Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова

Историята на Полка, записана за „L Inconnu" („Непознатото") от г-жа Люс Венсанс-Марти, е най-удивителната и най-прекрасна история, която познавам.

„Полка беше непородисто женско куче, което отхвърляше гостоприемството на хората (което ни кара да мислим, че е страдала от някой човек). Въпреки това тя изпитваше симпатия към нас и идваше всеки ден с идеална точност за храната, която й приготвяхме. Беше се заселила в една кариера в гората и всички от селото ни я познаваха. Разрешаваше ни да я погалим, но държеше на своя скиталчески живот и си тръгваше веднага, щом се нахранеше.

Онази неделя беше празникът на селото, бяхме отделили за нея костите от една патица и се радвахме при мисълта за нейната възхита от едно такова необичайно ядене. Полка обаче не дойде. Не дойде и на следващия ден и нашето безпокойство нарасна, тъй като няколко пъти и тримата бяхме чули пред вратата квичене и драскане. Ставахме бързо да отворим, но виждахме само празната улица. Дъщеря ми, много разтревожена, се качи на велосипеда си, и тръгна към гората. Срещнала учителя, на който разказала за страховете си; а той й отвърнал: ,Нo как, не знаете ли? Бедното животно стана жертва на пиян шофьор, който я блъснал. Задницата й бе премазана и тя сигурно е издъхнала в някой шубрак!"

Същата вечер квиченето отново се чу пред вратата ни. Не можехме повече да издържаме; съпругът ми и аз взехме електрическо фенерче и тръгнахме към гората. Обикаляхме из нея във всички посоки. На виковете ни отговори слабо скимтене. Пристигнахме пред един изкоп за каменодобив, където видяхме окървавения труп на Полка и три кутренца, увиснали на цицките й. Едното от тях беше още живо. Взехме го, а съпругът ми донесе лопата, за да погребе храбрата майка. Стоплено и нахранено с топло мляко, кученцето бе спасено и призракът на Полка никога вече не се появи в дома ни.

Трябва да добавя, че мъжът ми не е от чувствителните; той обаче беше убеден, че духът на кучето бе дошъл да ни призове да спасим малките му."

В този разказ има всичко: съществуване и живот след смъртта на душа у животните, любяща, умна, признателна... и тревожна душа.

Тази душа обаче не е просто дим, тя живее в ефирно тяло, достатъчно материално, за да може Полка да квичи и дращи по вратата на своите покровители.

В книгата „Мъртвите дадоха признаци на живот" разказвам една подобна история за хора. Покойната жена, която знае, че синът й скоро ще умре, се завръща от вечността, за да намери свещеник. Тя се материализира в достатъчна степен, за да може да позвъни на вратата му, да говори с него, да напише името и адреса на младежа в бележника, който богослужителят й подава.

Драмата на Полка може да послужи за пример. Тя ни доказва, че и в животинския свят, също както в човешкия, любовта наистина е по-силна от смъртта.

От паралелния свят кучката Полка, крайно разтревожена, виждала малките си, гладни, жадни и зъзнещи, обречени на бавна агония; подтиквана от мощната сила на майчината нежност, тя успяла да повика хората, чиято доброта познавала

Същата тревога проявила и котката Минуш, която видяла как бившата й господарка става жертва на произшествие в дома си, където живеела сама. Подтиквана от своего рода дъщерна признателност, тя се появила на най-добрата приятелка на жената, живееща на сто километра от нея. Вярно е, че за духовете, били те човешки или на животни, разстоянието е без значение. Достатъчно е да поискат силно да отидат на дадено място, за да се озоват веднага там.

В своята книга „Към светлината", събрала толкова много ценни свидетелства, Елен Бувие разказва за това смайващо психично приключение, станало с една от нейните клиентки - г-жа Н. Д. от Марсилия.

Една нощ тази госпожа била събудена от жално мяукане, идващо от градината. Тя станала и видяла котката-призрак да броди по алеите под лунната светлина; разпознала блестящата й черна козина и най-вече бялото петно на челото й.

