Николай Слатински

За сведение — реалният процент за 2009 г. е 1,81 %.

А ето какъв е бюджетът за отбрана като процент от БВП:

Нека да сравним годишните разходи за отбрана на глава от населението съответно като номинални разходи (НР) и чрез стандарта на покупателната способност (СПС) съответно са:

Това наистина може да доведе до извода, че нашето общество изразходва за отбрана значителен по мащаби икономически ресурс, измерен по реалната стойност на неговото човешко, финансово и материално изражение, което означава, че в сравнение със своите съюзници Република България поддържа една от най-мащабните и скъпи за данъкоплатеца системи за отбрана и въоръжени сили.

Годишните разходи за отбрана на един военнослужещ, получени като общият бюджет за отбрана се раздели на броя на военнослужещите, са както следва:

В същото време разходите на година за личен състав (т.е. без разходите за текуща издръжка) на един военнослужещ са съответно:

А ето и разходите на година за текуща издръжка (експлоатация и техническо обслужване на използваната техника, т.е. operations and maintenance) на един военнослужещ:

Ще приключа с разходите за 2009 г. за инвестиции (доставка на оборудване и отбранителни изследвания и технологии) на един военнослужещ:

Разходи за инвестиции на един военнослужещ
Австрия	34 435 €
ЕС	23 267 €
Гърция	16 197 €
Чехия	7 839 €
България	4 940 €
Румъния	4 627 €

На базата на тези данни логично могат да се направят следните изводи:

(1) Българският войник е поставен в незавидното положение на дъното на класацията (където „дели“ последното място с Румъния)... С други думи, данните показват устойчива тенденция на технологично изоставане на българските въоръжени сили, което е съпроводено от значителни пречки пред оперативната им съвместимост с тези на държавите — членки на НАТО и ЕС.

(2) Страната ни поддържа своята отбрана със значително по-ниска ефективност в сравнение с повечето от своите съюзници в НАТО и в ЕС. Това означава, че българските войскови формирования не са равностоен самостоятелен участник в съюзните операции и мисии, което е основният начин те да гарантират националната сигурност и суверенитет на България в съвременната среда на сигурност и в съответствие със стратегическата насока на политиката за сигурност и отбрана.

Приведеното дотук дава повод да се направи още едно критично разсъждение за елита. По същия начин, по който той в годините на Прехода е поставил обикновения човек на следпоследно място в своите приоритети и му прехвърля всички тежести на обществената промяна, така и в сигурността и отбраната елитът ни е обърнат с гръб към редовия войник, командос, полицай, пожарникар и не инвестира в тяхната защита, оборудване, обучение, развитие и мотивация. А е повече от логично, че водещо перо в разходите за отбрана трябва да са инвестициите, с които се намаляват рисковете за българския войник в мисии — инвестициите в неговата безопасност, въоръжението, екипировката, средствата за индивидуална защита. Не може повече българските военни в мисиите, които демонстрират висок професионализъм, да изглеждат там като бедни роднини.

Тези констатации дават основание да се направи друг критичен извод, че целесъобразността на закупените въоръжения се определя не от възможностите на държавата и от потребностите на армията, а от комисионната за посредниците и политиците. Елитът продължава да инвестира не във високи технологии и модерни комуникации за отбраната, а в скъпи играчки — платформи, за които е спорно дали има за нас задачи, които да бъдат осъществени чрез тях. Изливането на подобни мащабни средства става, без нито веднъж за тяхната необходимост и целесъобразност да бъде проведено заседание на Консултативния съвет за национална сигурност при президента! А ето за какви сериозни сделки става дума:

● Доставка на вертолети „Кугър” (Cougar) и „Пантер” (Panter) и резервни части за тях от „Юрокоптер Груп” (Eurocopter Group) — Франция за 749.237 млн.лв.

● Доставка на транспортни самолети „Спартан” (Spartan) от „Аления Аеронаутика“ (Alenia Aeronautica S.p.A.) — Италия за 179.534 млн. лв.

