Лични отношения между съпрузите – чл. 13 – 17 СК в сила от 01.10.2009 г

Лични отношения между съпрузите – чл. 13 – 17 СК в сила от 01.10.2009 г.

1. 
   Това са отношения, които нямат за предмет имуществени блага.
   

2. 
   Особености.
   

1. 
   Задължение на съпрузите за съвместно живеене – чл. 14 СК в сила от 01.10.2009 г. Изключение е налице, когато се налага от важни причини /например работа, здравословно състояние, социални причини/. За разлика от фактическата раздяла, при разделното живеене няма прекъсване на останалите съпружески задължения.
   
2. 
   Свобода при избор на професия – чл. 16 СК в сила от 01.10.2009 г.
   
3. 
   Задължение за грижи за семейството и децата с цел осигуряване на неговото благополучие – чл. 17 СК в сила от 01.10.2009 г. Този текст дава мярката на изискуемото от закона поведение от съпрузите – законът изисква равно полагане на усилията според възможностите на всеки от съпрузите. Не става дума за количествено равенство. Дали тези задължения се изпълняват се преценява при основанията за развод, когато се преценява степента на разстройството на брака на базата на позитивно изискуемото поведение от съпрузите.
   

2. Обща характеристика.

СК урежда само “отклоненията” от общите правила, които най-вече се отнасят до притежанието на придобитите през брака имуществени права и поетите задължения. Понятието “имущество” по смисъла на СК означава отделен имуществен обект /право/.

3. 
   Режим на притежание на имуществата, придобити по време на брака.
   

1. 
   До 1968 г.
   

2. 
   СК от 1968 г.
   

1. 
   Тези режими са уредени в СК императивно, съпрузите не могат да разширяват нито общността, нито разделността.
   
2. 
   СК от 1968 г. и от 1985 г. преуреждат имуществените отношения с обратна сила – действат за всички заварени бракове.
   
3. 
   През 1985 г. обхватът на съпружеската общност е разширен – тя включва не само вещните права, но и паричните влогове.
   

3. 
   Новият СК.
   

1. 
   Разделност. Законовият режим на разделността е като режимът, който действа до 1968 г. – пълна разделност на имуществата, като дори и при развод не може да се претендира чуждо имущество.
   
2. 
   Съпружеска имуществена общност.
   

Разделността и съпружеската имуществена общност са законово регламентирани.

3. 
   Договорен режим – брачен договор.
   

4. 
   Брачен договор.
   

1. 
   Съдържание на брачния договор – с него се урежда:
   

• 
  притежанието на имущество, което всеки от съпрузите има преди брака. Брачният договор може да има прехвърлително действие по отношение на вече притежаваното имущество.
  
• 
  уредба на това, което ще се придобие по време на брака;
  
• 
  дялове при прекратяване на брака;
  
• 
  урежда участието при поемане на задължения от съпрузите.
  

2. 
   Форма на брачния договор – писмена форма с нотариална заверка на подписите. Договорът следва да се сключва лично. Подлежи на вписване в регистъра на брачните договори към службите по вписванията /имотния регистър/. Ако с договора се осъществява и вещно прехвърлително действие, той се вписва в съответните книги за недвижими имоти.
   

Колкото и да са разнообразни отношенията между съпрузите, те могат да се поставят в две основни групи: лични отношения и имуществени отношения.

Личните (неимуществени) отношения са доминиращата част на съпружеските отношения. Правата и задълженията, образуващи тяхното съдържание, притежават своеобразно естество. Те са на ситени с нравствен и емоционален колорит и не могат да се прира­внят към субективните права и правни задължения като категории на гражданското право. Изпълнението на тези задължения е мислимо само като доброволно, непринудено действие. То не би могло да се постигне чрез някакъв иск за принудително изпълнение на брачно задължение. Привързаност, доверие, уважение, грижи, отговорно отношение към семейството - не биха могли да се търсят по съдебен ред. Те не биха могли примерно да се осъществяват по пътя на чл. 527 (1) ГПК в сила от 01.03.2008 г., в качеството им на лични незаместими действия, чрез налагане на последователни глоби. Принудителното изпълнение въобще не може да бъде равностойно на доброволното. То би се свело само до някакво наказание. Неизпълнението на брачно задъ­лжение не може да бъде поправено и с парично обезщетение (напри­мер обезвреда за неоказване на уважение!). Още по-малко би могло да се уговаря неустойка за неизпълнение на брачно задължение, нито подобна принуда е морално допустима. Неизпълнението на брачните задължения проявява юридическата си релевантност на друга плоскост - в правото да се иска развод поради разстройство на брака.

