Иван Вазов Под игото

- Ще плача - отговори тя дръзко, - нека да има един да плаче, когато другите се

радват.

Тоя смел отговор се стори на калугерката невъобразимо неприличен. Тя не беше

- Мари, безсрамницо!

- Не съм безсрамница.

- Безсрамница си и безумница! Твоят проклет кръвник днес още ще мине на

бесилото!

- Ако го уловят - отговори Рада язвително.

Хаджи Ровоама кипна. Дива ярост я задави.

- Навън, проклетнице проклета! Да не си стъпила на прага ми вече - изкрещя Хаджи

Ровоама и я изтласка из вратата.

Рада излезе на чардака пак, като че нищо не бивало. Какво важеше за нея

презрението на Хаджи Ровоама и грубото й изгонване из килията й? Тя беше

спокойна, сърцето й се веселеше. Даже тя се благодари, че скъса всяка връзка с

тая жестока покровителница. От утре, а може би и днес, да я изгонят и из

училището и тя да се намери под открито небе, без залък хляб и изоставена.

Какво значеше това за нея? Тя знаеше, че Бойчо е спасен. Той сега е свободен

като вълк в гората, както каза Колчо. Боже мой, какъв добър е тоя Колчо! Каква

милостива и сърцеобилна душа, състрадателна към чуждите нещастия - той своето не

види, забравя го, горкият! Колко души окати нарочно стават слепи и жестоки към

мъките на човеците! И тоя Стефчов - звярът, с какво ли нетърпение очаква сега

гибелта на Бойча! Но Бойчо беше далеч от опасността сега. Неприятелите няма да

се радват, а честните хора как ще бъдат доволни! Но никой, никой няма да е като

нея щастлив! Обзета от тия невинни и светли чувствувания, тя изведнъж съгледа

Колча, който слазяше полека из стълбите.

- Колчо! - викна тя, без да знае защо го вика.

- Радке, ти ли викаш? - И Колчо се повърна.

- Боже мой, що го повиках и го моря това момче? - попита се тя засрамена. Па се

затече, спря го и му каза:

- Бай Колчо, няма нищо... дай да ти стисна ръката. - И тя му я стисна с голяма

благодарност.

Тършуването се продължаваше. Шериф ага го остави на другите, а той, заморен,

отиде при задържаните калимявки и очила, които едвам сега се сети да отпусне.

Кандов пак протестира за това насилие над личността му, въпреки всяка

справедливост.

Онбашият, позачуден, попроси едного да му преведе думите на тоя разсърден

челебия.

- Кажи пак, Кандов, аз да разправя на ефендието - рече му Бенчо Дерманът, по-вещ

в турския език.

- Кажете му, моля ви - подзе Кандов, - че моята лична неприкосновеност, моето

най-скъпо човешко право, въпреки всяка законност и справедливи основания...

Бенчо Дерманът му махна с ръка отчаяно:

- Та такива думи нито ги има на турски! Остави се бе, Кандов!

Метохът, най-после, се освободи от неприятните гости, които отидоха да разровят

градеца и околността му.

СКИТНИК

Кога излезе извън града, първата му грижа беше да притули в един храсталак

калимявката и кожух.

Снежната фъртуна, която му помогна да мине невиден през запустелите улици, тука

беше още по-силна. Планинските веявици фучаха, гърбът на Стара планина беше

посипан като със сол. Полето, безлюдно и мъртво, добиваше безнадеждно печален

вид под сивата си ледна плащаница. За щастие, ненадейно слънчице проби облаците

и пекна топло над измръзналата природа.

Огнянов вървеше на запад, без пътека, през лозята, пресечени от долове н

пресъхнали потоци. В едно прикрито място той седна да почине и да помисли въз

положението си. То беше тежко. Някаква поразия (фаталност), която имаше Стефчова

за съюзник непременно, преследваше го жестоко. В един час той виждаше подровено

зданието, градено с такава любов и въодушевление. Той виждаше дякона, доктора,

дяда Стояна - може би и други близки и предани приятели - в затвора, Рада

разбита от скръб, неприятелите тържествуващи. Той не можеше да отгадае

обстоятелствата, които улесниха козните им. Членчето в "Дунав" и низкото

шпионство на псалта дадоха силно оръжие в ръцете на враговете му. Всички лоши

сетнини му се изпречиха сега пред очите му. Дали делото беше безвъзвратно

пропаднало? Дали това нещастие нямаше да поведе към нови открития, другаде?