Г-жа Н. Д. си легнала пак, заспала, но мяукането продължило още по-силно. Този път идвало от стаята й. Как е влязла тази тайнствена котка? И вратите, и прозорците били затворени. Тогава тя видяла Минуш, скочила върху едно кресло, в което имало дантелена възглавничка, подарък от възрастната дама, която сама я била изработила. Жената запалила нощната си лампа и с това пропъдила видението.

Г-жа Н. Д. приела много сериозно това явяване, разбрала, че приятелката й има нужда от нея и че котката се е върнала от другия свят, за да я предупреди. Взела един ден отпуск, изминала стоте километра, които я отделяли от старата дама, и се появила у тях без предупреждение. Намерила я просната върху леглото си. Бедната жена имала рана на главата, била паднала по стълбището и лявото й рамо било изкълчено. Тъй като нямала сили да стигне до съседните къщи, тя се извлякла до леглото.

Г-жа Н. Д. повикала лекар, който заявил: „Крайно време беше да дойда. Какъв късмет, че точно днес сте минавала оттук!"

И какъв късмет, че котката, видяла отчаянието на старата дама, успяла да открие нейната приятелка в място, където никога не била ходила, благодарение на чудния радар на котките, който действа така добре тук, на този свят, и още по-добре там отвъд.
Краки

В следващата случка, станала в Париж, ефирното тяло, изглежда, още не се е изградило: то не се явява във вида на младо животно, както станало с Кларънс<$Вж. в глава 11 историята за Балди. (Бел. авт.)>, а под формата на кръгъл облак със сияйнобял цвят.

Младо момиче влиза в книжарница „Астра"; то е обляно в сълзи, защото е изгубило кученцето си Краки предишната седмица. Заговаря Марсел Рици, който не просто продава спиритически книги, а и често влиза в ролята на психотерапевт:

- Какво мислите за това?

Момичето показва снимка, на която се вижда хладилник; долу край него има нещо като светеща топка.

- Той стоеше често там, докато чакаше да му дам месо. Мислите ли, че това е астралното му тяло?

- Възможно е, но за да бъдем наистина сигурни, трябва да повторите опита с друг фотоапарат и друга лента. Снимайте пак кухнята и други места, където е седяло кучето, например, мястото му.

Момичето направило това и пак дошло при Марсел Рици с новите снимки; този път светещото кълбо било на мястото на кучето.

Децата имат психични дарби, които в повечето случаи изчезват, когато те пораснат. На обед малкият Фред се провиква удивен:

- О, мамо, виж! Споти е там пред камината. Но защо е дошъл в трапезарията? Той много добре знае, че това му е забранено.

Защо е дошъл в трапезарията? Защото в астралното си тяло кучето заемало територия, която винаги е била забранена за него приживе. И било дошло да се сбогува с малкия си господар.

И наистина, същата сутрин Споти бил приспан от ветеринаря и погребан в градината. Родителите още не били събрали смелост да съобщят това на Фред.
Маскот и нейните психични дарби, приживе и след смъртта й

В края на 60-те години се срещах редовно с една млада жена, Маргьорит, която се занимаваше с автоматично писане. Едновременно свръхнадарена и свръхскептична, тя първа се удивляваше от онова, което става с нея, и запазваше критично и хапливо отношение към текстовете, изникващи изпод молива й. Трябваше непрекъснато да й се казва: „Напротив, това има смисъл... аз разбирам какво искат да кажат те. Моля ви, продължавайте!"

Сеансите се провеждаха следобед в присъствието на приятелката й Мишел, която бе обратният случай - вярваше във връзките с отвъдното, без да има дарбата за писане.

Един ден запитах: „Има ли животни около нас?" Отговорът от отвъдното посредством Маргьорит, която четеше постепенно писаното от ръката й, бе: „Да, има няколко кучета и котки, пони, коза и маймуна."

Аз избухнах в смях:

- Хайде де, това е несериозно!

Мишел се намеси:

- Напротив, така е! Когато бях малка, наистина имах кучета и котки като всички хора, но също така и пони, коза и маймуна.

Долавям, че е засегната от присмеха ми, но също така и развълнувана от това, че тези малки душици са се събрали този ден около нея.

