Живот в сънуването

10

Усещах как всички мускули, всяка кост по тялото ми се изпълва с напрежение, когато си спомних събитията от нощта - разпокъсани фрагменти от някакъв ужасен сън. Нямаше никаква взаимосвързаност, никаква последова­телност в преживяното от мен в онези безкрайни часове. Бях се събуждала два пъти през нощта в различни легла, в различни стаи, дори в различни къщи.

И, като че ли имаха свой собствен живот, тези несвър­зани образи мигновено се натрупаха и разшириха в един лабиринт, който някакси успях да разбера наведнъж. То­ест, възприемах всички случки едновременно. Усещане­то, че тези образи излизат от черепа ми и се превръщат в огромна чудновата шапка беше толкова истинско, че аз скочих от леглото и се втурнах през стаята към тоалетката. Трикрилото огледало беше покрито с оризова хартия. Опитах се да отлющя единия ъгъл, но хартията се беше прилепила към огледалото като кожа. При вида на четката за коса със сребърна дръжка и също такъв гребен, ши­шенцата с парфюм и бурканчетата с кремове и друга козметика, поставени на тоалетката, малко се поуспокоих; аз също бих наредила шишенцата и бурканчетата по го­лемина, в редица, като инструменти. Някакси знаех, че съм в стаята на Флоринда, в къщата на магьосниците; това знание ми върна усещането за равновесие.

Стаята на Флоринда беше огромна; леглото и тоалетката бяха единствените мебели в нея. Те стояха в противопо­ложни ъгли, на разстояние от стените и под ъгъл, така че пространството зад тях имаше формата на триъгълник. Дъл­го размишлявах над тази подредба на леглото и тоалетката, но не можах да си обясня дали е в съответствие с някакъв езотеричен дизайн, чието значение ми убягваше, или е просто резултат от естетическа приумица на Флоринда.

Любопитна да узная накъде водят трите врати в стаята, аз ги проверих всичките. Първата беше заключена отвън. Втората водеше към малък, правоъгълен, отвсякъде заоби­колен със стени, вътрешен двор. Озадачена, аз се загле­дах в небето, докато най-после ме осени мисълта, че не е сутрин, както бях приела като се събудих, а късен следо­бед. Не ме притесни фактът, че съм спала цял ден; напро­тив - бях въодушевена. Убедена, че безсънието е едва ли не болестно състояние при мен, аз винаги се радвах, кога­то успявах да поспя по-дълго.

Третата врата водеше към коридора. Нетърпелива да открия Изидоро Балтазар, аз се отправих към всекиднев­ната; беше празна. Имаше нещо неприветливо в изрядно подредените мебели. По нищо не личеше, че на кушетка­та и столовете предната вечер са седели хора. Дори възг­лавниците бяха изправени, като че ли в стойка „мирно".

Трапезарията, от другата страна на коридора, изглеж­даше също толкова изоставена, също толкова аскетична. Нито един стол не беше разместен. Нямаше нито троши­ца, нито петънце по полираната повърхност на махагоно­вата маса - нищо, което да издава, че снощи бях вечеря­ла там с нагуала Мариано Аурелиано и господин Флорес.

В кухнята, отделена от трапезарията чрез сводест вес­тибюл и тесен коридор, намерих кана, наполовина пълна с онази шоколадова напитка, която така ми беше харесала, и чиния с няколко сладки царевични питки. Бях твърде гладна, за да си правя труда да ги претоплям.

Налях си една чаша от гъстата шоколадова напитка и изядох три от царевичните питки.

С пълнеж от ананас, стафиди и счукани бадеми, те бяха много вкусни.

Не можех да приема, че са ме оставили сама в къщата. И въпреки това, тишината и спокойствието около мен бяха осезателни. Това не беше приятният покой, който човек усеща, когато хората наоколо съзнателно пазят тишина, а по-скоро беше потискащото безмълвие на изоставено мяс­то. При мисълта, че е възможно действително да са ме изос­тавили там, сладката питка ми преседна на гърлото.

Докато се връщах към стаята на Флоринда, аз се спирах пред всяка врата, покрай която минавах.

- Има ли някой тук? - извиквах и почуквах няколко пъти.

Никъде не получих отговор.

Тъкмо щях да изляза навън, когато ясно чух някой да пита:

- Кой вика?

Гласът беше плътен и груб, но не можех да кажа дали беше на мъж или жена. Не можех да определя дори от коя посока беше дошъл, да не говорим, от коя стая.

Върнах се няколко крачки назад и отново извиках с пъ­лен глас „Има ли някой тук?" Като стигнах другия край на коридора се поколебах за миг пред една затворена врата. После завъртях валчестата дръжка, безшумно я отворих, колкото да мина, и се проврях вътре с рамото напред.

Облегнах се на стената, затворих очи и зачаках диша­нето ми да се нормализира.„Ами ако някой ме спипа тук?", помислих си аз гузно. Но любопитството ми надделя над угризенията, докато вдишвах въздуха в стаята, изпъл­нен със загадъчност и тайнственост.

Тежките тъмни завеси бяха дръпнати и единствената светлина идваше от висока настолна лампа. Нейният ог­ромен абажур, обрамчен с пискюли, хвърляше кръг свет­лина върху шезлонга до прозореца. В самия център на стаята имаше легло с балдахин, което изпълваше прост­ранството със своето присъствие, като че ли беше трон. бронзовите и дървени ориенталски статуетки, поставени върху кръгла масичка във всеки от четирите ъгъла на стая­та, изглеждаха като застанали на стража небесни божест­ва. Върху френското писалище и скрина бяха натрупани книги, вестници и списания. На бъбрековидната тоалетка нямаше огледало, а вместо четка за коса и гребен или пък шишенца парфюм и козметика, върху стъклената повърх­ност имаше сервиз от крехки на вид, малки чашки за чер­но кафе със златен ръб. Нанизи от перли, златни верижки, пръстени и брошки преливаха от фините чаши като ня­какво изоставено съкровище. Познах два от пръстените; бях ги виждала на ръката на Зойла.