Бегът му се стори сега като една подлост. Той искаше да се върне, да се увери

сам доде се простираше големината на злото; той не мислеше сега за себе си;

неговото безстрашно беше способно на такава постъпка. Но той размисли: трябваше

да бъде поне неузнаваем. Това го накара да продължи пътя си. Той реши да иде на

Овчери, най-вярното му село, което най-често спохождаше в забиколките си. При

чича Дялка той имаше сгоди за предрешване. Но отиването до Овчери, залепено в

една гънка на отсамните поли на Средня гора, беше пълно с опасности за

Огнянова, защото пътят му лежеше през честите турски села тъдява. Слухът за

изриването труповете на двамата пехливани щеше още днес да пролети като

светкавица през тия полухайдушки гнезда. Ако го не хванеха като подозрителен,

щяха да го утрепят като гявурин: всеки ден падаха няколко души в тая околност.

Градското му облекло още повече усилваше тая вероятност. Безразсъдно беше да се

престрашава и да отива в явна гибел. Той реши да чака нощта. С тая цел се

оттегли още по към полите на Стара планина, дето гъсти габъреви бранища можеха

да го потулят.

Подир два часа мъчен вървеж из урвести и диви места той се докопа до първото

бранище. Там, скрит между сухия храсталак, той се протегна на гръб, за да

почива, или по-добре, да работи с ума си. Небето се беше съвсем изяснило.

Есенното слънце грееше приветливо и топло и блещеше в капчиците по тревите,

обърнати от сняг на росица. Редки врабчета прехвръкваха през главата му

безмълвно и кацаха по пътечките за храна. Един балкански орел високо се виеше

над Огнянова. Или тук нейде видеше някоя мърша, или самаго Огнянова вземаше за

такова нещо. Тая мисъл му мина през ума и го направи още по-мрачен. Този орел му

се стори сега много зловещ. Сякаш той беше жив образ на безпощадната му съдба;

сякаш тая плътоядна птица очакваше да й приготвят кървавия обед, па тогава да се

спусне от своите сини височини. А всичко беше възможно. Тоя пущинак, кръстосван

често от ловци турци, които бяха живи хайдути, не беше безопасен. Също и Огнянов

с нетърпение чакаше да превали слънце и няколко пъти се мести за по-скришно

прибежище. Времето се бавеше ужасно и слънцето пъплеше уморително полека. А

орелът все се виеше. Плющне дваж-триж криле, па пак ги простре неподвижни и

черни във въздуха. Огняновият поглед беше прикован в това плавающе тяло, но умът

му гледаше в други дълбочини. В неговата възбудена мисъл минаха едно по друго

възпоминанията на миналото. Години млади, години на борба, на страдания и на

вяра във високи идеали. И България, за която се изпитваха, беше тъй хубава, тъй

достойна за жертвоприношения! Тя беше богиня, която се питаеше с кръвта на

верующите в нея. Нейният кървав ореол състоеше от снопове лучезарни имена и

Огнянов диреше там своето и му се чинеше, че го вижда. Как беше горд и как беше

готов да умре, а още повече - да се бори за нея! Смъртта беше жертва възвишена,

борбата беше тайнство велико.

Един пукот от пушка стресна Огнянова.

Той се озърна. Балканските екове повториха гърмежа и замълчаха.

"Навярно ловци гърмят по дивеч" - каза си той.

Огнянов се успокои, но не задълго. След един четвърт зададе се лай и недалеко.

Лаят се последва от човешки глас. Огнянову неволно мина през ума хрътката на

Емексизът, който беше от близкото село. Лаят като че му беше познат или тъй му

се стори. Той се повтори наблизко и по-понятен, шубръките зашумяха, като че

вятърът ги разклаща, и две хрътки се подадоха с муцуни, наведени до земята.

Огнянов отдъхна.

Тук нямаше хрътката на Емексиз Пехливана, която той беше дресирал и научил да се

спуща въз человеци като въз дивеч. Това проклето животно, въпреки природата на

хрътките, въобще тъпи и безобидни, беше твърде паметозлобиво, както видяхме това

при манастира. То се яви като съюзник на Стефчова и приготви гибелта на

Огнянова. Като го съгледаха, че се гуши в храсталака, хрътките дойдоха при него,

подушиха го и се изгубиха нататък. Внезапно Огнянов чу, че се приближават

човешки стъпки. Той фукна да бяга из гъстака, без да се обръща назад. Изгърмяха

три пушки, той усети, че го ухапа нещо в кълката, и утрои силата на бега си.

Гонеха ли го, какво ставаше назади - той не чувствуваше. Изпречи му се един

речен дол, той се вмъкна между ниските лещаци, които задръстяха дола, и се въвря

в гъсталака. Вероятно ловците го изгубиха. Доста време слухтя Огнянов, но нищо

не чуваше. Тогава чак усети, че му дотопли нещо мокро на краката. "Ударен съм!"

- каза си уплашен, като видя обувката си напълнена с кръв. Той се изу и видя

левия си крак облян в нея. Тя бликаше от две страни: куршумът беше само пронизал

кълката и минал. Той откъсна парче от ризата си и запуши дупките. Бележката се

усилваше, а нему предстоеше още дълъг и труден път. Кръвта, която изгуби, го

разслаби силно, при това той не беше подкрепен с никаква храна днес. Скоро

притъмня добре и той остави това място, което утре щеше да бъде нагазено от

турски потери. Заедно с мрачината и нощният студ растеше. Първото турско село

беше съвсем замъртвяло. Турските села запустяват и замязват на гробища, щом се

смръкне. Само в една бакалница се чуваше глъчка. Но Огнянов не смя да похлопа,

при всичко че бе премалял от глад. Той вървя два часа още, замина други села и

най-после се бялна нещо пред него. Това беше Стрема. Той я прегази доста трудно

и на другия бряг седна, защото водата изстуди крака му и раната го заболя силно.

Позна, че кълката му бе поотекла, уплаши се да се не ускори възпалението и той

да остане на пътя. Тогава стана, отряза суха тръстика край брега и смъкна

панталона си да умие раната по начина, който знаеше от Хаджи Димитрово време.

Той смукна вода в дългата цев, духна я в едната дупка от куршума и тя изтече из

другата. Така направи няколко пъти. Като си превърза по такъв начин сам раната,

Огнянов пак се запъти към Средня гора, на която беше в полите... Нощният мрак

гъстееше... Огнянов гонеше Овчери, което не виждаше. Скоро той позна, че го

изгуби: озова се в непознат гъстак. Той се спря замаян и се ослуша. Той беше

вече в Средня гора. Човешки гласове глухо достигнаха до слуха му. Той съобрази,

че в тоя полунощен час тук не може да има други човеци освен въглищари. Той си

припомни сега и червеното пламъче, което отдалеко бе зърнал. Но какви ще бъдат

те - българи или турци? Той беше се заблудил, помръзнал и обезсилен; ако бяха

християни, имаше надежда да се смилят. Той се поизкачи малко и тогава видя пак

огънчето най-близко. Той се запъти към него. През клоните ясно личаха човешките

сенки, насядали край огъня, и той долови няколко български думи. Сега как да се

покаже? Той беше окървавен! Появлението му можеше да пропъди тия българи или да

има за него и по-лоши сетнини. Те бяха троица, от които единият лежеше завит, а

другите двама гълчаха край тлеещото огнище. Отстрана един кон, покрит с чул,

хрупаше сено. Огнянов наостри уши.

- Хвърли дърва още, не дрънкай... а аз да видя да туря още сенце на кобилата

каза по-възрастният и стана.

- Та аз познавам тоя вериговчанин! Ненко, дядовът Иванов син! - каза си радостно

Огнянов.

