Никога нищо добро не е излизало, когато плъзнеш надясно на профила на тип, който си е сложил снимка с

Главата ми пулсираше от нерешителност.
Каква беше вероятността да поиска от мен да извърша нещо наистина ужасно? Каза, че на масата не стои нищо незаконно или свързано със секс.
Шансовете да съжалявам за това бяха петдесет на петдесет, но желанието да се отърва от Макс надделяваше над всичко.
Подписах се над линията и му подадох химикалката.
Крисчън се подписа след мен и се приключи.
Официално бяхме сключили договор.
– Веднъж щом нещо попадне в дигиталния свят, става много трудно да изчезне, но не е невъзможно – каза
Крисчън.
Не и за мен.
Чух намека му силно и ясно.
Част от напрежението в стомаха ми се отпусна. Не го познавах добре, но знаех, че Крисчън Харпър беше дяволски добър в работата си. Не беше изградил най- елитната охранителна компания в света от нулата с бездействие.
– Ще те помоля обаче да ми помогнеш с една част от плана. Мога да накарам някого от момчетата ми да го свърши, но така е много по-лесно. – Крисчън се усмихна. – Ето какво трябва да направиш…
45
ДЖУЛС

На следващия следобед се върнах в хотела на Макс.
Инструкциите на Крисчън бяха прости, но не и лесни, и нямаше смисъл да отлагам неизбежното.
Планът или щеше да сработи, или нямаше.
Почуках на вратата на хотелската стая на Макс,
напрегната от присъствието на скрития в ниша в дъното на коридора мъж. Крисчън беше изпратил един от служителите си да ме придружи. Кейдж щеше да чака в укритието си да вляза в стаята на Макс, след което можеше да гледа какво се случва през модерната камера, замаскирана като талисман на колието ми.
Изглежда, разполагаше с някакво устройство, което можеше да неутрализира четеца за карти на вратата, в случай че нещата с Макс загрубеят.
– Джулс. – Макс ми се усмихна весело, но от очите му надничаше подозрение. – Не очаквах да те видя отново тук. Да не си дошла да си прибереш... бонусите? –
Погледът му се плъзна към гърдите ми.
Кожата ми настръхна от похотливия му поглед, но се насилих да запазя известно хладнокръвие, за да вляза в стаята му.
– Не, но трябва да ти кажа нещо важно за картината. –
Огледах коридора, сякаш се опасявах някой да не ни чуе. – Да поговорим вътре.
Макс присви очи. За миг се уплаших да не откаже молбата ми, но след няколко дълги секунди агония той ми отвори вратата.
Влязох в стаята и се огледах за компютъра му. Ако го е прибрал...
В костите ми се настани облекчение, щом забелязах отворения лаптоп на бюрото. Слава богу. Ако не го бях видяла, щеше да се наложи Кейдж да разсейва Макс,
докато го открия, но така задачата ми стана по-лесна.
– Е, какво искаше да ми кажеш? – В гласа му се вплете нетърпение, когато не му отговорих.

Обърнах се с лице към него, докато бавно отстъпвах назад към бюрото.
– Мисля, че картината е имитация. – Пъхнах ръце в джоба на суитшърта си възможно най-небрежно.
Напипах малкото устройство, което ми беше дал
Крисчън, и се прокашлях, за да прикрия тихото пиукане, което издаде, щом го включих.
Устройството представляваше безжичен хакерски инструмент, който самият Крисчън бе изобретил. Беше ми разяснил как работи, но техническите термини не ми говореха нищо. Знаех само, че трябва да е на около метър и половина от целта за хакване, в противен случай щеше да се свърже към друга мрежа. Или нещо подобно.
Вярвах, че Крисчън знаеше какво прави, ето защо плътно следвах инструкциите му, макар да не бях разбрала всичко.
– Онази, която открадна от дома на гаджето ти? Не е. –
Макс се усмихна, когато се сепнах от изненада. – Да не мислеше, че не знам, че чукаш онова докторче?
Трябваше да огледам мястото, след като проследих картината. Виждах те да влизаш и излизаш оттам във всякакви часове. Не е нужно човек да е гений, за да се досети какви ги вършите. – Усмивката му стана зла. –
Веднъж курва, винаги курва.
По страните ми разцъфнаха петна от ярост.
– Само това ли успя да измислиш? Обидите ти вече се изтъркаха, Макс. Измисли нова или въобще не си прави труда да го правиш, все пак дойдох да ти помогна.
Хайде, Крисчън.
Каза, че на устройството ще му трябват две минути да се свърже с компютъра и още пет до десет минути да открие видеото, в зависимост от броя файлове на компютъра. В ретроспекция, имах късмет, че в последните седмици Макс ми беше пращал снимки от записа, за да ме тормози – Крисчън можеше да ги

ползва като отправна точка в търсенето. В противен случай на софтуера му щеше да отнеме значително повече време да прегледа всеки видео файл, без да знае какво търси.
Бяхме се разбрали да ми изпрати съобщение, щом намери и унищожи всички копия на записа. Сложих му персонализирана мелодия на известията, за да разбера,
че е свършил работата, без да поглеждам телефона си.
– Да помогнеш на мен? – Макс ме зяпна с нарастващо подозрение. – Защо ти е да го правиш?
– Защото не искам да се върнеш и да ми лепнеш вината.
Искам това – посочих между нас двамата – да приключи час по-скоро. – Погледнах крадешком към часовника. По дяволите. Бяха минали по-малко от пет минути.
Трябваше да проточа разговора. – Как може да си сигурен, че картината не е имитация?
– Приятелите ми потвърдиха – отвърна студено. – Освен това всички я смятат за боклук. Никой не би направил репродукция на боклук, Джулс. – Той тръгна към мен,
стъпваше тежко по тънкия като лист хартия килим.
Принудих се да остана на място. Кейдж беше отпред, но бях притисната в хотелската стая на Макс и сърцето ми препускаше от паника.
– Какво ѝ е специалното на тази картина? Противна е. –
Не трябваше да си обличам суитшърт. Беше се залепил по кожата ми и направо ме задушаваше. Горещината от тялото ми се надигна чак до лицето ми и имах усещането, че изгарям жива в пещ, която сама си бях направила.
– Стойността невинаги е пропорционална на красотата. – Макс ме огледа от глава до пети, намекът му беше недвусмислен. – Картината е част от малка колекция, принадлежала на известен колекционер от
Европа. Струва доста пари в определени кръгове, но по погрешка е била продадена на търг на имущество и е преминавала от собственик на собственик, докато не я

проследихме до къщата на гаджето ти. Прегледахме купища документи и раздадохме доста подкупи, за да стигнем дотук, но успяхме. – Очите му светеха от злостна радост. – Представи си радостта ми, когато научих за връзката ти със собственика ѝ. Сякаш съдбата те хвърли в скута ми.
Без майтап. На Съдбата ѝ беше хоби да ме прецаква.
– Каза ли му за картината? – попита Макс. – Или му врътна такава свирка, че сам да ти я даде без възражения?
– Той поне знае какво да прави с оная си работа, за разлика от други хора. – От гласа ми капеше медена отрова. – Свирките изобщо не са предизвикателство с него.
Думите на Макс напипваха стари слаби места, но отказвах да му позволя да ме засрамва, задето се наслаждавам на секса, по дяволите.
Мъжете спят с много момичета и ги хвалят какви играчи са; жените правят същото и ги нарочват за курви. Този двоен стандарт вирееше от началото на времето и вече ми беше дош ло до гуша.
В стомаха ми пламна задоволство, когато лицето му се оцвети в петнисто червено. Съществува една общовалидна истина за мъжете: нищо не наранява егото им и не ги вбесява повече от това да поставиш мъжеството им под съмнение.
– Внимавай, Джулс. – Под думите на Макс се носеше ледена ярост, но маската му започваше да пада. Виждах го в потрепващото му око и пулсиращата вена на челото му. Под цялата тази изкуствена „любезност“ се криеше крехко, малко лайно, което го делеше една обида от експлозията.
Преглътнах заформилата се топка от безпокойство.
Всичко е наред. Кейдж е точно отпред.
– Едно натискане на бутона. Само това ще отнеме, за да видят всички каква курва си. Питам се какво ли ще

каже гаджето ти, когато види как някакъв тип те чука в задника и свършва по цялото ти лице. Или какво ще кажат от „Силвър и Клайн“, щом видят какво обича да прави в свободното си време потенциалната им служителка. – Той изпъна врат, а очите му светеха от злоба. – Може да го кача в порно сайт. Ще получавам пари от него. В днешно време е трудно бивш затворник да си намери работа. Човек трябва да прави каквото се налага, за да има храна на масата.
Металната джаджа се впи в дланите ми. Въздухът ми се изпари при мисълта записът да отиде в интернет пространството пред очите на цял свят. И някакви непознати мъже да лъскат бастуна на един от най- унизителните моменти в живота ми.
Не биваше да провокирам Макс толкова бързо. А ако
Крисчън не бе успял да изтрие записа? А ако беше пропуснал някое копие? А ако...
От телефона ми прозвуча тихата персонализирана мелодия на Крисчън.
Онази, която бях сложила за неговия контакт, за да разбера кога е свършил работата.
Сърцето ми заблъска още по-силно в гръдния ми кош.
Моментът най-сетне беше настъпил, а не можех да си отвържа езика. Доколко всъщност вярвах на Крисчън да свърши работата? Лесно би било да изпусне някой файл.
Нищо не изчезваше наистина в киберпространството. А
ако Макс беше направил и физическо копие?
Стените ме притиснаха, приковаваха ме в клетка с пожълтели тапети с флорални мотиви и миризма на плесен.
Не мога да дишам не мога да дишам немогададишам...
Тишината беше разсечена от ново, по-настойчиво позвъняване. Крисчън навярно следеше ситуацията през камерата и се питаше защо още не бях направила следващата крачка.
Поех дълбоко дъх в стегнатите си гърди.

Бях стигнала дотук. Вече нямаше отказване.
– Всъщност – подех – на твое място бих погледнала телефона си. Да проверя дали записът е още там. В
киберпространството постоянно изчезват разни неща.
По челото ми избиха капчици пот, докато Макс се взираше в мен. Направо виждах как подрежда парченцата от пъзела – изненадващото ми идване, как проточих разговора, защо изведнъж започнах да му отговарям с такава охота.
Щом му светна, мигом извади телефона си и очите му трескаво зашариха напред-назад по екрана.
В дробовете ми отново потече въздух, щом той изръмжа.
Нямаше го. Поне на телефона му.
Макс ме избута от пътя си към лаптопа, без да каже нищо. Всяко яростно натискане на бутон на клавиатурата беше като изстрел в тишината.
Приближих се към вратата, но го държах под око.
Реакцията му щеше да ми каже всичко – дали Крисчън беше успял да унищожи всяко копие, или беше останало някое скрито.
Когато Макс най-сетне вдигна поглед, чертите на лицето му бяха изкривени от ярост и коленете ми омекнаха от облекчение.
Записът тегнеше над мен в продължение на години и сега най-после беше изчезнал.
Бях в безопасност.
– Какво си направила? – изсъска той.
– Върнах си обратно онова, което ми принадлежи.
Контрол над тялото ми. – Тежкото напрежение в мен се разсея, така внезапно и цялостно, че можех да политна,
ако не изпитвах такъв ужас, че всяко движение би могло да разбие на парчета тази крехка мечта. Така дълго бях живяла с това напрежение, че не осъзнавах присъствието му, докато не се изпари. – И картината си искам. Не принадлежи нито на теб, нито на приятелчетата ти.

Макс се движеше така бързо, че не успях и да премигна, преди да сграбчи със смазваща сила китката ми. Извиках тихо от болката, която се стрелна по ръката ми.
– Проклета кучка... – стигна до средата на изречението,
когато две татуирани ръце го отскубнаха от мен и го захвърлиха настрана, като че не беше нищо повече от парцалена кукла.
Кейдж.
Някак беше успял да влезе в стаята, без никой от двама ни да го забележи.
– Долу ръцете от дамата – изръмжа Кейдж.
Макс заломоти от шок при вида на високия над метър и осемдесет мускулест мъж.
– Кой си ти, мамка му?
Кейдж скръсти ръце пред гърдите си. Не му отговори.
– Картината, Макс. – Китката ми все още пулсираше на мястото, където ме беше стиснал, но пренебрегнах болката. – Къде е?
Челюстта му се стегна от гняв, но не беше достатъчно глупав да подложи на изпитание способностите на
Кейдж да причинява болка.
– В гардероба – изплю той. – В портфолио чантата.
Хвърлих поглед към Кейдж и той кимна. Държеше Макс под око, а аз взех чантата от гардероба и разкопчах ципа. Картината лежеше между черната материя,
напълно невредима и все така противна.
Слава богу.
– Това не е краят – каза Макс, докато вървях към вратата. Привидно беше овладял гнева си, но очите му светеха от ярост и паника. Предполагах, че
„приятелите“ му нямаше да останат доволни, че беше изгубил картината. – Мислиш, че си решила всичките си проблеми, само защото се отърва от записа и си върна картината? Все пак си оставаш лъжкиня и курва. В един момент гаджето ти ще го разбере и тогава ще те

захвърли като всички останали. Както щях да постъпя и аз, ако не се беше изнизала посред нощ като страхливка.
Спрях на вратата. Макс знаеше точно как да ме засегне.
Не обърнах внимание на част от думите му, но друга част от тях обелиха коричките на зарастващите рани и те прокървиха отново.
Дланите ми се изпотиха при опасността Джош да открие какво се беше случило.
– Може и да забързам процеса. Да дам жокер на добрия доктор кой е влязъл в дома му. Сигурен съм, че ще оцени истината. – Отровата от думите на Макс закапа във вените ми.
Кейдж изръмжа тихо и звукът отекна във въздуха.
Пристъпи към Макс, но вдигнах ръка да го спра.
Битката не беше негова.
– Всъщност, Макс, всичко свърши. – Дръжката на чантата се плъзна през дланите ми. – Записът не е у теб.
Нямаш доказателства за нищо от случилото се в Охайо.
Ако имаше, вече да си ги използвал. Можеш да се пробваш да кажеш на Джош, но той няма да повярва на твоята дума срещу моята. Нямаш нищо.
Макс пребледня. Сви ръце в юмруци, гърдите му се издигаха и спускаха учестено.
Без бронята от материал за изнудване изглеждаше дребен. Слаб, подобно на Магьосника от Оз, след като му дръпнаха завесата.
Странно и неочаквано, в стомаха ми покълна семето на съчувствието. Беше извършил ужасни неща, но все пак ме спаси, когато майка ми ме изхвърли на улицата.
Вярно, покрай него започнах да правя неща, с които не се гордеех, но без него навярно щях остана без покрив над главата.
Все пак бих му отрязала топките, ако ми паднеше възможност, но имаше право. Бях му задължена. Не финансово или с тялото си, но признанието за общото

ни минало би ми позволило да си ида завинаги с чиста съвест.
– Съжалявам за годините в затвора – казах. – Седем години са много време и разбирам гнева ти. Но вече си свободен и имаш шанс за ново начало. Не се оставяй старият живот да те дръпне обратно. – Преглътнах с мъка. – Лесно е да се върнеш към старите навици и болка, но никога няма да бъдеш щастлив, ако преследваш неща, които вече не съществуват. Време е да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш напред. Аз го направих.
Излязох и оставих почервенелия Макс сам в хотелската стая.
В ума ми се блъскаха хиляди мисли, докато с Кейдж слизах ме с асансьора към лобито.
Време е да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш напред. Аз го направих.
Само че всъщност не бях.
Планът ми беше да върна откраднатите вещи в дома на
Джош и да го оставя да се чуди защо крадецът е постъпил така. Но ако постъпех така, лъжите ми винаги щяха да висят като въже около врата ми. Дори Джош никога да не научеше какво се беше случило, аз щях да знам. Всеки път, щом ме целунеше, щом ми се усмихнеше, щях да знам, че крия нещо от него и това щеше да разяде мен и връзката ни.
Как е възможно да градиш връзка върху лъжи?
Отговорът е: не е.
Вратите на асансьора се разтвориха. Прекосих лобито,
бегло забелязах грозния оранжев килим и вехтите кресла.
Да оставя миналото зад гърба си не означаваше да го заровя и да се надявам никой да не го открие;
означаваше да го извадя на показ с цялата му грозота и да поема отговорност.

Човек не може да преодолее нещо, без да признае съществуването му.
Когато двамата с Кейдж излязохме от хотела, мислите ми изкристализираха.
Знаех какво трябваше да направя.
Трябваше да кажа истината на Джош.
46
ДЖОШ
– Днес си в изключително добро настроение. – Клара повдигна весело вежда, докато приключвах смяната си. – Да не би причината да започва с „д“ и да се римува с „пулс“?
– Не мога да потвърдя, нито да отрека – отвърнах ѝ и на практика си подсвирквах.
С изключение на обира, имах дяволски хубава седмица.
Бях оставил Майкъл в миналото, с Алекс бяхме напът отново да станем истински приятели, а в работата беше сравнително спокойно. В Спешното отделение това означаваше, че не бях ме губили пациенти и нямаше случаи на инциденти с множество пострадали хора,
макар че имахме един кофти случай с идиот и горелка.
Освен това изпитът на Джулс беше идната седмица и щом минеше, можехме отново да излизаме на истински срещи.
Вече бях планирал първата среща след изпита: да идем до Ню Йорк за уикенда, където щяхме да гледаме специална лимитирана постановка „Професия блондинка: Мюзикълът“, да ядем много хубава храна и да правим още повече секс.
Щеше да ми се наложи отново да си сменя дежурствата с някого, за да се случи уикендът, а и беше адски скъпо удоволствие със заплатата на специализант, но Джулс го заслужаваше. Изпитът за адвокат беше сериозна работа.

– Хубаво. Не ми казвай, но мога да позная. – Клара извъртя добродушно очи. – Скоро ще ти се наложи да потвърдиш връзката си, в противен случай другите сестри няма да спрат да преследват.
– Ще потвърдя, щом ти признаеш, че твоята връзка с
Тинсли е сериозна. – Тя ми се намръщи, а аз ѝ се усмихнах. С Тинсли излизаха от месеци, а тя все още отказваше да го признае. А хората казваха, че аз съм имал проблеми с обвързването. – Така си и помислих.
– Довиждане, доктор Чен – каза остро тя.
Засмях се, махнах и си тръгнах.
С Алекс се бяхме разбрали да се видим на по питие тази вечер, но това беше след четири часа. Имах време за един душ, малка дрямка и може би за малко проучване на Ню Йорк. Четох за някаква сладкарница, за която се твърдеше, че предлага невероятен сладолед с вкус на солен карамел.
Когато пристигнах у дома, въведох кода на алармената система и отворих вратата. Едно от нещата, които направих веднага след обира, беше да инсталирам алармена система. Алекс ми я препоръча, затова предположих, че беше надеждна.
Е, беше десетата, която ми препоръча. Първите девет бяха дяволски скъпи, но тази поне влизаше в топ десет.
Вече бях полузаспал, когато приключих с душа, но позвъняването на входната врата ме разбуди.
Нахлузих анцуг и отворих вратата. Обзе ме приятно изненадано усещане, когато видях Джулс на прага ми.
– Здрасти, Ред – поздравих я аз с нахакана усмивка. – Не можеш да стоиш далеч от мен, а? Не те виня. – Посочих тялото си. – Само ме виж.
Все още бях полугол след душа и не че исках да се хваля или нещо подобно, но плочките ми бяха живо произведение на изкуството.
– Ако знаех, че не си сам, щях да почакам – отвърна сухо тя. Носеше огромна портфолио чанта, което беше

странно, понеже тя не рисуваше. Може би беше ходила на пазар. – Не искам да прекъсвам ежеседмичната ти любовна среща с егото ти.
– Ежедневната – поправих я аз. – Любовта към себе си е от първостепенна важност за самочувствието. Но си секси и ти е позволено да ме прекъснеш. – Придърпах я вътре, затворих вратата зад нас с ритник и я целунах по устните. – За почивка от ученето ли дойде?
– Ами, нещо такова. – Джулс втъкна кичур коса зад ухото си, изглеждаше необичайно притеснена.
– Е, не се мотай много. Колкото и да се радвам да те видя, искам да разбиеш изпита. – По гръбнака ми пропълзя трепетно очакване. – Имам изненада за теб,
след като мине.
– Нямам търпение.
Намусих се на вялия ѝ отговор. Обикновено щеше да ме тормози да ѝ издам изненадата, докато не се предам.
– Добре ли си?
– Да. Не. Имам предвид, трябва да ти кажа нещо. – Тя си пое дълбоко дъх, без да ме поглежда в очите. – Става въпрос за картината, която ти откраднаха.
– Добре... – присвих очи. – Нали няма да ме накараш да купя картината, която гледахме в интернет онзи ден? С
кучетата, които играят покер? Готина е, но сигурно поне хиляда човека имат същата.
– Не. – Смехът ѝ прозвуча насилено. – Всъщност историята е интересна. Картината е у мен.
Откраднатата картина.
Объркан, присвих очи.
– Намерила си нейна репродукция?
– Не. – Джулс намести чантата. – Оригиналът. Онази,
която беше открадната от спалнята ти.
Усмивката ми се изпари, а по кожата ми, подобно на слана, се настани мрачно предчувствие. Как, по дяволите, се беше добрала до картината, когато и полицаите не можаха да открият следа?

– За какво говориш?
Вместо да отговори, Джулс разкопча ципа на чантата и извади картината.
Зяпнах я в недоумение.
Появи се в цялата си зелено-кафява прелест. Досега не бях осъзнавал колко високомерна беше. Картината ми се подсмих ваше и нашепваше в ума ми с напевния си глас.
Зная нещо, което ти не знаеш. И щом разбереш, никак няма да ти хареса...
– Това не е всичко. – Гласът на Джулс така трепереше,
че звучеше като изкривена версия на себе си.
Мрачното ми предчувствие се превърна в ледена изненада, когато извади и останалите три предмета от чантата си.
Часовника ми. Таблета. Пачката навити в руло банкноти за спешни случаи.
Не.
Остави ги на масичката за кафе с треперещи като гласа
ѝ ръце.
Не, не, не.
– Кажи ми, че си открила крадеца и си ми взела нещата. – Едва чувах гласа си над тътена в ушите ми. –
Кажи ми, че на крадеца му е станало гузно и е оставил вещите ми пред вратата, докато съм бил под душа, и ти си ги намерила. По дяволите, Джулс, кажи ми нещо!
Нещо различно от съмнението, което се увиваше около гърлото ми и ми спираше въздуха.
– Аз откраднах нещата ти. – Признанието на Джулс ме удари като куршум в гърдите. Болка прониза плътта ми и ме накара да потръпна. – Много съжалявам. Не исках да го направя. Той ме изнудваше и не знаех как да постъпя, затова играх по свирката му и аз...
Несвързаното ѝ обяснение потъна под тътена в ушите ми. Думите ѝ се сливаха в мътен поток, който оцвети света в грозно сиво и кървавочервено.