Леглото разгледах най-накрая. Почти с благоговение, като че ли наистина беше трон, аз дръпнах завеските и за­таих дъх от възторг; възглавниците в ярки цветове върху зе­лената копринена покривка ми напомниха на диви цветя в ливада. И въпреки това, неволно потръпнах, докато стоях насред стаята. Някакси инстинктивно чувствах, че топли­ната, тайнството и очарованието на тази стая не са нищо друго, освен една илюзия.

Усещането, че съм влязла в нещо като мираж, беше дори още по-силно в третата стая. Тя също изглеждаше топла и приветлива отначало. Самият въздух беше нежен и мил. Ехо от смях като че ли се носеше откъм стените. Тази уютна атмосфера обаче беше само едно слабо, мимолет­но впечатление, подобно залязващата слънчева светлина, която се процеждаше през покритите с тензух прозорци без стъкла.

Също както и в предишната стая, леглото изпълваше пространството. То също беше с балдахин и яркоцветни възглавници, небрежно разхвърляни върху покривката. До стената имаше стара, изрисувана на ръка, крачна шевна машина. До нея стоеше висок шкаф за книги. Но. вместо книги, по лавиците бяха наредени топове от най-фини па­мучни, копринени и вълнени платове, всичките изрядно подредени по цвят и материя.

Под прозореца имаше ниска масичка със забити на нея шест кратуни, върху всяка от които беше опъната пе­рука с различен цвят. Сред тях беше русата перука, с която бях видяла Делия Флорес, и тъмната, къдрава перу­ка, която Мариано Аурелиано ми беше сложил пред ка­фенето в Тусон.

Четвъртата стая беше малко по-нататък от останалите и на отсрещната страна на коридора. В сравнение с други­те две, тя изглеждаше едва ли не празна. Последните слън­чеви лъчи на късния следобед се процеждаха през една от стените, цялата в прозорци с ромбовидни стъкла, и обра­зуваха на пода своеобразен килим от светлини и сенки -един трепкащ квадрат от правоъгълни шарки.

Няколкото мебели бяха така изкусно поставени на местата си, че стаята изглеждаше по-просторна, отколкото беше всъщност. До стените бяха наредени ниски лавици за книги със стъклени вратички. В една ниша в отдалече­ния край беше поставено тясно легло. Одеалото на бели и сиви карета стигаше до земята и беше в тон със сенките на пода. Изящната писалищна маса от палисандрово дър­во и финият стол от същото дърво, полирано като абанос, с позлатена метална украса, не намаляваха общото впе­чатление за голота на стаята, а по-скоро го засилваха. Знаех, че това е стаята на Кармела.

Щеше ми се да видя какви са книгите зад стъклените витринки, Но бях твърде развълнувана. Като че ли някой ме преследваше, аз излязох тичешком в коридора и се втурнах по него към вътрешния двор. Седнах на един от плетените столове; треперех цялата и ме избиваше пот, а ръцете ми бяха ледено студени. Не треперех от чувство за вина - нямаше да се трогна много, ако ме бяха хванали да надничам из стаите, - а от чуждата, другосветска ат­мосфера в тези красиво обзаведени стаи. Покоят, който цареше в тях, беше неестествен. Той не беше следствие от отсъствието на обитателите им, а от отсъствието на чувс­тва и емоции, които обикновено изпълват пространствата, където живеят хора.

Всеки път, когато някой наричаше тези жени „магьос­ници", аз вътрешно се бях изсмивала; те нито се държаха като такива, нито приличаха на такива според моите пред­стави, а именно - подчертано драматични и зловещи. Но сега вече със сигурност знаех, че са различни от останали­те човешки същества. Плашеше ме това, че са различни по начин, който не разбирам, по начин, който дори не мо­жех да си представя.

Тих стържещ звук сложи край на тревожните ми мисли. Следвайки този определено загадъчен шум, аз тръгнах на пръсти по коридора, по-далеч от спалните, към другия край на къщата. Стържещият звук идваше от една стая зад кухнята. Припълзях тихо, но звукът замря в мига, в кой­то долепих ухо до вратата. И отново се възобнови, веднага щом се отдръпнах. Озадачена, аз още веднъж долепих ухо до вратата и звукът веднага спря.

Няколко пъти се дръпвах и се доближавах и стърже­щият звук, сякаш зависеше от действията ми, или започ­ваше, или спираше.

Решена да разбера кой се крие там - или още по-лошо, кой нарочно се опитва да ме сплаши - аз хванах дръжката. След като не успях да отворя вратата, аз си по­играх още малко с дръжката, докато накрая разбера, че вратата е заключена и че ключът е оставен в ключалката.

Мисълта, че в стаята може да е затворен опасен човек ме осени едва когато бях вече вътре. Потискащ полумрак беше полепнал по тежките дръпнати завеси като нещо живо, което примамваше сенките от цялата къта към тази огромна стая. Светлината стана още по-мъжделива; сен­ките се сгъстиха около това, което приличаше на захвърлени, изоставени мебели и странни на вид, малки и огромни фигури, направени от дърво и метал.

Същият стържещ звук, който ме беше довел в стаята, наруши тишината. Като диви котки сенките забродиха из стаята, сякаш търсеха плячка. Смразена от ужас, аз наб­людавах завесата; тя пулсираше и дишаше подобно чу­довище от моите кошмари.