Личните съпружески Отношения са по начало от нравствено и емоционално естество. Затова те трудно се поддават от конкретно правна нормировка. По тази причина само малка част от тях се уреждат непосредствено от нормите на правото. Голямата част от тези отношения се регулират само от нормите на морала (вярност, привързаност, зачитане, честност, правдивост и пр.). Наистина пра­вото установява най-общата линия на дължимо поведение и необхо­димия тон на взаимоотношенията. Но то не е в състояние да регламентира многобройните конкретни нравствени и емоционални про­яви и изисквания. Затова този род отношения нямат непосредствено правно съдържание. Но тяхното юридическо значение се вижда в негативния им аспект: нарушаването на тези морални задължения е скрепено с неблагоприятни правни последици. То може да доведе до развод, и то по вина на неизправния съпруг.

Следвайки предишните семейни закони, действащият кодекс също е подбрал няколко конкретни моменти, счетени за възможен обект на правна нормировка. Това са всъщност класически, типи­чни страни на съпружеските отношения, които традиционно се уреждат в законодателствата: фамилно име, местожителство, заня­тие. Но преди тях е формулирано изискването за „взаимност между съпрузите".

II. ВЗАИМНОСТ МЕЖДУ СЪПРУЗИТЕ

Текстът на чл. 14 СК в сила от 01.10.2009 г., озаглавен „Взаимност между съпрузите", гласи: „Отношенията между съпрузите се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството, разбирателство и вярност." Подчертани са няколко много важни страни на дължимо­то поведение в брака, необходимо за добрата атмосфера в него. Но изброяването не изчерпва всички форми на дължимото поведение. Няма съмнение, че за съпрузите и даже преди всичко за тях важат общите изисквания на чл. 2,3 и 4 СК, отправени към всички членове на семейството: за взаимопомощ, привързаност, грижа и подкрепа, за зачитане на личността, за отговорно отношение към семейство­то, взаимността" означава, че всеки съпруг дължи към другия посоченото поведение.

Уважението е отношение на всестранно внимание и зачитане. Разбирателството с съгласуваност, постигане на единство в мне­ния и поведение, на хармония й безконфликтност в брака и семейс­твото. Верността е поддържане на интимни връзки само със съпру­га, неизвършване на брачна изневяра. Верността е първостепенно задължение на съпруга. Нарушаването й се счита за едно от най-тежките брачни провинения. По много закони „прелюбодеянието" е абсолютно основание за развод, т. с. щом бъде доказано, съдът с длъжен да прекрати брака. Същото значение то имаше и по нашето право до 1953 г. Но и след това брачната изневяра винаги е била поставяна между най-сериозните причини, които могат да доведат до брачно разстройство и развод. Общите грижи за семейството, които се уреждат отделно от чл. 17 СК в сила от 01.10.2009 г., тук са споменати, за да се подчертае изискването за „взаимност" при тяхното осъществяване. Значението, което има прокламирането на горните изисквания, не е само морално. Установява се изискуемо от закона поведение. Значи неговото неспазване е нарушаване не само на морала, но и на закона. От това неспазване биха могли да произтекат различни неблагоприятни правни последици, например: отпадане правото на издръжка поради „тежко провинение", изгубване правото на насле­дяване поради „недостойнство", развод и то по вина на неизправния съпруг поради предизвикано дълбоко и непоправимо разстройство на брака и пр.