Маргьорит продължава да пише: „Колкото до теб, Жан, до теб стои немска овчарка."

А, ето я Маскот, на която времето там отвъд сигурно й се вижда твърде дълго. Тя се появява още по-лесно, тъй като беше медиум още на този свят. Един следобед през 1930 г. тя ви на умряло в продължение на четвърт час. Същата вечер пристигна телеграма, с която се съобщаваше за смъртта на малкия ми петгодишен кръщелник. Странно, тя никога не беше виждала това дете, между тях нямаше никаква емоционална връзка. Смъртта му настъпила същия следобед в Оденкур, близо до Монбелиар, а ние тогава живеехме в Мезон Лафит: между двете места имаше петстотин километра. Известно е обаче, че разстоянието няма значение, и винаги се разказва за кучето, завило на умряло в едно село в околностите на Каор в същия момент, в който младият му господар загинал в Индокитай.

Питам:

- Не, то идва при теб само в малката къщичка.

Маргьорит не знаеше нищо нито за съществуването на кучето, нито за малката къщичка в хълмовете на Сержи.

И наистина, именно в онази полска обстановка няколко години по-късно ми се случи следното: докато вечерях, усетих хладна муцуна върху опакото на дясната ми ръка. Нищо не видях обаче, нищо не чух. Беше съвсем ясно и много мимолетно усещане.

Редовно се срещах насън с Маскот. Тя не говореше, нещо, което потвърждава онова, на което ни учат посланията: животното си остава животно в другия свят.

Видях я отново насън през 1979 г.; тя бе цялата побеляла, а аз й казвах, тъй като си мислех, че тя все още е в земната сфера: „Но сега ти си на петдесет години, никога куче не е достигало такава възраст!"

На 3 януари 1981 г. тя застана пред мен, сложи лапи на коленете ми и ми каза по телепатичен път: „Време е да напишеш книгата за животните!" Разбирах, че иска това от мен в името на своите събратя. Защо закъснях с пет години?

Защо толкова време отлагах? Днес зная. Да говориш за животните означава да се запознаеш с вледеняваща кръвта документация, да се потопиш в ужаса и да проучиш бездната на човешките заблуди и жестокости - във всички векове и най-вече в нашия. Това означава да влезеш в свят на кошмарни зверства, да присъстваш на избиването на невинните и да вървиш из градината на изтезанията.

Това означава да научиш в подробности как се добиват някои кожи, как се изпитват някои медикаменти или някои сложни оръжия. Това означава да присъстваш на срива на повечето от нравствените, философски и религиозни стойности, върху които са изградени личният ни мисловен ред и цялата наша цивилизация.

Но това означава също така, когато вярваш в живота след смъртта и във връзките между двата свята, да добиеш увереността, че техните страдания ще бъдат изкупени, че те ще бъдат освободени от болката, страха и смъртта и че ще ги срещнем отново такива, каквито са били: любящи, признателни, искрени и жизнерадостни.

Някои от тях обаче, недочакали щастието от новата среща с нас и пратени от Провидението, продължават да бдят за нашата безопасност, както свидетелстват историите за двете колита:
Найджъл

„Наистина, пътищата Божии понякога са неведоми" - заявила г-жа Уитълсей, съпруга на пастор, пред Винсънт и Маргарет Гадис, които разказват нейното приключение в „Странният свят на животните и домашните любимци". Рут Уитълсей изпълнявала длъжността главен интендант на санаториум в Хотърн (Калифорния). През март 1940 г. я повикали посред нощ при умиращ пациент. Тя живеела сравнително близо до работното си място и можела да ходи

пеш дотам, но трябвало да прекоси пуст и неосветен парк. Когато навлизала в това зловещо място, двама мъже с кола спрели до нея. Тя се впуснала да бяга, те - да я преследват. В този миг отнякъде изскочил Найджъл, страшното й куче-пазач, голямо, бяло коли. То застанало между нея и злосторниците, които се отказали да я гонят. Животното придружило господарката си до добре осветената зона и изчезнало също така тайнствено, както се било появило. Когато Рут се оправила от страха си, си спомнила, че Найджъл бил починал преди една година.
Корки