Изведнъж звукът и движението спряха; неподвижната тишина беше дори още по-страшна. Обърнах се да си тръгна и пулсиращият, стържещ звук започна отново. Ре­шително, аз прекосих стаята и дръпнах завесата. Изсмях се на глас, като видях счупения прозорец на двойната врата. Вятърът бе духал завесата ту напред, ту назад през нащърбения отвор.

Слабата светлина на късния следобед, която проникна през полуоткрехнатата завеса, размести сенките в стаята и разкри овално огледало на стената, полузакрито от една от странните метални фигури. Аз се промъкнах между скулптурата и стената и жадно се загледах в старото вене­цианско огледало; то беше зацапано и замъглено от годи­ните и изкривяваше образа ми така гротескно, че аз по­бягнах от стаята.

Излязох извън къщата през задната врата. Широкото сечище зад нея беше пусто. Небето беше все още свет­ло, но високите плодни дървета, които ограждаха имота, вече бяха с цвета на здрача. Ято гарвани прелетя над гла­вата ми; техните черни, пляскащи криле угасиха светли­ната в небето и нощта бързо се спусна в двора.

Обзета от чувство на пълно безсилие и отчаяние, аз седнах на земята и се разплаках. Колкото по-силно плачех, толкова повече ми олекваше, че се жалвам на висок глас.

Шум от гребло ме извади от състоянието ми на самосъ­жаление. Вдигнах поглед и видях дребна фигура на човек, който събираше листа на камарка в задната част на сечи­щето.

- Есперанса! - извиках аз и се втурнах към нея, но внезапно спрях, като разбрах, че това не е тя, а някакъв мъж. - Извинете - измънках аз. - Припознах се.

Протегнах ръка и се представих. Опитвах се да не го зяпам в лицето, но не можех; не бях съвсем сигурна, че това не е Есперанса, преоблечена като мъж.

Той пое ръката ми, като я стисна леко, и рече:

- Аз съм пазачът.

Не ми каза името си.

Ръката му беше крехка като крило на птица. Беше слаб и имаше вид на старец. Лицето му също имаше птичи чер­ти - с орлов нос и проницателни очи. Бялата му коса беше мека и пухкава. Не само крехката фигура и птичите черти ми напомняха на Есперанса, но също и набръчканото бе­зизразно лице, очите - проницателни и ясни като на дете, и зъбите - малки, квадратни и много бели.

- Знаете ли къде е Флоринда? - попитах аз. Той поклати глава и аз добавих:

- А да знаете останалите къде са?

Той дълго мълча, а после, сякаш нищо не бях го питала, повтори, че е пазачът.

- Аз се грижа за всичко - рече той.

- Нима? - попитах аз недоверчиво.

Беше толкова дребен и крехък, че едва ли можеше да се грижи дори за себе си.

- Аз се грижа за всичко - повтори той, като се усмихна мило, сякаш така можеше да разсее съмненията ми.

Понечи да каже още нещо, но вместо това замислено прехапа долната си устна за миг, а после се обърна и про­дължи да събира листа на малка купчинка с точни, сръчни и бързи движения.

- Къде са всички? - попитах аз.

Като обгърна с ръце дръжката на греблото и подпря брадичка върху тях, той ме погледна разсеяно. После, ус­михвайки се глупаво, се огледа около себе си, сякаш все­ки момент някой можеше да се появи иззад плодните дър­вета.

Като въздъхнах шумно и с раздразнение, аз се обърнах да си вървя.

Той се прокашля и с треперещ, дрезгав от възрастта глас, каза:

- Старият нагуал отведе Изидоро Балтазар в планините. Не гледаше към мен; очите му бяха фокусирани някъ­де в далечината.

- Ще се върнат след няколко дни.

- Дни ли?! - изпищях аз възмутено. - Сигурен ли си, че си ги чул правилно?

Потресена, че най-лошите ми опасения се бяха сбъд­нали, аз успях само да измърморя:

- Как е могъл да ме изостави тук съвсем сама?

- Тръгнаха снощи - рече старецът, като прибра едно листо, което вятърът беше отнесъл от камарката пред него.

- Не е възможно - възразих му енергично аз. - Та ние пристигнахме снощи. Късно снощи - подчертах аз.

Безразличен към грубия ми тон и въобще към присъст­вието ми, старецът запали купчинката листа пред себе си.

- Изидоро Балтазар не остави ли някакво съобщение за мен? - попитах аз, като клекнах до него. - Не ми ли ос­тави някаква бележка или нещо такова?

Идеше ми да крещя, но не знам защо не смеех. Ня­каква загадъчна черта от външността на стареца ме възпи­раше. Мисълта, че той е предрешената Есперанса, про­дължаваше да ме гложди.

- Есперанса замина ли с тях в планините? - попитах аз. Гласът ми трепереше, защото изведнъж бях обхваната от непреодолимото желание да се разсмея. Освен да си смъкне панталоните и да ми покаже члена си, нямаше друг начин да ме убеди, че действително е мъж.

- Есперанса е в къщата - измънка той, като цялото му внимание беше насочено към купчинката горящи листа. - Тя е в къщата, заедно с останалите.

- Не ставай смешен; тя не е в къщата - възразих му грубо аз. - Никой няма в къщата. Търсих ги цял следобяд. Проверих всички стаи.

- Тя е в малката къща - повтори старецът упорито, като ме гледаше така напрегнато, както беше гледал и го­рящите листа.

От подигравателно-злобното огънче в очите му ми иде­ше да го ударя.

- Каква малка...

Гласът ми замря, като си спомних другата къща - тази, която бях видяла на идване. Мисълта за това място ми костваше силна физическа болка.