● Автомобилна техника от „Даймлер Крайслер” (Daimler Chrysler AG) — Германия за 35.030 млн. лв.

● Кораби second hand от Кралство Белгия за 105.615 млн. лв.

Това не може да предизвика друга оценка, освен следната: Ниска ефективност и рационалност на дефинирането, подбора и приоритизирането на проектите, оказали се значително разминаващи се както с реалните възможности на икономическия и ресурсен потенциал на държавата, така и по отношение на истински приоритетни нужди на въоръжените сили.

В голяма степен неумението на властта през годините на Прехода да осъществи политика за национална сигурност и отбрана, която да е сравнително ефикасна (ефикасността е способността да се постигат набелязаните цели с наличните ресурси) и поне отчасти ефективна (ефективността, от една страна, е способността да се постигат поставените цели с минимизиране на изразходваните ресурси, а от друга — способността с наличните ресурси да се постигат максимални цели; с други думи, при ефективността се разглежда съотношението цели/ресурси и това съотношение се оптимизира или като са максимизира числителят или като се минимизира знаменателят му) поставя на преден план един изключително важен за Третото ниво на сигурността въпрос — въпроса за качеството на решенията в системата за национална сигурност.

При разсъжденията над този въпрос, е особено важно дебатът да навлезе в нова, много по-професионална и много по-продуктивна фаза. Защото какво се наблюдава в тази сфера през годините на Прехода?

(1) Ниско качество на официални документи в сигурността, например Концепция за национална сигурност, опити за изработване на Стратегия за сигурност при някои от предишните правителства, Стратегически преглед на отбраната, Годишни доклади за състоянието на националната сигурност.

(2) Влошаващо се качество на експертизата, с която МВнР, МВР и МО „захранват” своите министри, премиера и президента.

(3) Криза в качеството на материалите, които специалните служби изпращат към изпълнителната власт, президента и парламента.

(4) Постоянна политизираност на дискусиите в медиите по въпроси на националната сигурност за сметка на професионализма.

(5) Застаряване на говорещите и пишещите по сигурността експерти и тяхното постепенно интелектуално амортизиране.

(6) Вземащите решенията в сферата на сигурността дават път в своите близки обкръжения не на професионалистите, а на партийни, групови, патерналистки и емоционално обвързани с тях протежета.

(7) Управляващите, независимо кои са те, търсят в своите документи основно това, което в Брюксел или Вашингтон ще бъде разпознато и припознато като правилно, „прогресивно”, в духа на съюзническите отношения. За което не трябват особен професионализъм и екпертиза, а главно copy—paste умения. Професионалистите са нужни обаче още „на входа”, когато трябва да се откроят и да се преведат националните интереси на езика на документа и да се реализират тези интереси във и чрез политиката, за да може „на изхода” да се познае на коя държава е този документ, а не да се остава с впечатлението, че тя граничи с Иран, Афганистан и Ирак едновременно.

(8) Не са ясни механизмите, по които се вземат решения, важни за националната сигурност. Никой не се и опита да имитира поне дискутиране с експертната общност въпросите „Дали?” и „Къде?”, когато говорим за участието в Афганистан и Ирак, нито „Дали?” и „Защо?”, когато се реши да има Министерство на извънредните ситуации, нито „Дали?”и „Как?”, когато се създаде ДАНС. Същото се случи с „най-съвременния, най-модерния и най-европейския” нов Закон за МВР от 2006 г., създал — в пълен дисонанс със съветите на експертите, отчитащи съвременните тенденции: „Сплесквайте йерархиите, изграждайте мрежови структури!” — ново, затормозяващо информационните потоци и инициативата, управленско ниво, който е поправян вече двадесетина пъти и отгоре додолу и е така изпокъсан и продран, че са малцина дори специалистите и заинтересованите лица, които са в състояние да се ориентират в него).