В щата Ню Йорк Норма Кресгъл<$Тя е разказала за това удивително психично изживяване на мис Никол Либерман от Американското дружество за психични изследвания. (Бел. авт.)> се връщала пеш във фермата си... нещо, което не се случва често в Съединените щати. Внезапно тя изпитала усещането, че не е сама. Спряла, огледала се, не видяла нищо и продължила пътя си. Странното усещане обаче продължавало и нещо сякаш я накарало да кривне от пътеката и да навлезе в гората. След няколко крачки открила едно коли, лежащо в тревата с окървавена муцуна. То било още живо и потупало слабо с опашка, когато тя го погалила. Тъй като не можела да го пренесе, тя отишла да доведе някой от фермата. По пътя се питала кое ли тайнствено присъствие я е насочило към това изпаднало в беда животно. Върнала се със свекър си при него и двамата отнесли кучето при ветеринар, който го оперирал и извадил куршум от гърлото му. Кучето се възстановило, но гласните му струни били сериозно засегнати и то останало с пресипнал глас.

Спасеният, наречен от семейство Кресгъл Корки, споделил седем години от живота им. Когато починал, те го погребали под едно дърво в двора.

Две години по-късно Норма и Том се преместили в Ню Йорк Сити и наели първия етаж от частна къща. Една нощ Норма била разбудена от пресипнал лай, съвсем същият като на Корки. „Сънувала съм" - казала си тя и се готвела отново да заспи, когато отново чула излайване, този път звънко и заповедно. Тя разбрала, че става нещо тревожно. Станала, отворила вратата на стаята си: коридорът и стълбището не се виждали от облаците дим в тях. Раздрусала мъжа си и двамата изтичали долу да предупредят собствениците. Двете семейства едва успели да излязат от горящата къща.

ПОЧИНАЛИ ХОРА, УСЕТЕНИ ОТ ЖИВОТНИ

Хората не са чакали настъпването на XIX и XX век и развитието на спиритизма, метапсихичната наука и парапсихологията, за да напишат книги за духовете. Още в 1588 г. нормандецът Ноел Тайпие (1540-1589), получил в Париж митрата на доктор по богословие, публикувал в Руан<$Той е публикувал също така през 1587 г. „Сборник за старините и забележителностите на град Руан". (Бел. авт.)>книга със заглавието „Психология или трактат за явленията на духовете, тоест отделени от телата души, призраци, чудеса, вълшебни произшествия."

Навремето „психология" означавало „наука за отделените от телата души", а „произшествие" - „случка". За по-лесното разбиране на текста, който в никакъв случай няма да предавам на съвременен френски език, за да запазя цялото му очарование, е достатъчно да се знае, че „неколцина" означава „някои", „ще внемлем" - „ще чуем", а „дошло" означава „станало":

„Често бива тъй, че щом неколцина наши сродници в далечен край паднат от тежка болест, внемлем в дома неща кои са сякаш тежки и извънмерен шум правят: след което ще открием, че дошло е това в самия час, в който сродниците тези са отдали Богу дух. Някои люде имат това за обичайно, когато човек е на умиране, да внемлят шум както кога се отварят или затварят прозорци и врати, или някой се изкачва по стълбите, и други подобни неща... Понявга някой Дух се явява в дома, и тогава щом го завидят, кучетата се хвърлят в краката на господарите си и не се помръдват оттам, тъй като имат голяма боязън от Духовете."

Животните се боят много от „призраците" - това е съвсем вярно: те ръмжат, реват, настръхват, крият се под мебелите или в краката на господарите си. Но, господин Ноел Тайпие, уважаеми предшественико на издателите Фламарион, Боцано, Леон Дени и Монтандон, има и случаи, в които те полудяват от радост, когато познават личността и когато тя е благотворна. Именно такава случка станала в присъствието на френско-английския писател Жорж Лангелан (1908-1972), който ръководеше поредицата „Таен агент" в издателство „Лафон". Той разказва тази любопитна случка, която фигурира измежду свидетелствата, събрани от Белин в „Третото око", издадена от същото издателство и от „Же лю".

