Георги Константинов емигрантски спомени том 4
Изтегляне 7.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Всеки знае, че без неговата перестройка процесите и промените в Източна Европа са немислими.
- “РАЗМИШЛЕНИЯ НА ЕДИН БИВШ ЗАТВОРНИК
- “ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ”
- "Когато врагът не се разоръжава, него го унищожават!”
- ПРЕМЕРВАНЕТО, ПРЕТЕГЛЯНЕ И РАЗДАВАНЕ НА СПРАВЕДЛИВОСТ, не е отмъщение!
- “връзката се разпада” автоматично.
| на другаря Луканов, още повече че се касае отчасти за едно недоразумение.
Беше ми приписано, че апелирам към отдалечаване от Съветския съюз. Това е и вярно, и не е вярно.
Всеки сериозно мислещ човек, без дори да е необходимо той да бъде политик, професионално да се занимава с политика, знае какво дължим на Горбачов, на неговия реформаторски курс, на неговата перестройка. Всеки знае, че без неговата перестройка процесите и промените в Източна Европа са немислими. В миналото опитите за подобна реформация в страни на Източна Европа, както беше в Унгария през 1956 г., в Чехословакия през 1968 г., в Полша през 1980 г., а и преди това на няколко пъти, завършваха с разгроми, благодарение на обединените усилия на армиите на Варшавския договор.
Отдавайки обаче дължимото на съветския ръководител и неговия реформаторски курс, който, повтарям, направи възможни промените в Източна Европа, ние бихме искали да заявим, че не желаем нашата българска перестройка да прилича на съветската, не желаем тя да се проточи и да забуксува като съветската в продължение на години, защото това крие огромни опасности от насилствено разрешаване, от насилствен вариант. Крие опасността страната да се свлече от курса на мирното разграждане на тоталитаризма по пътя на гражданската война и военната диктатура, пред които струва ми се, до голяма степен сега е изправено съветското общество. Нас такава опасност не ни заплашва. В това отношение всяка страна в Източна Европа е в по-добра позиция от Съветския съюз. Защото каквито и промени да стават в тези страни, колкото и дълбоки да са политическите и икономическите реформи в тях, те не са заплашени от държавно разпадане.
Ето защо този модел трябва да бъде източноевропейският - този на Германия, на Чехословакия, близко до Полша и Унгария, модел на бързите промени, а не съветския модел. Колкото по-бързо България минава в границите на източно-европейските модели и варианти, толкова повече ние помагаме на самия Съветски съюз там реформите да станат необратими, за да доведат до пълното разпадане на епицентъра и бастиона на тоталитарните режими в Европа и в света.
Такава е обективната диалектика на протичащите политически процеси, че само като са отдалечаваме от Съветския съюз в този смисъл, от модела на неговата демократизация, ние помагаме на демократичните процеси в самия Съветски съюз, на демократите, помагаме на самия Горбачов.
Благодаря за вниманието.”
На 12 март бяха подписани три споразумения - за ролята и статута на кръглата маса, за политическата система и за гарантиране на мирното развитие на прехода. Дебелият Сашо (Александър Йорданов) се провикна: "Днес е прекрасен ден за българската демокрация". На 30 март дискутираха изключително важният проблем... как да бъде титулован държавният глава на България. Желю заяви, че тяхната делегация е категорично против т.нар. президентска институция и настоя държавният глава да се нарича председател на републиката, Александър Лилов ("червеният стратег") държеше на президент. Прие се компромисното "председател, в скоби президент"... За четирите месеца работа основните постижения на кръглата маса бяха: отпадането на чл. 1 от конституцията за ръководната роля на БКП, премахването на Държавния съвет като орган и въвеждането на президентската институция, “деполитизация” и “департизация” на армията, полицията, съда, прокуратурата, дипломацията и насрочването на избори за Велико народно събрание. Бе “разпуснато” Шесто у-ние на ДС, следило инакомислещите и интелигенцията. Всъщност Шесто е било разпуснато фиктивно, тъй като огромната част от щата му беше пръсната по другите управления, които вече бяха преименувани и обявени за демократизирани или демократични институции, а останалите копои заедно с доносниците станаха, ако не “честни частници”, бизнесмени и политици, организатори на шпицкомандите от “застрахователи с бухалки” и охранители на гангстерите и мошениците от “бизнеса”. Тези резултати не попречиха на ЖЖ да заяви: "Кръглата маса е най-успешният и най-плодотворен период на българския преход". Десет години по-късно пълните стенографски протоколи от заседанията бяха издадени от Фондацията на д-р Ж. Желев в чийто предговор той ще напише: "На кръглата маса в рамките на четири месеца и половина беше разградена цялата политическа система на тоталитарния комунистически режим, изграждан в България в продължение на близо 45 години." Когато ми подари въпросната книга, той я снабди със следното посвещение: “На Георги, за да види какви шарани сме били...” *** Не се отчайвах, защото повлиян от историческите аналогии, считах че на политическата сцена в БГ временно са се покачили епигоните на граф Мирабо и княз Лвов. Но макар и да не бях убеден, че се намираме в българската 1789 г. или 1917 г., знаех, че едно предварително слагане на оръжието ще е по-лошо от капитулация – то щеше да е предателство спрямо веруюто и смисъла на нашия живот. Затова продължих като Диоген с фенера да търся... революционери. С тази цел се стараех да разширявам контактите си с всякакви хора – със стари приятели или нови познати от вътрешността. Използвах телефонните разговори, изпращах писма, статии, позиви, книги, пратки с бюлетина, “Анти-историята” и т.н. По искане на гостувалата ми със съпруга си - писателя Георги Величков - дисидентстваща доцентка Евгения Иванова, изпратих две статии за редактираното от нея списание “ИЗБОР” и международната му версия “Изток-Изток”. Те бяха посветени на богатия репресивен арсенал на диктатурата, на “следосвобожденските” реакции на властта и опозицията спрямо тях и поставяше въпроса за тези, които трябва да понесат отговорността за вината “без мезетата”. Исках да “оскултирам” мнението и куража на различните сортове “опозиционери”, макар да бях повече от сигурен как ще посрещнат подобни писания. И не се излъгах - “Избор” съкрати до неузнаваемост първата и не намери смелост да отпечати втората. Затова ще го сторя тук с публикуването им, четвърт век по-късно. Надявам се двете статии да бъдат от полза не само за историците. I. “РАЗМИШЛЕНИЯ НА ЕДИН БИВШ ЗАТВОРНИК Ако един ден трябва да пиша спомени, те навярно ще започнат с оня неудържим, нервен смях в софийската съдебна палата, когато подготвен да посрещна произнасянето на смъртната ми присъда по дело № 117 от 15 юни 1953 г., чух, че съм осъден на 20 години "лишаване от свобода”. Такива присъди тогава и през предшестващите години - от екзекуцията на Никола Петков до тази на... Лавренти Берия - бяха ежедневие. Всеки божи ден, в течение на 6-7 години, окръжните и военни съдилища в страната бълваха смъртни присъди. 