Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

- Ето ти ги, тука са моите даскалици. . . Чакат. Наскачаха още в темно.

- Да, да. . . - отвърна разсеяно Руменова. - Има време. . .

Долу, в трема под чардака, се спотайваха уплашени, но и любопитни двете

по-големи момичета на Траяна. Още предния ден бе ги записала Руменова в книгата

си. И Траяна с това бе започнала:

- Ами, учителке, женска челяд, защо им е наука на пих. . . Сиромаси люде

сме ние. . .

- На сиромасите повече им трябва наука, Траяно.

Сега двете момичета чакаха долу, те също бяха още в селските си вече

износени дрехи, но бяха се измили и сресали чисто. Учителката не бързаше да ги

повика горе, в училището. В стаята, дето се бе настанило семейството, се чуваше

глъчката на други три, по-малки деца, но Костадин не ги пускаше вън, да не ходят

по училищния двор и да сърдят учителката.

Руменова ходеше по чардака, тихо и равномерно потропваха стъпките й. От

време на време тя неволно поглеждаше към разтворената порта, но никой не влизаше

в двора. По улицата минаваха час по час жени, деца и всички се заглеждаха в

отворената порта, някои и се поспираха, но никой не прекрачи прага й. Младата

жена влезе в класните стаи, не за пръв път тая сутрин, обиколи между чиновете,

седна край ниската масичка в един ъгъл. Всичко беше в ред. Миришеше на вар и

влажно дърво от измитите подове, от новите чинове, но през тая смесена миризма

се долавяше и упоритата миризма на дом, макар изоставен от години. Малката

масичка беше покрита с бяла покривчица, имаше там мастилница и перо, разтворена

беше и класната книга, личаха там, на първата страница, две имена: Ягна

Костадинова и Звезда Костадинова. Други имена нямаше върху жълтеникавия

лист.Самотно и празно беше в широките, разтворени стаи, някъде отдолу се чуваше

сподавена детска глъчка и глухият глас на Костадина, пресипналото му

покашлюване.

Целият ден мина в напразно очакване. Късно следобед Костадин пусна децата,

разшаваха се и петте по двора

или висяха по портата, надзъртаха оттам нагоре-надолу по улицата, все още

плахи, несвикнали с новия си живот в града. На мръкване дойдоха Ния и Лазар

Глаушеви. Учителката ги посрещна бодра, макар усмивката й да не беше много

весела:

- Нищо. Трудно ще бъде в началото, изглежда. Реших сама да отида при

момичета.

Казаха й. Глаушев додаде:

- Упорит народ.

- Нали и ние сме от него?. . . - усмихна се вече по-весело Руменова.

На другия ден тя сама си доведе четири ученички. Майките им се тегавеха,

мърмореха все едни и същи думи за женската челяд, която нямала нужда от книга и

наука, но и се разтичваха да подокарат щерките си за училище. Руменова прибра

горе и двете селянчета и веднага започна работа с първите свои шест ученички.

Привечер, малко преди залез, тя изведе ученичките си на двора, нареди ги по две.

- Утре - каза им тя - ще дойдете веднага щом изгрее слънцето. А сега ще си

идете право у дома. Вие, Ягно и Звездо, ще се отделите още оттук. Другите ще

вървят тъй, две по две, и всяка ще се отдели пред къщата си. Ще вървите мирно по

улиците и щом срещнете по-възрастен човек, ще го поздравите с добър вечер. Като

влезете вкъщи, ще кажете на майка си: "Добър вечер, мила мамо",;д Я да чуя как

ще поздравите!;

- Добър вечер, мила мамо! - отвърнаха едно през друго шестте момичета.

- Хайде сега, деца, сбогом.

- Сбогом, учителке. . . сбогом. . .

Маца Чучурска миеше паници на кладенеца, когато влезе в двора малката й

щерка. Отеднаж се чу зад широкия й гръб звънко гласче:

- Добър вечер, мила мамо!

