Евангелието на Луцифер

107
Купихме си кафе и багети със сирене от бензиностанция в покрайнините на Антверпен. Седнахме на една ламинирана маса,
обкръжени от глъчката на семейства с малки деца и мазни шофьори на камиони. Не че не привличахме погледите. Моник изглеждаше като очарователната съпруга на спретнат посланик. Аз най-много да приличах на лакея му, тръгнал да бяга с невярната жена на началника си.
Тя отвори тефтерчето, изпълняващо функцията на нейно гърло и глас. „Waarom een auto?“ написа тя, изкиска се беззвучно и задраска думите, преди да продължи: „Защо с кола? Защо не летим?“.
— Защото следят списъците с пътници.
Това звучеше тотално параноично. Сам го чух. Моник обаче не го направи на въпрос. Кимна с разбиране — сякаш участваше в лудостта ми или се бе превърнала в част от нея — и избърса трохичка,
залепнала на горната й устна.

108
2.
Пристигнахме в Париж късно следобед и взехме последните две единични стаи в някакво пиянско хотелче в Клиши. Паркирах между черно BMW и коксово сив мерцедес. Бричката е розова на черни точки.
Срещнахме се на рецепцията, след като взехме душ и си отдъхнахме. Моник се бе гримирала. Брадичката и челото й бяха напудрени, очите и устните — подчертани, сякаш се опасяваше да не забрави как изглежда. С фигурата си, обгърната в сребриста, лъскава рокля, и вдигнатата си коса тя приличаше на една актриса, чието име не си спомнях.
— Не подозирах, че си изпратила войската си камериерки предварително — казах аз.
Тя ми се оплези.
— Изглеждаш невероятно! — Прегърнах я. Ухаеше страхотно.
Усмивката и погледът й загатваха някаква игривост.
Разходихме се до най-близкия италиански ресторант и ни дадоха маса за двама до прозореца към главната улица. Когато келнерът попита дали сме готови, Моник поръча канелони, а аз —
спагети ала китара със задушени зеленчуци. Вегетарианец съм. Като дете видях един ловец да яде сурово сърце. Оттогава предпочитам зеленчуците. Келнерът препоръча традиционното червено вино на заведението. Върна се с бутилката и ни наля. Чукнахме се. Косата й блещукаше на осветлението.
— Може ли да ти задам един личен въпрос? — попитах аз.
Тя поклати глава и кимна.
— Как онемява човек?
— Een spin! — написа Моник. Погледна с изненада думата,
която току-що бе изписала на холандски. — Извинявай. Паяк.
Отровен. Мраморната вдовица. По принцип безвреден. Бях на четири.
Ухапа ме. Алергична реакция. Изпаднах в кома. Събудих се няма. Без глас.
— Уф, ужасно!

109
Избягвах да говоря за това, но винаги съм се боял от паяци.
Знам, че звучи смешно. В страха ми от височини и леката ми клаустрофобия поне има някаква логика. Но паяци? Честно. Ако се наложи да взема нещо от мазето и някой тлъст паяк замига мързеливо към мен от топлите обятия на паяжината или пък някой космат вагабонтин се стрелне по пода на гостната и изчезне под дивана,
трудно извоюваният ми самоконтрол незабавно се срива.
Тя написа:
— За какво си мислиш?
— Паяци.
— Твой ред е! Как става човек албинос?
— Лесно. Така се ражда.
Тя се усмихна безмълвно. После написа:
— Waarom? На какво се дължи?
— Генетичен дефект. Тялото не произвежда пигмент. Поне не достатъчно.
Тя положи златистата си ръка до моята белезникава. Не разбрах защо. Изведнъж ми просветна. Искаше да ги сравни. Пръстите й бяха дълги и тънки. Като на пианистка или челистка. Носеше няколко скъпи пръстена. Острите й нокти бяха лакирани в червено. Запитах се какво ли е усещането да те одращят по гърба.
— Наследих ги. От мама — написа тя в тефтерчето си. Реших,
че има предвид ноктите. Като видя недоумяващата ми физиономия,
добави: — Пръстените!
— Пръстените са много красиви.
— Защо гледаш ноктите ми?
Тази нейна гъделичкаща полуусмивчица…
— И те са много красиви. — Бьорн, царят на флирта. Когато срещна погледа ми, тя сякаш прочете тези мисли и за миг видя същата картина: острите нокти, оставящи червени ивици по бялата като платно кожа на гърба ми. Тя се усмихна. Аз се изчервих. Загледах се в потока преминаващи коли навън. В отражението на прозореца забелязах, че Моник ме наблюдаваше. Срещнах погледа й в стъклото и тя се извърна.
Лесно хлътвам по по-възрастни от мен жени. Не питайте защо.
Не такива, дето са се предали на годините и упадъка, а онези, които още си спомнят какво е да бъдеш младо момиче. Моник беше от тях.

