Как цар Борис Трети се превръща от изтребител в „спасител” на евреи?

Днес някои оцелели български евреи, които сега живеят в Израел и САЩ, сякаш по поръчка се мъчат да представят злосторника цар Борис Трети за спасител на евреите в „старите” и „новите” български земи.

Изглежда едни от тях правят това поради аматьорство в науката или под влияние на носталгични чувства към своята първа родина, а други – за да обслужват геополитически интереси на финансови олигарси и мафиоти, които водят политика на превръщане на България в израелска селскостопанска провинция.

Напоследък у нас активно се рекламира книгата, озаглавена „Извън хватката на Хитлер” на българския евреин проф. Михаил Бар-Зоар. В неотдавна дадено интервю авторът на тази книга заявява, че през Втората световна война евреите в България са спасени от „църквата, профашисткото мнозинство в парламента и Царя”⁷⁹. Според него сега комунистите били в „неизгодно положение” (в смисъл, че се чувствали неловко и не искали да се популяризира спасяването на българските евреи), защото били „против монархията, църквата и фашистите”. Въпросният автор твърди, че през пролетта на 1943 г. депортацията на евреите в Беломорска Тракия и Македония „не можело да бъде спряна” и „не е имало дори и опит”, понеже тези земи не са били „окупирани от българските войски”. За Германия въпросните земи „никога не са били анексирани от България”. В потвърждение на това се позовава на „немска карта от онова време”, където за Беломорска Тракия и Македония пишело, че са „под българска администрация” (факт, който опровергава неговите твърдения, че в разглежданите земи не са хазяйничили български царски войски и областни директори). Тези неверни доводи са приведени, за да бъде внушено, че тогава земите на Беломорска Тракия и Македония са били изцяло под немско владичество. Това цели напълно да бъдат оневинени цар Борис Трети и неговите наследници, в чиито „жили”, по думите на цар Фердинанд, „тече известен процент еврейска кръв⁸⁰”.

Истината е, че управлението на „новите” български земи е било поверено изцяло на българската държава. Това управление, както пише в своите „Спомени” (с. 226) Димитър Пешев, „по нищо не се отличаваше от останалите части на България”. Особеното в него е било, че българските държавни служители във въпросните земи са „изземвали” (под формата на наряди) произведените от местното население храни. Има запазени документи, в които е посочено, че българските власти са конфискували от тамошните селяни произведеното зърно, оставяйки им известни количества от него за изхранване на семейството и добитъка и за семе⁸¹.

Такава политика на военен комунизъм е прилагана по време на Гражданската война (1920 г.) в съветска Русия. Следващата година по предложение на В. И. Ленин в съветската страна започнало прилагането на Новата икономическа политика (НЭП) и на селяните се давало възможност да продават храните, които им оставали след като предадат част от тях на държавата.

Това проличава и когато се направи паралел между политиката на депортиране на евреите в Беломорска Тракия и Гърция. Тази политика е различна в трите окупирани и разделени от германците гръцки администра-тивни зони (италианска, германска и българ-ска), чиито администратори били изпращани съответно от Италия, Германия и България⁸².

Посочените зони са формирани след германската окупация (на 21 април 1941 г.) на Гърция и подписаното от гръцки генерали споразумение за примирие. Гръцкото кралско семейство (за разлика от Кобургите) заедно с правителството избягали през Близкия Изток в Лондон, откъдето продължили борбата срещу германските нашественици.

Впрочем след окупацията (април 1940 г.) на Дания от германските войски датският крал Кристиан Х и кралското семейство останали в страната. Немските окупатори запазили датските държавни институции (крал, правителство, парламент, дипломатически представителства) и предоставили ограничен суверенитет на държавата Дания. При тази управленска система около 7 хил. евреи били спасени, като тайно са изведени (с рибарски лодки) в неутрална Швеция. През октомври 1943 г. германците успели да депортират в Терезин (Чехия) 500 датски евреи, но около 450 от тях доживели края на войната благода-рение на интензивната дипломатическа работа и застъпничеството на датските власти.

Когато у нас Царят тайно решавал „еврейския въпрос”, в администрираните от италианците райони (Атина и Пелопонес), т.е. в италианската зона на окупирана Гърция не е имало депортиране на евреи. Липсвали антиеврейски закони и евреите не били подлагани на гонение и дискриминация.

В Атина е формирано колаборационно гръцко правителство. По време на войната това правителство е ръководило гръцката държава (полиция, правосъдие, финанси, търговия, услуги). То получило легитимност с назначаването и изпращането в Атина на посланици от Германия и Италия, т.е. от страните – основателки на Оста.

Депортация на евреи в италианската зона на Гърция не е имало до края на юли 1943 г., т.е. до извършения в Италия държавен преврат, при който от премиерския пост е свален създателят на фашисткото движение Бенито Мусолини (Дуче). По време на неговото дълго (над две десетилетия) властване в италианската държава той изобщо не е прилагал нацистката антиеврейска политика, не е възприел расистката теория на Хитлер (изложена в книгата му „Моята борба”).

Навярно това донякъде се е дължало и на обстоятелството, че Бенито Мусолини още от ранна възраст е емигрирал в Женева (Швейцария), където е работил като зидар, посещавал е събрания, на които е говорил руският социалдемократически лидер и интернационалист Владимир Илич Ленин и е прочел антирасистките книги „Манифест на комунистическата партия” и „Към критика на политическата икономия” на немския евреин Карл Маркс.

Тогава младият Бенито е носил в джоба си портрета на Карл Маркс и с молив е отбелязвал някои от впечатлилите го постановки в книгата „Към критика на политическата икономия”. Срещу текста (в нейния предговор), където пише, че битието на хората определя тяхното съзнание и че когато материалните производителни сили влизат в противоречие с отношенията на собственост, настъпва „епоха на социална революция”, той написал: „Никоя революция не може да промени човешката природа”⁸³.

След отсраняването на Бенито Мусолини от власт и капитулацията на Италия (края на юли 1943 г.) в италианската зона на окупирана Гърция е извършена депортация на евреи. През периода 1943–1944 г. (когато за министър-председател на Гърция е назначен Йоанис Ралис) в гръцката страна са създадени „Батальони за сигурност”, които воювали с борещите се срещу нацистка Германия гръцки и български партизани и бойни групи. Тези батальони изпълнявали и антиеврейска програма. С тяхно участие от италианската зона са изпратени (след юли 1943 г.) в нацистки лагери за умъртвяване около 1300 евреи.

Зверско е било отношението към евреите в германската зона. Тази зона включвала земите в западна и централна Македония, крайбрежието покрай границата с Турция, Крит, главните егейски острови и Солун. В Солун са живеели около 70 хил. евреи от общо към 100 хил. еврейски граждани на Гърция. По онова време (когато все още е нямало държавата Израел) този град е бил средище на евреите в света. Тук те имали възможност да изявяват вродените си заложби в търговията и лихварството.

До 1943 г в Солун германците са изпращали евреи на принудителна работа и постепенно край железопътната гара са създали еврейско гето. Заставените да работят ангария евреи били откупени от своите сънародници за два милиона и половина драхми⁸⁴.

На 15 март 1943 г. започнало изпълнението на „крайното решение на еврейския въпрос”, т.е. депортирането на евреите от Солун за концентрационните лагери в Полша. Тяхното събиране ставало в намиращото се до гарата солунско еврейско гето, а транспортирането им се извършвало на партиди по 2–3 хил. души. За периода март-август 1943 г. в лагерите на смъртта са изпратени 17 ешелона с общо над 48,5 хил. евреи.

В окупирана Гърция живущите, включително евреите, са можели свободно да се придвижват от една в друга зона. Те не са се възползвали от това право да отидат в италианската зона, където до свалянето на Бенито Мусолини от власт (края на юли 1943 г.) не е извършвана депортация на евреи. Гръцките евреи са могли да избягат и в планините при партизаните. Подготовката и реализацията на тяхната депортация е пазена в строга тайна от немците и местните им помагачи, в т.ч. еврейски равини.

С голяма жестокост е бил решен „еврейският въпрос” от усташите, местните националфашисти в Хърватско, където до пролетта на 1942 г. били ликвидирани 400 хил. сърби, а в Загреб само за сплашване били избити 180 евреи⁸⁵. След това самите хърватски власти открили бюра за изселване на евреите в Италия, като ги снабдявали с фалшиви италиански паспорти. В един момент италианците разкрили фалшификацията и поискали да върнат изселените хърватски евреи обратно в Хърватско. Хърватските управници отговорили, че не могат да приемат лица с фалшиви паспорти.

Депортирането на евреите от българската зона в Беломорието е извършено с одобрението на Борис Трети. В тази зона (Серес, Драма, Кавала, Гюмюрджина, Дедеагач) евреите са депортирани на основата на одобрения (през февруари 1943 г.) от него българо-германски договор. Тази територия е дадена от Хитлер на българската държава още при присъеди-няването на България към Тройния пакт. Нейното окупиране от български войски е смятано за акт на „освобождение” на поробени българи и „обединение” на България (в Беломорието е имало и немски военни командири, очакващи антихитлеристката коалиция да открие фронт на Балканите).

В Беломорската зона цялата администрация е била българска, а областните директори са назначавани от българското правителство (след предварително съгласуване с Царя). Българските администратори са можели (по знак на цар Борис Трети) да осигурят същата неприкосновеност на тамошните евреи, каквато е имало в контролираната от италианци гръцка зона.

Към края на април 1941 г. и 1942 г. цар Борис Трети е правил обиколки из Беломорието. Считал е тази територия за част от неговото царство.

За да докажат, че цар Борис Трети е „спасител” на българските евреи, някои автори изопачават фактите. Например те твърдят, че хилядите евреи от Беломорска Тракия и Македония били предадени „на немците, които ги депортират в концентрационни лагери в Полша”⁸⁶.

В действителност събирането (след полунощ) и извозването на евреите от посочените области до съответните пунктове е извършвано от служители на Комисарство по еврейските въпроси към Министерството на вътрешните работи (създадено към края на август 1942 г. от Министерския съвет на българското царство). В тази акция са участвали и български военни, полицейски и административни служители. Предаването на обречените евреи на „германските власти” е ставало казано на търговски език „франко” северната граница (р. Дунав) на България.

Друго преиначаване на историческите факти е, че Беломорието било дадено от германците на българските власти за „временно управление”. Тази територия била администрирана и анексирана от тях, но освен от Германия, анексията им не била призната даже и от страните членки на Оста.

Така се внушава, че Беломорието е било германска територия, а депортирането на тамошните евреи е извършено едва ли не под диктата на германски военачалници. Налага се тезата, че цар Борис Трети не е могъл да предотврати това ужасно злодеяние.

Вече бе доказано, че Беломорието е било дадено от Хитлер на българското царство за вечно владение (този акт е извършен в началото на 1941 г., когато немските войски вече са владеели много европейски държави и цар Борис Трети е вярвал, че нацистка Германия ще спечели Втората световна война). Това, че анексирането на тази територия към България не било официално признато от други държави, е без значение за спасяването на тамошните евреи (понастоящем само Турция е признала турската зона на Кипър, но гражданските и изселническите въпроси в нея се решават от местните власти).

Извършеното със знанието и съгласието на цар Борис Трети депортиране на евреите от „новите” български земи се оправдава и в една разпространявана напоследък псевдонаучна пуб-ликация⁸⁷. Авторът на тази публикация твърди, че въпросното депортиране е направено за постигане на „националното обединение на българските земи”. Според него въпросът за „националното обединение на българските земи” бил „тясно свързан” с утвърдения през януари 1941 г. от цар Борис Трети анти-еврейски Закон за защита на нацията. С приемането на посочения закон се целяло да бъдат отстранени пречките (евреите) по пътя към въпросното „национално обединение”. В него нямало разпоредби за прилагане на крайни мерки срещу евреите. През първата година след влизането му в сила било „посегнато на собствеността на еврейските семейства, и то на по-заможните от тях” (сякаш отнемането на жилище, магазин, фабрика и т.н. на еврейско семейство и неговото изселване в провинцията е в реда на нещата). От Берлин не бил упражняван „натиск, който би заплашил или затруднил процеса на обединението на българските земи”.

„Усложнението” на този обединителен процес и на еврейския проблем дошъл от „натиска на Москва и от стремежа й еврейското население да стане един от потоците на съпротивата срещу властта” (на монарха и фашисткото правителство). Българските комунисти отправяли по намиращата се в Москва радиостанция „Христо Ботев” призиви за по-активно включване на българските евреи в борбата срещу хитлеристите с лозунгите: „На борба в редовете на Отечествения фронт за спасяването на България от фашистките гнусотии” и други.

По-нататък нескопосано е изложена чудовищната версия, че депортирането на евреите в Беломорието и Македония е предизвикано от Москва, където имало значителен брой „евреи на ръководни постове в съветската власт”. Те участвали „в извършването на Октомврийския болшевишки преврат през 1917 г. и последвалите нечувани жестокости и „класов геноцид”. Под тяхно влияние определени „среди” от българската еврейска общност подкрепяли „подривната дейност на комунистите в интерес на Москва, насочена срещу националното обединение на българските земи”.

Така се правят внушения, че депортирането и изтреблението на евреите от Беломорска Тракия и Македония е станало по вина на комунистическите ръководители в Москва. С призивите за борба срещу монархо-фашизма, те видите ли са предизвикали нацистите и цар Борис Трети да предприемат ответни мерки, насочени към унищожаване на евреите по българските земи (в името на „обединението на България”).

Това е крайно едностранчиво интер-претиране на депортацията на евреите от българските земи. В него прозира корист, монархическа пристрастност и анти-комунистическа озлобеност.

Що-годе политически грамотните хора знаят, че по принцип комунистите са за обединяване на народите. Техните теоретици и вождове първи са разкрили по думите на В. И. Ленин (който има над 50 публикации по ”националния въпрос”) тенденцията към интернационализация (глобализация) на стопанския, политическия и културния живот на народите и към сближение и сливане на всички нации в едно социалистическо общество, но не чрез водене на смъртоносни империалистически анексионистични войни, а по пътя на доброволното и осъзнато съюзяване и обединение.

Впрочем понастоящем финансовите олигарси, начело със собствениците на банките на федералния резерв на САЩ се опитват да запазят глобално си господство, чрез разделяне и противопоставяне на отделните нации и създаване на миниатюрни държави от типа на Косово.