Една вечер той се намирал в имение близо до Кембридж и преспал в стая, за която се говорело, че е навестявана от призраци; тогава присъствал на странна сцена:

„След вечеря моите домакини, един съсед и аз самият, общо петима души, се бяхме събрали пред буйния огън и разговаряхме по литературни въпроси. Пред камината бе застлан дебел килим, върху който се изтягаха сити и щастливи кучето на домакините и кучето на съседа, два едри песа без точна порода, но явно добри приятели. Не говорехме високо и всичко беше спокойно, когато двете животни заедно наостриха уши, седнаха и внезапно хукнаха към средата на едно голямо дъбово стълбище, разположено вдясно от камината, пред която седяхме; то водеше до първия етаж и бе изцяло осветено. Двете кучета изкачиха десетина стъпала и спряха, за да се радват... на нищото! Лаеха, опашките им се въртяха и те се държаха по същия начин, по който кучето посреща господаря си или някого, когото много обича!

Домакинята ни каза само:„Тя е тук. Ние не можем да я видим, но кучетата я виждат и винаги и се радват. Тя е обожавала животните!"„Тя" била дама, която, изглежда, живяла в този дом преди сто и петдесет години."

В конкретния случай с дома в Кембридж двете кучета не са познавали онази лейди от миналия век, но тъй като са я виждали да се разхожда из къщата и градината, са я заобичали и й се отплащат със същата любов, с която тя приживе е дарявала техните събратя.

И още един пример, този път от Испания:

Мучачос

Един стар господин, дон Фернандо Ернандес, посещавал всеки ден един от приютите за кучета в столицата: носел лакомства на животните и играел с тях. Бил се привързал особено към трима от живеещите в приюта, които наричал „моите мучачос" - „момчета".

Той обаче се разболял и посещенията му станали по-редки, а скоро напълно секнали. Кучетата изпаднали в апатия и меланхолия, особено трите „мучачос", които вече почти не се хранели и се криели в дъното на градината.

Една сутрин към единадесет часа тримата скочили и завили на умряло, а останалите кучета се присъединили към тях.

Директорът на приюта бил повикан на телефона и му съобщили за кончината на стария господин. Той не се изненадал, като се имало предвид състоянието на питомците му. Онова обаче, което го смаяло, било поведението им през следвашите часове: те престанали да скимтят и заскачали весело така, както имали обичай да скачат около дон Фернандо. После последвали някаква невидима фигура и спрели слисани пред вратата на приюта, като тихо поскимтявали.

В този разказ има три момента: кучетата научават (един Господ знае как) за смъртта на стария им приятел и са обхванати от отчаяние. Преди да отпътува за другия свят, дон Фернандо в своето духовно тяло идва да се сбогува с тях. Тримата „мучачос" и всички кучета, които са го разпознали, го посрещат радостно, но колкото и силно да искат това, не могат да го придружат там, където той трябва да отиде. Кованата решетка на вратата означава също така и границата между двата свята.

Ето още един случай, в който единствено животното долавя събитие от другия свят.

Свидетелството е на капитан Харлоу:

„Онзи ден се разхождах в Сънбъри на Темза заедно с фокстериера си Хъни. Наближавайки една самотна къща близо до брега, животното, което дотогава беше весело, спря, залая, започна да трепери и да вие на умряло. После промени поведението си, започна да се държи заплашително, озъби се на някакъв невидим неприятел, сякаш искаше да ме пази от евентуално нападение. Отказа да продължи по пътя и да мине пред този дом. Наложи се да направя голяма обиколка, за да се прибера у дома.

На другия ден научих, че в същия час в тази къща до реката един болен бе започнал да агонизира."
Дейзи

В историята, която следва, животното е доловило видението много преди човека, както става обикновено.

Седнала край огъня, мис Карингтън дреме в креслото си „Риджънси" и си мисли, че е време да си ляга. Само че не иска да обезпокои Дейзи, която мърка кротко на коленете й. Изведнъж животинчето се надига и се втренчва в празното кресло отсреща. Скача право и започва да мяучи, извива гърба си, навирва опашка в поза на ужас и гняв.

