Цветана Генчева, превод от английски

Лев се хвърли на леглото и отпусна ръка върху очите си.
Трябваха ми по-малко от пет минути, за да се облека, а когато отворих вратата, Лев беше в същата поза, в която го оставих.
Пристъпих бавно напред – внимавах много, защото бях на токчета и не исках да се изложа, като се просна по корем. На няколко крачки от леглото прочистих гърло.
Лев вдигна глава с въздишка и когато ме видя, се ококори смешно. Не откъсваше очи от мен, но без дори да се замисли, ръката му посегна към члена и той го стисна силно.
Аз стоях, изпънала гръб, разкрачена, с напълно невинно изражение.
– Искам честното ти мнение, любими. – Завъртях се бавно и попитах със зажаднял глас:
– Това не е ли по-предизвикателно от цици и дупета?
Лев опипа с поглед оскъдния моряшки костюм в тъмносиньо и бяло.
Полата бе красиво набрана и не скриваше почти нищо, разкриваше тъмносините ми гащички от сатен и дантела. Бялата блуза стигаше точно под гърдите и аз я бях оставила разкопчана, но вързана под бюста. Симпатичната моряшка шапка бе килната наляво и аз го видях как обхожда с очи краката ми и мрежестите чорапи, които покриваха бедрата чак до обувките с отворени пръсти.
Ухилих се и разтворих ветрилото с пера. Започнах да си вея пред лицето.
– Миличък, искам да чуя искреното ти мнение.
Плътните устни на Лев се разтвориха леко, след това той ги стисна силно.
– Много по-предизвикателно от голи цици и дупета.
– Значи тази работа с бурлеската може и да се получи?
Той кимна, стана и пристъпи бавно към мен. Преглътнах с усилие и отстъпих неуверено на токчетата.
– Лев?
Изписках, когато той се хвърли към мен и ме повали на земята.
Простенах, когато ме сложи на колене и дръпна сатена, който покриваше пеперудката ми, за да влезе в мен отзад. Въздъхнах, когато след малко се отдръпнахме един от друг. Усмихнах се сънено, когато

ме пренесе до леглото и внимателно ме положи на него, а после ме прегърна.
О, да.
Тази работа с бурлеската определено щеше да се получи.
***
– По-бавно! – изкрещях и усетих как кръвното ми се вдига.
Щяхме да стигнем прекалено рано. Не исках да отидем рано. Що за смотаняк отива рано?
Аз. Ето кой.
Лев се пресегна и стисна ръката ми.
– Под ограничението за скорост сме, мишле. Няма да подраним.
Отивахме да се срещнем със семейство Питърсън. Пътуването беше четиресет и пет минути и тъй като Лидия беше на задната седалка и си пееше, аз измислих всички възможно извинения, за да отбием.
Първия път казах, че ми се струва, че на Лидия ѝ е студено, но когато
Лев погледна в огледалото за обратно виждане, видя, че момиченцето му се усмихва и маха небрежно с ръка.
– Засти, тати!
Тогава се обърна към мен и повдигна вежди. Аз се свих.
Нямах намерение да призная, че съм нервна. Нямаше начин.
Втория път се опитах да му кажа, че трябва да се изпишкам. Той отвърна, че нямало такова нещо. Изкрещях, че се налага.
Тогава ми се усмихна.
Скапаняк.
На третия път му казах, че сме объркали датата и трябва да се върнем у дома, за да проверим. По това време Лев вече не обръщаше внимание на истерията ми и си подсвиркваше заедно с радиото, а
Лидия наблюдаваше внимателно баща си. Тя сви устнички, сякаш се кани да свирка, но издаде ужасни крещящи звуци през мъничката дупчица в свитите устни.
Не исках да се смея. Тя защо ме караше да се смея? Би трябвало да е незаконно да е чак такава сладурана. Наистина.

Лицето ми пареше и аз дишах дълбоко, за да се освободя от топката в стомаха ми. Бях красиво облечена, исках да ги впечатля, но не прекалено. Затова бях с черни дънки, бяла блуза и бялото сако. Първо си обух черните пантофки, гримирах се и си вързах косата на висока опашка.
Ами сега? Сега бях сигурна, че ще се издрайфам върху тапицерията на камарото.
Пристигнахме малко след два и докато Лев сваляше Лиди от колата,
аз чаках вътре и се опитвах да се съсредоточа. След като останах сама цяла минута, Лев отвори вратата. Изглеждаше великолепно по дънки,
тениска и сако и държеше в ръце очарователната Лиди с красива розова рокля и бяла жилетка; къдриците ѝ щръкнали във всички посоки.
С тях двамата бях готова, ако това изобщо бе възможно.
Поех протегнатата ръка на Лев и слязох от колата. Той я заключи и ме прегърна; поведе ме към скромна къща. След това, най-неочаквано,
стомахът ми се сви до малка точица. Секунда по-късно напрежението изчезна напълно. След още малко усетих, че вече не ме е страх.
Навремето обичах искрено тези хора. Нямаше причина да се страхувам.
Приближихме заедно към входната врата и Лев ме прегърна по- силно през раменете. Пристъпих напред и натиснах звънеца.
Чу се висок звън и десет секунди по-късно вратата се отвори.
Жената, която стоеше на прага, изглеждаше различна, но под бръчките по лицето и прошарената коса разпознах Маги Питърсън.
Тя събра вежди и притисна разтрепераната си ръка към устата,
неспособна да повярва.
– Мина, ти ли си, миличка?
Когато се усмихнах, тя ахна и без да пита дали може, ме притисна в топла прегръдка. Усетих, че цялата трепери. Вдигнах ръце, за да я прегърна и аз и се заслушах в шепота ѝ.
– О, Мина. Малкото ми момиченце.
Преглътнах, въпреки че гърлото ми се беше стегнало. Когато Маги се отдръпна, очите ѝ бяха мокри, но тя се усмихваше.