15 - 20 годишните или "тежко-тонажните" бяха масовия случай. Аз бях сред тях. По него време, за осъдените до 8 години се казваше, че са "носители на спортни присъди” т.е. нещо като хора, дошли за кратък туристически престой в затворите. Тогава в съдебната палата съдии и жандарми мислеха, че се държа непочтително с “народния” съд, а аз се смеех защото разплаканият ми баща и тревожната ми майчица ми пожелаваха "Честит нов живот!" Смехът навярно беше нервен, защото се бях разминал със смъртта. Когато се готвиш дълго да извървиш с твърда стъпка последните си мигове, а дойде нещо друго, реакциите стават мъчно контролируеми. Днес, след всичко преживяно ми е трудно да отсъдя кое е за "предпочитане": дългогодишните престои в каменните душегубки на преминаващите от МВР към министерството на правосъдието и обратно затвори, или няколкото грама олово в тила, което прекъсва нишката на живота, но заедно с него и нескончаемите изтезания. Моят десетгодишен път през затворите ме отведе в 1953 година от Софийския централен затвор в Белене, в пазарджишкия, в плевенския и отново в Белене, откъдето си излезнах през есента на 1962 г, с настроенията на Шильонския затворник… Видях и преживях почти всичко, което можеше да се види и преживее в една "социалистическа" тюрма. Познавам и ме познават хиляди хора от всички среди и класи. В транзитните затвори, какъвто беше и Централният, се стичаха хора от всички политически затвори в Н.Р.Б. Така ние бяхме в състояние да направим една доста точна инвентаризация на съдържимото в тях. През лятото на 1953 г. в България имаше около 16,000 политически затворници. Преобладаващата част от нас бяха селяни – това беше народа ни тогава, имаше интелигенти, работници, чиновници на бившия и новия режим и доколкото си спомням - неколцина буржоа, ако под това разбираме трупащите "принадена стойност" капиталисти. Бе представена цялата политическа палитра на България - болшинството бяха земеделци - николапетковисти или още геметовци. Имаше представители на всички стари буржоазни партии, безпартийни "фашисти", легионери, социал-демократи, партийци, съдени като трайчокостовци и дори такива като стария троцкист Димитър Гачев или "левия комунист" Димитър Съмналиев. Аз съм анархист, съден за "терор" – с приятели взривихме на 3~ти март 1953 г. статуята на Сталин в "Парка на свободата". Ние анархистите бяхме няколко десетки в затворите и няколко стотици в концлагерите. Бяхме малко (в никакъв случай, разбира се, не по-малко да кажем от социалдемократите, даже напротив!), но нашето поведение служеше за пример и от него се възхищаваха и търсеха приятелството ни мнозина. Подпомагахме морално и материално всички, които търсеха помощта ни. В затвора съществуваше солидарност срещу машината на терора и нейните винтове и на тая основа се беше изградило своего рода братство. "Неформалното” членство в него продължи и вън от затворническите стени, тъй като създаденото там другарство бе често по-силно от роднинството. Сега “на свобода”, много от "братята” не смеят да произнесат в документите и в декларациите си страшната дума - Анархист. Че властта развращава е известен феномен, но днес присъствуваме на нравствени метаморфози на мъченици и парии, които се озоваха само в подножието на стълбата по която се изкачват държавните мъже. Изглежда дори братството не може да устои на киселините на политическия кариеризъм. Май трябва да подложа отношенията, нравствените критерии и императиви на преоценка: ако превратностите на съдбата биха ни събрали отново в килиите или зад оградите с бодлив тел с тези, които имат къса памет, не задържаща друго освен дребните партийни и бакалски сметки, трябва ли пак да им подадем ръка? И така, имаше хора от всички съсловия и класи, от всички партийни рангове и културни и морални нива. Повечето бяхме съдени за мними или действителни конспирации за борба с диктатурата или за опити за въстановяване на забранените ни организации. Имаше и осъдени за шпионаж, диверсии и саботаж - в 99 % от случаите, те бяха жертва на монтирани от Д.С. процеси, църковници, заради отказа им да колаборират с властта (тук трябва да се подчертае, че нашите православни попове бяха абсолютно малцинство сред служителите на религиозния култ, и ако паметта не ми изневерява, не си спомням нито един владика или патрика сред неколцината свещенници). Други категории бяха осъдените “за стари деяния” офицери, полицаи и чиновници на стария режим, разказвачи на вицове и един значителен контингент на осъдените за бягство през границите. В очите на властта този акт не беше от най-невинните. Тя се стремеше с всички средства да запуши пролуките на границите, като че ли страхувайки се да не остане без поданници. Например, през периода от месец февруари до септември 1953 г. съществуваше специален параграф в наказателния кодекс от март 1951 г. - член 72-а, който предвиждаше безалтернативно само смъртно наказание, за всеки неуспял да прекоси границите на строящия се социалистически рай. За близките - бащи, майки, братя и сестри, знаяли и не направили своя донос, правосъдието беше по-снизходително - до 10 години затвор. Много млади момчета, осъдени за подобни "престъпления”, квалифицирани като "изменници на родината", бяха екзекутирани. И още повече близки на заловените или избягалите биваха изпращани в концлагерите или интернирвани и поставяни в нечовешки условия на труд и живот. Не бяха малко и разстреляните или пребити без съд и присъда по граничните бразди. На техните убийци се раздаваха парични награди, златни часовници и... домашен отпуск. Любознателният читател би могъл да намери имената на наградените “герои” в пресата от тия славни години. Режимите, "правилниците за вътрешния ред" и наказанията, които се налагаха на затворниците, бяха разработени под контрола на политбюро и правителството и предоставени за изпълнение на хилядите "оперативни работници" от "Отдел затвори" и Д.