Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология
Изтегляне 1.98 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 1. Определение за еклесиология
- 2. Метод на еклесиологията
ЕКЛЕСИОЛОГИЯ
ЧАСТ I : ОТКРОВЕНИЕ И СЪЗДАВАНЕI. Въведение в курса по еклесиологияФундаменталната необходимост на актуалната еклесиология е да развие една дискусия върху Църквата, която да зачита Свещеното Писание, Традицията и да преосмисля себе си в настоящото. Смята се, че социалният модел на Християнството го няма, а новият все още не се е появил. Църковната институция бе отхвърляна с лозунга „Христос - да, но Църквата - не”). Защо? Днес еклесиологията е в процес на пренаписване, в процес на едно повторно разбиране, (т.е възвръщане) по-скоро на ниво догматика, отколкото на ниво фундаментална (основна) еклесиология. Всеки един от нас трябва да изгради своя собствен синтез на еклесиологията като се съобразява с голямата Традиция. Ще сравним двете еклесиологии: пред-съборната и съборната. Независимо, че са изминали 45 години от Втория Ватикански събор (1965 г.), все още в много енории по света се забелязват пред-съборни форми на действие. На теория Вторият Ватикански събор е приет, но на практика все още продължават да се използват старите навици. На богословско ниво не съществува всеобхватна еклесиология, но има различни еклесиологични перспективи.1 Преди еклесиологичните перспективи ви предлагам като начало да разгледаме значението на еклесиологията и нейния метод. 1. Определение за еклесиологияДумата „еклесиология” има гръцки произход и означава етимологично (буквално): „дискусия” върху Църквата. В този случай обаче номиналното определение съвпада с реалното определение, защото еклесиологията е именно изучаване на Църквата. Еклесиологията е тази част на теологията, която изучава по един задълбочен, взискателен, систематичен и следователно „научен” начин тайната на Църквата. Докато философията е отражението на съвестта (съзнанието), което човек има за себе си, в света и в Бог, то теологията е отражението на съвестта (съзнанието), което вярващият има за вярата си: затова по определение е fides quaerens intellectum (вярата, която търси да разбере себе си). Поради това еклесиологията е отражението на съвестта (съзнанието), което вярващият получава от Църквата посредством систематичното и задълбочено изучаване на тази реалност. Еклесиология имаме тогава, когато се търси да се разбере нейната вътрешна и специфична природа; кой е нейният произход, цел, функции, структури, членове, тайнства. Еклесиологията най-вече е една дискусия за вярата. Нейната цел всъщност е обект на вярата: „вярвам в една свята, католическа и апостолска Църква”. Това е една голяма тайна, както тайната на Бог, както и тайната на въплътеното Слово. Въпреки силните исторически компоненти, дълбоката реалност на Църквата остава непроменлива (metastorica)2 и в същото време тайнствена. Църквата е тайнство, т.е. един видим знак, а това, което показва (т.е. разкрива) - Царството, е невидимо (invisibile). Еклесиологията е дискусия за вярата - както субективно (soggettivamente), така и обективно (oggettivamente). Еклесиологията е дискусия, която само вярващият може да осъществи (субективно) върху тайнствената реалност (обективно). Обаче тази дискусия става богословска, следователно и еклесиология също, в момента, в който обектът на вярата (Църквата) и познавателният субект на тайната (вяра) са подкрепени и подпомогнати от разума. Църквата се изучава, когато вярата на Църквата е отворена за рационално обмисляне и ползва от разума най-подходящите средства за изразяване на своята истина. Ето защо еклесиологията формално се различава от историята на Църквата и от другите социални и политически науки, които се занимават с Църквата. Докато тези други форми на знание разглеждат Църквата като едно историческо събитие, или просто от човешка гледна точка като една социално-политическа реалност, то еклесиологията базира своята дискусия върху вярата и разглежда Църквата като тайна.3 Църквата е една от най-богатите и сложни тайни на християнската вяра. Естеството на Църквата включва божествено измерение и човешко измерение, вертикално измерение и хоризонтално измерение, видимо измерение и невидимо измерение, историческо измерение и превъзхождащо историческото измерение (dimensione metastoricа). „Църковното общение е същевременно невидимо и видимо. Като невидима реалност то е общението на всеки човек с Отца чрез Христос в Светия Дух и с другите човеци, участващи в божествената природа (срв. 2 Петр 1,4), в страстите Христови (срв. 2 Кор 1,7), в една и съща вяра (срв. Еф 4,13; Филип. 