Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология
Универсална Църква и местна Църква
Изтегляне 1.98 Mb.
|
2.6. Универсална Църква и местна ЦъркваНай-ясното описание на отношението универсално-местно намираме в LG 23. Когато разглежда колегиалността (№ 22), Съборът най-напред се спира на проблема на ниво личности (членове на колегията и глава на колегията), а след това в № 23 продължава да разсъждава на нивото на общностите, на които епископите са пастири. Отношението примас-колегия не може да се изрази по друг начин, ако не се тръгне от най-фундаменталното отношение между Църквата и Църквите, защото пастирите трябва да бъдат видяни в светлината на това изначално взаимоотношение с общността, на която всеки от тях стои начело. «Lumen Gentium» 23 подчертава този паралелизъм: римският първосвещеник е принцип на единството на вселенската Църква, било на нивото на епископската колегия, било на нивото на общността на верните. Епископът е принцип на единството на своята местна Църква. Тук съществува опасността да се стигне до едно „федеративно” виждане за вселенската Църква: или като„разделена на отделни части”, или като обединение на различни елементи. Вселенската Църква по този начин би изглеждала преди всичко „количествена”; единството й би било някакво обединение на отделни части, координирани и субординирани, но не на Една Църква, а на Един глава. За да се избегне това, текстът добавя, че местните Църсви са формирани по образа на вселенската Църква, така че в тях съществува едната и единствена Католическа Църква (идея повече качествена, отколкото количествена: формална католичност). Уточнявайки „по образа на”, текстът иска да каже, че вселенската Църква предшества местните Църкви. Обаче текстът казва също, и то в същото изречение, че тази вселенска Църква съществува в и посредством местните Църкви. Тук идеята е най-вече тази за вселенската Църква като следствие от местните Църкви. Тук има колебание между двете виждания, които трябва да бъдат възприемани едновременно, като се избягва противоречието между тях. Можем да предложим едно обяснение посредством сакраменталността на църковното общение. Католичността предполага едновременно пълнота на средствата за спасение и апостолско служение, имащо задачата да опазва и да раздава тази пълнота. „Взаимността”, която характеризира вселенската Църква и местните Църкви, налага вселенската Църква да бъде над местните Църкви и да ги предшества. Тези Църкви са Църкви само поради присъствието на вселенската Църква в тях и това може да се загуби. По този начин можем да различим едно двойнствено отношение: вселенската Църква ражда всяка местна Църква посредством дара на интегритета и интегралността на средствата за спасение; тя ражда също общението на местните Църкви, като бди над идентичността на средствата за спасение, присъстващи във всички. Вселенската Църква запазва това единство благодарение на апостолското служение (папата и колегията); местните Църкви, всяка поотделно и общността, която образуват, проявяват вселенската Църква чрез литургията и признаването и запазването на тази си зависимост. Сакраменталното предложение се състои в това: теологалното общение (благодатта, приета единодушно и като общност), се дарява в Христа, ставайки знак на социално общение и средство за дяконално общение, което съществува в социалния знак. Църквата е всичко (тоест тези три неделими общения!). Да разгледаме най-напред социалния знак, в който се крие дяконалният инструмент. Ще се говори за местната Църква като за това всичко (теологално, социално и дяконално), присъстващо на дадено място. Определението социално-местно („средата”) позволява местна проява на Църквата в нейната теологална и дяконална цялост, но не и в социалната й цялост (тук църковността е социално ограничена). Така, от тази гледна точка, местната Църква не е цялата Църква. Вселенската Църква, обаче, се стреми да бъде най-съвършеното единство на този свят на всичко теологално, социално и дяконално. Тя е, от социологическа гледна точка, федерация, но не е федерална в цялостта си, защото теологалното и дяконалното не са нещо отделно, както социалното, а са идентични във всяка част. Това подчертава факта, че вселенската Църква е резултат от социалното общение на местните Църкви (in et ex quibus). Това – като начало. Местната Църква е наистина Църква, но връзката между социалния знак, който е тя, и теологалната реалност, която тя също е, е на базата на дяконалното общение в нея. Това общение не идва от социалните й особености, а от елементите на дяконално общение, присъстващи в Църквата-основателка на съответната местна Църква. Ако се върнем към корените на всяка Църква, няма да открием там Йерусалимската Църква или Римската Църква, а апостолската общност, получила от Христос depositum fidei и misteria. Това, което е основополагащо за една местна Църква, е групата на Дванадесетте, чийто глава е Петър, като извор и правило на дяконалното общение. Тази група на Дванадесетте ще пребъде в епископската колегия, начело с папата. Тази е апостолската приемственост на Църквата, не само на всяка местна Църква, не само съвкупността от тях, но и като постоянен извор и правило на дяконално общение в цялата Църква. Тук, в епископската колегия, имаме една предварителна църковност180 (36) по отношение на всяка местна църковност, защото тази ражда всяка местна църковност. По този начин дяконалното общение, извор и гаранция за връзката между социалното и теологалното, съществува в апостолската колегия и предшества социалното общение, защото го поражда. Даването на името «вселенска Църква» на тази предварителна църковност може обаче да доведе до объркване: който казва «Църква», казва трите общения заедно, а със сигурност на апостолската колегия липсва социалното измерение! Само в определен смисъл може да се каже, че тази предварителна църковност на апостолската колегия представя вселенската Църква: в смисъл, че цялата църковност намира в нея извор и правило. В този смисъл, изразът «вселенска Църква» не означава с точност същата реалност като тази на местната Църква. Като предшестваща, вселенската Църква е самата апостоличност като извор и правило за цялата Църква. Като последствие, тя е апостоличността като ефективно получена и живяна, т. е. в цялата си продотворна общностност. Местните Църкви са в и от вселенската Църква–извор, тъй като тя ги основава и направлява. Местните Църкви са знаци и инструменти на вселенската Църква – ефект, който се проявява чрез тях и започвайки от тях. Има и още две църковни универсалности: универсалност на причината (вселенската Църква присъства в апостолското служение, което поражда и опазва), и универсалност на ефекта (вселенската Църква на спасените е тази, която действа). Причинната универсалност осъществява ефективната универсалност, бидейки получена в знака и инструмента (универсалност in) и действайки, като изхожда от знака и инструмента (универсалност ex). Универсалността като причина подчертава фундаменталния и незаменим характер на апостолското служение, което прави видимо присъствието на Христос като Глава. Универсалността като ефект подчертава църковната пълнота (Глава и членове)181 (37). Местната Църква е нужната връзка между причината и ефекта и характерът й е незаменим. Съществуването й се дължи на въздигането на естествената социалност от страна на Бога за спасението на света. Трябва да поясним, че, обединена във вселенски събор или разпръсната по цялата земя, епископската колегия не представлява сумата на местните Църкви (всеки отделен епископ не представлява на първо място „своята” Църква), а вселенската Църква причина като ефект.
Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|