Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера

В същата стая лежеше и бай Бедрос, много способен часовникар, който докато беше в болницата, ремонтира часовниците на всички болни и на персонала в отделението. Благ по душа, бай Бедрос не беше оставен да бездейства - непрекъснато му носеха часовници с най-различни повреди. Малко забавяне се получаваше, когато нямаше резервни части и клиентът трябваше да си ги закупи – сам или с помощта на някой близък и скоро след това часовникът беше готов. Пари не вземаше, понеже бил в болничен отпуск, както сам се шегуваше. Нещастието да катастрофира с мотора си го бе довело тук. Единия му крак и тазът му бяха в гипс, но пък ръцете му бяха здрави и макар и лежешком, успяваше да поправя часовниците.

– Е, няма как – казваше той.– Дълго време ще ремонтирам повредени часовници в болницата.

На съседното легло, до него, лежеше чичо Иван, пострадал при инцидент с машина. Беше дърводелец. Подходил невнимателно към банцига и бе контузил много лошо ръката си. Операцията била доста сложна, продължила няколко часа и само благодарение на големия професионализъм на доктор Караиванов ръката му била спасена от ампутация. Имаше една дъщеря на моята възраст и тя всеки ден го посещаваше. Явно бе, че момичето трудно понася отсъствието на баща си. Бившата жена на чичо Иван от десетина години почти не се интересувала от дъщеря си, даже отказвала да изплаща определените й от съда минимални средства за издръжка на момичето. Затова бащата, освен че работел в дърводелската работилница, поработвал и на частно, като извършвал всякакви дърводелски услуги. Възхищаваше ме тази бащинска грижовност и тази човешка всеотдайност.

Другият пациент се казваше Пенко – млад човек, който беше настанен на леглото близо до вратата. Тъй като работел като хамалин на пристанището, от големите тежести, които непрекъснато му се налагало да вдига, получил двустранна херния. Оженил се преди няколко години, но още си нямали деца. Разказваше, че жена му много изживявала липсата на рожба, но той я успокоявал, че още са млади и когато я целунел, нещата се нареждали. Пенко много си обичал „женичката“, както се изразяваше самия той. Тя всеки ден му идваше на посещение и винаги му носеше нещо за дояждане, понеже болничната храна не му стигаше. С усмивка тя казваше, че трудно се изхранва двуметров човек, който работи тежък физически труд.

Най-тих, но най-страдащ измежду нас беше Величко. Неговата история беше покъртителна: бил моряк във военноморския флот и при едно учение се наложило да провери защо оръдието не гръмнало. Когато бръкнал с някакъв уред в дулото, проклетото оръдие гръмва и му откъсва дясната ръка до лакътя, а от силния гърмеж оглушава с дясното ухо. Веднага след инцидента го докарали в болницата, но не успели да спасят ръката му и той завинаги остава инвалид. Тъй като беше загубил и слуха на едното си ухо, специално бе дошъл професор от София, който го успокояваше, че ще му осигурят слухов апарат и отчасти слухът му ще се възвърне. Лявото му ухо обаче имаше нормален слух и той нямаше проблеми да комуникира с когото и да е, но шокът, в който бе изпаднал, го дистанцираше от всички. Денем пазеше привидно спокойствие, но нощем го чувах как с часове плачеше и въздишаше. Може би аз най-добре разбирах положението му и когато чувах плача му, страдах заедно с него. Роден беше в едно малко село близо до Бургас, но родителите му идваха всяка седмица, по два пъти, да го посетят. Само тогава момчето живваше и разкриваше душата си. Разбирах колко много страда и колко болезнено изживява загубата на ръката си.

Един ден случайно в коридора срещнах доктор Караиванов и между другото му подхвърлих дали не е добре да намерят психолог, за да помогне на Величко. С него още на петия ден бях влязъл в откровен разговор и непрекъснато мислех как може да му се помогне, та по-скоро да излезе от тежката си депресия. Величко сподели, че още от ученическа възраст бил влюбен в много красиво момиче, което обичал безумно. И ако тя го видела такъв инвалид, щяла да го зареже. Успокоявах го, че няма прегради пред голямата любов, но тогава той само се усмихваше. Кой знае, сигурно си мислеше, че съвет му дава един дечко, който му говори за любовта, без още сам да я е усетил.

Аз обаче, не се отказвах лесно. На едно от свижданията изчаках на входа на отделението майка му. Издебнах подходящ момент и я помолих да съобщи на приятелката на Величко случилото се и да я уговори да му дойде на свиждане.

В деня, когато трябваше да бъда изписан, преди обяд, около 11 часа, в стаята влезе красиво тъмнокосо момиче и с бързи стъпки се запъти към Величко. Щом я видя, той изхлипа като малко дете. Но момичето се хвърли върху му и без никакво стеснение започна да го целува. Не можех да потисна вълнението си и се разплаках от радост. Това момиче направи това, което не можеха куп психиатри и психолози да постигнат за една страдаща душа. Тя само му направи забележка за това, че не й е драснал няколко реда за случилото се. Иначе щяла да пристигне веднага след инцидента.

Това бяха хората в нашата стая, с които по цял ден си споделяхме и обсъждахме много лични и не дотам лични проблеми. Далеч от родния дом аз бях най-рядко посещавания болен, макар че съучениците ми не бяха ме забравили. Затова след изписването ми аз с радост се прибрах в пансиона, което бе доста необичайно за мене. Не помня през годините на моя престой в училище с такова желание да съм се връщал там. Бях посрещнат с радост от всички, но и много учители споделиха, че се е чувствало моето отсъствие. Това малко ме озадачи, защото не разбирах в какъв смисъл е това откровение, но го приех с усмивка и удовлетворение. Приятно е да разбереш, че си липсвал на някого. Налагаше се да разказвам на приятелите за престоя в болницата и за хората, с които бях прекарал почти две седмици. Слушаха с голям интерес и за кратко време научиха за всичко случило се с мен. Най-хубавото обаче бе, че само след няколко дни излизахме в новогодишна ваканция – както наричаха по онова време коледната ваканция, защото Коледа не се празнуваше официално.

Под милите грижи на мама аз започнах бързо да се възстановявам. Вкъщи вече имаше различни деликатеси от месо, защото преди дни бяха заклали прасето. И аз „загладих косъма“. Дори ми беше разрешено да удължа ваканцията си със седем дни. Още от малък бях пристрастен към честото къпане, та тази нежелана операция малко ме затрудни и изнерви. Не можех да се примиря със забраните на лекарите и си бях направил приспособление за предпазване на оперираното място. Така успявах да вляза под душа безопасно - многото лепенки свършиха хубава работа. За три месеца ми бе забранено и да вдигам тежки неща.

Връщайки се в училище, налагаше се да наваксам пропуснатия учебен материал, но това не ме притесни, тъй като си знаех възможностите. Аз, който рядко сядах следобед да подготвям уроците за следващия ден, сега трябваше да уча усърдно... Даже и директорът, който преди казваше, че от мен не става нищо, като че ли си промени малко мнението. Чувал съм и възпитатели да казват: “Вижте как една операция успя да промени положително Георги!.“

Наредих куп шестици, даже сам се учудвах от себе си – не че преди нямах, но бяха сравнително по-рядко. И до днес не мога да си обясня защо никога не съм искал да бъда пълен отличник. Свободното си време обичах да посвещавам на музиката или да работя нещо в работилницата по кошничарство.

Февруари и март се оказаха много студени месеци, а влажният морски вятър ни пронизваше до кости. Тези варненски специфични зими ми влияеха доста зле, защото продължително боледувах от ангина и сливиците ми вечно бяха уголемени. Въпреки препоръките на лекарите да ги оперирам, аз отбягвах, защото ми беше казано, че след такава операция, почти всеки получава хроничен фарингит и това щяло да ми пречи при пеенето. Но след години ваденето на сливиците ми се наложи.

В края на краищата, студените и влажни зимни месеци най-после отминаха и пролетта дойде сякаш изведнъж. Набързо се стопи снегът и капчуците запяха пролетно. Не закъсня и идването на прелетните птици. Отвсякъде ухаеше на свежест. Морето оттегли водите си от плажовете. Най-после дворът на пансиона се изпълни с деца, големи и малки. Измъкнахме се от зимата като лалугери от дупките си и априлското слънце стопли премръзналите ни тела.