С., сред които бяха и неколцината, с които днес искат да си омият ръцете. Много от тях ще съхранят славата си на изверги и тогава, когато всички ние ще сме изгнили покойници. Ежедневната дажба в затворите не надхвърляше 1000 калории, в резултат на което се стигаше до пълно физическо изтощение, болести и смъртност, надхвърляща десетократно тази на живущите вън от оградата. Разделени на категории и разряди, (две категории с по три разряда), политическите затворници бяха подложени на много по-тежък режим от криминалните. "Тежко-тонажниците" имаха право по на едно свиждане от 10 минути през двойни решетки, едно писмо от една страница и колет с четири килограма храна на тримесечие, когато тези права не се отнемаха с дисциплинарни наказания. Последното се случваше често. Аз например бях лишен от тези права на затворника през по-голямата част от престоя ми, а последната наказателна заповед, издадена в пазарджишкия затвор, в съгласие с министерството на правосъдието, простираше отнемането на правото ми на свиждане, писмо и колет до края на присъдата или както го бяха формулирали – “докато се поправим”. Бидейки от "непоправимите”, за да изолират младите от "пагубното ми влияние”, на 20 годишна възраст ме изпратиха в наказателните отделения заедно с зрялите и презряли вождове на различните партии. Така, тук се запознах и станах приятел с Иван Костов, Евтим Арсов, Ангел Держански, Борис Бумбаров, Димитър Гичев, Мишел Михайлов и още много други от земеделците, Коста Лулчев, Петър Братков, Иван Копринков, Тимчо Тимнев, д-р Дертлиев от социалдемократите, хората от "първия и втори легионерски центрове", както и много други, като генерал Кирил Станчев, генерал Мустаков, (с генерал Иван Вълков и Порковата “петорка” от неговото министерство не можах да се сприятеля, защото по ръцете им имаше много кръв), Стойчо Мошанов, братя Янчулеви и др., които тук няма да класирам. Между тях бяха и не малко от тези, които сега се въртят около "кръглата маса" и си играят на лоялна и "отговорна" опозиция със своите палачи. Бяхме "настанени" по 6 - 8 човека в килия с размери 3,60 м. на 1,80 м. По на 35-40-45 сантиметра, според “гъстотата на населеност” и обръщанията през нощта ставаха по команда, "колективно". Времето минаваше в анализи и прогнози, в спорове за миналото и бъдещето, и ако трябва да съм откровен, тия години са между най-свидните в спомените ми. Но скоро властта реши да избави нашите достолепни политически мъже от нашето авантюристично и подравящо "устоите на законно установената демократична власт" в затворите, в резултат на което неколцина анархисти и легионери бяхме настанени в изолационни килии, далече и от млади, и от стари. Това "уединение" е една система на вътрешни наказания, при която теб те лишават от правото на каквито и да са човешки контакти не само с близките ни и с останалите затворници, но и с охраната и надзирателите, на които под страх от дисциплинарни наказания е забранено да разговарят с нас. Забраняват книги и вестници, лишаването от писма, свиждане и храна се разбира от само себе си, а често и от въздуха и едночасовата разходка на "карето" (онова нарисувано от Ван Гог "Хоро на затворниците"). Системата наричат "филаделфийска", защото била приложена за пръв път в затвора на град Филаделфия - САЩ. За нея един виден наш юрист и кретен - бившият регент и професор - Венелин Ганев пишеше в тлъстите си буквари по теория и философия на правото, че била много резултатна, защото "оставяйки престъпника на саме с неговата съвест, съдействувала за осъзнаването и поправянето му". Имала обаче само един дефект - изтърпяващите я често... полудявали или се самоубивали. (Така в южното крило от третия етаж на пазарджишкия затвор се самоуби болният от язва и туберкулоза на червата, получил от чорбата с несварения нахут тежки кръвоизливи, Евтим Арсов. Така пак там, в тишината на абсолютното мълчание, полудяха само за два месеца социалдемократът Иван Копринков и още неколцина). В добавка към този ефикасен американски режим, нашите тъмничари ни изпращаха често на хляб и вода в карцерите. Понякога пребиваването в тях се проточваше с месеци, макар че според "правилника", то не можеше да надвишава 14 денонощия и че великият партиен поет Николай Ланков бе писал в своето стихотворение: "Карцери, карцери, карцери - три дълги дни и три дълги нощи!..." Прочее, шампион по дългите търкаляния в изолационните отделения и карцерите на НРБ е моят приятел и враг - легионерът Илия Минев, който може да напише трактат на тая тема. В такава обстановка, мнозина, в знак на протест, обявяваха гладни стачки, общо взето без особенни резултати. Един от уединените - анархиста Коста Стоянов от село Бистра, търговищко, завърши живота си в гладна стачка след две-годишно изкуствено хранене. Като антипод на тоталната изолация е "сгъстяването". Например в 21-ва килия от трето отделение на софийския затвор, “нашите” тюрмаджии успяваха да ни натъпкат по 5-6 души на КВАДРАТЕН МЕТЪР. В летните горещини, запалената в такава килия клечка кибрит изгасваше, поради липса на кислород. (Началството "по режима", тогава майор Т. Михайлов и капитан Иван Горинов, които за верната си и всеотдайна служба станаха генерали, бе наредило да заковат със шперплат отдушниците, за да не ставало течение и да не настинем!) В такава задушевност, ние стояхме денонощно прави, с оттекли крака и обринати от мръсотия и топлина тела. По-слаботелесните и възрастните често припадаха, но не можеха да се свлекат на земята, защото бяхме като в консерва - човек до човека и ако понякога, след упорито тропане с налъмите по вратата, надзирателите извеждаха припадналия нещастник, то беше само, за да го залеят върху циментовия под с някоя кофа вода, да го сръгат в ребрата с големите ключове на затворническите килии и го натикат отново в препълнената душегубка. Тези всичките неща се знаеха и от прокурорите, и от останалите "блюстители на законите" от министерството на правосъдието, които ни посещаваха периодично. Тогава ни извеждаха в коридора на отделението и облечените в бели костюми служители на Темида си запушваха с погнуса носовете от зловонието, което се излъчваше от немитите ни тела. След кратка словесна схватка господата слизаха да му ударят по една ичкйя с добре вършещото работата си наше началство, а нас, които бяхме изпълнили коридора на едно отделение, дълъг над 30 метра, ни пресоваха 60 - 70 души върху полагаемите ни се 12-13 квадратни метра (21- ва килия бе ъглова, нестандартна и затова по-голяма от осемте квадратни метра на останалите килии, построени в началото на века от извиканите от Фердинанд Сакскобургготски, италиански архитекти и трънски майстори). Този “стил на живеене” също продължаваше с месеци. Случваше се при подобни сгъстявания през юли и август да ни пуснат и парното отопление, а циментовия под на