ІІІ. НЯКОИ ОТДЕЛНИ ОТНОШЕНИЯ

а. Фамилно име (препращане)

Въпросът за фамилното име, което носят встъпилите в брак лица, е съществен елемент на техните лични правоотношения. Нормативното уреждане на този въпрос отразява позицията на жената в семейството и в обществото.

Нашето законодателство урежда този въпрос върху основата на пълно равноправие между брачните партньори. По системата на Семейния кодекс въпросът е отнесен към сключването на брака, където беше и разгледан.

б. Избор на местожителство

Според чл. 15 СК в сила от 01.10.2009 г. съпрузите „живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделено".

Интересна и показателна е историята на текста.

Един от типичните изрази на „съпружеската власт" и подчинението на жената беше правото на съпруга да определя съпружеското местожителство и жилище и задължението на жената да следва мъжа си. Това задължение за следване не беше формулирано в специален законов текст. Но то се смяташе за безспорно установено. Ред нормативни разпоредби се разглеждаха имен­но като негови проявления: при встъпване в брак жената добиваше местожи­телството на мъжа си (чл. З от Закона за лицата); тя придобиваше и неговото поданство (чл. 15 и 16 от Закона за поданството); съпругът можеше да иска развод, ако жената го е напуснала без уважителни причини (чл. 187, п. 10 от Екзархийския устав), и т. н.

На мястото на това правило Наредбата-закон за брака предвиди: „Про­мяната на местожителството на един от съпрузите не създава задължение за другия да го следва" (чл. 14, ал. 3). Законът за лицата и семейството изрази същата идея в следната редакция: „Всеки от съпрузите има пълна свобода при избора на своето местожителство" (чл. 32). Семейният кодекс от 1968 г. замени тази редакция с указанието за съвместно живеене, възпроизведено и от действащия кодекс.

Предшестващите СК формулировки за свободен избор на место­жителство имаха точно определено обществено-политическо зна­чение. Те отричаха тържествено старото правило, задължаващо жената да следва съпруга си, който определяше едностранно съпру­жеското местожителство и жилище в упражнение на своята „съпру­жеска власт". Като освободи жената от задължението за следване, законът осъществи и в тази насока равноправието между двата пола. Но правилото за свободен избор на местожителство не можеше да се схваща по начин, надхвърлящ неговото истинско предназначе­ние, именно да внесе равенство между съпрузите и по този пункт на техните отношения. То съвсем не отричаше необходимостта от съвместно живеене на съпрузите. Напротив, тази необходимост произтичаше от същността на брака и от правилата на морала. Тя следваше и от самия закон, който задължаваше съпрузите „чрез взаимно разбирателство и общи усилия да обезпечат благополучи­ето на семейството и да се грижат за издръжката и възпитанието на децата". С други думи, старото задължение на жената да следва мъжа си се бе превърнало в задължение на мъжа и жената да се следват взаимно, да определят семейното местожителство и жили­ще при взаимно разбирателство (236-70-П), при съвършено иденти­чни критерии за оценка на тяхното поведение. Тъкмо това констру­ктивно разбиране на новото правило бе единодушно утвърдено в нашата правна теория и съдебна практика. Последната винаги е стояла на позицията, че необоснованото отклоняване от съвместно­то съпружеско съжителство представлява антибрачно поведение. То не попада под закрилата на принципа за „пълна свобода при избора на местожителство", схванат в неговия истински вътрешен смисъл и обществено-политическо назначение.

Наред с това и самият този принцип при достигнатия етап от развитие на нашето общество отдавна вече не се нуждае от специ­ално прокламиране в закона. И без изричен текст днес трудно някой би допуснал, че съпругът има власт на определя суверенно место­живеенето на семейството и че жената е длъжна безропотно да го следва. Старото задължение на жената за следване на мъжа е достатъчно избледняло, за да налага тържествено законово отрица­ние. Даже напротив, едно съвременно правило за свободен избор на местожителство от съпрузите, вече откъснато от своите истори­чески първопричини и разбиващо отворени врати, би могло да предизвика неправилни тълкувания.

