б) Диспозитивно, състезателно и служебно начало

Господстващата теза е, че те са Пнорми, т.е. имат характера на нормативно правило, не само ръковдно начало. Задължителни са. Ръководни П норми с основно, определящо значение:

24.10.20181. Ръководно правило, тъй като отразяват основни ценности на правния ред на дадена правна система.

2. Предопроделят същността и съдържанието на комплекси от П норми.

3. Не винаги имат изрично сломестно обозначение, но това не отменя нормативния им характер. Извежда се от съдържанието, от словестната обозначеност на кнокретните норми, които ги отразяват.

4. Предназначение да служат за тълкуване и попълване на празноти в П.

ВИДОВЕ: 1. Кпоред приложното поле - 3 групи:

А. Винаги за целия правен ред.

- принцип на законността.

Б. Типични за сродни правни клонове, напр. з-с клонове:

- Състезателно начало.

- Равенство на страните.

- Принцип за установяване на истината.

В. Типични за един правен клон - за Гп-с:

- Диспозитивното начоло.

За Г п-с:

(1) Принцип на законността - Всяко процесуално действие на съда и на страните трябва да се съобрази с нормите на процесуалния закон, а защитно - санкционните действия на органа трубва да са в съответствие с разпоредбите на материалния закон. В противен случай извършените действия са порочни,т.е.нищожност до неправилност на решението. Гаранции на законността в процеса:

а) Независимостта на органа, даваща защита (често сама се извежда като самостоятелен принцип, но не е така в Г п-с).

б) Безпристрастие на осъществяващия защита. Свързва се със системата на отводи и самоотводи, които го гарантират (чл. 12 - 14 ТПК).

в) Участие на прокурора по граждански дела.

г) Спиране на делото, за да се сезира КС - цели да не се приложи закон, който може да се обяви за противоконституционен.

д) Атакуемост на незаконосъоброзни процесуални действия, на органа по защитата.

е) Чл. 3 ГПК - страните да упражняват доросъвестно процесуалните си права. Проблемът е свързан с проблема за злоупотребяване с право,т.е. съзнателното упражняване на процесуални и материални права с ясното убеждение, че те не съществуват,т.е. цели се не защита, а уреждане на друго лице. Санкция: (1) Съдът не е длъжен да зачете недобросъвестното поведение на страната.

(2) Доколкото недобросъвестността води до отговорност за причинените на другата страна вреди - реализира се в отделен исков процес.

(3) Чл. 220 (3) ГПК - специфични неблагоприятни последици при симулиран процес - не може да се иска отмяна на решението.

ж) Задължение да се изнася пред съда само истината - чл. 3 ГПК.

з) Процесуални тежести като санкция при бездействие на страните.

(2) Диспозитивното начало

(3) Състазателното начало

(4) Равенство на страните

(5) Служебно начало

(6) Установяване на истината. Приницпът на социалната справедливост се извлича от съдържанието на отделни разпоредби.

Това е основен функционален принцип на Г п-с. Изразява зависимостта на процеса, на неговото започване, развитие, приключване от волята на лицето, което търси защита. Следователно същността на принципа е тази обусловеност на защитното производство от изявената за него воля. Право да търси защита има правният субект, чиито субективни материални права са засегнати от форма на правонарушение. Има две основания, които налагат този принцип:

1) Диспозитивното начало се обуславя от разпоредителните правомощия в съдържанието на самото материално право, което се нуждае от защита. Гправа съдържат такова правомощие. Дори, когато такова правомощие няма или е ограничено, не се защитава по собствен почин от защитно-санкционния орган, а се предоставя на определен орган - прокурор.

2) Необходимо е защитно - санкционния орган да има статута на трето незаинтересовано лице,отстоящо еднакво от двете срещупоставени страни в материалноправната връзка.