карцерите поръсваха с някакви препарати, които издаваха неописуема и душеща миризма... Имахме и други развлечения. И то не само в "открития” затвор на остров Белене, но и в закритите. Охраната - войници от вътрешните войски или милиционери - стреляше по прозорците на килиите. Това забавление завършваше нередко с убийства или с тежки наранявания. Простреляните в Белене, ако имаха нещастието това да стане вън от двора на затвора - "обект”, биваха довършвани на място, след което "байкалците" преместваха предупредителните табели, с които ни заграждаха на "работната площадка", зад труповете, за да твърдят, че убийствата са извършени "при опит за бягство". Имаше и действителни опити за бягство. Малцина успяваха, а заловените ги очакваше последния кръг на затворническия ад... Но, най-голям брой жертви вземаха глада и споменатите наказания. При това - гарантирано, безкръвно и безшумно. Така например, когато вашата дажба уважаеми дами и господа е под 1,000 калории, а организма ви се нуждае от поне 2,000, то той започва да губи килограми, докато между теглото му и дажбата се установи някакво устойчиво равновесие на глада. Но, ако организмът ви не може да издържи на това смаляване, което често е разполовяване (аз например от 93 килограма съм спадал на 49), и не стигне до мечтания праг на хроническия глад, тогава експеримента завършва с изнасянето ви през нощта с каручка до сетньото ви незнайно жилище, тъй като близките ви нямат право над вас и след смъртта. Труповете на държавните престъпници са държавна собственост и тайна. Персоналът на Тюрмата и обслужващите го затворници-“кофтита” навярно могат да разсеят мистериите около толкова много незнайни гробове!?! Убийствата понякога, в зависимост от усложняващата се вътрешна и международна обстановка, приемаха един по интензивен, бих казал епидемичен характер. Така например, когато бях за последен път в Белене (при предпоследния, през 1960 г., полковник Рангелов от "Отдел затвори" се колебаеше дали да ме изпрати в току що открития лагер в Ловеч или в Плевенския наказателен затвор, чиято слава още не е "раздухана"; изпратиха ме в Плевен) от Ловеч всеки ден пристигаха трупове, за да бъдат заровени в гробищата на "шести обект" или Магарешкия остров. (Белене е архипелаг от няколко острова с 5 "обекта" или ако искате - отделни затвори. В своята история "архипелагът на смъртта", както наричахме острова с четирилистните детелини - на него е редкост намирането на трилистна детелина, толкова много щастие му е отредил всевишният, смени статута си на концлагер със затвор и обратно неколкократно. Моят баща д-р Константин Георгиев е един от основателите му през 1949 г. Там го бяха изпратили след една оскърбително малка и незадоволителна присъда на Хасковския съд и след обиколката му из концлагерите в Куциян - Пернишка и мината в Николаево - Казанлъшка околии. Когато аз пристигнах на смяна, като затворник, в духа на славните ни семейни традиции, които датират от султанско време, в края на 1953 г. Белене току що се беше изпразнил от хилядите лагеристи и остана като затвор до лятото на 1956 г. След Унгарската революция той отново бе превърнат в концлагер и това продължи до 1959 г., когато отново с решение на ц.к. на б.к.п. бе превърнат в затвор, а част от лагеристите - изпратени в Ловеч, за да основат тамошното "трудово възпитателно общежитие", върху което напоследък пресата - казионна и опозиционна – концентрира вниманието на публиката ...) На "Магареца" (Магарешкия остров) са заровени и около 300 бивши, гръцки-маркосови партизани, избягали в България след британските напалмови бомбардировки на Грамос и Вичи през 1948 - 1949 години. "Народната власт” наредила да бъдат разстреляни през 1951 г., оцелелите от глада, с обвинения в "сектанство, троцкизъм" и като агентура на... империализма. През пролетта на 1962 г. местните беленски началства и жандарми бяха изпаднали в паника, защото по искане на новото, прохрушчовско ръководство на гръцката компартия на острова бе дошла някаква анкетна комисия. Полицейският дребосък се страхуваше, че ще трябва да плати сметката на едрите престъпници, които провеждаха безотказно сталинския курс на ликвидиране между другото и на "врагът с партиен билет”. Размина им се, защото, както казва народната мъдрост, "Гарван гарвану око не вади". Бих могъл да се впусна в "излишни подробности" и да ви разкажа как на хвърлените в заледените карцери на о-в Белене затворници бяха ампутирани измръзналите ръце и крака. Ако са живи, биха могли да свидетелствуват хирурга - легионер Д-р Грозев или останалия без крака племенник на Яворов - д-р Найденов, който не можал да спаси от измръзване поверените му прасенца. (Бях млад и жесток тогава: понеже племенника беше стар доносник, аз упреквах д-р Грозев, че не го остави да гангреняса чак до шията и тогава да го ампутира.) Свидетелските си показания могат да дадат също останалите без крайници Гошето "фатмака" от харманлийско и приятелчето му, заловени върху снега с белите чаршафи в студената февруарска нощ на 1954 г. при опит да се спасят от това “място злачно и покойно”. Мога да разкажа и затова как карцираха мнозина прегладняли до смърт, позволили си да вземат малко от забърканите трици, с което "лишавали свинете от храна". "Престъпниците" биваха извеждани пред трите хиляди "питомци" на втори обект и старшията Йонко или Монката прочитаха тържествено и назидателно заповедта с горния текст. Мога да разкажа, че много от тия хора бяха жертви на такива "реабилитирани герои", като Стефан Богданов, чиито мемоари, под мъжествения девиз на полковник Дрангов: "Две смърти няма, без една не може", публикува в-к "Демокрация", или като реабилитирания още през 1956 г. бивш шеф от Д.С. - Георги Ганев, който стана председател на централната ревизионна комисия(!) на б.к.п., или нейния под-председател - старият македонствуващ касапин Лев Главинчев, осъден на 5 години затвор, защото като началник на гранични войски, вземал златни алтъни от турци, които още по него време (1947 г.) искали да избягат от "наливането на основите". Главинчев вземал жълтиците, за да ги преведе през границата, но вместо това ги... разстрелвал. Осъден бил, разбира се, не за убийствата, които са въпрос на чест за всеки истински чекист, а защото не дал алтъните в партийната каса. Няма смисъл "да се говори лошо" и за "невинно обесения" в края на 1949 г. Трайчо Костов, който в течение на пет години ръководеше и вдъхновяваше биячите и бесачите на б.к.п. в тяхната "безпощадна борба" с ОФ- и извън ОФ-опозицията, нито за средновековните инквизиции в следствените отдели на вездесъщата Д.