По тези съображения Семейният кодекс - и първият, и вторият - е преместил акцента и е приел посочената нова формулировка, отразяваща отдавна утвърдени разбирания и отговаряща на съвре­менните условия: Съпрузите по начало живеят съвместно. Според мълчаливия подтекст на закона те определят местоживеенето на семейството по взаимно съгласие.

Прави впечатление смекчената форма на императива „живе­ят", а не „трябва да живеят". Този нюанс намеква за специфичния брачен аспект на повелята, лишена от административно покритие; за безспорната гражданска свобода да се установи отделно место­жителство; за условния характер на въпросната повеля, недейства-ща при „важни причини".

Широкото понятие „важни причини" може да се запълни с различно конкретно съдържание. Наличието на такива причини трябва да се преценява с критериите на житейската практика и морала. „Важни причини" са такива обстоятелства, които от обще­ствена и морална гледна точка оправдават отделното живеене на съпрузите: отбиване на редовна военна служба, необходимост оттрайно лечение на друго място, изпълнение на служебни и общест­вени задължения (р. 956-70-П), нетърпимо поведение на другия съпруг (р. 2795-71-II) и др.

Отделното живеене по важни причини не трябва да се отъждес­твява с „фактическата раздяла" на съпрузите - израз на брачно разстройство и честа причина за развод. Фактическата раздяла е отделно живеене, свързано с прекъсване на брачните връзки. А чл. 16 СК има предвид наложено от обстоятелствата отклонение от съвместното съжителство при запазени брачни връзки. Не е невъз­можно обаче последното да прерасне в състояние на фактическа раздала.

в. Избор на професия

Друг характерен момент в областта на личните съпружески отношения се отнася до избора на професия. Семейният кодекс дословно възпроизвежда едно правило, прокламирано у нас още през 1945 г. и преминало незасегнато през многобройните законо­дателни реформи: всеки съпруг има пълна свобода при избора на своето занятие (чл. 14, ал. 2НЗбр.,чл. 323ЛС,чл. 11,ал. Зна първия СК, чл. 17 на втория СК).

При разглеждане на това правило не могат да бъдат отминати няколко характерни текста на старото законодателство, илюстриращи старото решение на въпроса: Според чл. 9 на Търговския закон жената не можеше да се занимава с търговия без съгласие на мъжа си. Даже и да се занимаваше с търговия, тя не можеше да участва в търговско дружество с неограничена отговорност, без да бъде изрично упълномощена от своя съпруг. При това „даденото разрешение на жената от мъжа" трябваше да бъде регистрирано и обявено по реда, предписан за освобождаване на непълнолетните от настойничество и разрешаването им да упражняват търговско занятие. Чл. 6 от Закона за трудовия договор даваше право на съпруга да прекрати трудовия договор на жена си, сключен без негово съгласие, „ако продължа­ването на трудовия договор заплашва семейните отношения (!) и ако съпругът представи доказателства, че има средства да издържа семейството си".

Последното исторически, правилото за свободен избор на заня­тие (професия), има точно определено предназначение. По същест­во то идва да обяви, че жената има пълна свобода при избора на своето занятие. Защото мъжът винаги е имал такова право. Целта на правилото е да отрече декларативно премахването на предишните ограничения за омъжената жена, като обезпечи равноправие и в тази насока.

Разбира се, и „свободата за избор на професия", колкото и абсолютно да е формулирана, трябва да се разглежда през призмата на брачната общност и на повелите за „взаимопомощ, привърза­ност, уважение", „взаимно разбирателство и общи усилия" за семей­ното благополучие. Именно в този дух се откроява и дължимият начин, по който съпругът би трябвало да решава въпроса за избора на своето занятие и да използва юридическата си свобода. Затова не е изключено дадена линия на поведение, формално осъществяваща тази свобода, да се окаже в дисхармония със задълженията за другарска съгласуваност, уважение и зачитане.

I. ОСОБЕНОСТИ И РАЗВИТИЕ НА УРЕДБАТА

а. Особености

В съчетание с личните отношения между съпрузите съществуват и имуществени отношения. Едните и другите са тясно преплетени като своеобразно сложно съдържание на съпружеската общност.

