„Живей като герой. На това ни учат класиците. Бъди главното действащо лице. Иначе за какво е животът?“
— Дж. М. Кутси
Площадката за хеликоптери в Кейп Таун в Южна Африка е на крайбрежната улица „Виктория и Албърт“, място, където туристите могат да се повозят на гигантското виенско колело Кейп Уил, екипажите на яхтите да попълнят запасите си за подклажданите от адреналина и смелостта океански регати, където можете да наемете рибарска лодка или да пиете силно утринно кафе.
Лъчезарната брюнетка с очила на библиотекарка накара милиардера, предприемачката и художника да подпишат декларациите за освобождаване от отговорност. После тя отбеляза нещо в своя документ и изнесе на тримата си ВИП клиенти инструктажа за безопасност, който беше задължителен, преди хеликоптерът да ги откара до остров Робън.
Както знаете, остров Робън – голо, не особено голямо, заобиколено от акули, зловещо изглеждащо парче суша-е мястото, където Нелсън Мандела е лежал в една изключително малка затворническа килия в продължение на осемнайсет от общо двайсет и седемте години, които е прекарал в затвора. През живота си този голям световен герой бил подложен на нападки и измъчван по всякакви начини. Но той отвръщал на злото с маслинови клонки, защото виждал доброто в хората, пратили го в затвора, и пазел надеждата си за демократична страна, където всички хора ще са равни. Говорейки за Махатма Ганди, Айнщайн отбелязва: „Бъдещите поколения трудно ще повярват, че такъв човек от плът и кръв е живял на тази земя“. Същото може да се каже и за мистър Мандела.
– За нас е абсолютно удоволствие да ви предложим това кратко пътуване до острова – каза любезно жената. Южноафриканците са забележително учтиви и внимателни хора.
Милиардерът носеше черна бейзболна шапка с надпис, бродиран отпред „Да си лидер значи да си полезен“.
– Ще трябва да свалите шапката, след като излезете на площадката, млади човече – каза му жената и в очите ѝ се появиха златисти отблясъци.
Милиардерът се усмихна широко.
– Струва ми се, че ме харесва – прошепна той на спътниците си, а после добави сдържано: – Днес е последният ден, който ще прекараме заедно.
Когато инструктажът свърши, милиардерът, предприемачката и художникът бяха отведени до павирана площадка, където имаше две стари маси за пикник. Беше слънчево, но имаше силен вятър. Милиардерът свали шапката си.
„Изпитвам леко вълнение – помисли си милиардерът. – Никога не съм ходил на остров Робън. Чел съм много за това, което се е случвало там, по време на нечовечната и жестока система на апартейда, когато към хората са се отнасяли според цвета на кожата им, без да зачитат достойнствата на характера им – и качеството на сърцата им“.
Млад мъж със сериозно изражение, облечен с елегантен шлифер, панталони в камуфлажен десен и високи обувки, излезе от един от празните сервизни хангари и покани милиардера и учениците му да го последват до хеликоптерната площадка. В средата чакаше зелен военен хеликоптер с внушително въртящи се ротори. Пилотът беше в кабината и се занимаваше с уредите, копчетата и тъй нататък.
Младият мъж грижливо провери дали тримата клиенти са правилно разположени в хеликоптера за безопасно и равномерно разпределяне на теглото и после постави на главата на милиардера слушалки с микрофон.
– Добро утро – поздрави ентусиазирано милиардерът пилота, когато роторите се завъртяха по-бързо. Лицето на пилота не се виждаше зад шлемофона, авиаторските слънчеви очила и протектора за лицето. И той не каза нито дума.
– Не е много приятелски настроен – измърмори милиардерът, като едновременно беше нервен и приятно развълнуван от предстоящото преживяване, което се случва веднъж в живота.
Хеликоптерът започна да се издига, отначало бавно и после бързо набра скорост.
– Пътуването ще трае пет минути. Днес ветровете и вълнението са особено силни – каза само пилотът. И дори това прозвуча неучтиво.
Милиардерът, художникът и предприемачката запазиха мълчание. Всички гледаха към остров Робън, който с приближаването им изглеждаше по-голям – и дори по-брутален.
Хеликоптерът се приземи на площадка, заобиколена от ниски дървета, и при кацането седем дребни южноафрикански газели се отдалечиха с елегантни подскоци. Да, седем газели! В същото време започна да вали. И друга двойна дъга, също като тази, която бяха видели при плуването с делфините на Мавриций, се появи от единия до другия край на хоризонта, който се сливаше с Атлантическия океан.