Ваканцията ни се стори кратка и недостатъчна. Настъпи май с пълната си феерия от багри и ухания. Даже и морето утихна и пясъкът изсъхна, сякаш не е имало зима. Морската градина се изпълни с хора от всички възрасти. Вечер влюбени двойки превземаха брега и до късно през нощта веселите им гласове се носеха като чуруликане на сладкогласни птички. Излизайки от училище, най-напред отивах на брега, събувах се и тичах по ивицата край водата, но въпреки че още беше силна студенината й, нагазвайки в морето, усещах сякаш едно цялостно отпускане на душата. Така можех да се разхождам с часове край морето и да вдишвам аромата му. В такива моменти мечтите са много и различни и най-често – непостижими. След толкова изминали години вече мога да кажа, че най-голямата ми мечта е била да мога случайно да видя в далечината мачтите на задаващ се кораб и да му помахам с ръце за поздрав. Е, да, ставаше ми тъжно, но след като стъпех в студената вода, всичко си идваше на мястото.

Наближаваше краят на учебната година и учениците от нашия клас вече трябваше да получим удостоверенията си за завършено основно образование. Този ден – 15 юни, го очаквахме с нетърпение. Знаех си, че през годините не бях много ученолюбив, но пък винаги съм бил трети по успех в класа. Моите съученици Петър и Елена бяха винаги преди мен. Никога обаче не съм се старал да ги настигна по успех, а чистосърдечно им се радвах. Завърших основното си образование с успех 5,53 и се чувствах много доволен от себе си. Когато обаче получавах свидетелството, госпожа Николова ми каза откровено, че въпреки много добрия ми успех през годините, така и не могла да разбере на какво се е дължало това мое несериозно отношение към ученето. Истината в нейната констатация малко вгорчи настроението ми и ме накара да се засрамя, макар че моите съученици никак не се впечатлиха от думите й. В края на краищата бяхме завършили успешно прогимназия.

МЕТОДИ И НЕГОВАТА НЕИЗЖИВЯНА ЛЮБОВ
Методи беше завършил нашето училище няколко години преди мен и работеше в предприятието на слепите във Варна. С него се познавахме добре и по-късно, след моето завършване, бяхме станали добри приятели. Затова, когато ми се случваше да посетя Варна, си споделяхме много неща – и хубави, и лоши, с които бе изпълнен животът ни и които често бяха последица от трудностите, сполетяващи ни ежедневно. Разказът му за неговата първа, но неизживяна любов ме затрогна дълбоко, защото беше една покъртителна история, която той продължаваше да пази в сърцето си.

Методи постъпил в първи клас на 10 години, както се случваше с много други деца, понеже родителите му не знаели за това училище, та поради тази причина той завърши осми клас на 18 години. И така, младежът – вече пълнолетен, връщайки се вкъщи през лятната ваканция, харесал едно съседско момиче от тяхното село, което често му ходело на гости, за да взима при него уроци по кларинет. Още от трети клас Методи започнал да изучава този инструмент и вече беше станал много добър кларинетист. Момичето, което също като него много обичало музиката, се казвало Ренета. Тя имала злощастна съдба – на тригодишна възраст загубила майка си, а нейния баща поел всичките грижи по отглеждането й. След известно време баща й се оженил повторно. Мащехата й се оказала сърдечна и мила жена и се отнасяла със съчувствие към малкото момиче. Ренета изпитала голяма радост, когато в семейството й се родило момченце и тя вече си имала братче. Но едно зло не идва само. Пет години по-късно, в един горещ юлски ден, нейния баща влязъл в местния водоем да се разхлади и повече не излязъл. Намерили го след два дни - удавен. Ренета останала кръгло сираче и била осиновена от леля си.

Девойката била връстница на Методи и къщата на леля й се намирала в съседство. В новото си семейство Ренета се чувствала добре, понеже много се разбирала с братовчедката си. Когато Методи завършил осми клас, тя вече била зрелостничка и трябвало да реши къде и в кой институт ще кандидатства. Точно в това лято се разиграва и любовната история между двамата. Момичето с голямо желание идва в дома на Методи, за да се учи да свири на този вълшебен инструмент, а Методи се чувствал още по-щастлив, че може да докосва нежните й ръце и да наглася пръстите й върху корпуса на кларинета. Постепенно двамата се сближили така, че неусетно започнали да се целуват и да си казват най-прочувствени слова.

Веднъж, когато били решили да усетят истинска близост, той свалил ризата си, но в този момент по дървените стълби се чуло трополене и лелята нахлула яростна в стаята. Като видяла моя приятел гол до кръста, тя започнала да им се кара с най-обидни думи, а Методи се вцепенил от неочакваното нахлуване и не могъл да каже нищо за оправдание. Та какво ли можел да изрече. Поел вината върху себе си и само промълвил, че Ренета е невинна. Вероятно лелята е подозирала нещо и търсела момент, за да ги разобличи.

Още преди тази случка Ренета била споделяла с Методи, че леля й е много против техните срещи и й забранявала да се виждат и тя уж обещала да я послуша, за да не й се кара, но щом чуела нежните звуци на кларинета, идващи от съседната къща, не се стърпявала и пристигала при Методи. А той беше се усъвършенствал доста като инструменталист и с лекота изпълняваше произведения от световната класика. Можеше да свири също и много съвременни шлагери, като ги украсяваше с негови интермедии, които измисляше в момента. Обичаше да импровизира и изпитваше голямо удоволствие от музиката.

След тази случка Ренета била поставена под денонощна охрана от семейството на леля й. Така двамата повече не се видели. На нея й било наредено да не излиза от къщи и усилено да се готви за кандидатстудентски изпити. Била приета в училището за медицински сестри в Пловдив и живеела на квартира при роднина на осиновителката си. След три години, вече дипломирана, оженват Ренета за селски лекар, който бил стар ерген.

Тук Методи въздъхна и като се усмихна, добави, че не съжалява за пропуснатата интимност, защото неминуемо са щели да ги разделят и тогава той самият щял да се чувства много по-виновен пред Ренета, която обичал от цялото си сърце.

Така добросърдечно разсъждаваше Методи и аз се радвах на неговите човешки ценности, които го водеха през целия му живот. В душата му нямаше никаква обида, нямаше никаква злоба, а само спомен за една прекрасна любов, която, вярвах, дълго е топлила неговите сърце и душа. И той наистина беше пример за това, че истински дълбоката обич се пази цял живот.

След години случайно го срещнах и съвсем неволно го попитах за неговата първа любов. Той се натъжи и с болка разказа, че голяма трагедия сполетяла семейството на Ренета. От леля й научил, че тя имала две деца и били щастливи, но една зима се случило най-лошото. Мъжът й, докторът, както винаги, му се налагало да обиколи свои болни пациенти в съседното село. Зимата се случила доста студена и мразовита, с поледици, а той се забавил до късно преглеждайки болните си пациенти. Чак към 22 часа приключил с прегледите и тръгнал обратно със старата си кола да се прибира у дома. От големия студ шосето било заледено и пътуването било рисковано. Но той решил да тръгне. Вероятно е карал внимателно, но на един остър завой, колата се подхлъзва и пада в крайпътната пропаст. Ренета го очаквала със свито сърце цялата нощ. На следващата сутрин тя с безпокойство телефонирала в лечебницата, откъдето й казали, че мъжът й си е тръгнал предишната вечер. Тогава тя се обадила и в милицията. Цял ден го издирвали и чак в късния следобед видели колата му в пропастта. Много трудно успели да измъкнат автомобила от бездната, но лекарят вече бил мъртъв. Колата била смачкана до неузнаваемост. Въпреки тежката зима хората от няколко села се стекли на погребението му. Ренета останала сама да се грижи за двете си деца.

Тук Методи се просълзи и шепнешком добави: „Ако не бях женен, щях да й предложа да отгледаме заедно децата й. Но съм семеен и имам двама синове, затова сега е невъзможно“.

Според лелята, Ренета била съсипана от голямата загуба и имала нужда от приятелска подкрепа. Тогава той, изпълнен със състрадание, се решил на малко рискована постъпка – взел си отпуска, уж за да отиде при родителите си, а пристигнал в селото, където живеела Ренета с децата си. Наел си за две седмици квартира и всеки ден посещавал бившата си любов, но вече с други чувства – искал да й вдъхне увереност и да разбере, че не е сама, че има още приятели, готови да я подкрепят. Ренета, изненадана от посещението му, го приела като близък човек, който внесъл известна доза сигурност в живота й. Децата й се запознали с него и много се радвали, когато Методи почукал на входната врата, но той усещал тъгата им по изгубения баща. Дъщеря й била по-голяма – в трети клас, а синът й от есента щял да бъде ученик в първи клас – почти на същата възраст, когато и Ренета изгубила своя баща.

Децата разговаряли с него, разхождали се заедно и му помагали, когато се налагало. Това събудило огромно любопитство у съседките на Ренета - кой е този мъж и какво прави при наскоро овдовялата жена. Без никакво угризение разпитвали децата, а понеже пролетта била топла, тези любопитки безсрамно надничали през отворените прозорци. Когато след няколко дни се уверили, че това идване на непознатия мъж е без никакви скрити помисли, те се укротили и тяхната клюкарска инвазия престанала. Ренета с усмивка казала на Методи, че доживяла да види уморени най-върлите клюкарки.

На тръгване, когато той си заминавал, тя с болка добавила:

– Жалко, че децата ми повтарят моята съдба, но може би това ще ги направи по-устойчиви и борбени. И дано имат истински приятели, какъвто си ти за мене.

Бяхме седнали в една бирария, Методи отпи глътка, за да прикрие вълнението си и гласът му зазвуча по-уверено:

– Вече знаеш всичко за това, което не съм разкривал пред никого досега. И мисля, че сякаш съм по-спокоен.

– Виждал ли си я оттогава? – на свой ред му зададох малко неудобния въпрос.

– Имам съпруга и двама синове и любовта ми към тях ме кара да бъда честен и отговорен, а аз толкова много ги обичам и не мога да ги предам. Те са всичко за мен. Не бих могъл да живея, лишен от тяхното присъствие и да не чувам веселите им гласове. Никога не съм изневерявал на жена си, но се чувствам неловко пред нея, макар и да съм чист пред съвестта си. Много пъти се каня да споделя с нея за първата своя любов, но мисля,че ще сгреша, тъй като тя е много чувствителна и ранима като характер. Много е добра, но изживява по свой начин всяко нещо, което не й харесва. Обичам я и ще й спестя ненужната ревност.

Харесах решението му и му го казах. Беше типично за него – да прояви тактичност, воден от любов. Заведението, в което бяхме, вече затваряше и ние, излизайки, се сбогувахме, като не забравихме да си стиснем ръцете. Оттогава повече, за съжаление, не се видяхме.

НЕ ТЪРСЕТЕ БАЙ ДЕМИР –

ТОЙ Е В КОМАНДИРОВКА
Нямаше начин да не се спра на този образ, понеже е свързан пряко с живота на нашето училище, макар и за кратко.

Една от прислужничките се беше пенсионирала и на нейно място назначиха бай Демир. Той имаше-нямаше 30 години, но поведението му отговаряше на момче в начална пубертетна възраст. Този човек много ни допадна, защото с него ставаха големи майтапи. Изглежда и на него не му беше безинтересно, тъй като понякога оставаше до късна вечер в училище и дежурният учител изпадаше в затруднение, докато го изпрати у дома. Вместо да си гледа общата работа, бай Демир предпочиташе да участва в игрите на учениците. Много се радваше да играем на прескочи кобила, като почти винаги залагаше гръб да го прескачаме. Имаше си и номер, особено ако скачащият е някой по-голям, той повдигаше леко тялото си и скачащият ученик политаше няколко метра напред. А когато прескачащият е някой малчо, хитрецът почти лягаше на земята и малкият падаше на гърба му, заливайки се от смях. Много успешно имитираше звуците на различни животни.

Един ден, току-що бяхме влезли в час по български и учителката ни възложи да напишем тема, свързана с публицистичното творчество на поета Христо Ботев. В стаята – гробна тишина, муха да бръмне, ще се чуе. Бяхме унесени в писмената си работа, когато точно под нашата стая зарева някакво магаре, след него залая куче, загрухтя прасе, изцвили кон, изкукурига петел, закудкудяка кокошка, а не след много време заблея и козел. Веднага се усетихме, че това е работа на бай Демир и прихнахме в неудържим смях. Учителката се помъчи да ни укроти, но и тя не удържа и прихна заедно с нас. Така, почти целият час този зевзек имитираше различни животни, докато най-после някой му се скара и озвучаването прекъсна.

