Четвърто ниво на сигурността: Сигурност на Общността от държави

Не всяка общност от държави е Общност в смисъла на теорията за сигурността. За да бъде обект на изследване от гледна точка на сигурността, Общността от държави, по сходен с Групата от индивиди начин, трябва има някаква степен на вътрешно сцепление, консолидация и интегритет, породени от наличието на общи ценности, интереси или цели (или от необходимостта те да бъдат отстоявани) или от наличието на общи заплахи, опасности и страхове, на които трябва да се даде отговор.

Обособяването на Общността от държави може да се извърши въз основа на следните признаци:

• 
  по териториален или регионален признак, например балканските държави;
  
• 
  по етнически признак, например славянските държави („панславянското братство”), арабските държави;
  
• 
  по религиозен признак, например православните държави („православната ос”^XXXVI), ислямските държави;
  
• 
  по цивилизационен признак (в смисъла, който влага в понятието „цивилизация” Самюъл Хънтингтън^XXXVII,454), например държавите от Запада;
  
• 
  по признак „материално състояние” (или БВП на глава от населението), например богатите държави.
  

Като четвърто равнище на сигурност Димитър Йончев определя регионалната сигурност⁴⁵⁵. Това обаче, както лесно се вижда, е макар и много важен, но все пак относително частен случай, с който не се изчерпват всички възможни Общности от държави.

Ключовият референтен конструкт „security community”, т.е. общност за сигурност е предложен в началото на 50-те години на ХХ век от Ричард ван Вагенен (Richard van Wagenen, 1912—2003), но като базисно понятие в теорията на международните отношения то е детайлно анализирано и наложено през 1954 г. от американския учен от чешки произход Карл Дойч и седем негови колеги от Масачузетския технологичен институт (знаменития Massachusetts Institute of Technology, MIT)^456,457. Те посочват, че успешната интеграция изисква чувство за общност, „we-feeling”, включващо взаимна симпатия, уважение, доверие и лоялност между интегриращите се, най-малкото частична общност в понятията, възприятията и интересите, двупосочна успешна предвидимост на поведението, съвместни действия в съгласие с това поведение. Накратко, изграждането на общността е непрекъснат динамичен процес на споделено внимание, комуникация, разбиране на нуждите и отзивчивост при изработването и вземането на решения⁴⁵⁸.

Според Карл Дойч и колегите му „общност за сигурност е група от хора, които са се интегрирали”, като под „интегриране” се подразбира придобиването на чувство за общност, както и на институции и практики, които са достатъчно силни и широко разпространени, за да осигурят за дълъг период от време надеждни предвиждания за мирна промяна сред техните народи. „Чувство за общност”, поясняват авторите, е убеждението на [част от] индивидите в групата, че те са се споразумели поне по една точка — че техните общи социални проблеми трябва и ще бъдат решавани чрез процеси на „мирна промяна”⁴⁵⁹. С други думи, в началото понятието „общност за сигурност” е било свързано с разбирането за интегрирана общност (на практика регионално образувание) от държави, които са изключили силата от своите отношения и ще уреждат споровете помежду си със средства, различни от война⁴⁶⁰.

Карл Дойч разглежда два типа общности за сигурност — амалгамни и плуралистични:

Амалгамните общности за сигурност се изграждат чрез формално сливане на две или повече преди това независими единици в едно и единно, по-голямо политическо цяло, с някакъв тип общо (унитарно или федерално) правителство. Крал Дойч дава пример със САЩ, където определен брой първоначално независими щати са се слели в единен съюз с един висш и ситуиран над всички щати център за вземане на решения⁴⁶¹.

За изграждането на амалгамни общности за сигурност са необходими 12 условия:

(1) взаимна съвместимост на главните ценности;

(2) специфичен, характерен начин на живот;

(3) очаквания за по-тесни икономически връзки и повече икономически ползи;

(4) видимо нарастване в политическите и административните способности на всички или поне на някои участващи единици;

(5) значителен икономически ръст поне в част от участващите единици;

(6) устойчиви връзки на социална комуникация — географски (между различните територии) и социологически (между различните социални прослойки);

(7) разширяване на политическия елит;

(8) мобилност на хората, най-малкото между политически съответстващите си прослойки;

(9) многообразие на сферите на комуникация и транзакции;

(10) балансиране на потоците от комуникации и транзакции;

(11) не прекалено рядка размяна на ролите в групата;

(12) значителна взаимна предсказуемост, предвидимост на поведението⁴⁶².

Основната цел за интеграцията на амалгамните общности за сигурност е „не само запазването на мира между интегрираните политически единици, но и придобиването на по-голяма сила изобщо или на специални цели, или на обща ролева идентичност, или на някакво съчетание от тях“^463,464.

С други думи, може да се каже, че в амалгамните общности за сигурност отделните единици, макар и запазвайки някои елементи от собствените системи за сигурност, изграждат съвместна система за сигурност в рамките на общността, като нейните институции за планиране, управление и контрол стоят над всички членуващи държави и поемат изцяло гаранциите за индивидуалната сигурност на всяка една от тях. САЩ действително са пример за такава общност — на своите щати. Донякъде това важеше и за Варшавския договор, макар че доброволността на участието в него може да се оспорва. Доктрината Брежнев^XXXVIII (доктрината на социалистическия интернационализъм и ограничения суверенитет^XXXIX) не даваше обективни критерии за заплахи за сигурността на отделните държави членки. Би могло да се очаква, че в своята постепенна еволюция Европейският съюз ще еволюира все повече към една амалгамна общност за сигурност.

Плуралистичните общности за сигурност са относително по-постижими и в не малка степен напълно достатъчни, ако основната цел на интеграцията е мирът. Такива общности могат да се изградят и поддържат по-лесно, защото в тях отделните държави съхраняват своята независимост и политическата си автономия, а техните правителства запазват своята юридическа самостоятелност и независимост. Следователно те са предпочитано средство за запазване на мира между съставящите ги единици. Карл Дойч дава пример за плуралистична общност за сигурност с общата територия на САЩ и Канада — две отделни управляеми единици образуват общност за сигурност, без да се сливат в едно цяло⁴⁶⁵.