– Ама и аз съм една. – Протегна ръка към всички ни. – Моля ви,
заповядайте. Джон и Джеймс са отзад.
Избърсах случайна сълза, която дори не бях усетила, че се е търкулнала по бузата ми, и я последвах вътре, а Лев и Лиди тръгнаха след мен. В коридора видях снимки на нови членове от семейството от какви ли не раси.
Усмихнах се.
– Още синове и дъщери ли? – попитах.
Маги се усмихна едва-едва и сви рамене.
– Сега вече работим като частични приемни родители. Не повече от шест месеца.
Не каза много по този въпрос, но на мен ми се стори, че вината е моя.
Маги не пускаше ръката ми. Излязохме в задния двор.
– Джон. Джеймс. Вижте кой е тук.
Джон се беше поналял доста в сравнение с преди. Стана от мястото си на масата. Усмихна се широко и не губи време – пристъпи напред и ме притисна в мечешка прегръдка.
– О, Мина, Мина. Какво да правя с теб?
Отдръпнахме се и аз се усмихнах мило.
– Изглеждаш добре, Джон.
Той се разсмя и погали корема си.
– Да, и още как. Изненадан съм, че не попита кога ми е терминът. –
Засмя се добродушно.
Само че мъжът, който стана от стола си, ме погледна така, сякаш го бях предала по най-ужасния начин.
– Джеймс – въздъхнах.
Той бе все още красив по типично американски начин.
Пясъчнорусата му коса бе грижливо подстригана, сините очи бяха бистри, но ми се стори по-твърд, отколкото го помнех. Този следобед нямаше да ми се усмихне.
– Здравей, Мина. Радвам се да те видя – подхвърли незаинтересовано той.

От начина, по който го каза, стана ясно, че това е лъжа. Голяма,
очевидно лъжа.
– Да – изтъня гласът ми. Разсеяно потрих ръка. – И аз се радвам.
Къде са близнаците?
Джон завъртя очи, все така усмихнат.
– При приятели. Тийнейджъри. – Последва неловко мълчание, после той прочисти гърлото си. – Ще ни представиш ли на господина или трябва да гадаем? – Усмихна се още по-широко. – Защото, ако трябва да гадая, бих го нарекъл Тор.
Усмивката ми се върна. Джон не се беше променил ни най-малко.
Отстъпих назад и оставих Лев да ме прегърне. Вгледах се в топлите очи с цвят на коняк.
– Това е моят… моят… – Усмивката ми омекна. – Това е моят Лев. –
Той ме притисна до себе си. Наведе се и ме целуна по челото.
Облегнах се на него. – А малката принцеса е дъщеря му Лидия.
Маги пристъпи напред, погледна момиченцето и грейна.
– Здравей, принцесо. Искаш ли една кукла, да си поиграеш? – Вдигна поглед към Лев, за да обясни: – Имам купища играчки, ако иска да си поиграе с нещо.
Лев наблюдава Маги дълго, преди да пусне Лидия на земята.
Сърцето ми заби по-бързо, но после се успокои от облекчение, когато
Лиди пое ръката на Маги и я погледна.
– Гае с кукла?
Маги погледна очарователното създание.
– Разбира се, че можеш да си поиграеш с кукла.
Това ѝ беше хубавото на Маги – говореше безупречен бебешки.
Двете влязоха вътре, а Джон ни покани да седнем и ние се настанихме.
– Какво искаш, Мина? Ами ти – Лев, нали така? Какво да ви донеса за пиене?
– За мен чаша сок – усмихнах се аз.
– И за мен – отвърна Лев.
Джон плесна с ръце.
– Веднага. Само секунда.

Остави ни с Джеймс и нали съм страхливка, аз не го погледнах в очите, когато заговорих.
– Как си, Джеймс?
Усетих погледа му. Долових гнева му заради незначителния въпрос.
Истината беше, че не бях готова да обсъждам случилото се. Все още не.
– Много добре – отвърна той след дълго мълчание.
Кимнах. Джеймс не ме попита нищо. Предполагам, че искаше да ме изхвърли от тази къща и по възможност да не ме види никога повече.
Очаквах да бъде неловко, но той все още ми беше ядосан. Дори беше бесен. Аз обаче не разбирах защо.
И двамата бяхме виновни за случилото се. Сексът не се беше случил просто така. Не го бях прелъстила. Бяхме двойка. Обичахме се.
Нямаше начин да поема цялата вина, защото ни хванаха заедно.
Маги отвори задната врата и се върна с Лидия, която държеше кукла
Барби. В същото време Джон се появи с напитките ни. Постави три чаши сок за Лев, Маги и мен, а за тях с Джеймс имаше бира.
Така… щеше да стане забавно.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: