бяхме близки. Баща ми ни беше напуснал още преди да се родя, така че бяхме само ние двете.
Обичаше да ме облича в красиви дрехи и да ме показва из целия град, сякаш бях кукла или скъп аксесоар.
Нямах против – обичах да се обличам хубаво, а и на нея
ѝ носеше радост. Но когато поотраснах, започнах да привличам повече внимание от нея, особено от мъжете,
и тя го мразеше. Никога не го е казвала на глас, но го виждах в очите ѝ всеки път, когато някой ми направеше комплимент. Спря да се държи с мен като с нейна дъщеря и започна да гледа на мен като на конкуренция.
Господи!
– Ревнувала е от собствената си дъщеря?
Опитах се да не звуча укорително, все пак жената тъкмо беше умряла, но стомахът ми се свиваше при мисълта,
че майка можеше да се съревновава с дъщеря си.
Джулс се засмя, но в смеха ѝ нямаше радост.
– Такава си беше. Беше свикнала да бъде център на внимание. Кралица на бала, кралица на абитуриентския бал, кралица на красотата. Спечелила един куп конкурси за красота като млада и така и не прие, че славните ѝ дни са свършили. Беше красива дори като по-възрастна, но не понасяше да не е най-красивият човек в стаята.
Тя пое дълбоко дъх.
– Мама е искала кариера на модел и не е отишла в колеж, но големият пробив така и не дошъл. След като съм се родила аз, ангажиментите съвсем приключили и станала сервитьорка в бар. Стандартът в градчето ни беше нисък. Щяхме да живеем прилично, но имаше огромен проблем с харченето и натрупа огромни

дългове от дрехи, гримове, козметични процедури... С
две думи, за всичко, което поддържаше външния ѝ вид.
Сметките се трупаха. Имаше дни, когато се добирах до истинска храна единствено в училищната столова, и много дни, в които се прибирах ужасена, че това ще е денят, в който ще ни изхвърлят.
Масажирах гърба на Джулс с успокояващи движения, а челюстта ми се стегна, докато слушах разказа за детството ѝ.
Кой, по дяволите, би предпочел дрехите и гримовете пред храна за детето си?
Бях ставал свидетел на достатъчно грозни сцени, за да знам, че съществуваха такива хора, но ми призляваше при мисълта, че Джулс бе израснала при такава.
– Когато бях на тринадесет, тя привлече вниманието на
Аластър, най-богатия човек в града, когато посещавал бара – продължи Джулс. – Ожениха се след една година.
Преместихме се в голяма къща, получавах щедра издръжка и изглеждаше, сякаш всичките ни проблеми са разрешени. Но Аластър винаги... – Паузата беше достатъчно дълга да вкамени вътрешностите ми от ужас. – ...ме наблюдаваше и ми говореше неща, от които ми ставаше страшно неудобно, например колко хубави крака имам или че трябва да нося поли по-често. Но не ме докосваше и не исках хората да помислят, че реагирам пресилено, затова не казвах нищо. Но една вечер, когато бях на седемнадесет и мама беше излязла с приятели, той влезе в стаята ми и...
Застинах.
– И какво? – Думите трептяха със смразяващо спокойствие, чак ми беше трудно да повярвам, че бяха излезли от моята уста.
– Започна да ми говори как трябва да съм по-благодарна за всичко, което е направил за мен и мама, после каза,
че мога да му покажа колко съм му благодарна, като...
сещаш се.

Ярост замъгли зрението ми и покри света с кървавочервен филм. В гърдите ми се размърда мрак,
разви се бавно, дебнещ като чудовище, което подмамва жертвата си с измамно чувство на спокойствие, преди да нападне.
– Какво се случи после? – Все още бях спокоен, все още говорех с равен тон, макар под думите ми да се криеше острото като бръснач острие на напрежението.
– Отказах му, разбира се. Крещях му да се маха от стаята ми и го заплаших, че ще кажа на мама какво ми е говорил. Той се изсмя и каза, че тя няма да ми повярва. После опита да ме целуне. Опитах се да го отблъсна, но беше твърде силен. За късмет... – устните ѝ
се изкривиха при думата, – мама се прибра по-рано и ни хвана, преди той да успее... да направи нещо. Хвърли ѝ
някаква история как съм се опитала да го съблазня и тя му повярва. Нарече ме курва, задето съм се опитала да съблазня съпруга ѝ, и ме изхвърли на улицата.
Яростта запулсира по-силно в стомаха ми, набъбваше и се разрастваше, докато не разби всичкия ми морал.
Станах лекар, за да спасявам животи, но исках да одера кожата на Аластър парче по парче и да наблюдавам как животът напуска очите му.
– Успях да изтегля пари за няколко седмици напред,
преди Аластър да блокира сметката ми – каза Джулс. –
Аз, ъ, работих това-онова в града, докато ида в колежа.
След завършването си тръгнах и повече не се върнах.
– Къде е Аластър сега?
Господ да му е на помощ, ако някога го откриех, защото нямах никакви угризения да превърна кръвожадната си фантазия в реалност.
Що се отнасяше до чудовища, чиито жертви бяха малки момичета или хора, за които ми пукаше, пет пари не давах за закона. Законът невинаги означаваше справедливост.

– Почина, когато бях първа година в колежа – отвърна
Джулс. – Пожар в къщата. По онова време все още следях какво се случва у дома. Наречи го нездраво любопитство, новината излезе в местните вестници.
Носеха се слухове за палеж, но полицията не откри никакви доказателства и затвориха случая.
Смъртта на Аластър трябваше да ме успокои, но вместо това се ядосах още повече. Не ми пукаше дали беше изгорял жив; копелето се беше отървало твърде леко.
– По онова време мама била навън с приятелки, така че била невредима, но се оказало, че Аластър ѝ е оставил нищожно част в завещанието си – продължи Джулс. –
Не зная какво се е случило с остатъка от състоянието му, но разбира се, мама похарчи парите в рамките на година. Имаше всичко и отново беше останала без нищо. – Горчива усмивка докосна устните ѝ. – И това излезе в местните вестници. Когато си богат колкото
Аластър в малко градче като Уитълсбърг, всичко,
случващо се с теб и семейството ти, е новина.
Едно мускулче в челюстта ми трепна.
– И никой не подложи на съмнение факта, че са изхвърлили на улицата седемнадесетгодишно момиче?
– Не. Местните си измислиха някаква тяхна история как съм крадяла от Аластър, за да си купувам наркотици –
каза равнодушно тя. – Как са се опитали да ми помогнат, но не се получило, били на ръба на здравия разум и така нататък.
Господи.
– Най-откаченото е, че все още исках да се сдобря с мама, особено след смъртта на Аластър. Все пак ми беше майка, разбираш ли? Единственото ми семейство.
Обадих ѝ се, свързах се с гласовата поща и ѝ оставих номера си. Казах ѝ да ми се обади, защото искам да поговоря с нея. Така и не го направи. – Джулс обви пръсти по-здраво около чашата. – Егото ми пострада

сериозно и повече не се свързах с нея. Но ако не бях оставила гордостта да застане на пътя ми...
– Комуникацията е двупосочна улица. – Част от гнева ми се изпари, заменен от дълбока болка за онова малко момиче, поискало единствено любовта на майка си. – И
тя е могла да те потърси. Не бъди така сурова със себе си.
Честно, майка ѝ изглеждаше ужасен човек, но не го казах на глас. За мъртвите или добро, или нищо, и прочие.
– Зная. – Джулс въздъхна. Страданието издълба малки бразди в челото ѝ, но поне вече не плачеше. – Но достатъчно за миналото. Депресиращо е. – Тя чукна коляно в моето. – От теб би излязъл приличен психолог.
Едва не се засмях при мисълта.
– Повярвай ми, Ред, от мен би излязъл ужасен психолог. – Едва пазех собствения си живот да не се разпадне, какво оставаше да съветвам хората за техния. – Просто имам опит с проблемни семейства,
това е всичко.
На вратата се позвъни.
Неохотно се вдигнах от дивана да отворя вратата и се върнах с два големи, кафяви, хартиени плика.
– Храна за утеха – обясних, докато вадех кутиите от торбите.
Макарони със сирене. Доматена супа. Чийзкейк със солен карамел. Любимото ѝ.
– Не съм гладна.
– Яж. – Бутнах кутията със супата към нея. – После ще имаш нужда от енергия. И пий повечко вода, защото ще се обезводниш.
Джулс ме възнагради с мъничка усмивка.
– Типичен лекар.
– Ще го приема за комплимент.
– Ти приемаш всичко за комплимент.

– Разбира се. Не виждам защо някой ще иска да ме обижда. – Махнах капака на кутията с макарони и сирене. – Много се харесвам на хората.
– Хора, които се харесват толкова много на другите,
няма нужда да го казват. – Джулс вкуси от супата и я остави.
– Повечето хора не са като мен. – Отрязах парче чийзкейк с вилицата и ѝ го поднесох. След миг колебание тя прие.
Хранихме се в приятно мълчание, докато тя не каза:
– Скоро трябва да летя за Охайо. За погребението. Но дипломирането ми е в събота и трябва да организирам нещата, а дори не зная колко струват самолетните билети. Не може да са твърде скъпи, нали? Но пък е в последния момент. И трябва да намеря къде да отседна,
и имам...
– Дишай, Ред. – Сложих ръце на раменете ѝ и я успокоих. Отново дишаше учестено, а очите ѝ
придобиваха онзи дивашки вид. – Ето какво ще направим. Ще си доядем храната, после ти ще влезеш да си вземеш душ, а аз ще прегледам полетите,
хотелите и погребалните агенции. Щом отметнем тези точки, може да се заемем с детайлите. И няма да ходиш в Охайо преди дипломирането. Преминала си през този юридически ад и ще минеш по онази проклета сцена.
Ясно?
Джулс кимна, изглеждаше твърде слисана да спори.
– Добре. – Подадох ѝ остатъка от чийзкейка. – Ето. Тая гадост ми е прекалено сладка.
След като се нахранихме, тя си взе душ, а аз организирах пътуването ѝ. За късмет, билетите до
Охайо не бяха скъпи, а в Уитълсбърг имаше общо два хотела, пет къщи за гости и шепа съмнителни мотели в покрайнините на града, така че не беше трудно да пресея вариантите. Бързо проучване в Гугъл ми изкара погребална агенция с добри отзиви и прилични цени.

Когато Джулс излезе от банята, бях подготвил всичко на екрана на лаптопа ми. Тя прегледа всичко отгоре- отгоре и направихме резервациите.
– Благодаря. – Тя потъна в леглото ми и прокара ръка през косата си, все още отнесена, но по-жизнена отпреди малко. – Нямаше нужда да го правиш. – Тя посочи компютъра ми.
– Зная, но е по-добре, отколкото да гледам десетото повторение на някой глупав филм.
Джулс изсумтя. Погледът ѝ попадна на отворения ми куфар и очите ѝ се разшириха.
– Чакай малко, почивката ти в Нова Зеландия. Забравих,
че...
– Ще е чак другата седмица. Заминавам в понеделник. –
В стомаха ми се разшава безпокойство. Бях така ентусиазиран за Нова Зеландия, но някак желанието ми бе замряло.
– Ще бъде забавно. – Джулс се прозина. Беше облечена в моя стара тениска на „Тайер“, под която се виждаха бедрата ѝ, а влажната ѝ коса се спускаше на тъмночервени вълни по раменете.
От всичките ми любими гледки на този свят –
Вашингтонския монумент по изгрев, есента в Нова
Англия с огнените ѝ листа, безбрежния океан и джунглата пред мен в края на дълъг преход в
Бразилия – Джулс с моята тениска беше на първо място.
– Почини си – казах с пресипнал глас, смутен от странната топлина, която си проправяше път през вътрешностите ми. – Късно е и си имала дълъг ден.
– Девет часа е, дядо. – Отново се прозина.
– Така ли? Е, не аз изглеждам сякаш се опитвам да ловя мухи с уста. – Затворих лаптопа си и изгасих всички лампи, с изключение на нощната. – Леглото. Веднага.
– Много шефски го раздаваш. Кълна се... – Прозявка. –
Не знам как... – Прозявка. Сънливото мърморене на

Джулс утих ваше с всяка следваща дума, докато накрая очите ѝ се затвориха.
Внимателно я завих с одеялото, за да не я събудя.
Кожата ѝ беше по-бледа от обикновено, а връхчето на носа ѝ и мястото около очите все още червенееха, но заспа, докато ме обиждаше. Ако това не доказваше, че се чувства по-добре, не знаех кое го правеше.
Изгасих последната лампа и легнах в леглото до нея.
Все още не се бяхме изяснили по отношение на разговора ни по време на сватбата на Бриджит.
Оставаше ли първоначалната ни уговорка, или се бяхме превърнали в нещо различно? Нямах представа. Не знаех какво, по дяволите, бяхме, нито какво правехме.
Не знаех какво си мисли Джулс.
Но можехме да се занимаем с този въпрос друг ден.
Обвих ръка около кръста ѝ, придърпах я по-близо до гърдите си и за първи път от началото на уговорката ни спахме заедно.
35
ДЖУЛС
Дните след смъртта на майка ми преминаха като в мъгла. Когато се събудих на следващата сутрин, Джош вече беше излязъл за работа, но в кухнята ме чакаше закуска и бележка с подробни инструкции какво да правя. На коя погребална агенция да се обадя, какви въпроси да задам, какво да приготвя за пътуването.
Помогна ми повече от всички баналности, които можеха да се кажат.
Механично отметнах една по една задачите от списъка.
Не чувствах нищо. Бях се появила в дома на Джош, бях изляла всичките си емоции и бях пресушена.
Не знаех какво ме беше накарало да хукна към Джош,
когато връзката ни и бездруго се беше усложнила, но той беше първият човек, за когото се сетих, докато се чудех какво да правя.

Силен. Успокояващ. Логичен. Той беше всичко, от което се нуждаех.
Сега, когато слушах управителя на погребалната агенция от Уитълсбърг да ми разяснява някои последни детайли, си мечтаех Джош да е до мен. Разбира се, това беше неразумно. Той имаше работа; не можеше просто да захвърли всичко и да дойде с мен в Охайо. Освен това тази сутрин беше заминал за Нова Зеландия и щеше да се върне чак след седмица.
Болка прободе сърцето ми от тази мисъл.
– Това е всичко. Готови сме за утре. – Управителят се изправи и протегна ръка. – Отново искам да изкажа съболезнованията си, госпожице Амброуз.
– Благодаря. – Успях да се усмихна. Бях се представила за Амброуз вместо Милър, защото това беше името ми по закон, но прозвуча странно от неговата уста.
Амброуз принадлежеше на живота ми във Вашингтон.
Милър принадлежеше на това място.
Два живота, два различни човека.
Но ето ме тук, Джулс Амброуз в Охайо, беше по- сюрреалистично, отколкото си представях.
Стиснахме си ръцете и бързо тръгнах, стъпките ми поглъщаха разстоянието между офиса му и изхода,
докато златната топлина на слънцето не окъпа тялото ми. Но щом излязох от мрачните предели на погребалната агенция, не знаех какво да правя.
Само преди два дни се бях качила на подиума в парка на „Нашънълс“, бях се здрависала с ректора и бях взела дипломата си по право.
Три години упорит труд – седем, ако броим четирите години преди правото – се сведоха до лист хартия.
Беше едновременно велико и разочароващо.
Всъщност едва помнех дипломирането си. Мина като в мъгла, а след това бях помолила приятелите ми да ме извинят, че не отидох на вечерята, за да приготвя багажа си за Охайо. Заминах на следващата сутрин,

тоест вчера, и бях прекарала цялото си време тук в организация на погребението. Церемонията щеше да е скромна и в тесен кръг, но всяко малко решение ме изтощаваше.
Полетът ми обратно към Вашингтон беше утре сутрин след погребението. Дотогава трябваше да измисля как да си уплътня следобеда и вечерта. Не можеше да се каже, че в града има много какво да се прави.
Забих поглед в самотната брошура, търкаляща се по тротоара, пълния с ръждясали коли паркинг от другата страна на улицата и кафявите тухлени сгради,
облегнати една на друга като изморени пътници, спрели да си отпочинат. Малко по-надолу по улицата група деца играеха на дама, а смехът им бе единственият признак на живот в неподвижния въздух.
Уитълсбърг, Охайо. Градче като прашинка до грамадния
Кълъмбъс, забележително единствено поради своята крайна посредственост.
Връщането ми тук ме караше да се чувствам като в сън.
Очак вах да се събудя всеки момент, търсейки опипом копчето за изключване на алармата, докато воят от сешоара на Стела пропълзява под вратата ми.
Вместо аларма покрай мен изрева автобус, окъпа ме в изгорелите си газове и ме изтръгна от транса ми.
Гадост.
Най-после отново помръднах. Погребалната агенция се намираше в покрайнините на центъра, ето защо не ми отне много време да стигна до социалното и финансово средище на Уитълсбърг. Състоеше се едва от половин дузина бизнес сгради, сгъчкани една до друга.
Не е сън.
Действително бях тук. Ето я закусвалнята, в която се събирахме с приятели след училищните танци. И
боулинг залата, където ни водеха в началното училище,
и малкото антикварно магазинче със зловещите кукли на витрината. Всички бяха убедени, че магазинчето е

обитавано от духове, и всеки път минавахме покрай него на бегом, сякаш привиденията вътре щяха да се протегнат и да ни грабнат, ако се задържим твърде дълго.
Връщането в Уитълсбърг беше като да вляза в капсула на времето. С изключение на лъскавия нов ресторант от една верига и кафенето, заело мястото на обществената пералня на Сал, нищичко не се беше променило за седем години.
Приведох глава и не обърнах внимание на любопитните погледи на група гимназистки, събрани на ъгъла. По някакво чудо още не се бях натъкнала на някой познат,
но беше само въпрос на време. Ужасявах се от въпросите, които неизбежно щяха да ми зададат.
В малките градчета хората помнеха дълго... за добро или за лошо.
Въздъхнах тихо и с облекчение, когато стигнах хотела.
Забрави за търсенето на забавления в града. Исках само да се заключа в стаята си, да си поръчам румсървиз и да гледам филми цяла нощ.
Бръкнах в чантата си, търсейки...
– Здрасти, Ред.
Замръзнах с ръка наполовина в чантата ми. Сърцето ми се преобърна от изненада и забърза ритъма си, докато всяко тупване не запулсира в главата ми като барабан.
Туп. Туп. Туп.
Не можеше да е той. Може би онзи млечен шейк, който обърнах на обяд, беше изкривил ума ми и сега се намирах насред захарна халюцинация.
Защото нямаше начин да е той.
Но щом вдигнах глава, видях любимия му сив суитшърт.
На рамото му висеше износеният му сак. На лицето му се появи онази негова трапчинка, когато устните му се извиха в усмивка така нежна, че изличи всички ръбове на съпротивата ми.