- Можеше веднага да ми кажеш, че Есперанса е в малката къща - укорих го сърдито аз.

Огледах се изпод вежди наоколо, но не видях къщата. Високите дървета и стената я скриваха от поглед.

- Отивам да видя дали Есперанса е там, където твър­диш - казах аз като станах.

Старецът също се изправи и като се обърна към най-близкото дърво взе газената лампа и зебловия чувал, които висяха окачени на един нисък клон.

- Опасявам се, че не мога да те оставя да отидеш там сама - рече той.

- Защо пък не? - наежих се аз. - Може би не знаеш, но аз съм гостенка на Флоринда. И снощи вече ме водиха в малката къща.

Спрях за миг, после добавих за по-голяма убедител­ност:

- Бях там със сигурност.

Той ме слушаше внимателно, но по лицето му се чете­ше съмнение.

- До там не се стига лесно - предупреди ме накрая. -Трябва да подготвя пътеката за теб. Трябва...

Изглежда се хвана, че ще изкаже мисъл, която не иска­ше. Сви рамене, после повтори, че трябвало да подготви пътеката за мен.

- Какво толкова има да се подготвя? - попитах раздразнено аз. - Трябва да проправяш път през храстите ли?

- Аз съм пазачът. Аз подготвям пътеката - повтори упо­рито той и седна на земята да запали газената лампа.

Пламъчето й първо трепна колебливо, след което заго­ря стабилно. Чертите му изглеждаха почти безплътни, глад­ки, като че ли светлината беше заличила следите на вре­мето.

- Веднага щом свърша да горя тези листа, лично ще те заведа там - рече той.

- Ще ти помогна - предложих аз.

Очевидно човечецът беше изкуфял и трябваше да му се угажда. Вървях след него из сечището и му помагах да трупа листата на камарки, които той незабавно гореше. А след като пепелта изстинеше, веднага я пъхаше в зебло­вия чувал. Той беше подплатен отвътре с найлон. И имен­но тази подробност - найлоновата подплата - извика у мен един полузабравен Детски спомен.

Докато събирахме купчинките пепел в чувала, аз му раз­казах как като дете живеехме в едно село близо до Каракас и често се будех от шума на гребло. Измъквах се от леглото, минавах на пръсти по коридора, покрай спалните на роди­телите и братята ми, и отивах до салона, който гледаше към пазарния площад. Като внимавах пантите да не изскърцат, аз отварях дървените капаци на прозорците и се промуш­вах през железните решетки. Старецът, който се грижеше за чистотата на площада, винаги биваше там и ми се усмихва­ше с беззъбата си уста, след което двамата заедно събирах­ме падналите през нощта листа на малки купчинки - всички други отпадъци се изхвърляха в контейнери за смет. Изга­ряхме купчинките и след като пепелта изстинеше, я съби­рахме в зеблов чувал с копринена подплата. Старецът твър­деше, че водните феи, които живеели в един свещен поток в близките планини, превръщали пепелта в златен прах

- И ти ли знаеш за феите, които превръщат пепелта в златен прах? - попитах аз, като видях колко е доволен па­зачът от моя разказ.

Той не отговори, а се разсмя така искрено и весело, че не ми оставаше нищо друго освен и аз да се разсмея.

Преди да се усетя, той вече беше стигнал до последната камарка пепел, намираща се непосредствено до една ниша със сводест вход, вградена в стената; тясната, дър­вена врата беше широко отворена.

Отвъд храстите, почти скрита в сенки, беше другата къща. Нямаше светлина в прозорците й и като че ли се от­далечаваше от мен. Като се чудех дали пък не е плод на въ­ображението ми, спомен от някакъв сън, аз премитах ня­колко пъти и разтърках очи. „Нещо не е наред", реших аз като си спомних как бяхме дошли с Изидоро Балтазар до къщата на магьосниците предната вечер. Малката къща бе от дясната страна на голямата. Как тогава, питах се аз, бих могла да виждам сега мястото от задния двор на къщата на магьосниците? В стремежа си да се ориентирам, аз се за­суетих насам-натам, но не можех да определя местополо­жението си. Блъснах се в стареца, който беше клекнал пред купчинката пепел, и паднах върху него.

С изумителна пъргави на, той стана и ми помогна да се изправя.

- Цялата си в пепел - рече той, като бършеше лицето ми с маншета на ризата си.

- Ето я! - извиках аз.

Ясно очертан на фона на небето силуетът на убягваща­та ми къща изглеждаше само на няколко крачки от мен.

- Ето я - повторих аз, като заскачах на място, като че ли по този начин можех да задържа къщата на място, да я спра във времето.

- Това е истинската къща на магьосниците - добавих аз, като застанах мирно пред стареца, така че да продъл­жи да бърше лицето ми от пепелта. - Голямата къща е само фасада.

- Къщата на магьосниците - рече старецът бавно, като се наслаждаваше на думите.

После се подсмихна, очевидно доволен от нещо. Събра и последната пепел в зебловия си чувал и ми направи знак да го последвам през вратата.

От другата и страна, на разстояние от стената, растяха две портокалови дървета. Хладен ветрец премина през цъфналите клони, но цветовете не помръднаха; не падна нито едно листенце на земята. На фона на тъмния листак, те приличаха на издялани, сякаш бяха направени от млеч­нобял кварц. Подобно на часовои, двете дървета стояха на стража над тясната пътека. Тя беше бяла и много пра­ва, като начертана върху пейзажа с линия.

Старецът ми подаде газената лампа, след което загреба една шепа пепел от чувала, прехвърли я в другата си ръка, сякаш я претегляше и после я разпръсна по земята.

- Не задавай въпроси и прави каквото ти казвам -рече той.