За да получат свободен достъп до глобалните природни, финансови и човешки ресурси, те принуждават националните правителства да прилагат така наречената нео-либерална евроатлантическа политика и най-вече нейните основни механизми: тотална приватизация на държавните банки, имоти и земи (наличието на публична собственост в държавата осигурява нейната независимост); държавно стимулиране на търговската експанзия на транснационалните кампании; либерализация на поземления пазар в страните с оглед да се даде право на чужденци да купуват местни земеделски земи; водене на завоевателни войни (предимно чрез войски на междудържавния военно-политически блок НАТО).

Както показва практиката тази политика води до глобални кризи и съсипва живота на милиарди хора на земята. При нейното прилагане в страните се засилва ядреното въоръжаване и социалното разслояване на обществото и все повече се изострят социалните конфликти. По данни на сп. „Warld report” (юни 2011 г.) след избухването (2008 г.) на глобалната капиталистическа криза в света имало около 11 милиона милионери и милиардери, които притежава-ли около 43 трилиона долара при годишен световен Брутен вътрешен продукт около 55 трилиона долара. Делът на свръх богаташите в световното богатство е близо 80%, а този на останалите над 7 млрд. жители на нашата планета - едва 20%.

Разглежданата публикация за националното обединение и еврейския въпрос е твърде далеч от онова, което учените наричат „добросъвестно и задълбочено изследване”. В нея още от пръв поглед бият на очи няколко лъжи.

Първата лъжа е, че антиеврейската политика на цар Борис Трети била основана на следвания от него „принцип” за „националното обединение на българските земи”. Това противоречи на факта, че през 1940 г. и първото тримесечие на 1941 г. той изобщо не е поискал от тогавашния главен раздавач на територии Адолф Хитлер да отнеме от югославската държава Македония и да я даде на България (за да стане нейното „обединение”). С укази утвърдил анти-еврейския закон и договора за присъединяване на България към Тройния пакт (от 1 март 1941 г.) само срещу възвръщане на загубения от баща му излаз на Бяло море. Едва към края на март 1941 г., когато сръбското правителство сключило със Съветския съюз споразумение за дружба и неутралитет и предизвикало Хитлер да окупира Югославия, възникнала нуждата български войски да пазят тила на германците, като окупират част от Македония.

Втората лъжа е, че у нас нацистите са пристъпили към унищожаване (през февруари-март 1943 г.) на евреите, когато определени „среди от еврейската общност” се поддали на ръководената от съветски евреи пропаганда и се опълчили срещу монархофашистката власт. Всъщност расистките апели за сегрегация на евреите и за завладяване на „източните земи” се съдържат в публикуваната през двадесетте години на ХХ век книга на Адолф Хитлер, „Моята борба”. Още с идването си на власт (началото на 30-те години на ХХ век) нацистите са използвали антесемитизма за дискриминиране на евреите, за ограбване на техните пари и имоти и за погроми над еврейски магазини (такива изстъпления са правени и в окупираните от германците заподно-европейски държави, където евреите не са слушали московското радио „Христо Ботев”).

Третата лъжа е, че „подривната дейност на комунистите”, обслужвала Москва и била „насочена срещу националното обединение на българските земи”. Подтекстът е, че ако не е била подривната дейност на комунистите, Адолф Хитлер е щял да спечели войната, да завладее Съветския съюз и да даде на България земите на Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини. В българската държава комунистите и евреите са щели да бъдат избити или да робуват на Кобургите и на нацистките аристократи и плутократи.

От това, което е говорил цар Борис Трети по време на служебни разговори и в Народното събрание, става ясно, че той е мислил преди всичко за благосъстоянието на Кобургската династия и за бъдещето на сина си „Симеончо”. Царят е преследвал и убивал болшевики и комунисти, понеже се борят срещу царизма и за установяване на диктатура на пролетариата. Водил толкова късогледа политика на „национално обединение на българските земи”, че след войната гърците и западните правителства са щели да отнемат още български земи от „старите” държавни предели и южната граница на България да бъде до Чепеларе. Благодарение на застъпничеството на съветските държавни ръководители била запазена предвоенната териториална цялост на българската държава.

Нищо не може да оправдае цар Борис Трети, че с оглед да запази своята династия и заради мимолетното (за 2–3 години) „национално обединение на българските земи” е дал съгласие да бъдат погубени над единадесет хиляди човешки същества. За това злодеяние няма давност и всуе са опитите за неговата политическа реабилитация.

На 6 август 1943 г., т.е. седмица преди да замине за Германия и за последен път да се срещне с Адолф Хитлер, цар Борис Трети много се разстроил, когато получил изготвен от американското правителство писмен документ. Този документ е предаден на Царя (чрез върналия се от Швейцария Георги Кьосеиванов) от представителя на Обединените нации (ОН) Рьоне Шарон, който пък го взел от шефа на американската разузнавателна мисия в Швейцария Алан Дълес. Цар Борис Трети повикал премиера проф. Богдан Филов и му предал въпросния документ, където имало изразена позиция на САЩ за България. В него пишело, че българската държава „оказвала на Оста” голяма подкрепа и поради това след войната ще бъде третирана „наравно с другите неприятели на англосаксонците. Осъждат се остро мерките срещу евреите, които били необясними, като се знаело по-раншното отношение на България към малцинствата”⁸⁸.