110
Чувствена смесица от нещо зряло и младо, от опитна жена и невинно момиче. Личеше по погледа й. В очите. Този блясък на нещо бунтарско и закачливо.
— Изглеждаш като трийсетгодишна — отбелязах аз.
Тя стисна ръката ми.
— Говоря сериозно!
— Флиртуваш ли? — написа тя. После кокетно нарисува малко сърчице.
Вдигнах чашата смутено. Чукнахме се. Не пропуснах да обърна внимание и на факта, че бе омъжена за болен човек. После прогоних тази мисъл.
Разказах й малкото, което знаех за бащата на Мари-Елиз Моние
— мъжа, с когото имахме уговорка за следващия ден, и как бях успял да го издиря. Убийството на Мари-Елиз разстрои Моник, затова отклоних разговора към теориите около „Евангелието на Луцифер“.
Оказа се, че тя знаеше страшно много — не само за акадския произход на текста и паралелите с други произведения от Месопотамия, но също така и за вероятната му възраст и сложното му пътешествие през историята.
— Впечатляващо — възкликнах накрая.
— Благодарение на Дирк — написа тя. — Експерта!
— Явно е много начетен?
— Добре запознат. Умен.
Помислих си: Ама е престарял съпруг и повехнал любовник.
— Какво му има?
— Рак на белите дробове.
Не просто стар, умиращ…
Тя обърна страницата:
— Стига за мен! Разкажи ми! За себе си!
Разказах й за детството си в богаташката къща в Грефсен, Осло
— как раснах като албинос в квартал с красиви и добре устроили се хора, които, със сигурност неволно, оставяха у мен усещането, че не пасвах сред тях. Бях уродът на целия квартал, онзи, на когото децата можеха да се нахвърлят, когато възрастните извърнат глава; онзи, за когото съседките, едва потискащи смеха си, уверяваха гостите, че е с всичкия си и никак, ама никак не е слабоумен. Разказах й как баща ми полетя към смъртта от една скала и как майка ми се омъжи за най-

111
добрия му приятел. Моник узна всичко. Доверих й дори за престоите си в клиниката. Разказах й за събитията около откритието на древното златно ковчеже Кивотът на свещените тайни и за цялата врява около викингския крал свети Олав, за мумията на египетския престолонаследник Тутмос, на когото историята дала името Моисей.
Имам склонността да зачеквам най-невероятни въпроси. Трябва да съм говорил неспирно петнайсет минути. Моник опря лакти на масата и положи брадичката си върху сплетените си пръсти. Наслаждавах се на откритото й, изпълнено с възхищение внимание. За съжаление се появи келнерът с храната и прекъсна представлението. След като се нахранихме, останахме там, говорихме си, доволни и сити, докато винената бутилка се изпразни. Отправихме се към хотела. Не ръка за ръка, но поне рамо до рамо. Виното ме бе разведрило, а и събуди немалка страст към Моник. Така ми се искаше да я прегърна. Не мисля, че би ме отблъснала. И все пак не го направих. Бьорн,
смутеният страхливец. Умиращият й мъж бе невидимото благоприличие, което бдеше над нея. Трябваше да го удуша с възглавницата! Представих си усещането от ръката й, ако се прокраднеше по кръста ми и се отпуснеше на хълбока. Топлата ръка с острите, червени нокти… Вървяхме бавно, сякаш и двамата искахме този миг да продължи възможно най-дълго. Или пък виновни бяха високите й токчета. В знойния синкав мрак колите и пешеходците ни подминаваха като сенки от друго измерение. В моето собствено съществувахме само аз и Моник. Както и копнежът ми да я притисна към себе си и тя да издълбае по гърба ми йероглифите на желанието.
Когато се изправихме пред вратите на стаите си, аз се надявах да влезе при мен; без думи, сякаш беше най-естественото нещо на света.
Разбира се, не го направи. „Goedenacht!“ написа на холандски и ме целуна набързо по бузата. За миг, тъй кратък, че не би могъл да се измери, погледите ни се срещнаха в тихата кулминация на неосвободената чувственост и се отправихме към самотата на студените си легла.

112

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: