белладона, че ми се е привършила. Много здраве на домашните. Соколов“ — Наистина, това писмо е условно — забележи Заманов. — Преведи го сега на турски — заповяда беят. — Ако питаш, то казва нищо и много, както искаш да го разбереш — каза Стефчов към бея, па захвана да превежда. — Чакай — спря го беят още в началото, — тука под „хапове“ трябва да разбираме куршуми! — Може да е куршуми — забележи Заманов. Беят пухна един облак дим из устата си с горделиво и самодоволно изражение по лицето, като напрегна пак слух. Стефчов продължи нататък. — Чакай — спря той пак Стефчова, — той пита за алъш-вериш? Разбрах, сиреч пита: как отиват приготовленията? Не сме толкова говеда. И беят смигна знаменателно на Заманова, като че искаше да му каже с това мигане: „Не гледай ти Хюсни бей, че е стар, хитра лисица е той и не може никой го прода.“ Стефчов продължи нататък. Когато дойде до думите: „мисля, че не е по причина на здравието“, той спря пак Стефчова и се обърна към Заманова допитвателно: — Христаки ефенди, тука, дето споменува болест и здравие, това малко тъмно иде. Ти как тълкуваш тия думи? — Аз мисля, че под болест трябва да се разбира здраве, а под здраве — болест — отговори шпионинът важно. Беят се замисли. Той прие вид на човек, който е разбрал напълно всичкото значение на тоя дълбокоумен ответ. — Улови се работата — продума той тържествующ.
237 Когато Кириак подкачи четенето пак и дойде до думата „белладона“, беят го прекъсна и изкряска весело: — Ох, тука му е турил нокта̀, казал си го е право: Дебела Бона — и тя е вътре!… Аз колчем я срещна тая биволица, че минува, все ми казва нещо на ума, че у тая жена има много дяволи и че мисли душманлък на царщината! Думите на бея се касаеха до шейсет и пет годишната дебела баба Бона, която не пропущаше ни сутрин, ни вечер да не иде на черкова и минуваше все край конака. Стефчов и Заманов се усмихнаха. Те обясниха на бея, че тука думата е за един цвят, който служи за лек. — Чети, чети още — каза беят позасрамен. Стефчов продължи: — „Много здраве на домашните. Соколов“. Свършва се. Беят извика: — Много здраве на домашните! Разбра се!… С една дума, това писмо от първото слово до последното мирише на комитаджилък. — Но от него нищо свързано не може да се извади — забележи Стефчов недоволен. — Тъмно, тъмничко е — допълни Заманов. — Че е тъмно, тъмно е — потвърди беят, — но онова, което не разбираме, ще накараме сам докторът да ни го изтълкува. — Не, любопитно е още сега да знаем смисъла му — каза Заманов, силно вторачен в писмото. — Дай го на мене, аз ще намеря секрета, у мене има един ключ за бунтовнически писма… И той тури писмото в пазвата си. — Аферим, Христаки ефенди! Стефчов направи темена, за да си върви. — Е, решено, нали? — каза той. — Всичко свършено тая вечер… — потвърди беят. — Иди си спи рахат, поздрави Юрдана чорбаджи. Стефчов излезе с щастливо и сияеще лице от бея. Когато достигна до конашката порта, застигна го и Заманов. — Ти няма да се губиш тая вечер, нали? Ти ще ръководиш улавянето на господата — каза му Стефчов. — То е едно на ръка, аз поех грижата — отговори шпионинът; — Кириак, дай ми една лира назаем до утре, че ми трябва — прибави
238 той бързо. Стефчов се навъси мигновено и бръкна в джеба на жилета си. — Вземи тия две рубли, повече нямам. Заманов прие парите, па прибави ниско: — Давай, давай още, че ако пошушна една дума на Странджова какви ги ровиш днес, ще изядеш някоя шикалка. И той се засмя, за да покаже, че това заплашване беше една шега. Стефчов го погледна безпокойно. — Заманов, ако утре приема известие, че Соколов и другарите му са в которника, имаш от мене десет лири в кърпа вързани! — каза той тържествено. — Добре. Дай сега още три-четири гроша дребни пари за ядене, за да не развалям рублите тая вечер… Благодаря, сбогом! И Христаки хвана една друга улица, за да иде на хана, дето беше слезнал. Кога възвиваше при Хаджи Цачови, той срещна поп Ставря и го спря. — Благословете, дядо попе! — и той му целуна ръка. — Какво правите? Добре ли сте? Доходът добър ли е сега? Повече ли се раждат или повече мрат сега? — Най-много се венчават! — отговори попът засмян с пресилена усмивка, като се дръпна да върви, уплашен от проницателния поглед на шпионина. Заманов го задържа за ръката, като го стреляше с очи. — И време му е за сватба сега, защото утре, вдругиден може да дойде второ пришествие… — И той смигна на попа знаменателно; па изведнъж обърна разговора: — Дядо попе, имаш ли петдесет гроша да ми дадеш в заем до утре, че ми трябват? Лицето на попа се изкриви. — У поп пари няма, благословии ако щеш!… И с тоя шеговит ответ попът се дръпна пак, за да върви. Заманов го изгледа строго и му каза ниско: — Дай тука петдесет гроша, че твой Ганчо е секретар в комитета… Една думица ако пошъпна, спукана ви е работата. Попът пребледня. Той извади един минц и му го остави в ръката, като се сбогуваше. — Сбогом, дядо попе, не ни забравяй в молитвите си.
239 — Анатема! — избърбори си попът, като се отдалечаваше. Дъждът все росеше още. — Момче, донес ми в ръжена малко жарава, та тури тука в мангалчето — викаше Заманов на слугата, когато влазяше в стаята си. Слугата го погледна зачудено, като че искаше да му каже: — Ти какъв си човек, та по това време искаш да се грееш? — Донес малко жаравица, ти казвам — повтори повелително шпионинът, като снимаше измокреното си сетре. Слугата донесе в ръжена няколко въглена и ги изсипа в едно мангалче, което извади изпод кревата. — Иди си сега по работата! — И той заметна вратата след момчето. Тогава извади из пазвата си писмото, което бе взел от Стефчова, разгъна го, надвеси го откъде бялата половина над огъня и чака търпеливо. Когато се нагря харгията, той я издигна, погледна я и по физиономията му се изписа живо любопитство, смесено с удоволствие: хартията, одеве чиста и бяла, сега беше напълнена с гъсти тъмножълти редове. Както е знайно, комитетите пишеха писмата си със симпатическо мастило и буквите ставаха видими само подир нагряването им. Обикновено на другата им страна написваха разни невинни и незначущи фрази, каквото да измамят властта, в случай че й падне писмото в ръце. За нещастие, както винаги, тайна не може да се запази, щом я знаят повече от двама, и прозорливият Заманов я беше научил също. Писмото, подписано от председателя Соколова, издаваше действията и кроежите на комитета в Бяла черква. След внимателното прочитане на това опасно писмо по грозното лице на Заманова заигра някаква неопределена усмивка. Той извади молив и забележи нещо на празното място, което остаяше под името на председателя. И бързешката излезе и тръгна по посока на конака.
|