Днес всичко това се потулва от лидери на отвъдокеански еврейски организации и потомци на богати български евреи. Целенасочено се втълпява на младите поколения българи, че евреите в българското царство били спасени от цар Борис Трети. Изкарва се, че тяхното лишаване от имоти и депортирането им е дело само на лоши българи. Главните от тях били премиерът проф. Богдан Филов, министърът на вътрешните работи Петър Габровски, директорът на Комисарството по еврейските въпроси Александър Белев.

Прикрива се фактът, че назначаването на тези и други министри е ставало единствено от цар Борис Трети, който изисквал от тях вярно да служат на Кобургската династия и сляпо да следват водената от него пронацистка политика. Дори и най-върлите монархисти признават, че по онова време в българското царство „нищо не могло да се разреши” без знанието, мнението и одобрението на Царя.

Обикновено легендите за спасяването на българските евреи от цар Борис Трети се съчиняват от потомци на дворцови служители и на богати еврейски фамилии. По време на Втората световна война у нас богатите евреи са притежавали големи финансови, индустриални и търговски предприятия и са разполагали със значителни количества злато и сребро. Днес техни наследници се стремят да придобиват собственост върху български земеделски земи и имоти. Главно поради това те имат интерес да бъдат възхвалявани Кобургите и други действащи у нас политици с еврейски и друг чуждестранен произход.

Повечето от тогавашните богати български евреи са били свързани с Двореца и са правили опити да се спасят чрез „ходатайство”. Някои от тях са успявали да се измъкнат от депортацията чрез „откуп” във вид на „жълтици”. Вероятно това дава основание на техни потомци да твърдят, че дължат своя живот на Царя и да съчиняват легенди за него.

Богати български евреи са писали молба за помощ и до изповядващата католическата вяра царица Йоана. Нейният отговор гласял: „Нема как да се помогне”.

Това може да се узнае и от публикуваните в Интернет спомени на Самуел Ардити. Този български евреин е роден през 1935 г. в семейство на богат търговец на платове и ризи от гр. Русе. В неговите наглед детски спомени се разпространява легендата, че „фактически накрая той” (цар Борис Трети) „спаси” евреите и „затова заплати с живота си”⁸⁹. На базата на догадки и слухове е направено заключението, че в нощта на 9 срещу 10 март 1943 г. „Царят даде заповед на Габровски да прекрати депортацията на евреите от старите предели на страната”.

Твърди се, че в двореца Царят бил приел делегация (съставена от полковник Таджер – участник в Първата световна война, владици, писатели, и музиканти) пред която казал, че при опит да „изгонят българските евреи”, той щял да легне „на железопътната линия”. Това Самуел Ардити чул от своя приятел „Арончо”, който пък го научил, като подслушал разговор между баща си (Хаим Леви) и полк. Таджер.

Тази еврейска легенда (от рода на библейските) противоречи на факта, че след като у нас са приети антиеврейските закони, героят от Първата световна война полк. Таджер е нямал достъп до Царя. Това е посочил и тогавашния депутат проф. Петко Стайнов, който на 13 ноември 1942 г. (т.е. три месеца преди да започне депортацията на българските евреи) в реч пред Народното събрание казал, че полк. Таджер е лишен от човешки права и изолиран от обществото. След края на войната (1919 г.) той бил използван от Министерството на външните работи за дипломатически мисии. Тогава „Ние се гордеехме, че имаме един полковник от еврейски произход”, но „днес той за нас е един чифутин, ние сме го прогонили, ние сме го смачкали и сме му взели имотите”⁹⁰.

По онова време цар Борис Трети рядко откликвал на настоятелните молби за срещи и с българските владици. Той ги приел на 2 юли 1942 г. във връзка с предложението им българската църква да бъде провъзгласена за патриаршия. После Царят дълго (близо година) отлагал исканата от тях нова среща. Нейното провеждане е станало едва в средата на април 1943 г., след като владиката „дядо Неофит” изпратил до Царя отчаяно „изложение”, в което било написано, че „желанията на синода оставали глас вопиющ в пустинята...”⁹¹.

През 1949 г. юношата Самуел Ардити се изселил в Израел, където станал строителен инженер и се пенсионирал (2002 г.). Периодично идвал в България, а наскоро посетил българското село (Водица, Русенско), където е живял няколко години по време на детството си.

Тези оценки за социалистическа България (в която Самуел Ардити не е живял) не отговарят на истината и са обида за мнозинството българи, които при социализма имаха народно-демократична държава с високо развито земеделие, социална сигурност и икономическа, т.е реална свобода, включително ежегодно да почиват на море и планина и да посещават Израел. В последно време такива оценки се дават само от чужденци, които се държат като победители в „студената война”, господари на българите и на техните земи.