Както посочва Холгер Мьолдер (Holger Mölder), плуралистичните общности за сигурност се сформират на базата на: споделени либерално-демократични ценности; комплексна взаимозависимост на държавите членки; принципи на демократичния мир; стратегия на партньорство и споразумения за кооперативна сигурност; колективна отбрана и колективни механизми за сигурност в кризисни ситуации. Ето защо те в много голяма степен отговарят на Кантовия модел за мирен съюз, основан върху принципите на демократичния мир⁴⁶⁶.

За създаването на плуралистични общности за сигурност Карл Дойч формулира две условия:

(1) Съвместимост на главните ценности, съответстващи на вземането на политически решения, т.е. съвместимост на главните политически ценности;

(2) Способност на участващите политически единици или правителства бързо, адекватно и без прибягване до сила да отговарят на нуждите, посланията и действията на другата страна, т.е. изграждане на мрежи за политическа и друга комуникации, така че правителствата и останалите активни части от обществото да могат да отговарят на съобщенията, потребностите и действията на другите бързо, адекватно и без прибягване до насилие.

Още едно, допълнително, условие би могло да бъде:

(3) Взаимна предсказуемост на поведението, т.е. взаимна предвидимост по отношение на съответните аспекти на политическото, икономическото и социалното поведение на всеки от един от партньорите.

Логично е да се изтъкне обаче, че държавите — членки на една плуралистична общност за сигурност, трябва да вземат общи решения за много ограничен кръг от проблеми и запазват много по-широк такъв кръг за автономно вземане на решение в рамките на техните граници. Следователно обхватът и мащабът на взаимната предвидимост на поведението като изискване към членовете на една плуралистична общност за сигурност се смята за по-малко съществено за успешното взаимодействие, отколкото за амалгамната общност.

Обобщавайки, може да се каже, че горните две (или три) условия са естествено изпълними при близки политически култури на отделните участници, а добре изградените мрежи от комуникации помагат за създаването на предсказуемост в тяхното поведение. Сходните принципи, на които се изграждат политическите им институции, високата степен на икономическа и друга взаимозависимост, споделянето и съвместимостта на общите ценности и очаквания, на общото разбиране за действителността, а оттук и чувството за споделена идентичност, благоприятстват създаването на такива общности. Както твърди и Мартин Уайт (Martin Wight), една общност от държави не може да съществува без определена степен на споделена обща култура от страните членки. При това, допълва Джон Стьосингер (John G. Stoessinger), тъй като общите ценности са инкорпорирани в сходни типове политически институции, това прави сходни и процесите, определящи политическия живот в държавите членки. Тези държави получават определени ползи от регионалното сътрудничество, нарастват забележимо политическите и административните им способности, създават се условия за икономически ръст във всяка една от държавите и в рамките на региона като цяло. Развива се мрежа от връзки и контакти за социална комуникация, засилва се мобилността на хората — най-малкото по отношение на тяхното придвижване из региона. Също така не бива да се подценява значението на развиващата се взаимна предвидимост на поведението. Впрочем, би могло да се каже, че една такава общност има повече шансове да сработи и да започне да се развива, ако страните се смятат за силни, а не за слаби. В същото време, изглежда логично, че военното обединение между тези държави не е съществена предпоставка за засилване на сътрудничеството в рамките на общността за сигурност, защото военното измерение на взаимно гарантираната сигурност е свързано с повече разходи и представлява повече ресурсно бреме (избягването на което се търси именно чрез възникващото обединение), отколкото да носи преки ползи за страните, а то и по начало има дезинтгеративен, а не интегративен ефект^{467,468,469,470,471,472}.

По принцип, Карл Дойч смята, че и в двата типа общности за сигурност — амалгамните и плуралистичните — трябва да има известна форма на институционализация: от много хлабава връзка (Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, СССЕ, през 80-те години на ХХ век) до силно развита мрежа от институции (ЕС). Съществена характеристика на общностите за сигурност, както от първия, така и от втория тип е, че изграждащите ги държави не просто няма да използват войната или заплахата за война като средство за разрешаване на техните противоречия, но няма и да се подготвят за война спрямо другите държави членки ⁴⁷³.

В плуралистичните общности за сигурност отделните единици запазват в много голяма степен самостоятелността на националните системи за сигурност. В същото време те прехвърлят немалка част от функциите по гарантирането на своята сигурност към системата за сигурност на Общността и към нейните институции за планиране, управление и контрол. В тези институции всички държави (поне на теория) участват на равноправни начала и могат да защитават интересите си. Като пример за такава общност може да се посочи НАТО.

Амалгамните общности за сигурност приличат на тъкан, на платно, от което където и каквото парченце да се отреже, от гледна точка на сигурността, то ще бъде едно и също, сравнително хомогенно, съдържащо напълно свойствата на цялото (Тенеси и Джорджия). При плуралистичните общности за сигурност всяко едно отрязано от платното парче, си има своя собствена идентичност в сигурността, а в случай че се скъса връзката с центъра или се наложи, може да мине на функциониране в автономен режим (Турция и Гърция).

Плуралистичните общности са като суровото яйце — макар и в едно цяло, те са с отличими белтък и жълтък. Амалгамните са като разбитото за омлет яйце.

Както бе посочено, общностите за сигурност в една или друга степен между участниците в тях се изработва чувството и силата „Ние” — We-power, вместо „Аз и Ти” (Me and You), което лесно би могло да прерасне в „Аз срещу Теб” (Me against You). Изграждането на We-power е базисна задача за държавите от общността, ако по пътя на това изграждане има прекалено много препятствия, свързани с исторически страхове, нагласи, стереотипи, с намеса на външни фактори и сили, това може да компрометира изграждането на общността. За стабилността на общността и перспективите пред нея може да се съди именно по нивото на развитата We-power.

Мнозина автори смятат, че понастоящем повечето общности за сигурност както от теоретична, така и от емпирична гледна точка са плуралистични и е трудно да се предположи, че те биха могли да достигнат степен на интеграция, която да ги трансформира в амалгамни. За тази цел е нужна продължителна еволюция и качествено различен световен ред, с много по модерна, дори постмодерна институционална архитектура за сигурност, когато в много по-малка степен регулиращ фактор в международните отношения ще бъде военната сила. Нерядко в анализите може да се срещнат и твърдения, че Карл Дойч при своето разделяне на общностите за сигурност на две групи, отделя прекомерно внимание на дихотомии (присъщи на периода на Студената война), като „национално—интернационално”, „вътрешен—външен”, „йерахия—анархия”, и приписва тези характеристики съответно на амалгамността и плуралистичността⁴⁷⁴.

В заключение, може да се обобщи, че най-съществените, „задължителни” черти и свойства на всяка общност за сигурност са:

(1) интегритет;

(2) споделена сигурност;

(3) чувство на сплотеност;

(4) готовност за съвместно отстояване на интересите;

(5) договореност, че всички спорове между участниците в нея ще се решават единствено с мирни средства и преговори;

(6) наличие на механизми, институции и традиции за преодоляване на заплахите, споровете и конфликтите.

Повече от четири десетилетия след знаменитото изследване на Карл Дойч и неговите колеги, в самия край на миналия век Еманюел Адлер (Emanuel Adler) и Майкъл Барнет (Michael Barnett) изтупват прахта от понятието „общност за сигурност”, връщат го на сцената на теорията за международните отношения и го доразвиват. Те се отказват от идеята за амалгамните общности за сигурност. Според тях общност за сигурност е „транснационален регион, състоящ се от суверенни държави, чиито народи запазват надеждни предвиждания за мирна промяна”. Те придават особено значение на релационния характер на общността, като загатват за процеса на социално взаимодействие, обучение и изграждане на навици, допринасящ за създаването на адекватни предвиждания (предвиждания, които обикновено са изградени от тълкувания на онова, което се е случило в миналото при подобни ситуации), и на по-висока степен на надеждност.

Еманюел Адлер и Майкъл Барнет смятат, че първото условие, на което са длъжни да отговарят едни държави, за да бъдат част от общност за сигурност, е свързано със споделени идентичности, ценности и значения. Това чувство Адлер и Барнет наричат „чувство за „we-ness” (то е по-силно от споменатото по-горе „we-filling”). Съвкупността от общи идеи трябва не само да бъде приета от всички, но и да бъде трансформирана в поведение, при това както на международно, така и на вътрешно равнище. Второто условие е, че държавите в общността имат разнообразни и преки взаимоотношения, техните взаимодействия възникват не индиректно и само в специфични и изолирани области, а по-скоро в някаква форма на контакти „лице в лице”. И третото условие е, че общностите демонстрират реципрочност, която изразява определена степен на дългосрочен интерес и по всяка вероятност дори на алтруизъм. Тези условия (характеристики) могат да съществуват на всяко ниво на социална абстракция — от локално до транснационално. Но изискването общностите да бъдат конституирани чрез преки контакти прави много по-трудно изграждането на транснационални, отколкото на локални общности^475,476,477.

Вместо въведените от Карл Дойч амалгамни и плуралистични общности за сигурност Еманюел Адлер и Майкъл Барнет разглеждат слабо (хлабаво) свързани и силно (плътно) свързани общности за сигурност. Слабосвързани са тези общности, при които държавите запазват надеждни предвиждания за мирна промяна и нищо повече. Освен тази черта, която е присъща и системно определяща за слабосвързаните общности, силносвързаните общности имат известна степен на взаимна помощ, от една страна, и обща рамка за управление, от друга страна. И при двата типа подобни общности (слабо- и силносвързани) се минава през три еволюционни етапа: „зараждане” (възникване), „развитие” (възход) и „зрялост” (пълно развитие).

При зараждането държавите започват да обсъждат как могат да координират своите действия, за да нарасне взаимната им сигурност, за да се намалят разходите на взаимодействието, да се създаде потенциал за по-нататъшни отношения. Според Карл Дойч това може да стане, когато държавите от общността са застрашени от война или при общ враг.

При развитието започва изграждането на мрежи на взаимодействие с нарастваща плътност, учредяването на нови институции и организации, които отразяват засилващите се военна координация и сътрудничество, както и намаляващия страх, че другият представлява заплаха; задълбочава се взаимното доверие и започва да възниква колективна идентичност; нарастват социалните взаимодействия, развитието на споделени идентичности и общи интереси. Това може да доведе до зряла общност за сигурност.

При зрелостта взаимната помощ и консултациите стават въпрос на навик и култура. Тук вече се говори за норми, които са вградени и интернализирани от държавите членки; може да се развиват и политически структури и транснационални институции, които да създават правила и общоприето социално знание.

И накрая, Еманюел Адлер и Майкъл Барнет говорят за влиянието, което членството в общност за сигурност оказва върху поведението на държавата. Държавите членки търсят легитимация за своите действия от общността, оправдавайки ги с изискванията на общностните норми. Особено в силносвързаните общности за сигурност идентичността на държавата вече се определя от членството й в тази общност, от ценностите и нормите „Ние”, от ресурсите и стратегиите, които „Ние” използваме, за да ги отстоим, от начина, по който „Ние” кара „Нас” да действаме. Атмосферата и културата „Ние” помага да се изясни кои са „Те”, какво „Те” планират да правят и дали „Те” представляват проблем за „Нас”⁴⁷⁸.

Алекс Белами (Alex Bellamy) разглежда отношенията на общността за сигурност с нейните съседи. Държавите са „вътрешни” и „външни” в зависимост от това дали членуват в общността, а границите разделят в една или другата степен както „вътрешно” и „външно”, така и „мен” от „другия”, „местния” от чуждия”. Описват се три моделни ситуации — т.нар. „регионална крепост”, „двойствена общност” и „интеграционистка общност”.

При регионалната крепост границите между държавите от общността и външните за общността държави могат да бъдат по-непристъпни отколкото са били преди държавите да се разделят на държави членки и външни за общността държави. Тогава за държавите от общността има надеждни предвиждания за мирна промяна вътре в общността, но те оценяват външните държави като заплаха за общностните норми и идентичност.

При двойствената общност границите между вътрешните и външните държави остават качествено непроменени с развиването на общността. Това се случва когато двустранните отношения между една вътрешна държава и една външна държава и между „външните” държави не се променят. То би могло да се случи, например когато две държави имат споделени норми на поведение и свързани с идентичността роли и те не се променят когато едната държава става член на общността.

При интеграционистката общност границите между вътрешните и външните за общността държави стават все по-„меки”. Това може да се случи, когато логиката на споделените норми, общите интереси и мрежовите взаимоотношения между елитите — всичките те, произвеждащи чувство за общност между вътрешните за общността държави, се проектират навън, без на първо време да се приемат външни държави вътре в общността. В някои случаи това може да доведе до създаването на нови и разширени общности за сигурност. Алтернативен на този е вариантът, при който възникват припокриващи се структури от слабо- и силносвързани общности за сигурност⁴⁷⁹.

Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде се опитват да преодолеят известната схематичност и ограниченост на понятието „общност за сигурност”, като се базират на теоретическия и подкрепен с геополитически аргументи извод, че повечето държави провеждат политиката си за сигурност и разполагат своите стратегически ориентири и приоритети по-скоро в рамките на своя регион, отколкото в някакъв по-широк, да не говорим за глобален, контекст. Това е така, защото за тях заплахите към сигурността им се свързват с държавите в непосредствена близост до тях, а не толкова с отдалечените велики сили, т.е. преплитането на проблемите на сигурността в рамките на техния регион е много по-силно, отколкото извън него. Тези регионални особености са резултат от исторически наслагания и недоверия, стереотипи и предубеждения, приятелства и вражди, но и от актуалното разпределение на силите между държавите. Ето защо гореспоменатите учени въвеждат понятието „комплекс за сигурност”, като регионално базиран, локално групиран клъстер от държави, чиито главни схващания и тревоги за сигурността са толкова тясно свързани, че проблемите на националната сигурност на всяка една от тези държави не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите държави.

Въведеният от Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде комплекс за сигурност много бързо става класически за международните отношения референтен обект, който служи за характеризиране и изследване на регионални подсистеми от държави като обекти на анализ по отношение на сигурността, а също така отчита присъщите на съответния регион особености, подчертаващи неговата известна автономност и уникалност. С въвеждането на това понятие вниманието се насочва към често подценяваните и не рядко изпълнени с мнителност, предубеждения и стереотипи проблеми на регионалната сигурност. Това се налага, за да не се разтваря всичко само в глобалното „системно равнище” и да се даде възможност за сравнителни изследвания между регионите. Освен това с края на Студената война нарасна взаимообвързаността между държавите и регионите, а на преден план излязоха регионалните и локалните кризи и конфликти на етническа, религиозна и социална основа. За да съществува реално регионалният комплекс за сигурност като подструктура на международната система и за да изпълнява ефективно своето предназначение е необходимо по отношение на сигурността да съществува определена взаимна зависимост между държавите в комплекса и в същото време да е налице известно безразличие между държавите от комплекса и съседните държави⁴⁸⁰.

Класическите (т.е. съставени от държави) комплекси за сигурност се определят в дискурса на силовата политика (т.е. разглеждат преди всичко политическите и военните проблеми на сигурността). Те имат следните характеристики:

(1) състоят се от две или повече държави;

(2) тези държави представляват географски кохерентно групиране;

(3) отношенията между тези държави са определени от взаимна зависимост в сферата на сигурността, която може да бъде или позитивна, или негативна, но е значително по-силна помежду им, отколкото между тях и държавите извън комплекса;

(4) структурата на взаимната зависимост в сигурността трябва да бъде дълбока и продължителна (т.е. много повече от еднократно взаимодействие), макар и не перманентна⁴⁸¹.

Възприятията по отношение на сигурността на отделните държави от комплекса за сигурност и взаимодействията между тези държави определят динамиката и структурата на този комплекс. Историческите факти и изучаваните конкретни случаи (case studies) показват, че комплексите за сигурност са трайни, но не постоянни, елементи на международната система⁴⁸².

Макар че се говори за „регионален комплекс за сигурност”, акцентът в него е не толкова върху региона, колкото върху сигурността, върху чието ниво и надеждност на гарантиране оказват влияние следните фактори:

(1) вътрешните уязвимости на страните в региона, като оказващи въздействие на неговата стабилност и върху отношенията между държавите;

(2) отношенията между държавите;

(3) взаимодействията на региона със съседните региони;

(4) ролята на великите сили в региона (взаимоотношенията между глобалните и регионалните структури за сигурност) ⁴⁸³.

Структурата и вътрешната динамика на комплекса за сигурност, както и сцеплението на държавите от комплекса, могат да се класифицират в зависимост от разпределението на силите между държавите, от тяхната взаимозависимост по отношение на сигурността и от характера на техните отношения в рамките на този комплекс, т.е. от това дали те се базират на приятелство или на враждебност, а също така и от наличието на някакви дисциплиниращи ги споразумения и договорености помежду им. От тази гледна точка могат да се посочат три типа комплекси за сигурност:

(1) Конфликтни формации, при които взаимната зависимост произтича от страха, съперничеството и взаимните възприятия за заплаха.

(2) Режими за сигурност, при които държавите все така се разглеждат една друга като потенциални заплахи, но са сключили помежду си споразумения, гарантиращи тяхната сигурност, за да намалят дилемата за сигурност помежду си.

Под „дилема за сигурност” се разбира такова състояние, при което мерките за укрепване на сигурността на една държава не водят до намаляване на нейната сигурност, защото предизвикват ответни мерки на другата държава.

Всъщност, традиционното схващане за дилемата на сигурността е дадено от Робърт Джървис (Robert Jervis), който я определя като ситуация, при която „нарастването на сигурността на една държава накърнява сигурността на другите държави”. Но според Холдер Мьолдер в постмодерната система за сигурност ние сме изправени пред кооперативната дилема за сигурност от периода след Студената война, която може да се дефинира така: „Тъй като някои държави се стремят да си сътрудничат за намаляване на своите страхове, свързани със сигурността, това може да понижи сигурността на тези и останалите държави, ако някоя страна остане извън споразуменията за кооперативна сигурност”⁴⁸⁴.

(3) Плуралистични Общности за сигурност, при които, както бе отбелязано по-горе, държавите вече не възнамеряват и не се подготвят да използват сила в отношенията помежду си.