Ненко се приближи до коня и се наведе да тегли сухо сено из едно козено вретище.

Тогава Огнянов се примъкна до него, между шубръките, и му каза;

- Добър ти вечер, бай Ненчо!

Ненчо се изправи стреснат.

- Кой си ти?

- Не позна ли ме, бай Ненчо? Слабата светлина от огъня огря лицето на Огнянова.

- Ти ли си бе, даскале? Ела, ела; наши хора са тука. Наш Цветан, бай Дойчин.

Майки, та ти си лед, вкочанясал си се. - казваше селякът, като тръгна с Огнянова

към огъня.

- Цветанчо, повече дърва тури, нека да стане голям огънят... Имаме да сушим и да

стоплим един християнин... Познаваш ли го?

- Даскале! - извика радостно момъка. - Па оти си тъдява? - И той подложи малко

суха вършина на Огнянова да седне.

- Да си жив и здрав, Цветанчо!

- Ударили го с куршум ония зверове - каза ядосано Ненко; - но слава богу, не

лошо.

- Ба!

Скоро голям огън запламтя пред тях. Въглищарнте поглеждаха състрадателно на

пребледнялото лице на Огнянова, който им разправяше накъсо случката си. Той

скоро усети благотворното действие на огъня. Помръзналите му членове се

затоплиха и раната не тъй силно го болеше. Дядо Дойчин извади из скъсаната си

торба комат хляб и глава кромид и ги подаде на Бойча.

- Това имаме, с това те каним. За топло - дал господ, от царя сме по-богати.

Заповядай, даскале.

Огнянов се почувствува още по-добре. Душата му се напълни с наслада, нова и

голяма. Тоя хубав, златен, великодушен пламък, тая усойна гора наоколо му, тия

лица почернели, груби, прости, дето светеше топъл приятелски поглед, и тия

попукани черни работни ръце, които му подаваха сиромашкия залък на българското

гостолюбие - всичко това му се показа неизразимо трогателно. Да не беше

телесното страдание, Огнянов щеше да е възхитен и щеше да запее: "Горо ле, горо

зелена".

Къде зори вече Ненко, който водеше коня с Огнянова, почука на една вратня във

Веригово. Кучетата в двора лавнаха и чичо Марин се показа сам. По необикновеното

време, в което тропаха, той позна, че иде гост необикновен.

С първа дума се здрависаха, с втора се обясниха.

- Хай да ги порази господ с поганци недни! Хай кучета да ги ядат! Хай дяволи да

им вземат душите! - казваше чичо Марин, като сваляше полека Огнянова, чиито

бележки се бяха усилили от тръскането.

Въведоха го в една отстранена стая, дето и друг път бе нощувал Бойчо. Чичо Марин

внимателно му прегледа раната и я превърза.

- Като на куче ще ти заздрави - забележи той.

Вече се разсъмваше хубаво.

ВЪВ ВЕРИГОВО

Огняновото лекуване отиваше успешно, макар и не тъй скоро, както предсказа чичо

Марин. Гостолюбивата му челяд пригаждаше всякак на болния, за да намали

мъкотията му. Сам чичо Марин му стана лекар - той отбираше нещо, - баба Мариница

се беше възпретнала да покаже своето готварско изкуство. Отточиха бъчвите с

бялото средногорско вино; всяка сутрина по едно пиле се тръшкаше обезглавено на

двора - за да украси после трапезата на Огнянова, който ядеше сам, защото бяха

коледни пости.

Обиколен с такова топло внимание и грижливост в тая българска къща, Огнянов

прекара три недели, от ден на ден по-добре. Само го мъчеше нетърпение да узнае

по-скоро какво ставаше в Бяла черква, с Рада, с приятелите му и с делото, от

което го откъснаха злополучни обстоятелства. Той молеше чичо Марина да прати

някого там да узнае, но чичо Марин се не съгласяваше.

- Не, аз никого не пращам, сам ще ида другата неделя, да си назема едно-друго за

празника. Дотогава потърпи, синко... Ти си бъди само мирен, да оздравяш само

по-скоро. Господ си има милост.

- Но до друга неделя аз сам ще мога да ида.

- Пущам ли те? То е моя работа. Аз ти съм докторът, от мене се пита то... -

забележваше с чадолюбива строгост селякът.

- Барем да обадят на Рада, че съм жив.

- Даскалицата знае, че си жив, щом не си в турски ръце.

И Огнянов се покоряваше.

Неколцина верни селяни го навестяваха; те подир много молби бяха изпросили от

Марина воля да влизат при болния. Жедни бяха душите им да чуят разпаленото слово

на "даскала" и всеки път излазяха от него с бодри лица и светнали погледи.

Най-свободен достъп при Огнянова имаше поп Йосиф, председателят на комитета. Той

още отсега бе избран за войвода и пряпореца криеше между свещените одежди в

черквата. Доваждаше още дядо Мина, старият даскал. Огнянов беше уверен, че освен

тях и чичовата Маринова челяд никой друг не знаеше в село тайната. Така го

уверяваше и домовладиката. Между това той забелязваше учуден, че от ден на ден

трапезата му ставаше по-богата: пържени пилета, яйца с масло, ориз с мляко,

баница, даже често диви патки и зайци; разни вина се появяваха на трапезата му.

Тоя разкош го безпокоеше; той се срамеше някак за разноските, които ставаха за

него. Понякогаж, като излазяше на двора, виждаше, че курника беше опустял. Той

каза на чича Марина:

- Чичо Марине, та ти ще се разсипеш. Ако си не събереш ума, аз ще се откажа от

твоите гозби и ще си купувам от бакалницата хляб и бито сирене... то ми стига.

- Ти недей пита разсипвам ли се или не. Аз съм ти доктор и както зная, тъй

лекувам. Тъй знае баба, тъй бае... Не ми се бъркай в работата.

И Огнянов замълчаваше покъртен.

Той не знаеше, че цялото село се надваряше да уго щава любимия си даскал.

Тайната му беше обща.

Но издайство не беше мислимо.

Той се радваше на голямо съчувствие сега. Слухът, че утрепал двамата кръвници,

го въздигна високо пред очите на най-равнодушните. Юначеството от всичките

добродетели най-силно обайва простия народ.

Но раната на Огнянова заздравяше полека и приковаваше на едно място тая жива и

нетърпелива натура. Огнянова мъчеха безпокойства. Между посетителите най-много

му облекчаваше мъкотнята добрият дядо Мина. С него Огнянов всеки ден прекарваше

по няколко часа: той се свикна и не можеше вече без него. Дядо Мина беше една

антика, една жива останка от онова измряло поколение даскали на наустница и

псалтир, които първи отвориха прочутите килии-училища в България. Той сега беше

навършил седемдесетте години; побелял, плещест, широколик и ходеше в шалвари.

Подир многодетен подвижнически живот той беше хвърлил котва в това глухо село и

доживяваше тихо дълговеката си старост. Изостанал от времето си, като не можеше

да ползува със старото си учение, той още пееше безвъзмездно в черква: там

преобразованията нямаха право, ни достъп. Селяните, в празнични дни, го

забиколяха и слушаха зяпнали увлекателните му старчески разкази, които приличаха

на проповеди, подмешани с изречения от светото писание. То само съставяше

всичкия му прочит и пища за душата. Огнянов се любуваше на тая древност и с

благодарение слушаше мъдрите размишления на побелелия труженик - жив отглас на

една забравена епоха. Когато человек се намира под удара на страданието,

нравствено или физическо, душата му се настроява религиозно; той намира

ненадейна утеха в словото на великата книга. То успокоява като врачебен балзам

мъките му. Огнянов пръв път изпитваше обаянието на боговдъхновените думи, с

което старецът озаряваше своите. Когато най-напред го навести на леглото, дядо

Мина каза строго:

- Пак жертва християнска! Пак кръв невинно пролитая! Доколе, Боже, поноситъ

врагъ?... вскую отвращаеши десницу твою?... Востани, Боже!.. Суди... воздвигни

руце твои на гордини ихъ въ конецъ!...

И той го здрависа и разпита с участие. Но Огнянов, като поиска да се обърне,

изохка от силна болежка, която му причини движението.