На свой ред мис Карингтън, която има дарба на медиум, забелязва в креслото сбръчкана старица, която я гледа втренчено с пронизващи, зли очи. Иска да извика, но злотворният поглед я омайва, приковава я на място, спира дъха й; тя не може нито да извърне поглед, нито да стане и да избяга.

Опитва се да задържи котката, която е полудяла от ужас и най-накрая се изтръгва, скача по столовете, масите и се хвърля към затворената врата, сякаш иска да я разбие.

Привлечена от шума, майката на девойката дотичва. Котката изскача през отворената врата и в продължение на още половин час продължава да тича нагоре-надолу по стъпалата, сякаш някой я преследва.

После всичко се връща по местата си и злотворното явяване вече не се повтаря. По-късно семейството научава, че някога къщата принадлежала на старица, която се занимавала с черна магия във всекидневната, там, където била камината с двете кресла „Риджънси" край нея.
Балди

Някой може да каже, че мис Карингтън и котката й едновременно са получили халюцинация. Тъй да бъде, но в такъв случай ще трябва да приемем, че и фотоапаратите могат да халюцинират. „Мач" публикува снимка, направена през 1925 г. от майор Алистон в Кларанс, Швейцария. На тази снимка се вижда млада жена, застанала до детска количка, от която се подава засмяно бебе. Пред количката стои друго дете на пет-шест години. Когато майорът проявил снимката, установил със смайване, че детето държи котенце. А това животинче на име Балди било убито от санбернар няколко седмици преди това. Изследването под микроскоп показа, че негативът не е обработван допълнително: Балди се бил върнал, за да се намести в ръцете на младия си господар.

Наистина, фотографията крие неизчерпаеми изненади. Тя не само разкрива душата на животните, като запечатва всички нюанси в погледите им, но също така доказва по конкретен начин техния живот след смъртта.
Долче и Вита

Животните, живеещи на Континента, също са надарени психически като британските си събратя. Нека, преди да се върнем във Франция, да се пренесем в Неапол, където пристига младата миланка Марчела.

Един хубав ден през 1980 г. тя се нанася в чиста и приветлива стая, която току-що е наела. Заживява там с шпаньола си Долче, котката си Вита и двойка безименни канарчета. Всички тези малки животинки, живеещи братски под нейните грижи, изглеждат очаровани от новата квартира. Котката се протяга сластно по възглавничките, кучето се забавлява на балкона, чудесен наблюдателен пост; канарчетата, обзети от бурна радост, запяват оглушителен дует.

Тази еуфория обаче не продължава дълго. Още първата нощ Марчела чува стъпки, провлачени стъпки на старец, някой ходи тежко из стаята й. Запалва лампата, но явлението продължава, като че ли нищо не се е случило. Поведението на животните е интересно: кучето настръхва и ръмжи, после уплашено се скрива под леглото; котката следи с внимателен и спокоен поглед движенията на невидимия ходещ; колкото до птичките, те са обхванати от крайно безпокойство, цвърчат ужасено и скачат от една пръчка на друга. Марчела събужда собственичката, за да й покаже какво става; жената изглежда притеснена, но не особено учудена. Тя обещава, че това повече няма да се повтори. След половин час шумът спира и всички заспиват.

За съжаление обаче следващата нощ всичко започва отново. Четирите животни събуждат момичето. Те първи са усетили обезпокоителното присъствие. Поведението им е все същото: ужас у шпаньола Долче и двете канарчета, явно внимание у котката Вита, която наблюдава, без да мяучи, движението напред-назад на призрака. Собственичката, предупредена за това, се държи също така успокоително: „Няма нищо, няма нищо! Ще спре." Само че не спира: всяка нощ някакъв натрапник от другия свят идва да влачи крака между гардероба и скрина на Марчела. Тя разказва за това на търговците и съседите, които също, изглежда, са в течение. Един от тях й казва, че преди десетина години някакъв човек се обесил в стаята, която тя заема... а наемателите един след друг я напускат.