Все пак в спомените на въпросния автор има и поучителни максими и истории. Интересен е например цитираният от него еврейски девиз: „Яж хляб и пиперки, но купи имот в центъра на столицата”. Заслужава внимание и неговият добър спомен за антифашистката борба на легендарната еврейка от Русе Анна Вентура, която произхождала от богато семейство, но станала член на Работническия младежки съюз (РМС). През зимата на 1944 г. тя се укривала в русенския хотел “Метропол”, но била предадена и убита от царската полиция.

Справедливостта изисква да се признае, че няколкото десетки хиляди български евреи са спасени главно от съветската Червена армия. Те са останали живи благодарение на славните победи на тази армия в битките срещу хитлеристките нашественици в Съветския съюз и на нейното стремително настъпление към окупираните от немците територии, включително и на Балканите. Тези победи (особено в Сталинград) са стреснали и уплашили до смърт цар Борис Трети и са окуражили огромното мнозинство от хуманистично настроени българи (в т.ч. антифашисти, някои монархо-фашистки депутати, църковни служители, писатели, адвокати, лекари), които се вдигнали в защита на българските евреи. Така че сегашните и идните потомци на спасените български евреи би трябвало да изразяват своята признателност преди всичко на руските войници и офицери и ежегодно да организират поклонение пред паметника на Съветската армия в София.

Непочтено е да се залъгваме, че десетки хиляди български евреи са спасени от насилствена смърт, като са изпратени няколко протестни писма от група депутати и представители на интелигенцията до Царя и правителството. Такова наивно интерпрети-ране и вулгарно фалшифициране на историческите факти се прави главно от хора с ниска политическа култура или с цел да се идеализира и реабилитира цар Борис Трети и Кобургската династия. То е вредно и за потомците на умъртвените и оцелелите по време на Втората световна война евреи от „новите” и „старите” български земи. Техните водители би трябвало да знаят законите на диалектиката и да помнят, че историческите събития се повтарят макар и на качествено ново стъпало на развитие на обществените производителни сили, включително в ядрената оръжейна индустрия.

В изпълнение на този пъклен план вече са изкупени (посредством поставени местни лица и „инвестиционни” фондове) над един милион декара български земеделски земи. През юли 2011 г. в София на съвместно заседание на правителствата на България и Израел, техните министър-председатели Бойко Борисов и Бенямин Нетаняху са решили българският държавен поземлен фонд (възлизащ на около 2,5 млн. дка земеделска земя) да бъде предоставен на израелци. Договорено е с израелски инвестиции (в размер на около 1 млрд. лв.) на тези земи да бъдат изграждани напоителни системи и да се отглеждат предимно зърнени храни, мляко, плодове и зеленчуци (за изхранване на израелското население, чийто брой непрекъснато нараства, включително и чрез имиграция). Очаква се постепенно върху въпросните земи (изкупени и предоставени от българската държава) да се заселят хиляди еврейски семейства и да се създаде „ционистко огнище”, подобно на това, което евреите са създали след Първата световна война в Палестина.

Обикновено посочената лъжа се представя за аксиома (истина, която не се нуждае от доказателства). Не се посочва как е станало „превземането на България”, кои български градове и села са били „окупирани” и колко време е имало съветски войски на българска територия (редно е например да се сравни с формата на окупация на Германия, където от Втората световна война до сега има над 70 хил. американски войници). Липсва отговор и на въпроса защо вместо убийства, грабежи, вандализъм и масови изнасилвания (съпътстващи почти всяка „окупация”) при преминаването на съветските войски през наша територия местните жители навсякъде са ги посрещали с „добре дошли”, цветя, хляб и сол (това е документирано в киноленти и снимки).

Потулва се обстоятелството, че на 8 септември 1944 г. съветските войски от 3-ти Украински фронт под командата на маршал Фьодор Толбухин са преминали Дунава и са навлезли в България, а на следващия ден (9-ти септември) вечерта са прекратени „военните действия” (без нито един убит български гражданин).

По сведение на всепризнатия гениален руски пълководец маршал Георгий Жуков стъпилите на българска земя първи съветски военни отряди били посрещнати от пехотна дивизия на българската армия, строена на шосето „ с развети червени знамена и тържествена музика”. Командващите съветските военни части му доложили, че по всички направления се извършвало „спонтанно побратимяване на съветските войни с българския народ”

Изглежда при настройването на българи-те срещу руснаците се разчита на обстоятелството, че съвременните поколения граждани изпитват отвращение от сегашната американска империалистическа окупация на Ирак и Афганистан, където през последните няколко години са избити стотици хиляди хора (десетки хиляди войници окупатори и стотици хиляди окупирани местни жители). На този фон употребата на фразата „съветска окупация на България” звучи зловещо, макар да се разминава с истината, че войски от съветската Червена армия никога не са окупирали отечеството ни, а само са преминали през българска територия при преследването на оттеглящите се към Берлин хитлеристки военни части. Тогава (септември - декември 1944 г.) червеноармейците (около 600 хил. души) са прекосили България и заедно с присъединилите се към тях десетки хиляди наши войни и югославски партизани са нанесли бързи и мощни удари на събралите се в съседна Сърбия германски войски и са продължили похода за освобождение на Европа от кафявата нацистка чума (междувременно американски и английски войски също са освободили от германските окупатори Италия, Франция и други западноевропейски страни).