Постигането на по-тясна интеграция между някои от държавите в комплекса за сигурност ще промени съотношението на силите в него и съответно неговата структура. Структурата на комплекса за сигурност може да се промени и при промяна на отношенията между държавите (сближаване или конфронтация), на съотношението на силите (укрепване на едни държави или отслабване на други), или на постигнатите договорености (отказ от спазване на съществуващите и сключване на нови). В зависимост от това дали в комплекса за сигурност протичат процеси, при които неговата структура се запазва или в нея има тенденции към трансформация, се наблюдават следните четири опции:

(1) запазване на статуквото (промените водят към поддържане или слабо увреждане на структурата на комплекса);

(2) вътрешна трансформация (промените на структурата стават в рамките на територията, заемана от комплекса);

(3) външна трансформация (промените в структурата се съпровождат с осезаемо свиване или разширяване на територията, включена в границите на комплекса, т.е. някои държави напускат комплекса за сигурност или в него влизат нови държави);

(4) потискане (когато една или няколко външни сили влизат директно в регионалния комплекс, за да потиснат неговата местна динамика на сигурността, като тази ситуация е различна от нормалния процес на интервенция на велики сили в работите и отношенията на регионалния комплекс).

Ако между държавите от комплекса се постига много задълбочена регионална интеграция, комплексът ще се трансформира от анархична подсистема от държави в консолидиран и действащ единно àктор (actor) в рамките на системата на международните отношения⁴⁸⁵. Комплексите за сигурност са умален вид, в рамките на съответния регион, на системата на международните отношения и също съдържат част от нейната структура и съответно, от нейните структурни дефекти, от нейната анархичност. Процесите в един комплекс за сигурност влияят върху прилежащите региони и от тук върху цялата система на международните отношения.

Комплексите за сигурност са „теоретични конструкти, наложени от изследователя върху „реалността”. Но те си имат свой „онтологичен статус”, отразяващ същността на международната политика и затова не могат да бъдат конструирани произволно. Понятието „комплекс за сигурност” не може да бъде давано за описване на всяка група от държави на дадена територия. Необходимо е да съществува ясна, отчетлива териториална структура на взаимозависимост (по отношение на сигурността) между държавите от комплекса, която ги разграничава от другите съседни държави и тази структура трябва да бъде достатъчно убедителна, така че да направи критериите за принадлежност и непринадлежност към този комплекс достатъчно отчетливи⁴⁸⁶.

Ако регионът се определя „обективно”, той е обективна реалност, дефинирана в категориите на географията и/или историята, то комплексът за сигурност е аналитично понятие, което се формира от взаимодействията между държавите в него по отношение на сигурността, т.е. не е обективна реалност в традиционния смисъл на тази дума, определя се в категориите на сигурността и може да променя своите граници⁴⁸⁷. Комплексът за сигурност е много специфичен, функционално дефиниран вид регион, който може да съвпада, а може и да не съвпада с по-общото разбиране за регион⁴⁸⁸.

До тук беше класическият поглед върху комплекса за сигурност като регионално базиран клъстер от държави. Съвременната теория за комплекса за сигурност разглежда както други àктори, различни от държавите (например етноси, фирми, и т.н.), така и други сектори от сигурността, различни от политическия и военния (например икономически, социетален и т.н.)⁴⁸⁹. Следователно дефиницията за съвременен „комплекс за сигурност” може да се даде, като в дефиницията за класическия „комплекс за сигурност” думата „държава” се замени с думата „елемент” (на комплекса), като се има предвид, че освен държави, комплексът за сигурност се състои и от други елементи).

В такъв случай съвременният „комплекс за сигурност” се определя като „група от елементи, чиито главни схващания и тревоги за сигурността са толкова тясно свързани, че проблемите на националната сигурност на всеки един от тези елементи не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите елементи”. Важно е да се разбира, че взаимната зависимост по отношение на сигурността е значително по-голяма между елементите на комплекса, отколкото между тях и елементите извън него. Важно е също така отново да се осъзнава, че тясната взаимна зависимост между тези елементи по отношение на сигурността води да възникване на отчетлива регионална структура, която се формира от разпределението на силата, така и от отношенията, базирани на приятелството и враждебността.

Проблемите на сигурността са екзистенциални. Те се управляват, и то отчасти успешно, само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. По-горе посочих, че един проблем, засягащ сигурността (т.е. security problem), става проблем на сигурността, секюритизира се (securitized problem), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.

Всъщност, понятието „секюритизация” е въведено от Оле Уевер през 1995 г., но в малко по-различен контекст. То незабавно става ключово за Копенхагенската конструктивистка школа в сигурността и международните отношения.

Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде разглеждат сигурността като дейност, действие, движеща сила, която кара политиката да излезе извън установените правила на играта и очертава проблемите като специален тип политика или дори над ежедневната политика. Ето защо те описват секюритизацията като по-силна (екстремна) версия на политизацията и я определят като успешно речеви акт, „посредством който в рамките на една политическа общност се изгражда разбирателство между субектите нещо да бъде третирано като екзистенциална заплаха за даден ценен обект и да се даде право за призоваване към неотложни и извънредни мерки за справяне със заплахата”⁴⁹⁰.

Според Бузан, Уевер и де Вилде всеки един обществен проблем може да се разглежда или в сферата на не-политическото (т.е. държавата не се занимава с него и той не е тема на обществен дебат или политическо решение); или в сферата на политическото (това означава, че проблемът е част от публичната политика и изисква управленско решение и определени ресурси, а в по-редки случаи някаква друга форма на общностно, комунално управление); или се е секюритизирал (т.е. става дума за екзистенциална заплаха, изискваща извънредни мерки и действия, които излизат извън нормалните граници на политическата процедура)⁴⁹¹. Условията за успех на секюритизиращите действия зависят от:

(1) вътрешната граматическа форма на речевите актове;

(2) социалните условия, проявяващи се във властовата позиция на секюритизиращия се субект — отношението между говорещия и аудиторията, а чрез това и вероятността аудиторията да приеме съответните твърдения; и

(3) особеностите на съответните заплахи, които могат да улесняват или затрудняват секюритизацията⁴⁹².