Тя беше художникът, а аз бях хванат в капана на сюрреалистичния ѝ кошмар.
– Кой? – Хванах се за последното, което чух.
Мозъкът ми работеше бавно и ми отне повече усилия да изрека думата.
Джулс обви ръце около кръста си.
– Макс.
Макс. Оня тип от „Хиацинт“.
По вените ми потече черна ярост, която се пренесе и в гласа ми при споменаването на онзи самодоволен нещастник.
– Започни отначало.
Слушах я, напълно вцепенен, докато ми разказваше цялата история – за ударите в Охайо, връзката ѝ с Макс,
секс записа, изнудването, как беше влязла в дома ми,
как най-после се беше отървала от записа и ми беше върнала картината.
Когато приключи разказа си, настъпи оглушителна тишина.
– Съжалявам – Джулс преглътна. – Трябваше да ти кажа по-рано, но не исках да проваля нещата помежду ни, не и когато тъкмо бяхме започнали да се разбираме толкова добре. Не знаех как ще реагираш и помислих...
– Помисли?
– Че ако ти разкажа за миналото ми, ще потвърдя всички ужасни неща, които винаги си мислил за мен. –
Гласът ѝ притихваше с всяка следваща дума, сякаш осъзнаваше колко тъпи бяха.
Яростта ми запулсира по-силно. Потече от вените ми,
разпространи се в гърдите ми и ги изпразни от всичко останало.
Наполовина беше насочена към Макс за онова, което беше причинил на Джулс.
Другата половина...
Дишай.

– Разбирам. – Колкото и да се опитвах, не успявах да събера и капчица топлота. Кръвта ми беше замръзнала в една твърда, болезнена локва и се опасявах, че всяко движение може да я пропука. Да я пръсне на хиляди ледени късчета, които да ме разкъсат отвътре. – И защо ми казваш сега?
– Не исках да те лъжа повече. Никога не съм искала да те лъжа, но аз... – Джулс си пое дълбоко дъх и изпъна рамене. – Исках да започнем на чисто. Без тайни и лъжи.
– Разбирам – повторих. Студенината в гърдите ми се задълбочи. – Прощавам ти.
Тя се стъписа, лицето ѝ се изкриви в объркване от контраста между думите и ледения ми тон.
– Наистина ли?
– Да. – Усмихнах ѝ се. Движението ми се видя неестествено, сякаш бях извил устни във вече непривично положение. – Ела насам, Ред.
Прякорът загорча на езика ми.
Поколеба се за миг и пристъпи към мен.
Дори с посивяла кожа и тъмни кръгове около очите, тя беше най-красивото и коварно същество, което бях виждал.
Обхванах тила ѝ с ръка и потрих нежно палец по кожата
ѝ, после я дръпнах рязко към себе си и я целунах така силно, че тя изскимтя от болка.
– Заболя ли те?
Джулс поклати глава, мускулите ѝ се бяха изопнали под допира ми.
– Добре. – Целунах я по-леко и успокоих устните ѝ с език. – Не биваше да ме лъжеш, Ред – прошепнах. –
Знаеш, че мразя лъжците.
Усетих леко треперене в раменете ѝ.
– Зная.
– Но ти... – Прокарах устни по линията на челюстта ѝ и надолу по шията ѝ. – Ти си толкова красива. Толкова

мила под бодливата ти броня. Знаеш неща за мен, които никой повече няма да научи. – Впих зъби в извивката между шията и рамото ѝ. – Как да ти се ядосвам?
Джулс отново изскимтя, когато ръката ми се плъзна под полата ѝ погали сърцевината ѝ. За първи път не беше влажна за мен.
Но това щеше да се промени.
Пъхнах ръка в бикините ѝ и я галих, докато пръстите ми не се намокриха и тялото ѝ се разтопи в моето.
Движенията ми бяха студени. Механични. Бях ги извършвал милион пъти и с безразличие наблюдавах как устните ѝ се разтвориха и започна да стене задъхано.
Ерекцията изпъна ципа ми, твърда и гневна. Беше по- скоро физическа реакция, но единствено тази част от мен се чувстваше жива.
Джулс се движеше на ръба на оргазма, когато рязко дръпнах ръка.
– Падай на шибаните си колене.
Тя подскочи от грубия ми тон, но след секунда колебание бавно и без възражения падна бавно на колене.
– Искаш ли го? – Повдигнах брадичката ѝ,
принуждавайки я да ме погледне в очите. – Кажи ми,
ако не го искаш, Ред. Последна възможност.
Шията на Джулс се повдигна, когато преглътна.
– Искам го.
Пуснах брадичката ѝ и с едната си ръка дръпнах главата ѝ назад, а с другата освободих възбудата си.
– Чукни бедрото ми, ако искаш да спра.
Това беше единственото предупреждение, преди да се натикам целия в гърлото ѝ. Тя се задави от грубостта на проникването, очите ѝ се наляха със сълзи, но ръцете ѝ
останаха в скута ѝ.
Сграбчих косата ѝ с две ръце и я чуках в устата все по- дълбоко и по-дълбоко, докато мръснишкото пляскане на

топките ми в брадичката ѝ не се смеси с давещия се звук от гърлото ѝ.
Взирах се надолу в нея и челюстта ми се стегна. Като я гледах на колене пред мен, със стичащи се по бузите сълзи и размазана спирала за очи, докато се задушаваше от ерекцията ми, ме изпълни нерационална ярост.
Затворих очи и наклоних глава назад. Оказа се грешка,
защото в същия миг в ума ми нахлуха нежелани мисли.
Вермонт. Клиниката. „Хиацинт“. Пикникът. Охайо.
Всяко парче от пъзела, което оформяше картината на връзката ни, беше опетнено.
Не ставаше дума за размерите на лъжите ѝ. Пет пари не давах за някаква глупава картина или за няколко джаджи. Въпросът беше в доверието.
Исках единствено честност, а получих само лъжи.
Напрежението се заби в корема ми като нож.
Отворих очи и рязко извадих ерекцията си от устата на
Джулс. Кожата ми беше покрита с пот, а сърцето ми блъскаше в бесен ритъм в гърдите ми.
Тя не приличаше на нищо – разрошена коса, подути устни, страни, белязани от сълзи. Гледаше нагоре към мен, а големите ѝ лешникови очи мълвяха думи, които не желаех да чуя.
– Застани на четири крака.
Нямах сили да я погледна, но дори когато я чуках откъм гърба, образът ѝ гореше в ума ми.
Блясъкът на косата ѝ на слънчева светлина. Огънят,
проблясващ в очите ѝ, когато ме обиждаше. Мекотата на дланта ѝ в моята и начинът, по който устните ѝ се повдигаха едва забележимо, когато се усмихваше.
Напрежението притисна гърдите ми до задушаване.
Джулс беше близо до оргазма. Чувах го в дишането ѝ и го чувствах в начина, по който се стягаше около мен.
Любопитно как понякога долавях всяко нейно движение, а друг път изобщо не я познавах.

Наведох се, докато устните ми застанаха до ухото ѝ.
– Помниш ли, когато ти казах, че ти прощавам? –
Пресегнах се и щипнах клитора ѝ. – Излъгах.
Оргазмът заля Джулс, заедно с думите ми. Задъхано простена и изплака, докато свършвах след нея.
Лишеното от емоция освобождение никак не облекчи напрежението под гръдния ми кош.
Отдръпнах се от нея и се изправих. Тя падна напред,
полата ѝ се беше набрала около кръста, а раменете ѝ се тресяха от тих плач.
– Какво е усещането да те лъжат, Джулс? – Грубите,
гневни думи звучаха сякаш идваха от друг човек. Не смятах, че мога да бъда така жесток. – Не е приятно,
нали?
Ледът във вените ми се беше стопил. Давех се отвътре и част от мен искаше да се предаде, да потъна и никога да не се върна.
Майкъл. Алекс. Джулс.
Тримата човека, на които имах най-много доверие,
забиха нож в гърба ми. Предателството на Майкъл и
Алекс болеше, но Джулс... тя знаеше колко сбъркан бях от случилото се с другите.
На рационално ниво разбирах причините да не ми каже по-рано. На емоционално ниво обаче не можех да попреча на болката да отрови всичките ми спомени за нас.
Внимавай, Ред. Ако продължаваш да ми говориш такива неща и може никога да не те пусна.
Ти си сред малкото хора, на които имам доверие. Но дори когато не се понасяхме, винаги можех да разчитам, че ти ще бъдеш открита с мен.
Страните ми пламнаха.
Бях шибан глупак.
Джулс стана от земята и се изправи пред мен. По лицето и шията ѝ разцъфнаха огромни червени петна.

Беше спряла да плаче, но дишането ѝ беше неестествено шумно и плитко в тишината.
– Струваше ми се подходящо да приключим отношенията си с едно чукане за сбогом. – Жестока усмивка разполови лицето ми. Непоклатимото напрежение беше пропълзяло към гърлото ми и ми костваше двойно усилие да говоря. – Поне получи оргазъм от цялата работа, така че да не кажеш после,
че не съм ти дал нищо. Ще ми липсва обаче тясната ти сливка. Никой не поема пениса ми по-добре от теб. Това е най-доброто ти качество.
По лицето ѝ се изписа дълбока болка, която прониза гърдите ми като нагорещен ръжен.
В този момент мразех единствено себе си повече от нея.
– Постъпих грешно и съжалявам. – Тихият ѝ глас едва загатваше обичайния ѝ плам. – Но в момента си жесток.
– Така ли? – подиграх ѝ се аз. – Е, съжалявам, мамка му.
Както виждаш, нищо добро не видях, когато бях мил. –
Очите ми пареха.
Като виждах болката ѝ. Като чувах болката ѝ. Всичко ме болеше.
– Мамка му, Джулс, можеше да ми кажеш. Наистина ли имаше такова ниско мнение за мен, та реши, че ще те съдя за неща, които са те манипулирали да вършиш? Че нямаше да съм на твоя страна и да ти помогна да се справиш с тоя нещастник? Разбирам защо не ми каза истината в „Хиацинт“, но след Охайо... – Челюстта ми се стегна. – От това боли най-много. Аз прецених, че заслужаваш доверието ми, но ти не си мис лила същото за мен.
Брадичката на Джулс затрепери. Притисна юмрук към устата си, а очите ѝ проблясваха на приглушената светлина.
– Ако беше поискала картината, щях да ти я дам. –
Гласът ми поддаде. – Щях да ти дам всичко, което поискаш.

Внезапно изхлипа иззад юмрука си, после отново и отново, докато се опитваше да всмукне всяка молекула във въздуха.
Наблюдавах как изпада в хипервентилация, без да помръдна, бях напрегнал всичките си мускули да остана неподвижен.
Мразех онази част от мен, която все още искаше да я утеши. Това беше онази част без капка чувство за самосъхранение, която се нуждаеше до такава степен от нея, че на драго сърце щеше да даде на Джулс нож, с който да ме прободе в гърдите, за да бъде тя последното, което да видя, преди да умра.
Права беше. Бях мазохист.
– Махай се.
Джулс се сепна от тихата ми заповед.
– Джош, моля те. Кълна се, не исках...
– Махай. Се.
– Обич...
– Да не си посмяла да го кажеш. – Пулсът ми скочи от новия приток на адреналин. Дишай. Просто дишай,
мамка му. – Казах да се махаш, Джулс. Махай се, мамка му!
Най-после тя тръгна, а тихият ѝ плач отслабваше все повече, докато се препъваше към вратата. Тя се затвори зад нея и после... тишина.
Напрежението, което ме държеше прав, се срина.
Паднах назад, подпрях се с ръце на коленете и тялото ми се разтресе безмълвно. Напрежението задуши всеки важен орган в тялото ми и се натрупваше, и натрупваше, но отказваше да избухне. Стоеше си там и ме задушаваше отвътре.
Джулс я нямаше, но все още я усещах. Беше навсякъде – във всеки сантиметър от стаята, във всеки фрагмент от мис лите ми, във всеки удар на сърцето ми.
Обзе ме първичното желание да унищожа всичко, което ми напомняше на нея, надигнах се от дивана и отидох в

спалнята. Прерових чекмеджето на бюрото за билетите за мюзикъла по „Професия блондинка“, скъсах ги на парчета и изпитах перверзно удоволствие при вида на спускащите се към кофата конфети от унищожената хартия.
Последва ризата, която ѝ бях заел през първата нощ, в която остана да пренощува при мен; касовата бележка от „При Джорджо“, която бях запазил за глупав таен спомен от първата ни среща, и възглавницата, която още пазеше аромата ѝ. Всяко дребно нещо, което ми носеше и най-бегъл спомен за нас, беше унищожено и изхвърлено.
Когато приключих, спалнята ми изглеждаше, както се чувствах: празна и куха.
Не понасях гледката на оголената стая, затова отидох в кухнята и грабнах най-близката бутилка уиски.
Бих се разтревожил колко пиех напоследък, ако ми пукаше за нещо друго, освен да удавя усещането за присъствието на Джулс. Не беше като да се наливах до припадък всяка вечер.
Не си направих труда да налея уискито в чаша;
отметнах глава назад и отпих направо от бутилката.
Не знаех колко пиех, нито ме интересуваше.
Просто пих и пих, докато не потънах в мрака на забравата и мислите за Джулс най-сетне изчезнаха от съзнанието ми.
47
ДЖУЛС
Помниш ли, когато ти казах, че ти прощавам? Излъгах.
Препъвах се по пътя към спирката на метрото, а думите на Джош отекваха в ума ми в безкраен танц.
Помниш ли, когато ти казах, че ти прощавам? Излъгах.
Когато ти казах, че ти прощавам? Излъгах.
Прощавам? Излъгах.
Излъгах.

Излъгах.
Сълзите бяха замъглили погледа ми и не бях сигурна дали изобщо вървях в правилната посока, но не ме интересуваше. Просто исках да се махна.
От жестоките думи на Джош, от студените му очи и отмъстителния му допир.
От факта, че се бях издънила и никой не ми беше виновен.
Хората казват, че е по-добре да си обичал и да си изгубил любовта, отколкото никога да не си я познал.
Никой обаче не е казвал и една проклета дума какво е човекът, когото си обичал и изгубил, да те гледа с висша ненавист. Джош никога не ме беше гледал така дори когато мислех, че ме мрази.
Избърсах бузите си с опакото на ръката, но беше като да се опитам да върна водата обратно в океана. Крайно безсмислено.
Знаех, че има вероятност Джош да приеме истината зле.
Просто не очаквах да е чак толкова зле.
Най-лошото беше, че имаше право. Нямах му достатъчно доверие, че ще застане на моя страна, след като научи истината. Бях така заслепена от собствената си несигурност, така ужасена да изгубя едно от малкото хубави неща в живота си, че накрая опасението ми се изпълни.
Бях проклета глупачка.
Ако беше поискала картината, щях да ти я дам. Щях да ти дам всичко, което поискаш.
Нови игли от болка пронизаха гърдите ми. Сърцето ми гореше, сякаш някой го беше посипал с горещи въглени и не можех да поема достатъчно въздух в дробовете си.
Може би защото всяка глътка въздух болеше.
Всяко вдишване, всеки удар на сърцето ми, всяко примигване. Естествени функции на тялото и всички те боляха.
Дори собственото ми тяло ме мразеше.

Отново избърсах лицето си, когато се появи мотрисата.
Почти си бях у дома.
Шест спирки до близката метростанция и още пет минути пеш до сградата.
Шест спирки. Пет минути.
Можех да оцелея толкова време.
– Стегни се – изхълцах. – Преди хората да са викнали полиция.
Вече привличах смесица от притеснени и загрижени погледи от минувачи. Вероятно не помагаше, че си говорех сама.
За късмет, влакът пристигна, тъкмо когато излязох на перона, така че не ми се наложи да го чакам. Избрах най-празния вагон, свих се в ъгъла и наблюдавах как тъмните тунели се вият с бясна скорост отвън.
Налудничавото ми отражение се взираше в мен от отсрещния прозорец – разрошена коса, разтекла се по лицето спирала, кожа, покрита в яркочервени петна,
сякаш имах лош обрив.
Наистина ли имаше такова ниско мнение за мен, та реши, че ще те съдя за неща, които са те манипулирали да вършиш? Че нямаше да съм на твоя страна и да ти помогна да се справиш с тоя нещастник?
Затворих очи и ми се прииска с цялото ми сърце да можех да върна времето назад и да променя всички свои решения относно Макс.
Трябваше да бъда адвокат. Да мисля логично, да бъда ра зумна, да действам стратегически. Но що се отнасяше до Макс и Джош, бях всичко друго, но не и това.
Как бях успяла да прецакам живота си до такава степен?
Отново отворих очи, не исках да се оставям твърде дълго на мислите си. Само щяха да ме измъчват.
Вместо това гледах отнесено отминаващите спирки.
„Тенлитаун“. „Ван Нес“. „Клийвланд парк“, „Адамс
Морган/Уудли парк“.

Когато стигнах моята спирка и извървях краткото разстояние от станцията до „Мираж“, плачът бе отстъпил на студено вцепенение.
Вървях в мрака на притихналия апартамент, а стъпките ми отекваха неестествено шумно по дървения под.
Стела не си беше у дома, затова нямаше да ми се наложи да отговарям на въпроси защо не приличах на нищо.
Исках само да поспя, но успях да си взема бърз душ,
преди да легна в леглото. Движенията ми бяха сковани и механични, сякаш не бях наистина тук.
Искаше ми се да не бях.
Очите ми се затваряха от изтощение, но не можех да заспя, затова просто се взирах в тавана и слушах тишината.
Може би си въобразявах, но долавях аромата на одеколона на Джош от последната му нощ тук. Ако затворех очи, почти можех да си представя, че е тук,
заровил лице в шията ми, прегръщащ ме със силното си тяло.
Знаеш ли, ти си първият мъж, който влиза в спалнята ми.
Първият и последният, Ред.
Малко сме обсебващи, а?
Дяволски си права. Не обичам да деля.
Споделянето е добродетел, Джош.
Пет пари не давам. Аз не деля. Не и що се отнася до теб.
По бузата ми се стече нещо топло и мокро. Солта му подразни устните ми и осъзнах, че отново плачех.
За разлика от предишния плач, този път сълзите не бяха придружени от звук. Бяха беззвучни викове,
хванати в капана на гърдите ми, впиващи се в костите и задушаващи.
Не си направих труда да ги избърша. Просто лежах,
взирах се в мрака и го оставях да ме изяде жива.
48

ДЖУЛС
Единственото хубаво на раздялата ми с Джош беше, че ми даде достатъчно време и мотивация да се подготвя за изпита ми. И преди не ми липсваше мотивация, но не съществуваше по-силен тласък от нуждата да отвлечеш вниманието си от разбитото си сърце.
Взех си отпуска от клиниката за следващата седмица и се впуснах в маратон по учене.
Събуждане в седем сутринта.
Закуска и душ.
Видео лекции и водене на бележки до обяд.
Обяд и кратка почивка.
Задания и пробни есета.
Вечеря и отново почивка.
Упражнения по изпитните въпроси.
Сън.
Придържах се към една и съща програма всеки ден,
защото ме беше страх, че и най-малкото отклонение от нея ще ме запрати в тъмна дупка, от която няма да мога да се измъкна.
Структурата бе хубаво нещо. Структурата ми спестяваше взимането на решения и всички мисли, с изключение на това, каква бе следващата ми задача.
Разбира се, всичко щеше да продължи, докато си вземех изпита. След това...
Загледах се в листа хартия пред мен.
Съпрузи решават да отворят веломагазин с брата на съпругата. Внасят учредителен акт, за да основат дружество с ограничена отговорност... наемат търговска площ с витрина... подписват договор за покупка на сто и петдесет гуми за велосипед...
Примигнах и поклатих глава, преди да прочета постановката още веднъж по-внимателно. Зад слепоочията ми пропълзя мигрена, но вече почти бях пресякла финала.

След шест часа решаване на тестове стигнах до последния въпрос – поне за първия ден. На следващия ден имах да правя тест с няколко отговора, но щях да го мисля тогава.
Чегъртащият звук от молива изпълни ушите ми, докато си записвах бележките, преди да набера отговора си на компютъра.
Какъв тип дружество с ограничена отговорност е било учредено – дали се управлява от съдружниците, или от управител? Обясни.
Дружеството сключило ли е договор за гумите? Обясни.
И така нататък.
Приключих буквално минута преди да изтече времето.
Предадох теста електронно и излязох от сайта на изпита в очак ване да ме залее облекчение или вълнение. След години, прекарани в Университета, и месеци учене бях наполовина приключила с изпита,
който щеше да предопредели бъдещето на кариерата ми.
Но така и не изпитах тръпката.
Чувствах се просто... празна.
– Мисля, че се справих добре – каза в телефона си една жена близо до мен. Разпознах я като един от бъдещите други адвокати на сайта на изпита. Тя се засмя на нещо,
което човекът от другия край на линията ѝ беше казал. – Спри... да, разбира се. Вечеря довечера. Обичам те.
Буца от емоции заседна в гърлото ми.
В една друга вселена аз щях да си правя планове с
Джош да празнуваме. Нещо непретенциозно, понеже на следващия ден ме чакаше тест, но познавайки го, той щеше да го превърне в нещо грандиозно.
– Всякакво оправдание ще си измислиш да правим секс,
а? – подкачих го. Съблякох якето и го метнах на дивана точно преди Джош да ме хване през кръста и да ме завърти.

– Кой е казал, че ми трябва оправдание? – Трапчинката се появи на бузата му. – Искаш да ме опъваш постоянно,
Ред. Признай си. Но като го спомена... – Дъхът ми секна,
когато прокара ръка нагоре по бедрото ми. –
Половината изпит си е сериозна работа. Заслужава си да се отпразнува.
– Така ли? – Опитах се да изглеждам невъзмутимо, но беше трудно, когато палецът му масажираше кожата ми с кръгови движения.
Ниско в корема ми се разгоря огън.
– Мммхммм. – Очите на Джош проблясваха дяволито. –
Нали знаеш какво казват? Тест без награда прави
Джулс много скучно момиче.
– Буквално никой не го казва.
– Аз го казвам, а аз съм един от двамата човека, които имат значение. – Той прокара устни по моите. – А сега наградата ти...
Иззвъняването на асансьора разби фантазията ми на милион криви парченца.
Не се намирах във всекидневната на Джош след романтична вечеря; намирах се в студения коридор на безлична сграда в центъра на града; стомахът ми се сви и гърдите ми се стегнаха, когато го загубих.
Отново.
Една глупава, наивна част от мен се надяваше, че Джош ще се появи да ме изненада, сякаш участвахме в сладникава романтична комедия. Разбира се, това не се случи.
Дъхът ми се учести. Студеният въздух от климатика се впи в костите ми, а ехото от стъпките по мраморния под отекна заплашително.
Трябваше да се махна оттук.
За съжаление, отвореният асансьор отиваше нагоре, не надолу, а другият асансьор, изглежда, беше заседнал на шестия етаж.