(9) Държавното образование в националната сигурност изнемогва. Държавата се оттегля от него и там навлизат частни университети. Военната академия и Академията на МВР в различна степен — първата по-малко, втората повече — са подложени на силен натиск да бъдат превърнати в подобие на ПУЦ^XXXIV. Това е свързано както със стратегически недоразбирания за ролята на тези две учебни заведения (тук трябва да говорим и за бизнес апетити, за конфликти на интереси, за апетити за сграден фонд), така и с вземането на връх на т.нар. „потребителски подход”, а именно „Потребителят решава всичко”. Обаче и най-важното отделно взето потребителско звено, с най-модерно мислещия свой ръководител не могат да налагат ведомственото си, закотвено в днешния ден и днешните задачи виждане, на структури, които държавата е създала и ги е втъкала не във ведомствени, а в национални интереси. Военната академия и Академията на МВР са необходими (евентуално в обозримо бъдеще може да се мисли за създаването на тяхната база на Академия за национална сигурност), защото в тях има специалисти, които не само трябва да обучават съгласно конкретни потребности, но и да предвиждат бъдещи потребности на потребителите, да им помагат да видят новите предизвикателства и рискове, да им подготвят кадри, които компетентно да дават отговор на тези нови предизвикателства и рискове. По-лесно е да се руши, да се свеждат такива учебни заведения до центрове за подготовка на работещите в министерствата, но утре, когато новите потребности поискат качествено нови специалисти, тях кой ще ги готви и може ли това да направят само частни de jure или de facto университети?

(10) Чрез печеливши дейности на охранителния бизнес и на базата на нуждите на фирмите от сигурност се създаде някакво охранително (силово, бодигардно, фирмено) виждане за сигурността. А това е само част от науката за сигурността и разсъждаването (доколкото го има) не бива да се ограничава само до тази й част, а трябва да се мисли за цялото и многото други негови измерения — въпросите на стратегическото лидерство, организационната култура, анализа и оценката на риска, управлението на кризи, гражданската сигурност, енергийната и информационната сигурност, регионалните проблеми на сигурността, екологията.

(11) Негативна роля в ширещото се разбиране, че Сигурността е много просто нещо, играе отказът на Държавата да промени правилата на играта и да ги постави на научни основи, в частност като въведе известни, дори и минимални критерии, след като някой иска да заеме в държавна или местна администрация позиция, свързана с проблеми на сигурността, да има изисквания, които при прочее равни условия дават предимство на кандидати, които да имат бакалавърска степен, а защо не и магистърска степен, по специалности, свързани със сигурността, т.е. да са слушали поне минимум лекции, да са прочели поне минимум книги. А не случайни хора, които си нямат и елементарна представа от сигурност, да заемат високи позиции в системата за национална сигурност като ръководители на базисни звена или като съветници на високопоставени ръководители. Ако утре се случи нещо сериозно, какви управленски решения ще вземат те или какви съвети ще дават?

(12) Има в голяма степен банализиране и изпразване от модерни знания и съвременни идеи на образованието в областта на сигурността. Сигурност се изучава на много места, но критериите за качество на предлагания на научен продукт, стандартите и новостта в знанията не се контролират. Това девалвира самото преподаване и подвежда младите, че наистина националната сигурност е много просто нещо.

(13) Неправителствените структури могат да бъдат много полезни в повишаване на качеството на дебата за националната сигурност, но след като държавата засега не афишира особена потребност от тези NGOs, те предпочитат ролята на преносители на външните идеи и възгледи в нашия вътрешен политически живот. Разбира се, ние се нуждаем от външни идеи, държавата и нашето мислене трябва да влязат в крак с духа и приоритетите на партньорите по Съюзи и Алианси, но когато NGОs са главно говорители на геополитически фактори, те не допринасят за професионализирането на дебата, а по някакъв начин дори „свиват” този дебат, ограничават го, защото всяка идея, която не пасва на предадената и спусната ни отгоре и чрез тях истина като от последна инстанция, се обявява и оценява за посткомунистическа, архаична, проруска или поне маргинална.

На базата на написаното по-горе може да се направи изводът, че качеството на национаната сигурност е в пряка връзка с качеството на вземаните в тази сфера решения, а те пък са следствие от подготвеността на работещите в системата за национална сигурност специалисти и от капацитета на ръководния състав в нея. Във връзка с това може да се формулират следните препоръки:

(1) Управлението на системата за национална сигурност се нуждае от професионален дебат, експертна помощ и научно обосноваване.