Гласът му вече не беше дрезгав; имаше нещо младеж­ко в него, беше енергичен и звучеше убедително. Той се наведе леко и, вървейки заднешком, разсипа останалата пепел по тясната пътечка направо от чувала.

- Стъпвай само по линията от пепел - предупреди ме той. - Иначе никога няма да стигнеш до къщата.

Закашлях се, за да прикрия нервния си смях, и като разперих ръце, тръгнах внимателно по линията от пепел, сякаш беше опнато въже. Всеки път, когато спирахме старецът да си поеме дъх, аз се извръщах назад към къ­щата, която току-що бяхме напуснали; тя сякаш се от­тегляше в далечината. А тази пред нас сякаш изобщо не приближаваше. Опитвах да се самоубедя, че това е просто оптическа измама и все пак изпитвах смътната сигурност, че сама няма да стигна до нито една от двете къщи.

Като че ли усещайки притесненията ми, старецът ме потупа успокоително по ръката.

- Ето затова подготвям пътеката - рече той. После погледна в зебловия си чувал и добави:

- Още малко и ще пристигнем. Само не забравяй да стъпваш по линията от пепел. Ако изпълняваш това усло­вие, винаги ще можеш да се придвижваш безопасно и в двете посоки.

Разумът ми казваше, че човекът е луд. Тялото ми, оба­че, знаеше, че съм загубена без него и неговата пепел. Бях така погълната от заниманието да стъпвам върху тънка­та линия, че се изненадах, когато най-сетне се озовахме пред вратата.

Старецът взе лампата от ръката ми, прокашля се и по­чука леко по гравираната дървена порта. Без да чака от­говор, той натисна вратата и влезе вътре.

- Не бързай толкова! - извиках аз, страхувайки се да не ме изостави.

Последвах го и се озовах в тесен вестибюл. Той остави газената лампа на ниска масичка. После, без да каже нито дума или да погледне назад, отвори една врата в дру­гия край и потъна в мрака.

Водена от някакъв смътен спомен, аз пристъпих в по­лумрачната стая и отидох направо до рогозката на пода. В съзнанието ми вече нямаше никакво съмнение, че съм била тук предната нощ и че съм спала на същата тази ро­гозка. Това, за което не бях толкова сигурна обаче, беше как съм стигнала до тази стая. Че Мариано Аурелиано ме беше носил на гръб през храстите, ясно си спомнях. Бях сигурна също и за това, че се бях събудила в тази стая -преди старият нагуал да ме носи на гръб - и Клара седе­ше до мен на рогозката.

Убедена, че съвсем скоро всичко ще ми бъде обяснено, аз седнах на рогозката. Пламъчето в газената лампа трепка няколко пъти и угасна. По-скоро усетих, отколкото видях, неща и хора да се движат около мен. Чух шепот от гласове, някакви неясни звуци, идващи отвсякъде. От всички тях ус­пях да различа познато шумолене на поли и тих кикот.

- Есперанса? - прошепнах аз. - О, господи! Толкова се радвам да те видя.

Макар че именно нея очаквах да видя, се изненадах, когато тя седна до мен на рогозката. Плахо я докоснах по ръката.

- Аз съм - увери ме тя.

Едва след като чух гласа й се уверих, че това действи­телно е Есперанса, а не пазачът, който е сменил ризата и панталоните с шумоляща фуста и бяла рокля. А когато усетих и успокояващото докосване на ръката й по лицето ми, напълно забравих за пазача. • - Как се озовах тук ? - попитах аз.

- Пазачът те доведе - разсмя се тя. - Забрави ли ?

Тя се обърна към ниската масичка и отново запали га­зената лампа.

- Имах предвид миналата нощ - поясних аз. - Знам, че съм била Тук. Събудих се на тази рогозка. Клара беше при мен. А после дойде Флоринда и другите жени...

Гласът ми замря, като си спомних, че след това се бях събудила във всекидневната на другата къща, а след това и в легло. Поклатих глава, като че ли това би могло да въ­веде някакъв ред в спомените ми. Отчаяно погледнах Ес­перанса с надеждата, че ще попълни празнотите. Казах й колко ми е трудно да си спомня събитията, от нощта в тях­ната последователност.

- Не би трябвало да имаш никакви проблеми - рече тя. - Влез в пистата на сънищата; сега ти сънуваш будна.

- Искаш да кажеш, че сега, в този момент, съм заспа­ла? - попитах подигравателно аз.

Наведох се към нея и добавих:

- И ти ли си заспала?

- Не сме заспали - повтори тя, като изговаряше вни­мателно всяка дума. - Ние с теб сънуваме будни.

Разпери безпомощно ръце и добави:

- Миналата година ти казах какво да правиш. Помниш ли?

Внезапно ми хрумна спасителна мисъл, като че ли ня­кой току-що я беше прошепнал в ухото ми: когато се съмняваш дали сънуваш или не, трябва да разделиш двете писти -. пистата за ежедневните дела и пистата за съни­щата, тъй като всяка от тях борави с различно състояние на съзнанието. Почувствах се въодушевена, защото знаех, че първо трябва да проверя пистата на сънищата; ако си­туацията не пасва на гази писта, значи не сънувам.

Въодушевлението ми бързо изчезна, когато се опитах да проверя пистата за сънища. Нямах ни най-малко понятие как да започна, нито пък какво представлява тази писта изобщо. А най-лошото - не можех да си спомня кой ми беше казал за нея.