Образуването на производството се определя от волята на търсещия защита. Той притежава едно процесуално право да търси защита, което упражнява чрез правомощието да сезира съответния орган - чл. 2 (2) ГПК. Отразява се волята на лицето да се сложи начало на защитното производство, но в първото действие на сезиране се съдържа воля и за по-нататъшно развитие на процеса. Обусловеност на параметрите на търсената защита от волята на търсещия, т.е. от неговата воля зависи на кое свое материално право и срещу кой субект се търси защита. Ищецът определя основанието (ЮФ-и на П си), петитума (съдържанието на субективното право/задължението на насрещната страна), насрещната страна - чл. 98 ГПК - съдържанието на исковата молба.Разп. и с правомощието да променя параметрите на защитата, т.е. в хода на производството може да измени основанието, съдържанието на правната връзка или насрещната страна. Мотивите нямат значение.

Търсещият защита определя дали да продължи или прекрати процеса. Неговата воля е достатъчна, съдът не се нуждае от мотивите. Ищецът може да десезира органа позащита, т.е. и в правото на защита има разпоредителни правомощия. Процесуалните права са строго лични, ненаследими, неочуждими, т.е. единственото разпореждане с тях може да е под формата на отказ. В исковия процес - оттегляне и отказ от иск - чл. 119 ГПК. Института на съдебната спогодба - отново воля за десезиране. Това обаче не е отказ от защита, а отказ тя да се даде със съдебно решение. По волята на страните последиците на съдебното решение може да се замени с последиците в договор между страните, чрез който те с взаимно съгласие се споразумяват, уреждат спора, т.е. меродавна е и волята на насрещната страна. Подобно при възможността чрез договор между спорещите изобщо да се дерогира правораздавателната власт на публичните съдилища - арбитражни дотовори (клаузи) - чл. 9 ГПК, ЗМТА.

ГАРАНЦИИ: Принципната възможност да се атакуват актовете на съда или съответния орган в отклонение от изискването на диспозитивното начало. Такива актове са порочни - изразяват категория незаконосъобразни по съдържание актове. Такива актове са недопустими. Недопустимото съдебно решение подлежи на обжалване (воззивно и касационно), в резултат на което трябва да се обезсили - чл. 209 (1) ГПК.

Диспозитивното начало се съчетава и с ледица други процесуални принципи, т.е. няма законодателен обстотятелствен израз, тъй като в определен случай проявните форми могат да засегнат насрещната страна или да се отразят негативно върху други процесуални принципи, т.е. в някои хопотези то е ограничено под формата на съчетание на проявните му форми с проявните форми на други принципи. Напр. възможното отгеляне на иска се съчетава с образуването на нов процес. За да се избегне това, в определени случаи за прекратяването на процеса се иска съгласие на ответника (това решение служи на принципи на равенство). Друг пример - при съдебната спогодба, изисква се и определение на съда - гарантира се законосъобразността.

Служебното начало се изразява в активното поведение на защитно-санкционния орган, което може да се наблюдава в редица насоки. Не е регламентирано изрично. Извежда се от различни процесуални разпоредби. Може да се определи като задължение на съда да движи служебно зелото, като обезпечи бързото и качествено развитие чрез обезпечаване на равенството и състезателността в процеса, като по този начин осигурява и постановяването на истината в процеса.

Служебното движение на делото - чл. 2 (1) ГПК - задължението на съда да разгледа всяка подадена молба за защита. Достатъчно е сезиращото действие, за да се поради задължение за съда служебно да придвижва производството до крайния му акт. Противопоставя се на конвенционалния тип процес, който се обуславя (придвижването) волята на ищеца или споразумението на страните за всеки етап. Задължението на съда да осигури правото на всяка страна на участие:

- задължение по уведомяване и призоваване на страните, при спазване на процесуалните изисквания за равността.

- задължение за връчване на документи и преписи.

- задължение да се осигури равно участие на страните.