(2) Управлението на тази система означава и прозрачност по отношение на нейното функциониране, както и позитивен отговор на въпроса дали тя може да влезе в режим на самооптимизиране. Само че прозрачно може да бъде не силовото, а силното управление, базирано на качествени промени във философията за употреба на властта. Обществото трябва да знае как и с какви мотиви се вземат решенията на най-високо ниво на системата за сигурност; поради какви причини независимо от заделяните значителни ресурси, тя не работи както трябва и понякога вътре в нея няма синхрон и дори елементарен ред; защо нерядко в тази система не кучето върти опашката, а опашката върти кучето. Ще посоча като пример декларацията, с която България се присъедини в началото на 2003 г. към инициативата на десетте централноевропейски страни в подкрепа на САЩ за войната в Ирак. Тази декларация бе „приета” и оповестена по начин, поставил българския президент пред свършен факт и той я видя едва след като светът научи за нея.

(3) Управлението на системата за национална сигурност трябва да бъде поставено на системна основа — концептуално, нормативно, ресурсно и кадрово, а не все така да бъде на принципа на пробите и грешките и по метода на импровизациите. А после цялата система и десетки хиляди съдби в нея се тресат и преживяват какво ли им носи поредната реформа...

За кадровото и ресурсното осигуряване е нужно, от една страна, професионалистите да бъдат защитени от волунтаристкия, партийно-шуробаджначески произвол, а от друга страна, преди да се говори колко пари още са нужни за сигурност, трябва —както стана дума по-горе, — да се види как се харчат ресурсите в отбраната и сигурността — дали в отговор на реалните потребности или се определят от други съображения — ведомствени, лобистки и/или свързани с размера на комисионната.

Що се отнася до концептуалното и нормативното осигуряване, то ето един примерен списък на необходимите документи в тази област:

● Нова (и качествена) Стратегия за национална сигурност^XXXV;

● Стратегически преглед на националната сигурност — много нужна ни инвентаризация на законите, задачите и структурите от гледна точка на нашето ефективно и пълноценно членство в НАТО и ЕС;

Защото Системата ни за национална сигурност е толкова криво, куцо и косо структурирана, такъв нормативен безпорядък, да не кажа хаос, цари в нейната нормативна уредба, че всяка промяна, дори полезната, всяко надграждане, включително жизненонужното, веднага се деформират, нагаждайки се към нейната нерационална структура; потоците на информация веднага се затапват и запушват, връзвайки се в тройни моряшки възли; започва веднага дублирането на някои дейности, а остават други дейности, от които всеки бяга или просто симулира захващане с тях. И става като при един руски псевдореформатор: „Искахме да направим нещата по-добре, а се получи, както винаги”. А как иначе, като действаме на принципа: „Нещо трябва да се направи. Това е нещо. Следователно това трябва да се направи”⁴⁵³.

● Закон за националната сигурност, с който да се дефинира най-сетне структурата на системата за сигурност и да се определят координацията и взаимодействието между отделните нейни звена;

● Нов Закон за Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) и Закон за Съвета по сигурността към МС, Закон за разузнавателната общност или пък Закони за отделните специални разузнавателни служби (това засяга най-напред Националната разузнавателна служба (НРС) и Националната служба за охрана (НСО), които все така са в правен вакуум), нов Закон за специалните разузнавателни средства и Закон за отбранителната индустрия.

Опитът от двайсетте години на Прехода ни убеди колко неефективна и порочна, особено пък в националната сигурност, е практиката да се решават нормативните въпроси с импровизации и „на парче” — без нужното стиковане с другите закони, без наличието на единна визия и без общ замисъл. От това нормативната уредба на националната ни сигурност буквално е заприличала на покрито с кръпки одеяло.

Управлението на системата за национална сигурност изисква инвестиции в сивото вещество, в науката и в младите. А най-добре е това да стане именно като инвестиции в млади хора, които имат висок интелект и могат да си позволят да се занимават с наука. Ние, хората, които 20 години вече говорим за сигурност по всички медии, сме като уморени коне — добре е да не ни „убиват”, а да ни ползват, но е време да се даде път на младите. В младите е моята надежда, предвид този рано състарен наш елит, който обича приемите и коктейлите, вместо да заляга над чужди езици и нови комуникационни технологии; който предпочита да ходи на ловни излети или на сафари (с ултрамодерни и суперскъпи пушки, които превръщат лова в хладнокръвно убийство на нищо неподозиращи животни, най-вече редки екземпляри, защитени от унищожаване), вместо да сърфира из безкрайните пространства на интернет; който доведе нещата практически до там, че сивото вещество, перспективното мислене са persona non grata за България като цяло, и в националната сигурност, в частност; който гледа на средствата за науката и образованието в системата за национална сигурност (както въобще за науката и образованието) като на прекалени и дори досадни разходи, а не като на инвестиции в по-доброто бъдеще на страната.

Една от мащабните каузи, за които са нужни държавници с визия и стратегическо осмисляне на приоритетите, е, че парите за образование, наука, качество на човешкия потенциал, високи технологии, здраве, качество на живота, екология — това не са разходи, а инвестиции.

Нашият политически елит 20 години не успя да формира у себе си ключова потребност — да изгражда общество от свободни граждани, а предпочита да управлява общност от зависими поданици и спасяващи се поединично индивиди.

Нашият елит смята, че властта е сила и безусловно право да разпределяш ресурси в името на още повече власт. Той е убеден, че трябва да разпределя брутната вътрешна пица, вместо най-напред да я прави по-голяма. Затова 20 години наред българският елит изважда, вместо да събира; дели, вместо да умножава; диференцира, вместо да интегрира. Неговата политическа аритметика е друга.

А всъщност какво е Държавата? Както бе написано по-горе, Държавата е механизъм за производство на сигурност, система с прости и ясни правила и инструмент за спазването на тази правила.

За да се случат нещата, България, трябва да се модернизира, европеизира и демократизира. Това не може да се постигне по метода на пробите и грешките. Това може да стане когато управляващите (които и да са те) осъзнаят, че управлението е работа, тежка и напрегната работа за доброто на държавата, обществото и хората; че Държавата, която те към дадения момент символизират и мениджират, има една основна задача — да генерира сигурност и стабилност, в които хората да могат да разгръщат своите таланти и способности. Освен това, те трябва много добре да разбират и да приемат като нормално и естествено, че при демокрацията управлението е подложено на постоянен контрол — граждански, парламентарен, съдебен, административен, финансов, медиен и др. Така демокрацията е вградила в себе си механизми, с които да генерира прозрачност и антикоупционно поведение у управляващите. Само че въпросът не е във формалната страна на контрола, т.е. „Как се контролира?, а в съществената — „Какво се контролира”.

Контролът произвежда добавена стойност, когато се осъществява над политика, отговаряща на националните интереси; над дейности, които произвеждат повече сигурност за държавата, обществото и гражданите; над разпореждане с ресурси, на които не се гледа като на неизбежни разходи, а като на инвестиции в по-доброто бъдеще на страната ни. Контролът е двупосочен процес, който оптимизира управлението и гарантира прозрачност. А чисто полицейските, цивилните и военните контраразузнавателни, инспектиращите функции, финансово-одитните и т.н. се осъществяват от друг тип структури. Гражданският контрол е на ниско ниво не заради управляващите, а заради управлението, защото липсва модерна, устремена към бъдещето, европейска по форма и национална по съдържание политика, която да бъде контролирана.

Еднакво контрапродуктивно е както да се обявява държавата за вредна и излишна, така и да се превръща тя в регулатор на всички обществени отношения, в неокастрена тояга, която да удря през ръцете. В първия случай се отива към анархия, която никога не е била майчицата на реда. Във втория случай се отива към ред, при който всяко несъгласие с бащицата се смята за анархия.