Вместо да изчакам, отворих вратата към стълбището.
Намирах се едва на третия етаж, така че лесно щях да стигна до лобито.
Струва ми се подходящо да приключим отношенията си с едно чукане за сбогом. Ще ми липсва обаче тясната ти сливка. Никой не поема пениса ми по-добре от теб. Това е най-доброто ти качество.
Отново ме проряза болка при спомена за последния му удар. Джош винаги уцелваше право в целта, независимо за доб ро или за лошо.
Но все пак ми липсваше до болка.
Ела насам, скъпа.
Трябваше да си в Нова Зеландия.
Предпочитам да съм тук.
Не го бях виждала, откакто се разделихме. Не беше минавал през клиниката, не ми вдигаше телефона и не отговаряше на съобщенията ми. Но ако...
– Искам си картината, Джулс.
Стрелнах глава нагоре тъкмо навреме, за да мерна сините очи и светлокестенявата коса, преди Макс да ме прикове към стената.
Извиках тихо, когато главата ми се удари в бетона.
Зрението ми се замъгли от удара, но все още можех да откроя суровите черти на Макс.
– Не е у мен – отвърнах задъхано. – Изхвърлих я.
Не исках да погне Джош. Крисчън ми беше обещал да държи Джош под око, в случай че „приятелите“ на Макс опитат отново да откраднат картината, но решението не беше дългосрочно.
Не исках да я изхвърля, без да я върна на Джош.
Заслужаваше да знае. Но му споделих за опасността,
когато му разказах всичко през онази вечер, и се надявах, че е достатъчно умен да се отърве от нея,
преди приятелчетата на Макс да му цъфнат на вратата.
– Не лъжи, Джулс. Винаги усещам, когато лъжеш. –
Дъхът на Макс бе пропит с уиски. Нямаше и следа от

излъсканата маска на джентълмен, която обичаше да носи. В кървясалите му очи се четеше дива паника, а устните му бяха извити в крива, зла усмивка. Лицето му бе покрито с тънък слой пот, която проблясваше под флуоресцентните светлини на стълбището.
Приличаше на диво животно. Неуравновесен.
Сърцето ми блъскаше като пневматичен чук в гърдите,
а устата ми се изпълни с горчив вкус.
Вкусът на страха.
– Ще ме убият, ако не я намеря. – Капчица пот се спусна по челото му. – Трябва да си върна картината. Ти ще ми помогнеш.
– Казах ти, изхвърлих я. – Сърцето ми така препускаше,
че можех да изгубя съзнание.
Долавях стъпките на хората пред вратата – така близки и същевременно така далечни.
Защо никой не ползва стълбите, по дяволите?
Безпомощен писък се заклещи в гърдите ми. От всички дни, в които можех да сляза по стълбите – никога не го правех – да избера точно днешния.
Трябваше да излъжа и да играя по свирката на Макс,
докато намеря помощ, но не ми стигаше въздухът и не можех да мисля правилно.
А и, ако наранеше Джош? Ако...
– Тъпа, шибана курва. – Макс притисна предмишницата си към гърлото ми и спрях да дишам. Опитах се да изтръгна ръката му, но беше твърде силен. – Ти си виновна за всичко. Съсипа живота ми. Поисках ти една услуга, Джулс. Една услуга за седемте години затвор, а ти не можа и това да направиш. – Учестеното му дишане потопи лицето ми в облак от алкохолни изпарения.
Пиян и отчаян. Най-опасната комбинация.
– Може би трябва да си прибера дължимото по друг начин – каза той и от злобния му глас ми настръхна тилът. Макс протегна ръка между краката ми. – Да

проверим дали си още достатъчно тясна да ме накараш да свърша.
Пред очите ми затанцуваха точки. Крайниците ми натежаваха все повече, вече почти нямах сили да се боря за въздух, ето защо направих единственото, което ми оставаше – ритнах го в топките с последните си сили.
Той изви от болка и звукът се понесе по стълбището.
Пусна ме и се преви надве.
Позволих си за миг да се порадвам на сладкия въздух,
който нахлу в дробовете ми, преди да се запрепъвам към изхода, но направих едва две стъпки, когато една ръка се заби в гърба ми. Дори не успях да извикам, преди да полетя надолу по стълбите. Главата ми се удари в нещо твърдо и студено, за миг зърнах вратата на стълбището да се отваря и всичко потъна в мрак.
49
ДЖОШ
– Забрави да попиташ дали имат алергии – избухнах. –
Как очакваш да лекувам пациент, без да разполагам с цялата информация? Това е спешно отделение, Луси. Не можем да си позволим никакви издънки.
Луси се сви от грубия ми тон.
Обикновено имах чудесни работни отношения с медицинските сестри, но сега твърде много ме дразнеше миризмата на антисептик във въздуха,
чаткането по клавиатурата при бюрото на сестрите,
скърцането на обувки по линолеума... на практика всичко ме дразнеше.
Не обърнах внимание на настойчивия поглед на Клара,
която беше на няколко метра от мен. Вината не беше моя, че хората бяха некомпетентни.
– Съжалявам – каза Луси с пребледняло лице. – Ще се постарая да не забравя следващия път.
– Хубаво. – Завъртях се на пета и си тръгнах, без да си направя труда да кажа „довиждане“.

– Не се напрягай – дочух да казва Клара зад мен. – Това е първата ти грешка, откакто започна работа. Справяш се чудесно.
След минута ме настигна, раздразнението ѝ беше силно, като онова по вените ми.
– Докторе, може ли да поговорим? Насаме.
– Зает съм.
– Ще намериш време. – Клара ме дръпна в най-близкия страничен коридор. Лекари и сестри се спускаха край нас, твърде улисани в собствените си задачи, за да ни обърнат внимание. – Какво ти е, по дяволите?
Очите ѝ се впиха в моите и в тях се четеше наравно загриженост и раздразнение.
– Нищо ми няма. Върша си работата. Или се опитвам, но някой ме задържа – просветлих я с раздразнение.
– Работата ти включва ли да отблъскваш всички служители в Спешното? Ако е така, значи си служител на месеца – заяви хладно Клара. – Не зная какво не е наред, но цяла седмица се държиш като грубиян. Ще ти дам един съвет, като сестра и приятел. Спри с глупостите, в противен случай ще изгубиш всичко, за което си работил в последните три години. Никой не харесва лекари, които се държат като задници. – Тя заби пръст в гърдите ми. – Следващият пациент, четвърта стая. Нямаме време за лошото ти настроение, затова ти предлагам да оставиш настрана каквото те тормози и да спреш да го правиш трудно за всички ни. Искаш да си вършиш работата? Тогава си върши работата.
Тя се отдалечи с бясна крачка и сви зад ъгъла.
Останах вцепенен за няколко секунди, преди да издишам рязко.
Клара беше права. Държах се като първокласен задник.
Случилото се миналата седмица ме беше изкарало извън релси и си го изкарвах на всички около мен.
Челюстта ми се стегна при спомена за раздялата ми с
Джулс, но точно сега нямах време да мисля за нея.

Имах работа за вършене, а бях изгубил предостатъчно ценно време.
Прегледах информацията за пациента в онлайн системата на болницата, преди да вляза в стаята. Жена,
двадесет и четири години, име...
Кожата ми замръзна, щом името се появи на екрана.
Джулс Амброуз.
Занасяш ме.
Трябваше да има друга Джулс Амброуз. Вселената не можеше да има толкова сбъркано чувство за хумор.
Щом обаче бутнах вратата на четвърта стая с трепереща ръка, тя беше там, изглеждаше като излязла от най-красивия ми кошмар.
Гледаше ме с широко отворени от шок очи. В единия край на челото ѝ имаше лоша прорезна рана, която ми подейства като юмрук в стомаха.
Джулс. Наранена.
Времето се проточи в един безкраен, болезнен миг.
Едно. Две. Три.
Мислех, че една седмица ще е достатъчна да притъпи нащърбените краища на болката ми, но грешах.
Раздраха вътрешностите ми и отново прокървих, но това бе нищо в сравнение с тревогата, бушуваща в корема ми.
Как, по дяволите, се беше случило това с Джулс? А ако раната се беше възпалила? А ако тя...
Джулс се размърда и приглушеното скърцане на кожа най-сетне ме изтръгна от транса ми.
В тази стая не си бяхме бивши.
Тя беше пациент; аз ѝ бях лекар. Не му беше времето да се отдавам на спомени за историята или да се паникьосвам от една малка рана... независимо, че при вида на кръвта ѝ сърцето ми се сви.
– Аз съм доктор Чен. – Говорех с отсечен,
професионален тон, благодарен, че вътрешните ми терзания не проличават по него.

Щях да се отнеса с Джулс като с всеки друг пациент –
като с непознат.
Колкото повече дистанция поставех помежду ни,
толкова по-добре.
– Здравейте, доктор Чен. Аз съм Джулс. – По устните ѝ
заигра едва забележима колеблива усмивка, която изтръгна въздуха от проклетите ми дробове.
Концентрирай се.
Слава богу, лекарят, който ме наблюдаваше, не беше в стаята. Като трета година специализант, обикновено посещавах пациента, преди да уведомя лекуващия лекар, с когото работех, а той от своя страна преглеждаше пациента сам, след като му предам необходимата информация.
Ако ръководителят ми беше тук, нямаше да одобри колко разсеян съм. Винаги ми казваше кога не внимавам в играта.
Клара вече беше проверила основните показатели на
Джулс – въздухопоток, дишане, циркулация на кръвта –
затова преминах направо към въпросите с надеждата да ме върнат на земята.
– Какво се случи? – Забих в поглед в клипборда, сякаш не бях виждал по-удивително нещо. Колкото по-малко я гледах, толкова по-малко вероятно бе да се огъна като евтин чадър в буря. Все още ѝ бях бесен. Едно нараняване не променяше нищо.
Нищо ѝ няма. Само рана.
– Паднах по стълбите – отвърна тихо тя.
Ръката ми застина за миг, преди да продължа със записките си. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че почти заглуши следващите ми думи.
– Колко стълби?
– Може би дузина? Не съм сигурна.
Мамка му. По кожата ми изби пот, като си представих
Джулс паднала в края на стълбите. Едва не тръгнах към нея, както бих направил, ако все още бяхме заедно, но

избутах чувствата си настрана и я огледах за външни наранявания.
Не забелязах други рани освен прорезната рана на челото ѝ и няколко синини, но това не значеше, че всичко бе наред.
Продължавах да се потя, докато в ума ми нахлуваха всички възможни лоши сценарии с вътрешни наранявания.
Спри. Тя ти е пациент. Това е.
– Ударихте ли си главата? – Отговорът беше очевиден предвид раната, но бях длъжен да попитам.
Джулс кимна.
– Изгубихте ли съзнание?
– Да.
Преглътнах буцата в гърлото си и продължих с въпросите.
Приемате ли лекарства за разреждане на кръвта? Не.
Има ли вероятност да сте бременна? Не.
– В момента усещате ли болка на конкретно място?
Въпросът му увисна между нас, натежал от скрито значение.
Въпреки всичко случило се помежду ни, от мисълта, че
Джулс я боли, ми беше дяволски трудно да дишам.
– В главата, рамото и кръста.
– А във врата? – Опипах лумбалните ѝ прешлени и издишах тихо с облекчение, когато не трепна. – Боли ли?
Джулс поклати глава.
– Не, само на местата, които казах. Поне физически –
добави тихо тя.
Въздухът се разреди, докато болката в гърдите ми нарасна.
Беше така близо до мен, че я чувах как диша.
Бях забравил колко обичах този звук – звука на съществуването ѝ, който ми напомняше, че колкото и

сбъркан да станеше светът, щеше да има поне едно хубаво нещо в него.
Или поне имаше.
Стегнах челюст и максимално бързо довърших физикалния преглед.
– Добре. За всеки случай ще пусна компютърна томография. – Сухите ми думи рикошираха из стаята с флуоресцентни лампи и изтриха всеки намек за нежност. – Как паднахте по стълбите?
Настана дълго мълчание, преди да ми отговори.
– Някой ме бутна.
Зяпнах я, убеден, че не бях чул правилно.
– Някой ви бутна.
Джулс кимна със стиснати устни.
– Слизах по стълбите след изпита ми. Бях разсеяна и не внимавах. Човекът... ме изненада и ме блъсна, когато се опитах да избягам от него. Ударих си главата и съм изгубила съзнание. Когато дойдох на себе си, се намирах на задната седалка на такси с една жена, която беше с мен на изпита. Каза, че тъкмо е влизала към стълбището, когато ме чула да падам, но не е видяла никой друг там. Докара ме в болницата и ето ме.
Разказа какво се беше случило с равнодушие, но лекото треперене в гласа ѝ ми подсказа, че случката я беше изплашила повече, отколкото показва.
Във вените ми бавно потече гъста, отровна ярост.
Гневът не ми беше чужд, но никога не се бях чувствал така.
Исках да намеря виновника и да го разкъсам на парчета с проклетите си ръце.
– Кой? – Спокойният ми глас прикриваше агресията,
къкреща в корема ми. – Кой го направи?
Спомена, че човекът я беше изненадал. Съдейки по тона
ѝ, тя го познаваше.
Отгатнах отговора, преди да го каже.

– Макс. – В очите на Джулс пропълзя тревога, сякаш се боеше от реакцията ми към това име и с основание.
Макс. Мъжът, който имаше неин секс запис. Който я беше изнудил да ме ограби. Който се беше добрал до нея и беше съсипал единственото хубаво нещо в живота ми... нас.
Яростта ми нарасна и оцвети света ми в кървавочервени краски.
– Разбирам. – Не издадох емоциите, бушуващи в гърдите ми. – Ще ида да направя някои уговорки за томографията. Връщам се след малко.
Излязох от стаята и извадих телефона си. Отне ми по- малко от две секунди да пратя съобщение на Алекс.
Аз: Искам да ми намериш един човек.
50
ДЖОШ
Най-хубавото на това най-добрият ти приятел да е със съмнителен морал беше, че не ти задава въпроси,
когато вършиш съмнителни неща.
Алекс не попита защо исках да открия Макс; просто свърши работата. Отне му по-малко от час, защото по думите му Макс беше оставил толкова очевидна дигитална следа, че можела да извади очите и на някой лудит.
Когато го открихме да се налива като пияница в един местен бар, Макс вече беше толкова фиркан, че успяхме да го примамим да тръгне с нас единствено с обещанието за още пиячка, наркотици и жени.
Оставих Алекс да говори и тръгнах с друга кола, в случай че Макс ме разпознае, но беше толкова пиян, че не забеляза нищо нередно, докато не влязохме в една тиха, закътана къща в покрайнините на града.
Тогава обаче беше твърде късно.
– Трябва здравата да те е вбесил. – Алекс огледа как беше завързан Макс с интереса на учен, който изучава

под микроскоп особено любопитен екземпляр. –
Обичайният ти подход е по-различен.
Стиснах длани в юмруци.
Макс седеше завързан за стол насред мазето, устата му беше залепена с тиксо, а тялото му се извиваше да се освободи, но напразно. Мъглата на алкохолното опиянение се беше вдигнала от ума му и в очите му виждах отражението на тягостното му положение.
Чудесно.
Исках да усети всяка секунда.
– Обичайният ми подход не ми върши работа. –
Потиснатата ярост от дежурството ми закипя отново и удави всички задръжки, които можех да имам.
Бях лекар, не боец. Бях дал клетва да не причинявам вреда. Но онзи Джош, който беше положил клетвата, не присъстваше. Дори спомените за него ми бяха размити,
погребани под теглото на събитията от изминалата седмица.
Приближих се към Макс и дръпнах тиксото. Не се притеснявах, че някой можеше да ни чуе. Къщата беше тайното градско скривалище на Алекс, мястото, където идваше, за да остане сам, когато нямаше време за по- дълго пътуване. Къщата беше звукоизолирана, а охраната ѝ можеше да накара и Пентагона да подсмръкне от завист.
– Позна ме. – Не беше въпрос.
Личеше му, че бе наясно със самоличността ми, по стиснатата му уста и горящите от ненавист очи.
– Джулс ми разказа какво си направил. Охайо,
картината, изнудването, всичко. – Наведох се, докато застанахме очи в очи. – Трябваше да се махнеш от града, докато можеше. Оставането ти тук е глупаво решение. Още по-глупаво е било да бутнеш Джулс по стълбите.
С ъгълчето на окото си забелязах Алекс да повдига вежда. По никакъв друг начин не реагира при новата

информация или споменаването на Джулс.
– Заслужи си го. – Както и очаквах, Макс не отрече обвинението. Навярно знаеше, че няма да му помогне. –
Хората, които искаха картината, са бесни, че я изгубих.
Искат кръв. – По челото му се търкулна капка пот. – Тя ме прецака и реши, че може да ѝ се размине без последствия. След всичко, което направих за нея,
когато бяхме млади. Нямаше работа, нямаше дом и аз я прибрах. Да не мислиш, че искам да стоя в тоя шибан град? Не мога да се върна в Охайо, не и без картината.
Тя си го заслужи!
Повишаваше глас с всяка следваща дума, докато около устата му не се събра слюнка. Киселият му, напоен с уиски дъх се разнесе като облак между нас и от него стомахът ми се сви с погнуса.
– Звучи ми като личен проблем. Лягаш си с неправилните хора и си плащаш последствията.
Единственото, което ме интересува... – Хванах рамото му и забих пръсти в точките на натиск, докато не изквича от болка. – ...е, че си я наранил. Голяма грешка,
Макс.
– Изненадан съм, че още си на нейна страна, като се има предвид какво направи – каза задъхано Макс.
Презрението в очите му се смеси със злоба. – Повече ти навреди, като ти върна картината. Приятелите ми ще те погнат, а те не са мили като мен.
Не бях проклет глупак. Вече бях предприел стъпки да предотвратя тази възможност, но нямаше нужда Макс да го знае.
– Нямаше да я убия. Просто исках да я сплаша. Да ѝ
причиня малко болка, колкото да я накарам отново да ми помогне. – Очите на Макс се стрелкаха из помещението с надеждата да открие помощ, каквато не съществуваше. – Не е честно, че продължава да ѝ се разминава след стореното. Аз лежах в затвора за нещо,
което и двамата направихме, а тя отиде в лъскаво

училище и си намери лъскави приятели. Не е честно.
Длъжница ми е!
Звучеше като сърдито дете, което се тръшка.
– Влязла е в този живот заради теб. – Стиснах по-здраво рамото му. – Не се прави на света вода ненапита.
– Все още я закриляш, въпреки че те излъга и открадна от теб. – Устата на Макс се изви, желанието да ми нанесе евтин удар надделя над чувството му за самосъхранение. – Какво толкова има? Сливката ѝ ли е?
Помня, че доста си я биваше, особено първия път,
когато прокървя по целия ми чеп. Нищо не може да се сравни с отварянето на девственица. Но вече сигурно се е разпуснала...
Изречението му завърши с вик, прекъснато от юмрука ми в лицето му.
Яростта замъгли зрението ми. Светът се сви и единственото, върху което можех да се съсредоточа,
беше острата ми, всепоглъщаща нужда да причиня колкото мога по-голяма болка на мъжа пред мен.
Но исках боят да е справедлив. Така можех да се отпусна без вина.
Протегнах ръка. Алекс ми подаде нож и с него разрязах въжетата, приковаващи Макс за стола.
Той се хвърли напред, но не направи и две крачки,
преди да го сграбча за яката и да го фрасна отново.
Удовлетворяващото хрущене на счупена кост разпори въздуха, последвано от вик на болка.
Макс хвана счупения си нос с една ръка и замахна към мен с другата. Избегнах непохватния му опит и чух ново изхрущяване, когато юмрукът ми осъществи контакт с челюстта му.
Кръвта ми пееше, оживена, когато бурята в мен най- сетне намери отдушник. Всеки удар, всяка пръска кръв по лицето ми освобождаваше малко по малко напрежението в гърдите ми.

Въздухът припукваше от необузданото насилие и скоро хрущенето на костите отстъпи на мокрия звук от разкървавена плът.
Зрението ми се замъгли от кръв и пот, но продължавах,
подхранван от образите на раните на Джулс и противните думи на Макс.
Не исках да го направя. Той ме изнудваше...
Блъсна ме, когато се опитах да избягам от него...
Какво толкова има? Сливката ѝ ли е? Помня, че доста си я биваше, особено първия път, когато прокървя по целия ми чеп...
Заля ме нова вълна от ярост и така силно ударих Макс,
че се срина на земята. Пръстите му зачегъртаха по пода, докато се опитваше да изпълзи надалеч, но нямаше измъкване.
– Моля те. – Примоли се, гъргорейки. – Спри. Моля...
Едва го чух.
Не ставаше въпрос само за Джулс. Но и за Майкъл,
Алекс и всеки пациент, когото бях изгубил в Спешното.
Всяка потисната болка, разочарование и фрустрация в последните няколко години. Изсипах всичко върху
Макс, докато молбите му замряха, а тялото му се отпусна.
Сърцето ми блъскаше от адреналина. Трябваше да го направя по-рано. От това освобождение се нуждаех.
Дръпнах ръка назад за следващия удар, но две силни ръце се обвиха около бицепса ми и ме притеглиха назад.
– Джош. – Гласът на Алекс се изсипа като кофа ледена вода върху пламъците, които ме бяха погълнали. –
Достатъчно.
– Махни се от мен – излаях. Опълчих се срещу захвата му, отчаяно търсещ още. Още облекчение. – Не съм приключил.
– Напротив, приключи. Ако продължиш, ще го убиеш. –
Алекс ме обърна, без да пуска ръката ми, и ме прикова с поглед. – Ако го искаш, добре. Но ти не го искаш.

– Не го знаеш. – Накъсаното ми дишане кънтеше в празното помещение.
В мазето нямаше други мебели освен стола, една маса,
промишлена мивка и хладилник. Не ми се мислеше какви дейности извършва Алекс тук. Вероятно не по- различни от онова, което аз направих току-що.
– Зная, че не си човек, който иска нечия смърт върху плещите си – каза спокойно той. – Не си убиец, Джош.
Пък и само го погледни. Даде му да се разбере.
Загледах развалината на пода. Лицето на Макс представляваше безформена, кървава каша. Тъмна,
лепкава течност се стичаше в локва около тялото му и ако не беше лекото повдигане и отпускане на гръдния му кош, щях да реша, че беше вече умрял.
Аз го бях сторил. Аз.
Алекс не го беше докоснал.
Колкото повече се взирах в Макс, толкова повече се забавяше пулсът ми. Тихото прикапване на вода от мивката в ъгъла ми напомни на капеща кръв и изведнъж усетих медната течност по лицето и дрехите си.
Бях го пребил почти до смърт.
В гърлото ми се надигна жлъчка.
Изтръгнах ръката си от захвата на Алекс и тръгнах към мивката, повдигаше ми се и спазмите раздраха гърлото ми, а очите ми горяха от сълзи.
Бях ял преди началото на смяната си, затова не изкарах нищо, но въпреки това ми се гадеше.
Какво бях направил, по дяволите?
Отвличане. Нападение и побой. Вероятно още дузина престъпления, които биха сложили край на кариерата ми, ако някой научеше за тях.
Отначало исках да накарам Макс да си плати за причиненото на Джулс, но накрая го използвах за боксова круша.
Мамка му.

Пуснах водата и наплисках лицето си с надеждата да отмия кръвта, но петното оставаше дори когато розовата вода в металната мивка стана прозрачна.
Когато най-после вдигнах глава, кожата ми беше изтръпнала от студената вода, а Алекс стоеше до мен.
Подпря бедро на плота с неразгадаемо изражение.
– По-добре ли си?
– Да. Не. Не знам. – Потрих ръка по влажното си лице и хвърлих поглед към изгубилия съзнание Макс. Отново получих спазъм. – Какво ще правим с него?
– Не се тревожи. Няма да иде в полицията. – Алекс отиде към него и подритна пренебрежително безжизненото му тяло. – Ще си навлече повече неприятности, отколкото си струва.
Вярно. Макс беше на свобода едва от няколко месеца, а вече беше нападнал човек и се беше забъркал в заговор за кражба в особено големи размери. Ако полицаите погледнеха досието му, беше прецакан.
– А ако ни погне? – попитах.
– Моля те. Той е дребен крадец, който се опитва да играе над нивото си. – Алекс не звучеше впечатлен. –
Освен това, ако е казал истината, си има достатъчно проблеми, че да мисли за отмъщение. Човекът, който иска противната ти картина, ще го държи зает.
– Не е противна – измърморих. – Необичайна е и струва много пари.
След признанието на Джулс проучих пазара за картината. Беше омърсена с лоши спомени и както каза
Макс, хората, които я искаха, скоро щяха да погнат и мен, ако я задържа. Имах късмет, че още не го бяха направили. Явно нямаха достатъчно доверие на Макс,
че щеше да довърши започнатото от Джулс.
Единственият начин да се отърва от мистериозните
„приятели“ на Макс и да не прецакам следващия ѝ
собственик беше да я продам на някого, от когото няма да посмеят да откраднат.

Предния ден най-накрая открих подходящ купувач и сделката беше насрочена за след два дни, когато щеше да се върне от бизнес пътуването си.
Предполагах, че който търсеше картината, щеше да е наясно, че я бях продал, но за всеки случай с купувача се бяхме разбрали да оповести продажбата.
– Достатъчно за картината. Дори Макс да не иде в полицията, не може да го оставим така тук. –
Направехме ли го, можеше да умре от кръвозагуба, а и
Алекс беше прав. Не бях убиец. Не бих могъл да живея със себе си, ако някой умре от моите ръце.
Отново ми се повдигна.
– Нуждае се от медицински грижи.
Въздишката на Алекс съдържаше различни нюанси на раздразнение.
– И ти, и Ейва. Все ви води съвестта. Нищо чудно, че сте брат и сестра – измърмори той. – Добре. Ще повикам някой да се погрижи за него.
– Да се погрижи за него в смисъл...
Отново въздишка, но по-дълбока.
– В смисъл да му осигури лекарска помощ, Джош. Няма да го убия. Дори не го познавам.
– Да. – С Алекс беше най-добре да се проверява.
По негово предложение отидох да се изкъпя на горния етаж и се преоблякох с едни от резервните му дрехи, а междувременно той се погрижи за ситуацията.
Когато се появих, Макс вече го нямаше, а Алекс седеше във всекидневната и ровеше в телефона си.
– Какво, по дяволите? В къщата ти да няма елфи магьосници? – Отпуснах се до него на дивана.
След душа се чувствах по-добре. Не чак добре, но по- добре, макар че разкървавеното тяло на Макс щеше да ме преследва известно време.
Преглътнах буцата вина в гърлото си.
– Не. Имам висококвалифициран и добре платен екип. –
Алекс не вдигна поглед от телефона си. – Освен това се

къпа един час. И изкуфяла бабичка можеше да се погрижи за Макс през това време.
– Глупости. Бях под душа най-много десет минути.
– Часовникът показва друго.
Хвърлих поглед към античния часовник в ъгъла. Прав беше. Беше минал повече от час, откакто бях влязъл под душа.
Добавих загуба на усещане за време към дългия списък с проблеми, за които да се тревожа.
– Полудявам. – Затворих очи и притиснах юмрук в челото си. – Какво се случва с мен, по дяволите?
Чувствах се като пасажер, който е разбрал, че влакът е излетял от релсите, едва когато е погледнал през прозореца и е видял прииждащата към него земя.
В един момент живеех прекрасен живот – бях популярен и успешен, имах страхотно семейство и приятели. В следващия всичко беше избухнало в пламъци, след които беше останала единствено пепел.
– Ако е заради Макс, недей да се терзаеш толкова. Той е бок лук и му се полагаше. Ще оцелее. – Алекс плъзна поглед към мен. – Така и не отговори на въпроса ми.
Чувстваш ли се по-добре?
Неприятно ми беше да го призная, но...
– Да.
Черният облак, който ме следваше в продължение на две години, беше изсветлял. Вече беше по-поносим.
– Чудесно. Сега ми обясни за Джулс.
– Боже господи. – Отворих очи и погледнах Алекс. Ново напрежение се спусна надолу по гръбнака ми и накара мускулите ми да се стегнат като камък. – Няма нищо за обясняване, но щом си любопитен, висока е към метър и шейсет и седем сантиметра, има червена коса,
лешникови очи...
– Едва не преби човек до смърт, защото я е наранил –
каза Алекс. – Не ме обиждай с преструвките, че не значи нищо за теб.

Стиснах костта на носа си и за пореден път съжалих за решението си да се сприятеля с човека до мен, когато бях на осем надесет години.
И все пак, след като бях държал в тайна връзката си –
приключилата си връзка – с Джулс, щеше да ми е приятно да поговоря с някого... дори чувствата на този някого да можеха да се съберат в лъжичка.
– Обещаваш ли да не кажеш на Ейва? – Все още не бях готов за този разговор.
– Обещавам да не повдигам въпроса, но ако ме попита директно, ще ѝ кажа истината. – Алекс повдигна рамо. –
Съжалявам.
Не бях чувал по неискрено съжаление в живота си. Но съществуваше минимален шанс Ейва да попита за мен и
Джулс; тя все още мислеше, че се мразим.
Дълго обмислях, но накрая разказах цялата сага на
Алекс, като започнах от примирието в клиниката и завърших с посещението ѝ в Спешното отделение.
Когато приключих, напрежението отново се беше настанило в гърдите ми, а Алекс ме гледаше втренчено с непривичен за него блясък на изненада в очите.
– Какво?
– Деветдесет и девет процента от хората в този свят са глупаци – каза той. – Съжалявам да ти го кажа, но ти си един от тях.
Веждите ми се сключиха.
– Убеден съм, че всъщност не искаш отново да сме приятели.
Какво стана с подмазването? Ласкателствата? За Ейва се отказа от компанията си и прелетя до проклетия
Лондон, а аз не получавам и едно „Кофти, човече“? На това му се казва да изтеглиш късата клечка.
– После ще ти пратя цветя, ако си толкова разстроен –
отвърна сухо Алекс. – Но първо се чуй. Влюбен си в
Джулс – Господ знае защо – и си ядосан, че те е излъгала, след като ти е казала истината?

Раменете ми се напрегнаха.
– Не съм влюбен в нея.
– Едва не уби човек за нея.
– И? Ти едва не убиваш човек през ден. Нищо особено.
– Не се опитвай да смениш темата. Не те бива. – Алекс перна с пръсти някакво мъхче от панталона си. –
Твърдиш, че не искам отново да съм ти приятел? Тогава ще ти дам нещо, което твърдиш, че много искаш.
Истината.
– Която е?
– Че си инатливо копеле и си прекалено сляп да видиш истината пред очите ти.
Напрежението прерасна в мигрена.
– Размислих. Не искам истината.
Алекс продължи, сякаш не бях отворил уста.
– Джулс може и да те е излъгала, но след това доброволно ти е признала истината. Ако си беше държала езика зад зъбите, ти най-вероятно никога нямаше да научиш какво е направила. Единствената причина човек доброволно да признае нещо е, защото иска ново начало, а иска ново начало, когато връзката вече върви добре и е осъзнал нещо.
Махай се.
Обич…
Да не си посмяла да го кажеш.
Махай се, мамка му!
Сърцето ми заблъска така здраво в гръдния ми кош, че всеки болезнен удар натъртваше костите ми.
– Няма нужда да ти казвам какво е това нещо –
продължи Алекс. – Достатъчно умен си, за да се досетиш. По думите ти, тя не ти е казала по-рано,
защото се е страхувала от реакцията ти. Не е мислела,
че ще заемеш нейната страна. Е, кажи ми. Как реагира,
когато най-после ти каза истината?
Въздухът в помещението се разреди.

Забрави болката. Всяка глътка въздух ми причиняваше смазваща агония.
– Не съм голям почитател на Джулс, но ти си най- добрият ми приятел. Искам да си щастлив. – Лицето на
Алекс поомекна, но думите му си останаха сурови. – Не можеш да си щастлив, докато си заровил така дълбоко глава в пясъка, че вярваш, че можеш просто да я забравиш. Казвам го като човек, който се е опитал да забрави жената, която обича. Ще си нещастен, докато не разрешиш проблема.
Не бях чувал Алекс да изрича толкова много думи за толкова кратко време. Щяха да ме поразят повече, ако не бях зает да ги превъртам в ума си.
Не ти е казала по-рано, защото се е страхувала от реакцията ти. Е, кажи ми. Как реагира, когато най- после ти каза истината?
Отпуснах глава назад и отново стиснах очи.
– О, мамка му.
Какво направих?
51
ДЖУЛС
Престоят ми в болницата се сля в поредица от изследвания и прегледи. Имах прорезна рана на главата, няколко лоши хематома, навехнато рамо и леко сътресение на мозъка, но общо взето, бях извадила късмет. Можеше да е много по-лошо.
Въпреки сътресението предпочетох да довърша изпита си на следващия ден. Просто исках да приключа с него.
Освен това тази част представляваше въпроси с избор на правилен отговор; в краен случай можех да налучквам и да стискам палци.
Предадох теста и отвърнах уморено на усмивката на квестора.
Приключила бях. Нещата вече не бяха в мои ръце.

До октомври нямаше да разбера дали съм минала, или не, затова можех отсега да отпразнувам, като спя в следващите, ами, седемдесет и два часа.
Крайниците ми натежаха от изтощение, когато излязох от изпитната зала, но сега, когато тестът беше минал,
не можех да спра да превъртам в ума си престоя в болницата.
Разбира се, знаех, че Джош работи в Спешното отделение, но някак не очаквах да се натъкна на него.
Сърцето ми се сви при спомена от студения му,
клиничен преглед. Не очаквах да се спусне към мен и да ми прости само защото бях пострадала, но очаквах малко повече... топлина? Съчувствие? Вместо това той се отнесе с мен като към всеки друг напълно непознат пациент.
Учтив и адекватен, но отчужден.
Не мисли за това. Не сега.
Онзи ден се бях улисала в мисли и това ме прецака; ако не бях толкова разсеяна, Макс нямаше да успее да ме изненада.
По кожата ми изби студена пот. Не мислех, че беше толкова глупав да се върне за втори ден поред, но отчаяните хора предприемаха отчаяни действия.
Предполагах, че „приятелите“ му не бяха доволни, че беше изгубил картината, и вероятно той искаше да си отмъсти за случилото се в хотела.
Бях подценила склонността му към агресия.
Но ако имаше някаква повторяемост в живота ми, то тя,
без съмнение, беше грешната ми преценка за хората.
Забързах крачка, за да се мушна в асансьора, преди да затвори врати. Беше претъпкан и се носеше бегъл мирис на риба тон и телесни аромати, но пак беше по- добре от стълбището. Всички пари на света не биха ме накарали да сляза отново по стълбите.
Дръпнах чантата си по-нагоре по рамото и се успокоих от присъствието на лютивия спрей и електрошока в нея.

Бях ги взела назаем от Стела, която ги държеше подръка след ужасяващата случка с един преследвач миналата година.
Като популярен инфлуенсър, тя си имаше работа с доста откачалки, но онзи тип беше прекрачил границата. Беше ѝ пращал противни писма, в които описваше какво иска да прави с нея, освен това ѝ
изпращаше нейни снимки из града, от които така се беше уплашила, че отиде в полицията. Не ѝ помогнаха,
но за късмет, преследвачът спря да ѝ пише след няколко седмици и оттогава не беше чувала нищо от него.
Само аз знаех за това, понеже живеехме заедно. Ако
Стела не се притесняваше, че ще се появи пред вратата ни, изобщо нямаше да ми сподели. Имаше лошия навик да пази всичко в себе си.
Вратите на асансьора се отвориха.
Слава богу.
Харесвах риба тон, но не харесвах миризмата ѝ в комбинация с аромата на телесни сокове и още половин дузина различни парфюми.
Прекосих лобито, нетърпелива да се прибера и да омета още една кутия сладолед. В последната седмица бях погълнала толкова опаковки „Бен енд Джерис“, че се изненадвах, че още не съм изхвръкнала от дрехите си.
Почти бях на изхода, когато две думи ме заковаха на място.
– Здрасти, Ред.
Пулсът ми се изстреля нагоре при звука на този прякор,
изречен от този глас, тук...
Не. Не може да бъде.
Умът ми отново ми въртеше номера. Нямаше начин
Джош да е тук, предвид начина, по който се отнесе с мен предния ден.
В гърлото ми се завърза възел от различни емоции.

Няколко човека ме бутнаха, докато ме заобикаляха, и ме изгледаха озадачено. Бях се вцепенила на място и ми се искаше да можех да помръдна от мраморния под.
Наистина. Но тялото ми отказваше да се подчини и можех единствено да се взирам в изхода в желанието си да го стигна, но и доволна да си остана в балона на самозаблудата.
А ако наистина беше той? Ако беше тук? Ако...
Сянка разсече окъпания в слънчеви лъчи под, преди едно тяло да застане пред мен и да скрие изхода от погледа ми.
Бавно вдигнах поглед по облечените в тениска гърди,
широките рамене и напрегнатата челюст, преди да срещна очите на Джош.
Сърцето ми изскимтя като ранено животно, търсещо утеха от единствения човек, способен да му я даде.
– Не бях сигурен дали ме чу. – Той пъхна ръце в джобовете си. Веждите му бяха свъсени над тревожните му очи, но по устните му играеше колеблива усмивка. –
Как мина тестът?
– Аз... добре. – Не можех да осмисля какво се случва.
Беше твърде нереално.
Сякаш пред мен стоеше съвсем различен човек от вчера и нямах предвид единствено коренната промяна в поведението му. Нямаше го гладко обръснатия лекар;
на негово място стоеше един по-грубоват, по-уморен от живота мъж. Страните и челюстта му бяха засенчени от набола брада, кожата му беше бледа, а косата му изглеждаше, сякаш беше прокарвал ръка през нея хиляда пъти. Очите му бяха изпълнени с разкаяние, от което стомахът ми се преобърна като от скала.
Имаше само едно нещо, за което можеше да изпитва съжаление...
Не си го помисляй.
Прехапах буза и устата ми се изпълни с меден вкус.
Отказвах да храня надежда само за да я погуби той

отново.
– Може ли да идем да поговорим някъде? – Джош се отдръпна да пропусне един човек да мине. – Имам... –
Спря, гърлото му се стегна и преглътна мъчно. – Имам да ти казвам нещо.
– Можеш да ми го кажеш тук. – Дискретно изтрих длани отстрани на бедрата си. Ризата полепна по мен въпреки ледения полъх на климатиците, а кожата ми променяше температурата си от гореща на студена на всяка секунда.
– Добре. – Вместо да възрази, Джош посочи с брадичка един страничен коридор. – Поне да освободим пътя,
преди някой да ни прегази. Адвокатите са агресивно племе, а бъдещите адвокати са още по-лоши.
На лицето му се появи намек за трапчинката му.
Разтопих се, като я видях. От трите неща, които най- много ми липсваха у него, трапчинката бе на второ място след целувката му, а на трето бяха закачливите му обиди.
Отвътре бях пълна каша от емоции, но външният ми вид остана леден. Не можех да се накарам да се усмихна,
дори животът ми да зависеше от това.
Трапчинката на Джош се изпари и отново преглътна с усилие.
Някак успях да накарам краката си да проработят.
Тръгнахме към коридора в мълчание и Джош пробва всички врати, докато не попадна на една отключена.
Зад нея се откри празен кабинет. Нямаше мебели, а само бяла дъска и син килим. Беше толкова тихо, че чувах всеки удар на сърцето си.
Пристъпих вътре и потрих маншета на копринената ми риза между пръстите си, намирайки утеха в безсмисленото, познато действие.
– Какво правиш тук? Не си ли на работа?
– Смених се, за да взема почивен ден днес. – Джош заключи вратата зад нас и плъзна поглед по лицето ми.

Под кожата ми зажужа топлина от бавния му,
внимателен поглед. – Исках да се уверя, че си добре.
Делириумът, изтощението или двете, взети заедно,
изтръгнаха хриплив смях от гърлото ми. Прозвуча странно, като двигател на кола, който оживява,
бръмчейки, след като не е бил пален цяла седмица.
– Добре съм, но ти не си си взел почивен ден и не си дошъл на изпита ми само за да провериш как съм. – В
гърдите ми пропълзя позната болка. – Ти ме прегледа вчера. Знаеш как съм.
– Относно това. – Вече нямаше и намек за усмивка на лицето на Джош. – Съжалявам, ако съм изглеждал...
безразличен.
Свих рамене с цялата небрежност, която успях да събера.
– Ти си лекар. Държеше се професионално и си свърши работата. Човек не може да иска повече.
– Не съм ти само лекар, Джулс.
Въздухът задуши дробовете ми.
– Освен това си брат на най-добрата ми приятелка.
– И не само. – Той направи малка стъпка към мен, а аз инстинктивно отстъпих назад.
Вдигнах брадичка, решена да не се разплача. Вече бях проляла прекалено много сълзи за него.
– Вече не.
Никой не поема пениса ми по-добре от теб. Това е най- доброто ти качество.
Независимо колко пъти превъртах думите му в съзнанието си, те продължаваха да ме нараняват все така дълбоко.
Така се случваше, когато някой знае най-доброто и най- лошото за теб – знае точно как да ти влезе под кожата,
кои думи ще заболят най-силно.
Челюстта на Джош трепна, но вместо да възрази, той така бързо смени темата, че ми подейства като камшичен удар.

– Вчера намерих Макс.
– Какво си направил? – Тази среща ставаше все по- нереална с всяка изминала минута.
– Намерих Макс – повтори той. – Вече няма да те притеснява. С Алекс се погрижихме.
– Какво... как... – Нищо нямаше логика. – Казал си на
Алекс? Какво сте направили? Нали не сте го убили?
Само наполовина се шегувах. Нямаше да съм съкрушена от смъртта на Макс, но и не исках Джош да се излага на опасност заради мен. За Алекс ми беше все едно, но
Джош? Той не беше убиец и ако направеше нещо в изблик на ярост, щеше да съжалява цял живот.
Мисълта да се измъчва така беше по-страшна от всяко изнудване или болезнени думи.
– Не. Но исках. – Сурова усмивка проряза лицето на
Джош. – Точно Алекс ме разубеди. Няма да те отегчавам с подробностите, но ти обещавам, че той схвана ясно посланието. Макс повече няма да те потърси.
– Защо си го направил? – Надеждата надигна предателската си глава, а аз я потъпках обратно надолу.
Надеждата винаги ми носеше разочарования. – Вчера в болницата не те интересуваше.
От шоколадово кафяво очите на Джош потъмняха в бездънен, смущаващ обсидиан.
– Не ме интересува? – Още крачка към мен, още крачка назад.
Танцът ни се разгърна под яростния ритъм на сърцето ми и не приключи, докато не опрях гръб в студената стена, а Джош ме обгърна с топлината на тялото си.
Когато заговори отново, от тихата, застрашителна нотка в гласа му по гръбнака ми се спусна тръпка.
– Влязох в онази стая и едва не изгубих контрол, щом видях, че си пострадала, по дяволите работата ми.
Исках да убия Макс, задето ти е посегнал. Не говоря в преносен смисъл, Джулс. Ако беше видяла на какво

прилича, когато приключих с него... – Дъхът му се пързаляше по кожата ми. – Късметът го спаси. Но ако още веднъж дори поеме дъх към теб, ще му изтръгна червата и ще го удуша с тях. Така че, да, Ред, пука ми,
мамка му. Ужасява ме толкова много.
Отново се спусках по спиралата на безпомощността и единственото ми спасение бяха думите му, а заобикалящият ме въздух ме унасяше с напевната си мелодия дори когато се спусках към евентуалната си смърт.
Тихото обещание за насилие трябваше да ме уплаши;
вместо това запращя във вените ми като електричество.
– Мразиш ме. – Бях останала без дъх, болеше ме, така силно ми се искаше думите му да бяха истина и бях ужасена, че не бяха.
– Никога не съм те мразил.
– Лъжец.
Нежният му смях изпълни всяка молекула във въздуха помежду ни.
– Е, добре, едно време те мразех малко. – Усмивката му се изпари, а очите му станаха сериозни. – Не зная какво направи с мен, Ред. Но отначало ми се искаше да те убия и някак вече съм готов да убия за теб.
Стомахът ми полетя още повече към бездната.
Изпълниха ме хиляда златни мехурчета, докато не се почувствах като балон, носен от вятъра.
Не знаех какво се беше променило от миналата седмица, когато Джош...
Помниш ли, когато ти казах, че ти прощавам? Излъгах.
Балонът се пукна бързо, сякаш бе пронизан от острието на асасин.
Джош не беше жесток човек. Не манипулираше хората за собственото си удоволствие. Но миналата седмица можеше да накара Алекс да се поизпоти, докато го стигне по жестокост.

А ако това бе поредната му извратена игра? Каза ми всичко, което исках да чуя, но не вярвах на внезапната промяна. Една седмица беше прекалено малко време за човек да пре одолее яростта, която показа.
– За мен или за тясната ми сливка? – попитах,
цитирайки собствените му думи. Брадичката ми трепереше. – Нали това е най-доброто ми качество?
Болка прониза лицето му.
– Джулс...
– Не е честно да постъпваш така. – Обетът ми да не плача за него се пръсна на парчета, когато една сълза се спусна по бузата ми. – Направих грешка, но това не значи, че трябва да ме измъчваш. Трябва да продължим напред.
В гърдите му прокънтя тихо ръмжене.
Джош избърса сълзата с палец с безкрайно нежно движение, но очите му горяха напрегнато.
– Няма никакво шибано продължаване напред –
изръмжа той. – Не и за мен. Не и за нас.
– Миналата седмица ме изхвърли от дома си. – Нова болка стисна дробовете ми. – Изчука ме, след това ме изхвърли като всички останали.
Беше гневен и с право. Но споменът за думите му...
погледът в очите му...
Възползва се от най-слабото ми място и го превърна в оръжие срещу мен.
Джош пребледня и болката, изписана на лицето му, се обостри в нещо така дълбоко, че щеше да разбие съпротивата ми на парчета, ако не бях толкова ужасена.
Колкото и да исках да си върна Джош, не можех отново да се поставя в ситуация да ме използват или манипулират.
– Мина седмица. Какво се промени? – Още една сълза се спусна по бузата ми. – Сексът ли ти липсва? Това ли е?
– Не! Това не е... – Джош прокара ръка през косата си. –
Признавам, реагирах лошо, когато ми каза истината.