Имуществените отношения между съпрузите поради естеството си допускат непосредствена правна регламентация. В тази част семейното право е свързано най-тясно с гражданското право. Все пак имуществените отношения между съпрузите си остават семей-ноправни отношения.⁶⁸ Брачно-семейната сфера, в която те се раз­виват, слага върху тях своя специфичен отпечатък. 1) Така към тези отношения не могат да се пренасят автоматически институциите на вещното и облигационното право. Наблюдава се например интерес­на юридическа дисквалификация на някои отношения. Редица дей­ствия на съпрузите, които между чужди лица биха съставлявали правни сделки, изгубват своя договорен характер. Ако примерно съпругата предостави на съпруга си ползването на своята лека кола или ако обещае да му изплете до дадена дата един пуловер, или ако съпругът поправи шевната машина на жена си - тук няма да имаме договори за заем за послужване, за изработка и пр. въпреки известно външно сходство и въпреки че между съпрузите могат да се склю­чват правни сделки. Защото тук липсва воля за правно обвързване, намерение за плащане на контрапрестация или на обезщетение при неизпълнение. Тук се касае до обикновени битови взаимни услуги и помощ, свързани с характера на съпружеските отношения, с морала, със задължението за обезпечаване на семейното благополучие. По сходен начин стои въпросът и с деликтните и договорни искове за обезвреда между съпрузите. Ако например съпругата изгори ризите на мъжа си при гладене или не завърши обещания пуловер в опре­деления срок, или ако съпругът повреди колата на жена си - външно всички предпоставки на гражданската отговорност са налице: вреда, вина, причинна връзка. Все пак тук се касае до неизбежни битови взаимни пропуски, съпровождащи ежедневието на съпружеския живот. Един иск за обезвреда по начало противоречи на специфич­ния характер на брачната общност и на морала, който е граница за упражняване на субективните права. Той противоречи на задълже­нията по чл. 17 СК в сила от 01.10.2009 г. и на необходимостта да се предостави и личното имущество в услуга на семейното благополучие.

В брачната сфера изобщо отношения и услуги, които наподобя­ват договорните връзки, изгубват своя договорен характер. Разли­чните опущения и увреждания изгубват санкциите на деликтната или договорната отговорност. В последна сметка опущенията и услугите се компенсират помежду си или, заедно взети, се компен­сират с опущенията и услугите на другия съпруг. Ако това не е така, целият живот на съпрузите би се превърнал в една безкрайна текуща сметка, салдото на която едва ли би могло да се установи и която би оцветила самия брак по диаметрално противоположни на морала разбирания.

Отражението на брачната общност в съпружеските имуществе­ни отношения се изразява по-нататък в създаване на специални правила при прилагането в тези отношения на определени гражданско-правни институти (например представителство, отговорност за задължения).

То се изразява и в създаването на нови, своеобразни семейно-правни имуществени отношения (например съпружеска имуществе­на общност, задължения за издръжка).

Всичко това налага особена собствена регламентация и тя се съдържа именно в семейното право.

2) Съпружеските имуществени отношения имат разнообразно съдържание и множество страни: притежание на имуществени обекти, отговорност за задължения, представителство по имущес­твени сделки и пр. Но техен център, към който гравитират всички останали моменти, е въпросът ^притежанието на придобивани­те от съпрузите имущества.

Двата употребени термина изискват кратко пояснение.

В повечето случаи притежанието на имуществените обекти се свежда към право на собственост,, тъй като значителна част от имуществените придобивки са вещи. Но пред наличието на други имуществени обекти (например вземания) за обозначаване на ти-тулярството се използва по-широкият термин „притежание". Той само условно може да бъде заменен с термина „собственост", който често се употребява в подобен по-широк смисъл.

Условно значение има и терминът „имущества", внедрен в материята и използван без колебание в правния език. Говори се за „видове имущества на съпрузите", за „общи имущества", „лични имущества". По принцип „имуществото", патримониумът, е съвку­пността от всички имуществени права (а според по-широкото схващане - и имуществени задължения), които принадлежат на едно лице. Стожерът на имуществото е субектът. Принципът е „едно лице - едно имущество". В този смисъл и съпругът има единно имущество, представляващо съвкупност от всички имуществени права (и задължения) обединени от неговата личност. Тук влизат както правата, които той притежава индивидуално, така и участието му в правата, притежавани съвместно с другия съпруг. Под различно единното имущество, отделните имуществени обекти, отделните имоти на съпрузите (по термина на ред нормативни разпоредби).

Именно въпросът за притежанието (за „собствеността") на при­добиваните от съпрузите имуществени обекти ("имущества") е ядрото на материята. То определя основната структура, принципи и характер на имуществения брачен режим.

б. Развитие на уредбата

Семейният кодекс от 1968 г. е установил принципиално нова уредба на съпружеските имуществени отношения в сравнение с предходните закони у нас. Есенцията на новото - това е съпружес­ката имуществена общност. Тя бе въведена за първи път в бълга­рското законодателство, което в цялата своя история до 1968 г. е познавало само режим на разделност. Уредбата премина и в Семей­ния кодекс от 1985 г.

Въпросът има дълго и сложно развитие. И тъкмо в тази светли­на най-добре би могло да бъде разбрана действащата регламента­ция.

Според Еклогата жената е могла да има имущество, различно от имуществото на мъжа. Мъжът е бил длъжен да пази непокътната зестрата на жената. Той нямал право да разполага с нея и да я отчуждава. Неговите кредитори нямали право да посягат върху нея.

Според обичайното право по време на турското владичество имотът, който жената получавала при омъжването си, и онзи, който имала преди омъжването си, оставали нейна собственост. Мъжът не е могъл да се разпорежда с него и да го отчуждава ("Мъжовото е мъжово. Жениното е женино"). Обичайно било момата да донесе в къщата на мъжа си прикя (чеиз), който оставал нейна собственост. След смъртта й той оставал на нейните деца, а ако жената не е имала деца - чеизът се връщал на родителите й.

През началния период на законодателството имуществените отношения между съпрузите не бяха уредени от писаното право. С изключение на някои

Авторът не споделя разбирането, че съпругът е лице с два патримониума - един отделен и един, състоящ се от участието му в съпружеската общност, и че принципът „една личност един патримониум" важи само за лица, които не са в брак (Коментар на Семейния кодекс, стр. 86). откъслечни разпоредби в отделни закони тези отношения се регулираха от обичайното право. Приемаше се, че по обичай у нас е в сила принципът на пълната имуществена разделност. Всеки съпруг запазваше собствеността, ползването и управлението на притежаваните преди брака и придобити през време на брака имоти.

Характерни институции бяха чеизът и зестрата. Чеизът или прикята -това са домакински принадлежности и дрехи, които жената получава от родителите си или от трето лице по повод на брака за улесняване на бъдещото домакинство. Според изричен текст на тогавашния Закон за наследството наследниците от женски пол в селата не привнасят това, което са получили като чеиз при омъжването си. Оттук се вадеше изводът, че за селата съществува едно гражданско задължение за даване на чеиз. В градовете даването на чеиз беше обикновено дарение. Но и в двата случая чеизът си оставаше собственост на жената. Зестрата - това са имоти, които жената, родителите й или трите лица дават в плодоползване и управление на мъжа като принос за поддържане на семейството. Преобла­даваше схващането, че мъжът не придобива право на собственост върху зестралните имоти, освен когато това е било изричното желание на страни­те. Обаче „когато виновната за развода е съпругата, тя губи правото да дири от мъжа зестрата си" (чл. 189 от Екзархийския устав). Както изтъкваше на времето проф. Фаденхехт, тази наказателна санкция нямаше успоредица в случая, когато мъжът е виновен за развода. Тя беше предвидена само за жената. „Не само едностранността на това наказание..., но и неговото несъответствие с конкретните обстоятелства в отделните случаи представ­лява една жестока неправда спрямо жената, която, лишена наистина по своя вина от издръжката на своя мъж, изгубва в негова полза и единствения си източник за прехрана."