Много важно е какъв е прагът, при който един проблем се секюритизира. За него може да се говори като за такъв, но той наистина става такъв само когато обществото го разглежда по този начин. Това е условието извънредните мерки да бъдат приети като легитимни. Ето защо успешната секюритизация има три компонента (стъпки):

(1) екзистенциални заплахи;

(2) извънредни мерки;

(3) въздействия върху междуобщностните и междуинституционалните отношения и връзки чрез нарушаване на съществуващите правила⁴⁹³.

Един много съществен момент тук, на който обръща внимание Васил Проданов, е, че „ако се пpeдпpиeмат действия за повишаване на сигурността на някакъв обект това не означава още, че [той] е заплашен, а че нещо успешно е констpyиpано като съществен проблем”, т.е. възможно е чрез спекулативни речеви актове, най-вече на държавниците и политиците, да се подменят едни реални проблеми с други, обслужващи тези държавници и политици, да се конструират заплахи и проблеми, които водят до секюритизирането им, оттук — до необходимостта за извънредни или специални мерки (включително свързани с употребата на сила), излизащи извън нормалната политика. Излизането от „нормалната политика” всъщност е провал в нейното провеждане⁴⁹⁴. След като един проблем е секюритизиран, той много трудно или поне твърде бавно може да бъде десекюритизиран.

В тази връзка особено внимание се отделя на изключителното значение на речевите актове на личностите, които са фактори, ключови за сигурността. В преследването на свои политически цели, те не рядко се изкушават да „играят с огъня”, да превръщат проблема на сигурността в секюритизирал се проблем. В този смисъл се формулират т.нар. „улесняващи условия”, чрез които речевите актове могат да станат успешни и да отразяват реалното положение на проблема и необходимостта от адекватно реагиране по отношение на него: „(а) формата на речевия акт; (б) позицията на този, който го произнася; (в) историческия резонанс на говоренето, свързано с определени заплахи”⁴⁹⁵.

Васил Проданов предлага шест тезиса на една обща теория на секюритизацията, като „идея за обща теория на социално констpyиpанe на сигурността, характеризираща късната модepност или късния капитализъм”⁴⁹⁶:

(1) Секюритизацията и десекюритизацията, констpyиpанeто и усилването на различни типове стра­хове и опасности, както и критиките на този процес са ключов социа­лен механизъм на властови отношения във всички общества.

(2) Късният капитализъм създава пpeдпоставки за появата на множество субекти — не само политици, но и мeдии и пазарни субекти, — заинтересовани от дискypса за сигурността, печелещи властово или материално от този дискypс.

(3) Паралелно с това иновационният характер на икономикитe и непрекъснатите промени в условията на глобализация създават предпоставки за появата на нарастващо количество фактори, възприемани като pискови или имащи pисков характер и това формира идеята за рисково общество, в което проблемът за сигурността е фундаментален проблем.

(4) Глобализацията е предпоставка за размиване и трансформация на идентичности и нарастващо усещане за несигурност, за липса на корени и спонтанен стремеж на голямо количество хора към стабилност, към спокойствие, към сигурност, т.е. съз­дават се потребители на дискypса за сигурност в съвременните общества, огромната динамика и промени в социалния статус на индивидите непре­къснато пораждат, размекват, водят до кризи и разпад на различни общно­сти, а това от своя страна е свързано с рязкото засилване на усещанията за несигурност на всяка от тях поотделно.

(5) Конструирането на заплахи се реализира в две относително отделени една от друга версии — несубектна и субектна. Несубектната заплаха предполага рискове, които са отделени от един или друг конкретен субект и възникват като непреднамерен резултат, както е например при рисковото общество на Антъни Гидънс и Улрих Бек.

(6) Образът на врага се формира в контекста на рефлексивност на социалните ситуации. В този смисъл всеки образ поражда от своя страна реални субекти на противопоставяне и реални врагове⁴⁹⁷.

На базата на това разбиране за секюритизацията и десекюритизацията, Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде дават следното определение за съвременен комплекс за сигурност: „група от елементи, чиито основни процеси на секюритизация, десекюритизация, или на двете, са така взаимно свързани, че проблемите на националната сигурност на всеки един от тези елементи не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите елементи”⁴⁹⁸.

Холгер Мьолдер разглежда като възможни по степен на интегрираност — между общностите за сигурност и комплексите за сигурност — още два модела на сътрудничество в постмодерната среда за сигурност в Европа: споразумения за кооперативна сигурност и споразумения за колективна сигурност⁴⁹⁹.

Споразуменията за кооперативна сигурност са институционализирани или неинституционализирани образувания от държави, формирани около общностите за сигурност. Тези държави взаимно зависят една от друга чрез сътрудничеството в областта на сигурността и отбраната, развивано в рамките на споразумения за кооперативна сигурност, и следователно военните конфликти между сътрудничещите си партньори са редки. Партньорите в споразумения за кооперативна сигурност нямат същите гаранции за своята сигурност, както членовете на общностите за сигурност. Споделянето на общи ценности не е първостепенна грижа за кооперативните партньори, но тъй като искат мир и стабилност в зоната, те използват мерки на колективната сигурност посредством участие в международни операции за умиротворяване и сътрудничество както с общностите за сигурност, така също и с други кооперативни партньори.

Както се вижда, за разлика от общностите за сигурност, при споразуменията за кооперативна сигурност споделянето на общи ценности има по-малко значение, поради което принципите, върху които се изграждат тези споразумения са повече сходни с принципите, присъщи на военните съюзи. Както смята Клив Арчър (Clive Archer), при споразуменията за кооперативна сигурност сигурността се поддържа чрез консенсус, а акцентът не е толкова в идентифицирането на възможния агресор, колкото в идентифицирането на проблемите, които могат да доведат държавите до конфликт и след това в опитите тези проблеми да бъдат разрешени колективно. Холгер Мьолдер привежда, също така и мнението на Михаел Михалка (Michael Michalka), че кооперативната сигурност представлява усилия и дейност на държавите, които не са насочени срещу нито една конкретна страна или група от страни, а имат за цел да намалят вероятността от възможна война или да се минимизират последиците от нея, ако войната избухне.

