Е в ежедневието
Изтегляне 138.4 Kb.
|
Свързани:
Test-9-klas-Logika-Poiasnenia (1), NTF 2015 53 1 B 263 276, osobenosti-pri-vzemane-i-transportirane-na-biologichen-material-za-imunologichno-izsledvane, bolesti-na-perifernata-nervna-sistema, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1
Научна продукцияАнгел Узунов се учи непрекъснато, а своя педагогически опит и новаторски идеи щедро обменя с колегите си както на различни форуми и конференции, така и на страниците на българския печат. По това време българската педагогика “прохожда” в специфичните процеси на превъзпитание на трудните деца, затова МНП ежегодно организира научни срещи на работещите в ТВУ, на които Ангел Узунов активно участва, а често неговите доклади и изказвания определят приоритетите на обсъжданията и насоките за предстоящата дейност. Той се стреми пръв да осмисли училищните проблеми и да изгради научна основа за техните решения. Започва да сътрудничи с педагози от цялата страна, среща се с университетски учени и държавни ръководители, за да обсъждат съвместно възможностите за подобряване на възпитателната работа в ТВУ. Ангел Узунов става много известен в професионалните среди и Министерството на просветата често го командирова да създава нови трудово-възпитателни училища, да обучава учителите и възпитателите, да организира в тях живота на морално застрашените деца – той открива училищата в Ардино, Батак, Бойково, Китен, Рила и др. За тази особено деликатна и трудна работа Узунов винаги взема за помощник едно момче от ракитовското училище, което е действащ член на командирския съвет и след приключването на едномесечната командировка оставя своя помощник в новото училище, за да съхрани и продължи общото им дело. Приносите на Ангел Узунов за развитието на социалната педагогика в България се съдържат и в неговите публикации. Например някои от тях: Вечерните занимания в училището- интернат (1963); Ролята на педагогическия колектив в ТВУ за възпитателната работа с учениците (1966); Как да работим за задържането на учениците в ТВУ (1968); Извънкласната работа в ТВУ (1972); Опитът на поколенията (1975); Съпоставка на организацията на работата в ТВУ у нас с трудовите колонии в СССР и другите социалистически страни (1982); Социални предпоставки за извършване на противообществени прояви от малолетните и непълнолетни правонарушители у нас (1984); Противообществените прояви на малолетните и непълнолетните правонарушители и работата ни с тях (1985) и др. Ангел Узунов публикува своите възгледи и опит в различни специализирани списания и ежедневници – Народна просвета, Начално образование, Български език, Съвременник, Обществено възпитание, Семейство и училище, География, Обучение по география, Учителско дело, Народна култура, Работническо дело, Народна младеж, 24 часа, Поглед, Септемврийско знаме и др. Особено ползотворни са научните контакти на Ангел Узунов със съветските педагози. Той посещава 11 пъти СССР и отговорно участва в значими научни конференции и симпозиуми, професионални срещи и чествания на деятели в сферата на превъзпитанието на младежи и девойки с противообществени прояви. В съветския печат публикува научни и художествени материали: Человек и закон, Советское образование, Пионер, Работница, Рабочий, Правда, Московская правда, Учительская газета, Литературная газета, Вечерная Москва и др. Педагогически материали печата и в Полша, Румъния, Чехословакия и Югославия. Важни и за българската педагогика са три от изявите му в съветската страна: Първото посещение на музея на А. С. Макаренко в Полтава и участието в проведената там научна конференция. Докладът “Макаренко и ние”, прочетен от Ангел Узунов на честването на 90 годишнината от рождението на Макаренко, който после е публикуван в “Учительская газета”. По време на честването българският педагог се запознава с живите възпитаници на Макаренко и подготвя специален материал за тях, който излиза в съветската преса. Ангел Узунов получава юбилейния медал на името на А. С. Макаренко по повод 100 годишнината на великия педагог – за особени заслуги в спасяването на трудните деца, за творческите контакти с живите макаренковски възпитаници и за пропагандиране идеите на Макаренко (засега той е единственият българин, удостоен с такава висока чест от Командирския съвет на живите макаренковски възпитаници). На този форум Ангел Узунов изнася доклад на тема: “А. С. Макаренко и неговите произведения – наш учител и пътеводител”, а името му и град Ракитово многократно се споменават от всички оратори. Ангел Узунов лично участва и в откриването на нов музей на Макаренко в Москва – отделен е специален кът за ТВУ “Максим Горки” – Ракитово, там е поставена и снимка на Ангел Узунов и копия на негови публикации и писма. Особен социален отзвук предизвиква участието на Ангел Узунов в телевизионното предаване на К. Кеворкян “Всяка неделя” – за една вечер скромният ракитовски педагог става национален герой. България откликва на неговия хуманен повик за съпричастност към трудните детски съдби, а българите масово се влюбват в пламенната му всеотдайност към детето. Горещото общественото мнение предизвиква втора среща с Ангел Узунов, за да се продължи разговорът с него за ничиите деца и за смисъла на човешкия живот. През периода 1993 – 1994 г. Университетското издателство “Св. Климент Охридски” на Софийския университет издава последователно двете части на книгата на Ангел Узунов “Живот без междучасия. Записки на един педагог” и “Самораслеци – деца наши”. Авторът споделя, че на 720-те страници са събрани и описани случки, разкази, очерци, фейлетони, отделни реплики и всичко останало от съдбите на трудните деца от ракитовското дом-училище “Максим Горки”. Именно жанровата самобитност (неопределеност) най-пълно изразява живота на един педагог, който никога не “излиза” в междучасие – великият хаос от пречупените детски мечти, от пламенните юношески страдания, от горестта на младата човешка мъка и абсурдните житейски превратности на 3000 ничии момчета (сираци, полусираци, деца на разведени родители, деца на родители-пияници и др.) фокусира в личността на Ангел Узунов. Фактологията прави книгата документална, родена от разноликия и пъстър живот на светкавично развиващите се момчета. Обаче авторът майсторски вплита художествени и композиционни похвати, с които позволява на читателя да съпреживява пълнокръвния, вихрен и неочакван живот на трудните деца. На 17 август 1998 г. по Ефир 2 на националната телевизия е излъчен филмът на журналистката от Благоевград Марияна Янакиева “Ангел Узунов – живот без междучасия” с участието на самия Ангел Узунов (за съжаление това е последното му появяване пред широката общественост) и на Людмил Станоев – доктор по педагогика, професор на Софийския университет. Авторката отново остро поставя въпроса за оптимизирането на условията за живот и възпитание на ничиите деца в ТВУ. Посочени са както забележителните приноси на българския педагог, така и необходимостта от тяхното актуализиране и възможностите за реализирането им на фона на днешната социално-педагогическа криза. На 1 ноември 1998 г. обществеността на град Ракитово тържествено чества юбилейните 70 години на Ангел Узунов. Присъстват негови ничии момчета, местни учители и трима преподаватели от ЮЗУ “Неофит Рилски”. Министерството на образованието се задоволява с една телеграма, съчинена набързо и неграмотно. Учителят на българските педагози посреща с достойнство и това унижение, което се оказва и последното му разочарование. ”Живот без междучасия. Записки на един педагог”, “Педагогическа поема” и образователните реалности Както се случва само в приказките, когато се решава ще го бъде ли ракитовското ТВУ, става чудо: Педагогическа поема променя съдбата на възпитаници и възпитатели, преобразява живота и бъдещето им. Масовото бягство на всички момчета неочаквано за самите тях ги поставя в трудна ситуация на избор – или безпътицата на свободния живот, или плахата искрица на детските радости в едно осигурено и обнадеждаващо училищно ежедневие. И едновременно с това се явява странното тревожно чувство на привързаност към напуснатите учители: “Ама право да ви кажа – споделя след това дете, – след като ви видяхме, че сте тръгнали да ни гоните, нещо се счупи вътре, ей тук, в душата. Поне на мене. Мислех си – какво са виновни тези хора, та тичат по нас, макар и да знаят, че никого няма да хванат” [9, с. 114-115]. Именно в този момент на колебание и индивидуални съмнения идва първото озарение – Митето Ефремов като че ли без да иска, случайно споменава Педагогическа поема и звънва ефирната струна на детските надежди за спокойно и красиво детство, за радостен оптимизъм в полезно бъдеще. Вторият съдбовен момент в преображението на ракитовското ТВУ е при речта на Ангел Узунов пред разкаялите се бегълци, реч – насочена всъщност повече към колегите му (да ти задържи на педагогическото поприще, да им внуши да останат): “Да помогнем всекиму, който е изпаднал временно в затруднение, да му посочим светлия друм на съзидателството и да го пуснем сам да върви по него” [9, с. 117]. Тогава, изгубил търпение от ученото многословие, идва Мигът: “И изведнъж пред себе си видях “Педагогическа поема” – спомня си А. Узунов – и от страниците ме гледаха героите й...” [9, с. 117]. И пламва детското любопитство, и се отприщва бентът на детските мечти, грейва топлещото “Ами ако и аз..”, трескаво се мята детското нетърпение. И деца, и педагози правят своя съдбовен избор за общ живот без междучасия [9, с. 118]. Така, може би случайно, “Педагогическа поема” дарява бъдеще на трудните деца и на техните възпитатели, разкрива им нови социални хоризонти, изпълва с ценности мечтите им. Последвалото осъществяване на цялостния педагогически процес в ракитовското ТВУ и най-вече неговите окончателни резултати в социалната реализация на момчетата показват, че каквато е ролята на “Детство” и “Между хората” за развитието на Макаренковата колония и изобщо за неговия грандиозен социално-педагогически експеримент, същата роля изиграва самата “Педагогическа поема” в живота без междучасия на дом-училището “Максим Горки”. Убеден съм, че това творческо съвпадение не е художествен похват на Ангел Узунов – може би просто животът се повтаря в своето безкрайно и хаотично многообразие: възпитаниците на Макаренко повтарят житейския подвиг на Максим Горки, а техния нелек и осмислен път претворяват момчетата на Ангел Узунов, въпреки че условията и резултатите не са идентични. Съпоставянето на “Живот без междучасия. Записки на един педагог” с “Педагогическа поема” е неизбежно, още повече, че има очевидни външни съвпадения, едни и същи художествени средства, дори повторение на някои изрази. Например и в “Живот без междучасия” децата се сбиват групово в спалнята, докато “върви” четенето на “Педагогическа поема”; и в Ракитово селяните не желаят училището и мразят момчетата, а после стават сътрудници и съучастници в съвместния живот – дори има същото сватосване, има крадене на храна, театрални представления, общ труд, търсене на изгубено детенце и пр.; по същия начин се решава да има комсомолско дружество в училището; поставят същия часови на портала, имат и униформи; също пият чай, ходят на походи и екскурзии, въвеждат военизация и т. н.; и тук лошите момчета израстват добри помощници на директора; и Ангел Узунов има проблеми с прояви на антисемитизъм, също грабва летвата, готов да бие и др. т. И в ракитовското дом-училище влюбеният момък споделя с директора възхищението си от това, което става с него: “Ама ... ама ... вие разбрахте ли, че животът е много хубав” [10, с. 39]. Струва ми се, че още е твърде рано за по-конкретни сравнения и категорични оценки в тази насока. Намирам, че по същество книгата на Ангел Узунов е съвсем различна от Макаренковата поема: подчинена е на нови цели и отразява различни обществени условия; написана е по различен начин и с нови изразни средства – звучи много по-документално и фактологически; Ангел Узунов е поел риска да бъде главен герой на своята книга, докато Антон Семьонович е избягнал тази отговорност и се е скрил зад литературния герой; Макаренко въздейства главно посредством колектива, а Узунов – пряко чрез своята личност; Ангел Узунов разчита повече на социалната среда и я отразява, включва я като активен свой сътрудник, макар и по- често с отрицателни въздействия и антихуманни предизвикателства (например множеството представени в книгата родители-несретници), докато Макаренко набляга на художествените средства и авторското внушение; Антон Макаренко работи в трудовата колония 16 години, след което заема началнически постове в системата на образованието. Той подчертава, че е “подвиг да прекараш една година от живота си сред тези деца, да работиш с тях, да бъдеш при тях по няколко денонощия, да посрещаш и да понасяш превратностите на съдбата, които като че ли са създадени само за работещите в този вид училища”. Ангел Узунов стоически и отговорно изживява 38 години сред трудните деца!; Ангел Узунов има щастието дълго да наблюдава трайните и достойни резултати от своя педагогически труд, да бъде изповедник и отдушник на своите вече поостарели трудни момчета, да се запознае с техните деца и внуци – също майсторски включено предимно във втората част на книгата – “Самораслеци – деца наши”. Макаренко умира от инфаркт на 50 години, когато помагал на стара жена да качи куфара си на влака; Макаренко има могъща творческа и политическа опора от Максим Горки и още приживе е боготворен като велик педагог и писател, а Узунов до смъртта си остава самотник в родното Ракитово; принос на Ангел Узунов е, че умно съхранява и художествено изобразява националната самобитност на българската педагогическа действителност. “Живот без междучасия. Записки на един педагог” е майсторска творба, която извиква у читателя почуда, удовлетворение, възхищение, създава истинско естетическо удоволствие. В някои свои художествени постижения Узунов е по-добър и от самия Макаренко – по изразни средства, завършеност на образа и на ситуацията, по кодирането на педагогическото послание – при Маринчо с теменужените очи, при Каменчо, при случая с капсите, при убийството на елена; по- добре рисува природата и прекрасно я възпява в нейното хуманизиращо въздействие върху детето. И т. н. Тъй като Ангел Узунов се учи от опита на Антон Семьонович Макаренко, експериментира и адаптира неговите идеи в различни, по-благоприятни обществено-икономически условия, има за своя настолна книга Педагогическа поема, редно е в някои моменти като добър ученик да надмине учителя си. Според мен главното сред безспорните постижения на Ангел Узунов е неговият педагогически оптимизъм, който слага “фирмения знак” на хуманистичната му педагогика: в своя оптимизъм той надраства дори А. С. Макаренко: докато Антон Семьонович приема, че има и непоправими деца, пред които педагогическата наука е безсилна, Ангел Узунов декларира още на втората страница на своята книга безкрайното си доверие в почти безграничните социализиращи възможности на човешката природа: “И да покажа – пише българският педагог, – че във всеки човек се таи нещо човешко, че всеки човек се ражда, за да бъде щастлив и да полети като птица във висините и че престъпник е всеки, който им пречи” [9, с. 8]. И оптимизмът му никога не го подвежда – за всичките тези 38 години страдание за доброто и щастието на Детето. За да го признае и невъобразимият Гошко Сонин с възклицанието: “Ей, нямате грешка... Ей, лоша работа сте, от Вас нищо не може да се скрие” [9, с. 349 и с. 351]. “Живот без междучасия. Записки на един педагог” е изповед на един педагог, посветил на детето себе си и целия свой богат живот – не само творческо съществуване, а наистина всичко лично, без остатък. Създаването на тази забележителна книга е изисквало от Ангел Узунов голямо мъжество, може би дори по-голямо, отколкото му е било нужно в самата педагогическа практика. Защото трябва да се голям Мъж, трябва да се безумно честен и безукорно чист, за да разголиш душата си пред хиляди непознати хора. Книгата на Ангел Узунов е пълна с мъдрост, с всеобхватна човечност и велик оптимизъм. Написана е удивително четивно – сякаш близък приятел, горял в ежедневната битка за спасяването на Човека, страдал при носенето на професионалния кръст, преминал и през трудни лични изпитания, събеседва с читателя, доверява му съкровени тайни на своя осмислен и щастлив живот. Без поучения. Без позьорство и хвалебствия. Открито – като истинския Подвиг. Семпло – като истинския Живот. И с много обич – една безкрайна любов към детето. И самообвинения, неудовлетвореност от блестящо постигнатите човешки преображения! Като голям Творец! Авторът предлага на читателя свято откровение, жестока изповед, като е търсил и ефекта от споделената вина, облекчението от безкрайните си угризения и съмнения за прегрешения пред детето. Да! Ангел Узунов има не един педагогически грях и аз, книжният педагог, моралистът, въпреки преклонението си пред неговия подвиг, не мога да му простя, че е внушавал страх у децата, че си е позволил да бие някои от тях. Обаче не аз, а именно той е постигнал невероятни резултати в “правенето” на хора-личности, именно той твори Човеци и Граждани. “Казват – пише А. Узунов (без дори и намек да се оневинява и прехвърля на друг ада на безсънните си нощи), – че за правилността на едно действие или работа говорят резултатите от тях. Те са пред вас. Можете да ги прочетете още веднъж” [9]. Творческите резултати на Ангел Узунов в практическата дейност по възпитанието на трудното дете отново повдигат въпросите около същността и спецификата на българската педагогическа наука, нейната историческа, социална и теоретическа целесъобразност. Още през 60-те и 70-те години на ХХ в. Ангел Узунов от гр. Ракитово нарушава “табутата” на социалистическата педагогика, като организира извънкласните и извънучилищните средства в социално-възпитателна система, чиято цел е програмирането на конкретната личност – не абстрактния борец за светло социалистическо и комунистическо бъдеще, а именно обективно-историческата социална личност с осъзната индивидуалност и филантропични качества за оцеляване и успех дори в недружелюбна среда – природна и социална. За да постигне тази цел (и приземи педагогическите си намерения), Ангел Узунов активизира всички педагогически средства чрез самото дете, като на практика се отказва да го подготвя за далечната житейска реализация. Той се убеждава, че за детето бъдещето е нещо абстрактно и затова го оставя в “огъня” на неговите настоящи потребности. Педагогическият опит на Ангел Узунов и художествено-творческото му обобщение в “Живот без междучасия. Записки на един педагог” е доказателство, че българската педагогика и през (или – въпреки) социалистическото строителство автономно и творчески е създавала и европейски ценности, активизирала е нови реформаторски идеи. Затова е особено важно навреме да проумеем, че Ангел Узунов от Ракитово не е местен романтичен самотник, а европейски учен, живо и дръзко предизвикателство не само към социалистическата бездетна (и затова безсмислена) педагогика. Написването на “Живот без междучасия” е трудно дело, а издаването му като самостоятелна книга в две части е не само авторски риск, а и обективна невъзможност в политическата ситуация на посттоталитарна България. Обаче книгата вече е факт – публикувана въпреки безсмисленото и зловещо отрицание на всичко съветско: руско, белоруско, украинско...; на всичко славянско, включително и на българското. Изпълзяха отрицатели дори на А. С. Макаренко, на Семьон Калабалин – най -великото произведение на Макаренко, на Галина Константиновна – Черниговката... “Тези, които можаха да надникнат в книгата, която четете – споделя Узунов, – започнаха спорове – за и против Макаренко. Такива спорове у нас бяха започнали три години преди това. Следях ги с интерес и ми правеше впечатление, че го отричаха все непознати за мене хора. Какво знаеха те за него – само онова, което са прочели за или против него, ако въобще са го прочели” [10, с. 241]. Ангел Узунов не крие (а и какво има за криене) своята приобщеност към педагогическата технология на А. С. Макаренко, познанствата си с неговите възпитаници. Той посочва, че много знае за него, “че прилагах в практиката си неговите методи” [10, с. 241]. И още едно признание: “Ще ви изненадам ли, ако кажа, че в работата ни през първата година, пък и няколко години след това, сред нас имаше и един невидим и незаменим възпитател, помощник и сътрудник, който се казваше Семьон Калабалин и който винаги беше сред нас и възпитаваше с писмата си, със съветите си, с удивителния си живот?” [10, с. 232 – 233]. Според Ангел Узунов отрицателите на А. С. Макаренко се стремят не толкова към отрицанието на неговата личност, колкото към отрицание на Русия. “Но те – пише авторът, – тези хора, които искат това, заслепени от патологичната си алергия към всичко руско, забравят, че Русия ни лиши от “турско присъствие”, както някои от тях сега наричат турското робство, че от нея идва не само сталинизмът, диктатурата, догматизмът, но и борбата против тях, носители на която са Солженицин, Аксьомов, Распутин, Любимов, Пастернак, Висоцки... Забравят, че Русия даде на света Пушкин, Лермонтов, Тютчев, Толстой... Много неща измъкнахме чрез нея от великата култура на човечеството, за да започнем сега нова борба срещу ония, които носеха факела на свободомислието и демократизма... Да причислим ли и Макаренко към тях? Що се отнася до спасяването на бездомните деца, той също носеше факел...” [10, с. 244]. Българското педагогическо мислене толкова е политизирано и непоследователно, че едва ли има специалист, който днес да е изненадан от неговия негативизъм към хуманното дело на забележителния човек и творец Антон Семьонович Макаренко. Социалистическата педагогика поизтърка от употреба името му, а дори сред учители и педагогически ръководители битуват профански представи за неговите методи за възпитание – както отбелязва и А. Узунов: “И като се каже сега “бой”, се разбира Макаренко, като се каже Макаренко, се разбира “бой” [10, с. 241-242]. В действителност както не познавахме истинския Маркс, така не познавахме (и не познаваме) истинския Макаренко – блъскахме чела пред една мъртва статуя на идеологическото безсмислие, без да виждаме светлите простори пред живата мощ на този велик педагог. Цензори-циници фалшифицираха отделни части от неговите оригинални творби, а колхозници-новатори превърнаха образцовата трудово-възпитателна колония “Максим Горки” в образцова свинеферма. Обаче тогава Макаренко беше само наш и не го давахме на ония “отвъд желязната завеса”. А днес Макаренко вече не е наш... Макар че той безспорно е най- големият авангардист в педагогическия свят на ХХ в., постигнал най-фантастичните човешки преображения в човешката история. Макар че и днес (всъщност непрекъснато от преди повече от 40- на години) изтъкнати професори педагози именно от водещите капиталистически страни – Япония, Германия и др. изследват предимно колективизма “в работата на Антон Семьонович, докато преди търсеха в него само индивидуалната му работа с отделната личност. Животът ги научи – посочва А. Узунов – да търсят всичко в неговия опит, защото го ценят, защото знаят, че той е полезен. И затова много са институтите, които го изучават, стотици са статиите, които се пишат за него... И написаното в тях впечатлява” [10, с. 244-245]. “Живот без междучасия. Записки на един педагог” безспорно е европейското постижение на българската педагогика от втората половина на ХХ в. – забележителен социално-педагогически експеримент, синтезирано отразен в блестяща художествена форма. С практическите си резултати, многобройни последователи и покоряващия стил на своята книга Ангел Узунов, въпреки злобата на деня, приобщава българската педагогическа наука към Европа, очертава национално творческо пространство в педагогическите реалности на Стария континент. Изтегляне 138.4 Kb. Сподели с приятели:
|