Приемаше се, че задължението за издръжка на домакинството тежи върху мъжа, че сделките, сключени от жената във връзка с нормалното водене на домакинството, задължават съпруга, макар да липсва конкретно упълномощаване от негова страна. При несъстоятелност на мъжа според Търговския закон жената си запазваше само точно определени недвижими имоти и движими вещи. За всички останали съществуваше необорима презумпция, че принадлежат на мъжа (чл. 714, 742).

Вижда се прочее, че се касаеше до режим на разделност, съчетан с икономическата зависимост и юридическата дискриминация на жената.

С развитието и усложняването на капиталистическите отношения оби­чайното право започна да се оказва недостатъчно. Очерта се необходимост от кодификация на имущественото брачно право. Третият събор на бълга­рските правници официално предложи да се създаде писано имуществено брачно право, като се узакони системата на имотна разделност между мъжа и жената с право на мъжа за плодоползване и управление върху зестралните имоти. Предлагаше се законният режим да носи диспозитивен характер и страните да бъдат свободни да избират и други режими, нуждаещи се също така от подробно кодифициране.

При преустройство на семейното право имуществените отношения между съпрузите също бяха уредени в съответствие с новите принципи. Установена беше система на имуществена разделност от нов тип - осно­вана върху равноправието между мъжа и жената. Тя бе въведена с Наредбата-закон за брака (чл. 16), премина в Закона за лицата и семейството (чл. 33) и просъществува до 1968 г., когато бе заменена с новия режим на Семейния кодекс.⁷¹

Действащият преди СК принцип на съпружеска имуществена разделност бе изразен в следното правило: „Всеки от съпрузите запазва имуществото си, управлението и ползването от него" (чл. 33 ЗЛС, възпроизвеждащ чл. 16 НЗбр.). Правилото се отнасяше както до предбрачните имоти на съпрузите, така и до техните имуществе­ни придобивания през времето на брака.⁷² Възприемането на този принцип, изграден вече върху нова основа, целеше да подчертае и осъществи независимостта и равноправието на жената и в тази област на обществените отношения. Принципът на разделността не създаваше пречки съпрузите да придобиват общо имоти и да стават съсобственици. Те можеха фактически да уреждат по своя воля имуществените си отношения.

Но разделността бе съчетана с едно оригинално смекчете: право на всеки от съпрузите да получи при развод част от това, което другият съпруг е придобил през време на брака, ако е допринесъл по какъвто и да е начин за неговото придобиване, включително чрез труда си в домакинството (чл. 52 ЗЛС, респ. чл. 43 НЗбр.). От практическа гледна точка това означаваше право главно на жената-домакиня да получи при развод част от имотите на своя съпруг, придобити на негово име през време на брака.

Следователно имущественият брачен режим в цялост представ­ляваше съчетание на разделността с правото на дял от имущес­твото на другия съпруг в случай на развод. Според автора, той беше оригинален, гъвкав, сполучлив.

Искът по чл. 52 ЗЛС получи широко разпространение като спътник едва ли не на всеки бракоразводен процес. Според господстващото разбиране този иск е еманация на идеите за неоснователно обогатяване; той е конститутивен, той се поражда от един сложен фактически състав, чиито компоне­нти са съдействие плюс развод. Именно при развод се откроява състояние на неоснователно обогатяване, ако съпругът-титуляр би получил своите имуществени придобивки от времето на брака, без да възмезди съдействи­ето на другия съпруг. Но практиката разшири приложението на иска, реагирайки срещу някои остри житейски ситуации: конфликт между съпру­зите опасност да бъде разпиляно и отчуждено от съпруга-титуляр имуще­ството придобито с приноса на другия съпруг, и да се осуети възможността на последния да получи дял от него при развод. Върховният съд прие, че претенцията може по изключение да се предяви преди развода, ако поведе­нието на съпруга-титуляр поставя в опасност интересите на съдействалия съпруг: р. 107-54-ОСГК, потвърдено от ПП 1-57 и прераснало в константа съдебна практика.