С., вследствие на което мнозина подследствени издъхнаха в ръцете на палачите си, преди тези да ги отправят в... съда. Ако пишех спомени, бих могъл да разкажа за непрекъснатата 36 часова работа в шивалнята на софийския затвор за "преизпълнение на плана за четвъртото тримесечие на 1953 г.", за стачката, която избухна и последвалите я наказания пак в зловещото "трето отделение", където бяха и килиите на осъдените на смърт, от които всяка вечер извеждаха по някой за разстел. Разковаваха веригите им пред нашата 21-ва килия. Една вечер бяха 13. Държаха се различно. Едни плачеха, други бяха се преселили вече духом в един друг свят, където може би нямаше затвори и екзекуции. Имаше и такива, които се прощаваха с нас, искайки ни да не забравяме никога! Това и още много друго мога да разкажа. Има и още няколко десетки хиляди, които също ще проговорят и от словата им дори и камъните ще заплачат. Но всичко би заприличало на просешко чоплене на раните с цел да се предизвика състраданието и щедростта на минувачите, ако не намерим отговора на няколко кардинални въпроси: Кои носи МОРАЛНАТА, ПОЛИТИЧЕСКА И ФИЗИЧЕСКА ОТГОВОРНОСТ за тези безчовечни престъпления срещу човечеството, за които няма давност? Какви са МОТИВИТЕ на вдъхновителите и организаторите на държавния терор? Трябва ли да има възмездие? Ако не, какво следва да се направи, за да не се забравя това минало? Защото казват, че забравата е майка на ПОВТОРЕНИЕТО!” II. “ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ” Бягайки от призраците на избитите, измъчените, смазаните и унижените, б.к.п. се опитва днес да прикрие следите на своите масови престъпления. Затова тя смени името на вестника си, своето собствено име и някои от ръководителите си, означавани като "Т.Живков и неговото най-близко обкръжение". По-малко близкото обкръжение на т.живков (Д.Джуров, П.Младенов, Луканов, Лилов, Семерджиев етс,), се опитва да стовари вината за кървавото и безкръвно унищожение на десетки и стотици хиляди свои противници чрез потемкиновски процес срещу неколцина изхабени от пиянство и склероза инструменти на партийната терористическа политика: Мирчо Спасов, Газдов, Гогов, Николов, Горанов и някой друг надзирател. Все със същата цел е създадена “комисия по деформациите” (навярно името й произлиза от деформацията на сплесканите с тояги черепи?). Обстоятелствата около "1200"-та, изпратени в ловечкия лагер се разследват от подкомисия, в която палачите са "привлекли" част от жертвите си за съвместна работа. Същевременно, когато свидетелствата на оцелелите отиват отвъд изработения от младеновци, лиловци и лукановци сценарий на "мирния и цивилизован преход към демокрация", "анонимни" убийци отправят закани за физическо елиминиране на свидетелите, а партийната преса се опитва да създаде съмнения спрямо техните показания, изваждайки на сцената своите кошаревски доносници. Принасяйки в жертва т.живковци и мирчоспасовци, б.с.п. постъпва като Пилат. Опитвайки се да отдели идеологията от партията, последната от апарата и накрая него от неколцина партийни палачи, нейните "нови" вождове и идеолози искат да внушат, че "неблагополучията" се дължат на "една зловеща личност" и са започнали в последните години на нейното властвуване. Всъщност, масовият държавен терор срещу народа започна с Георги Димитров, продължи с размах при неговия зет и наследник Вълко Червенков и започна да затихва при Живков под влияние на хрушчовите "разкрития" по време на ожесточените фракционни борби за властта в КПСС на ХХ-ти и XXII-ри конгреси. Разбира се, с всички уговорки, които трябва да се направят, поради неравномерните гърчове на репресивната политика през периода 1956 - 1962 година и паралелния процес на повсеместен, тих, стопански, културен, морален и идеологически терор, с който страната се превръщаше в един всеобщ концлагер "с по-мек режим". Би било подлост, ако не подчертаем и репресивната политика на "народната" власт спрямо малцинствата, целяща възбуждане на най-примитивния, зоологически патриотизъм у най-ретроградната част на българското население с оглед противопоставянето на неговите съставки по етнически или религиозни белези и отклоняване на вниманието на народа от неговия главен враг - номенклатурата и нейната диктатура. Днес за преживяните ужаси от жертвите се пише не малко в опозиционната и в правителствената преса. Но и едната и другата избягват да поставят глобално въпросите: Кой носи МОРАЛНАТА, ПОЛИТИЧЕСКА И ФИЗИЧЕСКА ОТГОВОРНОСТ за терора срещу СТО И ОСЕМДЕСЕТ ХИЛЯДИ затворници и концлагеристи, ПЕТДЕСЕТ ХИЛЯДИ емигранти, ДЕСЕТКИ, ако не и СТОТИЦИ ХИЛЯДИ интернирвани, арестувани, бити? За гаврата и репресиите срещу НЯКОЛКО СТОТИЦИ ХИЛЯДИ помаци, срещу ЕДИН МИЛИОН "тюркоезични"... турци? Какви са МОТИВИТЕ на вдъхновителите и организаторите на държавния терор? Може ли, въпреки “паметните плочи” и сълзите, които днес ПАРТИЙНИТЕ КРОКОДИЛИ изливат върху лобните места на жертвите си, кървавият и безкръвен ТЕРОР НА ДЪРЖАВАТА ДА СЕ РАЗВИХРИ ОТНОВО? КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ НАПРАВИ, ЗА ДА СТАНЕ ТОВА НЕВЪЗМОЖНО? Без ясни и недвусмислени отговори на тези въпроси, всичко, дори и жертвите биха били безсмислени! Нека се опитаме да ги намерим! Ако навлезем в предисторията на “народната власт” ще намерим, че нейният партиен ембрион оказваше безусловна поддръжка на ленинско-сталинския терор в СССР, жертва на който, между другото, с прякото участие на Димитровци - Коларовци, станаха две трети от българските политически емигранти във “страната на строящия се социализъм”. Не свидетелствува ли “безрезервната вярност към СССР и лично към другаря Сталин”, че още с основававането си в 1919 г., б.к.п. се е подготвяла ПРЕДУМИШЛЕНО да извърши всички престъпления спрямо човечността, когато вземе властта? А ако отидем до края, трябва да кажем, че във вид на какавида, ленинско-сталинският дракон и неговите терористически методи на борба с противниците, се съдържат в писанията и делата на двамата “класици” - Маркс и Енгелс. Първият тяхен фалшифициран и монтиран процес е този срещу “заговора на бакунистите в Първия Интернационал”. Той завърши само с изключвания, но двамата главни следователи, прокурори и съдии по съвместителство още тогава не скриват съжаленията си, че не разполагат с една... истинска полиция. Публична тайна е също, че ликвидирането на "народните врагове" през изтеклите четиредесет и пет години се извършваше по съветски образец. С прякото участие на сталинските и пост-сталински специалисти по изтреблението, настанени във всички сектори и звена на репресивния апарат на държавата. Административно "съдопроизводство", концентрационни лагери, съдилища в които следствените материали пристигат заедно с "указания" на Д.