– Изненада. – Гласът на Джош се разля у мен като топъл мед. – Липсвах ли ти?
– Аз... ти... – Устата ми се отвори и затвори в някакво жалко подобие като тази на златна рибка. – Трябва да си в Нова Зеландия.
– Промяна в плановете. – Той сви рамене с небрежност,
която хората си пазеха при промяна в избора на вечеря,
не на международни полети. – Предпочитам да съм тук.
– Защо?
Туптуптуп. Нормално ли беше човешкото сърце да бие така учестено?
– Искам да посетя Музея на плетивата.
Вероятно бях заспала в траурната агенция и бях влязла в Зоната на здрача, защото това тук беше твърде абсурдно, за да е истина.
– Какво?
– Музеят на плетивата – повтори той. –
Световноизвестен е.
Музеят на плетивата беше основната атракция на
Уитълсбърг, но в никакъв случай не беше световноизвестен.
Айфеловата кула, Мачу Пикчу, Великата китайска стена... и Музея на плетивата на Бети Джоунс? Да бе,
как не.
– Световноизвестен, а? – Имах някакво странно,
пърхащо усещане в стомаха си. Не исках никога да спира.
– Да. – Трапчинката му се задълбочи. – Прочетох за него в едно списание на летището и така се вдъхнових, че презаверих самолетните билети в последния момент.
Винаги бих предпочел плетките пред плаването до фиорда Милфорд Саунд.
В гърлото ми заседна буца от емоции.
– Е, няма да подлагам на съмнение любовта ти към плетките. – Не плачи в лобито. – В този хотел ли си отседнал?

– Зависи. – Джош пъхна ръка в джоба си, без да откъсва очи от моите. – Искаш ли да остана тук?
Една малка, изплашена част от мен искаше да каже
„не“. Щеше да е толкова лесно да хукна нагоре по стълбите, да вляза в стаята си и да се заключа вътре до погребението на мама, а след него да си тръгна и да се престоря, че цялото пътуване изобщо не се е случило.
Но бях твърде изморена да бягам. Твърде изморена бях да се боря срещу света и в същото време срещу себе си,
изморена да се преструвам, че съм добре, когато едва успявах да задържа глава над водата.
Всичко е наред, ако протегнеш ръка за спасителна лодка, независимо под каква форма.
Така се случи, че моята беше под формата на Джош
Чен.
Приведох глава в леко кимване, нямах доверие на думите.
Лицето му поомекна.
– Ела насам, Ред.
Само това ми трябваше.
Хвърлих се към него и зарових лице в гърдите му,
докато ръцете му се затваряха около мен. Ухаеше на сапун и цитруси, усещах мекотата на суитшърта му до бузата ми.
Любопитните погледи на рецепционистката и гостите на хотела прогаряха гърба ми. Без съмнение, до сутринта щяхме да сме вече в устите на хората, но не ми пукаше.
За първи път, откакто кацнах в Охайо, можех да дишам.
36
ДЖОШ
Не бях планирал да летя за Охайо.
Отидох на летището за полета ми до Нова Зеландия, но когато започна бордингът, мислех единствено за Джулс.
Какво прави, как се чувства, дали е кацнала без

проблем. Преходите и заниманията, които бях планирал с месеци, изведнъж ми станаха интересни толкова,
колкото да гледам как съхне боята.
Затова, вместо да отлетя за втората дестинация от списъка ми с желания, преди да умра (след
Антарктика), се отправих право към гишето за билети и взех следващия полет до Кълъмбъс.
Замених Нова Зеландия с Уитълсбърг. Наистина бях сбъркан в главата и дори не можех да се ядосам на себе си.
– Стягай се в пояса – предупреди ме Джулс, когато свихме вляво по една опасана с дървета уличка. – Ще ти гръмне мозъкът.
След като оставих сака си, я убедих да ме придружи до музея. Вероятно можех да си измисля по-интересно оправдание от Музея на плетивата, но бях прочел за него на идване от Кълъмбъс и мястото беше определено като най-добрата атракция в града. Това трябваше да се брои за нещо, нали така?
Вдигнах вежди.
– Да не използва израза „стягай се в пояса“? Да не си на осемдесет?
– За твое сведение персонажът на Станли Тучи казва реп ликата в „Дяволът носи „Прада“. И филмът, и
Станли са невероятни.
– Да, а на колко години е невероятният Станли?
Джулс ме изгледа косо.
– Не ми допада това заяждане, особено предвид безплатния, задълбочен тур, който ти направих.
Потиснах усмивката си.
– Беше петнадесетминутна разходка, Ред.
– Да, и в това време ти показах най-добрия ресторант в града, боулинг залата, магазинчето, което го дават за десет секунди във филм с Брус Уилис, и фризьорския салон, където си подстригах бретона, и в един кратък,
но ужасяващ период в гимназията ходех така – заяви

тя. – Тази информация е безценна, Чен. Няма да я намериш в пътеводителите.
– Мисля, че мога да открия първите три в пътеводител. –
Подръпнах кичур от косата ѝ. – Не си ли падаш по бретоните?
– Никак. Бретон и розови сенки. Твърдо не.
– Хмм. Мисля, че ще ти отива с бретон. – Джулс всякак изглеждаше добре.
Дори сега, с лилави сенки под очите и бръчици от тревога, които ограждаха устата ѝ като скоби, беше толкова красива, че не можех да откъсна поглед от нея.
Външността ѝ не се беше променила драматично през годините, но нещо се беше променило.
Не можех да напипам точно какво.
Някога Джулс беше красива, както тревата е зелена и океаните са дълбоки. Факт, но нищо, което да ме докосва.
Сега беше красива по начин, който ме караше да искам да се удавя в нея, да я оставя да запълни всеки милиметър от душата ми, докато не ме погълне.
Нямаше значение дали ще ме убие, защото в свят, в който бях заобиколен от смърт, единствено тя ме караше да се чувствам жив.
– Повярвай ми, грешиш. Все едно, достатъчно сме говорили за косата ми. – Джулс махна с ръка към сградата пред нас. – Ето го, световноизвестния Музей на плетивата на Бети Джоунс.
Задържах поглед върху нея, докато вървяхме към входа.
– Изглежда впечатляващо.
Не можех да определя цвета на сградата, дори ако някой ми опреше пистолет в главата.
След половин час и няколко толкова скучни експоната,
че мозъкът ми омекна, най-сетне се откъснах от причинения от Джулс транс, само дето ми се прииска да не го бях правил.

– Какво е това, по дяволите? – Посочих към синьо плетено... куче? Вълк? Каквото и да беше, муцуната му беше крива, а мънистените му очи проблеснаха заплашително към нас от мястото му на етажерката,
сякаш беше бясно, задето му бяхме навлезли в личното пространство.
Това заслужавах за невниманието си. Щях да се ядосам,
ако трябваше да умра от лапите на обладана от духове играчка.
Джулс присви очи към малкия плакет под вълка/кучето.
– Било е една от любимите играчки на дъщерята на
Бети – каза тя. – Изплетена на ръка от известен местен артист и подарена за петия ѝ рожден ден.
– Изглежда демонично.
– Не е вярно. – Тя се загледа в играчката, която също ни зяпаше. Можех да се закълна, че устните ѝ се извиха в злобна усмивка. – Но, ъ, нека продължим.
– Знаеш ли, май се наситих на плетките за днес. – Отчел се бях. Време беше да се омитаме, преди играчките да оживеят като в „Нощ в музея“. – Освен ако не искаш да поразгледаме още одеяла и обладани играчки.
Устните на Джулс трепнаха.
– Сигурен ли си? Все пак се отказа от Нова Зеландия за този световноизвестен музей. Трябва да си избиеш парите.
– О, направих го. – И парите, и кошмарите ми. Поставих длан на кръста на Джулс и я насочих към изхода. –
Готов съм, повярвай ми. А и предпочитам да разгледам останалата част от града.
– Вече видяхме почти всичко по пътя насам. Останалото е жилищна зона.
Господи.
– Все нещо трябва да сме пропуснали. Кое ти е любимото място в града?
Пристъпихме в замиращата следобедна светлина.
Златният час се топеше в сумрак и докато вървяхме към

центъра, по тротоарите се точеха дълги сенки.
– Затворило е преди час – отвърна Джулс.
– Все пак искам да го видя.
Тя ме изгледа странно, но сви рамене.
– Щом настояваш.
След десет минути се озовахме пред една книжарница,
която направо изглеждаше древна. Беше сбутана между магазин за дрехи втора употреба и китайски ресторант,
думите „Книгите на Крабтри“ бяха изписани с излющена червена боя по тъмните прозорци.
– Това е единствената книжарница в целия град – каза
Джулс. – Не казвах на приятелите ми, защото четенето не се смяташе за готино, но най-много обичах да прекарвам времето си тук, особено в дъждовни дни.
Толкова често идвах, че бях запаметила всички книги по етажерките, но въпреки това обичах да ги преглеждам, като дойда. Действаше ми успокояващо. –
Тъжна усмивка докосна устните ѝ. – Освен това знаех,
че няма шанс да засека някой познат.
– Било ти е убежище.
Лицето ѝ омекна от носталгия.
– Да.
Устните ми се извиха при мисълта как младата Джулс се промъква в книжарницата и се крие от приятелите си. Преди няколко месеца, когато познавах единствено нахаканата купонджийка Джулс, щях да реша, че ме занася. Но сега го виждах.
Всъщност, като изключим моминското парти на
Бриджит, от доста време не бях виждал Джулс да купонясва като в колежа. Дявол го взел, беше минало доста време, откакто аз бях купонясвал като в колежа.
Първите впечатления се задържат най-дълго, но противно на всеобщото мнение, хората се променят.
Единственият проблем е, че се променят по-бързо от предразсъдъците ни.

– Имаш ли любима книга? – Исках да науча всичко за
Джулс. Какво харесва, какво мрази, какви книги чете и каква музика слуша. Всяка трохичка информация, до която можех да се добера, за да заситя неутолимия си глад за нея.
– Не мога да избера само една. – Прозвуча ужасено. –
Все едно да поискаш някой да избере любим вкус сладолед.
– Лесна работа. Моят е шоколад с натрошени ядки, а твоят е солен карамел. – Тя се намръщи, а аз се ухилих. – Соленият карамел ти е любимият вкус за всичко.
– Не за всичко – измърмори тя. – Добре. Ако трябва да избера една книга, въз основа на броя препрочитания... – Страните ѝ се оцветиха. – Не се смей, зная, че е клише и е детска книжка, но...
„Паяжината на Шарлот“. Семейството, което е живяло в дома ни преди нас, я беше оставило и това беше единствената ми книга като дете. Бях обсебена от нея до такава степен, че не позволявах на мама да убива паяци, в случай че някой от тях беше Шарлот.
Усмивката ми се разшири.
– Това е толкова сладко.
Бузите ѝ придобиха по-наситен розов цвят.
– Бях малка.
– Не беше сарказъм.
Малка усмивка кацна на устните на Джулс, но не каза нищо повече, когато подминахме книжарницата.
Наближаваше време за вечеря, ето защо се отбихме в закусвалнята, която тя нарече „най-добрия ресторант в града“, преди да се отправим обратно към хотела.
– Тук предлагат най-добрите бургери. – Тя прелисти менюто със светнало от нетърпение лице. – Това е едно от малкото неща, които ми липсваха от Уитълсбърг.
– Вярвам ти. – Хвърлих поглед към сепаретата от червен винил, черно-белия шахматен под и стария джубокс в

ъгъла. – Това място прилича на снимачна площадка от
70-те.
Тя се засмя.
– Може би се дължи на факта, че първият собственик е бил голям почитател на филмите от 80-те. Когато бях в гимназията, постоянно висяхме тук. Това беше мястото,
където да се видиш с хора и хората да те видят.
Веднъж...
– Джулс? Ти ли си?
Джулс пребледня.
Обърнах се към натрапника, а мускулите ми вече се бяха стегнали в готовност за битка, но напрежението ми се стопи в объркване, когато видях кой стоеше до масата ни.
Жената навярно беше в средата на двадесетте, макар гримът и платиненорусото каре да я състаряваха. Беше облечена с прилепнал топ и гледаше Джулс в очакване.
– Ти си! – възкликна тя. – Джулс Милър! Не мога да повярвам. Не знаех, че си се върнала в града! Колко минаха, седем години?
Милър? Какво, по дяволите?
Хвърлих поглед към Джулс, която си лепна видимо фалшива усмивка.
– Да, нещо такова. Как си, Рита?
– Е, нали знаеш. Омъжих се, имам две деца, работя в салона на мама. Като всички останали, без частта с работата в салона. – Очите на Рита светнаха с любопитство, когато ме огледа. – Това кой е?
– Джош – казах, когато Джулс не обели и дума. Не си сложих етикет. Не знаех кой да ползвам.
– Приятно ми е да се запознаем, Джош – измърка Рита. –
Не срещаме често такива като тебе по тия места.
Усмихнах се учтиво.
Рита изглеждаше безобидна, но от Джулс струеше осезаемо напрежение.

– Какви ги върши през цялото това време? – Рита отново насочи вниманието си към Джулс, когато не продължих разговора. – Изведнъж изчезна. Без да се сбогуваш, без нищо.
– Колеж.
Джулс не поясни, но другата жена продължи да натиска.
– Къде?
– Малък е. Сигурно не си го чувала.
Веждите ми се стрелнаха нагоре. „Тайер“ беше малък,
но беше един от най-престижните университети в цялата страна. Бях готов да заложа дипломата си, че повечето хора го бяха чували.
– Е, извади късмет, че се измъкна навреме. – Рита въздъх на. – Това място ти изсмуква душата, разбираш ли? Но какво да се прави? – Тя сви рамене. – Между другото, съжалявам за случилото се между майка ти и
Аластър. Откачена история.
– За пожара ли? Случило се е преди години – каза
Джулс.
– Не. Е, да, но не говоря за това. – Рита махна във въздуха. – Не знаеш ли? Хванали са Аластър на калъп с дъщерята на единия му съдружник. Била е на шестнадесет, така че техничес ки не е било престъпление според законите на щата, но... – Тя потрепери драматично. – Та както и да е, съдружникът му направо откачил, като научил. Според слуховете съсипал половината бизнес на Аластър и той бил принуден да изтегли куп заеми, за да не фалира. Затова майка ти получи такова малко наследство. Само това му било останало. Някои дори твърдят, че съдружникът е подпалил къщата, но никога няма да разберем.
Боже господи. Цялата история звучеше като сапунен сериал, но един поглед към Джулс беше достатъчен да прогони всякакви съмнения.

Беше замръзнала на място и зяпаше Рита с широко отворени очи. Цветът на кожата ѝ беше като на белите салфетки, натъпкани в една малка метална кутийка на масата.
– Какво... майка ми знаеше ли? Как така случаят не е влязъл във вестниците?
– Семейството на Аластър го спаси от вестниците –
отвърна Рита, видимо доволна, че знае нещо повече от
Джулс. – Бяха замели нещата, но информацията изтече отнякъде. Можеш ли да повярваш? Бедната ти майчица.
Макар да знаеше всичко, все пак остана с него, тъй че... – Не довърши мисълта си и се прокашля. – Както и да е, какво те води обратно тук?
– Аз... – Джулс най-сетне примигна. – Мама почина преди няколко дни.
Във въздуха увисна тежко, неловко мълчание.
– О. – Рита отново се прокашля и започна да се оглежда трескаво из закусвалнята. Лицето ѝ се оцвети в мораво. – Много съжалявам да го чуя. Знаеш ли, трябва да бягам, но се радвам, че се видяхме отново и, ъ,
съболезнования.
Стрелна се и едва не събори един сервитьор в бързината.
Слава богу, мамка му.
– Стара приятелка? – попитах.
– Да, от онези, които преписват от мен на тестовете по математика. – Джулс започна да си възвръща цвета,
макар по лицето ѝ още да бе изписан шок. – Както може би се досещаш, тя е градската клюкарка.
– Да. – Погледнах я загрижено. – Как се чувстваш след новината за Аластър?
Жаждата ми за отмъщение до известна степен бе задоволена от финансовото падение на този мъж, но
Джулс си имаше достатъчно грижи на главата, за да се справя и с призрака на противния ѝ пастрок.

– Шокирана съм, но и изненадана, ако има логика в това. – Тя пое дълбоко дъх. – Радвам се, че Рита ми каза.
Зная, че са само слухове, но като се замисля, е съвсем възможно – защо остави на мама толкова малко пари,
мистериозните обстоятелства около пожара. Поне
Аластър си е платил за стореното в известна степен.
– И сега е мъртъв.
– И сега е мъртъв – повтори Джулс. Изсмя се с пуфтене. – Няма нужда да говорим пак за оня задник.
– Съгласен.
Сервитьорката дойде да ни вземе поръчката и изчаках да се отдалечи, преди да сменя темата.
– Значи, Джулс Милър, а?
Тя трепна.
– Промених фамилията си. Милър беше на мама. Исках да започна начисто, след като се махнах от Охайо,
затова подадох молба за смяна на фамилията.
Едва не се задавих с водата си.
– Как, по дяволите, не съм знаел за това? Ейва никога не ми е споменавала.
– Защото Ейва не знае. Просто име е. – Джулс нервничеше със салфетката си. – Не е важно.
Ако не беше важно, нямаше да го промени, но се сдържах да не го отбележа.
– Откъде ти хрумна Амброуз?
Част от напрежението напусна тялото ѝ и на лицето ѝ
пропълзя пакостлива сянка.
– Звучи красиво.
От гърлото ми се надигна смях.
– Е, има и по-лоши причини за избор на име – отвърнах сухо. – Странно ли е да се върнеш пак тук?
Джулс помисли, преди да отговори.
– Особено е. Преди да дойда, си бях изградила образа на чудовище в лицето на Уитълсбърг. Имах толкова много лоши спомени тук – и хубави, но предимно лоши.
Мислех си, че връщането ми ще е кошмар, но с

изключение на новината за Аластър, всичко е...
нормално. Дори случайната среща с Рита не беше чак толкова зле.
– Чудовищата във въображението ни често са по- страшни от истинските.
– Да – отвърна тихо Джулс. Задържа поглед върху мен. –
А твоите чудовища, Джош Чен? По-страшни ли са от истинските?
Настана напрегнато мълчание за момент, докато обмислях отговора си.
– Майкъл ми праща писма почти всяка седмица – казах накрая. Признанието имаше кисел вкус, като отдавна забравена храна, която се е развалила още преди да види бял ден. – Не ги отварям. Стоят в чекмеджето на бюрото ми, събират прах. Всеки път, когато дойде ново,
си казвам, че ще го изхвърля. Но никога не го правя.
Очите ѝ блеснаха със съчувствие.
Ако имаше човек, който разбира колко безсмислено е да мечтаеш в историята да има изкупление, което никога няма да дойде, то това беше Джулс.
– Сам го каза. Чудовищата във въображението ни често са по-страшни от истинските. – Тя сложи длан върху моята. – Никога няма да сме съвсем сигурни, докато не се изправим срещу тях.
Гърдите ме стегнаха. Погребението на майка ѝ беше на следващия ден, а тя утешаваше мен.
Не знаех как изобщо бях смятал Джулс за непоносима,
защото, както се оказа, беше дяволски неповторима.
37
ДЖОШ
На следващия ден придружих Джулс на погребението на майка ѝ. Освен проповедника и служителите на траурния дом, ние бяхме единствените присъстващи и литургията мина без много церемониалности.