Към средата на април 1945 г. преминалите през България съветски войници (от 3-и и 2-и Украински фронт) очистили от нацистките войски Унгария, навлезли в Австрия и освободили Виена. Днес австрийците наричат тази военна операция „освободителна”, (а не „окупаторска”), тачат паметта на загиналите руски войни и се грижат за издигнатите им паметници.

В нашата страна Соросови храненици (в т.ч. ровещи се в архиви журналисти) не изтъкват убедителни аргументи в подкрепа на твърдението, че у нас е имало „съветска окупация”. Мъчат се чрез контролирани отвън медии да втълпят на младежта, че заради тази окупация на 5 септември 1944 г. съветското правителство е обявило война на България. При това като се прикрива обстоятелството, че тази война е освободителна, насочена главно към прогонване на немските окупатори от българската земя. Това е класова война, която се е водила преди всичко срещу монархистите, нацистите и фашистите, като представители на финансовата олигархия.

До обявяването (5 септември 1944 г.) на въпросната война българските регенти и буржоазни правителства на Иван Багрянов (1.VІ - 2.ІХ 1944 г.) и на Константин Муравиев (2.ІХ – 9.ІХ.1944 г.) се мъчили с политически и дипломатически маневри да запазят господството на аристокрацията и на финансовата и промишлената буржоазия в обществото. Продължавали да поддържат дипломатически отношения с хитлеристка Германия и същевременно чрез тайни преговори с английски и други представители да си осигурят подкрепа на западните държави. Това правили и след разгрома (края на август 1944 г.) на германците при Яш-Кишенев и разполагането на съветски войски до линията Русе и по-нататък по Дунава до Черно море.

При така сложилата се политическа обстановка е трябвало да се води разумна и реалистична политика в полза на народа. Тогава в интерес на отечеството е трябвало вместо царските регенти да поставят „компромисни” правителства, като това на Константин Муравиев, държавната власт да бъде отстъпена на комунистическите, земедел-ските и другите отечественофронтовски ръководители, да бъде сключено примирие със Съветския съюз и да се обяви война на хитлеристка Германия (дни по-рано такива промени са извършени в Румъния).

Но тогавашните местни монархофашиски управници сякаш са били изтъкани от бясна злоба срещу руските болшевики и българските комунисти и до края на август 1944 г. продължавали да кореспондират с Хитлер и да правят отчаяни опити да се споразумеят с властите в Англия и Турция за окупиране на българската държава от турски и английски войски. През август 1944 г. в Цариград и Кайро е бил изпратен известният български политик Стойчо Мошанов, който бил натоварен с мисията да води тайни преговори (които изобщо не започнали) за незабавно излизане на българската държава от войната със САЩ и Англия.

В програмната декларация (писана през целия ден на 4 септември 1944 г.) на едноседмичното правителство на Константин Муравиев е заявено, че у нас ще бъде следвана политика на „пълен и безупречен неутралитет”. То щяло да „изпълни всички задължения на неутрална държава по отношение на оттеглящите се в България и намиращите се в страната германски войски и военни средства. При затруднение от страна на Германия по провеждането на тази политика българското правителство ще се види принудено да скъса дипломатическите отношения с тази държава” (същият ден в Ихтиман били обезоръжени и задържани около 4500 германски войници).

Още преди съветските войски да навлязат (8.ІХ.1944 г.) на българска територия, през периода 6-8 септември 1944 г. партизански части са завзели трайно над 170 населени места в страната. В София властта е взета през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. от представители на Отечествения фронт с помощта на преминали на негова страна армейски части, включително танковата бригада в Горна Баня.

Тъй като имало сведения, че след 9.ІХ.1944 г немски войски готвели удар от района на Ниш към София, Върховното главно командване на Червената армия заповядало в българската столица да бъде разположен един усилен съветски стрелкови корпус (германски войски предприели провакационно настъпле-ние в Северозападна България, което е отбито от части на редовната българска армия и партизанския отряд „Георги Димитров”). В края на 1944 г. частите от този съветски корпус продължили пътя си за Берлин.

През 1944 г. по настояване на английски и американски представители на Съюзната контролна комисия в София е оставена и разположена край двореца „Врана” (на изток от софийската столица) съветска войнишка рота със задача да пази живота на царското семейство, включително този на непълно-летния цар Симеон Втори. Такава мярка е била наложителна в онзи период на натрупана жажда за мъст у хиляди българи, чиито роднини и близки са били убити при едноличния режим на цар Борис Трети.

В „хрониката” озаглавена „Неизвестната окупация 1944-1989 г.” поетът се опитва да докаже, че у нас царяли „первезните заблуди”, според които българо-съветското сътрудни-чество не е „грабеж”, а „безкористна братска помощ”. Той отрича тази помощ, игнорирайки обстоятелството, че тя е въплътена, материа-лизирана в крупни енергийни, металургични, химически и т.н. заводи, които още десетилетия наред ще осигуряват работа, експорт на стоки и доходи.