С. за размерите на всяка присъда, режимите в тези наказателни учреждения и дори екзекуциите - с куршум в тила, всички те имат своя прототип в СССР. "Изучавайки братския опит", държавният апарат на б.к.п. създаде наказателните кодекси, административните разпоредби за "въдворяване" в “ТВО” или изселване, начините на водене на следствие, инквизициите, вътрешния "ред" във фабриките на смъртта и методите за физическо или морално унищожение на техните "питомци". Достатъчно е да се сравнят описанията и свидетелстванията на оцелелите жертви от СССР и останалите "народни демокрации" с това, което се вършеше у нас от 1944 год. насам, за да изчезнат всякакви съмнения относно предумисъла на планово провежданите в гигантски мащаби "мероприятия". С отчитане на "националните особености", картината на терора е еднаква - не само в СССР и Източна Европа, но и в Азия, Южна Америка или Африка. Маркс-ленинската власт означава навсякъде смърт, убийства и кръв в ненадминати размери. Затова е смешно и жалко да се говори за "личен режим на Тодор Живков", за "деформации", "грешки", "нарушение на социалистическата законност" и т.п. Ликвидирането или "обезвредяването" на враговете на властта не е монопол само на маркс-ленинските партии и тяхната държава. Но у нас, както и навсякъде където те се добраха до властта, унищожението на ВСИЧКИ противници или конкуренти на диктатурата, бе издигнато в ранг на официална политика. Нейното практическо провеждане спрямо българското общество започна още с поставянето на б.к.п. на власт от сталиновите армии в края на Втората световна война. "Теоретически фундамент" на нейната репресивна политика стана формулираната от Максим Горки военно-полицейска доктрина на партията: "Когато врагът не се разоръжава, него го унищожават!” Оръжието на врага бяха неговите идеи или отказът да се приемат официалните. Прокламиран високо и открито, терорът се провеждаше системно, с чиновнически педантизъм от партийните и държавни апаратчици. Доколкото е възможно подобно разделение, първите решаваха, а вторите привеждаха в изпълнение взетите решения. При това, всичко се вършеше пред очите на всички, с цел да се всее ужас и да се парализира всяка съпротива срещу диктатурата на новата класа от привилегировани паразити. Ето защо, днешните "разкрития", "изненади", "ужасявания от безчовечността" и търсенето на съдебна отговорност от неколцина по-едри или по-дребни униформени бандити и садисти е лицемерие, приличащо повече на издевателство с жертвите на "великия терор". Обхватът и интензивността на тази политика, целяща физическото изтребление и морално смазване на всички, които не бяха готови да приемат безропотно диктатурата и грабежа, насилията и привилегиите на властниците, се решаваха от най-високите инстанции - конгресите и пленумите на ц.к. на б.к.п или в "оперативен порядък" от политбюро на същата. Изпълнението на взетите решения се предоставяше на оръдията на репресивната политика: началници и подчинени в Д.С., милицията, съда затворите и концлагерите, наречени Трудово Възпитателни Общежития - ТВО. В своята "дейност" те биваха подпомагани най-активно от партийните и комсомолски комитети, секретарите им, проф-председателите, най-обикновените доносници и предатели. Всеизвестни бяха и резултатите от държавния терор, защото нямаше село, квартал, предприятие, учреждение или войскова единица, от която гарваните на Д, С. да не са изтръгвали жертвите си, отправяйки ги по пътищата на страданията, инквизициите, смъртта или... безсмъртието. Никой не може да твърди, че не е знаел, че не е забелязал изчезването на СТО И ОСЕМДЕСЕТ ХИЛЯДИ в концлагерите и затворите, ПЕТДЕСЕТ ХИЛЯДИ поели пътя на изгнанието, десетки, ако не СТОТИЦИ ХИЛЯДИ интернирвани, арестувани, бити, над милион и половина подложени на “възраждане”, военно-милиционерски насилия и гонения "инородци" и друговерци. Струва ми се, само изложеното до тук е достатъчно, за да отговорим без колебание на първия въпрос: Моралната и политическа отговорност за десетилетния терор срещу разоръжени и вързани хора, който нито по мащаби, нито по садизъм, не отстъпва на нацисткия или този на средновековната инквизиция, НОСИ Б.К.П., а физическата – партийният апарат с репресивните институции на неговата държава: Д.С., милиция, армия, съд, административна бюрокрация. Отговорът на втория въпрос можем да намерим, ако проследим исторически вълните на терора у нас. Това не би било трудно, ако можехме да съпоставим броя на затворниците, концлагеристите и всички други репресирани и преследвани през отделните десетилетия на безразделно господство на б.к.п. Неговите върхове бяха достигнати в първото десетилетие, от 1945 до 1955 г. През този период, с “безкористната помощ на червената армия”, в борба с всички свои противници - от най-левите до най-десните, партията консолидира своята диктатура, превърна с нея своя апарат в номенклатура или “нова” класа и пролетаризира окончателно народа. Т.е., графиката на терора достигна своя абсолютен максимум през началното десетилетие, в което б.к.п. трансформира политически, икономически и социално дребно-буржоазна България в държавно-капиталистическа и от нейните лумпени "израстнаха” новите господари на страната. Във второто десетилетие, което съвпада с удържимия възход на Т. Живков, физическият терор се развиваше затихващо. Той бе остатъчен терор спрямо "военнопленниците” от предшествуващия период. Това не изключваше нови негови скокове, всеки път, когато заплахата надвисваше над властта, както стана по време на Унгарската революция от 1956 г. Тогава терорът прие чудовищните форми в затворите и в повторно откритите концлагери, (Ловеч и Скравена бяха само зловещия финал на насилието през второто десетилетие). След него то стана "по-меко" и по-масово, но не по-малко смазващо и деградиращо. През периода 1955~1965 г. почти навсякъде бяха отстранени от властта сталинските фракции. Сигналът бе даден от Кремъл, от Н.С.Хрушчов. В междуособната война за завладяване на властта или съхранението й, не малко от сталинските кадри - инициатори и организатори на терора - попаднаха сами под неговата колесница. У нас бяха елиминирани последователно В.Червенков, Г.Чанков, Д.Терпешев, Р.Дамянов, Ан.Югов, Г.Цанков и много други техни сътрудници от по-низшите "ешелони". Днес, използувайки почти всеобщата еуфория на помирение и всеопрощение, б.к.