Да извърши правна квалификация на спора, което става в устния доклад по делото - чл. 98г (1) ГПК - ищецът сочи само обстоятелствата, от които вади правото си, но не и правната му индивидуализация. Участието на съда в изясняването на фактическата страна на спора - чл. 109 (2) ГПК - задължение да отправя към всяка страна въпроси относно фактическите й твърдения и във връзка с твърденията на насрещната страна. Участието на съда при отделяне на спорното от безспорното - чл. 109 (4) ГПК. Длъжен е да прецени и посочи на страните кои факти са безспорни (не се нуждаят от доказване) и кои са спорни. Съдът събира доказателствата. Той извлича инфрмация от доказателствените средства. В тази дейност страните само участват.

При атакуването на съдебното решение - напр. 206 ГПК - обжалването на решението засяга и неподалите жалба лица - другари на жалбата, т.е. има служебно подчиняване при определяне на обсега на жалбата. Действията, отклонили се от изискването, включени в служебното начало са съществени процесуални нарушения, които се отразяват отрицателно върху законосъобразността на крайния защитен акт. В повечето случаи на такива актове резултатът е невъзможен за установяване на истината, т.е. това са неправилни актове, подлежащи на отмяна. С изменението а ГПК са отменени някои текстове, което води до ограничаване на служебното начало. Отменен е чл. 4 (3) задължението на съда да разяснява на страните процесуалните им право и да ги насочва при упражняването им; чл. 109 (3) - задължението на съда да разяснява на страните с какви доказателства могат и трябва да си служат; чл. 129 (1) - свързан и с принципа за установяване на истината.

8. Принципи на състезателността и равенството на страните.

Фактическият и дакозателствен материал по едно гражданско дело е резултат от активните действия на страните. С процесуалните си действия те определят обхвата на доказателствения материал, т.е. принципът се свързва с участието на страните, предоставено от закона, чрез което те могат да влияят върху съдържанието на защитно-санкционния акт чрез фиктите и доказателствата. Принципът е противовес на следственото начало (пасивната роля на страните, тъй като формата на доказателствения материал е предоставена само на органа). Принципът е регламентиран в чл. 121 (1) КРБ - не може да се каже, че съда има хасивна роля, но параметрите й са стеснени с последните изменения на ГПК. Страните са тези, които с активното си поведение попълват делото с фактически и доказателствен материал, но същесвременно една от гаранциите на принципа е активна дейност на съда, която обезпечава формите на състезателното начало. Напр. правото на страните да бъдат уведомени за провеждането на съдебно заседание; правото на страните да се явяват лично или чрез представител; правото им да отправят фактическите си твърдения към съда; правото да направят възражение среку фактическите твърдения на другата страна; правото чрез възражения, реплики и дуплики да изразяват фактически твърдения до изчерпването им; правото да представят доказателствени средства, относими към релевантни факти; правото на всяка страна да поставя въпроси на насрещната страна, както и личните носители на доказателствени средства (свидетели, вещи лица, т.е. да събират доказателства); правото на собствена интерпретация - изразява се в правото на пледиране.

ГАРАНЦИИ: 1) Форми на служебното начало са гарнцията на състезателното начало. Съдът трябва да следи за спазване на принципа.

2) Задължителното призоваване на стане минимум 7 дни преди провеждането на съдебното заседание - чл. 41 (5) ГПК. Страните трябва да могат да организират защитата си.

3) Минимум 5 дни преди съдебното заседание да се предостави писменото заключение на вещото лице - чл. 157 (1) ГПК. Страните трябва да се запознаят с него, за да могат да възразят или противопоставят насрещни факти.

4) Нарушенията в състезателното начало водят до една категория порочни съдебни актове - в исковия процес това са неправилните решения. Свързани са с невъзможността да се изяснят и установят действителните материалноправни отношения. Това е пряко свързано с нарушаването на състезателността. Способи за атакуване - обжалване, извънреден контролен способ - чл. 231д ГПК. Отмяната на неправилен акт цели по-нататъшният ход на производството да се възобнови така, че да се спази принципа за състезателност.

Равенството на страните е регламентирано в чл. 121 КРБ. Съществува задължение за съда да го обезпечи. Представлява съвпадаща процесуална възможност на двете срещупоставени страни, без оглед на процесуалните им роли. Най-широк сръг еднакви правомощия има в исковата форма на защита, тъй като като участници в правния спор и ищеца, и ответника имат еднакви изходни позиции, тъй като процес има при наличието на правни твърдения за едно материално право, каквито имат и двете страни. Проявните форми са съвпадащи с тези на състезателното начало, тъй като последните са предпоставка. Еднаквост като възможност и на двете страни, т.е. равенството е по-скоро същото като в състе4зателността, макар и да има проявни форми и в другите способи за защита.

Гаранциите са същите като при състезателното начало. Чл 4 (2) ГПК - общо формулира задължението на съда да гарантира равенството чрез еднаквото прилагане на закона за всички. Накърняването на равенството създава веротност, че не е достигната истината.

Като понятие за истина в теорията на процеса се говори за формална и обективна истина. Принципът на формалната истина изразява съответствието на съдебното решение с изнесените от страните факти и доказателствен материал по делото, т.е. критериите за истината са данните по делото, а не действително осъществените извън процеса в отношенията между страните факти. Затова принципън на формалната истина е производен на състезателното начало, където единствено страните имат правото и задължението да влияят върху фактите и доказателствения материал.

Принципът на обективната истина, който се приема за господстващ у нас, поставя като критерии за познанието извънпроцесуалната истина, т.е. осъществените извън процеса ЮФ-и и изведените от тях действителни правоотношения. Процесът при обективната истина има за цел да разсрие действителните правоотношения между страните. Приема се, че това е възможно, когато състезателното начало се свързва с активната роля на самия съд при изясняване на отношенията между страните чрез павата и задълженията му. Служебното начало да включва по делото фактическии и доказателствен материал - чл. 129 (1) ГПК. Принципът за установяване на истината е прокламиран в самата конституция - чл. 121 (2). От тук следма, че критерият за вярност и правилност на решението е съответен на изводите на съда със съществуващите извънпроцесуални факти. В противен случай принципът за истина се обезмисля, тъй като съответствието на решението с данните по делото е отражение на принципа на законността. Цел на принципа на обективната истина е извънпроцесуалното отношение между страните. Това следва от редица законови разпоредби, които гарантират достигането на вярно познание за съществуващото между страните отнощение.

1. Активната роля на съда,, предоставена със служебното начало, свързана с прилагането на правна кварификация на правното естество на спора, с ролята му за изясняване на фактическата страна по спора. Чрез отсяване на ирелевантните факти, в ролята на съда за установяване на тези факти члез въпросите, които поставя на страните, т.е. съдът може да не включи сам служебно факти и докаказетелства, но той участва активно при упражняване правата на страните за включване в делото на факти и обстоятелства. Този аспект на служебното начало обаче отпада, тъй като водеше до изземване на функции от съда на двете спорещи страни.

2. Критерий за истината като действително осъществяванете факти по спора, се сочи и от чл. 3 ГПК задължението на страните и представителите им да изнасят в процеса истината. Истината е такава информация за фактите, която е вярна, съответна на това, което действително се е осъществило ( Освен, че няма да вземе впредвид действия, ако се сметне, че са лижлива информация, те не биха довели до отговорност за вреди).

3. Целият механизъм на доказване е подчинен с нуждата решението да отразява вярно фактите (напр. липсата на регламентация на т.нар. доказателства с абсолютна доказателствена сила. Дори признанието, съдът трябва да прецени с оглед на всички доказателства и обстоятелства - чл. 127 (2) ГПК.

4. Изискванията към провеждането на процеса, като устност, непосредственост и публичност гарантират възможността съдът правилно да прецени доколко изнесеното пред него действително съответства на действително осъщественото.

5. Изискването за безпристрастност. Тези норми обезпечеват достигането на извънпроцесуалната истина - чл. 12, 13

6. Достигането на вярно познание за фактите се обезпечава и от механизма на събиране на доказателства. Кръгът на доказателствените средства е така ограничен, че включва само такива източници на информация, коити са достатъчно надегни. Трябва да се посочи приоритет, който З дава на писмените доказателства заради начина, по който те възпроизвеждат фактите.