– Искате ли да кажете няколко думи, преди да изпратим
Аделайн в последния ѝ път? – попита проповедникът,
когато приключи словото си.
Джулс поклати глава.
– Не – прошепна. – Не искам да кажа нищо.
Хванах ръката ѝ, стиснах я утешително и ми се прииска да можех някак да ѝ помогна. Джулс не ме погледна, но ми отвърна с леко стисване.
Проповедникът кимна, траурните агенти пуснаха ковчега надолу и това беше всичко.
По думите на Джулс не беше нищо вълнуващо, но това не спря възела да се завърже в стомаха ми, докато се взирах в гроба на Аделайн.
Десетки години живот, изгасен просто ей така и накрая няма кой да я изпрати освен дъщеря ѝ. Цял един живот,
изпълнен с мечти, страхове, постижения и разкаяния,
заличени от един случаен инцидент.
Беше дяволски депресиращо.
Позволих си да се отдам на меланхолията само за миг,
преди да я изтласкам от мислите си и нежно да сложа ръка на лакътя на Джулс. Проповедникът и траурните агенти вече си бяха тръгнали, но тя не бе помръднала от началото на службата.
– Трябва да тръгваме. Полетът ни наближава.
В този ден имаше един-единствен вечерен полет от
Кълъмбъс за Вашингтон, така че по презумпция щяхме да летим заедно.
– Да. – Джулс пое дълбоко въздух и бавно издиша. –
Благодаря, че беше до мен – каза ми, докато вървяхме към изхода. – Наистина не беше длъжен да го правиш.
– Не, но исках да го направя. – Крайчецът на устните ми се изви в половинчата усмивка. – Кой знае в каква беля ще се забъркаш, ако те оставя сама.
– Възможностите са неограничени – отвърна сериозно тя. – Сигурен ли си, че не искаш да те разведа из

полицейския участък на Уитълсбърг, преди да си тръгнем?
– Сигурен съм, че е очарователен, но ще пропусна. –
Огледах я в опит да разбера какво си мисли. – Как се чувстваш?
– Учудващо добре. – Джулс втъкна кичур коса зад ухото си. – Мисля, че първоначалният шок премина и сега съм... примирена, предполагам. Никога няма да мога да се сбогувам с мама или да се сдобря с нея. – Поколеба се. – Всъщност зная, че полетът е скоро, но може ли да се отбием на още едно място, преди да тръгнем за летището? Няма да се бавя.
– Да, разбира се. – Бяхме притиснати от времето, но нямах намерение да ѝ откажа след погребението на майка ѝ.
Петнадесет минути по-късно се озовахме пред малка,
порутена къщичка в покрайнините на града. Синята боя на фасадата се беше излющила и вратата се оказа отключена, когато Джулс завъртя дръжката.
– Къщата, която мама е наела, преди да умре – поясни
Джулс при въпросителния ми поглед. – Когато уведомих хазяина за смъртта ѝ, той каза, че мога да мина да прибера личните ѝ вещи. Не възнамерявах, но...
– Разбирам. – Това беше последната възможност на
Джулс. Навярно никога повече нямаше да се върне в
Охайо.
Пристъпихме в къщата. Нямаше много мебели освен един диван, телевизор и малка масичка за кафе и хранене. В мивката се издигаше камара мръсни съдове,
а на прозореца имаше саксия с умиращо цвете.
Беше зловещо, сякаш къщата търпеливо чакаше собственика си, който никога нямаше да се върне.
Последвах Джулс до спалнята и останах на вратата, а тя отиде към множеството рамкирани снимки на скрина.
На всички имаше красива възрастна жена с червена коса, която очевидно беше майка ѝ. На една беше

облечена в официална рокля и се усмихваше на някакво шикозно парти; на друга я короноваха за мис „Тийн
Уитълсбърг“, съдейки по лентата през гърдите.
Нямаше снимки на други хора, дори на Джулс.
– Мислех, че ще има поне една моя снимка – прошепна
Джулс, прокарвайки ръка по снимката от конкурса. –
Всички тези години... – Поклати глава и се изсмя пренебрежително на себе си. – Глупаво беше. Таях надежда, но на Аделайн не ѝ пукаше за никого освен за себе си.
В гърдите ми разцъфна болка. Нито един от двама ни нямаше родители за пример, но мразех да гледам как надеждата ѝ угасва.
– Съжалявам, Ред.
– Недей. – Джулс отпусна ръка, преди да се обърне към мен. – Може да тръгваме. Имаме да хващаме полет, а и вече получих каквото исках.
– Какво е то?
– Завършек.
Завършек.
Думата отекваше в ума ми по пътя към летището.
Може би това ми трябваше с Майкъл. Бях избягвал всякакъв контакт с него в продължение на две години,
защото смятах, че това е решението на проблема ми. Но единствено бях оставил мислите за него да се превърнат в злокачествено заболяване. Действаха бавно,
безсимптомно и постепенно изсмукваха живота ми,
докато от мен не остане само сянка.
Чудовищата във въображението ни често са по-страшни от истинските.
Внезапната, заслепяваща яснота на прозрението ме разсече като острие.
– Добре ли си? – попита ме Джулс, след като минахме проверките на терминала. Уитълсбърг беше така близо до Кълъмбъс, че ни отне по-малко от час да стигнем до летището. – Изглеждаш отнесен.

– Да – отвърнах, все още зашеметен от откритието. Беше толкова дяволски очевидно, че се почувствах като глупак, задето не се бях сетил по-рано, но ние сме най- заслепени по отношение на собствените ни животи.
Не изгарях от желание да се срещна с Майкъл, но щеше да е като да дръпна лепенка. Щом приключех с него,
можех най-после да продължа живота си. Сигурен бях.
Завършек.
Отговорът е бил тук през цялото време.
– Прекарахме цели два дни заедно и не се избихме. –
Джулс повдигна вежда, след като взехме сандвичи от едно от кафенетата на терминала и седнахме на маса в зоната за хранене. Полетът беше след седемдесет и пет минути, така че имахме време за убиване. – Имаме прогрес.
– Беше ден и половина, най-много. – Усмихнах се и приветствах разведряването на настроението след тежката сутрин. В очите на Джулс още имаше тъга, но изглеждаше решена да остави миналото зад гърба си. –
Имаме време.
– Колко окуражително. – Тя захапа сандвича си, сдъвка и преглътна, преди да добави колебливо: – Мислех си за онова, което ми каза на сватбата на Бриджит...
Пулсът ми се ускори.
– Да?
– Може би си прав. – Не ме погледна, но страните ѝ
порозовяха. – За разликата между какво трябва да е едно нещо и какво всъщност е.
Забързаният ми пулс прерасна в рев. В гърдите ми засия топлина и запълни пукнатините, които се бяха отворили през годините.
– Винаги съм прав. – Дадох всичко от себе си да потисна усмивката си.
Никога не бях искал сериозна връзка. Връзките вървяха с твърде много очаквания и честно казано, не се беше

случвало да харесам жена дотолкова, че да изляза на повече от три срещи с нея.
Да изпитвам желание – разбира се. Да харесвам? Не.
Но с Джулс... мамка му, дори не усетих как се случи.
Харесвах я дори когато ме ядосваше, което беше през половината време. Споровете ни ме оживяваха повече от всеки разговор с друг човек, а когато разговаряхме,
имах усещането, че единствено тя ме разбира.
Единственият човек, който виждаше отвъд лекаря,
плейбоя, любителя на екстремни преживявания и всяка друга маска, която си надявах, за да скрия несъвършените парчета отдолу.
Преглътнах странната буца в гърлото, а Джулс извъртя очи.
– Скромен както винаги.
– И това също.
Усмивката ѝ стана по-широка, загледахме се един друг,
преди отново да придобие сериозно изражение.
– И какво означава това за нас?
Добър въпрос. Нямах опит с цялата тази работа с връзките, но...
– Означава, че може би трябва да излезем на среща. –
Усмивката ми избухна при вида на ококорените ѝ очи. –
Не изглеждай толкова шокирана. Само среща, Ред. Не е предложение за брак.
– Очевидно – изпухтя тя, макар тревогата в очите ѝ да остана. – И преди съм ходила на срещи.
Усмивката ми посърна при напомнянето.
Разбира се, Джулс беше ходила по срещи и преди. Това не значеше, че исках да мисля за тях.
В стомаха ми се разви панделката на ревността и впрегнах цялата си воля да не изкопча цялото име,
телефонния номер и адреса на всеки мъж, който я беше докоснал, дявол го взел.
– Не и с мен. – Изтрих капчица сос от ъгълчето на устата ѝ. Палецът ми се задържа на долната ѝ устна и

се изпълних с мрачно задоволство, когато притаи дъх. –
Когато те изведа, ще е най-добрата проклета среща, на която някога си била.
– Егото ти наистина не познава граници. – Задъханият ѝ
глас заличи болката от обидата ѝ.
Приведох се напред и замених палеца с устните си.
– Хайде да се обзаложим, Ред. – Прокарах устни по нейните – не като целувка, а като обещание. –
Обзалагам се, че след срещата ни няма да можеш да помислиш за друг мъж.
Последната част прозвуча като тихо ръмжене.
Джулс преглътна шумно.
– Вдигаш летвата високо, Чен.
Усмивката ми се върна.
– Не се тревожи. Винаги поставям летвата, където мога да я стигна.
38
ДЖУЛС
Странно беше. Заминах за Охайо убедена, че ще бъде истински кошмар, а се върнах и осъзнах, че пътуването е било катарзис.
Пътуването взе обърканите и размазани парчета от живота ми и ги претопи в силно облекчение.
Аластър беше мъртъв и вече не можеше да ме нарани.
Мама беше мъртва и колкото и да се изтезавах от въпроси за това, какво можеше да бъде, тя никога нямаше да се върне.
Макс си оставаше заплаха, но в последно време беше странно мълчалив. Докато не предприемеше следващия си ход, нямах много какво да сторя.
А Джош... Джош беше сред малкото светли лъчове в скапания ми живот. Промяната в статута на отношенията ни от врагове с облаги на връзка беше като скок от скала – можеше да свърши като вълнуващо събитие в живота ми или като пълна катастрофа.

Но вече бях съжалявала за достатъчно неща. Не исках
Джош да е сред тях.
Понякога човек трябва да се хвърли в неизвестното или рискуваше да остане приклещен на едно място завинаги.
– Какво мислиш? – Обърнах се бавно и оставих Стела да огледа тоалета ми.
Днес беше първата ни среща с Джош, но колкото и да го изнудвах, заплашвах и подкупвах, той и думичка не обели какво щяхме да правим, ето защо стрелях на посоки с облеклото си. Единствената му насока беше да се облека добре, но не твърде елегантно, което не беше никаква помощ.
След продължителна агония се спрях на синя лятна рокля с тънки презрамки и сандали, прибрах косата си във високо вдигната опашка, за да се спася от знойната юнска жега. Тоалетът ми беше свеж, закачлив и достатъчно небрежен за разходка в парка, но и елегантен като за вечеря в хубав ресторант.
Поне така се надявах.
Стела ме огледа преценяващо от глава до пети, преди да вдигне одобрително палци.
– Идеално.
Слава богу. Нямах време да се преоблека. Вече закъснявах.
Понеже Джош не можеше да ме вземе от къщи, по негова молба се срещнахме направо в Джорджтаун.
Коремът ми запърха, когато го видях да ме чака на уреченото място.
Бяла риза. Тъмни дънки. Разрошена коса. Беше толкова прекрасен, че ме заболя сърцето.
Донякъде ми се щеше все още да се мразим, защото връзката ни не се отразяваше добре на сърдечносъдовата ми система.
– Здрасти, Ред. – Джош ме огледа от глава до пети и очите му се оживиха. – Радвам се, че поне веднъж

изглеждаш представително.
– Радвам се, че поне веднъж изглеждаш като човек. –
Огледах го също толкова преднамерено от глава до пети. – Колко плати за човешката кожа, под която си скрил дяволските рога и гущеровата кожа?
– Безплатна беше. Толкова съм чаровен – провлачи той.
– Мисля, че продавачът се е уплашил да не го задушиш с огромното си его, ако не си тръгнеш час по-скоро.
Смехът му се разля по мен като разтопен карамел, богат и сладък.
– Липсваше ми, мамка му.
Вървяхме един до друг към мистериозната ни дестинация.
– Минаха три дни.
– Знам.
Пърхането се засили. По дяволите. Когато не се държеше като задник, можеше да е толкова... мил.
– Ще ми кажеш ли къде отиваме? – Бях твърде любопитна, за да не го попитам. Защо Джош поиска да се срещнем на някакъв произволен ъгъл вместо на мястото на срещата?
Той въздъхна драматично.
– Търпение.
– Не зная какво означава това, но ми звучи скучно. –
Сподавих смеха си, когато ме погледна косо.
– Непоносима си.
– Все го казваш, но съм ти липсвала и излизаш на среща с мен. Това какво говори за теб?
– Че съм лаком за красиво наказание.
Прехапах устни, за да сдържа напиращата усмивка.
– Трябва да се прегледаш. Не ми звучи много здравословно.
– Направих го. Опасявам се, че е нелечимо.
Препънах се в едно извадено паве и щях да се забия по лице в тротоара, ако Джош не беше уловил китката ми.

– Внимателно – каза той, а очите му грееха весело.
Копелето знаеше точно какво прави. – Не искам да паднеш.
– Няма. – Отговорих горделиво и пригладих надолу полата си с пламнали бузи.
След около пет минути най-накрая спряхме пред едно съвсем мъничко магазинче с раирана тента и думите
„Книжарница Аполо Хил“, изписани в златно на прозорците. На витрината се издигаха купчини книги,
които скриваха от погледа ми интериора на мястото, а на тротоара отпред имаше две сини двуколки, натежали от томчетата с намалени книги.
Вече разбирах защо Джош не беше поискал да се срещнем направо тук – уличката беше достатъчно широка единствено за пешеходци и колоездачи.
Нямаше шанс кола да се провре. Същото важеше и за съседните улички.
– Добре дошла в най-добрата книжарница в града. –
Джош махна драматично ръка към сградата и се ухили на слисаното ми изражение.
– Как така не съм чувала за това място? – Сърцето ми ускори ритъма си при мисълта какво се крие зад бялата дървена врата. Да открия нова книжарничка беше като да открия нов вид скъпоценен камък: вълнуващо,
удивително и малко сюрреалистично. – От години живея в този град.
– Отворили са преди няколко месеца и още не е добила популярност. Съвсем случайно научих за нея от един друг специализант, чийто братовчед е приятел със собственика. – Джош отвори вратата.
В мига, в който стъпих вътре, се влюбих. Не, не се влюбих. Изгубих си ума, бързо и силно, съблазнена от рафтовете с книги, които се издигаха чак до тавана,
очарователните, нахвърляни в купчини книги на кръглата маса в средата на магазина и сладкия,
мускусен аромат на стари книги. Смелият яркозелен

килим контрастираше на семплите кремави стени, а няколко полилея от ковано желязо осветяваха помещението в мека светлина.
Беше книжарницата на мечтите ми, превърната в реалност.
– Какво ти казах? – Гласът на Джош се спусна по гръбнака ми като кадифена милувка. – Най-добрата книжарница в града.
Бяхме сами вътре, с изключение на собственика на книжарницата. Трудно ми беше да повярвам, че шумотевицата на града беше от другата страна на вратата. Вътре беше така тихо, имах усещането, че бяхме влезли в някакъв таен свят, създаден единствено за нас.
– Само този път ще ти призная, че си прав. – Прокарах ръка с благоговение по една близка купчинка книги. В
книжарницата имаше нови издания, но и употребявани книги, и исках да ги разгледам всички. – В разглеждане ли ще прекараме срещата си? Ако е така, аз съм навита.
– Нещо такова. – Джош се облегна отстрани на библиотеката и плъзна едната си ръка в джоба си, беше олицетворение на безгрижието. – Бих започнал с любимата ти книга.
– Защо?
– Довери ми се. – Той наклони глава към близката секция с детски заглавия.
Разпаленият поглед на Джош стопли кожата ми, докато преглеждах лавиците и накрая открих онова, което търсех. Имаше само три екземпляра от „Паяжината на
Шарлот“ и предположих, че в някой от тях има бележка или нещо подобно.
Фактът, че беше запомнил такава дребна подробност от разговора ни в Охайо, ме накара да потръпна.
Концентрирай се, Джулс.
Дръпнах едното томче от лавицата и прелистих страниците. Нямаше нищо необичайно.

Опитах с второто томче. Нищо.
Но щом отворих третата книга, измежду страниците ѝ
изхвърча късче хартия и падна на земята. Вдигнах го и устните ми се разшириха в усмивка, когато прочетох думите, изписани с нечетливия почерк на Джош.
Любимата ти храна, но трябва ти да я приготвиш.
С3, Р4, №10
– Това да не е търсене на съкровище в книжарницата? –
Скочих на крака, неспособна да сдържа удоволствието си.
– Търсене на съкровище и пъзел. – Трапчинката се появи на бузата на Джош. – Трябва да се уверя, че умственият ти багаж отговаря на стандартите ми, Ред.
Не излизам с тъпчовци.
– Разбираемо. Все някой трябва да е мозъкът във връзката.
Тихият смях на Джош се настани у мен.
– Реши загадката, преди да вириш нос, скъпа. Чака те награда, ако се справиш.
Оживих се. Обичах наградите. Имах цяла кутия със спечелени сертификати, трофеи и медали от гимназията и колежа.
– Каква е?
– Ще разбереш. Или не. – Сви рамене. – Да видим.
Кожата ми трептеше от размяната на реплики и от тръпката на лова, но потиснах желанието да продължа словесния ни спаринг и отново насочих вниманието си върху следата.
Любимата ти храна, но трябва ти да я приготвиш.
Очевидно ставаше въпрос за кулинарна книга с италиански рецепти.
Колкото до С3, Р4, №10, мозъкът ми се мъчеше да разплете значението. Това беше търсене на съкровище,
което значеше, че най-вероятно следата води към конкретна кулинарна книга. Всички книги бяха

подредени по азбучен ред според фамилията на автора,
така че какво се криеше зад цифрите?
Прегледах стелажите в опит да...
Вниманието ми бе привлечено от табела с надпис „1“.
Беше закачена на страницата на най-близкия стелаж.
Книгите не бяха номерирани, но стелажите бяха, а всеки стелаж се състоеше от няколко реда. Стелаж, ред.
С3, Р4.
Секция с кулинарни, стелаж 3, ред 4, №10... Десетата книга на реда?
Струваше си да опитам.
Гърдите ми блъскаха от нетърпение, отправих се право към въпросния стелаж и преброих книгите от ляво надясно. Едно, две, три, четири...
Номер десет беше кулинарна книга с италиански рецепти.
По вените ми потече самодоволство. Стрелнах Джош с победоносен поглед, който опита, но не успя да скрие усмивката си, след което прелистих книгата и открих втората бележка.
Сега, когато бях разбила кода, тази следа беше по-лесна за разгадаване. Отведе ме към секцията с пътеписи и една дебела книга за Италия. Тя на свой ред ме насочи към секцията за изкуство за една биография на
Микеланджело, а оттам – към секцията с любовна литература и роман за художник, който се влюбва в съседката си, която му става муза.
В любовния роман нямаше следа. Вместо това вътре имаше едно изречение.
„Джулс, ще излезеш ли с мен?“
Беше ли възможно човешко същество буквално да се разтопи? Защото това бе единственото обяснение, което ми хрум на, когато коленете ми омекнаха, а вътрешностите ми се втечниха. Бях кълбо от чувства,
което се държи от бесния ритъм на сърцето и върволицата пеперуди в стомаха.

– Вече сме на среща, глупако. – Бузите ме боляха от усмивката ми.
Пакостливото изражение на Джош се претопи в нещо по-топло.
– Реших да попитам официално, преди да се отправим към следващата спирка.
– Къде е тя?
– Ще видиш. Благодаря, Луна. – Той се ухили към собственичката на книжарницата, която му подаде плик, пълен с книги.
Така се бях улисала в търсенето на следи, та не бях обърнала внимание, че тя ме беше следвала и взимала всяка книга със следа, когато отидех към следващата секция.
– Книгите са за теб. Няма защо да ми благодариш, че разнообразявам четивата ти – каза Джош.
Бях твърде слисана за добър отговор.
– Как уреди всичко това?
– Както казах, Луна е приятелка на братовчеда на колега. Разбрах се с нея. Освен това купих една камара книги, така че всички печелят.
– Това е... – Не плачи. Би било унизително, но фактът, че
Джош беше положил толкова усилия за срещата ни...
Буца се настани в гърлото ми, когато си взехме довиждане с Луна и излязохме от книжарницата.
– Джулс Амброуз без думи. Трябваше да го направя по- рано – пошегува се Джош. – Щях да си спестя доста главоболия в миналото.
– Много смешно. – Отново намерих думите си. – Е, къде е наградата, която ми обеща?
– Ще я получиш по-късно.
Присвих очи.
– Мамиш ли ме, Джош Чен?
На устните му заигра усмивка.
– Може би. – Спряхме пред „При Джорджо“, уютно ресторантче, сгушено в една странична пряка.

Прозорците грееха от светлината на свещи и щом отвори вратата, до ушите ми долетя нежната мелодия на джаза. – Май ще се наложи да ми се довериш.
Преди три месеца нямаше да се доверя на Джош Чен,
дори да се давех и той да беше единственото ми спасение. А сега дори не се замислих, когато го последвах заедно с хостесата до маса в единия ъгъл в дъното на помещението.
– Не бих те накарал да готвиш – каза той във връзка с първата следа от играта. – Не искам да умра от хранително натравяне.
– Бързо, трябва да напуснеш работата в болницата.
Трябва да станеш комик. – Прелистих менюто. – След като сме тук, предполагам, че отговарям на интелектуалните ти стандарти и официално съм мозъкът във връзката ни.
– И други неща – каза нежно Джош.
Заразлиствах менюто по-бавно. Вдигнах глава и стомахът ми се преобърна от напрегнатия му поглед.
– Други неща?
Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.
– Не ми пускай въдицата за комплименти, Ред.
– Не пускам никаква въдица, мразя риболова. – Какви ги дрънкаш изобщо? И все пак продължих да дърдоря, бях твърде притеснена да стоя мирно или да мълча. – Като стана дума, защо мъжете винаги си слагат снимки с риби за профилни в приложенията за срещи?
Отблъскващо е, честно.
– Аз не го правя, няма нужда да се тревожиш за това.
– Защо?
– Защото нито един от двама ни не излиза с други хора,
Ред – каза Джош с такова спокойствие и категоричност,
че думите се впиха в кожата ми като истина.
Сервитьорът ни пристигна и ме спаси от необходимостта да измисля смислен отговор. И
бездруго усилията ми щяха да са напразни. Не можех

дори върху храната си да се съсредоточа, какво оставаше да свържа хилядите думи в речника ми в някакво адекватно изречение.
Можех да се съсредоточа единствено върху човека срещу мен. Плътната му долна устна, сянката на трапчинката му, грубата милувка на гласа му и бронзовия отблясък на кожата му на приглушената светлина.
Не знаех как изобщо някога го бях смятала за неприятен, защото сега можех да стоя тук завинаги и да го слушам как говори.
– Помниш ли какво ми каза в Елдора? Да простя, дори да не забравя? – Джош потри челюстта си. – С Алекс ще ходим на мач другата седмица.
Заля ме приятна изненада.
– Това е страхотно.
– Ще видим. Страшен задник е, може положението да стане по-зле.
Засмях се.
– Вярно е. Но той винаги си е бил задник и все пак бяхте приятели в продължение на години.
– Също вярно. Странно е, защото беше много труден,
когато се запознахме. А тогава се опитваше да е представителен. Обикновено бих отсвирил такъв човек,
но... – Джош смръщи вежди. – Не зная. Може би помислих, че има нужда от приятел. Независимо колко е богат човек, все му трябва някой, който да му пази гърба. Който не го прави за пари.
Разнежих се от думите му.
– Добър човек си, Джош Чен.
– Само понякога. – Засмя се засрамено. – Знаеш ли,
беше права. Онова, което ми каза след „Черната лисица“, че съм се вкопчил в гнева, защото не ми е останало нищо друго.
„Черната лисица“. Онази нощ сякаш беше в друг живот.
Бяхме толкова гневни и си казахме толкова много

болезнени неща, но ако можех да се върна назад във времето, нямаше да променя нищо. Онази нощ ни доведе до мястото, където се намирахме сега. И дори със скорошната смърт на майка ми и надвисналия над мен призрак на Макс, бях щастлива къде съм, защото за първи път в живота си не се чувствах сама.
– Не бих казала, че е единственото, което ти е останало – отвърнах.
Останалата част от ресторанта сякаш изчезна, а моментът се проточи помежду ни, напрегнат и изпълнен с милион неизречени думи. Споделената емоция в очите на Джош се заби като стрела в гърдите ми и проби щит, за чието съществуване дори не подозирах.
Резултатът беше пълен хаос – оголено сърце, дивашки пулс, стомах, в който пърхаха цял рояк избягали пеперуди.
– Внимавай, Ред. – Кожата ми настръхна от удоволствие при тихото предупреждение на Джош. – Ако продължаваш да ми говориш такива неща, може никога да не те пусна.
Лицето ми пламна. Главата ми се замайваше от липса на кислород, но колкото и да се мъчех да дишам, не ми беше достатъчно. Всяка глътка въздух трептеше,
заредена с електричество, което ме осветяваше отвътре.
Можех да припадна на място, на масата в ъгъла в „При
Джорджо“, ако звънът на звънчетата над вратата не ме беше разсеял. Беше последван от хладен, отчетлив глас.
– Алекс Волков. Маса за двама.
С Джош откъснахме очи един от друг и с ужас се обърнахме към преддверието на ресторанта.
Алекс и Ейва стояха при рецепцията на хостесата. Все още не ни бяха забелязали. Алекс беше зает да наблюдава Ейва, а Ейва беше заета да си говори с хостесата, но беше само въпрос на време. Ресторантът беше съвсем малък.

– О, господи. – Извърнах поглед и прикрих профила си с длан. – Какво ще правим?
Доколкото Алекс и Ейва знаеха, с Джош все още се мразехме. Ако бяхме на някое по-непретенциозно място, можех ме да отиграем ситуацията с оправданието, че сме се засекли случайно, но нямаше капка случайност в петък вечер да седим на маса на свещи в романтичен ресторант.
– Имаме два варианта. – Гласът на Джош бе едва доловим. – Първо, оставаме тук и приемаме ситуацията с кураж. Второ, измъкваме се през задната врата, преди да ни видят, като страх ливци.
Зяпнахме се един друг.
– Втори вариант – казахме едновременно.
За наш късмет, вече бяхме платили сметката.
Предизвикателството беше да се доберем до кухнята,
без да ни видят Алекс и Ейва.
Вървяхме с гръб към ресторанта, докато се промъквах ме към двойните врати на кухнята. Не тичахме, защото не исках ме да привличаме внимание, но имах чувството, че с всяка следваща секунда сърцето ми ще изскочи от гърдите.
По някакво чудо успяхме да се вмъкнем в кухнята,
преди да ни видят приятелите ни. Щом влязохме,
хукнахме и си спечелихме слисаните погледи на персонала.
– Ей! – кресна един от готвачите. – Не може да влизате тук!
– Съжалявам! – викнах в отговор през рамо. – Искахме да поздравим готвача!
– Папарделето с рагу беше отлично – добави Джош. –
Пет от пет звезди.
– Ще повикам управителя. – Готвачът повиши тон. –
Серджо!
Проклятие.

– Давай, давай, давай! – Джош сграбчи ръката ми и ме дръпна към изхода. Изскочихме на уличката зад ресторанта тъкмо когато един мъж, вероятно Серджо,
ни извика нещо неразбираемо. Не спряхме да тичаме още няколко пресечки, когато се превих да си поема дъх.
– Мамка му – изхриптях. Кардиото не ми беше силната страна и си личеше. – Не мога да повярвам, че го направихме.
– Поне оставихме щедър бакшиш. – Джош, копелето,
даже не се беше задъхал. – Ще им напишем и добър отзив. Добра храна, чиста кухня. Видяхме я със собствените си очи.
Поради някаква причина предложението му ми се стори абсурдно. Отново се превих надве, този път от смях.
След секунда и Джош се присъедини към мен.
Може би се дължеше на храната, адреналина от засечката с приятелите ни или хапливия вечерен въздух, но не веселието ме шибна като камшик, докато земята не се разклати под краката ми.
Никога преди не се бях чувствала така невероятно,
неописуемо жива.
Смехът ни постепенно затихна, но балонът от удоволствие в гърдите ми си остана на място.
– Е, кажи ми, Ред. – Усмивката остана по ъгълчетата на устните му. – Колко хубава беше срещата ни по скалата от едно до десет?
– Хм. – Подухнах брадичката си. – Седем и половина, но ще закръгля на осем за играта.
– Осем, а? – Той пристъпи към мен.
Сърцето ми заби по-бързо.
– Аха.
– Как да я вдигна на десет? – Погледът му се спусна към устата ми.
– Е, дължиш ми награда. – Този задъхан, замаян глас моят ли беше? – Спазвай си обещанията, Чен.

– Права си. – Джош обхвана лицето ми в шепа и прокара палец по устната ми. По кожата ми плъзнаха искри. –
Много невъзпитано от моя страна да те карам да чакаш.
Той се приведе надолу и ме целуна. Докосването беше леко като перце, но го усетих от темето до върха на пръстите си.
– Какво ще кажеш? Стигнахме ли десетката? –
прошепна той в устните ми.
– Ъм. – Главата ми се замая от наслада. – Може би девет.
– Хмм. Не става. – Целуна ме отново, този път по-силно.
Езикът му се плъзна по линията на устните ми и се мушна между тях, щом ги разтворих за него. Мъглата на страстта обгърна съзнанието ми, докато той изучаваше устата ми, а дланта му тежеше собственически върху бедрото ми. Когато най-пос ле се отдръпна, едва помнех собственото си име. – А сега?
– Девет и половина – изскрибуцах аз след дълга,
замаяна пауза.
– Девет и половина. – Джош нави опашката ми около другата си ръка и я дръпна леко, което усетих чак в сърцевината си. – Играеш ли си с мен, Ред? – попита той с кадифен глас.
– Оплакваш ли се?
Очите му блеснаха весело и с нещо, от което във вътрешнос тите ми пропълзяха топли ластари.
– Ни най-малко.
Този път целувката беше по-груба, по-настоятелна.
Потънах в нея, оставих докосването и вкусът на Джош да ме отнесат на място, където съществувахме единствено ние двамата.
Веднъж прочетох някъде, че обратното на любов не е омраза, а безразличие. Любовта и омразата горяха с еднаква сила.
Не можех да посоча конкретния момент, когато чувствата ми към Джош се промениха. Дори сега не знаех какво точно изпитвах към него.

Знаех само, че пали пожар в мен и не исках той да изгасне някога.
39
ДЖОШ
– Човече, това ми липсваше. – Изпънах краката си напред и се протегнах за една бира. – Няма нищо по- добро от ВИП ложата.
– Очевидно. Затова се нарича ВИП ложа. – Алекс седеше до мен и следеше мача. „Нашънълс“ играеха срещу
„Доджърс“ и изоставаха с три точки в края на петия ининг. Не е зле.
Повече си падах по баскетбола, но мачовете на
„Нашънълс“ бяха по-забавни за гледане на живо. Бяха ни традиция с Алекс в колежа. Когато искахме да говорим за нещо и не искахме хората в кампуса да ни чуят, отивахме към стадиона на „Нашънълс“ и оставяхме играта на заден фон, докато си кажем всичко.
Е, аз си казвах всичко, а Алекс въздишаше и ми напомняше колко глупави бяха другите хора. Беше като терапия, но със спорт, бира и намусен най-добър приятел.
Не осъзнавах колко ми помагат тези сесии, докато не приключиха.
Разбира се, при условие че споменатият най-добър приятел не беше причината за проблемите ми.
– Пич, още си на пробен период – отговорих аз. –
Никакъв сарказъм, още си в опасност.
– Това не влизаше в сделката.
– Не сме сключвали сделка.
– Именно.
Зяпнах Алекс.
– Искаш ли да ти простя, или не?
– Подкупих те с ВИП места за мача и ти прие. Това значи, че вече си ми простил. – Той се усмихна. –
Нарича се договорка на черно.

Задържах намръщената си физиономия още минута,
когато се предадох и се изсмях, сумтейки.
– Туше.
Ударих една глътка от бирата ми. Мислех си, че ще е странно след толкова време да се върнем отново към една от някогашните ни традиции, но сякаш не бяхме спирали.
Телефонът ми извибрира с ново съобщение и устните ми се извиха в усмивка, когато го прочетох.
Джулс: Как върви мъжката среща? Да се тревожа ли?
Аз: Ще видим. Алекс знае как да глези хората, но ти си по-хубава.
Джулс: Да не искаш да кажеш, че не знам как да те глезя?
Аз: През половината време ме обиждаш, Ред.
Джулс: Не съм виновна, че си мазохист.
Джулс: Извинявай, че задоволявам фетишите ти .
От гърлото ми отново се надигна смях.
Аз: Не ми е това фетиш, миличка.
Аз: Може би трябва да ти напомня какъв ми е фетишът.
Ръката ми около гърлото ѝ. Ноктите ѝ да раздират кожата ми. Скимтенето и молбите ѝ, докато я докарвам до лудост, преди да изчукам от нея цялата ѝ
опърничавост.
Последното съобщение беше закачка, но кръвта ми закипя от желание при мисълта.
С Джулс не бяхме правили секс от Охайо. Сега, когато излизахме, исках да го направя както трябва, и в пристъп на върховна глупост бях поставил правило без секс до третата среща.
Беше адски назадничаво, предвид че вече бяхме спали заедно, но го почувствах редно. А може би бях мазохист.
Сам се докарвах до посиняване на топките, а и Джулс не беше очарована от въздържанието.
Правилото с трите срещи нямаше да е толкова лошо,
ако реално имахме време да излезем на среща. За беда,

нито графикът на смените ми в болницата, нито работата ѝ в клиниката даваха пет пари за сексуалния ни живот, ето защо още дори не бяхме излезли на втора среща.
Нямаше да се изненадам, ако пенисът ми организираше бунт дотогава. Щеше да стане и да напусне кораба от неглижиране.
Появиха се трите точки, показващи, че Джулс пише,
после изчезнаха и пак се появиха.
Джулс: Да, трябва.
Джулс: Най-добре няколко пъти, за да не заб равя.
Сдържах се да не изстена от това изтезание.
Джош: Убиваш ме, по дяволите.
Джош: Приключвам, за да не ми се налага да изкарам целия мач с проклета ерекция.
Макар че можеше и да е твърде късно.
Джулс: Страхливец.
Джош: Дразни ме колкото искаш, Ред.
Джош: Ще си припомня всяка твоя дума следващия път,
когато те чукам.
Тикнах телефона в джоба си, преди да направя някоя глупост, например да зарежа мача, да ида до дома ѝ и да изпълня заплахата си.
Но като се замисля...
– Кое е момичето? – Думите на Алекс ми подействаха като кофа студена вода върху неприличните ми фантазии.
Бейзболен мач. ВИП ложа. Помиряване с Алекс.
Вярно.
Прокашлях се и се раздвижих в креслото си в опит да скрия остатъчния ефект от съобщенията с Джулс.
– Как, по дяволите, разбра, че е момиче?
– Изражението ти го издава. – На стадиона под нас изригна всеобщ рев, когато „Доджърс“ отбелязаха още една точка. – Е, коя е тя? – Алекс се обърна към мен и

студените му зелени очи се стоплиха от любопитство. –
Изглеждаше като идиот, докато пишеше съобщения.
– Не съм изглеждал като идиот. – Допих си бирата и се пресегнах за още една. Пета ли ми беше, или шеста? Не бях сигурен. Бях започнал много да нося и напоследък ми бяха нужни доста питиета дори да се отпусна. – Пък и точно ти ли го казваш? Следващия път, когато Ейва ти пише, ще те снимам, за да видиш ти на какво приличаш.
Вместо да клъвне въдицата, Алекс килна глава.
Любопитството изкристализира в осъзнаване.
– Не е само секс. Излизаш с нея.
Копеле мръсно.
– Не съм го казвал.
– Намекна го.
– Не е вярно.
– Вярно е.
Въздъхнах подразнен.
Човече, забрави тая работа с най-добрия приятел. Те бяха прехвалени всезнайковци.
– Добре. Може би излизам с някого. – Да оборя Алекс беше като да се опитвам да закова медуза за стена –
безплодно усилие и загуба на време. – Не я познаваш.
– Не бъди толкова сигурен. Познавам много хора.
– Не я познаваш. – Ако му кажех, той щеше да каже на
Ейва, а аз предпочитах да изпия галон от мръсната вода на река Потомак, отколкото да проведа този разговор със сестра ми.
Сега разбирах как трябва да се е чувствала, когато започна да излиза с Алекс зад гърба ми.
– Хм. – Той се облегна в креслото си, очите му пронизваха кожата ми. – Джош Чен в сериозна връзка.
Не съм вярвал, че ще доживея този ден.
– Мога да кажа същото за теб.
– Понякога хората се променят. А понякога срещат хора, които ги карат да поискат да се променят.
– И понякога хората звучат като курабийка с късметче.

С изключение на няколко редки съкровища, съветите на
Алекс варираха от крайно смущаващи – веднъж ми предложи да изнудвам един професор от колежа, който ми имаше зъб, понеже го бях поправил по време на лекция – до дразнещо неясни.
– Като заговорихме за промяна... – поколебах се, преди да продължа. – Майкъл ми изпраща писма. Още не съм отворил нито едно, но скоро може да му ида на свиждане. В затвора.
Още не бях казал дори на Ейва, а и не бях сигурен, че изобщо щях да го направя. Най-после беше преживяла стореното от Майкъл; не исках отново да я въвлека в тази каша.
Това обаче означаваше, че Алекс беше единственият друг човек, който можеше да разбере значимостта на думите ми.
Той застина, а чертите на лицето му се втвърдиха,
докато не заприлича на издялан от камък. Майкъл може и да не беше убил семейството му, но беше опитал да убие Ейва. В неговите очи престъплението беше еднакво сериозно.
– Разбирам. – Нулева интонация. – Кога ще го посетиш?
– Не зная. – Взирах се игрището, без да го виждам. –
Може би на следващия ми свободен ден. Дори не знам какво ще му кажа.
Е, как е храната в затвора?
Здрасти, татко. Винаги ли си искал, като пораснеш, да направиш опит за убийство, или си се вдъхновил от криминалните сериали, които мама обичаше да гледа?
Ти си боклук и ми се иска да те мразех колкото трябва.
Потрих лице с ръка, изтощих се само при мисълта.
Налагаше се да говоря с него, но това не означаваше, че исках.
Алекс се беше умълчал, когато ме изненада с думите:
– Може би трябва да отвориш писмата.
От гърлото ми се понесе слисан смях.

– Занасяш ли ме? Мислех, че ще се опиташ да ме разубедиш за посещението.
– Той е боклук и с удоволствие бих го гледал как кърви,
ако можех – отвърна студено Алекс. – Но ти е баща и докато избягваш да се изправиш срещу него, той ще продължава да те държи в ръцете си. Копелето не го заслужава.
Звучеше смущаващо близо до съвета на Джулс.
На интелектуално ниво вече знаех, че имам нужда от завършек, но бях разтърсен, когато Алекс го каза така директно и без излишни сантименталности.
– Да. – Отпуснах глава назад и забих поглед в тавана,
отказах се да се преструвам, че гледам играта. – Лошо ли е, че част от мен иска той да има добро оправдание за постъпките си? Зная, че няма извинение, но... мамка му. Не знам. – Отново потрих лице с ръка, искаше ми се да можех да облека в думи объркването, което разяждаше вътрешностите ми.
– Ейва изпитваше смесени чувства към него, а той опита да убие тъкмо нея. – Очите на Алекс потъмняха. –
Трудно е да забравиш, че някой те е отгледал.
– И за теб ли се отнася?
Чичото на Алекс стоеше зад смъртта на цялото му семейство, беше загинал в мистериозен пожар, след като истината излезе наяве.
Така и не го попитах за пожара, защото бях сигурен, че не исках да знам отговора. Що се отнасяше до Алекс,
невежеството беше блаженство. През повечето време.
– Не.
Поклатих глава, подразнен, но не и изненадан от лаконичния отговор.
– Мислиш, че трябва да ида при Майкъл?
– Мисля, че трябва да направиш нужното, за да го оставиш в миналото. – Алекс отново насочи вниманието си към играта. „Нашънълс“ бяха стопили разликата,

докато не гледахме, и сега изоставаха само с една точка. – Не го оставяй да съсипе още повече живота ти.
Думите на Алекс отекваха в главата ми до края на играта.
Все още владееха съзнанието ми, когато се прибрах у дома и отворих чекмеджето. Висока купчина писма се беше настанила до тъмното дърво в очакване да ги взема.
Мисля, че трябва да направиш нужното, за да го оставиш в миналото.
Иронично беше колко бързо бих скочил буквално от скала, мост или самолет, но когато опреше до лични неща, наистина важните неща, бях като дете, застанало за първи път на ръба на басейна.
Уплашен. Нерешителен. Очакващ.
Постоях така още минута, после седнах на стола,
отворих първото писмо и зачетох.
Стаята за посещения в затвора на Хейзълбърг приличаше повече на училищна столова, отколкото на част от затвора. По сивия под имаше пръснати дузина бели маси и с изключение на шепа картини с пейзажи,
стените бяха голи. По тавана се въртяха охранителни камери, като неми воайори на срещите между затворниците и близките им.
Коляното ми подскачаше в нервно очакване, докато не го спрях принудително с ръка.
Масите бяха подредени нагъсто и долавях чуждите разговори, но думите потъваха под нахлуващите в ума ми откъси от писмата на Майкъл.
Как върви специализацията? Прилича ли на
„Анатомията на Грей“? Някога се шегуваше, че ще си записваш всички неточности в шоуто в дневник, щом станеш специализант. Ако наистина имаш такъв, с удоволствие бих го прегледал...

Тъкмо гледах „Омагьосан ден“. Понякога усещам живота в затвора така... преживяваш един и същ ден отново и отново...
Честита Коледа. Ще правиш ли нещо за празниците тази година? Зная, че лекарите работят по празниците,
но се надявам, че почиваш. Може да идеш видиш северното сияние от Финландия, както винаги си мечтал...
Съдържанието на писмата беше общо и безопасно, но се срещаха и достатъчно вътрешни шеги и споделени спомени, за да ме държат буден нощем.
Докато четях писмата, почти можех да повярвам, че
Майкъл е съвсем нормален баща, а не откачено копеле.
Вратата се отвори и през нея влезе мъж в оранжев гащеризон.
Като стана въпрос за дявола...
Стомахът ми се сви.
Косата му беше по-посивяла, бръчките се бяха задълбочили, но иначе Майкъл Чен си изглеждаше същият.
Суров. Прагматичен. Сериозен.
Седна срещу мен и между нас се разтегна напрегнато мълчание, подобно на гумен ластик, на ръба да се скъса.
Надзирателите ни наблюдаваха с орлови погледи от края на помещението, а напрегнатият им поглед беше трети участник в несъществуващия ни разговор.
Накрая Майкъл проговори.
– Благодаря, че дойде.
За първи път от две години чувах гласа му.
Трепнах, неподготвен за носталгията, която предизвика.
Същият този глас ме успокояваше, когато бях болен,
окуражаваше ме след загуба на баскетболен мач и ме овикваше, когато в гимназията ме хванеше тайно да ходя на дискотека с фалшива лична карта.
Цялото ми детство – доброто, лошото и грозното,
събрани в един дълбок и тътнещ глас.

– Не дойдох заради теб. – Притиснах длан по-силно в бедрото си.
– Защо дойде тогава? – С изключение на една сянка,
която за кратко премина през лицето му, Майкъл не реагира на безчувствения ми отговор.
– Аз... – Отговорът заседна в гърлото ми и устните на
Майкъл се извиха в разбираща усмивка.
– Щом си тук, ще предположа, че си прочел писмата ми.
Знаеш какво съм правил през годините, което съвсем не е много. – Той се засмя пренебрежително на себе си. –
Разкажи ми за себе си. Как е работата?
Нереално беше, седях тук и си говорех с баща ми, сякаш се бяхме видели на по кафе. Мозъкът ми обаче беше блокирал и не можех да измисля друго, освен да му играя по свирката.
– Добре е.
– Джош. – Майкъл отново се засмя. – Трябва да ми кажеш нещо повече. От гимназията искаш да станеш лекар.
– Специализацията си е специализация. Много и дълги смени. Много болести и смърт. – Усмихнах му се. –
Доста знаеш по този въпрос.
Майкъл трепна.
– А любовният ти живот? Виждаш ли се с някого? –
Пропусна последната ми реплика. – Наближаваш онази възраст. Време ти е да се задомиш.
– Още нямам и тридесет години. – Честно казано, не знаех дали изобщо искам деца. Ако исках, щеше да е след доста време. Имаше още много неща по света,
които да видя, преди да се кротна зад бялата дървена оградка и къщата в предградията.
– Да, но трябва да отделиш първо няколко години за срещи – обоснова се Майкъл. – Освен ако вече не се виждаш с някого. – Вдигна вежди, когато не му отговорих. – Виждаш ли се с някого?

– Не. – Излъгах, от една страна, за да му направя напук,
от друга, защото не заслужаваше да знае за Джулс.
– Е, един баща може само да се надява.
Продължихме да си говорим по ежедневни теми като времето и идния футболен сезон, само за да заобиколим слона в стаята. С изключение на крошето в лицето му,
така и не се бях изправил лице в лице с него за онова,
което причини на Ейва.
Мисълта се беше загнездила в стомаха ми като бетонен блок. Чувствах го нередно да я игнорирам, но не можех да събера сили да разбия небрежния ни, макар и изкуствен разговор.
Съжалявам, Ейва.
След две години лутане най-сетне можех да се преструвам, че отново имах баща. Колкото и сбъркано и егоистично да беше, исках да се насладя на усещането още малко.
– Как е в затвора? – Едва не се изсмях на глупавия си въпрос, но ми беше откровено любопитно. В писмата си
Майкъл описваше дните си до най-незначителните подробности, но не издаваше как се чувства за вкарването си зад решетките.
Беше ли тъжен? Срамуваше ли се? Ядосан ли беше?
Спогаждаше ли се с другите затворници, или странеше от тях?
– Затворът си е затвор. – Майкъл звучеше почти весело. – Скучно е, неудобно е и храната е ужасна, но можеше и да е по-зле. За късмет... – Очите му светнаха мрачно. – Сприятелих се с хора, които ми помагат.
Разбира се. Не бях запознат с тънкостите на отношенията между затворниците, но Майкъл винаги е успявал да оцелее.
– Като стана дума... – Майкъл понижи глас, докато не стана едва доловим. – Те поискаха услуга в замяна на тяхното, ами, приятелство.
В гърдите ми се надигна ледено подозрение.

– Каква услуга?
Предположих, че „приятелство“ беше кодово име за
„защита“, но кой да знае? В затвора се случват шантави неща.
– Отношенията в затвора са... сложни – каза Майкъл. –
Въртят се бартери, съществуват много невидими линии,
които не искаш да прекрачваш. Но всички са съгласни колко ценни са определени неща. Цигари, шоколад,
инстантни спагети. – Малка пауза. – Лекарства с рецепта.
Лекарствата с рецепта бяха ценни и във външния свят;
на черния пазар в затвора сигурно бяха истинско злато.
А кой имаше достъп до лекарства? Лекарите.
Юмрук сграбчи вътрешностите ми и ги изви.
Някога нямаше да се усъмня в баща си, но вече знаех по-добре. Може би му липсвах и искаше да се сдобрим.
Все пак ми беше писал писма в продължение на две години.
В края на краищата Майкъл Чен се грижеше единствено за себе си.
– Разбирам. – Принудих се да запазя изражението си безразлично. – Не съм изненадан.
– Винаги си бил умен. – Майкъл се усмихна. –
Достатъчно умен да станеш лекар, очевидно. Споменах го на приятелите си и те ме попитаха дали би ни помогнал.
Големи топки имаше да поиска от мен да му вкарам контрабандно лекарства, и то насред стаята за визитации. Говореше твърде тихо, та да го чуят надзирателите, но може би и те бяха в схемата. В някои затвори затворниците командваха парада и всички в системата бяха корумпирани.
– Изобщо не си се променил, нали? – Не си направих труда да се преструвам, че не схващах за какво говори.
– Промених се – отвърна Майкъл. – Както казах, онова,
което причиних на Ейва, беше нередно, но единственият

начин да се поправя е да оцелея. А единственият начин да оцелея е като играя играта. – Челюстта му се напрегна. – Нямаш представа какво е тук. Колко е трудно да оцелееш. Разчитам на теб.
– Може би трябваше да помислиш за това, преди да се опиташ да убиеш сестра ми. – Натрупаният в мен гняв не избухна, струеше от мен, бавно и равномерно, като токсични изпарения, тровещи въздуха.
За първи път, откакто дойде, маската на „разкаяния баща“ се изхлузи от лицето на Майкъл. Очите му ме пронизаха като чифт кинжали.
– Аз те отгледах. Храних те. Платих за образованието ти. – Изстрелваше всяка дума като куршум. – Колкото и да съм сгрешил, все пак съм твой баща.
Принципът на синовния дълг ми беше насаждан от дете.
Вероятно това беше част от причината да ми е толкова трудно да скъсам връзката с Майкъл, защото в известна степен му се чувствах длъжен за всичко, което ми беше дал. Имахме хубав дом и ходехме на скъпи семейни почивки. За всяка Коледа ми подаряваше последните технологични джаджи и плати обучението ми в „Тайер“,
един от най-скъпите университети в страната.
Но имаше граница преди сляпото подчинение и той я беше прекрачвал хиляди пъти.
– Оценявам всичко, което направи за мен като дете. –
Стис нах длани в юмрук, докато кокалчетата ми побеляха под масата. – Но да си родител не означава само да задоволяваш основните нужди на детето.
Трябва да има доверие и любов. Чух признанието ти към
Ейва, татко. Не чух обаче шибаното ти извинение...
– Не псувай. Под нивото ти е.
– Или смислено обяснение за онова, което направи, и ще псувам колкото си искам, мамка му, защото, ти опита да убиеш сестра ми, мамка му!
Пулсът ми се извиси до оглушителен рев, докато сърцето ми блъскаше в гръдния ми кош. Ето този взрив

чаках. Емоции, трупани в продължение на две години,
изведнъж се изляха и заличиха краткия момент на привързване.
Останалите затворници притихнаха. Един надзирател пристъпи предупредително към мен, но не ни прекъсна.
Очите на Майкъл трепнаха.
– Ти си мой син. Не може да ме оставиш да изгния тук.
Звучеше като развален грамофон.
Общият ни ген беше единствената му останала разменна монета и двамата го знаехме.
– Оцелял си две години. Сигурен съм, че ще оцелееш още двадесет. – Станах с празни гърди, бях излял всичките си чувства. Обзе ме безчувственост, от която кожата ми изстина.
Противно на всякакъв разум, бях таял надежда, че баща ми някак ще изкупи непростимото. Че може да има добро оправдание за стореното или поне да изпитва истинско разкаяние. Но изведнъж ми стана кристално ясно, че той можеше да имитира любов, но не и да я изпитва.
Може би ме обичаше по свой си начин, но това не му пречеше да ме използва. Ако не му бях от полза – ако нямах достъп до лекарствата, които желаеше, и не бях едничката му останала връзка с външния свят – щеше да ме захвърли настрана, без дори да се поколебае.
– Джош. – Майкъл се засмя пресилено. – Не може да говориш сериозно.
– Ти си ми баща по кръв, но не си ми семейство. Никога няма да бъдеш. Сигурен съм, че приятелите ти ще разберат. – Изправих се с горчилка в устата. – Няма да идвам повече, но ти желая всичко добро.
– Джош. – В очите му пропълзя паника, последвана от изненадваща болка. Това може би беше първата истинска емоция, която виждах у него от доста време насам, но вече беше твърде късно.

В един момент човек трябваше да пусне представата,
която си е изградил за някого или за това, какъв му се иска да бъде той, и да види какъв е в действителност. И
аз не желаех да наричам свой баща човека, в който се беше превърнал Майкъл Чен.
– Седни – нареди той. – Няма нужда да говорим за хапчетата. Разкажи ми за пътуванията си. Винаги си обичал да пътуваш. Къде ти предстои да идеш?
Очите ми пареха, докато се отдалечавах.
– Джош. – Паниката струеше от гласа му. – Джош!
Не му отговорих, нито му казах довиждане.
Получих своя завършек, но никой не ми каза, че завършекът ще е такава гадина. Заби нокти в костите ми, раздра сърцето ми и всяка глътка въздух се превърна в борба.
Но вместо да опитам да го омилостивя, аз го приветствах. Защото, макар дяволски да ме болеше,
болката доказваше, че все още съм жив, и след като отмине, раните щяха да заздравеят.
40
ДЖУЛС
На входната врата се позвъни по-малко от минута след края на онлайн опреснителния ми урок за изпита.
Самият изпит беше след няма и месец, което означаваше, че дотогава щях да живея и дишам с учебниците. Никакво излизане, никакви срещи с приятели на по кафе, никакви срещи с Джош. Когато все пак се виждахме, не правехме нищо особено;
понякога аз учех, а той приготвяше кафе и поръчваше храна.
Когато обаче отворих вратата и го видях в коридора с каменно изражение, всички мисли за изпита се изпариха.
– Ходих на свиждане при Майкъл. – Отчужденият му глас ми каза всичко за срещата.

Проклятие.
– Как се чувстваш? – Не го разпитах за подробности; те не бяха важни. Важно беше как се справяше Джош с последствията.
Отворих широко вратата, за да влезе. Стела беше на работа и в следващите няколко часа мястото беше само на мое разположение.
– Както може да се очаква. – Джош ми се усмихна криво, но мускулите му бяха видимо напрегнати.
Погледът му попадна на отворения ми лаптоп и учебниците. – Съжалявам, не исках да ти се натреса,
докато учиш. Зная, че си заета...
– Не се тревожи. И бездруго ми беше време за почивка. – Бях учила шест часа без прекъсване и виждах размазано от дългото взиране в екрана.
Приветствах разнообразието, макар да ми се искаше поводът да беше по-хубав.
Седнах на дивана до Джош.
– Искаш ли да поговорим? – попитах. – Обикновено взимам пари за терапията, но понеже си толкова секси,
ще ти дам една безплатна петнадесетминутна сесия.
– Секси съм. – Той кимна. – Харесвам те. Добро начало.
– Е, аз имам богат опит със самозабравили се нарциси.
Все пак живея във Вашингтон.
Грубият смях на Джош се обви около сърцето ми.
– Валиден аргумент.
Усмивката ми постоя още миг, преди да стана отново сериозна.
– Наистина, как си?
Той облегна глава назад на облегалката.
– Тъжен. Ядосан. Приел факта, че с баща ми никога няма да се помирим. И... – Гърлото му се сви и преглътна мъчно. – Облекчен, че най-после мога да оставя всичко в миналото. Прочетох писмата му. Бяха пълни с глупости и емоционални манипулации. Майкъл никога няма да се промени, беше адски болезнено да го

видя и да скъсам всички връзки с него. Но получих онова, от което имах нужда.
– Завършек – казах тихо.
– Да. – Обърна се с лице към мен, очите му бяха потъмнели от пренебрежение към самия себе си. –
Осъзнавам колко глупаво беше от моя страна толкова време да отлагам срещата с него. Държах живота си на пауза в продължение на две години, когато можех просто да приключа с този въпрос и да продължа напред.
– Не е глупаво. – Обвих ръка около неговата и я стиснах. – Не си бил готов. Въпросът не опира единствено до това да се изправиш срещу него.
Въпросът е да си дадеш време да се подготвиш. Да решиш какво искаш.
– Да. – Той чукна коляното си в моето. – Не си толкова кофти терапевт, колкото си мислех.
Сложих ръка на гърдите си, привидно обидена.
– Давам ти безплатен сеанс и ми се отплащаш така? С
обиди?
– Обичаш да те обиждам.
– Ще те светна, гений. Никой не обича да го обиждат.
– Искаш ли да проверим тази теория? – Джош понижи глас.
Просто така, въздухът се раздвижи. Тежките емоции бяха заменени от пращящо електричество, което пропълзя по кожата ми и запрепуска в кръвта ми. Беше минало твърде много време, откакто бях правила секс, и всеки поглед, всяка дума палеха поредната искра на възбудата.
Но не опираше само до секса. Понякога човек трябваше да се очисти от емоционалното чрез физическото.
Катарзис в най-чистия му вид.
Ако Джош имаше нужда от това след срещата си с
Майкъл, щях да му го дам.

– Какво имаш предвид? – Джош беше до мен, когато имах нужда да отвлека мислите си от Макс. Време беше да му върна услугата... не че представляваше някаква трудност.
Сянката на напрежението остана в погледа му, но усмивката му беше мазна и дяволита.
– Съблечи си дрехите, Ред.
Между краката ми тутакси запулсира желание при тихата му заповед.
Изправих се и без да откъсвам очи от неговите, бавно промуших най-горното копче на ризата си през дупката.
Отдавна сдържано желание изпепели сенките в погледа му и ме погълна в пламъците си.
– Какъв мъж кара жената да върши цялата работа? –
Разкопчах второто копче. – Не знаех, че си такъв мързел, Чен. – Третото копче. – Или се тревожиш как ще се представиш?
Стрелнах поглед към слабините му, но устата ми пресъхна при размера на възбудата му.
Бях забравила колко е голям. Колко грубо му харесваше.
Четвърто копче.
Напрегнато очакване ме заля като приливна вълна.
– Интересно как продължаваш да ме обиждаш, сякаш няма после да те накарам да си платиш за всяка дума –
каза спокойно Джош, когато свалих ризата си и я оставих да падне на пода. – А може би искаш да те накарам да си платиш?
Страните ми пламнаха.
Смъкнах панталоните си с треперещи пръсти.
– Така си и помислих. – Усмивката му стана разбираща. – И бельото. Свали го и иди в спалнята си.
Климатикът духаше студено на максимална скорост, но горещината на погледа му по голото ми тяло ме стопляше от глава до пети.

Вървеше зад мен с безшумни стъпки, като хищник,
дебнещ жертва, която се е предала.
Трепетното ми очакване достигна връхната си точка,
когато влязохме в спалнята, но се срина в объркване,
когато Джош отвори гардероба ми, запрехвърля закачалките и накрая извади нещо.
– Какво... – Спрях насред въпроса, когато видях копринените шалове в ръцете му.
Стомахът ми се преобърна. О, господи.
Намота шаловете около юмруците си, за да не се влачат по земята.
– Качвай се на леглото, Джулс.
Обикновено бих се противила повече, но сега бях твърде влажна и ме изпълваше твърде силно болезнено желание, за да не изпълнявам нарежданията му.
Матракът потъна под теглото ми. Джош се присъедини след по-малко от две секунди; всмукнах дълбоко въздух,
когато ме притисна надолу и завърза ръцете ми за рамката на леглото.
– Какво правиш? – Едва се чувах през рева в ушите ми.
Зърната ми бяха почти болезнено твърди, а бедрата ми лепнеха от собствените ми сокове, докато в главата ми преминаваха различни неприлични образи.
– След като ме смяташ за толкова мързелив... – Той се отмести надолу и изписках, когато раздалечи краката ми и ги завърза за другите две подпори на леглото. –
Може да ти докажа, че си права.
Джош се отдръпна от леглото, за да се наслади на работата си. Бях завързана и разчекната на леглото и щом осъзнах, че нищо не му пречи да види точно колко възбудена съм – с набъбнал, пулсиращ клитор и мокри от възбуда бедра – лицето ми пламна.
Но когато се обърна и отвори чекмеджето на нощното ми шкафче, по вените ми потече ужас.
Не би го направил.
– Джош, да не си посмял, мамка му.

– Да не съм посмял какво? – Гласът му бе олицетворение на невинността, но щом откри каквото търсеше, очите му светнаха мрачно.
На челото ми изби капчица пот, когато видях лубриканта и една от любимите ми играчки – вибратор с двоен накрайник с функция за всмукване на клитора.
Беше дяволски скъп, но определено си струваше.
Можеше да ме докара до умопобъркващ оргазъм за по- малко от тридесет секунди.
Също така можеше да ме държи на ръба в продължение на часове, в зависимост от скоростта и интензитета.
– Не е смешно. – Дръпнах ръце, но възлите бяха изкусни и не помръднаха.
– Ако искаш да те развържа, само кажи. – Джош подпря бед ро на скрина с дразнеща небрежност. – Ще го направя и ще те оставя на мира. Това ли искаш?
Стиснах челюст, но не отговорих.
– Така си и помислих. – Приближи се отново към мен и прокара върха на вибратора по клитора ми достатъчно нежно, та по тялото ми да се стрелне тръпка, но недостатъчно да ми осигури триенето, от което отчаяно се нуждаех.
Дланите ми се свиха в юмруци. Нямаше да му доставя удоволствие с отговор.
Тихият му смях се понесе по тялото ми и подразни и бездруго превъзбудените ми нервни окончания.
– Бори се колкото пожелаеш, но сливката ти те издава всеки път. Направо капе от теб, Ред. – Той плъзна пръст в мен и ноктите ми издълбаха дупки в дланите ми от усилието да сдържа стона си.
– Толкова си инатлива. – Той изцъка с език. – Да видим какво може да се направи по този въпрос.
Той отдръпна ръката си. Секунда по-късно по мен закапа хладната, копринена течност на лубриканта и тялото ми се изви.

Аналният секс не ми беше чужд, но отдавна не го бях правила, ето защо бях благодарна, когато Джош ме подготви с обилно количество лубрикант.
– Толкова си красива, завързана в очакване на пениса ми. – Дъхът му се плъзна по врата ми, преди езикът му да го последва. Целуваше и дразнеше чувствителното място в основата на шията ми, докато вкарваше вибратора в мен убийствено бавно. – Но първо ще се позабавляваме. Понеже съм толкова мързелив и прочие.
– Джош... – Скимтенето прерасна в ахване, когато вкара и последния сантиметър от играчката в мен,
изпълвайки ме до точката на дискомфорт и на двете места. – Просто ме изчукай, по дяволите.
– Бих го направил, но съм мързеливец, помниш ли? По- добре нещо друго да свърши работата.
Вибраторът се включи и най-сетне изкопчи от мен сподавен вик. Предишният дискомфорт постепенно бе заменен от силно, нарастващо удоволствие.
О, господи.
Не можех да мисля. Не можех да дишам. Можех единствено да се съсредоточа върху насладата от вибрациите, отекващи в тялото ми. Движех се в леглото,
отчаяна за освобождение, но Джош така ме беше вързал, че бях почти неподвижна.
Можех единствено да лежа там, като робиня на прищевките му, докато се движеше в мен и ме изтезаваше деликатно.
Бързо. Бавно. Бързо. Бавно. Довеждаше ме до ръба отново и отново, докато не се стопих в локва от чиста,
неумолима нужда.
– Права си. – Гласът му бе напрегнат от желание и щях да изпитам по-голяма наслада от факта, че това бе също мъчение и за него, каквото беше и за мен, ако не бях на ръба на лудостта. – Понякога си струва човек да стои отстрани и да гледа.

Той седна в ъгъла на леглото и хвана пениса си, очите му горяха като огньове по голата ми плът и аз се заизвивах в опит да се освободя от връзките.
– Моля те... – проплаках. – Не мога... Джош... Имам нужда да си в мен. Моля те.
Не издържах повече. Ако скоро не свършех, щях да умра. Сигурна бях.
Вибраторът спря и се напрегнах в очакване, когато той се изправи и се приближи към мен. Матракът потъна под тежестта му, докато ме възсядаше, но вместо да извади играчката и да влезе в мен, Джош остави дистанционното и хвана гърдите ми в шепи.
– Мисля, че още не си си научила урока, Ред. –
Кадифеният му глас контрастираше на силата, с която ощипа зърната ми.
Смукнах рязко въздух, когато притисна гърдите ми една в друга и плъзна ерекцията си между тях. По кожата ми покапа прекум, който му позволи да се движи по-лесно.
Никога преди не бях позволявала на мъж да прави това,
но... Господи.
От твърдостта на възбудата му между меките ми гърди пламъците по тялото ми се разпалиха по-силно и помислих, че мога направо да избухна.
Дъхът ми излизаше тих и неравномерен, когато Джош ускори темпото, чукаше циците ми все по-бързо, докато главичката на пениса му не започна да гали брадичката ми с всеки следващ тласък нагоре.
– Циците ти са съвършени, мамка му – изръмжа той.
След още няколко движения гъсти пръски сперма оцветиха лицето и гърдите ми.
Едва си бях поела дъх, когато той избърса част от спермата от брадичката ми с пениса си и го тикна в устата ми. Преглътнах с охота, твърде обезумяла от похот, за да направя нещо друго, освен да му се подчиня.

Тъкмо беше влязъл чак до гърлото ми, когато вибраторът отново заработи.
Тялото ми инстинктивно се преви. Опънах връзките,
отчаянието ми се завърна с пълна сила, докато през тялото ми пулсираше удоволствие.
Така щях да си умра – завързана, покрита със сперма и копнееща за оргазъм. Мозъкът ми вече даваше накъсо и ако натрупаната в мен експлозивна сила скоро не бъдеше освободена, щеше да ме изпепели отвътре навън.
– Каза, че ме искаш в теб. – Джош се отдръпна и забърса още сперма от лицето ми, преди отново да тикне пениса си в устата ми. – Трябваше да си по-конкретна, миличка.
Възразих приглушено, преди отново да ме почисти и после пак, и пак, докато не погълнах всичката му сперма и той отново бе напълно възбуден.
– Харесва ти, нали? – изръмжа той. Погледна надолу към мен с напрегнато от желание лице, докато влизаше и излизаше от гърлото ми. – Да те чукат в устата и всяка дупка да ти е запълнена, като на малка, послушна курва.
– Мхмм. – Стонът ми бе сподавен от бръмченето на играчката и шума в ушите ми.
Цялата горях – всяко нервно окончание беше пламнало,
всяка секунда бе цяла вечност на изтънчено мъчение.
Беше рай, ад и всичко между тях.
Джош изръмжа, преди отново да се отдръпне от мен.
Бавно извади играчката и аз изскимтях от останалата след нея празнота. Толкова време бях изпълнена, че сега ми се струваше нередно да няма нещо в мен.
Дойде ред и на копринените шалове, развърза ги един след друг и най-накрая бях свободна.
– Какво добро момиче. – Джош избърса една сълза на объркване от скулата ми. – Преглътна всяка капка сперма. Заслужаваш награда, не си ли съгласна? – Той

мушна палец в устата ми и даде да усетя соления вкус на нуждата ми.
– Моля те... – Ахнах, когато с едно плавно движение влезе в мен чак до основата си.
– Мамка му – изпсува той и гласът му стана гърлен,
докато се тласкаше в мен. – Поемаш ерекцията ми толкова добре, Ред. Сякаш сливката ти е била създадена за мен.
Въпреки мръснишките му думи допирът му бе нежен,
докато ме целуваше и подемаше бавен и спокоен ритъм.
За разлика от предишните ни пъти, сега нямах усещането, че се чукаме; чувствах го някак по-мило, по- интимно.
Чувствах го, сякаш правехме любов.
Гъделичкащото усещане в основата на гръбнака ми плъзна нагоре при тази мисъл.
Затворих очи, дъхът ми излизаше накъсано. Беше прекалено. Целувките на Джош, как ме разширяваше,
чувствената сексуална стимулация...
Оргазмът ме блъсна неочакван и неизбежен. Извих се на леглото и нададох вик, още не бях дошла на себе си,
когато Джош ускори темпо, тласкайки се в мен с такава сила, че вторият оргазъм се вля в първия.
– Точно така. Викай за мен, Ред. С всички сили. – Джош протегна ръка между нас и притисна палец в зажаднелия ми, набъбнал клитор. – Толкова хубаво свършваш около мен.
Направих го, отново и отново, докато тялото ми не омекна от изтощение и повече не можех да викам.
Едва когато се сринах на леглото, с премаляло от многото заслепяващи, подкосяващи оргазми тяло, той отново забави ритъм и свърши с тежък стон.
– Добро момиче. – Приглади косата от челото ми назад и ми даде дълга целувка. – Справи се много добре.
Обхвана ме срам от силата на гордостта, която засия в гърдите ми.

Преобърна се на леглото до мен, обви ръка около раменете ми и ме придърпа към себе си. Полазиха ме тръпки на наслада, когато започна бавно да прокарва опакото на дланта си по продължението на ръката ми.
– Знаеш ли, ти си първият мъж, който влиза в спалнята ми. – Унасях се в доволство и признанието ми се изплъзна, докато се сгушвах повече в него.
Никога не се бях гушкала след секс. Мислех, че ще ми е противно, но очевидно бях изпуснала много.
Ръката на Джош застина за миг, после продължи да ме гали.
– Първият и последният, Ред.
Засмях се на тихото му ръмжене.
– Малко сме обсебващи, а?
– Дяволски си права. – Той отмести ръката си нагоре и обхвана с длан шията ми. От непоколебимата сила на допира му по гръбнака ми отново се стрелна тръпка. –
Не обичам да деля.
– Споделянето е добродетел, Джош.
– Пет пари не давам. Аз не деля. Не и що се отнася до теб.
Дъхът ми секна. В гърдите ми се разля златна топлина,
която озари съществото ми отвътре навън.
Не знаех как да му отговоря, ето защо целунах рамото му и се насладих на момента.
Трябваше да ставам от леглото. Стела скоро щеше да се прибере, а дрехите ми все още бяха пръснати из цялата всекидневна, но не можех да се откъсна от него.
Само още минутка. После ставам.
Зарових лице в гърдите на Джош, попивах топлината и аромата му. Между Майкъл и Макс животите ни бяха същинска буря от хаос, но поне можехме да открием временен покой в моменти като този.
– Благодаря – каза тихо той, нарушавайки тишината. –
Че си тук. Имах нужда от това.

– Винаги. – Надигнах глава и гърдите ми се свиха от ранимостта в очите му. – Но ако още веднъж ме докараш до онова състояние, ще ти отрежа оная работа.
На лицето на Джош разцъфна ослепителна усмивка.
– Щеше да си по-убедителна, ако не беше свършила така здравo около него, при това няколко пъти, Ред.
Вирнах нос, а по страните ми се разля топлина.
– Симулирах.
– Хм. – Той се приведе надолу и зарови нос във врата ми. – Мога да преценя кога нещо е истинско и кога не е.
Оргазмите ти бяха истински. – Той погали с нос линията на челюстта ми и улови устните ми в целувка. – Това също.
Болката се разпространи от гърдите ми към очите и носа ми.
Нямах си доверие да говоря, затова извърнах глава,
докато овладея емоциите си.
Нямах навика да вярвам на много хора. Можех да ги преброя на пръстите на едната си ръка и никога не бях и предполагала, че Джош Чен би могъл да е един от тях.
Животът обаче често ни сервира изненади и този път нямах против.
С Джош останахме така, преплели тела едно в друго,
потънали в приятно мълчание, докато стрелката на часовника нe удари половин час и той неохотно се отдръпна от мен.
– Ще вляза под душа – каза той. – Стела скоро се прибира, нали?
– Да. – въздъхнах. Обичах Стела, но в този момент ми се искаше да живеех сама.
Джош ми даде една последна целувка, преди да стане от леглото и да излезе от спалнята. След минута иззад вратата се понесе тихият шум на течаща вода.
Ароматът му остана дори когато го нямаше, и ми се прииска да можех да го уловя в шишенце и да го нося със себе си цял ден.

Ако миналото ми аз можеше да ме види сега, щеше да ми забърше един шамар, задето се бях разнежила така.
Но беше толкова хубаво да имаш достатъчно доверие на някого, за да разчиташ на него, и той да има достатъчно доверие в теб, та да те потърси в тежък ден.
Взирах се в тавана, неспособна да потисна глуповатата си усмивка.
Можех да се излежавам тук цял следобед или поне докато Джош беше под душа, ако едно входящо обаждане не беше прекъснало сладникавия ми вътрешен монолог.
– Здравей, Джулс.
Изумително беше колко бързо две простички думи можеха да преобърнат настроението.
Оловно острие прониза балона на щастието в гърдите ми и по дланите ми изби студена пот от гласа на Макс.
– Какво искаш? – Водата в банята още течеше, но все пак надникнах през полуотворената врата на спалнята,
за да се уверя, че Джош няма да се появи изневиделица.
– Интересно, че ме питаш – отвърна Макс. – Тъкмо реших каква услуга ще искам от теб. Не е ли прекрасно?
Толкова беше... нетърпелива да разбереш каква е.
Стомахът ми стана тежък като олово от ужас.
– Изплюй камъчето, Макс – изръмжах. – Нямам време за игричките ти.
Той въздъхна.
– Къде ти отиде търпението, Джей? Е, добре, щом толкова искаш да разбереш, ще ти кажа. Искам да вземеш нещо за мен. Имам... приятели в Охайо, които имат сериозен интерес към това нещо.
Да взема, тоест да открадна.
Тежестта в корема ми се увеличи.
– И какво е това нещо?
– Ще ти изпратя снимка и адрес. – Направо виждах самодоволната усмивка на Макс. – Отне ми известно време да го открия. Впрочем няма защо да ми

благодариш, че свърших мръсната работа. Твоята единствена задача е да направиш онова, което правиш най-добре. Да лъжеш и да крадеш.
Макс затвори, преди да успея да отговоря.
Този проклет задник. Ако някога ми се отдадеше възможност, щях да му отрежа оная работа и да му я натикам в устата.
За съжаление, нищо не можех да направя, докато проклетият запис беше у него, ето защо забих поглед в екрана на телефона си и зачаках съобщението му.
Щом дойде, примигнах, за да се уверя, че виждах правилно.
Не може да бъде. Колкото и да се взирах обаче,
изображението си оставаше все същото.
Кръвта ми замръзна.
Беше снимка на картина. Кафяви и зелени пръски обагряха платното и наподобяваха повръщано, а жълти точки добавяха напълно безсмислен детайл на ръбовете.
Картината беше отвратителна, но не това ме притесни толкова, колкото фактът, че я бях виждала преди.
Предметът, който Макс искаше да открадна, беше картината от спалнята на Джош.
41
ДЖУЛС
– Добре ли си, миличка? – Барбс ме погледна загрижено. – Цял ден си необичайно мълчалива.
– Да. Под напрежение съм заради изпита. – Усмихнах се насила и долях кафе в чашата си. Не биваше да пия кофеин толкова късно през деня, но и бездруго нямаше да мога да спя. Откакто получих съобщението с нареждането на Макс да открадна картината на Джош преди три дни, будувах по цяла нощ.
– Сигурна съм, че ще се справиш отлично. – Барбс отвори хладилника и ми подаде чиния с ябълков пай,

завит с домакинско фолио. – Вземи. Паят винаги оправя нещата.
Този път усмивката ми беше по-истинска.
– Благодаря, Барбс.
– Винаги, миличка. – Барбс ми смигна и излезе с чаша от любимия ѝ чай ърл грей.
Отпих от кафето си и се смръщих от горчивия вкус.
Много неща харесвах в клиниката, но кафето не бе едно от тях.
Преглъщах с мъка кафето, взирах се в черния екран на телефона си и чаках да светне с поредното съобщение от Макс. Така и не дойде.
Беше пределно ясен. Разполагах с една седмица да открадна картината на Джош или край на играта за мен.
Вече бяха минали три дни, оставаха ми четири.
Следващата глътка ми влезе в кривото гърло. Избухнах в пристъп на кашлица, тресях се така здраво, че част от течността се изплиска от чашата и опари ръката ми.
– Мамка му! – изхъхрих. Оставих чашата с остатъка от кафето на кухненския плот и сложих ръката си под студената вода, докато продължавах да си изкашлям дробовете.
– Всичко наред ли е?
Подскочих от гласа на Джош иззад мен. Бутнах чашата и съдържанието ѝ се изля върху предната част на роклята ми.
– Мамка му! – повторих по-изразително.
Протегнах се за домакинската хартия, но Джош ме изпревари. Дръпна цял наръч от диспенсера и попи кафето, което се стичаше по крака ми, а в това време аз се опитвах да спася поне малка част от съсипания ми тоалет.
Нямаше да се получи. Петното вече беше попило в тъканта и повечето от синята ми пола бе придобила

грозен кафяв цвят. Накрая се предадох, хвърлих салфетките в кофата за боклук и извиках от безсилие.
– Това май отговаря на въпроса ми. – Джош ме погледна загрижено с едва доловима нотка на веселие. – Кофти ден?
– Как позна?
– Дидактическите способности са сред впечатляващите ми таланти – отвърна духовито той. – Като оставим настрана разлятото кафе, цял ден си разсеяна.
– Под напрежение съм заради изпита. – Измърморих оправданието си. Ако трябваше да съм честна,
действително бях под напрежение за изпита. Просто не беше основната причина.
Стомахът ми се сви от вина.
Бях прекарала последните три дни в търсене на изход от дилемата за Макс, но не намирах никакво възможно решение, което не включваше да разкрия истината за миналото си.
Приятелите ми навярно нямаше да ме осъдят, но бях ужасена от потенциалната реакция на Джош. Години наред ме беше смятал за ужасен човек или най-малкото за ужасно влияние. Последното, което исках, беше да потвърдя първоначалното му впечатление, и то когато най-после имахме напредък във връзката си.
– Е, ако имаш нужда от партньор за ученето, случайно познавам един опустошително красив и умен тип. –
Джош спря. – Впрочем говоря за себе си.
Въпреки напрежението в гърлото ми прошумоля тих смях.
– Разбира се. Оценявам предложението, но ще ме разсейваш повече, отколкото ще ми помогнеш.
– Разбираемо е. Външният ми вид е разсейвал много студенти. Опасявам се, че е един от недостатъците да имаш това. – Той махна ръка към безспорно изумителното му лице.

– Уникално противно е. – Потупах го по рамото. – Не се тревожи, сигурна съм, че не са те съдили. В днешно време хората са значително по-широкоскроени.
Смехът му се настани върху кожата ми като одеяло от плътно кадифе.
– Господи, как ми се иска да те опъна точно сега.
Определено не бях свенлива, но като го чух да го казва така открито насред кухнята в клиниката, по врата ми се разля горещина.
– Джош.
– Да? – Той повдигна вежда. – И бездруго скоро трябва да се измъкнеш от тази рокля. Какъв по-добър начин...
– Прекъсвам ли нещо? – Гласът на Ели прекъсна разговора ни.
Дори не бяхме забелязали влизането ѝ.
Мигом се отдръпнах назад и потръпнах, когато твърдият кухненски плот се вряза в кръста ми.
– Помагах на Джулс с петното. – Той посочи роклята ми,
без да се забави и за секунда. Чертите на лицето му бяха същинска маска на професионалната любезност,
но в очите му още светеше дяволито пламъче.
– О, еха, доста гадно. – Ели сбръчка нос. – Надявам се,
че рок лята не е нова.
– Не е. На среща ли отиваш? – бързо смених темата аз.
Офисът затваряше след десет минути и Ели вече беше съблякла официалните си офис сако и панталон и ги беше заменила с рокля и обувки на ток.
Страните ѝ се оцветиха в розово.
– Аз, ъ, отивам на кино с Маршъл.
Скрих усмивката си. Най-накрая беше преодоляла влечението си към Джош и беше насочила вниманието си към Маршъл. Не бях сигурна дали целувката ми с него не ѝ беше дала нужния тласък – винаги започваме да намираме някого по-привлекателен, щом друг човек го намира за привлекателен – но се радвах, че беше продължила напред.

По напълно неегоистични подбуди, разбира се.
– Като стана дума, трябва да тръгвам. Дойдох само да си взема зарядното. Оставих го тук по време на обяд. Лека нощ! – Ели дръпна зарядното си от контакта до микровълновата фурна и побърза да излезе.
– И ние трябва да тръгваме, но по различно време, за да не ни заподозрат останалите. – Очите на Джош заблестяха игриво. – Ще те чакам на ъгъла след двадесет минути.
– Ние нямаме ъгъл – посочих аз.
– Вече имаме. – Трапчинката на Джош се яви в целия си блясък. – 23-та улица и „Майбери“. Двадесет минути,
Ред. Бъди там.
Излезе, преди да се възпротивя.
Поклатих глава, но разчистих бюрото си умишлено бавно, докато офисът се изпразни и останахме само двете с Барбс.
– Хайде, скъпа, не ставам по-млада. – Тя ме подкани нетърпеливо с ръка към вратата. – А ти си твърде млада,
за да прекараш и минута повече от необходимото в офиса.
– Винаги ми казваш каквото искам да чуя.
– Затова съм тук. – Помаха ми. – Хубава вечер.
– Хубава.
Отне ми едва пет минути да извървя пътя до 23-та улица и „Мейбери“. Както бе обещал, Джош ме чакаше на ъгъла. Облегнат на един фенер, с ръце в джобовете, но щом ме видя, почука с пръст по часовника си.
– Деветнадесет минути. Почти закъсня, Ред.
– Добре че не успях – отвърнах, твърде разсеяна за по- остроумен отговор. Единствената мисъл, върху която можех да се съсредоточа, беше как да повдигна въпроса за картината, без да пробудя съмнението му.
Може би щях да успея да го убедя да се отърве от нея?
Пак си беше измама, защото аз знаех, че картината

имаше стойност, а той не знаеше, но пак беше по-добре,
отколкото да открадна от него.
– Е, онзи ден пазарувах някои неща по интернет и попаднах на някои доста хубави картини – казах небрежно аз. – По-хубави от грозотията в спалнята ти.
– Грозотия? – Джош сложи ръка на сърцето си. – Обиден съм, Ред. Тази картина е превъплъщение на вкуса.
Обзалагам се, че мога да ѝ взема добри пари, ако я пусна на търг.
Само да знаеше колко беше прав.
– И все пак си я купил за без пари на разпродажба. –
Насилих се заяждането ми да звучи закачливо. – Така че прости недоверието ми.
– Не всеки осъзнава стойността на вещите, които изхвърля. – Джош прихвана талията ми с ръка. – Един ден ще я заобичаш като мен.
Стъпките ни погълнаха туптенето на сърцето ми.
– Нали не я обичаш наистина?
Той ме изгледа озадачено.
– Не толкова, че да се втурна в горяща сграда, за да я спася, но ми е слабост. Напомня ми за лагера по рисуване.
Заля ме изненада.
– Ходил си на лагер по рисуване?
– Да, едно лято, когато бях на осем години. – Джош потрепери. – Тогава разбрах, че изкуството, ъ, не е сред силните ми страни, ето защо го замених с баскетбол.
– Еха. – Изведнъж всичко си дойде на мястото. – Нищо чудно, че ти харесва ужасното изкуство. Напомня ти на твоето!
Засмях се, когато Джош плесна задника ми за отмъщение.
– Не мога да повярвам, призна си, че не си най-добрият в нещо – казах, когато пристигнахме пред дома му. –
Напомни ми да си го отбележа в календара. Това си е исторически момент.

– Много смешно. – Той отключи входната врата и ме изчака да вляза първа, преди да ме последва. – Не го раздухвай, защото не позволявам на всеки да познава слабостите ми. Липсата на артистичен талант ми е чувствителна тема.
– Така ли било? – Усмихнах се въпреки себе си. –
Чувствам се специална.
– И с право. Макар че понякога дяволски ме влудяваш и си трън в задника ми...
Усмивката ми се изпари.
– Ей!
– Ти си сред малкото хора, на които имам доверие. –
Лицето му се смекчи, обви ръце около талията ми и ме придърпа към себе си. – Никога не съм предполагал, че ще го кажа, предвид миналото ни. Но дори когато не се понасяхме, винаги можех да разчитам, че ти ще бъдеш открита с мен. След случилото се с Майкъл и Алекс... –
Гърлото му подскочи, когато преглътна с усилие. – Това значи повече, отколкото предполагаш.
Предишната лекота натежа от горчилка.
О, господи.
– Аз... – Вината се заблъска в стомаха ми като подмятани от буря вълни. Кажи му. – Джош, аз...
Бившият ми ме изнудва. Имам секс запис, на който позволявам на някакъв непознат да прави извратени неща с мен, за да може въпросният бивш да го ограби.
Аз съм лъжкиня и крадла и ти беше прав за мен от самото начало.
Думите застанаха на върха на езика ми, но отказаха да излязат. Не криех някаква малка тайна. Бях престъпница и имах секс запис с практически непознат мъж.
Нямаше да обвиня Джош, ако си тръгнеше, щом научи истината.
Гърдите ме свиха при мисълта.

– Познаваш ме – успях да кажа накрая. – Честна до болка. – Извиках на лицето си нещо, което се надявах да минава за усмивка.
– С фокус върху болката – подкачи ме Джош. – Няма проблем. Не може всички да са съвършени като мен.
Той прокара устни по моите, преди да хване в шепа тила ми и да задълбочи целувката.
Отвърнах му и опитах да запечатам всеки детайл в ума си.
Топлите му устни с привкус на уиски. Силата на докосването му. Чистия му, опияняващ аромат и начина, по който мускулите му прилягаха на тялото ми.
Попих целувката, сякаш ни беше последна, защото в зависимост от развоя на събитията в следващите няколко дни, можеше и да е такава.
42
ДЖУЛС
Четири дни по-късно влязох с взлом в дома на Джош.
Е, добре де, „с взлом“ може би е малко пресилен израз,
тъй като знаех къде държи резервния си ключ, но той не знаеше, че влизам в дома му, докато е на работа.
Освен това трябваше да го докарам да изглежда като влизане с взлом.
След цяла седмица безсънни нощи и агония най-сетне бях измислила план. Не беше за чудо и приказ, понеже разчитах на късмета и на помощ от човек, когото едва познавах, но вече бях преминала по този мост.
Първо, трябваше да открадна картината и да разкарам
Макс от гърба си, преди да изтече крайният му срок.
После можех да се съсредоточа върху отстраняването на коза, с който ме държеше, тоест да се отърва от секс записа.
Пулсът ми барабанеше в ушите ми, докато претърсвах саксията на верандата на Джош. Беше нощна смяна и нямаше да се прибере до сутринта, но това не ме

спираше да подскачам при всяко припукване на съчка или минаване на кола.
След няколко минути ровичкане в мрака – не исках да привличам вниманието на съседите, пускайки фенерчето на телефона си – забелязах бледия сребрист отблясък на резервния му ключ. Върнах почвата в саксията, отключих входната врата и се мушнах в притихналата къща.
Усещах я по-застрашителна без топлината на Джош.
Всяка сянка беше скривалище за чудовища, всяко изскърцване беше изстрел, който раздираше и бездруго съсипаните ми нерви.
Плетената ми шапка залепна за челото ми от пот,
докато прекосявах всекидневната на път към спалнята му. За мой късмет, стаята му не беше Лувърът, нито картината – „Мона Лиза“. Само трябваше да я сваля от гвоздея и да я пъхна в голямата портфолио чанта.
Не се задействаха виещи аларми, нито охраната нахлу през вратата с извадени пистолети.
Беше толкова лесно, че почти ми прилоша.
Когато някой ти има доверие, не е трудно да се вмъкнеш през защитата му.
В гърдите ми се завихри вина, докато претърсвах спалнята на Джош за други вещи, които да задигна.
Щеше да е твърде подозрително, ако откраднех само картината.
Не можех да събера сили да открадна лаптопа му, но взех един от часовниците му, малката пачка за спешни случаи, която беше скътал в дъното на шкафа с чорапите, както и айпада му. Щях да пазя всичко на сигурно място и да му върна нещата след успешния завършек на плана ми, или поне на такъв се надявах.
Тъкмо бях започнала да разхвърлям спалнята му и да отварям всички чекмеджета, когато телефонът ми извибрира с входящо съобщение.
От изненада ударих бедрото си в острия ръб на скрина.

– Мамка му.
Трябваше да изключа звука на телефона. Немарливо от моя страна, аматьорска грешка и се проклех наум,
докато отварях съобщението.
Стела: Кенгуру или коала?
Това ни беше тайният въпрос, с който проверявахме дали другата е добре. Единствено ние знаехме безсмисления отговор, така че никой да не може да се престори на нас, в случай че бяхме отвлечени или нещо подобно.
Написах ѝ бърз отговор.
Джулс: Розов звезден прах.
Двете със Стела винаги се предупреждавахме, когато някоя от нас щеше да се прибере по-късно от обичайното. Майната му на чакането да изминат двадесет и четири часа от изчезването, за да бием тревога; ако някой се пробваше на някоя от нас, другата щеше да разбере почти веднага.
Просто не бях очаквала Стела да се прибере толкова рано. Каза ми, че има работно събитие, а те обикновено продължаваха до полунощ.
Стела: Секси среща?
Стела: Скоро ще ми кажеш кой е мистериозният тип.
Знаеше, че се виждам с някого; просто не знаеше с кого. Загледах се в съобщенията ѝ за миг, после прибрах телефона обратно в джоба си. Нямах време да навлизам в разговор за Джош. Ако планът ми не успееше, нямаше да има нищо за разказване, защото отношенията ни щяха да приключат.
Стомахът ми се присви в познатия пристъп на гадене.
– Престани – прошепнах си. – Планът ще сработи.
Планът ще сработи. Планът ще сработи.
Повтарях си мантрата наум, докато довършвах фалшивия, но не съвсем фалшив обир. Оставих входната врата отключена, зарових резервния ключ в саксията и

адски се надявах да не дойдат истински крадци, преди
Джош да се прибере.
Тъй като живееше близо до „Тайер“, кварталът му беше зловещо тих през лятото. Нямаше шумни домашни купони, нямаше я глъчката на студентите, които отиваха или се връщаха от баровете в кампуса, нямаше кой да ме спре, докато вървях надолу по улицата с плячката си.
Логично мислещата част от мен знаеше, че няма нищо съмнително в това една жена да се разхожда посред нощ с портфолио чанта. Параноичната част от мен беше убедена, че чантата беше като неонов знак, който оповестява на целия свят какъв ужасен човек съм.
Лъжкиня! Крадла! Не ѝ вярвайте! – крещеше тя.
Чудесно. Сега чувах гласове от неодушевени предмети.
Стиснах чантата по-здраво и забързах крачка, докато стигнах спирката на метрото, където извадих телефона си, за да дам отчет на Макс.
Аз: У мен е.
Аз: Сега ще я оставя.
Не исках картината да остава у мен по-дълго от необходимото.
Макс: Почти единадесет вечерта е. Къде ти е благоприличието?
Макс: Освен ако не искаш да ми дадеш и още нещо,
разбира се...
Повдигна ми се от намека му. Фактът, че някога бях правила секс с него, ме отвращаваше достатъчно. Бих предпочела да се самозапаля, отколкото да му позволя отново да ме докосне.
Аз: Дай ми адрес, Макс.
Аз: Или ще метна картината в река Потомак.
Очевидно нямаше да го направя, но се възползвах от всяка възможност да го дразня.
Макс: Вече не си забавна, Джей.

Въпреки оплакването му той ми изпрати адреса. Бърза справка в Гугъл ми разкри, че беше хотел близо до квартал „Нома“.
Смяташе ме за такава пренебрежима заплаха, че дори не си беше направил труда да скрие къде беше отседнал. Не знаех дали да изпитвам облекчение, или обида.
Пристигнах в хотела, а рецепционистката дори не ме погледна, докато прекосявах лобито и се качвах на асансьора за деветия етаж.
Липсата на охрана не ме изненада. Мястото не беше хотел „Риц-Карлтън“. Пожълтели парчета от тапетите се бяха надигнали от стената, килимът бе толкова тънък,
че усещах дървения под отдолу, а коридорът вонеше на цигари.
Спрях пред вратата на Макс. Не беше най-разумната идея да се срещна с него посред нощ в някакъв съмнителен хотел. Винаги беше презирал насилието и го считаше за „нисша“ форма на манипулация, но все пак бяха минали седем години. Човек може много да се промени за седем години, особено когато по-голямата част от тях е прекарал в затвора.
Тъкмо да си тръгна и да му изпратя съобщение с някакво извинение защо не съм успяла да дойда тази вечер, и вратата му се отвори.
– Джулс. – Макс се усмихна, изглеждаше стряскащо нормален с бялата си памучна тениска и дънки. –
Помислих си, че си ти. – Той почукна с кокалчетата си по стената. – Тънки стени. Чух стъпките ти от километър.
– Поздравления. – Тикнах чантата в ръцете му.
Останалите вещи на Джош бях прибрала в отделна чанта, която бе на сигурно място във вътрешния джоб на якето ми. – Ето ти тъпата картина.
– Насред коридора? – Той изцъка с език. – Никакви обноски. А ако ни види някой?

– Сигурна съм, че може да купим наркотици в лобито и на никого няма да му мигне окото.
– Има си предимства да отседнеш в такъв хотел. –
Въпреки това Макс се отдръпна назад и потъна в стаята си извън полезрението на всеки потенциален минувач,
преди да извади картината. Изучи я с лека гримаса. –
Наистина е противна.
– Тогава ми я върни. – Струваше си да опитам.
Макс се изкиска.
– Радвам се да видя, че все още имаш чувство за хумор.
Не. – Той прибра картината обратно. – Това бебче струва доста пари.
– Добре. Вече е у теб – казах рязко. – Предполагам, че скоро си тръгваш.
Притаих дъх, докато той се взираше в мен, молех се да захапе стръвта и да ми каже кога възнамерява да си тръгне. Трябваше да знам с колко време разполагах, за да задействам втората част от плана си.
– Не се тревожи. Ще ти се махна от главата до края на седмицата – провлачи той. – Но това не значи, че няма да те потърся отново, ако ми домъчнее за теб. Толкова добре си прекарвахме заедно.
Преглътнах хаплив отговор. Колкото по-дълго се застоявах тук, толкова по-вероятно беше да се изпусна.
Освен това не исках да доставям на Макс удоволствието да види, че е успял да ме ядоса.
Без да му отговоря, се завъртях на пета и се отправих към асансьора. Върнах се до спирката на метрото безпроблемно, облекчение успокои кръвта по вените ми, когато мотрисата профуча по тунела към квартал
„Логан Съркъл“.
Фаза едно: завършена.
Твърде късно беше да задействам фаза две, ето защо влязох право в спалнята си, щом се прибрах. За късмет,
Стела вече спеше, което ми спести въпросите къде съм била.

Съблякох дрехите си, влязох под душа и оставих горещата вода да отмие лепкавата вина от кожата ми.
Минаваше полунощ. Картината беше у Макс, а Джош щеше да се прибере след седем часа.
Нямаше връщане назад.
Тежката пара задръстваше ноздрите ми с всяко плитко вдишване, докато си представях реакцията на Джош при „влизането с взлом“.
Не. Всичко е наред. Ще му върна всичко, включително картината.
Може би. Надявам се.
Умът ми препускаше през сценариите за утрешния ден,
както за Джош, който неизбежно щеше да ми сподели за грабежа, така и за човека, от чиято помощ се нуждаех.
Планът ми беше простичък, но разчиташе наполовина на реалността и наполовина на надеждата.
Щеше да проработи обаче. Трябваше да проработи.
Нямаше друг вариант.
43
ДЖОШ
Нещо не беше наред.
Къщата не изглеждаше по-различно от състоянието, в което я бях оставил предната вечер – дръпнати завеси,
саксиите с цветя бяха подредени в редичка до стената –
но въпреки това настръхнах.
Огледах се с обострени сетива. Не забелязах някой да дебне в храстите, нито насоченото дуло на снайпер от прозорците на съседите, така че предпазливо се приближих към верандата.
Вместо да използвам ключа си, завъртях топката на вратата и не останах особено изненадан, когато се отвори без съпротива.
Предчувствието ми се потвърди: някой беше проникнал в проклетата ми къща.