Повече от лошо. Дойде ми изневиделица и бях толкова сбъркан от случилото се в последните няколко години,
че си изкарах всичко на теб по най-жестокия начин, за който се сетих. – Адамовата му ябълка подскочи от усилието да преглътне. – Всеки, на когото се доверих,
ме излъга. Но ти... казах ти неща, които не съм споделял на никого. Неща, които болеше да призная дори пред себе си. Предателството ти ме засегна повече от другите, взети заедно, но грешката беше моя.
Сметнах го за предателство, а ти беше единственият човек, който сам ми призна истината. Не изчака да те хвана, макар че вероятно можеше да пазиш тайната си завинаги, а аз никога нямаше да разбера. И аз... –
Гласът му секна. – Бях глупак. И съжалявам. И те обич...
– Спри. – Не можех да дишам. – Пусни ме. Моля те.
Имах нужда да помисля. Случваха се твърде много неща и не можех... не можех...
Всмукнах дълбоко въздух. Изобщо не прочисти главата ми от замайването.
– Не мога. – Гласът му прозвуча раздран от агония. – Ще направя всичко, което поискаш, но не и това. – Джош приведе устните си, а сърцето му барабанеше лудешки срещу моето. Обърнах се, преди да се свържем,
ужасена, че ако поддам и със сантиметър, ще ме вземе цялата и ще счупи и малкото здрави парченца от съществото ми.
Той замръзна, дъхът му тегнеше от съжаление.
– Не мога да те пусна, Ред. Ще бъде по-лесно, ако поискаш от мен да изтръгна сърцето си с проклетите ми ръце. – Той избърса още една сълза от лицето ми. – Да,
ти допусна грешка, но аз постъпих жестоко и казах неща, които никога не биваше да казвам.
Джош зарови лице в шията ми. Усетих влага по кожата си и осъзнах, че не само аз плачех.

– Съжалявам – каза той с пресипнал глас. – Че реагирах така. Че избухнах, когато се опитваше да постъпиш правилно. Че не застанах до теб, както заслужаваш,
когато винаги съм искал единствено теб.
От гърлото ми се надигна тих плач.
– Съжалявам, съжалявам, съжалявам... – Шепнеше думите като мантра, докато оставяше диря от целувки нагоре по шията ми и челюстта ми. – Толкова съжалявам, мамка му.
Джош стигна до устните ми и остана там, търсещ позволение. Търсещ прошка.
Взирах се в пода, очите ми горяха от усилие да удържа надеждата.
– Моля те. – Отчаяната му молба разби съпротивите ми. – Кажи ми какво да направя, Ред. На всичко съм готов.
– Аз... – Със случката с Макс предния ден, изпита и как
Джош винаги ме объркваше, когато беше наблизо, бях неспособна да мисля трезво. Под слепоочията ми запулсира тъпа болка, която замъгли зрението ми. –
Имам нужда от пространство. Трябва да... трябва да...
Всяко следващо вдишване вкарваше все по-малко кислород в дробовете ми.
Исках да повярвам на Джош и определено не бях без вина в цялата каша. Нима не бях аз тази, която искаше прошка за лъжата си?
Но сега, когато моментът най-сетне беше настъпил,
някакво натрапчиво, неясно нещо ме спираше да приема ситуацията.
А ако отново ме лъжеше?
А ако допуснех друга грешка и този път ме напуснеше завинаги?
А ако един ден се събудеше и решеше, че той е допуснал грешка?
Помниш ли, когато ти казах, че ти прощавам? Излъгах.

За какво ми е дъщеря, щом едно просто нещо не може да свърши както трябва?
Веднъж курва, винаги курва.
Никой не поема пениса ми по-добре от теб. Това е най- доброто ти качество.
Какофонията от гласове в главата ми обостри болката и тя стана пронизваща. Стените сякаш се приближаваха към мен и ме притискаха все повече, докато въображаемата бяла мазилка не изстърга кожата ми и раздразни стомаха ми.
Не страдах от клаустрофобия, но понякога мислите ми ме впримчваха в толкова тясна клетка, че с всяка глътка въздух се задушвах.
– Не мога да го направя сега. – Примигнах в опит да проясня погледа си. – Дай ми... дай ми малко време.
Трябва да помисля.
Последните четиридесет и осем часа превърнаха живота ми в хаос и трябваше да си изясня нещата,
преди да продължа напред.
Джош издиша и ме побиха тръпки.
– Джулс...
– Моля те. – Гласът ми пресипна.
Той затвори очи за един кратък миг и ме целуна по челото.
– Добре. – Дрезгавият му шепот раздра сърцето ми. –
Колкото време ти е необходимо. Ще те чакам.
По някаква причина думите му предизвикаха нова болка в гърдите ми.
– Защо?
Никой никога не ме беше чакал. Не можех да си обясня защо някой би го направил.
– Защото ти си човекът за мен. Дали ще е днес, утре,
след година, или след десетилетия, това никога няма да се промени. – Джош прокара устни по кожата ми, преди да се отдръпне, а лицето му изглеждаше напрегнато от емоции. – Човек съм, Ред. Допускал съм грешки в

миналото и ще допускам още много в бъдещето. Но една грешка няма да направя – да те пусна, не и докато е останала и капка надежда за нас. Защото дори вероятността да имам теб е по-добра от възможността да имам друга.
По страните ми се стече сол.
– Така че, както казах... – Джош избърса сълзата ми. –
Ще чакам. Колкото е необходимо.
52
ДЖУЛС
Взех си почивка от клиниката в петък и понеделник и се върнах на работа във вторник сутринта по-объркана от всякога. Бях прекарала последните няколко дни в агония по Джош и все още не знаех какво да правя с връзката ни. Колкото повече го мислех, толкова повече ме болеше главата, ето защо ми беше приятно отново да се отдам на механичния работен ритъм. Поне отвличаше мислите ми от пълния безпорядък на личния ми живот.
За мой късмет, в мое отсъствие се бяха натрупали доста нови случаи, които ме държаха заета почти до следобеда, докато не иззвъняха камбанките над входната врата.
Офисът беше затворен за обедна почивка, така че трябваше да е служител... или доброволец.
Сърцето ми скочи в гърлото, когато се обърнах и видях да влиза Джош, все още облечен с лекарската униформа и маратонки.
Всички бяха излезли за обяд или се хранеха в кухнята,
ето защо бяхме само двамата.
– Здравей. – Някак думата успя да си проправи път през пустинята на пресъхналото ми гърло.
– Здравей. – Джош се приближи до бюрото ми и погледът му се отправи към превързаната рана на челото ми. Преглътна с усилие. – Как е раната?

– По-добре. Ще живея. – Успях да се усмихна. – Не трябва ли да си почиваш?
Сега, когато беше по-близо до мен, виждах бледите лилави кръгове около очите му и линиите от изтощение,
които се врязваха от двете страни на устата му.
– Би трябвало. Исках да те видя.
Цял рояк пеперуди прелетя в корема ми и остави следа от тръпки след себе си.
– О.
О? Господи, прозвучах като глупачка, но бях изгубила способността си да функционирам нормално.
Устните на Джош се извиха с намек за горчивина. Беше спазил обещанието си да ме остави да помисля, но въздухът помежду ни жужеше от многото неизречени думи, в които се давех.
В стомаха ми се натрупа усещане за безпомощност.
Какъв ми беше проблемът? Защо не можех да се отърся и да се събера с него, както исках? Не бях разстроена от болезнените му думи. Разбирах защо беше избухнал, но нещо ме спираше.
Джош понечи да каже нещо, но след миг затвори уста и отиде при бюрото си. Работехме в мълчание, когато телефонът ми иззвъня и прекъсна окаяния ми опит да се фокусирам върху последния случай на клиниката.
Заля ме изненада, когато видях от кого идваше входящото обаждане. Бяхме си разменили номерата на сватбата на Бриджит, но не бях очаквала наистина да ме потърси.
– Здравей, Ашър – казах, след като вдигнах.
Чаткащите звуци от клавиатурата на Джош замряха.
– Здрасти, Джулс. – Обиграният, провлечен глас на
Ашър Донован се понесе от другия край на линията. –
Извинявай, че се обаждам от нищото, но утре ще бъда в града след пътуване в последния момент и исках да проверя дали си свободна да се видим на по питие. С
удоволствие бих си побъбрил с теб.

– Аз... – Ашър бе прекрасен, чаровен и световноизвестен атлет. Би трябвало веднага да приема поканата, особено предвид колко се забавлявах, докато се присмивахме на дяволиите на един английски благородник на сватбата на Бриджит.
Но в този момент не ми беше до питиета с мъжа, когото списание „Пийпъл“ беше определило като най-желания ерген в спортните среди. Вместо това давах всичко от себе си да не погледна мъжа, който стоеше на няма и три метра от мен.
Горещината от напрегнатия поглед на Джош прогаряше кожата ми и дотолкова ме разсейваше, че дори не можех да се замая от факта, че говорех с прочутия
Ашър Донован.
Вселената наистина ми пращаше от всичко наведнъж,
доб ро и лошо.
– Не е среща – добави Ашър. – Просто излизане на двама приятели. И... е, добре, не познавам никой друг в този град. Но и бездруго щях да искам да се видим.
– Радвам се. – Засмях се. – Но утре... – Честно казано,
исках просто да си легна вечерта и да спя, както през изминалата седмица, но можеше и да ми подейства добре да изляза. Може би отново щях да се почувствам човек, а не жалка обвивка, която се носи по течението. –
Добре. Да го направим. „Бронзовото колело“ в шест часа? Това е един бар в центъра.
Горещината, поглъщаща лявата ми страна, прерасна в огън от ада. Въпреки студения полъх от климатика и тънката ми копринена блуза между гърдите ми се стече капка пот и ми се наложи да впрегна цялата си воля да не погледна към Джош.
– Идеално – отговори Ашър. – Ще съм дегизиран.
Бейзболна шапка, синя риза.
– Наистина ли върши работа? – Съмнявах се една нищо и никаква бейзболна шапка да прикрие човек като него.
Имаше запомнящо се лице.

– Ще се изненадаш. Хората виждат онова, което очакват да видят, а никой не очаква да ме види във вашингтонски бар в сряда вечер. До скоро, Джулс.
– До скоро.
Щом затворих, настъпи такава тягостна тишина, че можех да се закълна, че чувах как кръвта тече по вените ми.
– Ашър Донован? – Небрежният въпрос на Джош беше в пълен контраст с напрегнатия му глас.
– Да. Ще идва в града и иска да изпием по питие.
Още мълчание.
Защо беше толкова дяволски топло тук? Повдигнах косата от раменете си и най-сетне хвърлих поглед вляво. Джош така здраво стискаше челюст, че бях изненадана как не я беше пукнал.
Сърцето ми спря за миг.
– Не е среща – добавих нежно.
Не знаех защо изпитвах нуждата да го поясня. С Джош вече не бяхме заедно, а уговорката с Ашър беше платонична. И все пак у мен пропълзя чувство на вина при вида на каменното му изражение.
– Може би ти не го мислиш за среща. – Мрачна усмивка докосна устните на Джош, преди да се извърне към екрана на компютъра си. – Повярвай ми, Джулс. Всеки мъж би бил глупак, ако те пусне, когато има и минимален шанс да е с теб.
– Реших да отскоча до Вашингтон, да набера малко отровни гъби и да забъркам специална отвара за преди мача – каза Ашър. – Какво ще кажеш?
– Звучи чудесно. – Заиграх се със сламката си.
Както се уговорихме, с Ашър се срещнахме на следващата вечер на по питие в „Бронзовото колело“.
Обикновено бих изслушала всичко за последната му свада с друга футболна звезда, но бях твърде разсеяна,
за да следя разговора.

Какво ли правеше в момента Джош? Вероятно спеше.
Днес отново се беше появил в клиниката след още едно дълго дежурство, въпреки настойчивите молби на Барбс да се прибере. Изглеждаше готов да припадне на бюрото си.
Не трябва ли да си почиваш?
Исках да те видя.
Смехът на Ашър ме изтръгна от мислите ми.
– От една страна, съм обиден, че така очевидно не ми обръщаш внимание. – Тонът му бе по-сух от джина в чашата му. – От друга страна, съм заинтригуван.
По страните ми се разля горещина. Без съмнение, в момента бях ужасна компания.
Освен това се обзалагах, че на Ашър не му се случваше често да го пренебрегват, и то не само защото беше носител на „Златна топка“. Ако не беше толкова талантлив футболист, щеше да бъде убийствен супермодел.
Изваяни скули, зелени очи, тъмна коса... а аз не чувствах нищо освен объркване заради ситуацията с
Джош.
Понякога се ядосвах сама на себе си по повече причини,
отколкото можех да преброя.
– Егото ти може да го понесе – казах весело в опит да се отърся от меланхолията. – Изненадана съм обаче, че шапката върши работа.
Ашър беше свалил козирката на шапката си така ниско,
че закриваше половината му лице, а семплите тениска и дънки бях коренно различни от обичайните му стилни тоалети. Гладко обръснатите му бузи и челюст сега бяха покрити с гъс та набола брада. И все пак бях изненадана колко хора минаваха покрай нас, без да го загледат.
Прав беше. Хората виждаха това, което очакваха да видят.
– Е, какво правиш във Вашингтон? – смених темата аз. –
Каза, че си в града след спонтанно пътуване?

– Не мога да кажа или агентът ми ще ме убие. – Ашър допи питието си. – Имам няколко срещи из Америка и една от тях е във Вашингтон.
Изненадана бях, че идването му в Америка не беше влязло във всички новини. Но от друга страна, аз и не следях спорта, така че може и да беше, без аз да разбера.
– Странно ли е да си толкова известен? – попитах. Не можех да си представя всяко мое действие да се подлага на дисекция.
– Беше, но свикнах – усмихна се горчиво той. – Може ли да ти кажа една тайна? – Когато кимнах, каза: – Никога не съм искал да стана известен.
Веждите ми се стрелнаха нагоре.
– Стига, де.
Някои известни личности се смущаваха от обективите,
но Ашър даваше вид да е в свои води. Винаги излизаше с най-популярния супермодел, караше най-бързата кола и ходеше по най-горещите купони.
– Вярно е. – Той се облегна назад в стола си. – Има известна доза свобода в това да си никой, така да се каже. Няма очаквания, няма напрежение, само аз и любовта към играта. Дълго време се ограничавах,
защото ме беше страх от големия пробив. Аз, един никой от Бъркшир, да играя за най-големите клубове и срещу най-добрите футболисти в света? Не го заслужавах. Но аз обичам футбола и тази нагласа се отразяваше на играта ми. Дори не го осъзнавах, преди старият ми треньор да ми обърне внимание. И сега... –
Ашър сви рамене. – Както казах, свикнах със славата.
Но по-важното е, че играя с пълния си капацитет. Само трябваше да спра да си преча.
Не го заслужавах.
Думите отекнаха в ума ми и изпълниха дробовете ми с внезапно, вледеняващо прозрение. О, господи. Може би причината да...

– Достатъчно за мен – каза Ашър. – Да обсъдим защо онзи тип от петнадесет минути ме гледа, сякаш иска да ми откъсне главата. – Той наклони брадичка към някакъв човек зад рамото ми.
Да не би някой най-после да го беше разпознал?
Обърнах се и прозрението ми отстъпи на шока, когато видях Джош през няколко маси от нас. Седях с гръб към вратата и не го бях забелязала да влиза...
Вместо да извърне поглед, Джош ме гледаше с потъмнели очи и напрегната челюст. Въздухът изведнъж запращя от електричество, което захрани всичките ми нервни окончания.
– Това е онзи тип от сватбата, нали? – Ашър отново привлече вниманието ми към себе си. В очите му грееше любопитство. – Гадже?
– Не съвсем. – Вече не.
Любопитството му се задълбочи.
– Значи е сложно.
– Може да се каже. – Сложно, объркано и едно от най- прекрасните неща, които бях изпитвала в живота си.
Макар вече да не гледах към Джош, искрите от двете секунди, в които се гледахме в очите, останаха.
Не го заслужавах.
Само трябваше да спра да си преча.
И последната капка желание да продължа с питиетата с
Ашър се изпари.
– Съжалявам, но...
– Върви. – Той ми махна. – Имах предчувствие, че вечерта ни ще приключи по-рано. На деветдесет процента съм сигурен, че съм разкрит, така че се спасявай, докато можеш.
Проследих погледа му и забелязах двама мъже да се приближават към нас с фиксирани върху Ашър очи и настървен ентусиазъм.
Опа.
– Успех.

Ашър се засмя.
– Благодаря и благодаря, че ми прави компания няколко часа. Обади ми се, ако някога дойдеш в Манчестър.
– Ще го направя.
Тръгнах си, тъкмо когато мъжете стигнаха масата.
– Вие Ашър Донован ли сте? – попита единият. – Голям фен съм ви! Онзи гол, който вкарахте на „Барселона“
миналата година...
Поклатих глава и се надявах Ашър да не се окаже заобиколен от хора, щом всички разкриеха кой е. Но както каза, беше свикнал. Имах усещането, че можеше да се грижи за себе си.
Аз, от друга страна, имах по-голям проблем.
Вместо да ида при Джош, излязох от бара и зачаках на тротоара на отсрещния ъгъл. „Бронзовото колело“ се пълнеше с все повече хора и не исках да водя разговор вътре.
Както очаквах, Джош се появи след по-малко от минута.
– Не си особено потаен – казах. Въпреки знойната лятна жега кожата ми настръхна.
– Не съм дошъл да съм потаен, Ред. – Той застана пред мен.
Горещината от въздуха се всмука във вените ми.
– Защо си дошъл тогава? – Опитах се да звуча ведро въпреки пеперудките в гърдите ми. – Да не ме следиш,
Джош Чен?
– Да не се опитваш да ме забравиш, Джулс Амброуз?
Преглътнах от мрачния му тон.
– Ако е така... – Джош пристъпи към мен. – Няма да се получи.
Пеперудките полудяха.
– Имаш ужасно високо мнение за себе си.
Безрадостна усмивка разсече лицето му.
– Обещах ти да ти дам нужното време и ще го направя.
Но няма да стоя настрана, докато излизаш с други мъже, Ред.

– Казах ти, че не е среща.
– А аз ти казах, че не деля. Не и когато става дума за теб. – Очите на Джош горяха в моите. – Пет пари не давам, че е милионер и лицето му е във всяко списание по света. Може и да е проклетият крал на Англия, но никога няма да ти даде онова, което аз мога да ти дам.
Настръхнах още повече.
– Какво е то?
– Всичко. – Беше затворил разстоянието помежду ни и сега устните ни ги деляха едва сантиметри. Не помръднах от мястото си, но онова електричество се завърна с пълна сила и зажужа във вените ми. На тротоара имаше още шепа хора. Не бяха достатъчно близо да ни чуят, но така или иначе, нямаше никакво значение. Светът не съществуваше, когато Джош беше наблизо. – Сърцето ми. Душата ми. Достойнството ми.
Какво искаш да направя, Джулс? – Гласът му се пропука в нещо натрошено и болезнено. – Искаш да се моля ли?
Само кажи и ще падна на колене.
В очите ми напираше влага. Поклатих глава с болка в гърдите.
От какво толкова се боиш?
Не го заслужавах.
Само трябваше да спра да си преча.
Въпросът на Джош от сватбата на Бриджит отекна в ума ми. Тогава нямах отговор, но вече имах.
Боях се от себе си.
Когато усетих, че хлътвам по Джош, част от мен знаеше, че връзката ни няма да потръгне, докато пазех тайна от него. Но сега, когато нищо не стоеше на пътя ни, бях ужасена – да не бъда наранена, да не съм достатъчно добра, да съм истински обичана, когато не го заслужавах.
Вече не бях онова малко момиче от Охайо, но някои неща са така силно втъкани в нас от детството ни, че стават част от нас, без дори да го осъзнаваме. Цял

живот бях нежелана и сега нямах представа как да постъпя с човек, който не искаше да ме остави.
Може би вече беше време да се науча.
– Обещай ми, че е истина – прошепнах.
Можех да протакам нещата, да се уверя, че няма отново да разбие сърцето ми. Но бях толкова уморена да се съпротивявам и да се саботирам сама. Години наред плувах срещу течението, но вече беше време за първи път да потъна в нещо, което исках, без значение къде щеше да ме отведе.
В края на краищата няма по-голям жест от това да дадеш обещание... и да го спазиш.
Джош обхвана лицето ми в шепи.
– Обещавам. – Мъничка усмивка изви крайчетата на устните му нагоре и очите му се взряха в моите с надежда. – Опасявам се, че си оставаш с мен завинаги.
Думите му се просмукаха под кожата ми и изпълниха цялото ми същество с топлина.
Просто се остави, Джулс.
След един последен миг на колебание устните ми се разтвориха в колеблива покана.
По лицето на Джош се разля облекчение, прие я и устните му се впиха в моите с почти отчаяна целувка, от която ми се подкосиха краката. Разтопих се в него и отново се насладих на вкуса му и усещането за него.
Гърдите ми се отпуснаха и всяко нервно окончание оживя.
Някои целувки се усещат с мозъка на костите. Тази я усетих с душата си.
– Дванадесет дни, осем часа и девет минути. Всяка секунда мислих за теб. – Устните на Джош погалиха моите, докато говореше. – Преди си мислех, че знам какво искам. Да стана лекар, да преследвам следващата тръпка. Да съм най-популярният, най-харесваният човек в стаята. Мислех, че тези неща ще ме направят щастлив, и се получаваше. Временно. Но ти... – Той

допря чело до моето. – … само ти можеш да ме направиш щастлив завинаги.
С мъка издадох някакъв звук между смях и плач.
– Внимавай, Чен. Ако продължаваш да ми говориш такива неща, може никога да не те пусна – казах думите му от първата ни среща.
Онази негова прекрасна трапчинка се появи в цялата си прелест.
– На това разчитам. – Обви с ръка тила ми и отново ме целуна, този път по-нежно. – В случай че не е станало ясно, обичам те, мамка му, Джулс Амброуз, дори когато ме подлудяваш. Особено когато ме подлудяваш.
– Защото си мазохист. – Не можех да сдържам усмивката си. – Няма проблем. И така те обичам.
За първи път казвах тези думи на мъж, но някак не ми се сториха неестествени. Сякаш винаги са си били там и са чакали подходящото време и подходящия човек, за да излязат.
Ръката на Джош застина.
– Кажи го пак.
– Обичам те – повторих задъхано, тялото ми трептеше,
сърцето ми преливаше и имах чувството, че всеки момент можеше да се пръсне.
На лицето му разцъфна малка усмивка.
– Правилно. Дяволски се харесвам на хората, освен ако не се държа като задник... какъвто бях цяла седмица,
след като ми каза за картината. – Той хвърли поглед към група тийнейджъри, които ни бяха зяпнали, и осъзнах,
че бяхме започнали да привличаме вниманието на минувачите. – Но може би няма да е зле да продължим разговора насаме.
Апартаментът ми беше на едва две пресечки. Стела не си беше вкъщи и едва се добрахме до спалнята ми,
когато Джош ме целуна отново и падна на колене пред мен.

