1. зараждане на идеята за ип. Разбирането на веселовски за генезиса на литературата и за задачите на ил
Изтегляне 49.8 Kb.
|
| 12. ТЕКСТОВЕ
Делят се на наративни и описателни. Наративните са повествователни и миметични. Описателните могат да бъдат с изи без посредническата роля на разказвач. Такиваса познати от литературнния очерк или портрет (дума или снимка). Наричат се още дискриптивни. Наративните текстове разказват някаква история (случка) с посредничеството на наратор. В тази група са романа, повестта, разказа, новелата. Миметически – глас на наратор няма, директно срещане с разказа. 4 глобални типа гледна точка: 1. План на оценка, 2. План на фразеология, 3. План, свързан с времепространство, 4. Гледна тчка в плана на психологията. 1. Условно може да се нарича плана на идеологията, философията. Най-съществено е, че е оценъчна – например при Вазов лесно можем да разберем оценката. 2. Как с думи се правят неща – Кръстосване на гледна точка – когато се опитва някой да ни накара да направим нещо („искрено Ви моля“). Изкуство на композиране и подбор как ще наречем нещо. 3. Откъде и откога разказвача вижда това, за което говори, доколко е обозначено нещо и доколко му вярваме. Ретардацията също влиза тук. 4. Повече се опира на определението възприятие (съзнание), предлага данни, продукт на възприятие в даден момент. В обективната позиция се представят факти, а не впечатления. Поведението на човека може да бъде описано по два начина: 1. Гледна точка на страничен наблюдател – външна, чужда. Може да е с опора на определени факти, независещи от описващия човек („той направи нещо“) или с опора на мнение на някакъв наблюдател („изглежда той помисли“), 2. Гледна точка на него самия, всевиждащия наблюдател, който може да проникне в собственото си вътрешно състояние. Два вида: на самия човек – полу-пряка реч, монолог или външна гледна точка, но повествователят е в позициятта на всевиждащ, всезнаещ, всеобемащ наблюдател. Със специални изрази се описва вътрешното състояние. Има думи-оператори, позволяващи превод от вътрешна към външна гледна точка и обратно, те трансформират. Такава например е „вероятно“. Вътрешна: „той помисли“, външна: „той вероятно помисли“. Цветан Тодоров се спира на 3 пункта моделиране отвошение повествовател-персонаж, 3те основни стратегии, с които читателят осъзнава това отношение: 1. Повествовател->Персонаж – повествователят знае повече от персонажа. Този тип отношение се нарича „визия след“ – визията на класическото повествование – „Под игото“, „Тютюн“. Той сякаш вече е видял и осмислил събитията, знае това, което героят не може да знае. Персонажите не представляват тайна за него. 2. Повествовател=Персонаж – визия с информация, която повествователят дава на читателите си – „Поручик Бенц“, „Снаха“, „Чичовци“. Повече не би могъл да даде обяснение за нещо преди самите персонажи да го намерят. Възможни са някои видове относителни разлики повежду си. Повествователят може да се води от 1во лице (аз) – „Хайка за вълци“. Може да се разказва от 3то лице – „Чичовци“, но тук повествователят може да се придържа първоначално към гледната точка на един герой, а после-към гледната точка на друг. 3. Повествовател<-Персонаж – условно се нарича визия „отвън“/“извън“ – извън контекста. Изтегляне 49.8 Kb. Сподели с приятели:
|