Отворих вратата докрай. Сърцето ми блъскаше в гърдите повече от гняв, отколкото от тревога. Съмнявах се крадецът още да е тук. Повечето крадци влизаха в домовете през деня, докато хората са на работа. Щом са дошли през нощта, трябва да са ме наблюдавали.
Знаели са, че понякога работя нощни смени.
Кожата ми настръхна от посегателството. От мисълта,
че някой ме беше наблюдавал и планирал точния момент, в който да проникне в дома ми, ми се повдигаше, но сега не беше моментът да разсъждавам върху това.
Първо трябваше да разбера какво, по дяволите, бяха задигнали.
Логичното мислене пое контрол и набрах полицията,
преди да поогледам набързо за липсващи ценности.
Телевизорът ми си беше тук, както и плейстейшънът и баскетболната топка с автограф на Майкъл Джордан,
която Ейва ми подари за двадесет и третия ми рожден ден. Къщата изглеждаше непокътната.
Почти бях решил, че бях параноичен и просто съм забравил да заключа входната врата... докато не влязох в спалнята си.
– Копеле мръсно.
Дрехите ми бяха разпилени от претършуваните ми чекмеджета, по скрина бяха пръснати полуотворени бутилки, а на стената зееше празно петно на мястото на картината ми. Крадецът беше съсипал спалнята ми.
Хейзълбърг беше един от най-безопасните градове в страната, затова не си бях направил труда да инсталирам алармена система. Каква вселенска сила бях ядосал, та да ми се случи тая простотия?
Отново ме заля заслепяващ гняв, когато прегледах вещите си. Изненадващо, лаптопът ми си беше на мястото, но картината, парите за спешни случаи,
айпада и единият ми часовник ги нямаше. Нищо твърде ценно, но все пак.

Фактът, че непознат бе влязъл в спалнята ми и бе тършувал сред вещите ми без позволение, изстреля пулса ми в небесата.
Имах нужда от силно питие и една хубава, дълга сесия с боксова круша, за да излея гнева си, но първо трябваше да изчакам полицията.
Когато дойдоха, единият полицай претърси помещението за доказателства, а другият записа показанията ми. Челото му се набразди в гримаса,
когато му изредих липсващите вещи.
– Казвате, че крадецът е взел вещи на обща стойност няколкостотин долара, но е оставил лаптопа ви? –
Думите му тегнеха от скептицизъм.
Не го винях. И аз не го разбирах, по дяволите.
– Може би нещо го е подплашило и е избягал, преди да го вземе. – Само това обяснение ми идваше наум.
– Хм. – Бръчката на полицая се задълбочи. – Добре. Ще направим всичко възможно да открием извършителя и да върнем вещите ви, но искам да имате реалистични очаквания. Едва 13 процента от обирите биват разкрити.
Така и предполагах, но той ми звучеше като да се е предал още преди да са започнали.
– Разбирам. – Усмихнах се сковано. – Оценявам всяка помощ от вас, полицай.
Патрулът скоро си тръгна без следи и отнесе със себе си надеждата ми да си върна вещите. След седмица моят случай ще бъде на дъното на списъка им със задачи и ще прашасва там.
Някак денят ставаше все по-скапан и по-скапан.
Отидох в кухнята и отворих бутилка водка, докато набирах Джулс. Тя нямаше какво да направи, но имах нужда да поговоря с някого и тя бе първият човек,
който ми идваше наум.
– Здрасти, какво става?
Мускулите ми се поотпуснаха като чух гласа ѝ.

– Някой е влязъл в шибаната ми къща. – Сипах си водка и я обърнах на един дъх. Изгарящата ѝ студенина потуши частично пламъците на гнева ми. – Задигнали са няколко неща. Полицаите тъкмо си тръгнаха и казаха,
че ще се заемат със случая, но нещастникът сигурно вече е офейкал в друг щат.
От другия край на линията долетя шумно поемане на дъх.
– Господи.
– Да. – Оставих празната чаша в мивката и я пуснах на високоговорител, докато вървях към спалнята си.
Полицаите вече бяха приключили работата си по местопрестъплението и можех да се заема с бъркотията,
оставена от крадеца. – Имаш късмет, откраднал е картината, която така мразеше. – Опитах се да разведря настроението. – Да не си наела някого да ме ограби,
Ред? Ако толкова ти се е искало да се отървеш от картината, трябваше само да ме помолиш. Щях да я изхвърля за теб.
– Много смешно. – Смехът ѝ прозвуча неестествен, но може би си въобразявах от недоспиване. – Искаш ли да дойда?
– Не. – Исках да я видя, но и без моите глупости тя си имаше достатъчно неща на главата. – Продължавай с ученето. Ще намина по-късно, ако имаш нужда от почивка.
Следващото ми дежурство започваше чак късния следобед.
– Звучи добре. – Гласът ѝ звучеше някак особено. –
Джош, аз... аз съжалявам, че ти се е случило подобно нещо.
– Всичко е наред. Искам да кажа, гадно е, но ако погледнеш голямата картинка, можеше да е по-зле.
Поне съм жив.
– Да – прошепна Джулс. – Подготвителният урок за изпита започва всеки момент, но да се чуем по-късно?

– Да. Об... – Замръзнах насред думата, която едва не ми се изплъзна от устата. – Обади ми се – довърших сконфузено.
Затворих телефона, а сърцето ми блъскаше панически.
Какво. По. Дяволите?
Може би говореше алкохолът, но едва не изтърсих думата, която бях отбягвал цял живот. Дума, която не бях подозирал, че ще кажа на Джулс. Но в онзи момент ми дойде така естествено, че едва не ми се изплъзна,
без да се усетя.
Нямаше го онова внезапно прозрение като във филмите.
Нямаше прочувствен разговор и взиране в очите, нито специална целувка в края на омагьосваща среща.
Вместо това беше в резултат на хиляди дребни моменти – когато Джулс ме разсея, като обяви
„Търсенето на Немо“ за рибешка пропаганда,
безмълвното съчувствие, когато ѝ споделих за смъртта на пациентката ми, вкуса ѝ и начина, по който тялото ѝ
прилягаше към моето, като последното парченце от пъзела на живота ми.
Някога беше последният човек, около когото исках да бъда, но се беше превърнала в първия, към когото се обръщах за утеха или когато имах нужда да поговоря с някого.
Щеше ми се да можех да кажа, че не зная как се е стигнало дотук, но истината беше, че бавно и неизменно вървях към този момент от мига, в който се целунахме за първи път. Дявол го взел, може би се беше започнало още преди това, във Вермонт и примирието в клиниката.
Бях твърде сляп да забележа, че крайната дестинация на навигацията ми се беше променила.
Допреди десет минути мислите ми бяха завладени от обира; сега бяха едва фонов шум.
Имах много по-голям проблем, с който да се заема.
Уговорката ни е чисто физическа.
Без влюбване.

Ред, ти ще се влюбиш в мен, преди аз да се влюбя в теб.
Блъскането в гърдите ми се засили.
– О, мамка му.
44
ДЖУЛС
Закуската се надигна в гърлото ми и се наложи съзнателно да я потисна обратно надолу, докато затварях на Джош.
Чувствах се по-голямо менте от принт на „Мона Лиза“,
окачен в лобито на западнал мотел.
Да не си наела някого да ме ограби, Ред? Ако толкова ти се е искало да се отървеш от картината, трябваше само да ме помолиш. Щях да я изхвърля за теб.
Отрих потната си длан в бедрото.
Стела вече беше излязла за работа и двете с крещящата ми съвест си бяхме насаме.
Ти си лъжкиня и отвратителен човек. Джош беше прав за теб от самото начало – изтезаваше ме невидимият глас в главата ми. – Ти си най-лошото нещо, което му се е случвало.
– Млъквай.
Ето затова всички си тръгват от теб. Затова никой не те обича. Не заслужаваш...
– Млъквай!
Крачех напред-назад из всекидневната и се опитвах да потъпча съмнението, което надигаше грозната си глава.
Не бях лош човек. Понякога взимах лоши решения, но това не ме правеше лош човек. Нали?
Тениската полепна по кожата ми от пот.
– Всичко е наред. Имам план. Ще му върна всичко и ще се отърва от Макс. – Като казах думите на глас,
стомахът ми се поуспокои.
Не можех да си позволя лукса да се самосъжалявам, ако исках да осъществя останалата част от плана си, ето защо си дадох още пет секунди самоненавист, преди да

изпъна рамене, да изляза от апартамента и да се кача един етаж нагоре с асансьора.
Време беше за втора фаза.
Макс имаше власт над мен, докато разполагаше със записа. Не бях толкова наивна да му повярвам, че щеше да си иде, независимо колко му се изплащах.
Единственият начин да се отърва от него завинаги беше да се отърва от записа. Не знаех доколко беше възможно да се изтрие перманентно всяко копие от дигитален файл, но бях достатъчно отчаяна да опитам.
Единствената причина да не опитам по-рано беше, че не знаех как да го направя, а не ми се нравеше рискът да го ядосам.
Но както си лежах в леглото предната вечер и зяпах в тавана на луксозния ми нов апартамент, осъзнах, че има един човек, който може би имаше компютърните умения да осъществи плана ми: Крисчън Харпър, познат като хазяина ми, познат още като бившия шеф на Рийс.
Спомних си, че Бриджит ми беше споменала как той открил виновника за изтеклите в медиите снимки на нея и Рийс миналата година. Не беше същото като да изтрие видео файл, който можеше да има десетки копия, пръснати из киберпространството, но си струваше опита.
Вратите на асансьора се отвориха с прозвъняване.
Поех по коридора към входната врата на Крисчън, която наподобяваше портите на крепост, позвъних на звънеца и здравата се замолих да си е у дома. Бях го виждала едва два пъти, откакто със Стела подписахме договора за наем – веднъж на сватбата на Бриджит, на която беше поканен заради връзката си с Рийс, и веднъж на разминаване в лобито.
Предния ден наминах през офиса на Пам и ѝ извадих душата, докато не ми потвърди, че той е в града. Тя ми подметна някаква хаплива забележка как „господин
Харпър не се интересува от такива като теб“, но не ме

интересуваше дали си мислеше, че искам да съблазня
Крисчън. Тя нямаше значение.
Отново позвъних на вратата. Макс си тръгваше този уикенд. Ако Крисчън го нямаше, бях прецакана.
Имах план, но това не го правеше добър план. До голяма степен разчитах на късмета и можех само да се надявам, че боговете ще ме пожалят и ще ми подхвърлят кокал.
Дори бях взела назаем един от кристалите на Стела за манифестация на желанията.
Взирах се в затворената врата. Хайде, хайде...
Вече щях да приема загубата, когато тя се отвори и разкри блестящи кехлибарени очи и изваяни скули.
Беше едва осем часът сутринта, но Крисчън вече беше облечен в изящно изработен костюм. С него и с идеално оформената му тъмна коса и гладко обръснато лице,
имаше вид на човек, който вече работи от часове и е сключил няколко многомилионни сделки в това време.
– Госпожице Амброуз. – Спокойният му декадентски глас изпълни въздуха с плътността си. – На какво дължа удоволствието? – Той хвърли поглед през рамото ми,
сякаш очакваше да види някого зад мен.
Когато не видя никого, по лицето му премина сянка на разочарование, преди да изчезне също толкова бързо,
колкото се беше появила.
– Добро утро. Искам да помоля за една услуга. – Карах го по същество. Всяка секунда беше от значение, пък и
Крисчън Харпър не изглеждаше като човек, който си пада по заобикалките.
– Услуга? – Очите му заблестяха като шот уиски на фона на светлината на огън.
– Да. – Вдигнах брадичка в опит да овладея нервите си.
Осъз навах иронията в молбата си, тъй като точно една услуга ме беше вкарала в сегашната ми ситуация, но вселената имаше скапано чувство за хумор. – Помогнал си на Бриджит и Рийс с техния... проблем миналата

година и бих ти била много благодарна, ако помогнеш и на мен. Става дума за, ъ, един технологичен проблем и се предполага, че ти си най-добрият сред най-добрите в тези неща.
Малко ласкателство никога не вреди, нали?
– Връщах услуга на Рийс, не му правех такава. –
Крисчън не изглеждаше трогнат от комплимента ми. –
Въпросът, разбира се, е защо бих помогнал на теб? –
Усмивката му, макар и учтива, само заточи остротата на въпроса му.
Заекнах.
– Защото... си добър човек?
Все пак беше намалил месечния наем до частица от цената, при това без допълнителни условия. Поне не и такива, които виждах.
Може би трябваше да обмисля плана си по-добре.
Усмивката на Крисчън се изпари.
– Най-голямата ви грешка, госпожице Амброуз, би била да предположите, че съм добър човек – каза нежно той.
Тръпка от тревога се спусна по гръбнака ми. И все пак продължих. Нямах избор.
– Не е необходимо да си добър човек, за да ми помогнеш. Ще ти бъда задължена.
Обещанието беше безразсъдно, предвид че изобщо не го познавах. Можех да свърша под неговата власт, както се случи с Макс. Но с Рийс бяха приятели, а Рийс беше свестен мъж, така че това трябваше да се брои за нещо.
Нали?
– Рийс беше най-добрият ми служител, бивш морски тюлен и бъдещият принц консорт на Елдора – отвърна
Крисчън. – Ти какво можеш да ми предложиш?
– Професионални юридически консултации?
– Имам екип от адвокати на разположение.
– Персонализирана благодарствена торта от „Кръмбъл и
Бейк“?
– Не ям сладко.

Сбъркана работа. Що за чудовище не яде сладко?
Прехапах долната си устна, опитвайки се да измисля нещо.
– Вечната ми благодарност? Ще те нахваля на всичките си приятели.
Крисчън килна глава настрани и ме гледаше с преценяващ поглед.
Занасяш ме. Само се шегувах.
– Услуга за теб в замяна на услуга за мен – каза той. –
Каква ще е тя ще преценя в бъдеще.
В стомаха ми пропълзя тревога. Звучеше ми много подозрително, като Макс, само дето той не беше такава отрепка.
– Каква услуга?
Кълна се в Бога, ако Крисчън поискаше да спя с него...
– Нищо сексуално, нито незаконно. – Уверенията му не успокоиха напрежението. Имах кофти опит с думата,
започваща с буквата „у“. – Това е предложението ми. Ти избираш.
Беше лоша идея да се съглася на неуточнена услуга, но не разполагах с лукса да планирам дългосрочно, когато бях изправена пред краткосрочна катастрофа. Освен това Крисчън беше главен изпълнителен директор на реномирана компания, а не някакъв дребен престъпник като Макс.
Дано не съжалявам.
– Приемам.
Очите на Крисчън светнаха със задоволство.
Не можех да се отърся от зловещото усещане, че току- що бях сключила сделка с дявола. Но каквато и услуга да поискаше в бъдеще, щеше да си струва разсейването на черния облак в лицето на секс записа веднъж завинаги.
Нали?
– Отлично. – Той отвори вратата по-широко. –
Следващата ми среща е в осем и тридесет. Разполагаш с

единадесет минути.
Последвах го в пентхауса и му разказах цялата ситуация – записите, заплахите и изнудването на Макс,
желанието ми да изтрия видеата веднъж завинаги.
Пропуснах да спомена, че съм крадяла пари; Крисчън нямаше нужда да знае, пък и нямах време да навлизам в детайли.
– Разбирам. – Звучеше почти отегчен от проблема ми.
В известна степен бях подразнена, че не оценяваше сериозността на ситуацията, но и се надявах спокойният му отговор да означава, че има решение.
Крисчън не проговори, докато не стигнахме библиотеката му. Две от стените бяха покрити с книги с разноцветни корици, подредени в лавици от пода до тавана, а останалите стени представляваха огромни прозорци с ниши, през които утринните лъчи окъпваха цялото помещение в светлина.
Насред стаята стоеше мъж с костюм, който изглеждаше скъп, като на Крисчън. Раздразнение изсичаше дълбоки линии в лицето му, докато стреляше нещо на италиански по телефона, но рязко затвори, щом ни видя.
– Данте, вярвам, че всичко е наред – попита Крисчън,
сякаш другият мъж не беше звучал като готов да убие човек посред бял ден.
Данте се усмихна сковано.
– Да, разбира се. – Той плъзна поглед към мен и любопитството му натежа с топлината си върху кожата ми.
Изглеждаше малко по-възрастен от Крисчън, около средата или края на тридесетте, но това само подсилваше сексапила му. Не притежаваше класическа красота като Крисчън, но излъчваше груба мъжественост, от която на повечето жени им се подкосяваха краката. Гъстата, тъмна коса и мускулестата фигура също не пречеха.

– Не знаех, че не си сам – казах на Крисчън. Виждаше ми се твърде рано за бизнес среща, но какво ли знаех аз? Не бях главен изпълнителен директор.
– Тъкмо си тръгвах. – Данте протегна ръка. На маншетите му проблеснаха сребърни копчета за ръкавели, гравирани със съвсем мъничко „в“. – Данте
Русо.
– Джулс Амброуз.
Кимна ми учтиво и хвърли неразгадаем поглед към
Крисчън.
– Ще довършим разговора си по-късно. Дядо ми тъкмо е починал. – Обяви новината, сякаш заявяваше, че отива до супермаркета.
Очите ми се оцъклиха в шок, но Крисчън дори не примигна.
– Разбира се.
След като Данте си тръгна, Крисчън отиде до компютъра в ъгъла и написа нещо. След минута принтерът изплю лист хартия, който той ми подаде,
заедно с една химикалка.
Копчетата за ръкавели проблеснаха на слънчевата светлина и забелязах, че бяха гравирани със същото малко „в“ като онези на Данте.
– Подпиши тук и ще се погрижа за записа.
Прегледах текста.
– Имаш договор за услуги? – Споразумението беше стандартно и посочваше условията на договорката ни,
но ако не изпълнех задълженията си по нея, му дължах... примигнах, за да се уверя, че виждам правилно. – Два милиона долара? Шегуваш се.
– Не си правя шеги с бизнеса, а щом нещо включва времето и уменията ми, то това е бизнес. – Крисчън кимна към документа. – Договорът предпазва и двете страни, както съм сигурен, че сте наясно, госпожице
Амброуз. Ако аз не съм в състояние да изпълня моята

част, договорът става невалиден. Ако се отметна, аз също ще ти дължа два милиона долара. Справедливо е.
Да, само че за него два милиона бяха капка в морето,
докато за мен представляваха невъзможна сума.
– Това са условията ми. Все още не сме подписали нищо,
така че можеш да се откажеш. – Елегантно присви рамене. – Изборът е твой.
Услуга по негов избор или ще му дължа два милиона долара...