Джак канфийлд марк виктор

Влез в светлината

До преди шест години най-забележителното нещо в Гилрой, щата Калифорния, беше чесънът, но тогава се родило едно малко ангелче. Шанън Брейс се родила по чудо след като на майката, Лори, преди много години й казали, че никога няма да има деца. Майката била бременна с близнаци в третия месец, когато едното дете умряло. Малката Шанън още тогава проявила първите признаци на храброст и не се отказала от живота. На две годинки и половина на Шанън и открили рак. Лекарите заявили, че няма да живее дълго, но с помощта на много обич и решителност, тя живяла още две години.

В един момент лекарите трябвало да вземат костномозъчна проба от тазовата и кост. Шанън имала ендодермален тумор на синуса или рак на герминативните клетки. Само 75 от 7500 деца, заболяващи от рак всяка година, страдат точно от рак на герминативните клетки.

Шанън била подложена на химиотерапия в продължение на две години, преди да й направят трансплантация на костен мозък. Това е опасна за живота операция с твърде несигурен изход. Присаждането на автоложен костен мозък, заедно с почти смъртоносни дози химиотерапия, закрепили някак детето на ръба между живота и смъртта.

Казали й, че след химиотерапията никога няма да проходи и ще остане завинаги парализирана. Тя обаче проходила, макар и да тежала едва 13 килограма.

- Децата имат невероятна воля - твърди Аори.

До самия край тя запазила удивителната си смелост и не се предавала. На Шествието на красотата Шанън била отличена със специална награда, награда за храброст.

Бащата на Шанън, Лари, останал инвалид след катастрофа с мотоциклет, която го оставила със счупен гръбнак, врат и два крака - някъде по същото време, когато открили болестта на Шанън. Лари, който през деня седял вкъщи при Шанън, разказва следното:

- Тя имаше невероятно силна воля за живот. Искаше да докаже на всички, че грешат.

Лори обяснява, че нейното семейство се крепи на надеждата. На пръв поглед, човек никога не би разбрал, че Шанън е на прага на смъртта. Винаги била изпълнена с ентусиазъм, обич и огромна грижа за околните. Докато била в Станфордската болница, за няколко кратки години тя изгубила повече близки приятели отколкото повечето възрастни хора през целия си живот.

По време на един от по-тежките моменти Шанън се събудила една нощ, изправила се в леглото, прегърнала силно родителите си и помолила майка си да не я пуска да отиде на небето. На пресекулки Лори отвърнала:

- Господи, как ми се иска да ти го обещая.

Понякога тя била и малко проклетичка. Докато пазарували един ден с майка си, някакъв човек решил да се пошегува и рекъл:

- Ама сте го обръснали сьвсем до голо този юнак! Без желание да обиди човека, Шанън отвърнала:

- Знаете ли, господине, аз съм момиченце, болна съмот рак и може скоро да умра.

Една сутрин, когато Шанън не спирала да кашля, майка и рекла:

- Ще трябба пак да отидем в Станфорд.

- Не, нищо ми няма - обадила се Шанън.

- Струва ми се, че се налага, Шанън.

- Не, само съм настинала.

- Наистина се налага, Шанън!

- Добре, но само за три дни. Иначе ще се прибера на автостоп.

Упорството и оптимизмът на Шанън и позволили да изживее пълноценно живота си с всички, които имали щастието да бъдат около нея.

Животът на Шанън бил изцяло съсредоточен извън нея и собствените и нужди. Понякога, докато била на легло в болницата, тя често скачала да помогне на другите, когато се нуждаели от нещо.

Друг път, като видяла на улицата непознат минувач с тъжно изражение, тя изтичала навън, дала му едно цвете и му пожелала денят да бъде чудесен.

В друг случай, когато Шанън лежала В Станфордската педиатрична болница, един петък следобед, както стискала любимото си износено вече одеалце, от устата й се изтръгнали стенания. Докато излизала от упойката, ту хълцала, ту хлипала. Но за пореден път, преодоляла собствените си нужди и се поинтересувала за състоянието на хората, около нея.

Един от първите й въпроси, още с отварянето на очите й, бил отправен към майка й:

- Как си?

- Добре съм, Шани - отговорила майка й. - А ти как си?

Веднага щом хлипанията и хълцанията престанали, тя рекла:

- Добре съм.

За Шанън от самото начало се наложило да събират средства, понеже семейната им застраховка не можела да покрие лечението. Момиченцето влязло в консервна-та фабрика в Гилрой, приближило се до един човек вътре и го заговорило. От детето сякаш извирала светлина и обич към всички. То никога не правело разлика между хората. Накрая рекло:

- Аз съм болна от рак и може да умра.

По-късно, когато попитали същия човек, дали е съгласен да се направи дарение от неговите консерви за нуждите на Шанън, той отвърнал:

- Дайте й всичко, което желае.

Майката на Шанън, Лори, прави следното обобщение за Шанън и други смъртно болни деца:

- Те вземат едно късче живот и го разтеглят докрай.Самите те не са от значение, важен е светът, койтоги заобикаля.

На четири годинки, докато ангелчето Шанън се лутало между живота и смъртта, родителите и съзнавали, че скоро ще удари последният и час. Събирали се около леглото иия насърчавали да върви към тунела от светлина. Шанън отвръщала:

- Прекалено светло е.

Насърчавали я да върви към ангелите, тя отвръщала:

- Те пеят прекалено силно.

Ако минеше покрай мъничката надгробната плоча на Шанън в гробищата на Гилрой, ще прочетете следните думи, написани от името на близките й:

„Върви завинаги ръка за ръка с ангелите. На този свят няма нищо, което да промени обичта ни."

На 10 октомври 1991 година местният вестник на Гилрой публикува писмото на 12-годишният Деймиън Кодара, написано до неговата приятелка Шанън преди смъртта и:

ДОНАЛД УОЛШ