Но постепенно се утвърди идеята за едно по-радикално решение, за въвеждане на съпружеска имуществена общност: автоматическо превръщане на придобиваните от съпрузите имущества в тяхно съвместно притежание.

По въпроса се разгърна оживена дискусия. Въпросът се оказа най-сложният проблем на бъдещия семеен закон. Симптоматичен е фактът, че публикуваният за обществено обсъждане проект единствено по този въпрос предлагаше като база за разискване два алтернативни варианта- „общност" и „разделност".

В последна сметка законодателят въведе в българското семейство право института на общността относно определени имущества на съпрузите. Било е счетено, че този режим се намира в съответс­твие с нравствената съпружеска общност и с идеята за колективизма в семейните отношения; че той ще съдейства за укрепване на семейството и ще внесе в него справедливост и сигурност. (Трудно може да се каже, според автора, че тези очаквания са се сбъднали. Още при дискусиите по въпроса се изтъкваше твърде голямата тяхна илюзорност.) Режимът премина и в Семейния кодекс от 1985 г. с някои нови елементи.⁷³

II. ПРЕНОРМИРАНЕ НА ЗАВАРЕНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Съществено при посочените законодателни промени е незабав­ното прилагане на новия режим към заварените съпружески иму­ществени отношения, тяхното пренормиране съобразно с въвежда­ния модел. Това значи, че общността върху съответните имущества, въведена през 1968 г., важеше не само за придобиванията след влизане на кодекса в сила. Тя беше отнесена и към вече придобити­те имущества на заварените брачни двойки. Макар лични до мо­мента и фигуриращи на името само на единия съпруг, тези имуще­ства се превърнаха в общи по силата на закона. Чл. 103 на Семейния кодекс от 1968 г. гласеше: „Правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за иму­ществата, придобити преди влизането му в сила от съпрузите по заварени бракове." Установената нова уредба стана незабавно единственият действащ режим. По същия начин постъпи и Семейният кодекс от 1985 г. Той също отнесе своите правила и към наличните имущества на съпрузите. Неговият § 4 предвижда: „Правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за наличните имущества, придобити преди влизането му в сила от съпрузите по заварени бракове." Следователно въведената общност на паричните влогове, признаването на т. н. трансформа­ция на имущество и всички други нови положения получиха незабав­но приложение. Сега единственият меродавен режим за всички имущества на всички брачни двойки е режимът на действащия кодекс. Няма значение кога е сключен бракът и кога е придобито имуществото. Така се постига единство. Избягва се съществуването на множество режими и произтичащите от това големи усложнения

- нещо, което би траяло десетилетия.

III. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА РЕЖИМА

С оглед на принципа, който определя неговия тип, режимът на съпружеските имуществени отношения може да се окачестви като един комбиниран режим. За определени имущества принцип е общността. За други имущества принцип е разделността. Значи съществуват два вида имущества на съпрузите: общи имущества на двамата съпрузи, наричани още „съпружеска имуществена общ­ност", и лични (индивидуални) имущества на всеки един съпруг. По обхват на имуществата приоритет има общността. Тя важи за най-значителните придобивки на съпрузите (ПП 5-72- т. 1).

По характер, с оглед на неговата задължителност, режимът на съпружеските имуществени отношения е императивен. Не е пред­видена възможност за отклоняване от него по волята на съпрузите. Те не могат да уговарят нещо различно чрез предварително сключен „брачен договор". Те не могат да се отклоняват от законовия режим и при придобиване на конкретно имущество. Например да се спора­зумеят, че апартаментът, който придобиват с общи средства, ще принадлежи само на съпругата. Кои имущества са общи и кои лични

- това определя самият кодекс. Всяко противно съглашение е лише­но от правна сила. То е нищожно. Но това е една прекалена скованост на отношенията и на възможността за лични предпочитания. Тя е обект на несъгласия и критики още от 1968.Г., когато бе изоставен един свободен и гъвкав режим. Правени са и опити за законодателно смекчаване на уредбата. При съвременните условия с още по-голямо основание може да се препоръча „либерализиране" на режи­ма в една иди друга форма.