– Всичко е много специално – отбеляза художникът, ръка за ръка със съпругата си.
– Определено навлязохме в магията – отговори милиардерът с почтителен тон, в който пролича огромна благодарност за възможността да види остров Робън и същевременно прозвуча тъжно заради всички, чийто ценен живот е бил разбит на това място.
Пилотът остана в кабината, като натискаше разни копчета и изключваше двигателя, а тримата пътници излязоха на асфалтовата площадка и тихо оглеждаха сцената. Сякаш отникъде се появи стар пикап с надпис KSA и бързо се приближи към тях, като вдигна огромни облаци прах след себе си.
– Не е разрешено да сте тук – извика шофьорът, очевидно охранител, със силен южноафрикански акцент, когато стигна до хеликоптера. Той остана в колата си.
– Поради лошото време остров Робън е затворен за посетители – извика високо той. – Фериботите не пътуват. Забранено е влизането на плавателни съдове в пристанището и кацането на хеликоптери. Трябвало е да ви го кажат! Трябва да напуснете! – подчерта охранителят и после попита: – Кои сте вие?
Охранителят през цялото време се държеше професионално, но беше видимо изненадан. И очевидно леко изнервен, като може би си помисли, че пристигналите с хеликоптера планират някакъв вид нападение. Или може би, че неочакваните посетители имат някакви престъпни намерения.
– Всичко е наред – каза пилотът и думите му прозвучаха необикновено твърдо и уверено. Сега беше излязъл от хеликоптера и тръгна бавно към мъжа в пикапа, като първо оправи ризата си, а после шлемофона, който не беше свалил. Пилотът не беше млад. Личеше си по походката.
– Това е специален ден за тях – каза пилотът на още по-висок глас. – Тези хора идват отдалече, за да видят затворническата килия, където е лежал Нелсън Мандела. Дошли са да видят варовиковата мина, където бил принуден да копае камъни повече от десет години под изгарящите слънчеви лъчи, чиито отражения в скалите са толкова силни, че завинаги увреждат зрението му. Искат да видят двора, където правел упражнения и хвърлял тенис топки с тайни съобщения на другите политически затворници от съседния блок на затвора. Те трябва да отидат до мястото, където бил тайно заровен ръкописът на Дългият път към свободата, автобиографията на Нелсън Мандела, върху който той е прекарал толкова много часове. Те трябва да изживеят – поне малка част – от страданията, които мистър Мандела понесъл през осемнайсетте години, прекарани тук. И трябва да научат как той, малтретиран толкова жестоко и след като са ограбили най-добрите години от живота му, когато излязъл на свобода, простил на всички онези, които се държали толкова ужасно с него.
Пилотът спря пред пикапа.
– Тези хора искат да бъдат истински герои. В професионалния и в личния си живот. Те искат да бъдат лидери по своята продуктивност, да изявят докрай съвършенството си и може би дори да проправят път, за да помогнат на хората да станат подобри. Нашият свят никога не се е нуждаел повече от истински герои, отколкото днес. И както винаги казвам в своите лекции: Защо да чакате други герои, когато имате в себе си нужното, за да станете вие такива?
– Не си ли съгласен, Стоун? – попита пилотът, като се обърна към милиардера, който отвори уста от изненада.
Пилотът много внимателно, почти като в забавен кадър, вдигна маската на шлемофона. После махна слънчевите очила. И накрая свали самия шлемофон.
Милиардерът, предприемачката и художникът бяха смаяни от това, което видяха.
Пред тях стоеше Магьосникът.
* * *
Стерилното, нарочно избрано флуоресцентно осветление придаваше на затвора па остров Робън призрачно зловеща атмосфера, дори през деня. И брутално и безмилостно излъчване.
Изглежда, няколко невидими ръце водеха членовете на Клуб „5 сутринта“ в това фантастично южноафриканско утро, защото сякаш чрез някаква прекрасна симфония от щастливи случайности – милиардерът би го нарекъл „магия“ – охранителят, който ги беше посрещнал с прашния пикап, се оказа пламенен последовател на Магьосника. Нещо като „Аз съм твой фен №1“. Толкова много харесваше учението на Магьосника.
И така – няма да повярвате, но се случи точно така – икономката, след като получи зелена светлина от охранителя, запали туристическия автобус, който този ден не работеше поради лошото време, и го докара до мястото, където стояха посетителите. Тя също помоли един от гидовете, който беше останал на острова, да вдигне знамето и да отвори затвора за една съвсем частна обиколка. Само за милиардера, предприемачката, художника и Магьосника.