- Аз ти казах - рече Есперанса точно зад гърба ми. -Ти доста попътува в царството на сънищата. Почти си спомни какво ти казах миналата година, в деня след пик­ника. Тогава ти казах, че когато се съмняваш дали съну­ваш или си будна, трябва да провериш пистата, където се движат сънищата, - в смисъл съзнанието, което ползваме в сънищата, - като опипаш това, с което си в контакт. Ако сънуваш, усещането се връща при теб като ехо. Ако не се върне, значи не сънуваш.

С усмивка на уста, тя ме ощипа по бедрото и рече:

- Опитай върху рогозката, на която лежиш. Опипай я с дупето си; ако усещането се върне, значи сънуваш.

Никакво усещане не се върна в схванатите ми задни части. Всъщност, цялата бях така схваната, че въобще не усещах рогозката. Струваше ми се, че лежа направо на грубите плочки на пода.

Обзе ме силното желание да й изтъкна, че би трябвало да бъде обратното: ако усещането се върне, значи си бу­ден; но навреме се спрях, защото знаех, без никакво съм­нение, че това, което тя имаше предвид под „усещането се връща при нас" нямаше нищо общо с популярното, общоприето разбиране за това какво е усещане. Разлика­та между състоянието да си буден и да сънуваш буден все още ми убягваше, но въпреки това бях сигурна, че значението й нямаше нищо общо с нашия обичаен начин на разбиране на съзнанието.

Точно тогава обаче думите излязоха от устата ми без никакъв контрол от моя страна. Казах:

- Знам, че сънувам будна и толкова.

Усещах, че съм близо до ново, по-дълбоко ниво на раз­биране, но въпреки това не ми беше съвсем понятно.

- Това, което бих искала да знам, е кога съм заспала? -попитах аз.

- Вече ти казах, не си заспала. Ти сънуваш будна - от­върна ми тя.

Неволно се разсмях с тих, безкрайно нервен смях. Тя, изглежда, не го забеляза или пък нехаеше за това.

- Кога е станал преходът? - попитах аз.

- Когато пазачът те накара да прекосиш храсталака и трябваше да се концентрираш върху това да стъпваш върху линията от пепел.

- Той сигурно ме е хипнотизирал! - възкликнах аз с не много приятен тон.

Започнах да говоря несвързано, като се оплетох в думи без особено значение, докато накрая се разплаках и отре­кох всичко казано.

Есперанса ме наблюдаваше безмълвно с вдигнати вежди и широко отворени от изненада очи.

Веднага се засрамих от избухването си, но и се зарад­вах от това, че бях заговорила, защото ме обля едно мо­ментно облекчение като тези, които настъпват след конф­ронтация.

- Твоето объркване - продължи тя - се дължи на фак­та, че много лесно можеш да преминаваш от едното със­тояние на съзнанието в другото. Ако се беше борила, как­то всички останали, да постигнеш плавния преход, тогава щеше да знаеш, че будното сънуване не е просто хипно­за.

Спря за миг, после тихо довърши:

- Будното сънуване е най-изтънченото състояние, което хората могат да постигнат.

Тя се загледа в пространството, като че ли някой, скрит в сенките, изведнъж можеше да й даде по-ясно обясне­ние. После се обърна към мен и попита:

- Изяде ли си храната?

Рязката смяна на темата ме изненада и аз се запънах. Като се съвзех, й казах, че да, бях изяла сладките питки.

- Бях толкова гладна, че дори не ги стоплих; бяха много вкусни.

Като си играеше небрежно с шалчето, Есперанса ме помоли да й разкажа какво съм правила от момента кога­то се събудих в стаята на Флоринда.

Като че ли ми бяха дали някаква билка за казване на истината, аз разкрих много повече, отколкото възнамеря­вах. Но Есперанса, изглежда, не се подразни от това, че съм надничала в стаите. Не се впечатли и от знанието ми коя стая на кого е.

Това, което много я интересуваше обаче, беше сре­щата ми с пазача. С неподправена радост по лицето тя из­слуша разказа ми как съм взела мъжа за нея самата. Ко­гато споменах, че в един момент почти щях да го помоля да си смъкне панталоните, за да ми докаже, че е мъж, тя се запревива на рогозката от смях.

После се наведе към мен и многозначително ми про­шепна в ухото:

- Аз ще те освободя от притесненията ти. Дяволито огънче проблясна в очите й, като добави:

- Аз ще ти докажа, че съм жена.

- Няма нужда, Есперанса - опитах се да я разубедя аз. - Не се съмнявам, че си жена.

- Човек никога не може да е твърде сигурен какво е -небрежно отхвърли думите ми тя.

И като пренебрегна моето притеснение, дължащо се не толкова на факта, че ще я видя гола, колкото на това, че ще трябва да гледам старото й, сбръчкано тяло, тя лег­на на рогозката и с невероятен финес бавно повдигна по­лите си.

Любопитството надделя над притеснението ми. Гледах я втрещено със зяпнала уста. Не носеше бельо. Срамните й части не бяха окосмени. Тялото й беше невероятно мла­до, плътта - стегната, а мускулите - фино очертани. Кожа­та й беше с еднакъв тен навсякъде, гладка, меденорозова. Нямаше подкожни тлъстини, нямаше разширени вени: нищо не нарушаваше гладкостта на корема и краката й.

Протегнах ръка да я докосна, сякаш ми беше необхо­димо да се уверя, че нежната й, гладка кожа е истинска, а тя разтвори с пръсти срамните си устни. Извърнах лице, не толкова от срам, колкото от противоречиви чувства. Го­лотата, без значение мъжка или женска, не беше пробле­мът. В къщи ме бяха възпитавали доста свободно на тази тема; никой не полагаше особени усилия да не бъде ви­дян гол. Докато ходех на училище в Англия, едно лято ме поканиха да прекарам при приятелка няколко седмици в Швеция, в къщата им край морето. Цялото семейство бяха нудисти и се наслаждаваха на слънцето с всеки сан­тиметър от голите си тела.