6), в същия дух (срв. Филип 2,1). В Църквата на земята между това невидимо общение и видимото общение в учението на Апостолите, в тайнствата и в йерархическия ред, има една интимна [тясна] връзка. В тези божествени дарове, във видимата реалност, Христос по различен начин упражнява в историята Своите пророчески, свещенически, царски функции за спасението на човеците (срв. Lumen Gentium, nn. 25-27). Тази връзка между невидимите и видимите елементи на църковното общение е съставена от Църквата като тайнство на спасението.”4 Тези две измерения не са в противоречие, дори напротив, те са тясно и дълбоко обединени помежду си: между тях има едно субстанциално единение, сравнимо с това между душата и тялото на човека. 2. Метод на еклесиологиятаТъй като еклесиологията е част от теологията, нейният метод по същество трябва да бъде същият, както на тази дисциплина. Методът на богословието не може да бъде нито единствено (esclusivamente), нито предимно (prevalentemente) отдолу, както твърдят много съвременни богослови, особено тези на освобождението (вж. Teologia della liberazione). По дефиниция теологията е наука (познание) за Бога. Като наука тя намира всички свои инструменти (херменевтичен принцип) в човешкото знание; обаче като наука за Бога и вярата, тя получава всичко от Него, т.е. Неговите истини от Божието Слово, от Божието Откровение. За да се гарантира и удостовери тайната на Църквата, еклесиологистът трябва да си служи с (да се допитва до) каналите на вярата, които са три: Свещеното Писание (Sacra Scrittura), Поучението на отците и докторите на Църквата (la Tradizione - Традицията) и Поучителната власт на Църквата (il Magistero ecclesiatico). „Водена от Поучителната власт на Църквата и по-специално от поучението на Втория ватикански събор, еклесиологията се развива в наши дни под знака на едно завръщане към извора: Свещено Писание, патристика, литургия, традиция и живот на Църквата. Тя има за цел да запази в органична цялост, чието разбиране произтича от самата тайна на Бог, различните елементи, които изграждат тайната на Църквата; по този начин тя внася светлина във връзката с тайните и в съответствие с препоръката на Събора.”5 Богословските цели на еклесиологията са показани много добре от папа Павел VI в неговата енциклика Ecclesiam suam - По какъв начин Католическата Църква трябва да изпълни днес мандата си (6 август 1964), където той пише: „Ние смятаме, че днес задължение на Църквата е да задълбочи разбирането, което тя трябва да има за себе си, Съкровището на истината, на което е наследник и пазител, и мисията, която трябва да упражнява в света. Още преди да предложи отново проучване на някои особени въпроси и дори преди да разгледа какво отношение да вземе за света около себе си, Църквата в този момент трябва да размишлява върху себе си, за да се утвърди в областта на божествените планове, които се намират над нея, за да намери отново по-голяма светлина, нова енергия и по-добро изпълнение на своята мисия.”6 Трябва да се отбележи обаче, че личните херменевтични инструменти на еклесиологията не съвпадат напълно с тези на другите части на теологията. Например, в еклесиологията ще прибягваме по-рядко до метафизиката, докато в христологията и в есхатологията е обратното. Вместо това, в нашата дисциплина важно значение ще има социалният анализ, антропологичната философия, културната антропология, аксиологията, социологията, феноменологията, но най-вече историята. В еклесиологията ще имаме две текущи херменевтики: херменевтика на фактите (философска херменевтика) и херменевтика на „принципите”, т.е принципи (членове), взети от Символа на вярата. Но в тази връзка разумът е подчинен на вярата по аналогия с връзката между човешката и божествената природа на Исус Христос. Като заключение можем да кажем, че еклесиологията е в услуга на вярата и на общността от вярващи, за да може дарът на истината, който Бог е дал на хората, да бъде разбиран и използван по-добре от тях във връзка с техните нужди и културата на всяко време. Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|