Някой от големите ученици решил да му погоди номер. Написал на един малък лист думите: „Бягайте, аз съм луд“ и като влязъл в стаичката на прислужниците, я залепил на гърба на връхната дреха на байчото. Когато работното време свършило, бай Демир се облякъл, без да забележи надписа и си тръгнал за вкъщи. Излизайки на улицата, всички започнали да го заобикалят от разстояние. Децата закачливо му подсвирквали и от далече го подигравали. Чак когато се прибрал, майка му видяла надписа на гърба му.

Беше измислил един номер, за да спечели малко пари: намерил някаква патерица, решил да се престори на куц и отишъл при рибарите, които току-що изкарвали уловената риба на брега. Те видели този куц човек да приближава към тях, но без да подозират нищо се улисали в разговорите си и забравили за присъствието му. Хитрецът това и чакал: напълнил си торбата с прясна риба и отишъл да я продава. Това започнало да се случва вече доста често и рибарите се усъмнили в неговата невинност. Решили да го проследят и го хванали. Тогава, понеже били леко пийнали, им дошла една малко опасна идея как да проверят неговата инвалидност –заляли сакото му с малко нафта и го подпалили. Мнимият инвалид хукнал като подгонен звяр по брега и не след дълго се мушнал в студената вода, за да се изгаси, а гръмогласният смях на рибарите дълго огласял брега. Този случай ми бе разказан от леля Тотка, прислужничка в училището.

Понеже бай Демир бе доста мързелив, когато се налагаше да се зареждат печките с въглища, все търсеше някой от по-големите ученици да му изнася кофите от мазето. Не "минаваше метър" обаче, момчетата се пазаряха да им плати за хамалогията. Той се опитваше да ги излъже и те не му простиха. Една вечер го проследяват когато влиза в мазето да пълни кофите, веднага затварят вратата и я заключват с катинар. После, все едно нищо не се е случило, се прибират в пансиона. Прислужникът, разбирайки за погодения му номер, решава да намери начин да се измъкне. А прозорците на мазето имаха дебели метални решетки и излизането през тях беше почти невъзможно. След като викал известно време, вече предрезнял той разбрал, че няма кой да го чуе. Тогава случайно намирил парче от водопроводна тръба и започнал упорито да се бори с една от решетките. Със сетни сили разширил две пречки и тръгнал да се промушва. Стигайки до някъде обаче, внезапно се заклещил – само половината му тяло се показвало на двора. С последни сили започнал да вика за помощ. Учители и ученици се струпали да му помогнат - отключили мазето, две големи момчета го хванали за краката, обърнали го настрани и успешно го измъкнали от капана. И малки, и големи се смяхме до посиняване.

На другия ден, уморен от преживяното и за да не го търси никой, бай Демир закачил на вратата на тяхната стая табела: „Не търсете бай Демир, той е в командировка“ и легнал на една пейка до печката в салона да се топли. Минавайки оттам, директорът видял написаното и без да се замисли, моментално го уволнил.

Така, нашия човек отново останал на улицата - безработен. Но гладен стои ли се. Идва му идеята да организира някои по-палави деца в своя услуга. Като се има предвид неговата инфантилност, то не било трудно да направи група за специални дейности, както си я наричал той. Без да е гледал филма „Хлапето“ на Чарли Чаплин, хитростта на бай Демир го довела до същата идея – с прашки децата да чупят стъклата на набелязани от него прозорци, а после той, като майстор да си предлага услугите за стъклопоставяне, а децата, за да не ги хванат, след всяко поредно счупване на прозорец се скривали в неговия дом. Занаятът процъфтял. За кратко време много стъкла на прозорци се оказвали счупени и все един и същи майстор ги остъклявал. Това направило впечатление на кварталния милиционер и той решил да проследи нещата. Без много усилия хванал едно от момчетата, тъкмо когато е в поредната акция. След като получил няколко шамара, стрелецът с прашка признал за сформираната група от бай Демир, на когото се наложило да дава показания в милицията. Дали му лист и молив да напише всичко. Той обаче, започнал да си рисува всякакви животни, които му дойдат в главата. После, без никакви задръжки, ги имитирал като възпроизвеждал звуците им. Видели се в чудо, извикали психиатър, за да го прегледа и го изпратили по живо-по здраво у тях.