Във всеки живот, особено в най-трудния, се отварят врати на възможността и пътища към чудеса, показвайки, че всичко, което преживяваме, е част от някакъв интелигентен – и да, често нелогичен – план, предназначен да ни приближи до най-големите ни способности, най-прекрасните обстоятелства и най-висшето добро. Всичко, през което преминаваме, пътувайки през живота си, е наистина една фантастична оркестрация, чиято цел е да ни покаже най-истинските ни таланти, да ни свърже с най-висшия ни аз и да задълбочи близостта ни със славния герой, който живее във всеки от нас. Да, във всеки от нас без изключение. И това включва и вас.
Туристическият гид, който по една случайност беше и бивш политически затворник, беше едър мъж с дрезгав глас. Докато водеше гостите си към килията, в която Нелсън Мандела е бил принуден да преживее толкова дълги и трудни години, той отговаряше на всичките им въпрос.
– Познавахте ли Нелсън Мандела? – попита замислено Магьосникът.
– Да, лежах заедно с него тук на остров Робън осем години.
– Какъв беше той като човек? – попита художникът, който изглеждаше смазан от емоциите, които изпитваше, докато вървяха по главния коридор на затвора, където се бяха разиграли толкова много жестокости през ерата на апартейда.
– О-о – каза тихо гидът с приятна и дори мъдра усмивка, – този човек скромно служеше на другите.
– А какъв беше Нелсън Мандела като лидер? – попита предприемачката.
– Изумителен. Изпълнен с достойнство. Вдъхновяваше с начина, по който се държеше и с всичко, през което премина. Всеки път, когато се срещнеше с някой от последователите си, често това ставаше тук на двора – разказваше гидът, когато влязоха в една част от затвора, където на политическите затворници било разрешено да се разхождат, да разговарят, да планират и да стоят, – той го питаше: „Учиш ли?”. Често казваше и друго: „Всеки от вас трябва да учи другия“, като по този начин показваше на съратниците си колко важно е да споделят наученото всеки ден, за да издигат лидерските способности на всички около себе си. Мистър Мандела разбираше, че образованието е най-важният път към свободата.
– Към този човек се отнасяха толкова лошо – добави гидът. – Всички тези часове на смазваща работа в каменоломната. Всички тези мъчения и унижения. Няколко години, след като го вкараха тук, му наредиха да изкопае гроб в двора на затвора – и после да легне в него.
– Сигурно си е помислил, че това е краят – каза тихо и замислено милиардерът.
– Вероятно – отговори гидът. – Вместо това пазачите си разкопчаха панталоните. И уринираха върху него.
Магьосникът, милиардерът, предприемачката и художникът сведоха поглед надолу.
– Ние всички имаме нашия остров Робън, на който сме затворени – каза милиардерът. – Движейки се през живота, ние понасяме нашите собствени изпитания и несправедливости. Разбира се, нищо толкова ужасно като случилото се тук. Някъде четох, че Нелсън Мандела най-много съжалява, задето не са му разрешили да излезе от затвора, за да отиде на погребението на най-големия си син, който загинал в автомобилна катастрофа. Сигурно всички съжаляваме за нещо. И никой не може да избегне своите собствени изпитания и трагедии.
Гидът посочи към четвъртия прозорец отдясно на входа към двора.
– Ето там – каза той. – Това е килията на Нелсън Мандела. Нека да влезем.
Килията беше невероятно малка. Без легло. Дървена масичка, пред която затворникът трябваше да коленичи, за да пише в дневника си, тъй като нямаше стол, циментов под и кафяво вълнено одеяло със зелени и червени шарки.
– През първата година след затварянето на Нелсън Мандела не му е било позволено дори да носи дълъг панталон, въпреки че южноафриканската зима е мразовита. Дали му само тънка риза и шорти. Когато се къпел, пазачите стояли до него и гледали този възрастен мъж гол – това било начин да го унижат – и да го прекършат. Когато станело време за ядене, му давали храна, която и животно не би яло. Когато се получавали писма от жена му и децата му, често не му ги предавали. Или ако му ги давали, те били силно цензурирани. Всичко това се правело нарочно, за да смажат духа на мистър Мандела – обясни гидът.