Понеже тази сума не е много внушителна (в сравнение с размера на парите, които съвременната българска държава ежегодно изразходва за осигуряване на въздушни коридори и летища на американската страна и за поддържане на военни мисии в чужбина), поетът представя въпросната доларова сума в милиарди обезценени левове (без да споменава, че драстичното, хиперинфлационното обез-ценяване на българския лев по време на Втората световна война е предизвикано от големите разходи на българската държава за издръжка на разположените в „старите” и „новите” земи немски войски).

По-нататък в „хрониката” се втълпява, на читателите, че имало „грабеж” и при извършването на българо-съветски търговски сделки. Съветски държавни външнотърговски организации били купили на ниски цени местно розово масло и други стоки, а за компенсация съветското командване дало безвъзмездно на Първа българска армия оръжия и бойни припаси на стойност 17 млрд. лева (явно поетът няма представа за така наречената „бартерна” и „балансирана” междудържавна търговия, която приключва с приблизително уравнено салдо и без голям външнотърговски дефицит).

Въпросният поет коментира и включването (след 8 октомври 1944 г.) на български армии във войната против немците на страната на Съглашението. Според него „нашите полкове” давали „много жертви”, защото били командвани от „неопитни офицери – бивши партизани”, които били „ентусиасти, но невежи във военното дело” Той пише: „ако в една битка руснаците губиха 50 убити, сред българите падаха повече от 500”.

Може би и за това е имал вина бившият главнокомандващ българската войска цар Борис Трети, който фанатично вярвал в крайната военна победа на съюзните му германци и оставил българските войници и офицери без нужната подготовка и тренировка да се сражават с прекаралите по няколко години на бойното поле отстъпващи германци. Той е използвал българските военни сили предимно за извършване на държавни преврати, окупиране на сръбски и гръцки земи и угнетяване на местното население, за преследване на слабовъоръжени и гладни партизани.

В същност присъединените към 3-и Украински фронт български армии са командвани от съветският маршал Ф. Толбухин и от български царски офицери, като легендарният ген. Владимир Стойчев. Бивши партизани са назначавани за „помощник-командири” със задача да предотвратяват евентуални опити на царски офицери да саботират ефективността на бойни действия срещу Вермахта.

В края на разглежданата „хроника” необосновано и безапелационно се заключава, че освобождението на „старите” и „новите” български земи от нацистка окупация било „третата и най-жестоката национална катастрофа на България” (сигурно в сравнение с тези през 1913 и 1919 г.). Според автора въпросната катастрофа била най-жестоката „защото тя бе не само материална, но и духовна катастрофа: идеалът за обединение на българите бе осъден на смърт без право на обжалване” (само, че по вина главно на цар Борис Трети и на българските монархо- фашисти, които ръководени от династични и себични интереси са присъединили българската страна към разгромената от Червената армия и другите Съюзни войски Хитлеристка Германия).

Цитираното високопарно празнодумие не спомага за извличане на правилни исторически и политически поуки. То само потвърждава направената от поета (в анотацията на разглежданата книга) констатация, че при четене на история, нагодена „към интересите на властващата политическа сила” човек „не само ще се обърка, но може и да се побърка”.

Вероятно местните колониални администратори няма да разкрият името на злосторника, наречен по Българската национална телевизия „анонимен творец”. Мъчат се да оправдаят този долнопробен политически акт, като го представят за забавно хрумване на представители на „ироничната постмодерна култура на новия век”.

След оскверняването на паметника на съветската армия, сякаш по предварителен сценарии, Соросовите глашатаи дни наред се появяваха по медиите и пледираха за неговото премахване от центъра на София. Твърдяха, че съветската Червена армия е „окупаторска” и с нейното идване у нас бил „внесен комунизмът”, социалистическият обществен строй, при който се осигуряваше работа на всички трудоспособни български граждани и не се позволяваше на неолибералните глобалисти и космополити до обсебват националните ни природни, трудови и финансови ресурси. Както показва практиката от периода 1944–1989 г., при този строй е невъзможно чужденец да стане собственик на български земеделски земи (дори с много пари и молитви към еврейския бог Йехова, за когото нямало „невъзможно нещо” - Евангелие от Лука, гл. 1, т.35-37).

При разглеждането на депортацията на евреи от българската държава прави впечатление, че „еврейският въпрос” почти не е разискван на срещите на цар Борис Трети с идеолога на расизма Адолф Хитлер. Мнения по въпроса за депортирането на евреите от българските „стари” и „нови” територии са обменяни предимно в разговори на Царя с министъра на външните работи на Германия Йоахим Рибентроп и с началника на полицията Хайнрих Химлер (който през юни 1941 г. казал, че „ние (българите) трябва да сменим нашата славянска азбука, за да намалим руското влияние”)⁹⁴.