п. успя да пробута "с предимство" листата с техните имена в комисиите по реабилитациите и "деформациите". Така, между другото, създадената в съзнанието на по-младите поколения конфузия относно палачи и жертви, ще бъде възможно най-пълна. През третото десетилетие (1965 - 1975 г.), освен няколкото стотин политически затворници, обект на терора станаха няколко стотин хиляди помаци. Той бе насочен и срещу събудените от "пражката пролет" надежди. Със засилване на специфичната, вътрешноструктурна криза на Руската империя през четвъртото десетилетие (1975-85г.) и нейното международно "продължение" в Авганистан, Полша и останалите фронтове на планетарния конфликт, острието на терора у нас бе насочено на първо место срещу турското малцинство. Вторият "кръстоносен поход" на живковци бе срещу един милион "второ-разрядни" поданници. По-нататъшното развитие, което доведе до "героичния" 10-ти ноември, днешният "разцвет на плурализма" (на многопартийността) и започналите предизборни борби, е известно. В една статия не може и не е нужно да се разглеждат всички вътрешни пружини и чуждестранни влияния (на първо място съветски) за този ход на репресивната машина, но и галопирането през следвоенната най-нова история, подсказва, че осцилографът на терора подскача нагоре всеки път, когато властта на б.к.п. и привилегиите на нейните апаратчици са изправени пред някаква вътрешна или международна опасност. Държавното насилие не е резултат от психопатологията на упражняващите го, макар, че последните могат да бъдат психопати. Терорът не може да бъде обяснен със Сталин и "сталинизма", нито избегнат със заклинания от рода на "никога вече!" През второто и следващите десетилетия, както казахме терористическата диктатура на б.к.п. се упражняваше без Сталин и без имитиращите го сталинчета, а понякога и против тях. В ОСНОВАТА НА ТАЗИ ТЕРОРИСТИЧЕСКА ПОЛИТИКА СТОЯТ ЗАВЛАДЯВАНЕТО, КОНСОЛИДИРАНЕТО И РАЗШИРЕНИЕТО НА ВЛАСТТА, ПРИВИЛЕГИИТЕ НА "НОВАТА КЛАСА" И СТРАХЪТ ТЕ ДА БЪДАТ ОТНЕТИ. Мотивите на нейния тероризъм са земни и елементарни. Тя не иска да се раздели с могъществото и със сладкия живот, над които тегне дамоклиевия меч на възмездието. Но лавинообразната криза на "социализЪма" и клокочещото народно недоволство й подсказват, че димитров-червенков-живковия "модел е изчерпил себе си". Историята изправя ръководната клика на б.с.п. пред хамлетовското "да бъде или не?" От това тя развива симптоми на шизофренно раздвоение. Част от нея поставя мемориални плочи на местата на терора, готова е да приеме "светото причастие" и да сподели министерските зелници с оцелелите жертви. Запазването на живота и имуществата си тя вижда в пълзящото слизане от Олимпа на властта. Но друга, далеч по-многобройна част от господствуващата мафия, заедно с провинциалните си пипала, не иска да забрави нищо старо и е негодна да научи нещо ново. Тя перифразира старата максима: "С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!", и се опитва да сплаши народа с "опасността от засилване на социалното напрежение", с призраците на военната диктатура и с масовия терор. Ако тези призраци започнат да се съживяват, главният дял от отговорността ще носи днешната опозиция. Ориентирайки се към "испанския път" на компромисите, "консенсуса" и “запазването на гражданския мир”, тя стана вече съучастник в изработването на общи документи за политическата система и за "мирното" излизане от "тоталитаризма", от социалната и икономическа криза. Под тези документи стоят нейните подписи и тези на б.к.п. Опозицията даде съгласието си и за "избора" на апаратчика Младенов за държавен "глава". Вървейки по "испанския път", негодна за решителния бой, който едва ли ще се води с конфети и бюлетини, след изборите тя може да се окаже в конкубинат със старата "нова" класа, която няма да слезе доброволно от социал-икономическата и политическа сцена. Ако това стане, тогава де факто, ако не де юре (и не непременно конституционно), опозицията ще бъде принудена да приеме фактически "ръководната роля" на б.с.п., оставяйки в нейни ръце президентските пълномощия, вътрешното и военно министерства и доминиращите й позиции в "смесената пазарна икономика", чрез партийната стопанска бюрокрация. Но подобна комбинация, блокирайки всички изходи от кризата, не ще бъде в състояние да реши нито един от поставените пред нея проблеми. "Корабът" на управлението, въпреки подновения екипаж, ще продължи да потъва "нормално". Плъховете ще започнат да търсят отново спасение в бягството за никъде. Ще се засили разложението на държавните институции. Народът, върху който освен бремето на "нормалното" ограбване ще легнат поскъпването, инфлацията, безработицата и всички други спътствуващи "реформите" прелести, не ще може и още по-малко ще желае да живее по старому. Все повече ще се засилват центробежните сили в партията и все по-големи нейни пластове ще започнат да преодоляват наложеното им от апарата сцепление, за да се върнат при народа или потърсят други, за сега по-малко компрометирани поприща и капища. Гласът на улицата ще става все по-мощен. Демонстрациите, митингите и стачките ще залеят изгладнялата и изморена от чакане страна. И всичко това ще се извършва на фона на навлизането на СССР в зоната на антиколониалните, политически, икономически и социални земетръси и вулканични изригвания. Тогава ще удари кобния час на б.с.п., т.е. б.к.п. Пред подобна перспектива, въпреки обезкуражаващия пример на генерал Ярузелски, въпреки предизвикващите у младото поколение хомерически смях, полузабравени жестикулации, ритуали и речник, не е изключено, част от апарата да се опита да си възвърне "загубения рай", като изкомандва на недезертиралите още партийни войници да употребят оръжието на терора. Тогава? Тогава вчепкалите се във властта и привилегиите си апаратчици ще ги дадат... с кръв. И ако опозицията, неизлечимо болна от парламентарен кретенизъм и хипнотизирана от министерските кресла, продължи да заравя главата си в пясъка пред този вариант, народът трябва да се готви за него ОЩЕ ОТ СЕГА! КОЛКОТО ПО-ДОБРЕ СЕ ОРГАНИЗИРА ДНЕС, ТОЛКОВА ПО-ЛЕСНО УТРЕ ЩЕ НАВЛЕЧЕ УСМИРИТЕЛНАТА РИЗА НА ПОЛУДЯЛИТЕ ВЛАСТНИЦИ. За да се изключат завинаги и окончателно рецидивите на терора, народът ще трябва да премахне неговите оръдия: административната и партийна бюрокрация, ДС, милиция, армия, съд, и ДА ПОПРЕЧИ НА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА ТЕЗИ ИНСТИТУЦИИ под какъвто и да е предлог, в каквито и да са “нови”, конституционни, демократични и прочее форми! След като те бъдат ликвидирани, ще остане открит въпроса за моралната и наказателна отговорност на б.к.