Но да видя Есперанса гола пред мен беше различно.

Бях възбудена по много странен начин. Никога не бях съсредоточавала вниманието си върху женските полови органи. Разбира се, бях се разглеждала щателно срещу огледалото и от всеки възможен ъгъл. Бях гледала също и порнографски филми, които намирах не само отвратител­ни, но и обидни. Да видя Есперанса така. интимно беше разтърсващо преживяване, защото винаги бях приемала сексуалните си реакции за даденост. Смятах, че като жена мога да бъда възбудена само от мъж. Непреодоли­мото ми желание да скоча отгоре й ме свари напълно не­подготвена и беше неутрализирано от факта, че нямам пенис.

Когато Есперанса внезапно стана от рогозката и си сва­ли блузата, аз ахнах на глас, след което забих поглед в зе­мята, докато възбудата по лицето и врата ми се уталожи. - Погледни ме! - настоя припряно тя. Очите й бяха ясни; бузите й пламтяха. Беше чисто гола. Тялото й беше крехко и въпреки това изглеждаше по-едро и по-силно, отколкото с дрехи. Гърдите й бяха на­лети и стегнати.

- Пипни ги! - нареди тя с тих, подканващ тон.

Думите й отекнаха из стаята като безплътен звук, като хипнотизиращ ритъм, който се разрасна до едно туптене във въздуха, едно пулсиране, което по-скоро се усещаше, отколкото чуваше и което малко по малко се сви и учести, докато започна да бие бързо и силно като ритъма на собс­твеното ми сърце.

После единственото, което чувах и усещах, беше сме­хът на Есперанса.

- Случайно пазачът да се крие някъде тук? - попитах аз, когато си възвърнах способността да говоря.

Изведнъж ме обзеха подозрения и чувство на вина, че

бях толкова дръзка.

- Надявам се, не! - извика тя така смутено, че аз се разсмях.

- Къде е той? - попитах аз.

Тя широко разтвори очи, след което се ухили, сякаш щеше да се разсмее. Но изтри радостта от лицето си и със сериозен тон каза, че пазачът бил някъде из имота и че се грижел и за двете къщи, но не ходел да шпионира нико­го.

- Той наистина ли е пазач? - попитах аз, като се опитах да прозвучи скептично. - Не искам да го подценявам, но ми изглежда като човек, неспособен да се грижи за как­вото и да било.

Есперанса се подсмихна и каза, че крехкостта му била измамна.

- Много е способен - увери ме тя. - Трябва да внима­ваш с него, той харесва млади момичета, особено блон­динки.

После се наведе по — близо, като че ли се опасяваше да не я чуят, и прошепна в ухото ми:

- Пусна ли ти ръка?

- За бога, не! - защитих го аз. - Той беше изключително любезен и отзивчив.

Гласът ми заглъхна в шепот и вниманието ми започна странно да блуждае по мебелите в стаята, които не можех да видя, защото ниският пламък на лампата хвърляше повече сенки, отколкото светлина.

Когато най-накрая успях отново да съсредоточа внима­нието си върху Есперанса, вече не ме интересуваше па­зачът. С настоятелност, от която не можех да се отърся, мислех единствено за това защо Изидоро Балтазар е тръг­нал за планините без да ми се обади, без да ми остави бе­лежка.

- Защо ще ме изостави така? - попитах аз, като се обърнах към Есперанса. - Все трябва да е казал на някого кога ще се върне.

И като видях многозначителната й усмивка, добавих войнствено:

- Сигурна съм, че ти знаеш какво става тук.

- Не знам - настоя тя, явно неспособна да ми влезе в положението. - Не се занимавам с такива неща. А и ти не би трябвало. Изидоро Балтазар го няма и това е всичко. Ще се върне след няколко дни, а може би след няколко седмици. Кой знае? Всичко зависи от това какво ще се случи в планините.

- Зависи ли?! - изпищях аз.

Липсата на съчувствие и разбиране от нейна страна ми се стори чудовищна.

- Ами аз? - позаинтересувах се аз. - Аз не мога да ос­тана тук седмици.

- Защо не? - попита Есперанса невинно.

Изгледах я, като че ли е малоумна, след което на един дъх занареждах, че нямам какво да нося, нямам какво да правя там. Оплакванията ми нямаха край; те бълваха от мен докато се изтощих.

- Просто трябва да си отида вкъщи, да бъда в нормал­ната си среда - завърших аз.

Усетих неминуемите сълзи и направих всичко възможно да ги спра.

- Нормална ли? - повтори Есперанса, като изговори думата бавно, сякаш я вкусваше. - Можеш да си тръг­неш когато пожелаеш. Никой не те задържа на сила. Лес­но ще се уреди някой да те отведе до границата, откъдето можеш да хванеш автобус за Лос Анджелис.

Кимнах, тъй като не смеех да проговоря. И това не ис­ках. Всъщност, не знаех какво искам, но мисълта да си тръгна беше непоносима. Някакси знаех, че ако си отида, никога вече нямаше да открия тези хора отново, нито дори Изидоро Балтазар в Лос Анджелис. Разплаках се неу­държимо. Не можех да го изразя с думи, но мисълта за един пуст живот, за едно пусто бъдеще без тези хора, беше непоносима за мен.

Не сьм забелязала кога Есперанса е излязла от стаята и кога пак се е върнала. Въобще, не бих забелязвала нищо, ако не беше ароматът на горещо какао, който се разна­сяше под носа ми.

- Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш малко -увери ме тя и постави един поднос в скута ми.