7. Извънпроцесуалната истина се гарантира и от начина, по който съда следва да обсъжда събраните факти и доказателствен материал - чл. 188 ГПК в тяхната пълнота, взаимна зависимост и всестранност. Ако някое от тези процесуални изисквания не е спазено, решението спада към неправилните, порочни решения и актове, които подлежат на отмяна чрез съответните процесуални способи.

Критерият е действително осъществените факти извън процеса и независимо от развитието му, което се сочи и обезпечава от такава негова организация, в която при изясняване на фактите активна роля има и органа по защита, въпреки отмяната на чл. 129 (1) ГПК. Съществуват гаранции, че извънпроцесуалната истина ще бъде постигната.

ПРИНЦИП ЗА ДЕМОКРАТИЗЪМ В ЗАЩИТАТА (ПРИНЦИП ЗА СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ). Този принцип е познат на всички правни клонове. Изразява се в достъпност на защитата за този, който се нуждае от нея и хуманност на санкцията за правонарушителя. Аспекти на принципа:

1. Задължителна адвокатска защита, която позволява и социално слабите лица да потърсят защита от съответния орган за защита на правата си. Цената на тази защита не е голяма - 4% от цената на иска , колкото е и държавната такса. Системата за освобождаване от такси и разноски в определен случай, за определено лице, за определени дела.

2. Лирсата на процесуален формализъм. Действията са устни. В някои случаи е необходима обикновена писмена форма за валидност, но е поправима.

3. Бързината е гаранция да ефективност. Сроковете обаче, съдържащи се м закона и имащи отношение към бързината, са инструктивни. Сновото изменение се предвижда жалба за бавност и и иск в проекта - по желание на ищеца за определена категория дела, да се провежда бързо производство, при спазване на всички гаранции.

Хуманността на санкцията най-добре личи при изпълнителния процес. Там санкцията най-силно засяга правна сфера на нарушителя. Хумаността се изразява в това, че само имуществото на длъжника е обект на принудително изпълнение и то само секвестируемото имущество. Другите санкции при другите способи са еквивалентни на нарушението и се изразяват във въздействие, което не може да се квалифцшра като засягащо статуса на лицето, за да бъде нехуманно.

Всички принципи се намират във взаимодействие помежду си, при което се съчетават в провните си форми. Взаимно си служат за баланс в проявните си форми. Проявните форми на един принцип са гаранция за провеждането на други и обратното, на които е подчинена цялата ередба и самия механизъм на процеса.

в) Проявления на основните начала в различните производства и отделните техни фази

65.СТРАНИ В ИСКОВОТО ПРОИЗВОДСТВО

Страните са едни от участниците в Гп-с. Тези, които наред с организацията по защитата и санкцията, представляват субект на основното процесуално правоотношение, т.е. страни са тези участници в процеса, които тъпсят и срещу които се търси защита чрез разрешавеното на правния спор чрез силата на присъдено нещо. Без наличието на тези участници, процесът е немислим. Законът не съдържа определение (само - чл. 15 (1)).

Отграничението на тези участници в процеса от субектите на материалните права се извършва като се изхожда от функционалната връзка между процес и материално право. Няма покриване между страни в процеса и носители на материално право. Процесуалният закон допуска в процеса да участва лице, което от самото начало заявява, че не е носител на спорното материално право, чиято защита търси (напр. искът по чл. 134 ЗЗД). Възможно е процесът да завърши с едно отхвърлящо иска решение. Решение за неоснователността му, т.е. съдът признава, че ищецът не притежава твърдяното материално право. Въпреки това чл. 15 посочва, че това лице, което води делото като ищец, въпреки че не притежава материалното право, е страна. Чл. 97 (1) - възможно е да се води процес от ищец, който цели да установи несъществуването на едно твърдяно от ответника материално право. Такъв ищец води делото като страна по смисъла на чл. 15, като по същността на този иск, той сам твърди, че не притежава съответното материално право. Следователно притежаването на материалното право само зависи от вида на иска и приключването на процеса, може да се свърже с есна от страните по делото.