п. за терористичната й политика през целия период на властване. Ние анархистите сме принципни противници на затворите и смъртните наказания, но ако не искаме днешните или утрешни властници да мислят, подобно Смердяков, че всичко им е позволено, възмездие трябва да има! ПРЕМЕРВАНЕТО, ПРЕТЕГЛЯНЕ И РАЗДАВАНЕ НА СПРАВЕДЛИВОСТ, не е отмъщение! Какво предлагаме ние? - Изработването на километрическия обвинителен акт, в който да се впишат ВСИЧКИ престъпления на властвуващата мафия срещу милионите нейни поданници: - Съдебните и административни убийства, инквизиции и "лишавания от свобода". - Легалните и нелегални ограбвания на трудовите хора, смазването на човешкото им достойнство и моралния и духовен геноцид на народа. - Паразитизма, корупцията, разгула и разврата на властвуващите нерези. В обвинителния акт срещу партията и нейната власт, сигурно ще фигурират всички КРИМИНАЛНИ параграфи и алинеи на сегашния наказателен кодекс, защото едва ли може да се намери негов състав, който да не е консумиран от върхушката на “демократично-социалистическите” хамелеони и нейната опора от номенклатурни апаратчици. Обвиненията, вписани в "тетрадки" във всяко предприятие и учреждение, във всеки квартал и населен пункт, трябва да се предоставят на народа, който единствен има право да опрощава или наказва! Пред него, ние анархистите пледираме за разтурянето на б.к.п. (или б.с.п., ако това ви харесва повече). Нейните членове трябва да минат през комисии за дезинфекция, както нацистите бяха прекарани през тези за денацификация. Забраната на б.к.п. не ще се отрази фатално върху българския обществен живот. Още повече, че народът един ден ще премахне и останалите партии, когато разбере върху собствения си гръб, че ако както ни учи блаженният свети Августин: "Всяка банда е една малка държава”, ТО ВСЯКА ПАРТИЯ Е ЕДНА МАФИЯ. Престъпленията, биографиите и адресите на всички овластени убийци, инквизитори и грабители, на техните съучастници и доносници трябва да бъдат ПУБЛИКУВАНИ! За да реши народа със знание на фактите, тяхната съдба: Дали да остави да доживеят дните си под бремето на собствената си съвест, ако имат такава, или да ги екстрадира от страната, за да се освободи от присъствието им? Що се касае до вождовете и инспираторите им, ще бъде трудно и при най-добра воля, да се намерят смекчающи вината обстоятелства. За техните престъпления няма давност и никакви основания мерките срещу тях да бъдат по-различни от наложените срещу "най-близкото обкръжение” на Адолф Хитлер - Шикългрубер и неговите садисти и мародери от Н.С.Д.А.П. Но и в този случай, народът ще се произнесе. Народите не са кръвожадни. Те са дори прекалено добри и ако не простят, могат да проявят великодушие. Така ние анархистите виждаме проблема с престъпленията на номенклатурата и нейната партия, а това, че днес на "кръглата маса" част от палачите избраха част от жертвите си, за да водят "културни" и изискани преговори, е въпрос на съвестта на последните. За нас, самата процедура, при която престъпниците са се самоупълномощили да разследват собствените си престъпления е безнравствена и неправомерна, съобразно толкова скъпата на нашите доморасли демократи юриспруденция. С участието си в подобни "преговори" и "разследвания", опозицията само ги легитимира. И това може да се случи само в днешна лакейска България, където убийци и неизядени от ловешките свини опозиционери търсят "национално единство" върху осеяната с гробове българска земя и водят "толерантен спор" за безкръвния преход от ерата на гангстерите в тази на... мошенниците. Иначе, нормалният ум не би могъл да приеме гледката на преговарящите “демократизирани” гестаповци и техните фюрери с възвърнатите към живот скелети от Дахау и Бухенвалд, Освиенцим и Майданек. Преговори, в резултат на които жертвите трябва да адресират в писмена форма молбите си до палачите “за реабилитиране и възстановяване на... доброто им име”!!! Г.Константинов” ***
Звъня по телефона на Петко Чолаков: - Петко, здравей! Обажда се Георги Константинов от Париж... - Здравей Гога! Какво става бе, кога ще си дойдеш? - Ако зависеше от мене, щях да съм при вас още на 11-ти. Но такива като моя милост, които не са приели чуждо гражданство, не са амнистирани в “родината”. Казват, че трябвало да чакаме, защото страната, която ни е дала убежище, не могла да гарантира сигурността ни, ако се върнем в тази от която сме избягали... - Започнал си да се съобразяваш твърде много със законите. Това не е ли под твоето достойнство? - Петко, моето връщане не ще бъде резултат на носталгия. Сметките ни с режима стоят открити, обаче всички лостове за сега си остават в ръцете му. При царящите у вас конформизъм и колаборационизъм, това което имам и искам да ви кажа, няма да излезе вън от стените на някое гюме, в което сме се събрали неколцина, както беше някога. С тази разлика, че сега си имате официална “опозиция” и тя, заедно с властта, ще направи всичко възможно гласове, като моя да бъдат задавени. Затова, след като пропуснахме началния трус, ще трябва да чакаме следващия. - А, ако такъв не настъпи? - Тогава идването ми е безмислено, агонията ще продължи, докато част от народа, най-вече младите не започнат да разберат, че историята ги е изправила пред Хамлетовския въпрос: ДА БЪДАТ ИЛИ НЕ? - А ти какво смяташе да им кажеш? - Че целта “да оцелеем”, с помощта на “мирния преход”, ще им струва сто пъти по-скъпо от немирния... - И как го виждаш него? - За това сме говорили десетки пъти в наказателните отделения и в карцерите, а и Гео го е казал много по-добре: “Всички пътища водят за Рим, само един към Свободата – пътят на Революцията...” - Сега времето е друго и пътищата и методите трябва да са други. - Какви?
- Еволюционни, постепенни, добре обмислени, докато не ги изтласкаме от всички заети позиции... - Струва ми се, че те не са оставили незаета позиция и изтласкването им не може да стане по никакъв друг начин, освен революционния... Прекъснаха разговора ни и всеки опит да го възобновим се оказа неуспешен. Щом набирах отсрещния номер, се чуваше някакво изщракване, след което всеки път петковия телефон даваше заето. Тази игра на копоите продължи и с телефоните на другите ми “респонденти”. Скоро разбрах, че не съм сам. По нареждане на “разтурената ДС” или лично на министъра на вътрешните работи е бил изготвен списък на телефонните номера на “опасните за сигурността” емигранти и щом телефонният апел идва от някой такъв номер, “връзката се разпада” автоматично. След неколкодневни напразни опити да телефонирам на приятели или на познати, отправих следното писмо до шефа на МВР - министър Танев:
Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 7.39 Mb. Сподели с приятели:
|