- Крепи се, синко. Блажений плачущий ако тъи оутешатса - продума той скръбно.

- Ех, дядо Мина, било ни писано малко теглилце... нали сме се нарекли апостоли,

пусто и върло? - каза полуусмихнат Огнянов.

- Тежко е, тежко е, даскале, вашето деяние на земята; но то е славно и похвално,

защото сам бог ви е вразумил да слугувате на народа. Вы есте светъ мира: не

можетъ градъ оукритися верху горы стоя... Нали е казал Христос на своите

апостоли: Жетва оубо многа, делателей же мало... Идте се азъ посылаю вы яко

агнци посредъ волковъ?

Тия прости думи внасяха сладка утеха и бодрост в Огняновата душа. Той помоли

стареца да му даде някоя свещена книга да прочете и той му донесе псалтира.

Огнянов се залови с жар да чете това вдъхновено умотворение, дето блика извор от

такава висока поезия. Тия песни на борби, на отчаяни вопли и на възторжени

молитви извикваха отклик в смутената му душа. Давидовите псалми не падаха от

ръцете му.

Най-после дойде времето и чичо Марин отиде за Бяла черква. Огнянов тревожно

очакваше завръщането му. Мисли от лоши по-лоши му минуваха през ума. Той от

месец и повече насам не знаеше що става с най-близките до сърцето му люде. Какво

чинеше Рада? Подир избягването му какви ли не оскърбления, какви ли не гонения

трябва да е изтърпяла за него! Тя едничка е посрещнала всичката буря на

обществото, може би и яростта на властта. Бедната, не й било съдено да добрува с

него. Ето я нещастна, изложена пак на ударите на съдбата, убита в най-благите си

мечти и опозорена в общественото мнение. Хорската жестокост ще й вмени в

престъпление привързаността й към него и ще я направи да изкупи с люти огорчения

малкото радости, които й достави това чувство. И той не е там да я утеши и да

подкрепи това слабо дете...

Потънал в тия тъжни размишления, той с истинска радост посрещна идването на дядо

Мина. Поне имаше кому да се изкаже. Дядо Мина го изслуша угрижено.

- Надежда, надежда, даскале, на бога; не унивай; всевишният не оставя

страждущите, които имат упование на неговата милост. Надъющъи ся на господа яко

гора Сиона Яко не оставитъ Господь жезла грешныхъ на жребъи праведныхъ. Сиющие

слезами радостю пожнутъ...

Като да се оправдаят от малко тия благи думи, вратата се отвори и чичо Марин

влезе.

- Добра вечер! Стой, стой, даскале! Да ти разправя... Па да не си много мърдал?

- каза той, като сваляше тежката си наметалка.

- Вашите касабалии - подзе пак чичо Марин - са чудни хора: като сенки - не можеш

да ги уловиш да си побъбреш...

- Ами не отиде ли право при доктора?

- Запрян е той.

- А при дякона, на манастира?

- Скрил се дяконът.

- Дяда Стояна намери ли го?

- Бог да го прости, оставил ни здраве: умрял същата нощ, когато го затворили, от

бой; казват, че изказал работата, горкият, под мъката.

- Ах, клетият дядо Стоян!.. А Радка, Радка?

- С нея не можах да се видя.

- Как, какво е станала Рада?

Той пребледня.

- Там си е, не грижи се, но я извадили из школото.

- Да беше погледнал у калугериците, у госпожа Хаджи Ровоама! - викаше Огнянов

безпокойно.

- Изпъдила я калугерката немилостиво.

- Боже мой, тя е останала на пътя! Тя е убита!

- Прибрал я чорбаджи Марко у една негова роднина, но не можах да налуча къщата,

а другарите бързаха... Но аз разпитах, момичето добре е.

- Тоя бай Марко, няма да му се наплатя. А какво се приказва за мене?

- За тебе? Та тебе там ти викат всичките едно друго име... докато да се сетя,

побелях съвсем.

- "Графът" ли?

- Хъ, графът, за графът всички казват, че бил опушнат в аиевското бранище от