Маца спря за миг да мие и се ослуша, сякаш не дочула добре. После, каквато

беше шишкава и едра, цяла се обърна към детето си, отворила широко очи, и

черните й, дебели вежди личаха отдалеко, като да бяха лепнати на

зачервеното й чело. Но тя не вярваше и на ушите си и дълго гледа момичето си

мълчаливо, с мокра кърпа в разголените си, могъщи ръце. Ами - да, това беше

нейното Ленче, мъничко, слабичко, и се кипреше насреща й със светнали очички. То

никога досега не беше я поздравявало, никога не беше я наричало така нежно мила

мамо, никой в Преспа не учеше децата на по-деликатни обноски. И Маца Чучурска,

изненадана, зарадвана, развълнувана, нададе неочаквано тънък, писклив глас от

широката си гуша:

- Ох, на майка милото! Да си ми живо и здраво! Добър вечер, мило! Кой те

научи, сладко дете, да ми казваш така "мила мамо"?

- Учителката - рече важно малкото девойче.

- Учителката! - извиха се още по-високо черните вежди на Маца.

- Учителката ами! - повтори девойчето и клатеше глава на всяка дума: - И ни

каза да поздравяваме по-големите, и ни каза утре пак да идем, щом изгрей

слънцето. . .

Ох, милата майкина щерка! Ще идеш, чедо, и утре. Да е жива и здрава

учителката, щом ви учи така. . . Виж ти, проклетници, не знаеха какво да

продумат за нея. Виж каква била тя, милата. . .

Тя прибра паниците, спусна запретнатите си ръкави, превърза наново кърпата

на главата си и преди още да започнат мъжете да се връщат от чаршията, обиколи

едва ли не цялата махала от порта на порта:

- Ами да видите, сестри, учителката, ами тя била човек на место!. . . Връща

се моето Ленче, аз пък на бунара, мия паници. . . "Добър вечер, мила мамо!" Кой

те научи така, Ленче? - Учителката. Е, на сърцето ми пална, сестри. Къде ще се

сетиме ние да научим децата си на такива хубави думи! Учителката сама дойде да

ми поиска Ленчето за училище и що, вели, ние жените не сме ли люде. . . За добро

е дошла тя между нас. Аз веке моето Ленче нема да го спирам. . .

Тая вечер по много къщи в Преспа се говореше за учителката и за нейните

първи ученички. На другия ден жените се обърнаха на нейна страна:

- Тя ще пракса децата ни. . .

Какво като са ни женски децата, не са ли и те от нас раждани?

- Още не дошла учителката, преспанци й намериха триста кусури. Проклетия!,

- Тя и нас, учителката де, и нас ще ни поучава Науката, вели, е за сички;

науката, вели, требва да оттвори и нашите очи, макар да сме жени. . .;

Раздвижиха се жените, зашумяха по целия гради Мъжете едва надаваха ухо към

женската врява и се подсмиваха под мустак. Д някои и се караха:

- Що сте пощръклели мори! Но много жени започнаха сами да водят девойчетата

си в новото училище:

- Ето, учителке, на твоите ръце оставям детето си учи го на ум и разум. .

.

За няколко дни около Руменова се събраха над стотина девойчета и стана

Няколко дни преди Божик, докато децата още не бяха разпуснати за празника,

в двора на новото училище неочаквано влязоха четиримата учители от мъжкото

училище: Райко Вардарски, Тодор Божинов, Никола Димкаров и Сотир Гушлев. Водеше

ги класният учител - Вардарски. Учителката ги видя отгоре, пристисна устни

учудена, но продължи работата си. Долу Траяна изтича да посрещне гостите, но те

минаха важно пред нея и се проточиха по дървената стълба нагоре, тропотейки с

подкованите си калеври. Само Вардарски, винаги чисто облечен и по европейска

мода, носеше върху високите си обуща и "кайльоши" - плитки обуща, които

поскърцваха високомерно; започнало бе да студенее, улиците бяха кални, но само

той, Вардарски, носеше в Преспа такива двойни обувки. Като се спряха пред

вратата на първата класна стая, той свали кайльошнте си, за да влезе в стаята с

чисти обуща. Влязоха четиримата учители, без да почукат, и едва сега пристъпи

Руменова да ги посрещне. В същото време над тридесет ученички, колкото бяха в

стаята, скочиха правй и застанаха почтително пред важните гости. И четиримата

мъже завъртяха очи, изненадани от тоя нов внушителен начин да се посрещат гости

в класната стая. Не се сдържа престарелият Никола Димкаров, който бе учил

ученици на славянско писмо още през времето на килийните училища по

манастирите и по разни места из Македония, не се сдържа той, а беше малко глух,

та изказа високо учудването си:

- Гледай ти каква нова наука. Нашите дангалаци нема да се сетят никогаш да

станат, като влезе човек, ама аз ще ги науча и них на такова почитание. . .

Руменова се ръкува с гостите си и тогава Райко Вардарски каза:

- Говори се из целия град, чувахме и ние за новото в нашия град девическо

училище и за вашите големи успехи в него не само научно, но и благовъзпитателно,

а също и по ръкоделия, домакински занимания, които са от особено значение за

девиците. Чухме и научихме и за вашите нови методи в просветителната ви работа,

за вашето дълбоко образование по далечни места и рекохме с очите си да видим

сичко това и да се поучим, бидейки ние и четиримата като по-изостанали. Человек

се учи, докато е жив, и разумният человек никога немада премълчи своето

незнание, а ще пита и разпитва, за да се научи.

Той говореше на учителката, но се обръщаше повече към ученичките по

професионален навик, говореше с тържествен някакъв, наставнически тон, а езикът

му беше пъстра смесица от думи на местните говори и на непрестанно променящия

се, неустановен още език, на който се пишеха българските вестници и книги. Такъв

беше езикът на всички просветени люде, изпъстрен обилно с руски и

църковнославянски думи, с новосковани думи и форми, често пъти причудливо и по

свое разбиране, по свой вкус. Това беше неустановеният още книжовен език, който

беше признак на голяма образованост и към който се прибягваше особено при

по-тържествени случаи или когато седнеше човек да пише писмо или дописка до

някой от цариградските вестници. На такъв език, но върху говора основа от нейния

роден шуменски говор и много повече изпъстрен с руски думи, приветствува и

Руменова своите гости. Тя каза:

- Голяма чест е за нас и за нашето училище вашето посещение и не ние ще

учим вас, най-достойните учители, но ще бъде от голяма полза за нас вашата

добрина и снизхождение, ако ни посочите грешките и опущенията, които можем да

направим.. .

Тя направи знак на ученичките си да седнат, и подаде

единствения стол в цялото училище на Никола Димкаров - най-стария от

гостите си, - а другите пристъпиха и скромно се подпряха на стената зад него.

Руменова бързо надви смущението си от неочакваното посещение и продължи работата

си. Тихо беше в двете класни стаи, които бяха свързани с широко разтворена

врата, и учителката час по час надникваше и оттатък; бодро звучаха гласовете на

девойчетата, които ставаха да отговарят, а откъм третата класна стая, която беше

п о-отдалечен а, се дочуваше глуха, сподавена врява - там ученичките бяха

оставени да се занимават сами до следващия час. Училището работеше.

Подпрян на стената, Вардарски мъдро поглаждаше брадата си и внимателно

следеше работата на младата учителка. До него бе застанал Сотир Гушлев; той беше

крайно усърден в професията си, следеше и сега с хищен поглед всяко движение на

учителката, всяка нейна дума, също и отговорите на ученичките й - дебнеше да

улови някоя грешка и току ще дигне застрашително пръст - не тъй! - както правеше

в своята класна стая. Малко по-нататък се бе изправил Тодор Божинов - син на

някогашния преславски даскал Божии, - тънък, висок, с дълга шия, носът му сякаш

бе изтеглил напред цялото му лице, с хлътнала уста и ниско чело, с големи,

кръгли очи и над тях - необикновено подвижни вежди, които се свиваха едва ли не

в очите му, ту отскачаха нагоре; две от ученичките бяха забелязали тая

непрестанна игра на веждите му и дяволито го попоглеждаха, посбутваха се с

лакти. Старият Никола Димкар седеше неподвижно на твърдия стол, поклащаше глава,

вече цяла оголяла, на двете опнати вратни жили, надаваше ухо да чуе какво

говореше учителката и какво отговаряха ученичките й, но трудно задържаше мисълта

си, която летеше далеко назад през годините. "Ех, господи" - клатеше той старата

си глава и като виждаше тая светла стая, новите чинове, девойчетата, които

скачаха пъргаво от местата си и отговаряха смело, младата и хубава учителка,

която ходеше свободно между чиновете, вдадена в работата си, със светнало,

въодушевено лице, той си спомняше мрачните и тесни килии по манастирите,

влажните, скрити стаи, в които бе учил някога, спомняше си измъчените лица на

учениците си, които пишеха с пръсти

на пясък и за две-три и четири години едвам научаваха да четат Светчето и

Апостола.

- Ех, господи. . . - продума гласно старият човек. Мина доста време.

Учителката сякаш бе забравила гостите си. Вардарски бе спрял ръка върху брадата

си;

омекнал; широко бе отворил кръглите си очи Тодор Божинов, веждите му стояха сега

неподвижни върху самото му чело, а дядо Никола Димкаров съвсем се забрави в

своето далечно време и в своята даскалска тъга. . .

Дойде време за обедна почивка и четиримата учители напуснаха новото

училище. Руменова ги изпрати чак до портата. Като излязоха четиримата на

улицата, Вардарски се спря, дръпна с ръка към себе си един по един и тримата

свои другари, приведе се към тях и рече:

- Знаете ли. . . Пет години се е учила в Русия! Те се гледаха мълчаливо

една минутка, после Тодор Божинов попита като в захлас:

- В Русия!?

- В Русия. . . - рече и Сотир Гушлев и пак дебнеше с втренчени очи, сякаш

да види какво има още зад това голямо име.

- Русия.. . Ех, господи - поклати глава старият Никола Димкаров.

Разчу се из града, че учителите ходили при учителката в женското училище -

тя била по-учена от тях, дори и от класния учител. Председателят на общината поп

Костадин се похвали на попадията си:

- Затуй й отсекохме такава плата. . . кажи-речи, като на класния учител. .

.

- Аха - закани му се с глава попадията: - Сега тъй, а? Като дойде

глави.

заблуждения изпада човек, во секакви грешки. . .

**

II ЧАСТ

Ай, ти, Митре, ай ти, синко мили! Ай земай си малу-многу азно, та пойди си

во града Прилепа, прекупи си свила и коприна, прекупи си свилени кошули, прекупи

си медени елени, прекупи си чо'а парангора, напълни си нована гемия. . .

Народна песен

Море що ти текна, що побегна

рано сабайле во зорите?

Дали ти е лоша свекървата,

или свекорот не ти чини?

- Море свекор ми е кротко ягне,

а свекърва - люта змия. . .

Народна песен

Отзгора идет сеймени, айдутска глава носеет, излезе баба да гледат, видела

баба та глава, викна ми баба да плачит:

"Не ми е глава айдутска, тук ми йе глава синова!"

Сеймени бабо йе велее:

"Не жаляй, бабо, не плачи, блазе ти тебе со сърце, що юнак ти си родила!

Дури му глава зедофме, педесетмина паднафме, сам булюкбаша загина."

Народна песен

Рано следобед в деня срещу Василовден у Глаушевци влезе учителката

Руменова. Тъкмо по това време старата Глаушица бе се запретнала в стаята с

огнището да меси баницата за Новата година. Тя държеше край себе си и двете си

снахи, да й помагат. Не беше само баницата, а трябваше да се заколи за празника

петел, да се сложи пастърма с фасул, да се поразчисти къщата, да се постелят

нови килими и ямболии, да се приготвят чисти долни дрехи за всички в къщата, да

се извадят и новите дрехи на всички, да се приготви топла вода - вечерта всички

трябва да умият глави, нозе. Тоя ден имаше повече работа във всяка християнска

къща.

каза с твърд глас, който се опитваше да бъде приветлив:

- Влизай, влизай да помагаш.

- Има ли работа и за мене? - засмя се Руменова и току добави: - Но вие

какво, събрали сте се три жени за една баница!

Султана Глаушица я погледна изкосо, не мислеше да й отговаря, но не се

сдържа:

- Секо нещо си иска своето. Три жени. . . да съм сама, и до утре нема да

- Хайде свършвайте, че ще ти взема Н и я. Султана Глаушева тоя път искаше

да се престори на глуха, но пак не се сдържа:

- Що рече. . . Ния? Кой ще й гледа работата на Ния днеска?

Ния слушаше мълчаливо, в погледа й се таеше тревога, да не би свекърва й да

засегне някак учителката, и тя побърза да й подаде стол:

- Повели, седни, Иванке. . .

Раца Кочовица бе се засмяла с цялото си лице и току криеше с шепа зъбите

си, изпочупени и гнили, каквито, бяха поради честите й забременявания. Старата

Глаушица и учителката често се счепкваха, макар и двете да пазеха приличие, та

беше любопитно да ги слуша човек. Но Раца се боеше от свекърва си, колкото да й

беше любопитно да послуша енергичния й разговор с учителката. Султана Глаушева

не бе се откъснала от своята мисъл. ь пак започна:

- Днеска тука, у нас, во сека къща работа до гуша. Не е ли така и по вас за

тоя празник? - И тя раздипли с точилката върху ниската софра недоразточена кора,

посипа я с брашно с костеливата си жилеста шепа.

- И у нас е същото.

- А ти какво днеска - врътна пак точилката Султана. - Разпусна децата, имаш

си една одаичка, Траяна Костадиница ще ти меси баница. . . Ние тука сме десет,

души.

хубави баници.

- А знайш ли коя баница е най-вкусна? - И старата жена веднага си отговори:

- Която си направиш сама!

- Аз не мога да правя баници.

- Е, не можеш. . . не си се учила. Ти си учила книга. Старата Глаушица не

обичаше учителката - мислеше, че тя развращава по-младата й снаха, - ала винаги

се отнасяше с почит към първата учителка в Преспа. - Но като я похвали от една

страна, тя продължи и с някаква закана в гласа си:

- Ама ще се научиш да месиш и баници! Като се омъжиш, като ти се народят

деца - и баници ще месиш, и пелени ще переш, и. . .

- Щом трябва, и ще меся, и ще пера - отговори Руменова за голяма изненада

на старата жена.

- А сега, що. . . - започна пак Султана, но Руменова я прекъсна:

- Сега, бабо Султано, ти ще ни позволиш да излезем с Ния. Така сме се

уговорили и аз затова съм дошла.

Султана въртя дълго точилката, просна нова кора, нави я пак на точилката и

чак след това попита:

- Ами що толкова. . . къде ще ходите двете. . .

- В чаршията.

Старата Глаушица веднага спря точилката и дигна с очи към Руменова, в

погледа й бързо се набра гняв:

- Що! В чаршията! Нийо!. . . Имате ли ум вие? - Тя добави с леден глас: -

Да си ми щерка, учителке, с точилката ще ти стана.

- Не говори така, майко - каза тихо Ния. - Учителката. . .

- А за тебе нема и да се замисля - прекъсна я остро Султана. - Тебе аз

направо с точилката само ако споменеш за чаршията. Гледай ти, чудни работи!

Настана мълчание. Припряно тропаше точилката по софрата, пляскаше и шумеше

недоразточената кора, но се виждаше, че старата жена се бореше с гнева си и

мислите и не бяха в работата.

- Бабо Глаушевице - каза спокойно учителката, но се чувствуваше твърдост в

гласа й: - Ти помисли:

защо да не отиваме ние жените в чаршията?

Султана сякаш не искаше и да чува. Посочи рязко с точилката Ния и рече:

- Тя си има мъж. Да пита него.

- Аз го питах - каза Ния. - Лазар ще ни чака в дюкяна.

- Лазар?. . . - повтори след нея старата жена машинално.

- Да. . .

Султана вече съвсем изостави точилката, дълго гледа към младата си снаха и

току избухна с голямо огорчение, взе да се кръсти едно след друго:

- Господи, боже мой, Богородичке, майчице. . . Да се прекръсти човек с лева

ръка! И той со същия ум! Що става с вас, вие загубихте веке и срам, и чест. . .

Раца през цялото време се усмихваше на тая препирня на свекърва си с двете

млади жени, дори гласно се засмиваше и криеше зъбите си, но сега отеднаж се

уплаши, умълча се - в препирнята нямаше вече никаква шега. А Руменова сякаш и не

забелязваше големия гняв на старата жена.

- Бабо Султано - каза тя с равен, спокоен глас, - там, в чаршията, са

нашите бащи, нашите братя, нашите мъже.

- Ами турците! Пълно е с турци там - прекъсна я Султана.

- Нека са и турците. Ще мине турчинът край мене, и отмине. Те понякога са

даже и по-благовъзпитани от

нашите: ще мине край жената с наведени очи. В наш Шумен е пълно с турци.

Ако се случи някой лош, какво ще ти направи най-сетне сред чаршията, няма ли да

се намери някой да те защити?. . . Не, ти напразно се ядосваш. И най-важното е

да можем и ние жените да отиваме в чаршията като хора. Имаме си и ние работа

там: ти по добре знаеш какво месо да си купиш, какво масло, какъв плат, какво да

си купиш от бакалина, от зарзаватчията. Ние сме оставили всичко на мъжете,

чакаме всичко наготово.

- Така е господ наредил - възрази нетърпеливо Султана: - Мъжът в чаршията,

жената - вкъщи.

- Дядо господ не се бърка в тия работи. Хората сами си ги нареждат. Ние

трябва по-добре да си наредим своите работи. Не е за самото ходене в чаршията,

бай Султано, ами като престанем да чакаме ние жените всичко наготово, като

вземем нашата си работа в ръцете, и станем по-смели, по-свободни, по-независими.

Сега що: покорни, послушни робини, които чакат само милост от господаря си.

- Ти си учена, та знайш да говориш. Аз пък знам от стари още какъв е редът

в нашия живот. Мъжът върви во сичко напред, а жената подир него върви. Послушна

ами, покорна! Като му се качиш на главата, той не е вече мъж и совсем ще се

развали.

- Майко - намеси се Ния, - ти со татко. . .

- Що аз со татко ти! - пламна още повече Султана. - Никогаш не излизам пред

него. Ех, може да поуча за нещо, жена съм му, а той е селянин човек и, сега си

остана селянин, требва да го поучаваш, да подсещаш.

- Ето, виждаш ли? - приведе се към нея учителката. - Същото казвам и аз:

мъжът и жената да бъдат другари, а не господар и робиня покорна.

- Ти казваш, ама ето какво ще ти кажа аз: те като огън и барут, мъжът и

жената. Да стоят по-настрани един от друг. По-настрана! Ти ще се венчайш за един

мъж и с него ще вървиш, по него ще вървиш, с него ще живееш и ще бъдеш като

негова сенка. С друг мъж нема да се срещаш. Ех, люде сме, ще се срещащ и с

другите люде, секакви нужди и срещи има в човешкия живот, но ти ще стоиш

по-далеко от чуждия мъж, той е като огън за тебе, а и ти си като огън за него. -

Тя, види се, намери, че е безполезно да спори повече с учителката, и се обърна

рязко към снаха си: - Дай ми, Нийо, паницата с маслото! Ния и подаде маслото и

каза:

Точилката изтрака силно по софрата, но свекървата нищо не продума. Тя