– Струва ми се, че всичко, което е понесъл в тази килия, голяма колкото кутия за обувки на този пустинен остров сред бушуващия океан, го е развило, дало му е сила и го е отворило – каза Магьосникът. – Този затвор се е превърнал в неговото най-тежко изпитание. Малтретирането се е превърнало в негово спасение, защото го е повело към естествената му сила, най-висша човечност и най-чист героизъм. В един свят с толкова много егоизъм, апатия и хора, загубили представа какво значи да си човечен, той използвал всичко, което му се случвало, за да израсне в една висша душа на тази планета – човек, който да покаже на всички други какво представляват лидерството, силата на духа и любовта. И правейки това, той е станал една от най-великите ни емблеми за прошка. И най-прекрасните символи на мира.
– Да, наистина – отговори гидът. – Когато мистър Мандела най-после беше освободен от остров Робън, го прехвърлиха в Поправителния център Дракенстайн между Паарл и Франсхук. Издигането му за президент на Южна Африка вече беше неизбежно и той се подготвял да поеме поста и да поведе една свободна, но изключително разединена нация. През този последен период от затварянето му му дали къщичката на пазача. В деня на освобождаването му той излязъл от нея на дългия павиран път, който завършвал с поста на охраната и бяла порта. Хората от персонала на затвора го попитали дали иска да бъде закаран по този път към свободата с кола. Той отказал и отговорил, че предпочита да ходи пеш. И после този лидер, който извършил огромна реформа и променил историята, оставил след себе си наследство, което ще вдъхновява много поколения, тръгнал бавно към дългоочакваната свобода.
Гидът пое дълбоко дъх и продължи:
– Мистър Мандела оглави страна, която беше на прага на гражданска война. И все пак по някакъв начин той успя да стане обединител, вместо унищожител. Още си спомням думите от прочутата реч, която изнесе на един от процесите срещу него:
През моя живот се посветих на борбата на африканския народ. Борих се срещу бялото господство и се борих срещу черното господство. Стремях се към идеала за едно демократично и свободно общество, в което всички хора ще живеят заедно в хармония и с еднакви възможности. Това е идеал, за който се надявам да живея и да видя осъществен. Но... ако е нужно, това е идеал, за който съм готов да умра.
Мистър Райли се покашля и продължи да гледа в циментовия под на малката килийка.
– Мистър Мандела беше истински герой – потвърди гидът. – След освобождаването си той покани на вечеря прокурора, който е искал смъртна присъда за него. Ще повярвате ли? И покани един от пазачите, които го охранявали на остров Робън, да присъства на встъпването му в длъжност като президент на Южна Африка.
– Наистина ли? – попита тихо предприемачката.
– Да, това е факт – отговори гидът. – Той беше истински лидер, човек, който наистина можеше да прощава.
Магьосникът вдигна пръст, за да покаже, че иска да сподели нещо.
– Нелсън Мандела пише: „Докато вървях към вратата, която щеше да ме отведе към свободата, знаех, че ако не оставя горчивината и омразата зад себе си, все още ще съм в затвора“.
– Той също така казва, че „да бъдеш свободен е не само да отхвърлиш веригите си, но и да живееш по начин, които зачита и засилва свободата на другите“ – добави гидът. – И че „никой не се ражда с омраза към друг човек заради цвета на кожата, произхода или религията му. Хората се научават да мразят и щом могат да се научат да мразят, могат да се научат и да обичат, защото любовта се отдава по-лесно на човешкото сърце, отколкото нейната противоположност“.
– Четох, че често ставал около 5 сутринта и тичал на едно място в продължение на четиридесет и пет минути, после правел двеста коремни преси и после сто лицеви опори на пръсти. Поради тази причина и аз винаги правя моите лицеви опори – каза милиардерът с известно неудобство в гласа.
– Хм... – каза гидът и после продължи: – Мистър Мандела влиза в тази килия като буен, сърдит, враждебен и войнствено настроен младеж. Човекът, до който израства тук в този затвор, го превръща в иконата, пред която сега всички се прекланяме. Както ни учи архиепископ Дезмънд Туту, „страданието може да ни изпълни с огорчение или да ни даде благородство“. За щастие Мадиба – наричан е така по името на неговия клан – избира второто.
– Всички най-добри мъже и жени на света споделят едно нещо – каза Магьосникът, – изключително страдание. И всеки от тях се е издигнал до величието си, защото е предпочел да използва обстоятелствата, за да се излекува, пречисти и извиси.
После Магьосникът извади от якето си една диаграма – последната, която учениците му щяха да видят. Тя се казваше Героичният човешки кръг. Ето как изглеждаше:
ГЕРОИЧНИЯТ ЧОВЕШКИ КРЪГ
Сподели с приятели: |
