Джак канфийлд марк виктор

Мъченичеството на Анди

Анди беше симпатично момченце, което всички харесваха, но тормозеха, просто защото всички правеха така с Анди Дрейк. Той мъжки понасяше закачките. Постоянно се усмихваше с огромните си очи, които сякаш казваха: „Благодаря, благодаря, благодаря" с всяко премигване на дългите клепки.

За нас, петокласниците, Анди беше нещо като отдушник; беше постоянната ни жертва. А пък той като че ли дори с радост плащаше тази цена, за да се чувства един от нас.

Анди Дрейк не хапва сладкиши, а сестра му не яде торта.

Ако не бяха социалните грижи, цялата им фамилия да е хвърлила топа.

Анди дори даваше вид, че присмехулните стихчета му харесват. Нас обаче те истински ни веселяха, колкото и да бяха нескопосани.

Не знам защо беше нужно Анди да търпи подобно безобразно отношение, за да заслужи нашето приятелство и членството си в групата ни. То стана съвсем естествено - без дискусии и гласуване.

Не си спомням колко пъти е ставало дума, че бащата на Анди е в затвора, а майка му пере чуждо пране и приема чужди мъже. Или че Анди винаги ходи с мръсни крака, лакти и нокти, а вехтото му палто е няколко номера по-голямо. Скоро всичко това ни омръзна. Анди нито веднъж не се обиди и не се сби.

Младостта изглежЖда е много благоприятна почва за развитие на снобско отношение. От днешна гледна точка разбирам, че според нас, всички членувахме в групата по право, но Анди присъстваше само защото го търпяхме.

Въпреки всичко ние харесвахме Анди - до един определен ден, до един определен миг.

- Той е различен!

- Не го искаме, нали така?

Кой от нас го каза? През цялото време ми се искаше да обвиня Рандолф, но честно да си призная, не мога да кажа със сигурност кой изрече тези решаващи думи, извадили наяве първобитната злоба, която дремеше някъде не много дълбоко под повърхността у всеки от нас. Всъщност няма значение кой го каза, защото всички подехме с такава жар бойния вик, че моментално се издадохме.

„Аз не исках да постъпим така".

Години наред се опитвах да се успокоявам с тези думи. Но един ден се натъкнах случайно на следната неприятна, но неоспорима мисъл, която помете всичките ми съмнения завинаги:

Най-горещите места в Ада се пазят за тези, които в критичен момент запазват неутрална позиция.

Плановете ни за почивните дни бяха като всички останали, които прекарвахме заедно. В петък след училище се срещахме в дома на някой от членовете на нашата група - този път беше мой ред - и излизахме на палатка в близката горичка. Майките ни, които изнасяха основната част от подготовката на нашето „сафари", напълниха допълнителна раница за Анди, който щеше да дойде с нас след като си свърши домашните задълЖения.

Направихме лагера си набързо, далеч от майчините гршки. С подклаждана от групата индивидуална смелост, ние се чувствахме „мъже" сред опасностите на джунглата.

Другите казаха, че понеже събирането е у нас, аз трябвало да съобщя новината на Анди!

Аз ли? Аз, който вярвах, че Анди тайничко ме смята за малко по-добър от другите, понеже ме гледаше в очите като кученце? Аз, който често съзирах особена обич и признание в огромните му ококорени очи?

И днес още виждам сьвсем ясно как Анди се задава към мен по дългия тъмен тунел между дърветата, които пропускаха само толкова от късната следобедна светлина, че да превърнат в меняща се като в калейдоскоп картинка шарките на вехтата му мърлява блуза. Анди караше уникалния си ръждясал велосипед - дамско колело с парчета маркуч вместо гуми, прикрепени с тел към каплите. Изглеждаше щастлив и по-развълнуван от когато и да било преди, това дребничко слабовато момченце, което цял живот е било възрастен. Знаех, че предвкусва удоволствието от приемането му в групата, първата му възможност да се почувства част от нас, да се забавлява „по момчешки", да прави „момчешки работи".

Анди ми махна с ръка, докато стоях и го чаках насред лагерната полянка. Не отбърнах на радостния му поздрав. Той скочи от чудноватия си велосипед и се затича към мен, бликащ от радост и желание да я сподели. Другите стояха скрити вВ палатката, притихнали, но усещах мълчаливата им подкрепа.

Защо не се държи по-сериозно? Не вижда ли, че не споделям неговото радостно настроение? Не забелязва ли, че веселото му бърборене не ме трогва?

И изведнъж той разбра! Невинното му изражение стана още по-открито и го направи съвършено уязвим и безпомощен. Цялото му същество сякаш казваше:

- Чака ме нещо много лошо, нали, Бен? Да не протакаме.

Несъмнено добре трениран в посрещането на неприятности и разочарования, той дори не се сви пред удара. А Анди никога не отвръщаше на ударите.

Колкото и невероятно да беше, чух се да казвам:

- Анди, ние не те искаме.

И до днес ме преследва живият спомен за смайващата бързина, с която две огромни сълзи бликнаха в очите на Анди и сякаш се заковаха там. Жив, заради милионите влудяващи повторения на тази сцена в мислите ми. Как точно ме погледна Анди - замрял за един безкраен миг - какво изразяваше погледът му? Не беше омраза. Дали беше учудване? Или не му се вярваше? Или ме съжаляваше - мен?

Или пък беше прошка?

Накрая устните на Анди затрепкаха ситно-ситно и той се обърна без молба, без дори да попита нещо, и потегли обратно в мрака по дългия самотен път към дома.

Когато влязох в палатката, някой - явно този, комуто е било съдено последен да почувства тежестта на бремето от стореното - запя старата присмехулна песничка:

Анди Дрейк не хапва сладкиши, а сестра му не яде...

И тогава изведнъж всички, като един, ни осени една мисъл! Без да гласуваме, без да продумаме, всички внезапно разбрахме. Разбрахме, че сме сторили нещо ужасяващо неправилно и жестоко. Останахме като зашеметени от закъснялото въздействие на десетки проповеди и свещенически слова. За пръв път ние чухме в мислите си „Прави на другите това, което...".

В този притихнал и натежал момент ние придобихме едно ново за нас прозрение, което завинаги остана незаличимо в съзнанието ни: Ние бяхме погубили едно създание, направено по Божи образ и подобие, с единственото оръжие, срещу което то е безпомощно, и за което ние нямаме извинение - отказа да го приемем сред нас.

Анди не идваше много редовно на училище и затова трудно може да се каже кога точно той се отдръпна, но един ден осъзнах, че него вече го няма. Твърде много дни бях прекарал във вътрешна борба със себе си, за да открия и усъвършенствам начина, по който най-добре да кажа на Анди колко безкрайно и неистово се срамувам и съжалявам за случилото се. Днес знам, че ако бях прегърнал Анди, ако бях поплакал с него и дори ако бях прекарал с него известно време в пълно мълчание, това би било достатъчно. Това би изцелило и двама ни.

Повече не бидях Анди Дрейк. Нямам представа къде е отишъл или къде живее днес, ако въобще е жив.

Но като казвам, че повече не видях Анди, не съм съвсем точен. През десетките години след онзи есенен ден в горите на Арканзас, съм срещал хиляди подобни на Анди Дрейк. Гузната ми съвест неизменно поставя маската на Анди върху лика на всеки онеправдан, с когото ме среща съдбата. Всеки от тях ме гледа със същото незабравимо, изпълнено с надежда изражение, което се е запечатало в съзнанието ми през онзи ден преди толкова много години.

БЕН БЪРТЪН