– Дванадесет дни, дванадесет оргазма. – Вдигна полата ми, топлият му дъх погали чувствителната кожа на бедрата ми. – Вижда ми се справедливо, а на теб?
Ниско в корема ми пламна малък огън.
– Какво...
Въпросът ми загина безславно, когато той отмести бикините ми настрани и прокара език по клитора ми.
О, господи.
Стиснах в юмрук косата на Джош, докато той ме лижеше и засмукваше, докато оргазмът не рикошира из тялото ми. Още не ме беше отпуснала тръпката, когато той отново се потопи между гънките ми и скоро се превърнах в задъхана, отпусната маса. Ако силните му ръце не ме придържаха за бедрата, вече щях да съм се сринала на пода.
Въпреки разтърсващите ме оргазми и тежкия аромат на секс във въздуха не го усещах като секс.
Усещах го като любов.
53
ДЖОШ
– Нямах това предвид, когато казах да продължим разговора в дома ти. – Заглуших мърморенето на Джулс с една възглавница.
Сдържах смеха си, когато сложих на рамото ѝ кърпата с лед.
– Не съм уточнявал как точно ще продължим.
След като се извиних надълго и нашироко в нейния апартамент, взехме метрото до моята къща, преди
Стела да се прибере. Щом влязохме, накарах Джулс да легне на леглото ми, за да се погрижа за раните ѝ.
Щеше да се възстанови напълно след няколко седмици,
но от мисълта да я боли, макар и временно, ми се свиваше сърцето.
– Подразбираше се. Чувствам се заблудена.
Забаламосана. Подведена. – Джулс вдигна глава и ме

изгледа кръвнишки. – Къде ми е помирителният секс,
Джош Чен?
Не можах да удържа смеха си.
– Малко ли ти бяха оргазмите?
Прокарах пръсти нагоре по шията ѝ и отместих кичур коса от едното ѝ око. През целия път с метрото дотук не можех да откъсна очи от нея, боях се, че може да изчезне, ако я изпуснех от поглед за твърде дълго.
Имаше голяма вероятност Джулс да не ми прости за начина, по който се отнесох с нея, и нямаше да я виня.
Но слава богу, прости ми.
Изчука ме, след това ме изхвърли като всички останали.
Болка прониза гърдите ми при спомена за думите ѝ.
Господи, какъв задник бях.
– Оралният секс не се брои. – Думите на Джулс преминаха в лека въздишка, когато целунах шията ѝ и нежно погалих влажността ѝ.
– Искаш ме в теб, така ли, Ред?
През тялото ѝ премина тръпка.
– Да.
Твърдата ми ерекция се вкамени още повече от надеждата в задъхания ѝ глас, но устоях на желанието.
– Имаш навехнато рамо, Джулс, да не говорим за останалите хематоми. Нараняванията може да се влошат.
Отново въздъхна, но желанието в гласа ѝ бе намаляло.
– Това получавам, като излизам с лекар, нали?
– Хм. – Ъгълчето на устните ми се повдигна от раздразнението ѝ. – Има си и плюсове да излизаш с лекар. Например... – Пъхнах пръст в нея, а палецът ми остана върху клитора ѝ. – Много ме бива в анатомията.
Недоволството на Джулс се стопи в поредица от стонове, докато се извиваше в ръката ми. Целувах я надолу по гърдите и голия корем, а когато я разтворих и проникнах в нея с език, стонът прерасна във вик. Галех,

смучех, лижех. Боготворях я, сякаш търсех покаяние, а тя бе моето спасение.
– Джош... ще... – Задъханите думи на Джулс се забиха право в сърцето ми. – В мен. Моля те. Искам да свърша,
докато си в мен.
Спрях и изръмжах. Сърцето ми блъскаше така здраво,
че чувствах пулса му във всяка частица от тялото си, а пенисът ми щеше да се пръсне.
– Убиваш ме, Ред.
Не биваше да го правим. Беше ранена. Не сериозно, но все пак. Разумно беше да изчакаме да се възстанови напълно.
Но господ да ми е на помощ, не можех да ѝ откажа нищо, когато ме молеше така.
Противно на преценката ми, вдигнах глава и се изправих, докато застанахме очи в очи.
– Днес ще съм по-нежен, ясно? – Отместих още един кичур коса от очите ѝ.
Джулс кимна с такъв ентусиазъм, че едва не се засмях,
но всяка следа от хумор изчезна, когато си нахлузих презерватива и се плъзнах в нея, сантиметър по сантиметър, докато не я изпълних докрай.
Стонът ѝ се сля с моя.
Толкова беше хубаво в нея. Стегната, влажна и създадена за мен, сякаш беше парче от пъзел, което ми е липсвало цял живот.
Кожата ми се покри с пот от усилието да задържа оргазма и изстенах в предупреждение, когато Джулс се стегна около мен.
– Не мога да се сдържа. – Дъхът ѝ излизаше накъсан. –
Твърде голям си.
Когато минаваха няколко дни без секс, ѝ се налагаше отново да привиква към размера ми.
– Поемаш прекрасно всеки сантиметър. – Отдръпнах се от нея и отново се плъзнах бавно и плавно. Джулс се размърда леко, но мускулите ѝ постепенно се отпуснаха

и гърдите ми се изпълниха с гордост. – Това е. Точно така. Справяш се толкова добре.
Джулс се изчерви от удоволствие.
– Джош...
– Сливката ти е създадена за мен, Ред. Всяка част от теб, всяка част от мен. – Аз самият се задъхах, когато ускорих темпото. Чувственият, упойващ ритъм беше съвсем различен от обичайното ни грубо, бясно чукане,
но в известен смисъл беше още по-секси.
Можех да се насладя на всяко плъзване на ерекцията ми в нея, на всяко изскимтяване и всеки стон, докато изличавах с чукане всеки лош спомен от последния ни път заедно.
– Не се въздържай – изръмжах, когато прехапа долната си устна. Усещах по напрегнатите ѝ мускули, че беше на ръба да свърши. – Искам да чуя сладките ти викове.
Протегнах ръка към клитора ѝ и приложих необходимия натиск, за да я подтикна, докато ускорявах темпото. От гърлото на Джулс се изтръгна вик на наслада. Гърбът ѝ
се изви, а аз изстенах дрезгаво, когато стените ѝ се стегнаха още повече и запулсираха около мен.
Гърдите ми се изпълниха, когато я видях така – напълно освободена и толкова красива, че не можех да откъсна очи от нея, дори животът ми да зависеше от това.
– Точно така. – Погалих скулата ѝ с палец и се наведох да я целуна. Силно. – Добро момиче – прошепнах. –
Обичам да те чувам да викаш за мен.
Стенанията на Джулс се стрелнаха право в ерекцията ми и скоро свърших със силен вик.
Внимателно се прехвърлих от нея, за да не натисна рамото ѝ, лежахме един до друг в приятно мълчание,
докато си поемем дъх.
Сексът беше страхотен, но тази част? Когато се наслаждавахме на удоволствието и присъствието на другия. Това беше още по-хубаво.

Обърнах се настрани, обвих ръка около талията на
Джулс и я придърпах към себе си. Преди нея не давах пет пари за гушкането, но обичах да е в обятията ми.
Чувствах го... естествено.
– Как е рамото?
– Там си е. – Джулс се засмя на намръщената ми физиономия. – Добре е. Видя ли? Правихме секс и не умрях.
– Не е смешно. – Дори не исках да се шегувам със смъртта ѝ. – За всеки случай пак ще го погледна по- късно.
– Да, доктор Чен – подкачи ме тя. – Към всеки пациент ли имате такъв подход, или съм специална?
– Само към най-инатливите и влудяващи пациенти,
онези, които са истински трън в задника ми. Онези, за които не мога да спра да мисля. За късмет... – Погалих извивката на задника ѝ. – Имам само един такъв.
Дъхът на Джулс секна.
– Късметлийка съм.
– Късметлийка си – повторих провлечено, а на устните ми се заформи нахакана усмивка.
– Арогантен задник. – Тя се засмя и след това изражението ѝ стана сериозно. – Картината още ли е у теб? Приятелчетата на Макс ще дойдат да си я търсят и не мисля, че...
– Погрижих се.
– Как?
– Ще разбереш.
Тя сбръчка нос.
– Много сме потайни, а?
– Изненада е, Ред. Ще разбереш – повторих.
Джулс изпухтя и остави темата, но ѝ личеше, че бе заинтригувана. Нищо не възбуждаше любопитството ѝ
повече от изненадата.
Сега ми оставаше само да измисля как да я разкрия...
след като измислех как да възстановя билетите за

мюзикъла, които унищожих предната седмица. Можех да съчетая двете в едно.
Галех гърба ѝ с кокалчетата на ръката си с лениви движения, доволен просто да я слушам как диша, когато тя се прозя и зарови лице в гърдите ми. Адреналинът от секса беше отминал, на лицето ѝ се настани умора, а клепачите ѝ натежаха.
– Ще трябва да кажем на Ейва – измърмори тя. – Все някога. Един ден.
– Не ми напомняй. – Лицето ми се изкриви в гримаса при мисълта за реакцията на Ейва. – Колко трябва да изчакаме според теб? Година? Десетилетие?
– Десетилетие или може би век. Век ми звучи добре. Ще бъде толкова... – Гласът на Джулс постепенно се унасяше.
Хвърлих поглед надолу към нея. Беше заспала дълбоко,
ей така.
След случката с Макс, изпита ѝ и сдобряването ни сигурно беше изтощена.
Целунах темето ѝ и я придърпах по-близо до себе си.
Можехме да се тревожим за Ейва по-късно.
Сега исках да се насладя на моментите, които принадлежаха единствено на нас.
54
ДЖОШ
Потрих окуражително гърба на Джулс, докато изли ‐
захме от асансьора в апартамент, който изглеждаше като излязъл направо от страниците на списание за интериорен дизайн.
Светлосиви стени, черен мраморен под, златни елементи. Мястото крещеше „ергенска бърлога“, но за разлика отпреди две години, сега се наблюдаваше нежната намеса на женска ръка: букет от бели лилии тук, някой акварел там.
– Ще се справим – прошепнах на Джулс.

И двамата се бяхме издънили посвоему, но най-сетне можехме да оставим миналото зад гърба си и да продължим напред заедно... след като прескочим и последното препятствие.
– Лесно ти е да го кажеш – прошепна в отговор тя. – Вие сте свързани по кръв. Аз не.
– Тя обича теб повече от мен.
– Хм. Вярно е.
Смехът ми замря, когато Ейва ни посрещна пред частния асансьор, който водеше към апартамента им с
Алекс. Мигом отстраних ръката си от гърба на Джулс.
Седмица след като се сдобрихме, най-после събрахме кураж да кажем истината на Ейва, но цялата ми смелост загина при вида на очакващата усмивка на сестра ми, която се стопи в подозрение, щом видя
Джулс до мен.
Бях ѝ се обадил да я предупредя, че ще дойда, но бях пропуснал да спомена, че щях да доведа и Джулс. Не исках да навърже две и две, преди сами да ѝ кажем.
Може би обаче щеше да е по-разумният ход. Да има време да превъзмогне първоначалния шок, преди да се видим.
По дяволите, Чен.
Е, вече беше твърде късно. Налагаше се да приемем нещата такива, каквито са.
Лепнах си най-чаровната усмивка.
– Здрасти, сестричке. Днес изглеждаш направо зашеметяващо. Ето. – Подадох ѝ кутия с любимата ѝ
торта „Червено кадифе“ от „Кръмбъл & Бейк“. – Донесох ти подарък.
Ейва не взе тортата. Вместо това стрелкаше поглед между мен и Джулс, която стоеше до мен с чаровна усмивка.
– Защо сте тук заедно? – Подозрението ѝ видимо се задълбочи. – Нали няма да ме карате пак да съм рефер в

поредния ви спор? Защото и двамата сте възрастни хора.
С Джулс се спогледахме.
Май трябваше да измислим по-добър план от това да се подмажем на Ейва с торта.
Алекс се появи зад Ейва и повдигна вежда, щом видя кутията от „Кръмбъл & Бейк“.
Сериозно? Това е планът ти? Нямаше нужда да изрича думите на глас, за да ги чуя ясно и отчетливо.
Изгледах го кръвнишки. Затваряй си устата.
Отвърна ми със самодоволна усмивка.
Задник.
Изглежда, беше забравил, че самият той се срещаше тайно със сестра ми зад гърба ми.
– Да поговорим, докато хапваме тортата – изчурулика
Джулс. – Вечерта започва най-добре с „Червено кадифе“.
Ейва скръсти ръце пред гърдите си.
– Най-добре да седна, за да чуя каквото имате да ми казвате, нали?
– Може би. Вероятно. – Прокашлях се. – Категорично.
Четиримата се настанихме във всекидневната – Ейва и
Алекс на единия диван, аз и Джулс на отсрещния.
Наближаваше залез, замиращите слънчеви лъчи струяха през прозорците и потапяха цялото помещение наполовина в сянка, наполовина в златна топлина.
Тортата си стоеше непокътната в кутията на масичката за кафе между нас.
– И така, причината да сме тук заедно е, ъ, че дойдохме заедно – каза Джулс.
Алекс въздъхна и прокара ръка през лицето си.
– А причината да дойдем заедно е, че... – Хайде, човече.
Като лепенка. Дръпни копелето и посрещни последствията. – … излизаме – довърших.
Ейва ни запаше с празно изражение.
– В романтичния смисъл – поясни Джулс.

– В смисъл на гаджета – добавих.
Още мълчание.
Ейва не беше помръднала, откакто бяхме започнали да говорим, което не беше добре.
По гръбнака ми се спусна капка пот.
Лудост беше. Не биваше да се боя от малката ми сестра.
Бъбривата Ейва обаче беше нормална; мълчаливата
Ейва беше някак страшна.
Тогава направи последното, което очаквах. Избухна в смях. Покри лицето си, раменете ѝ се тресяха, а ние с
Джулс се спогледахме, притеснени.
Мамка му, да не докарахме сестра ми до лудост?
– Това беше добро – каза задъхано Ейва. – Почти ви се вързах. – Опита се да си придаде сериозен вид, но след миг отново избухна в смях.
– Ъ... – От всички начини, по които бях очаквал да премине разговора, не си представях Ейва да откачи.
Джулс чукна коляно в моето.
– Мисли, че се шегуваме – изсъска тя.
– Знам. – Прочистих гърло. – Ейв...
– Впечатлена съм, че сте загърбили различията си за този план, честно. – Ейва се беше поуспокоила, но усмивката си оставаше на лицето ѝ.
– Ейв...
– Това да не е отмъщение за Вермонт? Това беше преди месеци, а и не знаех, че ще има само едно легло.
– Ейва, не се шегуваме!
Думите ми прокънтяха из помещението, последвани от плътно мълчание и шок.
Усмивката на сестра ми се стопи.
– Не се... – Очите ѝ отново запрескачаха между двама ни, забеляза напрегнатите ни лица и начина, по който се докосваха бедрата ни. По лицето ѝ се изписа ужас. –
Наистина излизате? Как е възможно? Вие се мразите!
– Еее – провлачих аз. – Вече не.
– Работим заедно в клиниката... – обади се Джулс.

– Започна като необвързващ секс...
– Не го планирахме...
Говорехме един през друг, бързайки да разясним ситуацията, докато накрая Ейва вдигна ръка и ни прекъсна.
– От колко време сте заедно?
Потръпнах.
– Ъ, този път от седмица.
– Как така „този път“?
По дяволите. Категорично трябваше да се подготвим за този разговор.
Понеже вече беше твърде късно, с Джулс разказахме на
Ейва всичко, започвайки от уговорката ни за неангажиращ секс и завършвайки със сдобряването ни миналата седмица. Пропуснахме неприятните детайли около Макс и омаловажихме раздялата ни до недоразумение, но цялостно разказът беше изчерпателен.
Когато приключихме, Ейва беше леко позеленяла.
Гледаше ме кръвнишки.
– Искаш да ми кажеш, че си спал с най-добрата ми приятелка в продължение на месеци? – После насочи пръст към Джулс. – А ти си спала с брат ми в продължение на месеци? Не мога да повярвам, че не ми казахте по-рано!
Джулс сви безпомощно рамене.
– Не намерих удобен момент да ти споделя, че опъвам брат ти.
Ейва позеленя още повече.
– Ти постъпи по същия начин с него! – Посочих Алекс,
който наблюдаваше отегчено разиграващата се пред него сцена. Той дори не се опита да помогне.
Предател. – Вие излизахте от месеци, когато научих. Не ставай лицемерка.
– Това беше различно – възрази Ейва. – Не е като да сме се мразили страстно и в следващия момент да сме

започнали да се натискаме.
– Зная, че е шокиращо, предвид... различията ни в миналото. – Долната устна на Джулс изчезна между зъбите ѝ. – Но двамата работим заедно в клиниката,
виждаме се често и просто се случи. Наистина не планирахме да го държим в тайна от теб толкова дълго време. Просто не бяхме сигурни, че изобщо ще излезе нещо, а не искахме да ти казваме, докато не се уверим.
Щеше да стане твърде неловко.
– Ясно. – Ейва затвори очи и пое дълбоко въздух. –
Алекс, донеси ми нож.
Пребледнях.
– Чакай, чакай, чакай! – Вдигнах ръка, а с другата придърпах Джулс към себе си. – Аз съм единственият ти брат. Обичаш ме. Помниш ли, когато ти дадох последните ми шоколадови топчета в киното? Хубави времена бяха.
Ейва не ми обърна внимание, докато Алекс не ѝ донесе въпросния нож.
Смръщих му се. Значи така щях да умра. Предаден от най-добрия си приятел, отново, и прободен до смърт от сестра си. Убийството на Юлий Цезар не можеше да се мери с моята скапана смърт.
Сърцето ми заблъска, когато Ейва пое ножа, приведе се напред... и отвори кутията с десерта. Отряза си едно парче и отхапа.
Настана тишина.
– Трябва ли да кажеш още нещо? – прошепна Джулс.
– Все още държи нож – отвърнах шепнешком. – Да изчакаме.
Наблюдавахме как Ейва дояжда парчето с неразгадаемо изражение. Когато обаче проговори отново, гласът ѝ
вече беше поомекнал.
– Колко е сериозно?
Възелът от напрежение в гърлото ми се поотпусна.
Разпознавах този глас. Идваше на себе си.

Не изпитвах притеснения, че щеше завинаги да скъса всички връзки с нас само защото се бяхме крили от нея,
но и не исках да съм в лоши отношения със сестра си в продължение на седмици.
– Вече не ми се иска да я убия всеки път, когато я видя,
така че е доста сериозно – пошегувах се, преди отново да стана сериозен. – Чуй, сигурен съм, че ти е адски странно, но ти се кълна, че нямаше да сме тук, ако не беше сериозно. Помниш ли какво те попитах, когато разбрах за вас с Алекс? И какво отговори ти? –
Погледнах към Алекс, чието отегчение отстъпи на любопитството. – И аз чувствам същото към Джулс.
– Ейва. – Взирах се в нея слисан, опитвах се да осмисля света ми, който се бе преобърнал. Сестра ми и най- добрият ми приятел. Най-добрият ми приятел и сестра ми. Заедно. – Ти... обичаш ли го?
Последва кратко мълчание.
Когато Ейва най-сетне отговори, гласът ѝ бе тих, но непоколебим.
– Да. Обичам го.
Ейва от настоящето ме загледа за миг, изправи се и килна глава към кухнята.
– Да поговорим. Насаме.
Джулс ме погледна с известно безпокойство, докато се изправях. Отвърнах ѝ с окуражителна усмивка, или поне се надявах да изглежда така, преди да се присъединя към сестра си в кухнята.
– Сериозно ли го каза? – попита Ейва, когато другите вече не можеха да ни чуят. – За чувствата ти към нея?
– Да. – Чертите ми омекнаха. – Обичам я, Ейв. Макар понякога още да се караме и да спорим, накрая... тя е жената.
Бих предпочел хиляда караници с Джулс пред хиляда безпроблемни дни с друга.
Защото не исках лесното. Исках нея.

– Ясно. – Ейва въздъхна. Най-сетне отпусна рамене и по лицето ѝ се изписа лека вина. – Не исках да те укорявам, особено когато ти подходи с такова разбиране, когато ти казах за Алекс. Но зная какъв си ти с жените и зная каква е Джулс с мъжете. И двамата мразите обвързването. Просто не искам да си разбиете сърцата един на друг. Обичам и двама ви и няма да мога да избера на чия страна да застана, ако това се случи. В
този смисъл... – Тя заби тъпия край на ножа в гърдите ми. – Ако я нараниш, ще те убия.
– Какво те кара да мислиш, че аз ще съм нараняващият?
Може аз да съм нараненият.
– Ще. Те. Убия. – Ейва подчерта думите си, като след всяка ме мушкаше с ножа.
– Добре – ухилих се. – Това означава ли, че нямаш против да излизаме?
– Предполагам – измърмори тя, докато на устните ѝ
разцъфваше усмивка. – Брат ми на колене пред най- добрата ми приятелка. Добра работа, Джулс.
Усмивката ми посърна.
– Не ме е накарала да падна на колене. Поне не в преносния смисъл.
Този път усмивката на Ейва се изпари.
– Добре, едно правило. Не говори или не прави намеци за сексуалния ви живот. Никога. – Направи се, че ѝ се повдига.
Засмях се и я дръпнах за прегръдка. Разроших косата ѝ,
както правех, когато бяхме деца, и си спечелих приглушено възражение.
– Добре, но това правило важи и за теб.
– Хубаво – измърмори Ейва, бутна ръката ми и си приглади косата, но раздразнението ѝ скоро се стопи. –
Сега сериозно, щастлива съм, че ти си щастлив. Знам,
че ти беше тежко с... всичко. Винаги ще бъда до теб, но се радвам, че имаш човек като Джулс до себе си.

Понякога може да е малко... драматична – и двамата се засмяхме, – но има голямо сърце.
В гърлото ми се заформи топка от емоции.
– Зная. – Стиснах Ейва по-силно и я целунах по темето. –
Благодаря, сестричке.
Въпреки че понякога си късахме нервите един на друг,
бях късметлия със сестра като нея. Преди да се запозная с Алекс, споделях всичките си проблеми с нея и обратното. Вече не си споделяхме толкова, но винаги си пазехме гърбовете.
55
ДЖОШ
Когато се върнахме във всекидневната, Ейва дръпна
Джулс настрана, навярно за подобен разговор, с изключение на роднинската част. Но вместо да го проведат в апартамента, двете отидоха в един бар наблизо, където Ейва да опита да забрави фразата,
цитирам „опъвам брат ти“.
Аз лично смятах, че излязоха, за да могат да съзаклятничат на спокойствие как да се обединят срещу мен – знам как действат – но изпитах такова облекчение, когато Ейва прие връзката ни, че не ме беше грижа.
След като момичетата излязоха, аз се присъединих към
Алекс, който стоеше до френските прозорци с умислен вид.
– Изненадан съм, че не тръгна с тях. – Застанах до него и загледах разстилащия се под нас град. Здрачът преобрази небесата в палитра от нежни розови и лилави багри, а в морето от сгради постепенно се осветяваше,
докато не заприлича на килим от мънички скъпоценни камъни. – Обикновено си като залепен за Ейва.
Откакто чичо му отвлече Ейва, Алекс беше параноичен относно безопасността ѝ; дори ѝ беше наел телохранител, докато тя не се заяде, че я следва като

сянка. Скараха се жестоко, но накрая Алекс поддаде и се отказа от допълнителната охрана.
– Работим върху това. – В гласа му се долови нотка на недоволство. – Тя твърди, че съм твърде параноичен.
– Такъв си. И го казвам в качеството си на неин брат,
който е много загрижен за доброто ѝ здраве.
Той избоботи нещо, но не каза нищо повече по въпроса.
– Имам и още една причина да остана. Трябва да... имам да ти кажа нещо.
Повдигнах вежди, беше непривично за него да се запъва.
– Добре. Стига да не е пак признание за седемгодишна лъжа, защото се кълна...
– Кой е параноичният сега? – Алекс потри челюст с ръка, а веждите му се сключиха в намусена физиономия.
Колкото повече се колебаеше, толкова повече нарастваше любопитството ми. Алекс рядко изпитваше затруднения с подбора на думи. Освен когато ставаше въпрос за Ейва, пет пари не даваше как се приемат изказванията му от останалите хора.
– Никога не съм имал истинско семейство – започна най-накрая. – Както ти е известно, родителите и сестра ми бяха убити, когато бях още дете, а чичо ми беше психопат.
Само Алекс бе способен да изрече толкова жестоки факти с такава нетрепваща искреност.
– Нямах и много приятели, което не беше проблем. Не харесвам болшинството хора, които запознавам. Имах бизнес и странични проекти и това ми беше напълно достатъчно. – Преглътна с усилие, от което адамовата му ябълка подскочи. – После срещнах теб и Ейва. В
началото и двамата бяхте доста досадни с настойчивото си спазване на обществените порядки и това желание да виждате най-доброто у хората, без значение колко е наивно това начинание.

Изсумтях, но гърдите ме стегнаха някак особено.
– Но... – Алекс отново се поколеба. – Видяхте най- доброто в мен. Единствено вие видяхте нещо повече от банкова сметка, обществен статут или бизнес връзки.
Макар да имаме различен мироглед и подход, ти и
Ейва... – Гласът му стана по-нежен. – Вие сте моето семейство.
А, мамка му. Ако си позволях да се разплача от думите му, Алекс нямаше да ми даде мира цял живот.
Знаех обаче колко трудно навярно му беше да го признае. Алекс си падаше по сантименталностите,
колкото таралеж по прегръдките, но въпреки недостатъците си той беше добър приятел по негов начин – лоялен, подкрепящ без колебание и готов да изгори целия свят за хората, които обича.
– Мамка му, човече, трябваше да ме предупредиш, че ще се леят чувства. Щях да си взема повече салфетки.
Думите прозвучаха по-хрипливи, отколкото ми се искаше.
На устните му кацна лека усмивка.
– Това са факти. Не чувства. В този смисъл... – Той бръкна в джоба си и извади оттам малка кадифена кутийка. – Искам да узаконя връзката.
Лъжеха ли ме ушите ми, или долавях нотка на притес ‐
нение?
Зяпнах Алекс с празен поглед. Част от мен знаеше накъде бие, но бавният ми мозък не загряваше.
– Коя връзка да узакониш?
– Семейната. – Отвори кутийката и едва не ослепях.
Дявол да го вземе.
Размерът на пръстена върху кадифената възглавничка караше ледената пързалка в Сентръл парк да изглежда малка в сравнение с него. Не разбирах много от диаманти, но знаех, че този струва поне петцифрена сума.

Блестеше като паднала звезда в замиращата следобедна светлина. Платиненото тяло беше инкрустирано с малки диамантчета, които хвърляха многоцветен отблясък из стаята, а от двете страни на възглавничката със сребърни букви бе изписано „Хари Уинстън“9.
– Исках да ти кажа, преди да ѝ предложа. – Алекс затвори кутийката и спаси ретините ми от изгаряне. –
Знаеш какво изпитвам към Ейва, затова няма да те отегчавам с фактите. Освен това презирам архаичната традиция с искането на позволение. В този ред на мисли, зная колко тя цени мнението ти. Аз също го ценя и макар да не се нуждая от позволението ти... – Той преглътна с усилие. – Много бих искал да го получа.
След думите му отекна тишина.
Алекс. Да предложи на Ейва. Щеше да стане част от семейството.
Фрагментирани и в същото време свързани мисли запрепускаха в съзнанието ми. Мамка му. Знаех, че мачът за Алекс и сестра ми беше свирен от деня, в който научих, че се беше отказал от компанията си за нея. Върна си я, след като тя му прости, но щом дори беше обмислил да вземе такова драстично решение,
значи беше нагазил в дълбокото.
И все пак не очаквах предложението да се случи толкова скоро, нито че ще поиска моята благословия.
– Не исках да ѝ предложа, преди с теб да... изгладим отношенията си. – Алекс ме гледаше настойчиво, а чертите му бяха изопнати от напрежение. – Не исках да поставям нито един от двама ви в подобно положение.
Най-сетне намерих думи сред морето от чувства в гърдите ми.
– Попиваш от сестра ми. Звучиш като човек.
– Бива ме да подражавам.
Настана миг на напрегнато мълчание, преди от устата ми да изригне смях.

– Мамка му, Волков, не ме убивай от изненада преди сватбата. Ейва ще се ядоса.
Устните на Алекс се извиха.
– Това завоалирана благословия ли беше?
– Не бързай. – Отрезвих се аз. – Прав си. Имаме много различен мироглед и през годните сме, ъ, имали турбулентни периоди. Все още съм на мнение, че си задник през осемдесет процента от времето. Но ти... ти изпращаше сестра ми до къщи всеки ден в продължение на една година като някакъв откачен Ромео. Винаги поставяш безопасността и щастието ѝ на първо място, а това говори много в твоя случай. – Преглътнах с усилие. – Ейва е единствената ми сестра. Единственото ми истинско семейство. Още от дете се грижа за нея и не бих я поверил в ръцете на всеки. Но бих я поверил на теб.
Ако имаше нещо, в което бях убеден, то беше, че Алекс би дал живота си за нея. Може и да се държеше като задник с всички, но за Ейва винаги щеше да се грижи.
Потупах го по гърба, а напрежението в гърдите ми се засили.
– Така че, да, имаш проклетата ми благословия. Само да не я убиеш с тоя пръстен, защото това чудо здравата блести.
В очите на Алекс подозрително проблесна нещо, но премиг на и то изчезна. Той се засмя с облекчение.
– Нищо ѝ няма. По-корава е от теб.
– Вярно е. – Въпреки слънчевия ѝ оптимизъм и наивността ѝ, както биха го определили някои хора,
Ейва винаги е оцелявала. – Не мога да повярвам, че ще сме роднини.
Без съмнение, Ейва щеше да каже „да“, но да сме роднини с Алекс Волков... Господ да ми е на помощ.
– Късметлия си. – На устните на Алекс остана малка усмивка, но очите му станаха сериозни. – В този ред на мисли, и за теб имам предложение.

– Алекс. – Сложих ръце на гърдите си. – На Ейва няма да
ѝ се понрави, ако предложиш и на мен. Многоженството е незаконно в окръг Колумбия.
– Много забавно. – Той отиде при бара, сипа уиски в две чаши и ми подаде едната. – Ако Ейва каже „да“...
– Ще каже „да“.
В очите на Алекс се появи непривична за него тревожност, но бързо се скри под студения зелен лед.
– Когато каже „да“, ще ми трябва кум. – Той потри пръст по чашата, а напрегнатите му рамене бяха в контраст с небрежния му тон. – Тъй като ти си най-добрият ми приятел и един от малкото хора, които мога да понеса за повече от пет минути, считай това за официалната ми молба.
Ах, мамка му. Чувства изпълниха гърдите ми и се надигнаха чак до гърлото ми, където заформиха буца.
Преди разрива в отношенията ни Алекс беше до мен във всеки мач, всеки критичен момент и във всеки случай на нужда. Единствено на него имах доверие извън семейството си, а аз бях единственият човек, на когото казваше повече от дузина думи наведнъж.
Бяхме най-добри приятели, но никога не ме беше наричал така, поне не и в мое присъствие. Днес се случи за първи път.
– Зависи. – Гласът ми прозвуча дрезгаво, преди да се прокаш лям. Това копеле нямаше да ме разплаче. Не и днес, Сатана. – Първо, разполагам ли с пълната свобода да планирам ергенското ти парти по мое усмотрение?
Второ, получавам ли доживотен абонамент за места в ложата за който мач пожелая? Трето, може ли да направя едно кръгче с астън мартина ти?
Алекс въздъхна така изтощено, че почти очаквах да се срине под тежестта на въздишката.
– В разумни граници, да и не.
Едно и половина от три. Не беше зле. И бездруго не очаквах да се съгласи за колата. На никого не даваше да

кара безценната си кола.
– Съгласен. – Вдигнах чаша. – Осигури си кум.
– Развълнувах се.
– Нямам търпение да избухнем във Вегас – казах аз, без да обръщам внимание на сухия му отговор. – Всъщност да вдигнем нивото, дяволите да го вземат. Да идем в
Макао. Не, в Монако. Не, в Иби…
– Избързваш. Още не съм ѝ предложил.
– Но ще го направиш и аз трябва да съм подготвен. –
Усмивката ми се изпари при вида на стегнатата челюст на Алекс. – Тя ще каже „да“ – повторих аз с по-нежен глас. – Не се тревожи.
В очите му трепна нов намек за безпокойство.
– Не се тревожа.
Той отново потри с палец чашата си за уиски и част от напрежението в раменете му се изпари.
– Никаква Ибиза обаче. Не понасям островните купони.
– Разбрахме се. – И бездруго Монако звучеше по- забавно. – Наздраве за едно епично предложение и още по-епичен ергенски уикенд.
Отново вдигнах чаша. Алекс чукна своята в моята и когато пресушихме питиетата си, добавих:
– Щях да ти бъда кум и без ВИП местата.
Ледът в очите му се пропука и разкри късче нежност.
– Зная.
Мина една трогателна секунда, преди и двамата да се прокашляме и да се засмеем неловко. Имаше опасност
Алекс да се превърне в камък, ако продължавахме със сантименталнос тите, а аз не исках сестра ми да се омъжи за статуя.
– След като се изяснихме... – Преметнах ръка на рамото му и го насочих към дивана. – Да обсъдим как ще превърнем ергенското парти в незабравимо преживяване за теб. Мисля си за тигри, татуировки...
– Не.
Махнах с ръка.

– Всъщност какво ще кажеш за гмуркане в клетка сред акули? Може да идем в Южна Африка за уикенда...
Алекс прокара изнервено ръка през лицето си, докато изреждах идеи и с усилие сдържах усмивката си.
Аз го изнервях до полуда, а той симулираше раздразнение.
Като в доброто старо време, но този път беше по-хубаво,
защото вече нямаше лъжи и тайни помежду ни.
При всяко голямо приятелство има различни глави.
За нас това беше началото на нова.
„Хари Уинстън“ се счита за една от най-луксозните бижутерии в света. – Б. пр.
56
ДЖУЛС
– Тук съм! Тук съм! – Стела се втурна през вратата, а косата ѝ се носеше около нея като тъмен облак. – Какво изпуснах?
Заковах брюнетката срещу мен с изнервен поглед.
– Ейва.
– Вината не беше моя. – Очите ѝ проблясваха весело. –
Стела попита какво правим и аз ѝ казах... е, може и да съм се изпуснала малко.
Пиехме в бара близо до апартамента ѝ от два часа, през които направо ме пържеше с въпроси за чувствата ми към Джош, връзката ни и плановете ни за бъдещето.
Предимно се шегуваше – поне така си мислех – но въпреки това се потях, сякаш тъкмо бях финиширала на маратона в Ню Йорк.
– Нищо особено, само един разпит, достоен за агентите на ЦРУ. – Допих водката със сок от червени боровинки,
а Стела се мушна на мястото до мен.
Сигурно идваше направо от работа, но вместо скучен бизнес костюм носеше приказна бяла ленена рокля, а около шията ѝ имаше тюркоазено колие, което подчертаваше златистия тен на кожата ѝ. Е,

предполагах, че работата в модно списание върви с такива облаги.
– Силно се съмнявам. – Стела отмести една къдрица от окото си. – Не мога да повярвам, че не си ми казала.
През цялото това време си излизала с Джош? Той е мистериозният мъж?
По лицето ми се разля горещина.
– Можеш ли да ме виниш? Виж си само реакцията. Аз лично не го намирам за толкова голяма работа. – Какво като с Джош се мразехме почти откакто Стела ни познаваше? Хората се променят. – Не е като да се виждам с папата.
– По-лесно щях да повярвам, ако излизаше с папата –
отбеляза духовито Стела.
– Смешно. Много си забавна. – Въпреки възраженията ми бузите ме боляха от хилене.
Приятелките ми ме закачаха добронамерено и изглеждаха искрено щастливи за мен – е, след като
Ейва се съвзе от първоначалния шок – с Джош вече не бяхме тайна и от плещите ми падна голям товар.
Имаше някаква тръпка в това да се крием, но мразех да лъжа приятелките си.
– Поне все още не си казала на Бриджит. – Чукнах крак в крака на Ейва под масата. Нямаше нужда всичките ми приятелки да ме тормозят едновременно.
Страните ѝ поруменяха.
– Ъм, колкото до това...
Сякаш по знак, екранът на телефона ми светна с входящо видео обаждане от една кралска особа от
Европа.
– Ейва.
– Не може да очакваш от мен да пазя тайна. Никога не научавам първа сочните новини. – Тя вдигна длани. –
Освен това Бриджит беше в груповия чат.
Въздъхнах, но понеже тайната вече беше излязла наяве,
вдигнах.

Лицето на Бриджит изпълни екрана.
– Излизаш с Джош Чен? – изстреля без заобикалки тя. –
Какво? Как? Защо?
– Здравейте, Ваше Величество. Добър вечер и на вас –
заядох се аз. – Как сте?
– Не ми ги пускай тия въпроси. – Бриджит дръпна нагоре зелената платнена лента на косата си. Явно вече си беше легнала, защото по лицето ѝ нямаше и следа от грим, а в долната част на екрана мернах коприненото горнище на пижамата ѝ. – Разкажи ми всичко. Не изпускай нито един детайл. Тук, в Европа, винаги пропускам интересните новини.
– Нямаш ли си кралски задължения или нещо подобно утре?
– Полунощ е, Джулс, освен това кралските ми задължения се състоят от препирни между политици,
които настояват да се държат като деца в детската градина. Моля те, нека се позабавлявам и аз. – Една мускулеста фигура извън екрана избоботи нещо.
Бриджит извърна глава и прошепна нещо в отговор,
преди да се обърне отново към мен. – Рийс те поздравява.
Тя завъртя камерата към Рийс, който ми помаха от леглото до нея. Сивите му очи светеха съсредоточено.
Въздъхнах за пореден път и отново разказах цялата история, като започнах от примирието в клиниката.
Когато завърших разказа си, Стела и Бриджит ме гледаха с отворени усти.
– Еха. Това е... – Бриджит поклати глава. Бях подпряла телефона на една чаша, за да я виждаме всички. –
Двамата с Джош сте най-нелогичната двойка, но някак в същото време страшно си пасвате.
– Това означава ли, че е дошъл краят на заяждането ви? – попита Стела с надежда.
– Не. Заяждаме се още повече – отвърнах весело. –
После правим страхотен гн… – Гневен секс. Спрях се,

когато очите на Ейва се разшириха от тревога. – Сещаш се.
Стела сбръчка нос.
– Не знам и не искам да знам. Никога вече няма да виждам Джош по същия начин.
– Някой ден ще ти мине. – Стела не ходеше много по срещи, но причината не беше липса на интерес от страна на мъжете – всеки ден ѝ се налагаше да се занимава с ухажори. Просто в момента връзките не ѝ
бяха приоритет. – Достатъчно за мен. Ами ти?
– Какво за мен? – Чертите на лицето ѝ се напрегнаха.
– Ти остана последна. – Лицето ми светна дяволито. –
Кой мъж ще подкоси краката ти?
– Обади ми се, когато го намериш – отвърна сухо тя. –
През това време аз ще се боря да оцелея с Аня.
Аня беше шефката ѝ и главен редактор на списание „Ди
Си Стайл“.
Докато Стела ни разказваше за последната им фотосесия, в която очевидно бяха замесени супермодел с махмурлук, питон и четири литра бебешко олио, на екрана на телевизора над бара се появи снимка с познато лице, която привлече погледа ми.
Слисана, останах без дъх. Кафява коса, сини очи, набола брада, мрачно лице.
Макс.
Звукът беше изключен, но отдолу вървяха надписите и можех да прочета какво се беше случило.
– ...открито тяло в хотелска стая в Балтимор. По жертвата, Макс Ренър, са открити множество прободни рани, от които е загинал. Ренър е излязъл от затвора наскоро, където е излежавал присъда за обир в големи размери, и се смята, че е бил замесен в престъпния свят на Охайо. Заподозрени за убийството са други членове на подземния свят и ФБР...
Макс беше мъртъв.
Всички тези години, цялата тази болка, мъртъв беше.

Явно дружките му най-накрая го бяха открили.
Освен капка облекчение почувствах... нищо. Дори не се почувствах отмъстена за случката на стълбището.
Наистина го бях оставила в миналото.
Отново насочих вниманието си към приятелките ми тъкмо навреме, за да забележа как Стела пребледнява от нещо на телефона си, докато Ейва и Бриджит обсъждаха предстоящото ѝ дипломатическо посещение в Аржентина.
В гърдите ми покълна семето на тревогата.
– Всичко наред ли е? – Стела рядко изглеждаше толкова разтърсена.
– Да. – Тя пъхна телефона в чантата си и се усмихна, но усмивката ѝ изглеждаше някак неестествена. – В
работата изникна нещо, но ще се занимая с него по- късно.
– Трябва да си намериш работа, в която се отнасят по- добре с теб – казах нежно. – Достатъчно талантлива си.
Дори може да се посветиш изцяло на блога.
Стела печелеше солидно от спонсорирани реклами.
– Може би един ден.
Схванах намека от лаконичния ѝ отговор и приключих темата, макар още да се тревожех. Стела потискаше всичките си чувства и проблеми. В дългосрочен план изобщо не беше здравословно, но сега не му беше времето да задълбаваме в този въпрос.
Включихме се в разговора на Ейва и Бриджит и лека- полека стигнахме до повишението на Ейва. В Елдора вече минаваше полунощ, но Бриджит остана да говори с нас.
В гърдите ми сияеше топлина.
Беше като едно време в общежитията, когато си поръчвах ме пица и си бъбрехме чак до ранни зори.
Вече не бяхме на по осемнадесет години, но пак си бяхме ние. Въпреки че една от нас вече живееше на друг континент и сега не се виждахме често, както в

Университета, приятелството ни беше непоклатимо като скала.
Приятно беше да знам, че независимо колко се променяха някои неща, други си оставаха същите.
57
ДЖУЛС
– Каква е изненадата? – Подскочих на пръсти,
неспособна да сдържа любопитството си, когато влязох в асансьора на луксозната жилищна сграда в „Горен
Ийст Сайд“. – Кажи ми, моля те. Направо умирам.
Джош ме беше изненадал с екскурзия до Ню Йорк,
където по-рано тази вечер гледахме последното поставяне на мюзикъла по „Професия блондинка“, след което каза, че имал още една изненада за мен, преди да си тръгнем на следващия ден. Изнудвах го да ми каже през целия път с таксито дотук, но той не поддаде.
– Пристигаме буквално след пет минути, Ред. – Той натисна бутона за пентхауса и любопитството ми нарасна още повече. – Никога ли не си чувала думата
„търпение“?
– „Търпение“? – Придадох си замислен вид. – Не, не съм я чувала.
Засмях се, когато за наказание плесна закачливо дупето ми.
Откакто се събрахме с Джош, направо летях. Хващах се да си тананикам в най-странните моменти, например докато зареждах съдомиялната машина или докато чаках метрото, и бузите ме боляха от хилене. Дори стресът покрай наближаващите резултати от изпита не можеше да помрачи лекотата в гърдите ми.
Нищо не правеше хората по-сладникави от любовта, но нямах против. Има и по-лоши неща от сладникавостта.
Пък и сладкишите са на върха на хранителната пирамида.

Щом пристигнахме, една жена в зашеметяваща бяла рокля отметна имената ни в някакъв списък и с усмивка ни покани да влезем.
– Добре дошли на изложбата, господин Чен и госпожице
Амброуз. Галерията се намира отдясно.
– Изложба? – Огледах гланцираните, модерни мебели и стъклените стени, от които се виждаше Сентръл парк.
Мястото приличаше повече на жилище, отколкото на музей.
– Частен колекционер. Организира парти, за да покаже новопридобитото си изкуство. – Джош ме поведе към дълъг мраморен салон, осветен от стъклен купол. По стените висяха десетки картини в златни рамки и елегантно облечени гости с чаши шампанско в ръка циркулираха из помещението.
Отново стиснах ръката на Джош, когато погледът му се задържа върху чаша от златистата пенлива напитка.
– И как така се сдоби с покана за тази изложба? –
попитах с подозрение. Кой можеше да познава Джош в
Ню Йорк?
Самодоволната му усмивка задейства десетки аларми в ума ми.
– Гледаш отговора. – Той ме поведе малко по-навътре в залата, докато не се озовахме пред една конкретна картина.
Ченето ми увисна.
– Шегуваш се. Как е възможно?
Беше противната картина от спалнята на Джош,
същата, която ми донесе толкова нещастие миналия месец. Сега обаче не се намираше в хейзълбъргска спалня, а висеше между Моне и Де Кунинг в апартамент за милиони.
– Продадох я. Не исках да ме погнат за нея отново,
затова ѝ намерих мастит купувач. Ако искат да си имат вземане-даване с новия собственик... – Джош сви рамене. – Тяхна работа.

– Господи. – Признавам, беше гениално решение, макар умът ми да не побираше как толкова заможен човек можеше да плати такава грозна картина да виси в дома му.
Макс беше мъртъв, но ми беше любопитно кой бе така страшен, та да откаже престъпниците, с които си е имал вземане-даване.
– Кой е новият собственик? – попитах.
– Аз.
Обърнах се към плътния и някак познат глас и повдигнах вежди, щом видях на кого принадлежеше.
Бях го срещнала веднъж, но навсякъде можех да позная тази лъскава тъмна коса и красива маслинова кожа.
Данте Русо ми се усмихна.
– Радвам се да ви видя отново. Надявам се, че се забавлявате.
Значи не само аз помнех срещата ни в библиотеката на
Крисчън.
– Забавляваме се, благодаря. Галерията е прекрасна –
отвърнах елегантно.
Отбелязах си да проуча Данте в търсачката на Гугъл.
Бях чувала името му, но не можех да се сетя откъде.
Той склони глава с признателност.
– Култът към красивото е част от семейния бизнес.
Луксозни стоки – поясни той, когато сключих озадачено вежди. – Мода, бижута, вина и алкохолни напитки,
козметика. Всичко е част от империята Русо. – В гласа му се промъкна едва доловима скромност.
Разбира се.
Изведнъж ми светна. Наскоро четох статия в едно списание за „Русо Груп“, най-големия конгломерат от луксозни марки в света.
Данте беше главен изпълнителен директор. Според статията, за него се носеха слухове, че разполага с едни от най-безпощадните охранители в корпоративните среди. Една градска легенда гласеше, че веднъж

хванали някакъв тип, който се опи тал да се промъкне в дома му, докато Данте пътувал по работа. Клетият крадец свършил в болница в едномесечна кома, счупени капачки на коленете, обезобразено лице и нито едно здраво ребро.
Крадецът отказал да посочи имена и нямало солидни доказателства, водещи към Данте, но репутацията му останала.
Нищо чудно, че Джош бе преценил, че приятелчетата на Макс няма да дръзнат да му се пробват.
Побъбрихме си още няколко минути, когато се поколебах и казах:
– Съжалявам за дядо ти.
Енцо Русо беше основал „Русо Груп“ преди шестдесет и пет години. Беше истинска легенда в бизнес средите и новината за погребението му беше превзела всички заглавия преди няколко седмици.
Данте не изглеждаше особено почернен от смъртта на дядо си, но ми се стори учтиво да изкажа съболезнованията си, все пак погребението беше наскоро. Освен това присъствах, когато му съобщиха новината в библиотеката на Крисчън.
Над изваяните му черти се спусна желязна завеса.
– Благодаря. Оценявам жеста. – Той хвърли поглед през рамото ми. – Извинете ме, но се налага да прекъсна разговора ни, годеницата ми най-после пристигна. – Не прозвуча никак развълнувано. Изобщо, този мъж харесваше ли някого в живота си? – Моля, забавлявайте се. – Кимна ни и се отдалечи, а високата му, мускулеста фигура се открояваше в тълпата. В другия край на салона го чакаше красива азиатка, която наблюдаваше как се приближава към нея с напрегнато, но същевременно предизвикателно изражение на лицето.
Навярно беше годеницата му.
– Бих дала пари да видя как някой се опитва да открадне от него – казах. – Добра работа.

Джош се подсмихна.
– Старая се. Откъде го познаваш? – Звучеше по-скоро любопитен, отколкото притеснен.
– Срещнахме се в дома на Крисчън, когато потърсих помощ та му за Макс. – Забелязах един сервитьор, който се приближи към нас с поднос шампанско и бързо поклатих глава.
– Ясно. На мен ли ми се струва, или всички богаташи се познават? – попита той.
– Не бих се изненадала. Живеят в малък свят. – Отново огледах картината. За разлика от останалите, нямаше плакет с името, художника и произхода ѝ. – Е, това така наречено произведение на изкуството има ли си име?
– Очевидно. Данте вече го знаеше, когато я купи. –
Джош отново пое ръката ми и се отправихме към следващата картина. – Казва се „Магда“.
58
ДЖОШ
От цялата бъркотия с картината излезе и нещо положително – продадох я на Данте за адски много пари. Не стигаха да се пенсионирам с тях, но бяха достатъчно да си изплатя заема за колежа, да водя
Джулс на разточителни срещи и да си осигуря комфортно местенце в бъдеще.
Имах усещането, че Данте беше занижил реалната цена на картината по време на преговорите, но майната му.
Доволен бях да се отърва от тая проклетия.
Отворих вратата на клиниката и пристъпих вътре с лека крачка, не ми се беше случвало от месеци. Тъкмо бях приключил деветчасово дежурство, но на Джулс ѝ
оставаха едва няколко седмици в клиниката, преди да започне работа в „Силвър и Клайн“.
Първото, което забелязах, бе групичката, скупчена около бюрото на Джулс, от която се носеше някакво ахкане и охкане.

– Това работно място ли е, или купон? – подкачих ги аз. – Какво става?
– Имаме обедна почивка, Джош. – Ели отметна косата си. – Заслужили сме си я. Нали, Марш?
Маршъл я зяпна влюбено.
– Обезателно.
Горкичкият. Така здраво беше хлътнал по нея, че щеше да се хвърли от някой мост, ако тя пожелаеше.
Но и аз изпитвах същото към Джулс, така че не биваше тъкмо аз да си отварям устата.
– Здрасти, Ред. – Поставих нежно ръка на рамото ѝ и устоях на желанието да я целуна.
Всички в клиниката вече знаеха, че излизаме, но все пак се държахме професионално пред колегите си. Без прояви на чувства, макар че не издържах да не си открадвам по някоя и друга целувка, когато бяхме сами.
– Здравей. – Тя ми се усмихна; трябва да забранят със закон един такъв малък жест да изпълва така гърдите ми.
– Здравей. – Отвърнах на усмивката ѝ.
Във въздуха помежду ни запука електричество и ми се прииска, при това не за първи път, да бяхме насаме, а не за обиколени от половин дузина колеги.
Всички въздъхнаха – някои замечтано, други подигравателно.
– Знаех си, че от вас двамата ще излезе хубава двойка. –
Барбс грейна, а в очите ѝ проблясна задоволство. –
Никой не ми повярва.
Съобщихме новината за връзката си преди две седмици и Барбс така се въодушеви, че изпече огромен боровинков пай и го донесе в клиниката на следващия ден. Заяви, че черпи за първото ѝ успешно сватосване в клиниката, макар да отричаше да има общо със събирането ни.
Обаче тъкмо тя ме подтикна да ида в кухнята в първия работен ден на Джулс, тъй че може би имаше малка

заслуга. Ако бях научил, че Джулс бе започнала работа тук, в друг ден и по друг начин, можеше да не ѝ
предложа примирие и нямаше да се озовем където бяхме сега.
Пък и Барбс беше по-малко непоносима от Клара, която ми се ухили с най-широката самодоволна усмивка на света, която казваше „Казах ти“, щом разбра за нас.
– Аз нося голямото тегло в това отношение – отвърнах провлечено, с което си спечелих сръгване с лакът от
Джулс.
Барбс се усмихна по-широко.
– Интересно, тя каза същото.
– Не се изненадвам. – Пригладих косата на Джулс. –
Милата, понякога си въобразява разни неща.
– Погледни се в огледалото, Чен – намуси се Джулс. –
Ако още не се е счупило от ежедневните срещи с лицето ти.
Всички се засмяхме.
– Туше, Ред. Туше. – Наведох се и надникнах в телефона
ѝ. – Е, какво гледате?
– Показва ни снимки от годежа на приятелката ѝ. –
Сивите къдрици на Барбс потрепваха от вълнението ѝ. –
Виж само какъв пръстен! Изненадана съм, че бедното момиче не е паднало от размера му.
Поклатих глава, докато Джулс прехвърляше снимки от предложението на Алекс на телефона.
Алекс официално предложи на Ейва миналия уикенд. За копелето не съществуваха половинчати неща, ето защо я заведе в Лондон на „специална фотографска изложба“
и ѝ предложи в галерията, където се бяха сдобрили.
Сватбата им беше насрочена за идното лято, но подготовката вече течеше с пълна сила, а Джулс, Стела и Бриджит щяха да са шаферки. Ейва не можеше да избере една за главна шаферка, затова щяха да са и трите.

– Ето тази трябва да бъде окачена в рамка. – Барбс се наведе и почукна екрана, когато Джулс стигна до последната снимка.
На нея Алекс беше коленичил, а Ейва притискаше уста с едната си ръка. Очите ѝ блестяха от сълзи. Цялата галерия беше изпразнена и украсена за предложението – гирлянди от лампички, на които бяха закачени техни моментни снимки, маса с цветя и свещи в центъра на помещението, а подът беше обсипан със сини и розови листенца от цветя. Ослепителният блясък на пръстена личеше и в двуизмерен формат.
Това бе и единствената снимка, на която Алекс изглеждаше видимо и неконтролируемо притеснен.
Потрих ръце една в друга. Човече, нямах търпение да му го натрия в носа при следващата ни среща. Нервен
Алекс, обезсмъртен завинаги.
Вселената ме обичаше.
Всички въздишаха и се превъзнасяха по снимката още известно време, след което се върнаха по местата си, а ние с Джулс отидохме до кухнята „за още кафе“.
В мига, в който вратата се затвори зад нас, обхванах с ръка тила ѝ и я придърпах за качествен поздрав. Имаше вкус на карамел и кафе, насладих ѝ се и се отдръпнах.
– Здравей. – Изрекох думата върху устните ѝ.
– Здравей. – Усмивката на Джулс се настани в гърдите ми като лъч топлина. – Така ли поздравяваш всичките си колеги, доктор Чен? Много е непрофесионално.
– Само влудяващите, онези, които са истински трън в задника. – Гризнах леко долната ѝ устна за наказание за нахалството ѝ. – Само с целувка може да им затвориш устите.
Джулс се разтопи под допира ми.
– Какъв си чаровник.
– Едно от многото ми превъзходни качества – провлачих аз. – Както и да е, как вървят плановете за сватбата?
Ейва превърна ли се вече в булка чудовище?

– Джош, та тя се сгоди едва преди четири дни. Още е в
Европа.
Алекс удължи пътуването им, за да посетят Франция и
Испания след Лондон.
– Ей, никога не съм бил булка, не знам как работят тези неща.
Джулс се засмя искрено.
– Ще мине време, докато ни подеме вълната, но... –
Върху лицето на Джулс се спусна пелена от колебание. – Като заговорихме за булки и ние вървим към този момент в живота. Бриджит се омъжи. Ейва е сгодена.
– Да.
– Ти... искаш ли скоро да се ожениш?
Палецът ми застина върху кожата ѝ.
– А ти? – Внимателно наблюдавах реакцията ѝ.
Излизахме едва от няколко месеца, но нямаше да дойде по-подходящ момент да обсъдим очакванията си за бъдещето на връзката ни.
Спогледахме се за миг, преди да изстреляме отговорите си.
– Не, все още не съм готова във финансово отношение...
– Трябва да довърша специализацията си и да си взема изпитите...
– Много неща искам да направя, преди...
– На толкова места искам да отида...
Говорехме един през друг в бързината.
Джулс се засмя и покри лице с ръцете си.
– О, слава богу. Не че не искам един ден да се омъжа и да имам деца, но сега...
– Не е моментът – довърших. – Напълно съм съгласен.
Вече знаех, че тя беше жената, с която исках да прекарам остатъка от живота си, но бракът вървеше с финансови отговорности, за които нито един от двама ни не беше готов точно сега.

Освен това исках тя да има сватбата на мечтите си.
Исках меденият ни месец да бъде епично изживяване.
Това не бе възможно, докато специализацията ме ограничаваше, а Джулс трябваше да се справи с първите години като адвокат.
– Има твърде много места, които да видя. – Потрих ръката ѝ с палец. – И искам да ги видя с теб.
Нагоре по шията и лицето ѝ пропълзя руменина на удоволствие.
– Това обещание ли е, Чен? Защото ще чакам да го изпълниш.
Усмихнах се и се запитах как, по дяволите, е имало време, когато не съм виждал Джулс като идеалната ми половинка.
– Повече от обещание е, Ред. Сигурно е.
ЕПИЛОГ
ДЖУЛС
Един месец по-късно
– Отвори го.
– Не.
– Джулс. – Джош сложи ръцете си на раменете ми. –
Всичко ще бъде наред, независимо какво ще излезе на екрана. Аз съм тук. Напрежението ще те убие, не резултатите.
– Лесно ти е да го кажеш. – Погледнах нервно лаптопа,
откъдето ме гледаше сайтът с резултатите от изпита ми. – Твоето бъдеще не зависи от някакъв си резултат.
Толкова дълго ги чаках, но сега исках единствено да запратя компютъра в другия край на стаята и да се преструвам, че не съществува. Невежеството беше благословия и прочие.
Стомахът ми се преобърна, когато се сетих за всичко срещу мен. Бях се явила на изпита точно след края на връзката ми с Джош и при това и ранена, след като побърканият ми бивш ме бутна по стълбите.

Изгледите да го бях взела не бяха добри.
– Не е цялото ти бъдеще. – Спокойният глас на Джош поотпусна възлите в мускулите ми. – Ако не си го взела,
ще се явиш пак и пак, докато не го вземеш. Един ден ще бъдеш жесток адвокат, Ред. Не се съмнявай в себе си.
Освен това... – Той ме целуна по челото. – По-добре да го направиш отведнъж, като да дръпнеш лепенка,
отколкото да оставиш несигурността да забира.
– Да. Прав си. – Поех дълбоко въздух.
Всичко беше наред. Всичко щеше да бъде наред.
Нямаше да е краят на света, ако не съм взела изпита.
Отидох до лаптопа и с треперещи пръсти въведох потребителското си име и паролата. Закуската се разбунтува в стомаха ми и съжалих, задето така се бях нахвърлила на палачинките с боровинки, които приготви Джош.
Когато страницата с резултатите зареди, затворих очи,
а сърцето ми барабанеше лудешки в гърдите ми.
Просто го направи. Всичко ще бъде наред.
Джош стоеше зад мен и отново сложи ръце на раменете ми, присъствието му излъчваше сила и ми действаше успокояващо.
Накрая отворих леко очи и веднага забелязах общия резултат в дъното на страницата.
295.
Трябваха ми няколко секунди да осмисля резултата.
Щом го асимилирах, изпищях.
– Минах! – Подскочих и ударих коляното си в долната страна на масата, но изобщо не усетих болката. Обърнах се и се хвърлих на врата на Джош с усмивка, от която направо ме заболяха бузите. – Минах! Минах! Минах!
Той се засмя и ме завъртя.
– Какво ти казах. Поздравления, Ред. – От гласа му струеше гордост, богата и топла. – Сега можеш да ме издържаш с тлъстата си адвокатска заплата, докато аз се трепя със специализацията.

Идната седмица ми предстоеше да започна работа в
„Силвър и Клайн“. Донякъде ми беше мъчно да се разделя с клиниката, но все пак се надявах да може някак да работим съвместно. Лиса спомена, че имат интерес към партньорство с кантора, която се занимава с корпоративно право, защото искат да разширят услугите си, ето защо планирах да предложа партньорство между бившата и настоящата ми фирма,
след като се утвърдя на новото място.
Междувременно Джош започна четвъртата и последна година от специализацията си, след което щеше да се яви на изпит и да стане лицензиран лекар.
И двамата вървяхме стремително към постигането на мечтаните ни кариери, но, честно казано, бях по- щастлива, че Джош беше до мен във всичко. С него всяко постижение беше по-сладко, а всеки провал – по- малко горчив.
– Знаех си, че гониш парите ми. – Беше изплатил заемите си за колежа и пак му бяха останали достатъчно пари от продажбата на картината да живее без притеснения в продължение на години, но това не ме спираше да го дразня. – Използваш ме за пари.
Потресена съм. Отвратена. Скандализирана...
Джош ме прекъсна с целувка.
– Не се тревожи. – Заговори тихо, докато прокарваше голямата си, топла длан нагоре по бедрото ми. – Мога да ти се отплатя по други начини.
Сърцето ми запрепуска и потиснах стона си, когато достигна до цепнатината между краката ми. Вече бях влажна за него, което се потвърди от доволния блясък в очите на Джош. Винаги беше страшно самодоволно копеле по отношение на секса.
Мразех колко ми харесваше.
– Не ти вярвам – изрекох задъхано. – Първо искам демонстрация.

– Здравата се пазариш. – Отмести бельото ми и потри клитора ми с палец. – Каква демонстрация би желала?
Да изчукам сливката ти, докато забравиш собственото си име? Да я ям, докато не свършиш по цялото ми лице?
Или може би... – Вкара пръст в мен и го изви, докато не докосна мястото, от което цялата затрепервах. – Искаш да изпълня всяка твоя дупка, като на малка ненаситна мръсница.
Изскимтях при описаната от него картина. Играчките ми не бяха чужди на сексуалния ни живот и последния път, когато ги използва, докато чукаше устата ми...
През тялото ми мина тръпка на наслада.
– Коя да бъде, Ред? – Джош вкара още един пръст в мен. – Говори.
– Аз... – Мъчех се да формулирам смислен отговор, но бях твърде разсеяна от пръстите му, които влизаха и излизаха от мен.
Мястото между краката ми се наелектризира.
– Трябва да поработиш върху вербалните си умения. –
Той изцъка привидно разочарован. – Но тъй като съм в щедро настроение, пък и трябва да отпразнуваме взетия изпит, ще направя демонстрация и с трите...
Джош беше прав, имах нужда да поработя върху вербалните си умения, защото, когато приключи с тричасовата си „демонстрация“, бях напълно изтощена и изпитвах затруднения да си спомня собственото си име.
– Ммм – измърморих доволно, усещах как върху мен се спуска топлото одеяло на унеса и клепачите ми натежават. Бях ме се преместили от всекидневната в леглото му и сега исках единствено да потъна във възглавниците и никога да не стана. – Добра демонстрация.
Тихият смях на Джош погъделичка кожата ми, когато целуна рамото ми.

– Какво мислиш за една пълна демонстрация? – Той погали извивката на задника ми и пеперудките в стомаха ми отново пощуряха.
– Спри – изстенах наполовина ужасена, наполовина възбудена. – Ще умра, ако получа още един оргазъм.
И бездруго вероятността да ходя нормално на следващия ден гравитираше около нулата.
– Добре, добре. Ще те оставя да си отдъхнеш. – Джош отново се засмя, изтърколи се и посегна към телефона си. – Всъщност нямах търпение да излязат резултатите и ти купих истински подарък. – Трапчинката му изпъкна още повече. – Е, купих подарък за нас.
Надигнах се, любопитството ми надделя над унеса.
– Играчка ли е? Бельо? „Кама Сутра“?
– Не, Ред. – Той чукна леко носа ми, а в очите му проблясна изумление. – Стига глупости.
Направих му физиономия, а той изкара нещо на екрана.
– Кой го казва! Ти говориш само глупости.
Джош ме плесна леко по задника за наказание и ми подаде телефона си.
– Внимавай или времето ти за отдих ще бъде съкратено.
Пренебрегнах надигналия се в мен ентусиазъм от думите му и присвих очи към документа на екрана.
Приличаше на... билет за самолет?
Щом фокусирах малките думи, поех дълбоко дъх.
– Нова Зеландия? Отиваме в Нова Зеландия?
– В началото на следващата година, когато ще имам почивни дни. Билетите обаче не са с фиксирани дати, за да ги променим, ако не можеш да си вземеш отпуск от новата ти работа през тази седмица. – Усмивката на
Джош едва не ме ослепи. – Вълнуваш ли се?
– Шегуваш ли се? Нова Зеландия! – Стомахът ми се преобърна, когато си представих покритите със сняг планини и кристалносините води. Извън Америка бях пътувала единствено до Елдора, Канада, Мексико и

няколко карибски острова. Нова Зеландия беше едно от местата, които исках да посетя, преди да умра.
– А ако не бях взела изпита? – попитах, взирайки се в електронния билет, за да се уверя, че е истински.
Да, ето ги. Името ми, датите на пътуването и дестинацията. Истински бяха.
Той сви рамене.
– Тогава щеше да е утешителен подарък.
Емоциите стиснаха гърлото ми и пропълзяха надолу към гърдите ми.
– Джош Чен, понякога си... – Остави телефона и го целунах. Забрави соления карамел. Нямаше по-хубав вкус от неговия – на мента и секс: – ... поносим.
– Поносим? – Той вдигна вежда. – Не става. Би трябвало да съм непоносим, а ти... – Той вплете пръсти в косата ми и леко я дръпна: – ... ти би трябвало да ме мразиш.
Забих нокти в бедрото му, докато не го чух да си поема рязко въздух.
– Мразя те.
По лицето му бавно се разля усмивка.
– Покажи ми.
Впих ноктите си по-дълбоко в кожата му, прокарах ги по гърдите му и се качих отгоре му. Дръпнах здраво косата му и трепнах, когато ме плесна така силно по задника,
че болката премина през цялото ми тяло.
Бедрата ми се покриха с влага и изстенах, а от унеса ми не бе останала и следа.
Майната му на нормалното ходене. И бездруго беше прехвалено.
ДЖОШ
ЧЕТИРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО
– Ако умра, ще те завлека в ада и ще те изтезавам цяла вечност. – Джулс обви ръце около кръста ми, а лицето ѝ
бе с няколко тона по-бледо от обикновено, докато се тътрехме към ръба на платформата.

Операторът на бънджито направи още една проверка на въжетата зад нас.
– Ако ти умреш, ще умра и аз, Ред. – Ухилих се и я целунах по бузата. – Да съм в ада с теб ми звучи като рай.
Напрегнатото ѝ лице се отпусна.
– Това беше дяволски сладникаво, Джош.
– Да, и? Достатъчно секси съм, за да ми се получи. –
Поглед нах към реката под нас. – Освен това не е зле да си мила с мен. Нали не искаш последните ни думи един към друг да са обиди?
Беше ни последният пълен ден в Нова Зеландия и бяхме дош ли на моста „Каварау“ в Куинстаун за тандемен скок с бънджи. Джулс бе посрещнала спокойно предишните ни занимания – скок с парашут,
парапланеризъм, спускане с тролей над каньон. Но при нито едно от тях не изглеждаше толкова притеснена.
Лицето ѝ пребледня още повече.
– Не говори така.
– Шегувам се, шегувам се. – Затегнах захвата си около кръс та ѝ. – Всичко ще бъде наред. Довери ми се.
– Надявай се, в противен случай ти обещавам, че ще насъскам Цербер да ти отхапе гениталиите.
Ухилих се. Обичах, когато беше агресивна.
– Готови ли сте? – попита операторът, който държеше въжетата ни.
Погледнах Джулс, която пое дълбоко дъх и кимна.
– Готови сме – отвърнах.
Сърцето ми заблъска в гръдния ми кош от нетърпение.
Операторът ни побутна и...
Скочихме. Политнахме стремглаво надолу, вятърът свистеше в ушите ни, докато се спускахме към тюркоазените води на река Каварау.
Писъкът на Джулс се сля с веселия ми смях.
Мамка му, липсваше ми. Адреналинът. Тръпката.
Усещането, че съм жив и целият свят се озарява около

мен.
Не се дължеше на скока. Дължеше се на факта, че го изживявах с Джулс. Нищо и никой не ме караше да се чувствам по-жив от нея.
Улових устните ѝ в целувка и отвлякох вниманието ѝ от отскока на въжето. За повечето хора това бе най- страшната част от скока с бънджи, а тя и бездруго бе достатъчно притеснена.
Мускулите ѝ се напрегнаха, но се отпуснаха отново,
когато задълбочих целувката и стиснах защитнически талията ѝ. Не извика нито веднъж чак до долу.
В гърдите му разцъфна гордост. Това е моето момиче.
На края на въжето ни очакваше малка лодка. Двама служители ни разкачиха от въжетата и двамата паднахме по лице на надуваемия дюшек.
– Мамка. Му – изхриптя Джулс, щом си пое дъх.
Обърнах се към нея.
– Казах ти, че ще е невероятно.
– Не съм съвсем сигурна, че „невероятно“ е най- подходящата дума. Животът ми мина пред очите ми. –
Тя също се обърна и застанахме лице в лице. Бузите ѝ
бяха поруменели от вятъра, а косата ѝ се развяваше около нея като облак от червена коприна. Толкова беше красива, мамка му, чак гърдите ме боляха. – Но си струваше за тази целувка.
– Спайдърмен и Мери Джейн не могат да ни стъпят на малкия пръст.
– Изобщо.
Ухилихме се един на друг и се отдадохме на приятно мълчание, докато лодката ни возеше към брега.
Цялата седмица беше същинска вихрушка от занимания и сега най-после можехме да се насладим на малко споделено спокойствие.
Донякъде ми се искаше да остана цял живот тук с нея и да опознаваме заедно Нова Зеландия. От друга страна,

нямах търпение да прекарам остатъка от живота си с нея у дома.
Бях в последната година от специализацията ми; Джулс бележеше успехи в „Силвър и Клайн“ и вече я бяха включили в голямо дело, заедно с един от съдружниците. Миналия месец заживяхме заедно, за да прекарваме максимално време двамата, предвид натоварените ни графици. Избрахме жилище на равно разстояние от офиса ѝ и болницата.
Ето защо Стела вече живееше сама в „Мираж“. Беше се договорила с хазяина да не плаща дела на Джулс до края на договора за наем. Така Джулс не се чувстваше толкова виновна, че беше оставила приятелката си на сухо в апартамента им, но и Стела настояваше, че всичко е наред.
Нова Зеландия беше мечта; Вашингтон беше действителността. И двете бяха дяволски невероятни.
– Още ли ме мразиш? – прошепнах и преплетох пръсти с тези на Джулс.
Очите ѝ проблеснаха дяволито и стисна дланта ми.
– Винаги.
Усмихнах се.
– Чудесно.