След което, усмихвайки се бавно и мило, тя седна до мен и ми довери, че какаото разсейва тъгата по-добре от всичко друго.

Бях напълно съгласна с нея. Отпих колебливо няколко глътки и изядох две-три от намазаните с масло, завити на руло царевични питки. Казах й, че макар да не познавам нея и приятелите й, не можех да си представя да не ги видя отново. Признах й, че когато съм с нея и групата й, изпит­вам някаква свобода и благоразположение на духа, които не съм чувствала никъде преди. Това е странно усещане, обясних й аз, отчасти физическо, отчасти психологическо и абсолютно неподдаващо се на анализ. Можех да го опиша единствено като усещане за блаженство или пък увереност, че най-после съм си намерила мястото под слънцето.

Есперанса знаеше точно какво се опитвам да изразя.

Тя каза, че човек и за кратко време да влезе в света на магьосниците, се пристрастява. От значение била не про­дължителността на престоя, подчерта тя, а интензивността на срещите.

- А твоите срещи бяха много интензивни - завърши тя.

- Така ли? - попитах аз.

Есперанса повдигна вежди искрено изненадана, след което потри брадичка театрално, сякаш размишляваше върху неразрешим проблем. След дълго мълчание най-сетне рече:

- Ще ти олекне, когато напълно осъзнаеш, че няма връ­щане към стария ти начин на живот.

Гласът й, макар тих, беше изключително властен. Очите й задържаха погледа ми за миг и в този момент разбрах какво значеха думите й.

- За мен вече нищо няма да е същото - казах тихо аз. Есперанса кимна.

- Ти ще се върнеш към света, но не към твоя свят, не към стария си живот - рече тя, като стана рязко от рогоз­ката с характерната за дребните хора величественост.

Запъти се бързо към вратата, но внезапно спря.

- Невероятно вълнуващо е да вършиш нещо без да знаеш защо го правиш - рече тя, като се извърна към мен. - А още по-вълнуващо е да се захванеш с нещо без да знаеш какъв ще е крайният резултат.

Въобще не бях съгласна с нея.

- Аз трябва да знам какво върша - заявих аз. - И трябва да знам с какво се захващам.

Тя въздъхна, разпервайки ръце в комично неодобрение и рече:

- Свободата плаши.

Каза го остро и преди да успея да отвърна, меко доба­ви:

- Свободата изисква спонтанни действия. Представа си нямаш какво е да се самозабравиш и да се оставиш на спонтанността...

- Всичко, което върша, е спонтанно - прекъснах я аз. - Защо, мислиш, съм тук? Смяташ ли, че съм се замисли­ла кой знае колко дали да дойда или не?

Тя се върна до рогозката и дълго ме гледа, застанала права до мен, преди да каже:

- Разбира се, че не си се замислила. Но твоите спон­танни действия се дължат по-скоро на безразсъдство, от­колкото на самозабравяне.

Тропна с крак, за да ми покаже, че не е необходимо да я прекъсвам.

- Истинското спонтанно действие е действие, при кое­то се самозабравяш напълно, но само след дълбок разми­съл - продължи тя. - Действие, при което са взети под внимание всички плюсове и минуси и съответно отхвърле­ни, тъй като не очакваш нищо, не съжаляваш за нищо. С такива действия магьосниците повикват свободата.

- Аз не съм магьосница - измънках под носа си аз, като я хванах за полата, за да не си тръгне.

Но тя ясно ми даде да разбера, че не възнамерява да продължим разговора.

Последвах я навън, през сечището до пътеката, която водеше към другата къща.

Както пазачът, тя също ме предупреди да не се откло­нявам от линията пепел.

- В противен случай - рече тя - ще паднеш в пропастта.

- Пропаст ли? - повторих несигурно аз, като огледах гъстите тъмни храсти, които се простираха от двете ни страни.

Появи се лек ветрец. Гласове и шепот се надигнаха от­към тъмните сенки. Инстинктивно се хванах за полата на

Есперанса.

- Чуваш ли ги? - попита тя, като се извърна с лице към мен.

- Кого трябва да чуя ? - измърморих дрезгаво аз. Есперанса се приближи до мен и сякаш страхувайки се да не ни чуят, ми прошепна в ухото:

- Surem от другото време; те използват вятъра, за да се скитат из пустинята, вечно будни.

- Искаш да кажеш духове ли ? - попитах аз.

- Духове няма - рече тя категорично и отново тръгна. Внимателно стъпвах върху линията от пепел и пуснах полата й едва когато тя внезапно спря насред вътрешния двор на голямата къща. Поколеба се за миг, сякаш се двоумеше в коя част на къщата да ме отведе. После тръг­на нагоре-надолу по различните коридори, докато накрая влязохме в огромна стая, която ми беше убягнала при ог­леда на къщата. Край стените бяха наредени книги чак до тавана. В единия край на стаята имаше стабилна, дълга, дървена маса, а в другия висеше бял, ръчно тъкан хамак.

- Каква прекрасна стая! - възкликнах аз. - Чия е?

- Твоя - предложи великодушно Есперанса.

Тя отиде до дървения скрин до вратата и го отвори.

- Нощем е студено - предупреди ме тя, като ми пода­де три дебели вълнени одеала.

- Искаш да кажеш, че мога да спя тук? - попитах раз­вълнувано аз.

Цялото ми тяло потръпна от удоволствие, като застлах хамака с одеалото и се отпуснах в него. Като дете често спях в хамак. Въздишайки от задоволство, аз се залюлях напред-назад, после прибрах крака и блажено се протег­нах.

- Умението да спиш в хамак е като умението да караш колело; никога не се забравя - казах й аз.

Но нямаше кой да ме чуе. Тя беше излязла от стаята без да забележа.