Страна в исковия процес е това лице, което участва в него от свое име, търсейки защита на едно засегнато от процеса спорно субективно материално право, кота има за цел да постигне чрез това участие защитно-санкционни последици в своята правна сфера. Понятието има два основни белега:

1. Участие от свое име, упражняването на прав от свое име с цел промени в своята правна сфера (да се постигнат резултатите от решаването на спора). Не може да се каже, че страните са лица, коитоса обвърдани от последиците на процеса, обратното - чл. 221 (1) ГПК.

2. Изясняването на понятието за страни и ограничаването на кръга лица, които имат това качество е важно за решаването на други въпроси на процеса, свързани с определянето на подсъдността. Приложението на редица институти, предявяването на насрещен иск, прилагането на нормите за освобождаване от такси и разности и т.н.

От практическа гл. т., страните се определят по един основен критерии - формата на правото на искова защита, което съответната страна упражнява или твърди, че упражнява, т.е. каква форма на процесуално право на иск има това лице като страна. Има два основни вида:

а) Главни - за тях говори чл. 15 (1). Лицето, от името на което се води делото и лицето, срещу което се води делото, т.е. ищец и ответник. Правото им на искова защита е най-пърно като обем и съдържание. То включва целият комплекс от правомощия: Правото да се предяви иска; Правото за сезиране; Правото за висящност на процеса. Следователно главните страни определят започването, развитието и приключването на делото. В рамките на главните страни, законът обособява два подвида, като се извежда от чл. 15 (2):

(1) Условно главни (типични) страни. Страните са по принцип такива и само по изключение нетипични. Притежават, твърдят, че притежават правото на иск за защита на свои засегнати от спора права. Принципът в исковия процес е, че само този, който защитава собствени материални права, може да бъде страна в процеса, а останалите лица нямат нищо общо с този спор.

(2) Главни нетипични страни - чл. 134 ЗЗД. Само при наличието на изрични правни норми могат да развият делото като главни страни. Наричат се още процесуални субституенти.

б) Допълнителни страни. Характерно за тяп е, че разполагат с такъв кръг процекуални права за защита, които са по-тесни от правомощията за защита на главните. Допълнителната стрна разполага с процесуална възможност да участва от свое име в един вече висящ процес. Резултатът от това е, че в техния кръг процесуални правомощия не се включва възможността да определи насоката на развитие и приключване на процеса. В зависимост от вида на допълнителната страна, тя може да влияе и процесуалното си поведение само върху съдържанието на съдебното ршение. Има два подвида:

(1) Надзираваща страна - чл. 19. В определен случай това е министърът на финансите или на регионалното развитие и благоустройство. Зелта на участието им е осъществяването на тадзорната функция по отношение на тази от главните страни, която се явява надзиравана. Законът предвижда това участие, за да се създаде гаранция за защита на правото на държавната собственост, упражнявано от учрежденията.

(2) Подпомагащи страни. Практическото им значение е съществено. Възможността за участието й се обуславя от усложняването на материалноправните връзка, които много често рефлектилат върху правната сфера на трети лица (напр. поръчителят има право да се включи като подпомагаща страна). При подпомагащите страни има такова допълнително участие на определено лице от свое име, при което те имат за цел и свой собствен правен интерес да повлияят върху хода наделото, така че да се постигне благоприятно решение за главната страна, на която подпомагат.

Друг критерии - в зависимост от действителното притежаване на процесуалното правона искова защита:

а) Надлежни страна.и - действително притежават предвиденото и гарантирано от закона процесуално право на защита.

б) Възможно е един иск да се предяви от лице, което не разполага с право на иск и по този спор лицето има само формално качество на страна, но то не е надлежна страна. Това лице е страна, тъй като дали едно лице е формална или надлежна страна се определя в рамките на вече образуваното производство. Ако съдът прекрати производството понеже прецени, че лицето няма право на иск, спорът за това дали лицето има право на иск може да се отнесе пред втората инстанция. Следователно това е особено производство, което условно се нарича “процес относно процеса”.