Така че главните характеристики на споразуменията за кооперативна сигурност могат да бъдат обобщени по следния начин:

(1) тези споразумения са ориентирани към решаване на проблеми, а не към защита от конкретен агресор;

(2) при изграждането на взаимоотношения за кооперативна сигурност общите убеждения са по-важни от общите норми, а общите норми са по-важни от общата идентичност;

(3) споразуменията за кооперативна сигурност възникват около общностите за сигурност.

Споразуменията за колективна сигурност се изграждат на основата на една традиция за колективна сигурност, която се корени в стремежа да се мисли за интересите, излизащи извън рамките на интересите на нацията и нейните съюзници и да се вземат под внимание интересите на международното общество като цяло, ако не в глобален, то поне в регионален план. Отличителните белези на тази традиция за колективна сигурност включват желанието да се предотврати групирането на силите във враждебни лагери и отказ от прокарване на разделителни линии, които биха оставили някоя държава извън споразумението. […] Споразуменията за колективна сигурност допускат наличието на различни ценности при своите членове. Ефектът от колективната сигурност изисква по-разширена среда за сигурност и следователно е по-подходящ за една постмодерна система от отношения. С други думи, организациите, представляващи споразумения за колективна сигурност, свързват всички членки на международната общност в единен отговор на агресията,откъдето и да идва тя. Така по принцип заплахата не е конкретно идентифицирана, но ако тя се материализира, всички членки на организацията трябва да бъдат готови да предприемат колективни действия срещу агресора, независимо дали имат някакъв обвързващ ги съюз с този агресор⁵⁰⁰.

Изучаването на консолидирани и интегрирани сдружения от държави, изградили в една или друга степен (формални или неформални) системи за колективна сигурност (тук става дума за системи за колективна сигурност не по класификацията на Холгер Мьолдер, а като обобщено название на различните типове обединения на държавите), е необходимо не само от гледна точка на теорията на международните отношение, а и от практическа гледна точка — в контекста на българското членство в НАТО и ЕС.

Може с много сериозни основания да се твърди, че от всички наративи и теми, чието дефиниране и чийто анализ се осъществяват в предметното поле на това Четвърто ниво на сигурността, с най-голямо, дори фундаментално (в т.ч. и за България) значение са проблемите, свързани именно с взаимодействието между Системата за национална сигурност на държавата и Системата за колективна сигурност, към която тази държава се е присъединила. Защото при своето членство (разтваряне, интеграция) в една Система за колективна сигурност (СКС), всяка Система за национална сигурност (СНС) получава не само ползи и преимущества, но изпитва сложности и проблеми.

Една от най-приоритетните задачи, които СНС трябва да решава, присъединявайки се към СКС е как да си отвоюва достатъчен суверенитет и капацитет за автономно функциониране. Интеграционният процес не е резултат само от национален избор. Невинаги държавата суверенно кандидатства за членство в СКС. В редица случаи нея там я „кандидатстват“ (особено ако е държава с ограничени ресурси за влияние и с геостратегически важно положение, необходимо на СКС или на някои водещи участнички в нея).

Оставена сама на себе си, избягваща интеграционните процеси, изолираща се или допускаща да се конфронтира със СКС, държавата (с нейната СНС) лесно става уязвима за дестабилизация, засилва се необратимостта на някои процеси в нея и дори е опасно тя да се изолира и да се противопоставя. В държавата, като резултат от това, могат да възникнат генериращи несигурност източници, вероятни са и системни деформации и трансформации, които могат да застрашат самото й функциониране.

Силно влияние в системата за колективна сигурност оказва неравнопоставеността на държавите. Ще приведа една възможна систематизация на държавите в системата за международна сигурност по отношение на тяхната мощ.

На първо място са т.нар. „велики сили”, които чертаят световния ред и без които не може да бъде решен нито един проблем на глобалната сигурност. Сегашният уникален еднополюсен модел кара немалко учени да разделят великите сили на „просто” велики сили и свръхдържави, за да отдадат съответното внимание и признание на САЩ. В групата на т.нар. „велики сили” Бари Бузан и Оле Уевър обособяват два типа държави: суперсили (superpowers) и велики сили (great powers). Според тях, суперсилите трябва да разполагат с първокласни военни политически способности и да са в състояние да оказват военно и политическо влияние в глобален обхват, да са активни играчи в процесите на секюритизация и десекюритизация във всички или почти във всички региони на международната система, като заплахи, фактори, гарантиращи сигурността, партньори или интервениращи в региона. Като правило суперсилите определят „универсалните” ценности в глобален план и тяхната легитимност ще зависи от способността им да обезпечат легитимността на тези ценности (такива суперсили са били Великобритания и Франция през XIX век, Великобритания, САЩ и СССР след Първата световна война; САЩ и СССР след Втората световна война; след края на Студената война суперсила са само САЩ), докато статутът на (просто) велика сила е по-слабо обвързващ като способност и поведение. При великите сили не е толкова необходимо те да имат огромни способности във всички сектори и не е нужно да бъдат активно присъстващи в процесите на секюритизация във всички сфери на международната система. Статутът, рангът на велика сила се базира главно на една-единствена ключова позиция — онова, което отличава великите сили от просто регионалните такива е, че вторите са отговорни пред първите на базата на съотношенията в разпределението на силите на системно ниво в настоящето и в близко бъдеще. Обикновено на великата сила се гледа от страна на другите големи играчи като на държава, която има осезаем икономически, военен и политически потенциал да претендира в близък или средносрочен план за статута на суперсила. Великите сили или са смятани за регионални сили, които са възможни претенденти за суперсили (например Китай) или са смятани за суперсили, но с възможности максимално за регионални сили (например Япония)⁵⁰¹.

На второ място са регионалните сили (regional powers), които условно казано са великите сили в съответния регион. Според дефиницията на Бари Бузан и Оле Уевер регионалните сили определят в голяма степен полярността на съответния регионален комплекс за сигурност и имат влияние и способности за пряко въздействие върху процесите на секюритизация в региона⁵⁰². Следователно това са държавите, чиято роля в дадения регион е изключително важна, дори определяща, но извън региона тяхното влияние е много по-слабо, независимо какви са амбициите им и дали са използвани от великите сили за намиране на баланс на силите в глобален мащаб. За партньорството на регионалните сили се води борба с всевъзможни средства от страна на великите сили. САЩ имат свой списък от „пивотни държави” — регионални сили, които са на острието на американските стратегически интереси в региона (Южна Корея, Пакистан, Израел, Египет, Турция и т.н.).

На трето място са държавите с ограничени ресурси за влияние (states with limited resources to exert influence), наричани понякога несъвсем прецизно „малки държави” (small states). Такива са повечето държави по света. Тяхната роля и значение са единствено (или преди всичко) в техния регион, а извън него едва ли някой се съобразява кой знае колко с тях, независимо от техните претенции. Великите сили и регионалните сили търсят партньорството им за своите интереси и позиции в региона чрез различни способи и похвати на „твърдата” и „меката” сила, поощренията и принудите, „морковите” и “тоягите”.

На четвърто място са т.нар. „минидържави” (ministates), които са толкова малки и незначителни, че не могат да играят каквато и да било особена роля, например Андора, Сан Марино, Лихтенщайн. Има редица примери обаче, че „Малкото е по-хубаво” (Small is beautiful). Те сочат, че и малките държавици могат да се оправят нелошо в този объркан свят. Краен пример за това е Люксембург, тъй като в рамките на НАТО има същата тежест като глас, каквато на теория имат САЩ, Великобритания, Франция и Германия, защото в НАТО решенията се вземат с консенсус.

На пето място са т.нар. „провалили се държави” (failed states), разпаднали се държави, превърнали се в територии, където няма централна власт и/или където различни фракции водят война на принципа „всеки срещу всеки”. Тази сиви зони развъждат, сеят и разпространяват различни болести, зарази и миазми за света — тероризъм, престъпност, насилие, СПИН и др. Те, подобно на блатата, разпространяващи комари и отровни влечуги, трябва да бъдат пресушени, санирани и култивирани, за да не преливат недъзите си в съседните страни, региони и континенти.

На шесто място държавите бандитки, държавите престъпнички (rogue states на английски език, государства изгои на руски език), на които световната общност е отказала равноправно участие в международните отношения, наказала ги е с изолация, заклеймила ги е като престъпни режими и парии, суспендирала е членството им във водещите процеси и организации или ги е изключила от тях. САЩ имат свой, в немалка степен идеологизиран списък от такива държави, наричани „Ос на злото” (Axis of Evil) или по някакъв друг подобен начин, в който най-често влизат КНДР, Сирия, Куба, Иран (доскоро Ирак и Либия).

България очевидно попада в категорията на държавите с ограничени ресурси за влияние, т.е. колкото и някои наши политици да имат претенции за по-мащабна роля на страната ни, колкото и те да въвличат българската държава в геостратегически акции (нерядко оказващи се геостратегически авантюри) и геополитически операции (понякога превръщащи се в геополитически провали), все пак реалните, разумните и прагматичните цели и приоритети на българската външна политика трябва да бъдат съсредоточени и фокусирани в нашия регион, в това удивително триъгълно пространство, чиито върхове опират и дори се забиват в едни от най-взривоопасните зони на повишена несигурност и нестабилност — Западните Балкани, Задкавказието и Близкият Изток.

Ограничеността на нашите ресурси, на нашата мощ, сила и капацитет означава, освен всичко друго, че в тези протичащи бурни, драматични и не в пълна мяра осъзнати от нас процеси на глобализация, при тази транснационалност на толкова остри и привнасящи непредсказуемост и динамика заплахи и опасности, България не може сама да дава отговор на предизвикателствата пред своята сигурност.

Следва кратък, непретендиращ за изчерпателност списък на предизвикателствата, пред които се изправя Системата за национална сигурност на държавата при членството й в Система за колективна сигурност.

Ето една илюстрация, поясняваща казаното току-що, че на езика на математиката сигурността и на по-малката, и на по-голямата държава са напълно съизмерими, т.е. те са равномощни множества. Ще докажем добре известния от математиката факт, че колкото и по-къса да е една отсечка от друга, „броят” на техните точки е „един и същ”, т.е. която и точка от по-дългата отсечка да вземем, на нея можем да намерим еквивалент („сестричка”) върху по-късата отсечка и обратно.

Нека отсечките да са AB (дългата) и CD (късата). Начертаваме ги една под/над друга: например AB, а над нея CD. Прокарваме две прави — съответно през точките A и C и през точките B и D. Тези прави се пресичат в точка E. Тогава, която и точка M от отсечката AB да вземем, след като прокараме правата през точките М и E, то тя ще пресече отсечката CD в точка N — именно тя е еквивалентът на точка М. И обратно, която и точка P от отсечката CD да вземем, като прекараме правата през точките P и E — тя пресича отсечката AB в точка Q. Тя е еквивалентът на точка P. С тези елементарни построения доказахме, че двете отсечки „имат равен брой точки”.

На пръв поглед нещата изглеждат абсурдно — двете различни по дължина отсечки да имат „равен брой” точки, но това е така, само защото имаме работа с безкрайни множества с еднаква мощност. Разбира се аналогията тук е далечна, но сигурността на по-малката страна и на по-голямата страна от гледна точка на техните народи и отделните хора, живеещи в тези страни, са наистина са напълно съизмерими. А по-голямата страна, дори що се отнася до сигурността, дори в СКС, често се изкушава да казва на по-малката: „Виж се колко си малка, колко по-малко значение има (по-незначителна е) твоята сигурност!”. И нерядко СКС само като название е „система за колективна сигурност”, а всъщност е система, в която под сигурност се разбира преди всичко това, което разбират под сигурност водещите държави в нея. За останалите остава съгласяването с определените приоритети, съгласяването с избраните мисии, съгласяването с направените изводи за полезността на реализираните задачи, съгласяването с формулираните оценки за ефективността на изразходваните финансови средства и човешки потенциал.

• 
  Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че сигурността на държавата им е от ключово значение за сигурността на СКС и затова към нея и към движещите я страхове, тревоги и комплекси СКС трябва да се отнася много сериозно, а не с негласно „гледане през пръсти” и не на принципа „все някога, но не точно сега”.